Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cap Horn pour un homme seul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
vax (2018 г.)
Разпознаване и корекция
vax (2018 г.)

Издание:

Автор: Ален Кола

Заглавие: Нос Хорн за сам човек

Преводач: Асен Дремджиев

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: френски

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1985

Националност: френска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: X. 1985 г.

Редактор: Димитричка Железарова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Ангел Ангелов

Художник: Димитър Трайчев

Коректор: Мария Филипова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6953

История

  1. — Добавяне

6 Часът на истината

Целта не е далеч. Обедната кулминация на слънцето ме определя на 56°50’Ю и 69°30’З, а Хорн поддържа самотната си вахта на 55°58’Ю и 67°38’З.

След като съм вече само на няколко дни път от тази точка на планетата, която толкова месеци бе изпълвала мислите ми, ме обзема нещо като отегчение. Това предпазливо плаване от Сидней, всичките тези аварии, които ми попречиха истински да взема нещата в мои ръце, накрая прегриза ентусиазма ми.

Времето е непостоянно, редуват се пасатно небе, истинско хубаво време и шквалове. Непостоянните ветрове като че отслабнаха, плаването стана тягостно и загуби чара си. Вписванията в корабния дневник стават все по-кратки и по-кратки: „Поворот, пак поворот… Шквал, запушено небе, «чернокотелно» време“.

Авариите продължават без прекъсване, сякаш са се настървили срещу мен. По пет пъти на ден трябва да се изкачвам на върха на мачтата, да се преборвам с фалове, топенанти или указателя за вятъра… да не говорим за мрачните часове, за изчерпването на водата от наводнените трюмове, преливането на замърсената вода от тубата, която мирише на газьол — изглежда, че водонепроницаемата преграда в задната част на корпуса е поддала. Стойката на регулатора на халса отново се е разхлабила и ме принуждава в опасно положение, възседнал задния релинг, да затягам гайките.

Но каква голяма и радостна изненада. За пръв път от толкова време моят грот се съгласи да се изкачи до върха на мачтата… и не закъсня с лошите си шеги с плъзгуните, а като ги снемах, за малко да ме простре в несвяст от свободно падащата фалова дъсчица. Леката геноа също ме изостави с връзките на раксите…

При тези условия и седмичната равносметка не може да бъде добра. Направените сборове очертават направо лошо положение — изминал съм само 1090 мили, най-тъжният сбор от сума време насам. Вчера, четвъртък, след като пресметнах кулминацията, реших, че от нос Хорн ме делят само 450 мили, и можах да дам на „Индюрънс“ първото си ETA (estimated time of arrival) или предвидения час на пристигане, сиреч че след седемдесет и два часа ще бъда в подножието на „Скалата“ и смятам да достигна островите Диего Рамирес — югозападно от нос Хорн в събота, 2 февруари вечерта, но на море нищо не се знае!

Нито обратно издутите ветрила, нито автоматичните повороти фордевинд и пълните затишия, неприятностите с ветропоказателя или стойката му, нито пък ветровете, които стават източни, нищо, дори лошото ми настроение няма да може да ни попречи с „Манюрева“ да приближаваме неусетно, миля след миля, този нос на бурите, място на толкова трагедии. При това морето си остава мистериозно тихо въпреки дългата мъртва вълна и писеца на барографа, блокирал в долницата на барабана…

Събота, 2 февруари

Докато съм спал, вятърът е станал северозападен, откога ли? Под облаците, далеч на североизток, съзирам странни бели отражения: дали не са ледовете на Огнена земя?

Днес наистина е ден на миражите или на облачните ефекти: като че ли виждам земя „50° по компаса“? Спокойствие!

Като връх на всичко, вятърът духна от североизток. Наистина неразбираемо е, защото ще ме принуждава да лавирам от запад на изток и да напредвам със скоростта на костенурка.

Кулминацията заличава всичките ми съмнения; сега сме на по-малко от 100 мили, но ветровете са все така противни и ехолотът не показва дъно още.

Ето вече месеци как пътувам към тази скалиста маса, която скоро ще се появи, ето вече месеци как очаквам бурни ветрове, които да ме захвърлят в протока Дрейк, между Огнена земя и Антарктида; и ето ме, тук съм, пред бариерата; нервен като кон в навечерието на голямо състезание! Но може би точно това съм забравил — да се настроя да заслужа тази среща, може би мърморенето ми през последните дни е ядосало мрачния скалист страж на края на Американския континент, който дава път само на достойните нему?

