Чарлс Пърси Сноу
Реалистите (3)

Дикенс

На младини и Стендал, и Балзак са искали да пишат пиеси. На младини Дикенс искал да играе в пиеси. От всички велики гении в литературата той е бил роденият актьор. Вероятно на това се дължи отчасти особената история на неговата литературна слава. Още от неговото време до преди няколко години обективните критици не знаеха как точно да го представят. Никой нормален човек не би дръзнал да отрече публично, че той е велик гений. Може евентуално да се каже, че той е най-удивителният писател на английски език след Шекспир. И все пак необходима бе чувствителност от нов тип, за да започнем да го разбираме — както става ясно от книгата на Джефри Търли (1976).

Абсолютно неправилно е да се опитваме да отминаваме неговите актьорски потребности. Ако обособим „мрачния“ Дикенс или го разглеждаме само като социален проповедник, тогава ще пренебрегнем сложностите, противоречията и накрая свръхчовешката сила, които са присъщи на него като човек и на неговото изкуство.

Историята на живота му е добре известна благодарение на биографията на Едгар Джонсън, една от най-добрите биографии на писатели, които впрочем почти винаги са по-проникновени и по-задълбочени от биографиите на обществените дейци. През 1978 година бе публикувано ново издание на творбата на Джонсън, от което става очевидно, че през последните двадесет години не са открити кой знае колко нови сведения. Явно е, че съвременната наука си е свършила работата и ни е снабдила с цялата възможна достоверна информация. Джонсън е изровил един неизвестен факт. Бащата на Дикенс не само е бил на ръба на банкрута, но и действително е банкрутирал. Повечето, може би дори всички други писатели, за които пише в тази книга, вече като възрастни биха обърнали този факт на смях, но Дикенс, със своята уязвимост, както и поради това, че живеел в подреденото, богато, самодоволно английско общество от деветнадесети век, го е криел и сигурно го е смятал за изключително срамен.

Роден е през 1812 година в семейство от най-долните слоеве на английската дребна буржоазия. Неговите бащини родители са били старши прислужници в един аристократичен дом. Неколцина техни роднини направили малка крачка нагоре по социалната стълбица и станали дребни чиновници в нестабилната, но нарастваща национална администрация. Поне за един от тях се знае, че се бил забъркал във финансови афери: през младостта на Дикенс в Англия съществувала силна корупция. Благодарение на някои от тези свои роднини бащата на Дикенс, Джон, също станал дребен чиновник. От биографичните факти и от превъплъщенията му в романите на неговия син (например мистър Микобър и мистър Дорит) знаем, че е имал претенции за благороднически произход — претенциите на дребния буржоа, който желае да се разграничи от съвсем близкостоящата под него работническа класа. За мистър Микобър и без съмнение за бащата на Дикенс работническата класа е различна по вид от неговата собствена класа. Известно е също така, че Дикенс старши — непредвидлив, симпатичен, но не особено порядъчен по отношение на парите човек — често и то фатално, изпадал в дългове и съобразно законите на времето лежал в затвора заради тях.

Такова скромно и същевременно съмнително наследство не е имал никой друг от големите писатели. То изненадващо много прилича на наследството, което получил Хърбърт Уелс половин век по-късно и е възможно най-подходящото за изграждането на една изострена класова чувствителност. Всъщност от всички по-значителни английски писатели Дикенс най-много е страдал от класовата несправедливост. Никой не е писал с по-голяма страст, възмущение и загриженост за теглото на бедните; но последното нещо, което би искал той, е да го идентифицират с тях.

Той можел убедително и красноречиво да изрази класовата омраза на Брадли Хедстоун или на Чарли Хексам; но не можел да я изрази така, сякаш тази омраза е негова, както Стендал чрез образа на Жюлиен Сорел.

Когато станал на дванадесет години, го дали да работи във фабриката за вакса близо от Блакфрайърс и това го наранило за цял живот, така както би наранило малцина. Причината била обичайната некомпетентност и повече от некомпетентност на баща му по отношение на парите. За младия Дикенс това значело, че с него се отнасят като с дете от простолюдието; той трябвало да работи наред с децата от простолюдието и бил лишен от образованието, на което чувствал, че има право. Никога не забравил тази обида и не желаел да говори за нея.

Със същата настойчивост той отстоявал своето социално положение и чрез образите на онези момчета в романите си, които, макар и бегло, напомнят за него. Оливър Туист — приют за бедни, никакво образование, и въпреки това бедняшките деца веднага усещат, че той стои над тях, а и самият Оливър, колкото и да е необяснимо, като се има предвид как и къде е израсъл, говори на литературен английски език. Как е говорел самият Дикенс, когато на деветнадесет години е ухажвал Марая Бийднел? Всеки англичанин сигурно би доловил следа от диалекта на градовете по река Мидуей. Самият той имал чудесно ухо за английския език и до момента на първия му успех тези диалектни звуци вече били изчезнали. Пип от „Големите надежди“ — най-съвършеният от зрелите му романи. Тази творба представлява едно великолепно, точно изследване на преуспяването в обществото, но дори и тук раната, незарасналата рана от детството на Пип, се откроява повече от моралното послание на книгата.

