Ален Кола
Нос Хорн за сам човек (3)

Сен Мало, басейнът Вобан, събота, 8 септември

Ръстът на капитан Готие, гротмачтата на „Международното сдружение на капитаните за далечно плаване — носхорновци“, надвишава с една глава тълпата по пристана, която се отстранява и му дава път. Той разгръща една пожълтяла и овехтяла от прегъване морска карта.

— Ален Кола! С тази карта двадесет и два пъти се е минавало край нос Хорн и всеки път — успешно, поверявам ви я с молба да я върнете!

От радост не знам къде да се дяна, а отвързаната „Манюрева“ вече се отдалечава от почернелия от народ кей Дюгюе Труен. Там са родителите ми, приятелите, другарите и всички онези хора, които бяха отделили от времето си, за да ми пожелаят попътен вятър.

След шлюза, един халс на спомените: към Динар от другата страна на Ранс, откъдето петнадесет месеца по-рано бе потеглянето за Трансатлантическото състезание.

Върху масата за карти разтварям дебелата ученическа тетрадка с червени корици, чиято двадесет и първа страница завършва с лаконичния и леко разкривен надпис: „00:15 GMT^[1], прекосих финала…“

Обръщам страниците и внимателно разчертавам колонките: за часовете, за вятъра, морето, курса, изминатото разстояние и оставям малко повече място за наблюденията. Горе, след датата, вместо отбелязаното „От Плимът за Нюпорт“ сега следва: „От Сен Мало за Сидней“.

С божията помощ!

Лек ветрец ни извежда от канала в сивотата на мъгливата вечер. В тетрадката отбелязвам: Час — 17:50. Вятър — СИ. Море — тихо. Курс — по-хубав не може и да бъде. Лаг — 0311. Наблюдения — излизаме от Сен Мало.

Корабите, които гордо ни ескортираха, се връщат един по един към брега. При Виьо Бан кланът Кола се изравнява за последен път с „Манюрева“, часът е 19:15, после милите силуети на свой ред се стапят към створа на Ла Балю с Ба Саблон.

Ето те сам, моето момче, с 14 000 мили пред вълнореза и вместо да гледаш назад, вземи да поправиш тези ветрила, поставени дявол знае как…

В 20:30 часа силен гръмотевичен шквал ме принуждава да сваля бизана. Гледай ти, четири лати от грота са строшени… хубаво начало!

В 22 часа, след като минах между Барнуик и Ле Рош Дувър, започвам да качвам отново по тихо море и вдигам бизана. В момента, в който завършва първият ми ден, вървя със 7 възела. Щастлив съм.

Неделя, 9 септември

Разполагам с цяла нощ, за да премисля пътищата, по които съм тръгнал, да пресметна средните скорости, да се утеша с полуувереността, че на мен се падна да бия рекорда на Чичестър. Картината на изпращането в Сен Мало още живее в мен. Сен Мало! Старо пристанище на носхорновци, напомнящо също и за тримачтовите кораби от миналото, които плаваха под ветрила по търговските пътища. Ще следвам тяхната диря и ще се опитам да достигна техните фантастични средни скорости. Като тях ще удължа пътя си в Атлантика, като мина далеч от Канарските острови, далеч от Дакар и от островите Зелени нос. Ще прекося Черния котел и Екватора и ще се спусна по Южния Атлантик срещу югоизточните пасати. Ще мина далеч от нос Добра Надежда и ще продължа пътя си през Ревящите четиридесетградусови ширини на височината на островите Амстердам. Ще прекося Индийския океан и ще се изкача до Сидней — края на моя първи етап. 14 000 мили за по-малко от три месеца: за да бия средната скорост на „Къти Сарк“, трябва да стигна за 80 дена; ако искам да развенчая Чичестър — за 106 дена.

Тъй като потеглих на 8 септември, ще мога да срещна пред Уесан големите класически яхти от организираното от англичаните околосветско състезание „Уитбред“.

Докато се спускам по Атлантика, за мен ще бъде истинско удоволствие да изпитам преустроената си яхта, сравнявайки я с големите еднокорпусници, които според изискванията се управляват от минимум шест души екипаж. Повечето от тези модерни машини вървят много бързо и сигурно отново ще се срещнем в следващото Трансатлантическо състезание през 1976 г. Ето как ще мога да си изградя точна представа за поведението на моята яхта и да си направя полезни заключения!

Всъщност R.N.S.A.^[2] (Royal Naval Sailing Association) организира това фантастично ветроходно състезание в четири етапа: Портсмът — Кейптаун — Сидней — Рио де Жанейро — Портсмът, или общо 30 000 състезателни мили.

Във всеки етап класирането ще се изчислява, като се взема предвид „хандикапът“ (на английски — „рейтинг“), определен за всяка яхта. Хандикапът отчита дължината на яхтата, ветрилната повърхност, водоизместването, коефициента на стабилитета и още други параметри и позволява пресмятането на едно „коригирано време“. Така яхти с различни големини могат да се състезават на равни начала, поне на теория.

По океана щях да имам компания, затова се постарах да събера малко информация за хората и яхтите.

„Бъртън Кътър“, английска: най-голямата яхта, двадесет и четири метров голям алуминиев кеч. Шкипер: Лесли Уилямс, един от силните в Трансат 1968 г.

„Грейт Бритън II“, английска: великолепна двадесет и три метрова яхта, смята се, както и „Пен Дюик VI“, за фаворит. Шкипер: Чей Блайт, подпомогнат от дванадесет парашутисти. И той като Табарли е военен и освен другите си прояви прекоси Атлантика с гребане и направи учудваща самотна обиколка на света под ветрила без спиране.

„Адвенчър“, английска: дълга седемнадесет и половина метра, стъкмяване — шлюп. Принадлежи на британския военен флот и ще се управлява от четири екипажа, които ще се сменят на всеки етап. Между шкиперите са Пат Брайън и Рой Мулендър.

„Бритиш Солджър“, английска: стоманен кеч, дълъг седемнадесет и половина метра. Управлявана от екипаж от сухопътната армия, който ще се сменя на всеки етап. Това е бившата яхта „Бритиш Стийл“, с която Чей Блайт извърши околосветското си плаване, а на четвъртото Трансатлантическо състезание през 1972 г., водена от Брайън Кук, тя се класира на четвърто място.

„Секънд Лайф“, английска: двадесет и един и половина метров кеч с екипаж от млади хора, които са наели яхтата, за да участвуват в състезанието. По време на последното Трансат тя бе водена от холандеца самотник Жерар Джикстра, което е истинско постижение, защото за управлението на този тип яхти при състезание са необходими от десет до четиринадесет души.

„Саюла II“, мексикански конкурент: проектирана от знаменития конструктор на състезателни яхти Стифънс. Дълга деветнадесет и половина метра, тя е стъкмена като „СВАНС 65“. Мексикански шкипер: Рамон Карлин. Заедно с „Адвенчър“ се смята за аутсайдер.

„Пен Дюик VI“, френска: последната от семейството на „Пен Дюик“, рожба на опитите на Ерик Табарли. Дълга двадесет и два метра и двадесет и пет сантиметра, алуминиев корпус, ветрилна повърхност при попътни ветрове — 600 квадратни метра. Великолепен състезателен звяр, проектиран от Андре Мори.

„Крите“, френска: двадесетметров кеч, изработен от формовано дърво. Френски екипаж. Шкипер: Мишел Малиновски, след него Ален Гликсман.

„33 Експорт“, френска: алуминиев кеч, дълъг седемнадесет метра и половина, двама съшкипери: Доминик Гюйе и Жан-Пиер Миле.

„Гран Луи“, френска: осемнадесет метра и четиридесет сантиметра. Шхуна. Шкипер: Андре Виан, екипаж предимно семеен и много обигран.

„Джиа“, италианска: най-малкият състезател (заедно с „Коперникус“), тринадесет метра и седемдесет, прототип по конструкция на Стифънс, изработена от дърво и стъкмена като шлюп. Шкипери: Джорджо Фалк (собственик) и Лучиано Ладавас.

„CS et RB“ или „Коала“, италианска: една от серийните „Коала 50“, дълга петнадесет метра. Шкипер: Дой Малингри.

„Тауранга“, италианска: седемнадесет и половина метров „СВАН 55“, стъкмен като йол. Шкипер: Ерик Пасколи. Полуфренски, полуиталиански екипаж.

„Коперникус“, полска: най-малката яхта в състезанието, построена от дърво. Стъкмяване — кеч. Полски шкипер: Зигфрид Перлиски с екипаж от пет души.

„Петер фон Данциг“: седемнадесет и половина метрова яхта, построена в Германия през 1936 г. от най-прочутия навремето конструктор Хайнрих Грюбер. Шкипер: Райнхард Лаухт. Екипаж: студенти от Кил.

„Отажио“, полска: дълга седемнадесет метра и седемдесет сантиметра. Първата от серията шест яхти, построени от четиримилиметрова стомана. Шкипер: Чедислав Пиенкава. Екипаж: осем души, от които една жена — дъщерята на шкипера, всичките служители от корабостроителен завод.

Какво от това? Много би ми се искало и аз да участвам в състезанието… Но моята яхта с централния си корпус и двата странични стабилизатора не се вмества в правилата за измерване, които позволяват да се изравняват, да речем, по-конвенционалните ветроходи. Освен това по средата на втория етап от моето пътуване имам лична среща с нос Хорн. За нея сигурно ще потегля от Сидней в края на декември или началото на януари след приблизително едномесечен престой. Ще поема курс южно от Нова Зеландия и след това направо към нос Хорн. Великият миг! Голямата опасност! „La hora de verdad“ на матадора; този тесен проход между Американския и Антарктическия континент, където морето се стеснява и втурва своите бури в атака срещу нахалника. След това изкачването по Атлантика, като се придържам усърдно към средата на океана, за да пресека пътя, по който съм потеглил. Този последен преход сигурно ще е лесен за преодоляване — като правата линия пред трибуните след голямото „бягане с препятствия“.

Ще срещам яхтите от състезанието, които също ще държат курс към нос Хорн. Но най-същественото е, че благодарение на тях ще разчитам на оптимални условия на сигурност, които нямам право да пренебрегвам. Всъщност британският флот щеше да се погрижи да осигури проявата. Значи, щях да плавам като самотник, но заобиколен от двадесетина състезателни яхти, които се наблюдават от флота на нейно кралско величество.

В този неделен ден вече двадесет пъти премислям състезанието си и… майсторя счупените вчера четири лати на грота — добро упражнение за раздвижване на ръцете…

Към 17 часа. Морето е спокойно и пътувам само с 2 възела. Поемам към открито море, за да поспя два часа. В 22 часа условията са почти същите — нова порция сън. Установява се някакъв ритъм.

Понеделник, 10 септември

В 8 часа установих първата телефонна връзка. Разговарях с големия си брат — Кристиан. По обяд отминах Уесан всред мъгла и … ентусиазъм. Два часа по-късно първа връзка с Люксембургското радио и телевизия, след което най-после отделих време за сън. Събудих се вечерта и видях небето изчистено от мъгла…

Свързвам се с родителите си по телефона: още не съм заминал!