При това знам, че там не може да се иде, ако не си научил занаята или без съответната нагласа на съзнанието. Не може да отидеш там и без друго едно познание, което прониква до дъното на човешката същност: не може да отидеш без подготовка на душата. Не може да вземеш причастие, без да си постил.

В последно време бях забравил за това.

Вярно е, че повече от месец някаква смътна тревога не ме напускаше. Колко пъти си представях ожесточените битки на големите ветроходи за далечно плаване от миналия век, които, идвайки от Северния Атлантик, понякога са се борили със седмици срещу западните ветрове и теченията? Колко ли от тези моряци са били отвлечени от огромните вълни или изхвърлени от разлюлените мачти? Колко ли кораба са били преобърнати от вълните, потопили в траур най-хубавите страници от човешката история!

Прочетох доста разкази на стари носхорновци и доста трудове по морска история, за да мога и аз да дишам с ритъма на тази епопея.

Знам за фантастичното приключение на двата екипажа, потеглили от Холандия през 1615 година, за да търсят друг търговски път към Индия. Те имали смелостта да се спуснат покрай бреговете на Южна Америка до неизследвани ширини, после — навлезли в протока, който отделя Огнена земя от остров Естадос, и стигнали до мрачния отвесен бряг, който отваря вратата за Южното море… Шутен и Льомер, вашата история се знае от носхорновци и те помнят, че това име, дадено на новата скала, е името на вашето регистрационно пристанище, на едно старо холандско пристанище.

Не всички, които тръгват по вашия път, ще имат вашето щастие и мнозина не ще се завърнат в пристанище. Път, осеян с много клопки, много бурни морета, много яростни ветрове, много твърди ледове, затова е бил изминат само от големите кораби от епохата на откритията.

Единствена властта на златото успя да върне смелите към живот, да събуди алчните, „треската“ създаде „булеварда за Пасифика“, по него можеше да се отиде до Калифорния, а после и до Австралия. Помагаше нарасналият опит, техниката; движението стана по-интензивно. Великолепни ветроходи — бързите клипери с източени линии, се впуснаха тогава по пътя към нос Хорн във фантастични скоростни състезания. Златото, после нитратът от Чили, никелът от Нова Каледония, дървото от Орегон, вълната и житото от Австралия прокараха нови пътища, но всички те минаваха през задължителния проход: тази врата, през която Пасификът се впуща в Атлантика, където вълните, обикаляйки земното кълбо, се сгромолясват върху една-единствена скала, докато ветровете нахълтват, канализирани от веригата на Андите. С тези пътувания, тези забележителни постоянни състезания, при които екипажите се отдават на борба за престиж и за пари (защото големите скорости означават и голяма печалба), се изковава една друга човешка раса — от хора, изградени от твърдост и смелост, у които себеотрицанието и търпението са се слели с извечния приключенски дух и стария стремеж към откритото море. Една тръпнеща епопея, която даде на ветроходството благородническа осанка, един факел, чийто пламък трябва да съхраним в сърцата си.

И легендата, дъщеря на историята и времето, разказва сагата за смелите моряци, заминали да живеят всред ледовете, отплавали за Валпарайсо, „където други оставят костите си“, както гласи старата песен, с която вдигат ветрилата. Но понякога е трябвало да минат двадесет пъти край нос Хорн и едва тогава, всред сивотата, да видят неговата страховита скалиста грамада, заплашително издигаща се под оловното небе, всред сивото и студено море. Отвесен бряг, забучен като цербер посред пътя на Ревящите ширини, трагично блъскан от фурните на вятъра. Този декор стана за мнозина мистичен кът — свети Граал, вечно преследван и все тъй недостижим.

За хората от планината той е Анапурна и Еверест, връх, който трябва да се покори. Трансатлантическото състезание ме изведе горе, на първия връх, откъдето се наложи следващото непреодолимо изкачване и сега катеря последните метри, но не на покрива, а на края на света, далечен и величествен.

