Урсула Ле Гуин
Грънчарското колело на рая (1)

Първа глава

Вие двамата с Конфуций сте сън; и аз, който ви казвам, че сте сън, също съм сън. Утре някой мъдрец ще може да го обясни, това утре няма да дойде още десет хиляди поколения.

Джуан Дзъ^[1]

Носена от течението, подмятана от вълните, влачена страхотно с цялата мощ на океана, медузата се рее из морските глъбини. Светлината минава през нея, а мракът я изпълва. Носена, подмятана, влачена от едно на друго място, защото в дълбините на морето няма други посоки освен по-близо и по-далеч, по-плитко и по-дълбоко, медузата виси и се полюлява; пулсът й протича бърз и повърхностен през нея, докато тласкания от луната океан пулсира с мощния си всекидневен ритъм. Увиснало, полюляващо се, пулсиращо, най-уязвимото и безплътно същество намира защита в необуздания и могъщ океан, на когото е поверило съществуването, движението и волята си.

Но ей ги — предизвикателно се надигат континентите. Право отпред каменисти шелфове и скални канари щръкват от водата във въздуха — този сух, ужасяващ Космос от сияние и несигурност, където нищо не поддържа живота. И ето, ето теченията повеждат в погрешна посока, а вълните извършват предателство, прекъсвайки безкрайния си кръговрат и се хвърлят с рев нагоре към скалите и въздуха, разбиват се…

Как да оцелее безплътното морско същество върху сухия пясък на дневната светлина; как да оцелее съзнанието, като се събужда всяка сутрин.

Клепачите му бяха изпепелени, затуй не можеше да си затвори очите и светлината проникваше в мозъка му, изгаряше го. Не можеше да си извърне главата, защото го приковаваха блокове паднал бетон, а щръкнали от сърцевината им арматурни железа я стискаха като в менгеме. Сетне тях вече ги нямаше, успя някак да помръдне и да седне. Намираше се на циментовото стълбище; до ръката му цъфтеше глухарче, израснало от пукнатина в стъпалото. Изправи се, но щом застана на крака, ужасно му се догади и разбра, че страда от лъчева болест. Вратата се намираше само на две стъпки, защото надуваемото легло запълваше наполовина стаята му. Стигна до вратата, отвори я и мина през нея. Отпред се опна безкрайният, застлан с линолеум коридор, вдигаше се нагоре и се спускаше надолу на километри нататък, а далеч, много далеч, се намираше мъжката тоалетна. Потегли към нея, като се опитваше да се държи за стената, но там нямаше за какво да се хване и тя се превърна в под.

— Спокойно. Мирувай.

Над него, подобно на книжен фенер, беше увиснало лицето на обслужващия асансьора — бледо, оградено с посивяла коса.

— От радиацията е — рече той, но Мани сякаш не го разбра и повтори:

— Спокойно.

Намираше се на леглото в стаята си.

— Пиян ли си?

— Не.

— Надрусал ли си се с нещо?

— Болен съм.

— Какво си вземал?

— Не намерих някой да става — рече той, като искаше да обясни, че се е опитал да заключи вратата, през която идваха сънищата, но нито един от ключовете не е станал на ключалката.

— Ще дойде фелдшерът от петнайсетия етаж — гласът на Мани се чуваше много слабо през рева на развълнуваното море.

Потъваше и се опитваше да диша. На леглото му беше приседнал непознат със спринцовка в ръка и го гледаше.

— Свърши работа — рече непознатият. — Идва на себе си. Чувстваш се ужасно, а? Няма нищо. Трябва да се чувстваш ужасно. Взел си това наведнъж, а? — Той показа седем малки целофанени пликчета от автомата за наркотици. — Отвратителна смес — барбитурати и дексидрин. Какво се опитваше да си направиш?

Дишаше с мъка, но гаденето беше преминало. Сега пък се чувстваше ужасно слаб.

— Всички са от тази седмица — продължи фелдшера, млад мъж с кестенява опашка и развалени зъби. — Значи не всички са от личната ти фармакарта и трябва да докладвам, че си заемал чужди. Не ми е приятно, но съм повикан и нямам избор, разбираш ли. Не се тревожи, с тази дрога не си извършил престъпление, просто ще получиш съобщение да се явиш в полицейския участък, за да те изпратят в Медицинския факултет или Районната поликлиника за преглед, откъдето ще те зачислят при някой доктор или психиатър за ДТЛ — доброволно терапевтично лечение. С помощта на личната ти карта вече попълних формуляра; искам само да зная откога вземаш повече от полагащите ти се наркотици?

— Няколко месеца.

Фелдшерът започна да дращи по хартията върху коляното си.

— А от кого си заел фармакарти?

— От приятели.

— Трябват ми имена.

След време фелдшерът рече:

— Поне едно име. Чиста формалност. Няма да им създадеш неприятности. Полицията ще им направи забележка, а здравният контрол ще следи фармакартите им в продължение на година. Просто формалност. Едно име.

— Не мога. Опитваха се да ми помогнат.

— Виж какво, ако не дадеш имената, значи се съпротивляваш и ще отидеш в затвора или ще те натикат в лечебно заведение. А стига да поискат, с помощта на записите в автомата за наркотици, винаги могат да открият чии са картите, така просто им спестяваш време. Хайде, дай едно име.

Покри лице с ръцете си, за да се скрие от непоносимата светлина, и рече:

— Не мога. Не мога да го направя. Имам нужда от помощ.

— Взе моята карта — обади се пиколото на асансьора. — Така, Мани Арънс, 247-602-6023. — Писалката заскрибуца.

— Не съм използувал картата ти.

— Тогава ги заблуди. Няма да проверят. Хората непрекъснато използуват чужди фармакарти, не могат да проверят всички. Непрестанно давам моята, използувам чужди. Имам цяла колекция от такива порицания. Не знаят, че съм вземал неща, за които здравната служба дори не е чувала. Друг път не са те хващали. Не се вълнувай, Джордж.

— Не мога — рече той, което означаваше, че не може да позволи Мани да лъже заради него, не може да го спре да лъже заради него, не може да не се вълнува, не може да продължава.

— След два-три часа ще се почувстваш по-добре — обеща фелдшерът. — Но не излизай днес. То и без друго центърът е съвсем задръстен, машинистите от метрото готвят нова стачка, а Националната гвардия пък се опитва да кара влаковете — в новините казаха, че било страхотна каша. Не излизай. Трябва да вървя, аз ходя пеша, да го вземат дяволите. На десет минути път съм от тук — в Държавния жилищен комплекс по-долу, на Макадъм. — Леглото подскочи при ставането му. — Знаете ли, че само в този комплекс двеста и шейсет деца страдат от квашиоркор^[2]? Все от семейства с ниски доходи или поставени на базисна издръжка и затова не получават достатъчно белтъчини. А какво по дяволите да направя аз? Пет искания за Минимални белтъчни дажби съм изпратил за тях; така и не са дошли, само канцеларщина и извинения. Все ми казват, че хората на базисна издръжка могат да си купят достатъчно ядене. Да, ами ако няма откъде да го купят? По дяволите. Бия им инжекции с витамин C и се опитвам да се правя, че гладът е просто скорбут…

Вратата се затвори. Леглото подскочи, когато Мани седна на мястото на фелдшера. Долови слаба, сладникава миризма на прясно окосена трева. Отвъд тъмнината на затворените очи, през издигащата се от всички страни мъгла, до него стигна гласът на Мани:

— Не е ли чудесно да си жив?