С насрещни курсове край мен минават няколко товарни кораба: още не съм сам!

Така започнаха няколко вяли дни, през които се възстанових от умората, насъбрала се по време на подготовката.

През първата нощ небето бе чисто, а морето — тихо. По един път, овехован от товарни кораби, достигнах няколко максимални скорости от 12 възела. Използвах времето да доподредя всичко и да дооправя центровката на ветрилата.

През следващата нощ небето бе великолепно, цялото прорязано от светкавици. След това на смяна дойде силна лунна светлина, предсказваща затишие. И действително в 7 часа, изпъстрен в нежнорозово, изгревът потвърди предсказанията ми.

В четвъртък, според радиопеленгованията ми, цялата сутрин обхождах нос Финистере. Много рано минах на стаксели, но се измокрих до кости от силните шквалове. Следобед влязох във връзка с един мой приятел, гостилничаря Роже Бушие от Пор Сен Жермен, след това с Теура. Обиколката на света започва с „обиколка“ на близките…

Към края на деня си позволих един хубав сън. На другата утрин, след като направих поворот и минах на тежка геноа, преживях неочаквана среща. Качих се на палубата с размътени още очи и разбъркани коси — доказателство за солиден сън. Въздухът бе чист, пътят — широк. Хванах се за леера и разкрачен, полях доброто настроение. Тогава, съвсем близо до яхтата, може би на един кабелт, съвсем бавно се издигна някаква черна клокочеща тръба. Без да престава да ме наблюдава съсредоточено, тя продължаваше бавно да се издига. Засрамен, прибързано сложих край на естествената си нужда, за да избягам, преди още да бях разпознал, че тази нога на гигантски калмар, застинала в закана, е шнорхел на подводница, готова да изплава на повърхността.

Когато човек е още сънен, такъв род срещи всред гейзер от пяна са способни за миг да събудят старите страхове, свързани с морски змейове. Признавам, за няколко минути, може би и само за секунди, бях малко посрамен от себе си. Прочее, изглежда, моят посетител също като мен беше изненадан от тази неочаквана среща, защото след кратко колебание прибра черната си глава и всред клокочещата пяна бавно се отдалечи.

Петък, 14 септември

През нощта една голяма вълна ме заля и през отдушника на каюткомпанията причини цяло наводнение. Преди изгрева срещнах още един-два товарни кораба.

По обяд морето се разбуди. Към 17 часа имах нова среща: един шлюп, чието ветрило разпознах веднага — I 4971. Това е един от състезателите в околосветската обиколка, принадлежащата на Джорджо Фалк италианска яхта „Джиа“. Здраво бразди пътя си на остър курс в свеж югозападен вятър. Пътуват с работен стаксел и рифован грот. Разминаваме се на голямо разстояние. Решавам да направя поворот, за да разбера как качва „Манюрева“ с всичките си ветрила от бизана до грота и тежката геноа от 50 кв. м. Яхтата е накренена, разбира се, доколкото може да бъде накренен един тримаран, но е добре новите мачти и новият такелаж да се изпитат по възможност преди Ревящите четиридесетградусови ширини.

Скоро се изравняваме, махаме си с ръце. Гордея се с моята яхта, която разсича вълните и отхвърля огненочервени пръски под оранжевата светлина на буреносната вечер. Вървя може би с два възела по-бързо и на почти същия курс… Разликата се увеличава. Скоро авансът е една миля, махваме си за последен път, като повредени семафори.

По радиото научавам, че „Крите“ е на траверс на Лисабон, пред „Гран Луи“. „Адвенчър“ е Сигурно само с 35 мили пред тях.

Събота, 15 септември

Сутринта мина в непрестанно сменяне на курса и в майсторене на някои дреболии: вантите, строшените плъзгуни в грота. Отбелязвам първите работи, които трябва да свърша в Сидней: скъсяване на топвантите на грота, облицоване на обтяжките, видоизменяне на обтяжките на спинакера…

Рано следобед достигам устието на Тежу.

Надвечер ме поздравява метановозът „Жул Верн“ от Хавър.

Уморен съм и включвам регулатора на халса, за да поспя малко. Този начин на управление, наричан от някои „автоматичен“ или по-точно „ветропоказателен“, поддържа яхтата на определен курс спрямо вятъра. Въздушният сектор се ориентира по посока на вятъра и ако яхтата се отклони, тогава от въздушния сектор се получава една поправка, която се предава на подводния сектор и всичко е наред… при условие че на яхтата не ѝ хрумне да гони вятъра!

Към 21 часа, когато се събуждам, съзирам Лисабон, осветен от великолепна луна. Фееричната картина ме настройва празнично: позволявам си пир с руло от месо с плънка вместо кратката вечерна закуска…

Вече една седмица на море! Време е за равносметка. От тръгването, което беше в 18:30 ч, съм изминал 848 морски мили, а между точките, в които съм бил по обяд — 70 — 80 — 176 — 137 — 136 — 120 — 116 + 13. Това е рекорд! Но рекорд на бавно пътуване. Трябва да си призная, че в първите дни повече се грижех за възстановяването на силите си, отколкото за скоростта на яхтата. Изтощен от подготовката и суматохата на последните приготовления, си позволих няколко солидни порции сън и загубих няколко часа във френетично подреждане, за да си създам уют. Осем месеца подготовка не са малка „спирачка“ за бързината, трябва време, за да се изчисти шлаката. Сега ще трябва малко да пришпоря моя чистокръвен кон. Всъщност не се безпокоя много, защото изглежда, че всяко нещо ще си иде на мястото и ще влезе в ритъм, а яхтата — в своето темпо. Задминах „Джиа“ на остър бейдевинд (най-неблагоприятния курс за един тримаран) и това увеличава самочувствието ми, не се съмнявам, че ездачът — вече във форма, и конят — със запазени сили, в решителния момент ще покажат какво могат.

Все пак имам една грижа на дневен ред: пукнатини по местата, където преходната връзка с: закрепва за плавоците. Ще трябва, да избягвам острите курсове, защото отражателите и разните „мустаци“ на носа са предвидени за попътни халсове и предизвикват напрежения, които трудно се погаждат с претоварването на ветрилата при остри курсове. За щастие намесата на техниците от C.E.A. ме принуди да възстановя водонепроницаемостта на преградите в плавоците; влизането на вода ще бъде ограничено в предните отделения, където впръсканата пластмаса благотворно ще ограничи този процес. Мачтите издържаха убедително на изпитанията и сега не ми остава нищо друго, освен да се възползувам от затишието, което настана с изгрева на луната, и да натегна средните ванти на гротмачтата, които позволяват малка поветрена дъга, несъвместима с центровката на яхтата.

Полунощ, в безветрие съм.

Неделя, 16 септември

В 5 часа се качвам на палубата и си давам сметка, че някакво странно течение ме е отнесло далеч от Лисабон, чиито светлини вече не се виждат. Днес е рожденият ми ден, 30-ата годишнина — пред Португалия! Морето не ме е забравило и ми предложи, паднала върху палубата, една великолепна летяща риба, голяма колкото едра скумрия. Ще я сготвя за обяд. Знаменията на съдбата не трябва да се пренебрегват.

Отварям малкия пакет, който взех специално за този ден: шоколад, готови ястия, я гледай, една хубава книга, няколко нежни думи, охо, някаква нежнозелена поличка… Това пък какво е! Машинално я разгъвам и сгъвам… Някакъв символ? Или хубава шега? Наистина поличка, явно доставена от чужбина с луксозната си опаковка, щампована панделка. Племенницата ми, ами да, малката ми племенница от Динар, на която Теура или майка ѝ са искали да направят подарък и са го забравили на яхтата. Въздишам…

Отбелязвам: „Отпускане на гротахтерщага и натягане на гротщага с три оборота. Модифициране на гротшкота.“

Към 14 часа по радиотелефона родителите ми честитят рождения ден…

Според Люксембургското радио „Пен Дюик VI“ трябва да е вече между Мадейра и Мароко, а „Адвенчър“ — 200 мили по-назад.

Към 19 часа получавам ясни метеорологични карти от бордовия факсимилен приемник. Това съвременно оборудване значително увеличава сигурността на плаване; няма вече непредвидени бури; визуализация на развитието на всяка депресия върху руло каолинова хартия, която писецът обгаря според дошлите отдалеч странни сигнали.

В 21 часа морето е все така тихо, но регулаторът на халса тегли много наляво, а трябва да се спускам, затова минавам на управление с електрически автопилот.

Понеделник, 17 септември

Започвам деня с голямо излежаване… Ако искам да се конкретизирам, трябва да кажа, че си позволих три часа здрав сън: между 6:30 и 9:30 часа.

Небето е смръщено. Залъгвам скуката в подготовка на предвидената за 11 часа радиовръзка с ЛРТ. Чуваемостта е великолепна. Веднага след това идват новините от състезанията. Научавам, че от снощи „Пен Дюик VI“ е начело; стигнал е до височината на Казабланка. След него на 100 мили разстояние идва „Грейт Бритън“.

Уточнявам местоположението си: 36°10’С и 10°20’З — почти на височината на Гибралтар. Един лек, твърде симпатичен ветрец ми позволява да се придвижа нелошо на юг и така да наваксам закъснението си.

Продължавам, описвайки как е протекла седмицата. Нашироко разказвам за срещата с подводницата, която разсмя събеседника ми. Обяснявам, че местонахождението на Табарли ми изглежда логично, защото той е щурмовак, а и „големите яхти вървят бързо…“

Продължих моята лекция по корабоводене за начинаещи: „Ще се погрижа да наваксам закъснението. Но аз съм сам, докато те все пак са цяла дузина на всяка яхта. Докато спя, яхтата прави почти каквото си иска, защото няма кой да се възползува от благоприятните промени във вятъра. Моят проблем е вятърът. Когато има вятър, яхтата поддържа курса си чрез автоматичен регулатор на халса, но когато вятърът е слаб, променлив или почти никакъв, както през последните дни, за самотника това е цяла трагедия: яхтата се лута по всичките четири посоки на хоризонта и би трябвало да стоя на руля двадесет и четири часа в денонощието, което, разбира се, е невъзможно. Но се надявам да стигна малко по на юг, където непременно ще намеря пасатите, достатъчно постоянни и достатъчно продължителни ветрове, които духат от североизток…“

Дали учителското ми призвание ще се възражда пропорционално на приближаването ми до Сидней?

Тогава моят събеседник се загрижи дали времето ми тече бавно. Както повечето хора, той Сигурно си мисли, че в очакване на пасатите в самота силно се скучае.

Съвсем не! Когато човек е съвсем сам, работата на яхтата няма край, истинска лудница е. Едновременно на руля, в кухнята, по ветрилата, корабоводене, майсторене, подреждане… Имам още поне петнадесетина дена да подреждам…

В сравнение с по-рано сега слушам много повече музика, повече информации… Може би защото придобивам домошарски навици, за които обвинявам новата десетилетка, която наченах…

Накрая признавам, че поради липса на друго, тази седмица слушах много повече ЛРТ с надеждата да чуя гласа си. Изглежда, всички са изненадани, че все още улавям радиостанцията. Бързам да уточня, че не правя опити да хващам други радиостанции. Успокояват ме, че предаването „Кола“ ще се излъчи след сряда…

Великолепната връзка продължава контактите ми с Франция и аз съм щастлив.