Защото Хорн не е противник, нито съперник в спортния смисъл на думата, а един символ на трудност, на страх, който трябва да се укроти, на едно голямо възнаграждение, което трябва да се заслужи с всяка нова атака при изкачването. И може би по-скоро индивидуално завоевание, едно наследство, което трябва да се приеме и съхрани. Цели човешки поколения са се борили, страдали и загивали в тези краища и когато ние, аматьорите, които не сме обвързани професионално, съзнаваме, че сме се изравнили с тях, сме щастливи, че осигуряваме смяната. Нос Хорн трябва да продължи да живее и ако някой ден смелчаците престанат да го посещават, Хорн ще деградира до размера на точка в географския справочник. Нещата съществуват за нас само когато не са заличени за взора ни. Никога не съм го чувствал толкова силно, както при срещата ми с капитан Готие, „гротмачтата“ на „Международното сдружение на капитаните от далечно плаване — носхорновци“. Преди да отплавам, пожелах да се информирам, да поискам съвети от тези хора, които са участвали в голямото приключение на нос Хорн — всекидневие в техния занаят на моряци от далечно плаване. Почувствувах колко е щастлив капитан Готие, че страницата не е окончателно обърната, че опитът от техните големи битки ще послужи за друга борба.

Извадих картата на капитан Готие, на която се кръстосваха курсовете на двадесет и две преминавания на нос Хорн. Загладих гънките, подострих молива си и с леко трепереща ръка прочертах курса на „Манюрева“.

Събота. 2 февруари

Кулминацията ни определя в 56°58’Ю и 69°24’З.

Към 16 часа най-после земя! Този път няма съмнение, това са островите. Веднага изчислявам и нанасям линията на мястото, която потвърждава, че това е наистина Диего Рамирес. Ехолотът отбелязва дъно. Пейзажът на първата суша от приблизително месец насам е злокобен и красив едновременно. Викам „Индюрънс“ и давам своето ЕТА: утре призори.

Два часа по-късно се срещаме с „Индюрънс“, който ще ме придружава през тази нощ, а утре след Хорн ще ме ремонтират на завет. Докато чакат, всички са на палубата, офицерите на мостика са в униформа и изглеждат доста театрално. Англия е остров и трябва да си англичанин, за да вечеряш така и край нос Хорн.

През нощта вятърът е нулев и след като нагласям ветрилата на ляв халс, си отпускам два часа сън. Ставам да огледам хоризонта, после изкарвам една вахта в кокпита и се възхищавам на нежната геометрия на Южния кръст над гротмачтата.

Неделя, 3 февруари

В 3 часа призори… слънцето се издига за великия ден; напуска розовите си завивки, които се разпростират по целия хоризонт. И там, в далечината, отново земята, островите Лермит и … ами да, разбира се, гордият силует на нос Хорн; още неясен, но вече обсебващ ме.

Когато удари дванадесет часът, легнах на дрейф, за да чакам екипа от техници на „Индюрънс“. Той идва с надувна лодка и носи запаси от бензин, малко продукти и човешка топлина.

На края на света — наздравица с шампанско, придружена от топъл хляб. След седмици самота, загубен всред долините на огромните вълни, без отопление и осветление след аварията, без възможност за радионавигация, сам сред бурното време в нощи на бдение и аварии, нима можех да си представя тогава този празник на душата, това неподправено щастие; да вдигнеш чаша за своята мечта и за човешката солидарност?

След това изминаха няколко трудови часа в работа по електроагрегата. Шефмеханикът, подпомогнат от двама дизелисти, оправи всичко; повреден е соленоидът за декомпресия във веригата за пуск. Ще го замества една отвертка, показаха ми как!

Англичаните ми помогнаха още и да почистя горивните тръбопроводи, задръстени с вода. Снабдиха ме с бензин за малкия спомагателен агрегат и се отдалечиха. Оставиха ме сам да продължа пътя си към Хорн; най-хубавият подарък, който все още можеше да ми направи някой моряк.

Напредвах бавно, тласкан от вълните, това беше истинска награда за мен в деня на непосредствената среща с моята мечта. За този нечуван подарък вятърът се беше оттеглил от играта — отказа да духа, за да ми даде повече време да се наслаждавам на картината. Дори се надигна слаб насрещен вятър, за да ме принуди към къси лавировки… да удължи празника!

То беше миг на отсрочка, възнаграждение, което дойде в часа, предвиден за най-големите битки. Жалон за почивка по този дълъг път, дълъг на отиване, дълъг за връщане, вече натежал от нещастия и тревоги, но сега наставаше миг на отмора и наслаждение, предшестващ върховния момент.