Рано следобед вдигнах моите „дженакери“, вид големи балонни стаксели на телескопични гикове, върху които се навиват. Заради тази операция изтървах срещата, която имах по радиото с „33 Експорт“. Всъщност вчера влязох във връзка с този участник в състезанието, управляван от мои приятели, и дълго си бъбрихме на честота „кораб — кораб“. Те също си имат грижи, но изглежда, че всичко е наред.

Съжалявам за изтърваната връзка, но не мога да прекарвам цялото си време в слушане. Съжалявам колкото от другарско чувство, толкова и поради това, че много бих искал да знам дали съм наваксал малко — нали се забавих при пресичането на Бискайския залив. Спокойното море ми позволи следобед да свърша последователно няколко дребни работи: да отпечатам една метеорологична карта, да проверя скоростомера, да модифицирам клапана на тоалетната и да прегрупирам ветрилата, да изтегля назад тежестите… и преди да завърша този спокоен, но добре запълнен ден — солиден престой в кухнята.

Вторник, 18 септември

През нощта намирам яхтата в дрейф, а ветрилата — обратно издути след непредвидено обезветряване и със заден ход от 4 или 5 възела.

Свалям бизана и грота, вдигам един голям дженакер и се оправям, изпълнявайки номер на трапец заради проклетата история с един заклещил се на лошо място топенант.

Дните се проточват. През това време, на височината на Гибралтар, вятърът задуха от североизточната четвърт и „Манюрева“ полетя под двете бели крила, разпънати отпред. Трудно е да чиракуваш на два пъти по 120 кв. м ветрилна площ, но дори да изпипам обиколката през трите носа, предстои ми самотното Трансатлантическо състезание през 1976 г., а нещо ми подсказва, че там ще трябва по-добре да се напредва. Изглежда, че бъдещето принадлежи на „големите повърхности“. Затова ще трябва да подготвя преобразуването, а също и отработването например на техниката с телескопични гикове.

„33 Експорт“ се намира на 60 мили южно от Мадейра.

Седмата нощ на море ни свари, „Манюрева“ и мен, да дебнем фара Алегранца, който показва най-източната точка на Канарите — Фуертевентура. Пасатът духа силно, вълните и мракът ме карат да стоя нащрек, още повече че Източната скала е близко до курса, който съм прочертал между Канарите и мароканския бряг. Колко е слаб този фар — докато го видиш, и се загубва още преди траверса на скалата, която ми се струва, че различавам между две вълни. Записващият ехолот тихо мърка в кабината, където слизам от време на време да завъртя реостата, за да се усили следата на перото, което чертае дантелен профил. Изведнъж сърцето ми се свива. Кривата излита нагоре по хартията, хуквам на руля и го натискам с всичка сила, оглеждайки се в нощта. Източната скала мрачно дефилира покрай десния ми борд. Трудно е да се определи точното разстояние, но едно е сигурно, че ехолотът е прекрасно нещо и си заслужава труда да го монтираш на яхтата. Часът е 4:20. Скоро дъното се загубва, скалата се стопява зад кърмата, спокойствието ми се възстановява.

Сряда, 19 септември

В 10 часа влизам във връзка с ЛРТ и от 11 часа — с „Тентен“. Всъщност бях обещал редовно да изпращам радиотелеграми за младите читатели, които чакат фоторепортажа ми от първото пристанище. Необходимо е голямо жонгльорство, за да съставиш от директно предаване, предназначено за слушателите на една радиостанция, новини, които се излъчват само след час, но този път за слушатели деца. Прави ми удоволствие да разказвам за това, което чувствам, да споделям това, което виждам по океана.

Научавам, че „Пен Дюик VI“ е бил видян тази сутрин от Канарите, докато „Грейт Бритън“ е все след него — на 100 мили по-назад.

В 14 часа — връзка с „33 Експорт“, след което целият следобед мина в подреждане на задното помещение.

Преди да се наложи да бдя за евентуалната близост на нос Бохадор, между 18 и 20 часа изкарвам един здрав сън. Трябва също да стоя на подслушване за метеорологичните карти, но много съм уморен, ето че вече трета нощ поред съм спал само няколко часа.

Четвъртък, 21 септември

Към 3 часа сутринта заспах прав. Най-после, за мое щастие, след 6:30 ч можах да си позволя три часа покой. Сутринта измених укрепването на фаловете и топенантите, за да не се скъсат стоманените им въжета вследствие претриване в блока на мачтата.

Днес има доста народ наоколо: пресичам една рибарска флотилия, която се движи в обратна посока. По моя курс минава „Салороман“ от Хуелва. Един час по-късно се разминавам с товарния кораб „Евър Рилайънс“, чието име, странно защо, е написано с китайски шрифт.

След обяда не успявам да се свържа с „33 Експорт“. Пускам в действие приемника на къси вълни, с които мога да улавям и тиретата на точното време. Дойде най-после ден да прокарам проводниците за антената и масата.

Вечерта се хващам, че пея на висок глас, за пръв път от началото на пътуването. Това е дванадесетият ми ден на море. Такава е магията на тропическата вечер; бавиш се на руля, за да почувствуваш, че времето върви. Все пак денят беше дълъг с това бдене за риболовните кораби, които овеховат очертанията на континенталното плато.

Тазсутрешните три часа сън избистриха разсъдъка ми въпреки вече седемдесет и два часовата вахта заради смешното ми хрумване да се промъкна между Канарите и Мароко, за да мога след това да мина напреко покрай Рио дел Оро и Мавритания. След като Доминик Гийе се намеси по време на един разговор със Сен Лис-Радио (службата за радиотелефонни връзки с корабите на море), вече връзката ми с „33 Експорт“ е редовна и ме откъсна от блажената ми изолация. Сега океанът е населен с новините от състезанието и състезателната страст се разгаря с всеки ден — всеки изчислява колко е напреднал или изостанал от другите…

Измервам дълбочината с ехолота: само 320 метра.

Наоколо е пълно с рибари.

Петък, 21 септември

Та-ти-та-ти-та-ти-ти, според радиопеленгуването Вила Сиснерос е на траверс и в спомените прелитат крило до крило великите сенки на хората от „Аеропостал“. Дебна, но не успявам да хвана метеопрогнозата от Порт Етиен.

Дните се гонят. Рано следобед, под сиво небе, прекосих Тропика на Рака. Пасатът вече се обажда. Натягането на телескопичните гикове вече е добре регулирано и ми се струва, че изпреварвам успешно.

С насрещен курс — танкерът „Уърлд Викториа“… сетне няколко товарни кораба: трябва да продължавам бдението…

Събота, 22 септември

На палубата ме чакат огромни летящи риби — предстои ми богато угощение.

Към обяд внезапно вятърът задуха от изток. Морето е развълнувано, птици, риби, животът кипи и от едната, и от другата страна на водната повърхност: зона на сливане?

В края на тази втора седмица трябва да си направя равносметка — предварително знам, че ще е положителна: от обедно до обедно местоположение — 1335 морски мили, на прав път сме.

„33 Експорт“ трябва да е на не повече от 8 мили пред мен. Впрочем тази сутрин улових „Адвенчър“ и някои други, които разговаряха помежду си, и аз отбелязах местоположението им в корабния си дневник.

Неделя, 23 септември

Морето е облякло празничните си одежди в индигово синьо под едно слънце, което пробива неизбежните пасатни облаци — „фосфоресциращият лазур на тропичните морета…“ Жизнерадостните ескадрони на летящите риби придружават „Манюрева“, която се носи напред със своите 9 възела.

За да се отпусна, празнувам деня господен: поправям това-онова и после внимателно се зачитам в Чичестър. Преди да тръгнеш на дълъг път, много е важно да изживееш нечии знаменити пътувания, за да приемеш посредством думите всекидневната реалност, която всъщност им придава смисъл.

Метеорадиостанцията в Дакар, която успях да хвана тази сутрин, дава добро общо състояние и задоволителни прогнози.

Забавлявам се, като опитвам да уточня местоположението на участниците в състезанието според сведенията, които получавам оттук-оттам.

Вчера вечерта Би Би Си и ORTF съобщиха, че „Пен Дюик VI“ е пръв, „33 Експорт“ е втори (имам местоположението му: 13°50’С, 23°00’З), след това идват „Крите“ и „Коала F3“ (официалното ѝ име e „CS et RB“), „Джиа“… Наистина, фантастично е да следиш по картата тези малки точки, движени от усилията и силната воля на други мъже.

Понеделник, 24 септември

Хубавата светлина на Венера ме държи буден цяла нощ, още повече че е по-хладно, отколкото денем.

През деня радиочуваемостта е добра: хващам метеопрогнозите от Дакар и Париж. „33 Експорт“ току-що решително е навлязъл в архипелага Зелени нос и се движи добре, тласкан от лек вятър между островите. Сега сме на еднаква ширина и разговорите по радиото се въртят все около непоносимата горещина (отбелязвам 37° на сянка). Коментариите относно състезанието и предвижданията за времето на Радио Дакар са нескончаеми. Сутрешното предаване не можа да ни настигне, затова отново се свързваме и следобед. Неусетно клюките по радиотелефона стават център, около който кръжат самотните ми дни, както изгревът и залезът на слънцето, линията на мястото, ритъмът на храненето и свещената обедна кулминация, при която от най-високата си точка дневното светило дава всекидневното местоположение на моряка, който сякаш му кади тамян с ритуалния жест на секстанта.

„Пен Дюик VI“ е на 400 мили южно от островите.

Вечерта вдигам бизана и грота, прибирам единия дженакер и приготвям работния стаксел; вечерен тоалет, който подготвя големия тримаран за по-голяма маневреност в случай на някоя ненадейна лоша среща.

И аз почвам да дебна Би Би Си за последните новини от състезанието.

Вторник, 25 септември

През нощта прорязаният от светкавици хоризонт май че предсказва междутропичен фронт и след него екваториален застой на Черния котел.

Рано следобед научавам, че „33 Експорт“ ми е избягал с 30 мили, а „Крите“ (с която можах да говоря тази сутрин) — с 20 мили. Положението става сериозно!

Решавам се да вдигна бизанстаксела и кончето хуква!

Около полунощ край борда лудеят делфини…

Сряда, 26 септември

Осемнадесети ден на море, намирам се точно на средата на пътя между островите Зелени нос и Екватора. Между Канарските острови и островите Зелени нос яхтата върви сама. Явно затлъстявам. Най-обикновени занимания, накъсани от солидни порции сън, особено сега, когато се откъснах от пътищата на товарните, крайбрежните и риболовни кораби. Като прекосих ширината на Дакар и се озовах самичък всред морето, успях да изкарам няколко нощи в хубав сън. Сега се чувствам в пълна физическа форма и умората, натрупана до заминаването, се изпари.

Продължавам да си чета Чичестър…

Сега ще навляза в Черния котел — район на пълни затишия и силни шквалове. Магическо име с могъщата власт на заклинание, извикващо от спомените изчезналите силуети на големите ветроходи, които със седмици оставали приковани на едно място, с провиснали по реите меки ветрила, а после се втурвали със скок напред под удара на внезапната буря, апокалиптична, способна да изкърти рогата на бик и всичко да удави под своите водопади.

Става дума за една географска зона, широка приблизително 300 мили, която при 5° северна ширина прегражда Атлантика от запад на изток и от 20° западна дължина се разширява с наближаването на Африка. Обикновено североизточните пасати тласкат корабите от Канарите до Черния котел и той е първият „деликатен“ преход, който трябва да се изпипа. После обикновено идват югоизточните пасати, които трябва да се изкачат възможно на най-остър бейдевинд, като се избягва финиширането в антициклона на Южния Атлантик, където също има опасност ветровете да те сюрпризират с отсъствието си.

Оттук се оформят две възможни стратегии: или да се заобиколи колкото може по-отдалеч антициклонът, като се мине много на запад и достатъчно на юг, за да се компенсира това допълнително разстояние и да се хванат тежките западни ветрове от нивото на Ревящите четиридесет градуса, или да се пътува направо на остър бейдевинд срещу югоизточните пасати и да се пробва обхождането на антициклона от изток, при което се поема рискът за няколко дни здраво безветрие, компенсирани от щедрото слънце в тези зони на високо налягане.

Във всеки случай сега пред „Манюрева“ и около нея се оформят тежки облаци: няма съмнение, вече нагазвам в Котела. Влажна, задушна топлина. Вятърът отслабва. Първа вихрушка, първи левентик. Шквалове след шквалове, от черните облаци плисват водопади. Безкрайните затишия се сменят с неочаквани вихрушки. Цялата тая въртележка изисква непрекъснато присъствие на руля, безспирно маневриране. Всеки трябва да заслужи своя Екватор.

Привечер. Привечер, обагрена в мастилено синьо. Работата на палубата става по-приятна. Сега и призори настават единствените хубави мигове от тези тежки и продължителни дни, в които тялото напразно търси хладина, а разумът — почивка.

Моят ескорт от симпатични делфини пак дойде да ме поздрави; вретеновидни силуети, преплитащи браздите си всред враждебните вълни. В тази игра се намесват и хиляди насекоми, мухи, мушички, водни кончета и пеперуди, изтръгнати от някое възходящо течение от Африканския континент.

Четвъртък, 27 септември

През цялата нощ по хоризонта под звездите дефилираха бури, а сутринта дъждовните шквалове, един от които беше много силен, измиха яхтата от покрива до дъното… също и капитана.

Вечерта вятърът става южен, подреждайки обичайните за пасата облаци; прозрачни памучни бали, изпълнили небето с хубави равномерни ивици. Проклетата зона е премината, пред вълнореза на „Манюрева“ се открива Южният Атлантик.

Вчера по обяд имах великолепна радиовръзка за запис с ЛРТ и можах да представя хубав отчет: приблизително 1400 мили за втората седмица. Значително съм увеличил средната си скорост, влошена през първите дни. Вече съм съвсем готов да бия рекорда на Чичестър. Сега имам почти четири дни аванс по неговия график на пътуване, което е много радостно, защото той имаше хубав вятър при тръгването си и вървеше много бързо. В моето радиотелефонно предаване се опитах да вмъкна поезията на този преход в хубавото пасатно време, призовавайки малките кумулуси, послушно подредени, дълбоката, жива вода, блестящите пръски на летящите риби. Разказах също и за инцидента, който стана миналата нощ на „Крите“, случка, която можеше да се окаже трагична: при маневриране разбеснелият се шкот на спинакера изхвърлил в морето един човек. За щастие той успял да се хване за въжето. Нощта била много тъмна и след като дълго го влачили подир яхтата, другарите му за щастие успели да го измъкнат. Да настръхнеш от ужас!

Изглежда, че не е закачил осигурителното си въже. Но когато ненадейно връхлети шквал, повече се мисли за яхтата, отколкото за екипажа. Трябва тутакси да се втурнеш на предната палуба, да сториш каквото е нужно, преди нещата да са се влошили. Случва се, че няма време за закачане на осигурителното въже и така стават нещастията. Ето едно общо предупреждение за благоразумие, което е валидно за всички и на първо място за мен.

Накрая говорихме за състезанието и си разменихме информации. Сега съм във всекидневен контакт с половин дузина яхти, пътуващи успоредно с челния пакет.

По моему местоположенията са следните: по реално време начело е „Пен Дюик VI“ с хубава преднина, следван от мексиканската яхта „Саюла“, която с лакти се бори с английската „Грейт Бритън“. След това, в пакет, „Крите“, „33 Експорт“ и „Манюрева“ на вилка между тях; или аз ще ги задмина, или те ще ме изоставят. Естествено, хоризонтът, който може да се види с просто око от една яхта като моята, обхваща район не по-голям от пет километра и нямам никаква възможност да видя моите приятели (щях да напиша „противници“, дотолкова съм обзет и аз от състезателната треска).

Трябва значи да се чакат радиопредаванията, за да се разбере кой напредва и кой изостава… като не се забравя и за малката подмолна война на лъжливи съобщения!

От своя страна ЛРТ най-после ми съобщи класацията по коригирано време, направена според информации, които се централизират от организаторите. От вчера е настъпила промяна: „Пен Дюик VI“ вече не е начело и според коригираното време състезателите се подреждат така: първа — „CS et RE“, втора — „Джиа“, трета — „Пен Дюик VI“, четвърта — „Крите“, пета — „Адвенчър“, шеста — „33 Експорт“, седма — „Бритиш Солджър“…

Използвам връзката, за да предам някои съобщения: вести за родителите ми, искане към Морската радиокомпания (CRM) да ми съобщят часовете, в които Радио Претория излъчва метеорологичните факсимилета, като ми посочат също и по-точни „индекси за координация, скоростта на въртене на цилиндъра, зоните, които се покриват от различните известия“ и т. н. Събеседникът ми, който, изглежда, не успява да ме следи, много естествено, ми съобщава, че за по-сигурно ще изпрати касетата със записа на Морската радиокомпания. Това е, господи, днешното мореплаване: движим се с ветрила, както едно време дедите ни, но се възползуваме от съвременната техника. Опитваме се поне!

Всички новини са добри. Последните карти са пристигнали от Лондон и са предадени на семейството ми, с което ще се срещна в Сидней. Практически всичките ми филми са продадени и няма да умрем от глад… Накратко, в този прекрасен свят всичко е наред, както на суша, така и по вода.

Освен техническата полза, която принасят, радиовръзките стоплят и душата. Колкото повече километри се натрупват, толкова повече привързаността ми към близките ми става по-силна. Всекидневните връзки между яхтите имат същия положителен принос за духа ми. Може да съм самотник, но обичам да се чувствам заобиколен и от други неща освен от морска вода!

Петък, 28 септември

През нощта ме обезпокои един малък шквал.

В 8 часа намирам яхтата с курс север (!), заобиколена отвсякъде със заплашителни щормове. Очевидно още не съм излязъл от Черния котел: това е може би вторият дял от зоната на смущенията? Подслушвам на честотите, на които ще мога да се свържа с „Гран Луи“ и може би с „Пен Дюик VI“.

Изтръгнах една линия на мястото, за да определя координатите си: 5°15’С, 21°40’З. Цял следобед управлявам под начумерен ръмящ дъжд и при силна мъртва вълна от юг, която подсказва за далечни ветрове и сякаш иде да ми се надсмее.

Събота, 29 септември

Нощта изтича бавно и за кой ли път записвам в бордовия дневник, в колоната за забележки: „поворот оверщаг, поворот фордевинд“… Това вече не е корабен дневник, а „Кама сутра“ на зоната на безветрието.

Цялата сутрин небето е заплашително заоблачено и шкваловете не спират. При обедната кулминация все още съм на 4°12’С.

Следобед по време на един шквал вдигам тежката геноа…

В 21 часа се свързвам с родителите си… късче живот.

При равносметката за третата седмица на море все пак има от какво да съм доволен: изминати 1211 мили, заедно с първите две седмици това прави общо 3394 мили от Сен Мало до тук.

В моята малка червена ученическа тетрадка, тази, която съхранява корабния дневник на „Трансат“, сега вписвам щастливите и оптимистични редове: „Да даде бог все такива средни скорости!…“

Сутринта научих, че „Пен Дюик VI“ е прекосил Екватора. Следват го „Крите“ (на ширина 2°22’С), „33 Експорт“ (2°31’С), докато „Джиа“ (5°30’С) тъкмо излиза от затишията.

Следва седмица на добрата стара рутина в открито море.

Няколко пъти влизам във връзка с ЛРТ, без да успеят да ме запишат поради лошо разпръскване на радиовълните. Дъх не ми остана да повтарям тирадите си, описващи живота ми на яхтата: мрачната и влажна атмосфера на Черния котел, шкваловете, изгнилите ми от вода ръце, влажните трюмове, които вече се разкисват, край на пресните продукти, хляба, който мухлясва и трябва да го суша на слънце, за да го режа после с ножовка, тъй като острието на ножа ми се загрява — толкова твърд става.

Състезанието е все така бурно. Не съм спрял да записвам всички осъществени радиовръзки; местоположението на състезателите и съперничеството се отразяват благоприятно върху лага ми, отбелязващ изминатите мили.

Всеки вдига колкото може повече ветрила и по всичко изглежда, че събитията окончателно са в полза на „Пен Дюик VI“, тогава най-неочаквано дойде новината: на 1800 мили преди края големият кеч строшил мачта и се отправил към Рио. Дано никой не е пострадал. Не е малка работа да падне мачта — внезапно оплитане на проволките, натрошени рангоути, ветрила, въжета. При големия ветроход това е огромна алуминиева греда, висока приблизително двадесет и пет метра и тежка почти един тон, която се сгромолясва заедно с километрите стоманени проволки и стотици квадратни метра ветрила напреки на палубата, където в момента може би екипажът маневрира. Защото строшаването на мачта никога не става току-тъй, а когато има вятър и се маневрира. И тъй като всички яхти от околосветското състезание са пришпорени, изстисквани като лимони, понякога се случва да се скъса някое звено от тази сложна верига, която представлява яхтата със стъкмяването, рангоута, такелажа си. Тогава настъпва катастрофа. Това е законът на морето с неговите неопределености, с неговите „късмети“, както казват… но, надявам се, че никой не с пострадал. Всички се печем на един огън и аз приех строшаването на мачтата на „Пен Дюик VI“ почти като моя лична авария.

И аз си имах някои дребни проблеми, както всички впрочем, тъй като за да има добри постижения, яхтата трябва да се кара възможно най-бързо и съблазънта за „натягане“ е голяма.