Смяната на караула се осъществи при най-хубави предзнаменования, точно в момента на затишие; рядко хубаво време между две бури, което древните наричат „разхубавяване“… Едно разхубавяване за един самотник, изправен пред истината.

Ала Хорн би изневерил на легендата си, ако във въздуха и във водата не витаеше някаква глуха заплаха. Там горе, в небето, пробягваха облаци и водата под краката ми отново ставаше мрачно гъста и учестяваше дишането си. Започна да ме обгръща някаква особена атмосфера; изглежда, отражение на вътрешния мир със спомените за древните и битките, които са водили те в тези морета, без дори, за награда на своите усилия, да видят тази мрачна скала.

Днес, 3 февруари, неделя, в часа, когато на испанските арени матадорът се изправя пред своята съдба в „ла хора де вердат“, едно момче от Кламси се приближава до нос Хорн, броени години след като е открило морето, но вече проплавало толкова път след една среща, записана в небето на Нюпорт.

Всичко е наред, както се полага за великите мигове от живота; приближавам се бавно. В покой съм! Чувствам се лек, може би дишането ми е ускорено и разтварям широко очи, за да разгледам на свой ред тази скала, която толкова пъти съм се мъчил да си представя.

Той е там, крехък и силен, с онази двувалентност, която се полага на един обект на човешките мечти; нежен с дантелата, която поръбва върха, масивен в основата си, мъжествено проникващ във вълните. Той е там, желаната рожба на титаничната битка между океана и земята, издялан от силни удари с брадва, набразден от бръчки, прорязан от пукнатини.

Светлината играе с контрастите; денят е малко сив, но дали е ден тази смесица от нощ и мъгла, тази бледа светлина между две светлини, които не идат нито от небето, нито от земята? Нощта… На другия край на света слънцето си ляга върху крайбрежния лед, отразяващ част от светлината му, така че не се знае дали е мрачно сиво от нощта или светлосиво от деня.

Тази непосредствена среща, митична, фантастична, събуди в мен толкова силни чувства, че усещам как се надига една дълбока носталгия, защото добре знам, че времето не може да се спре и че за мен нос Хорн скоро ще бъде минало.

Погледът обгръща скалистото острие и компасната роза овлажнява … минаваме … минахме! Бузите ми са мокри, но не от морските пръски…

Килватерната следа, която доскоро се стелеше в Пасифика, вече безвъзвратно ме отдалечава от него. Нищо вече няма да е както преди. Нещо тежко, нещо значително се претърколи в миналото и вече споменът идва вместо надеждата. След толкова седмици между морето и небето, между безсъния и аварии ето ги миговете, отредени за опиянение от победата; всъщност те дойдоха, за да напомнят на моряка, че всяко нещо има край. Защо на този свят няма триумф без сянка от горчивина?!

 

Както отминах замечтан, изведнъж си представих завръщането на френска земя, с любителите на сензации и големи трагедии. Виждам вече момчетата, протягащи дългите прътове на микрофоните си с характерната и добре позната професионална усмивка: „Е, Ален Кола, тази година нос Хорн май те разочарова?“ Сякаш при това пътуване около света с последователното минаване на нос Добра Надежда, нос Лиуин, Нова Зеландия и цялото това плаване в Четиридесетградусовите ширини и в Петдесетте, в което бях предоставен на милостта на морските фортуни, не са били спазени правилата на играта. Сякаш това неочаквано слънце при „срещата“ е достатъчно, за да се извърши демистификацията, да се подценят часовете на щурмуване, на бяг по вятъра, на вкочаняващи костите нощни вахти, разранените ръце и всички тези запомнящи се седмици със свилото се в стомаха безпокойство. Да се забрави на бърза ръка гибелта на четирима другари, паднали във въртопите и отнесени от черните, студени води, която ни кара да се завръщаме с накърнени души. Бих се бунтувал, бих крещял като луд, но така не се прави, така не е хубаво. Епохата има право да избира героите си и да изисква от тях битки според мярата им, но не и да изпраща мъже на самоубийство само за удоволствието да се създават евтини емоции. Нос Хорн не е цирково представление.

Морето, морето не хитрува. И си е чисто негова работа, ако далеч от тълпите, далеч от света, в миг на рядко, независимо щастие, то понякога е нежно с онези, които го почитат.