От вчера сутринта съм се вкопчил за голямата геноа, ветрило, което ми дава скорост 19 — 12 възела. Изведнъж въжето, чрез което насочвам ветрилото, рязко се скъса и ето че сега тези полудели 70 кв. м трябва да се овладеят. Хубаво ще поспортуваме! Това е предзнаменование, което не лъже; когато видиш при порив да се къса великолепно въже, което издържа до 1,5 тона, трябва да знаеш, че е по-добре да намалиш темпото. Това беше леко намигване, ей там, отгоре… И аз разбрах; минах на друго ветрило, малко по-скромничко, но време му беше.

На другия ден радиовълните гъмжаха от разговори, та успях да получа някои уточнения във връзка с аварията на Табарли. По неизвестни причини мачтата се сгънала под втория чифт краспици и мачта и ветрила паднали във водата с прерязани ванти. В Ивердон, във фирмата „Еспар Нирвана“ Албер Кьодве се опитвал да направи невъзможното: за пет дни да изработи нова мачта и да я изпрати със самолет в Рио, където да посрещне яхтата.

Приех няколко телеграми от „33 Експорт“ и ги предадох чрез Сен Лис.

Моето радиооборудване започна решително да доказва своето преимущество и аз съм щастлив, че тъй лесно мога да вляза във връзка с Франция или дори с Великобритания.

На другия ден Сен Лис-Радио потвърди препращането на телеграмите и ми предаде една телеграма от „Пен Дюик VI“: „Няма ранени, духът на борда е добър.“

Радиоседмицата ми започва с великолепна връзка с Кламси, където се изрежда цялото семейство. Брат ми Джеф започва сеанса и ми дава сведения за всичко, което съм поискал. Няколко технически реплики илюстрират „високия стил“ на нашите разговори:

— Иглите за „модулог“ според Жорж трябва да са в шкафчето, което се образува в свързващото рамо под щурманската маса…

— Уредихме бутилките „Евиан“ и боята „Интернационал“… трябва вече да са пристигнали в Сидней…

— За маслото, налягане 45 е добро. Не трябва да пада под 20…

— Колкото до ареометъра, трябва да се гледа цифрата на мярката; към края на зареждането тя трябва да бъде 1250. Това значи, че щом показанието е 1200, акумулаторите трябва да се зареждат. Погрижи се това да стане бързо, защото вече си имал няколко радиовръзки. Остави го да се зарежда четири-пет часа непрекъснато…

На което трябва да отговоря, че моят японски ареометър няма цифри, а само цветове!

Няма проблеми за разхода на газьол, тъй като моят електроагрегат изразходва само 1,5 литра на час, а имам запас от 400 литра. Все пак в бордовия дневник отбелязвам колко време е работил всеки ден, за да си правя сметката.

След това си припомняме злополуката на Табарли и Джеф ми съобщава, че Албер Кьодве се надява да предаде новата мачта до идущия вторник, а Виктор Тонер преправя един грот, янки и стаксел.

Още веднъж поздрав на всички!

Вкъщи всички са добре, събрали са се за ваканцията, родителите ми и племенникът ми Александър, който според думите на Пиерет всяка сутрин се събуждал с виковете: „Давай, Кола, давай. Кола…“

— Кажете на Албер Кьодве да поумува върху модифицирането на обкова на гротмачтата. Строшаването на мачтата на „Пен Дюик VI“ ме кара да се замисля за „Манюрева“, иска ми се да подсиля мачтата назад, като сложа странични топенанти, защото се страхувам от пренапрягането ѝ при големите препускания с попътни ветрове. Но искам да узная мнението на Албер, преди да взема окончателното решение.

Следват разни домашни разисквания и поредицата от „Как си… целувам те…“ Връзката завършва с баналните фрази, които обаче стоплят сърцето ми на самотник: „Хайде, добър път, брат ми, много, много те целуваме. Всички сме с теб!… всички, хайде, всичко хубаво…“

Какви чудни глътки на топлина и привързаност, които, свързвайки се над земята и водата, ми спомнят за „големите морски птици“, възпети от поета! Развълнуван съм и същевременно доволен от поредната равносметка: 3201 мили през тази четвърта седмица. Ако не греша, средната ми скорост е достигнала 7 възела при 164 мили дневно.

Всичко е наред! Проверявам електроагрегата си: от потеглянето е работил седемдесет часа, или разходът на газьол е приблизително сто и пет литра. Остават ми още триста литра: за сто дена с по два часа зареждане, хубава перспектива.

Това плаване ми даде възможност за пръв път откакто съм на море да спя две нощи без прекъсване. Но онзи Кола, който бди в подсъзнанието, изглежда, не одобрява това нововъведение: веднъж се събудих към 3 часа сутринта, защото ми се стори, че чувам да викат името ми! Имах време да прочета няколко хубави книги: едно изследване върху рекордите на клиперите до Сидней („Патриарх“, „Къти Сарк“, „Симба“, „Самуел Плимсол“, „Родней“).

После в продължение на два-три дена изживях великолепни мигове, прекарани в компанията на капитан Вос, този дяволски моряк… след което се разочаровах, като мислех, че ще прочета някои страхотии в „Странни морски истории“… Минавам на книгата на Оливие Стерн-Верен и отново съм щастлив.

Опитвам се да разнообразя удоволствията си, отделяйки време за приготовляването на няколко хубави ястия, дори стигнах до екзотизъм с един китайски обяд с пръчици. Започнах и първите си консерви с кутия равиоли, което недвусмислено показва, че пътуването се удължава! В сряда бях принуден да строша дванадесет яйца, само три от които бяха хубави… Затова благоразумно пуснах зад кърмата да се влачи въдица, та да си набавя натурален фосфор!

Щях да пропусна великия ден: в понеделник, 1 октомври, в 17:21 ч прекосих Екватора на 24°34’З! Разбира се, веднага разпознах на хоризонта хубавата черна линия, която опасва океана, също като тази върху големите оцветени глобуси в класните стаи от детинството ми… Всеки момент очаквах да видя как всред кортежа от наяди и тритони Нептун изплува от морето и ме спира да ми иска разрешително. Обаче никой не се появи! Утешавам се с мисълта, че може би вече съм добре познат всред морския свят: нали откакто се търкалям по Седемте морета, вече за шести път прекосявам под ветрила Линията.

Както и да е, подскачам нелошо. Доколкото знам, петте големи кораба, стигнали до Сидней за рекордното време от седемдесет и два дена, са плавали до Екватора двадесет и един — двадесет и шест дена. Чичестър взе разстоянието за двадесет и шест. На мен ми бяха нужни двадесет и два и половина.

Право да си кажа, далеч не всичко беше розово. Освен великолепните изгреви, които нежно оцветяваха пасатните кумулуси околовръст по целия хоризонт, и вихрения танц на черните и бели птици, които кръжаха около мен, докато прекосявах ятата от пируващи бонити, имаше и дни, когато духаше слаб вятър и се влачех с няколко възела в час, та дори и с по-малко. Притуриха се и разни малки повреди, които също ми отнемаха много време. Пак трябваше да си отбелязвам какви поправки е нужно да се направят в Сидней и списъкът ми започна да се удължава:

— да сменя фаловете на стаксела и бизана;

— да помисля за два странични ахтерщага, да питам Албер за обковката на топа на мачтата;

— да поставя ракскарабини на бизанстаксела;

— да сменя ракскарабините на тежката геноа и ролките на плъзгуна на шкота;

— да направя едно пробно излизане в Сидней, за да видя как работят фаловете на върха на мачтата и пр.

Но това са дребни работи, най-важното е да се отхвърлят милите, всичко останало е литература!

Тази относително спокойна седмица ми позволи да се вглъбя в себе си. Както всеки път, когато тръгна на път, от само себе си около мен се завъртат поредица от въпроси и търсят своето разрешение.

Колко мимолетна е победата при тая гонитба на рекорди, при тази жажда за скорост, колко крехка е и има ли смисъл?

Сам под Екватора, аз се питам, питам себе си, като се стремя да не заобикалям истинските въпроси. Изглежда, че не може в един ден, нито в една седмица, нито в часа, в който се поражда желанието, да просветне лъчът светлина върху истинските мотиви. Ето вече години наред наблюдавам морето; хилядите изгълтани мили трябваше да са породили яснота в някои изплъзващи се истини.

Трябва да се признае и могъщата скрита радост да преодолееш себе си; защо някои обичат да се борят, а други сами се отказват от борбата, защо някои предпочитат да бъдат само „участници“, а други — победители, някои искат просто да тръгнат, а други — и да пристигнат. Желание за реванш ли се крие зад усмивката, или наранено самолюбие?

Гордостта наистина е голяма, но още по-голяма е тя, когато победата е изградена със собствените ти ръце, нима мога да забравя, че аз бях знаменосецът на всички онези, които във всеки етап от подготовката на яхтата дадоха най-доброто от себе си.

Освен това, бидейки представител на стихията човешка, намиращ се сред стихии, далеч по-могъщи, аз зная, че победа няма; колкото и сили да си хвърлил в борбата с океана, ти не би оцелял, сиреч „победил“, ако океанът не е решил да ти даде тази възможност; истинският господар е океанът.

Но във ветроходството има такова широко поле за дейност, че за всички има място. Кое е общото между истинската и трудна дисциплина на самотника и спокойната разходка на туриста, който всяка вечер хвърля котва в дъното на някое спокойно заливче, докато неговата спътничка бърка с дървената лъжица къкрещата на огъня вкусна гозбица? Какво друго, ако не радостта от самото плаване, от мамещия ритъм на движението? Кой би имал безсрамието да обяви тук някаква йерархия? А суровата мъжественост при схватката, рамо до рамо в състава на екипаж по време на океанско състезание — какво богатство на преживяванията, каква възможност за изява!

Да, наистина! Струва ми се, че желанието да си най-добрият би трябвало да бъде толкова чуждо за мореплавателя, колкото желанието на най-големия клавирен виртуоз да бъде единствен изпълнител на даден композитор. Въпросът е да служиш на това, което те превъзхожда, да си изпълнител, какъвто може би съм аз, на музиката като океанска форма на хармония. По-просто казано, смятам, че става въпрос за определен стил на живот, на един начин на съществуване. Не да бъдеш най-добрият, а да дадеш най-доброто от себе си. Разбира се, всичко това съдържа и стремеж към победа, но има и нещо друго и то е по-силно — стремежът към усъвършенстване. Вътре в себе си, за себе си, да усетиш един по-добър Кола. Никак не обичам големите фрази, но за мен е важно освен представата за ветроходството да уточня и представата за самия себе си. А това значи да се проуча в движение, в процес на благотворни промени.

На море и чрез морето разбрах, че обичам да откривам нови неща. По какви пътеки — няма значение. И мога да твърдя, че в човешката им същност, в задълбочеността си, подготовки като тези за Трансат или за плаването към нос Хорн се оказаха най-резултатни в търсенето на собственото ми аз, доколкото то се развива. Другарските и приятелски връзки, които се завързват в общото напрежение, ни тласкат до дъното на нашата индивидуална същност, техниката и занаятите ни карат по-добре да разбираме хомогенността на човешкия кошер и точното място на всеки. Да научаваш нови неща, си остава най-голямото удоволствие, това е то наградата за всичко. Винаги съм мразил да бъда зрител, дори и в най-обикновения смисъл на думата. За мен е мъчително да присъствам на мач, защото се чувствам извън играта, освен ако мога да си представя, че съм на мястото на някой приятел, който тича по тревата.

Така за обиколката на Земята реших да се науча да филмирам морето. Опитвам се да документирам с тази нова за мен техника, при която една вълна трябва да изразява бурята, а един слънчев изгрев — безкрайността на нощта… и вече знам, че като се върна, ще се захвана с монтажа и с по-качественото озвучаване, с всички тези непознати области, на които се натъквам по време на плаването.

Ако някой ден ветроходството стане за мен едно обикновено повторение на усвоената техника, Сигурно ще го напусна… но дълбоко в себе си знам, че винаги ще имам какво да науча от морето.

Но да минем на по-конкретен език и да си спомним за Чичестър. Ако искам да бия рекорда му, който всъщност представлява една достойна веха, моето намерение преди всичко трябва да бъде израз на уважение към стария морски лъв. Защото той прокара пътя, дръзна да тръгне сам през трите носа по пътищата на клиперите и показа, че това е осъществимо. Оттогава техниката еволюира, материалната част се усъвършенства; моята яхта е по-голяма и има друго оборудване… толкова неща, че дори да бия рекорда му, пак ще съм все още далеч от него. Това, което искам, е, превъзмогвайки себе си, да стана достоен за примера, да стана продължител на делото и да се състезавам отвъд вековете със сенките на големите клипери.

Всичко се променя — и човешкото същество, и сърцето на човека; то може да преминава от една възхита към друга, както вълна прелива във вълната. Само от едно ме е страх — да не се оставя да ме препарират или превърнат в статуя на някоя роля или служба.

Разбира се, аз съвсем не отричам този невероятен оргазъм, какъвто е преминаването на финишната линия като победител — онова напрегнато и пълно щастие, в което потъваш и оставаш задоволен, без сили.

И ето че аз, който в продължение на месеци, години се бях стремил единствено към този миг, в Нюпорт бях понесен на лъчезарния облак на великите върхове, но мигът отлетя. Обаче дълго след това аз бях в мир със себе си, по-кротък, по-спокоен; може би щастието е онова рядко съгласие между това, което сме, и това, което вършим. Но да бъдеш, значи да се стремиш към нещо. Трябва неуморно да поемаш пътешественическата тояжка. И дойде времето, когато очите ми потърсиха друг връх за изкачване, също тъй приказен, също тъй съблазнителен… чиито очертания скоро ще добият плът в издълбаните и насечени форми на една мрачна и твърда скала с плющящо като ветрило име: нос Хорн. Връх висок и възвишен, но щом бъде преодолян, разбира се, и той не ще бъде друго освен прехода към още едно изкачване. Тогава за какво е победата, ако в състезанието не дадем нещо от себе си, като кремъка, който изпуска искри под оформящите го удари на чука.

Понеделник, 8 октомври

Луната се оглежда в морето, прекрасното небе е леко прибулено. Венера е заобиколена от свенливо сияние. Ветроходството е също и това, уви, неизказано чудно чувство да влизаш понякога в интимна връзка с въздуха, небето, водата, вятъра, слънцето и луната… може би защото слънцето не изгряваше за мен, откакто напуснах Париж.

Сутрешната метеорологична карта дава добър анализ по повърхността и аз решавам да се насоча към Тристан да Куня.

Днес вързах първите си 5000 мили при 7 възела средна скорост. Подобрил съм значи рекорда си от Трансатлантическото състезание, който беше 6 възела за 3000 мили. Все повече се подсилва вярата ми, че ще успея в моя облог със сър Франсис Чичестър и с големите клипери.

Вторник, 9 октомври.

Преди да си легна, нагласям ветрилата на халфвинд, 60° спрямо относителния вятър, и карам с лека геноа.

В 6 часа ме събужда аларменият звън на компаса, който сигнализира за промени в курса. Вятърът е станал по-пълен, на курс 130. Вече отдавна съм минал Черния котел и би трябвало да хвана югоизточните пасати.

През деня научих, че английската „Грейт Бритън“, която води в състезанието по реално време, е само на двадесетина часа пред мен. Празнувам изненадващата новина, като си отпускам следобеден сън от три часа, след което вдигам големия спинакер, това огромно кълбо от многоцветен найлон, за да използвам попътния вятър.

Сряда, 10 октомври.

Въпреки че сутринта намерих яхтата в дрейф, като че ли нагласена за североизточния вятър, за двадесет и четири часа съм изпердашил 240 мили, осъществявайки средна скорост 10 възела. Така с гръм и трясък съм преминал Тропика на Козирога под пръските и гребените на вълните, които буквално не ми даваха да мръдна от руля. Естествено, че при такива скорости не може да става въпрос да се напуска рулят. Никакъв автоматичен пилот не може да замести човека, трябва да се управлява според вълната, да се предварват движенията на яхтата. Заради едно такова пътуване, и то със скорости, които, струва ми се, още никой самотник не е достигал, съм готов да понеса всякакви жертви, всякакви неудобства.

Макар че вятърът вече утихваше, изпаднах в два автоматични поворота фордевинд^[3] като финал на глисиране от 15 възела. Но какво удоволствие е да управляваш „Манюрева“ по време на сърф: вече засилена, с голяма скорост тя се носи по вълната, която се е разцепила на две и издигайки се от двете ѝ страни, поема яхтата в нещо като релси, за да ѝ придаде опияняващо ускорение! Заради тези големи препускания отложих за утре записите с ЛРТ.

Още същата вечер видях как слънцето се покрива с огромни облаци и залязва в злато и пурпур, на чийто фон още повече се открояваше шествието на бавно пристъпващите на югоизток кумуло-нимбуси с върхове като наковалня. Нямаше съмнение: депресията пристигаше.

Свалих бизана и намалих ветрилата в очакване на шквала.

Днес е празник за мен. Въпреки всичко средната ми скорост продължава да се подобрява и това ми дава увереност, че правилно съм решил да се отклоня от курса си и да мина далеч от Тристан да Куня, а след това да се отправя право към Добра Надежда.

Четвъртък, 11 октомври

От 4 часа сутринта небето изцяло се е изчистило. Южният кръст се откроява, вятърът се засилва, трябва да се опитам да продължа! Не ми остава нищо друго, освен с вдигнат бизан да се оставя да ме носи вятърът. Още веднъж си позволявам един хубав следобеден сън от три часа. В близко време съдбата Сигурно ще ме лиши от тези малки прищевки.

Събуждам се — лошо време с жестоки шквалове. Wait and see^[4]! Междувременно получих хубави метеокарти от Буенос Айрес.

Петък, 12 октомври

Въпреки пасатния изглед на небето вятърът духа от запад — свеж вятър, и сега силно се надявам да стигна в Сидней с времето на най-добрите товарни клипери. Практически — по часове, минути и секунди, аз се вмествам във времето, в рекорда на корабите от далечно плаване и самочувствието ми е адски приповдигнато.

Тази сутрин вдигнах спинакера, сега вдигнах и големия бизанстаксел и ето плющят във въздуха 400 кв. м ветрила. Гледката е внушителна, опитвам се да филмирам тази разперена перушина…

Събота, 13 октомври

Дните текат един след друг, но не си приличат. Времето „пада“ и барометърът се изкачва!

Веднага прибирам бизанстаксела и спинакера, после вдигам леката геноа и тръгвам на остър бейдевинд. След това, към края на следобеда, тръгвам на тъп бейдевинд, на бейдевинд под автоматичен пилот, защото няма достатъчно вятър, за да се задействува регулаторът на халса или „ветропоказателят“, и със 70-те си квадратни метра геноата събаря яхтата по вятъра.

Денят завърши с едно отчайващо затишие. Мъртва вълна прекосява тихо морето от запад-югозапад.

Завършва и тази моя седмица — петата. С каква равносметка? Тази дума днес ми изглежда като горчива подигравка, по радиото чух една друга „равносметка“ — за други битки, хора бяха убити в Средния изток… Но аз, слава богу, трябва да пресметна други цифри: 1339 мили по права линия между обедните кулминации; приближавам 8-те възела.

Общо 5934 морски мили, по 169,5 мили на ден, или твърдо 7 възела.

А състезанието?

В четвъртък „Адвенчър“ съобщил, че след петнадесет дена ще бъде в Кейп. Според „Гран Луи“ класирането по коригирано време ще бъде следното: „Адвенчър“, „Крите“, „Джиа“… а „Пен Дюик VI“ трябва да е сега, по новия си курс, на 400 мили от Рио.

Радиовръзката с ЛРТ в събота уточни новините: начело по реално време е „Грейт Бритън“ и единствено „33 Експорт“ още може да я заплашва. Другите яхти от челната група на север и изток, изглежда, са попаднали в затишие.

В следващите дни „бразилците“ сигурно ще се разграничат от „африканците“ и първите яхти ще трябва да финишират в неделя или понеделник.

За сметка на това няма никакви новини от „Саюла“ и „Джакаранда“ и Кейптаун-Радио разпитваше тази сутрин другите яхти за тях.

Неделя, 14 октомври

В 8 часа вдигнах големия спинакер на два гика, след което филмирах китайските сенки на изгрева върху десния плавок.

Вчера получих една метеокарта, която обещаваше хубаво време. Небето се заоблачи, барометърът падна с няколко деления и времето рязко се захлади.

Тогава видях първия албатрос. Гигантска птица с безнадеждно неподвижни криле. Вятърът задуха от североизток.

Ясно! Бързо свалих големия спинакер (200 кв. м) и бизанстаксела (100 кв. м), с които се смъквах на юг. Време беше, птицата зави наляво и под укорителния ѝ поглед, с който крадешком оглеждаше моя спинакер, и аз направих като нея… Знаех, че навлизам в райони на силни ветрове и бури от запад! Вдигнах работните ветрила, а нормалните геноа и стаксел стояха готови отдолу.

Дойде ми наум да „предложа“ на всички мореплаватели самотници, които пътуват към Австралия, следното правило:

„Спускате се направо, направо, направо. При първия албатрос завивате наляво и се оставяте на вятъра. Яхтата сама си върви!“

Тази сутрин по време на връзката с Джеф вече си „позволихме“ да поговорим и за „техническия престой“ в Сидней, помолих го да ускори изпращането на боята и кита, необходими за корпуса на яхтата. Изглежда, че корпусът ще трябва да се почисти с пескоструя, защото китът, използуван в Лориан, се оказа много лош, вече падат големи парчета.

Завършваме с оптимистичен тон, вече съм готов да кажа „хоп!“, преди да съм скочил — обявявам, че идущата неделя ще бъда в открито море пред нос Добра Надежда. Вярвам, че ще бъда в челната група от три яхти: „Грейт Бритън“, „33 Експорт“ и „Манюрева“, следваща и преследваща ги дори.

Понеделник, 15 октомври

Всичко наоколо ми трещи! Започна голямото препускане. Исках да го филмирам, но успях само да намокря камерата и трябваше да я суша на газовата печка. Тъй като започва един великолепен залез и един самотен делфин подскача отпред като пътуващ артист, подновявам кинооператорството.

Радиовръзката с Филип Джилдас е много лоша. Той ми е приятел и ми помага за филмите, но сега не мога да споделя с него трудностите, които срещам като начинаещ оператор: проблемите с блендата, със скоростта (25 ли да бъде или 24?), какви филтри да използувам за вариото и телеобектива… Изглежда, че моята камера „Болио“ е „аут“ вследствие тазсутрешните вълни. Дали ще мога да я сменя при евентуална среща в морето пред нос Добра Надежда; а също и да предам заснетите филми?

Вторник, 16 октомври

През тридесет и деветия ден на море — от вчера по обяд до днес по същото време — съм изминал 326 морски мили. Бия всички рекорди на самотници. Излишно е да описвам каква радост изпитах, каква възбуда, каква наслада! Преминах 300-милната бариера. Само големите ветроходи са успявали да я преодолеят, и то тримачтовите и четиримачтови кораби от миналия век. Наистина трудно ми беше: плавах всред същински потоп, една Ниагара от вълни… но съм като в екстаз и нищо не усещам.

Според изчисленията съм на пет-шест дена от нос Добра Надежда и ме е обзел шампионски дух. Въпреки закъснението в Бискайския залив и в Черния котел съм постигнал точно същото време като „Къти Сарк“ преди сто години. Трябва да призная, че получих великолепни метеорологични сведения и определих педантично курса си, улових добра депресия и от три дена съм яхнал хубавите изобари. Сега остава само да хвърлям въглища с лопатата. Всъщност откакто стигнах в района на силните ветрове, яхтата ми лети като локомотив по релси; трябва само да се зарежда пещта…

Въпреки това тази нощ в 4 часа намерих яхтата направила поворот фордевинд като следствие от гигантски сърф. Успях да я оправя, но се измокрих целия. Студено е! Констатирах, че през изтеклите четири часа съм се движил със средна скорост 12 възела, и това стопли сърцето и кокалите ми…

Сутринта беше дълга и протече в трудни упражнения, занимавах се с проклетите сърфове, които в края на глисирането докарваха яхтата до границата на поворот фордевинд, макар че относителният вятър е 70° и ветрилата са отпуснати.

Както всеки ден, в 9 часа сутринта осъществих радиовръзка с яхтите от състезанието, поне с тези, които пожелаха. „Адвенчър“ и „Бъртън Кутър“ мълчат — от тактически съображения както си признали на „Гран Луи“ и „33 Експорт“, които единствени ги чували съвсем ясно.

Според коригираното време местата се подреждат приблизително така: „Адвенчър“ води пред „CS et RB“, „Крите“, „Гран Луи“, „Джиа“, „Бъртън Кутър“ и „33 Експорт“.

Влязох във връзка с ЛРТ; оповестявайки местоположението си — 35° южна ширина, аз исках да разтръбя за победата си и за постигнатите от мен нови рекорди. В радостно опиянение разказвах за „Манюрева“, която „буквално сече вълните и отхвърля плиски на няколко метра височина“. Съвсем естествено е, че управлявам яхтата, но не съжалявам; изминах 6000 мили, поддържайки средна скорост от 7 възела. Това е двойното разстояние на Трансат, а средната скорост е подобрена с 1 възел. В този момент дневните средни скорости достигат до 12 възела.

Вечерта — семейна връзка с Кламси, където отново са се събрали всички членове на фамилията. Съобщавам им, че през нощта ще пресека Гринуичкия меридиан (сегашната ми дължина е 01°И). Моля ги да предадат на състезателния комитет местоположението на „Крите“, тъй като англичаните от сутринта чакат да го получат.

Сряда, 17 октомври

Сутринта си побъбрих с напълно обезветрената от осемнадесет часа „Крите“ и с „33 Експорт“, която се влачи с 3 възела, също и с „Гран Луи“ и „Тауранга“, последната е под стаксели и спинакер, изминала е 233 мили и върви с 15 до 18 възела.

Днешната слънчева кулминация горе-долу потвърждава вчерашното изчислено място (небето беше изцяло заоблачено и не можеше да се определи кулминацията).

По обяд се захващам с „големите“ изчисления и няколко пъти ги проверявам, за да мога спокойно да твърдя, че по време на голямото препускане съм изминал 326 мили.

Изчисленото място е добро, но различието идва от лага, който показва 312 мили. И тъй като батериите са изтощени, може да се приеме едно увеличение за тяхна сметка. Трябва да добавя и течението, което също дава няколко мили в повече. Така излиза, че между 15 и 16 октомври, от едната до другата обедна кулминация съм изминал по права линия на картата 320 мили, но с увеличаване на дължината денонощието се „скъсява“, в случая то е 23:39 часа, поради което трябва да се прибавят още 6 мили и да се запише общият сбор от 326 мили за 24 часа. Следващите линии на мястото ще го потвърдят.

Вечерта — връзка с роднините… после… с Теура, но връзката бе почти недоловима и поисках да отложим разговора за утре.

Връзката с близките ми се състоеше от един дълъг монолог, предназначен за Джеф, който го записваше на магнетофон: безкраен списък на части за яхтата, които трябва да се поръчат за Сидней (различните материали, боя, храна, вода са заминали вече). От тези гъсто изписани страници извличам само няколко точки от моя молебен за техника:

— от Албер — обковка за страничните ахтерщагове на гротмачтата… Да се изработи от Сарма, Албер да определи диаметъра;

— от Морската радиокомпания — да кажат какъв радиотелеграфен манипулатор може да се използува на моя радиотелефон, също и едно ръководство;

— от Виктор — да ми изработи втора плаваща котва и да поръча 60 метра найлон с диаметър 20 мм (току-що препрочетох Моатесие и Чичестър, които поохладиха ентусиазма ми за нос Хорн);

— комплект блокове със захват и кука и необходимото количество отворени блокове;

— мореходен астрономически ежегодник за следващата година, който до заминаването ми не беше отпечатан;

— два спинакербраса (с двойна плетка), два стакселфала, грот-фал, спинакерфал, бизанфал;

— класически ракскарабини, понеже немските бронзови ракс-карабини се оказаха много чупливи;

— червена боя за пода… два малки плъзгуна за релсата на стакселшкота… една оксидирана дръжка за винча;

— неръждаеми нитове от работилницата;

— повечко подплатена тъкан за вътрешността (от лицевата страна не струва, но е великолепна срещу удари и сега имам значително по-малко подутини, отколкото всеки друг път);

— да се пита „Къти Сарк Съсайъти“ в Лондон дали е възможно да ни доставят фотокопие от корабния дневник на големия клипер по време на рекордните преходи и да се донесе в Сидней, за да направя сравнения за пътя и средните скорости.

Вижда се, че тези контакти с близките ми освен че всеки път действаха като балсам на сърцето ми, ми бяха необходими и за да мога да продължа „приключението“. Питам се как ли щях да отплавам от Сидней, ако не бях спечелил толкова време за търсенето на части и материали? Колко е хубаво да се съчетава приятното с полезното! В случая: топлите чувства на нашите с безценната помощ на брат ми.

Изпратих също телеграма до „Тентен“. Много по-кратка и в нея техническата терминология изцяло беше изчезнала, сякаш не беше имало трудности.

„Фантастично препускане по края на една буря стоп хиляди мили за четири дена, вчера достигнах 326 мили за 24 часа стоп всички рекорди са бити стоп между Тристан да Куня и Добра Надежда съм, по пътя на корабите за далечно плаване, със скоростта на «Къти Сарк» стоп ескорт от традиционните албатроси стоп поздрави Ален Кола“.

Четвъртък, 18 октомври

Океанът е празник! От 7 часа чрез Сен Лис влязох във връзка с Теура. Говорихме осем минути, четири от които при много добра чуваемост. Всичко е наред и подготовката за срещата в Сидней е в пълен ход.

В 9 часа — обичайната връзка със състезанието, при която научавам, че „Бъртън Кутър“ е на 340 мили запад-северозапад от Кейп и че „33 Експорт“ все така се влачи с 2 възела.

Според Би Би Си вчера класирането по коригираното време е: „CS et RB“, „Адвенчър“, „Крите“, „Джиа“.

През цялата сутрин пътувах с мъгла при свеж западен вятър по море, развълнувано от кръстосани мъртви вълни. Все пак успях да вдигна големия спинакер и големия бизанстаксел. Следобед само за един час мъглата се вдигна, времето е навъсено и ръми.

Раздразнен съм и изморен, все ме избива на кавга: първо с регулатора на халса, който при относителна скорост по-малка от 7 — 8 възела не е чувствителен, и най-вече с моя „Дека“, който заяжда ляво на борд… достатъчно е да натисна румпела, за да си иде на мястото, но трябва да съм до него…

Всичко се промени. Депресията, която изглеждаше, че ще се изкачи на североизток, внезапно се раздвои към югоизток и ако продължа по същия курс, ще попадна в невъзможни затишия. Трябва да се простя с мисълта да плавам право на юг. Точно сега, когато застигах „33 Експорт“!

Петък, 19 октомври

Лош ден. Започва с мъгла и ръмеж, прорязвани от шквалове. Небето си остава съвсем затулено и времето лошо. Морето все повече и повече се вълнува. Студено е, температурата в кабината не надвишава 14°С и не се чувствам добре въпреки телешкото по бургиньонски, което старателно си сготвих уж, за да се оправя. Гълтам хапчета и витамини, но си оставам с малка вътрешна скорост.

Разбира се, днес е невъзможно да се определи линия на мястото, но по изчисление съм на 37°18’Ю и 07°24’И. Ограничено от общото състояние на времето, плаването ми е неуверено: обезветрих се, после опитвам други варианти; снемам бизанстаксела, след това спинакера, вдигам леката геноа, сменям я с тежката и накрая тръгвам на тъп бейдевинд, за да увенчая деня с изцяло насрещен вятър.

Събота, 20 октомври

Сивотата ме преследва, това намръщено време ме затваря вътре, където единствената ми компания са радиото и потокът от черни мисли…

Навън само делфини и албатроси на хоризонта, който близо месец е отчайващо пуст. Какво ще стане с мен, ако не са радиовръзките? Днес пак нямах други разговори освен обичайните сутрешни връзки със състезанието.

Като капак на лошото ми настроение метеопрогнозата на Кейптаун-Радио е съвсем песимистична, а залезът, и той не остана по-назад: ненавистно студените му багри обещават тежки битки.

Вятърът все така се заостря и курсът ми не е блестящ.

Хубав ден! Няма що!

Малко се утешавам със сметките от седмицата: общо 1472 мили, или средно по 210 мили дневно. Всичко 7406 мили за 42 дена, или средно по 176 мили на ден, значи средна скорост 7,3 възела. Тези аптекарски сметки ме увличат.

Неделя, 21 октомври

Морето е развълнувано, дори е „направило мускули“, разбърканите вълни ме принуждават тази сутрин да остана на палубата и за пръв път от дълго време не можах да остана верен на всекидневната среща в 9 часа… Какво ще стане с тях?

През деня научавам, че предната вечер пръв е пристигнал „Бъртън Кутър“. Добре е прикривал играта си. Днес се очаква да пристигне „Адвенчър“, който е на 100 мили след него.

Таз неделя във високите ширини няма да бъде никаква неделя. В горната част на грота забелязах няколко счупени плъзгуна и се заех да го сваля. Минах на работен стаксел и започнах една незабравима битка, която продължи почти три часа по часовник. Трябваше да се изкача до една трета от мачтата, за да освободя плъзгуните с чук и ножица. Сякаш си играех на котка и мишка, само че аз бях мишката, нещо, което не бих искал скоро да се повтори. И всички тези усилия, за да приключа „в дрейф“. Отчаян, най-после решавам да се наобядвам (часът е 11:30), след което освобождавам работния стаксел и го натягам на бейдевинд.

Следобедът се оформя по-добър. Просветва от югоизток, но аз продължавам да бъда нащрек и не променям нищо във ветрилата. Морето впрочем е все тъй развълнувано, гребените достигат височина четири до пет метра — добре, че си поговорихме доста с „Гран Луи“, та взех да се пооправям.

Достоен залез за това небе, изпълнено цялото със звезди. Все тъй съм нащрек.

Понеделник, 22 октомври

Прав бях. Мъките на свети Кола няма да имат край. Бурното море ме люшка във всички посоки. Шест-седемметровите вълни безмилостно ме поглъщат. През това време (без зла умисъл) „Франс Ентер“ обяснява, че съм пред Добра Надежда с проплавани 306 мили за последните 24 часа! Явно има някакво недоразумение!

През целия ден небето е заоблачено. Както съм премръзнал и уморен, един подир друг ме връхлитат шквалове. А към 19 часа метеопрогнозата от Кейптаун дава предупреждение за буря за зоната, в която мъчително напредвам…

За щастие остават ми радиовръзките и вечерта едно след друго се свързвам с ЛРТ и с Кламси. Включен към студиото на улица „Байар“, съобщавам равносметката от шестата ми седмица, средната скорост, описанието на бурята през последните дни, изкачването на мачтата… А от страна на домашните намирам едновременно и психическа подкрепа, и техническа поддръжка. Каква глупост беше, че упорствах да плавам на изток, всъщност само се влачих цели четири дни наред с депресията.

В това бурно море, прорязано от светкавици в далечината, наистина не ми остава друга надежда освен да легна на дрейф. Непрекъснато пронизвана от ненадейните фосфоресцирания на светещите гребени, нощта също не иска да влезе в своята роля на успокоител и умиротворител. Гледката е феерична и необичайна за мен.

Някои ловко се измъкнаха от това лошо време и напълно заслужиха райската почивка: „Бъртън Кутър“ е пристигнал в събота вечерта, следван в неделя следобед от „Адвенчър“, който е пръв по коригирано време, докато „Грейт Бритън“ е влязъл в пристанището едва в неделя вечерта…

Вторник, 23 октомври

Още веднъж поради ремонти пропуснах „срещата“ в 9 часа. Открих, че ветропоказателят на регулатора на халса се е строшил и изчезнал и че стойката има големи хлабини. Трябва да ги оправя. И докато, подхвърлян от вълните, монтирам резервния ветропоказател, виждам как на хоризонта минава първият товарен кораб с курс изток.

Потеглям, правя поворот и започвам да оправям грота. Ако не се смята обедът, който глътнах на крак, тази работа ми отне цялото време до късно през нощта, когато трябваше да държа лампата със зъби. В 20 часа нададох победен вик, гротът бе вдигнат и натегнат на тъп бейдевинд. Морето е все така силно разбъркано…

По време на моите шивашки занимания научих, че „33 Експорт“ е влязъл в залива Тейбъл и се намира на пет-шест мили от финала. Разчувстваните ми приятели се прощават с мен, като ми пожелават смелост… и хубав вятър!

Сряда, 24 октомври

Ама че подигравка! Вятърът напълно спря и цяла нощ съм в безветрие.

В 9 часа научавам, че предната вечер „33 Експорт“ е пристигнал благополучно (втори по коригирано време) и че след шест часа безветрие вчера следобед „Гран Луи“ върви с 4 възела въпреки скъсания спинакер и аварията в руля. Докато поправяли руля, управлявали от вътрешния щурвал.

Денят ми е дълъг. Все тъй разбърканото море ме предизвиква отново на борба; за да снема бизана, ми бяха необходими два часа. Причината е все в тези плъзгуни с въртел, чиито пластмасови стопори след странично износване заяждат в канала на мачтата.

За седем дена съм изминал по-малко разстояние, отколкото за предишните три дена. Въпреки това нямам нито миг почивка. Прищевките на самоволните повороти фордевинд ме принудиха на два пъти да се намесвам, дори и в свещения час на спагетите.

Диктувам на Сен Лис-Радио телеграма, предназначена за „Тентен“. В нея правя резюме на седмицата: „Три дни бури и развълнувано море с гребени шест до седем метра докато мина Добра Надежда стоп трудно изкачване до третината на мачтата за да освободя пострадалия грот стоп шиене до среднощ със стисната под мишците или между зъбите лампа стоп една нощ на дрейф за да си починем аз и яхтата стоп сега хуквам с всички ветрила към Австралия стоп поздрави Ален Кола“.

Превключвам се на връзка с ЛРТ и развивам същите точки, като пропускам проблемите си с раксите и блокиращия автопилот „Дека“… описвайки само фосфоресцирането на разпенените вълни.

Към 19 часа в сряда, 24 октомври, четиридесет и седми ден на море, пресичам дължината на Добра Надежда: свирете, обои, пищете, гайди! Завършва един етап (макар и без спиране), който всъщност не ми създаде особени проблеми.

Изпълнен със задоволство от това, че съм изпълнил задачата, възстановявам наум основните положения:

Паниката и ентусиазмът на подготвителните работи с приятелите, които също колкото мен взимаха присърце нещата, а не познаха радостта от потеглянето. Питам се, нали точно заради тях взех камерите, с които ще запечатам спомена от нос Хорн, и за тях трябва да проявя смелостта си, като ги задействувам от края на плавоците? Добре ще бъде тогава да не забравя да закача осигурителното въже.

После, първите трудни часове след потеглянето, когато насъбраната умора изплува на повърхността, а плаването покрай бреговете е опасно, когато всред задръстените от кораби пътища трябваше да се бди за светлините на едните и на другите — не може много да се разчита на предимството, което имат в морето ветроходците — човекът отсреща може да не е толкова внимателен или маневрен.

После се присъединих към яхтите от околосветското състезание, към всички другари, които се борят; каква голяма и фантастична регата! Несъмнено удължих пътя си, за да използвам възможността непрекъснато да правя сравнения… Пред очите ми са и миговете, в които несъзнателно се отпущах.

Накрая се спуснах по Южния Атлантик с вдигнати всички ветрила, превръщайки яхтата в огромно, простряно под натиска на пасата пъстро пране… 400 кв. м ветрила, които вдигах и свалях без много затруднения и борба, като на упражнения, и наваксах загубеното време.

Не забравям, разбира се, и дългите часове на бдение, малкото време за сън, трудните ремонти и нескончаемите часове в кърпене на скъсаните ветрила, е какво пък! Да бъдеш човек оркестър, който прокарва пътя си срещу югоизточните пасати, който, залепнал в безветрието на Черния котел, стоически чака, погълнат от трудните такелажни работи… това царско удоволствие, забавление на естет, който умее да редува развлеченията си, това вече си заслужава умората.

Но, велики морски богове, откакто съм пред Добра Надежда, на този кръстопът на двата океана, за мен наистина е празник. В часа, когато трябваше да пресека дължината на Кейп, започна „бомбардировката“. Започна една страшна препусканица със сърфове при повече от 20 възела. В интервалите от време, когато във ветрилата нямаше вятър, дрейфът напреки на вълните ми се стори опасен, ето защо крайно необходимо беше да имам движение. Трябваше добре да водя яхтата си, а не просто да плавам! Във високите ширини ме очаква една много сериозна игра и захващайки се с нея, бързо трябва да усвоя правилата.

Започвам предпазливо: свалям грота, после геноата, за да вдигна стаксел №2 и се задоволя с една пътна скорост от 8 възела, докато видя какво ще стане.

Кураж, моряко!

В края на краищата за всяка измината миля досега като самотник не дължа нищо никому. Бях погълнат от маневрирането и задълженията по поддържането, скуката нямаше време да си покаже носа. Дори ако хилядите малки нужди на корабния живот понякога ми даваха по малко отдих, то беше, за да мога по-добре да се насладя на зрелището на природните сили, разголени пред мен.

Впрочем разчетеният до минута живот на борда на „Манюрева“ оставя твърде малко място за фантазии. За това може да се добие добра представа и от едно кратко описание на програмата:

Събуждане със слънцето за първа сгледа с небето; първият миг на радост или тревога. Разбира се, нощта е минала, разделена на порции сън максимум от два-три часа, накъсани от обиколките по палубата. Тези порции сън съвсем се скъсяват при приближаване на бряг или корабни пътища. Преди да изгася ходовите светлини — оглеждане на хоризонта и донастройване на стъкмяването.

След закуската — първа операция със секстанта, преди да чуя точното време по радиото и да започна изчисленията, за да начертая върху картата линията на мястото. Тогава настава времето на неотложните работи (шиене на ветрила или майсторене…) или писане в дебелите ученически тетрадки: с червените корици за корабен дневник, с жълтите — за радиовръзките…

По обяд, ако времето позволява, бие часът за свещеното наблюдение на кулминацията… На слънчевата кулминация, разбира се, при което с няколко прости пресмятания наум се получава точната ширина. Веднага се отбелязва на картата и заедно с изчислената сутринта линия на дължината, пренесена напред, дава точното място и курса, който трябва да се следва.

Първата сериозна пауза е за обедното хранене, последвано от тържествения миг на кафето… След това пускам електрогенератора, за да осъществя радиовръзките и да напълня акумулаторите.

След обяда на палубата започват работи по стъкмяването или ако обстоятелствата го изискват и ветровете позволяват, свещенодействие на щурманската маса в проучвания или размисъл… това е любимото ми място, кът на спомени, носталгия и надежди…

Редувам излизанията на палубата с порции сън или чай, нови наблюдения със секстанта (за по-сигурно) и ето че следобедът вече е свършил.

Със здрача, благодарение на помощта на американските таблици HO 249, по звездите определям някое хубаво място и вече съм спокоен. Време е за „кухнята“, където се заемам с приготовлението на топла храна. Така, както го изисква поддържането на високия дух. Това е важен момент. Час за възстановяване на силите, но ще добавя, че вниманието, което му отделям, е и за традиционното вино!

Индийският океан, изглежда, си запазва правото да пообърка ритъма на тези дни. Но той е господарят. А на господаря — чест, слава и… всевластие.