Раната на самия Дикенс не била зараснала. Едмънд Уилсън е прав; но не е прав, че това мрачно чувство на обида затъмнява почти всичко друго у една личност, надарена извън човешките норми, така както могат да бъдат надарени само гениите. Още в най-ранната си младост, почти юноша, той вече правел страхотно впечатление. Бил изключително чаровен, денди и позьор. Бил необикновено красив, едва ли не като момиче. Ако се съди по портретите, а по-късно и по снимките, с лицето на Дикенс настъпили невероятни промени. Картините, на които той е изобразен в ранната си средна възраст, сякаш са на друг човек, ако се сравнят с тези на миловидния двадесетгодишен младеж. Но тази миловидност не лъжела никого от познатите му. Изпитанията в детството му били оставили своя отпечатък и едва ли можело да има друг младеж с по-силна воля от неговата — макар че дори и да беше имал най-безоблачното детство, кой знае дали волята му щеше да е по-лесно сломима. Той бил решил твърдо да стане, както сам казвал, „известен човек“. Самоувереността му нямала граница. Великите писатели обикновено са самоуверени, но Дикенс бил по-самоуверен от нормалното. Трудно можем да си представим, че друг писател още в началото на кариерата си би се нарекъл Неповторимия — и при това той си го е мислел съвсем сериозно.

Имал е всички основания да бъде самоуверен. Освен че бил изключително надарен като писател, което разбрал веднага щом написал първите си импресионистични скици (събрани в „Скици от Боз“) и което вероятно е предполагал още преди това, той бил много умен и много способен — каквито не всички големи писатели са. Той би имал успех в почти всяка област. Вероятно е можел да стане актьор звезда, което било едно от първите му желания. Можел е да си създаде име като политик радикал. Както в търговско, така и във всяко отношение той се оказал един от най-добрите издатели.

Всъщност, започвайки без никакви други преимущества, освен огромното преимущество, че е той, Дикенс показвал умение и талант във всяко свое начинание. Той бил репортер в съда (и подобно на Балзак, макар и не дотолкова професионално, понаучил нещо от правото, което по-късно му било от полза). Станал първокласен репортер в парламента, нещо като нещатен предшественик на днешния персонал, който протоколира заседанията на английския парламент. Като журналист по време на изборите обикалял цялата страна (виж изборите в Ийтънсуил от „Посмъртните записки на клуба Пикуик“). Притежавал бясна физическа енергия. Печелел между другото пари, като сътрудничил на вестници със статии. Едва двадесет и две-три годишен, дори преди успеха на „Пикуик“, той вече имал достатъчно добър доход, за да може да се ожени.

Единствената му неудача през тези блестящи години бил неговият брак. На деветнадесет години той се бил влюбил в едно момиче на име Марая Бийднел. Бил не само красив, но и вероятно привличал с мъжката си сила. Бил извънредно весел. Бил забавен. Тя, изглежда, също го обичала до известна степен. Но била безмозъчно, глупаво същество, както за жалост показало далечното бъдеще. Не виждала възможностите, които стояли пред Дикенс. А което било още по-решаващо, не ги виждало и семейството й. Баща й бил банков директор. Те били заможни буржоа, а той — младеж без пукната пара. Възможно е също така да са го мислели за прост и нахален. Тя се оставила да я убедят, че трябва да се отърве от него.

Много скоро той се утешил с друго момиче, Кейт Хогарт, дъщеря на журналист, в обществено отношение по-нискостояща от него. Успял да я плени и още преди женитбата се оказал деспотичен и своенравен. Останал такъв през целия им брак, който продължил двадесет години, когато той пожелал да го разтрогне. Доколкото може да се съди по косвени сведения, Дикенс бил физически пламенен мъж, но почти не притежавал интуиция спрямо жените. Това се вижда и от романите му, и в това отношение те ни най-малко не могат да се сравнят с тези на Балзак.

Почти всичко било в негова полза — вродена привлекателност, обаяние, ранна и трайна слава, много пари от двадесет и пет годишната му възраст нататък, всичко, за което другите велики писатели биха могли да му завиждат, — но що се отнася до жените, правел своя избор по-зле от всеки друг. Марая, Кейт и много по-късно, в зрялата му възраст, неговата последна любима — всички те били истински неудачи.

За него славата дошла по-рано и по-категорично, отколкото за когото и да е друг от големите писатели. Едва двадесет и пет годишен, той вече бил личност с национално значение и останал такъв до края на живота си. Всичко започнало с „Посмъртните записки на клуба Пикуик“. Никоя първа книга, на който и да е друг език не е предизвиквала такава сензация.

Историята около нея е добре известна. Един предприемчив издател възложил на Робърт Сеймор, който вече се бил прочул като илюстратор, да направи серия от рисунки. Идеята била да се присмеят над комичните спортни приключения на група мъже (през 1830-те години често се шегували с хората, които, несвикнали със спортовете на открито, обичали да имитират провинциалните благородници). Рисунките се нуждаели от някакъв придружителен текст. Огледали се за някой не особено известен писател, който да не иска голям хонорар. Сетили се за младия лондонски журналист — той можел да им свърши работа. Щели да му кажат да следва инструкциите на Сеймор. Дикенс приел. Но не приел да го командват. Двадесет и четири годишен, почти неизвестен, той бил последният човек в Лондон, който би се подчинявал на заповедите на друг. Това била първата изява на неговата демонична воля в едно издателство.

Искал да измени първоначалната банална, скучна идея. Но не можел да избегне плоското начало. По-нататък щял да импровизира. Всичко, което го интересувало, можело да се напъха в тази книга куфар. Нещастният Робърт Сеймор си теглил куршума. Нищо. Дикенс си избрал сам нов илюстратор.

Историята излизала на части, на месечни свезки, всяка по един шилинг. Първите номера не се разпродали. Дикенс въвел образа на смешен, умен и находчив слуга, един от най-старите методи на фарсовото изкуство, образ, който той вероятно е имал наум през всичкото време. От този номер нататък той заплувал в свои води. Цялата страна полудяла по „Пикуик“ така, както днес полудяват по някоя грамофонна плоча с хитове. Издателите се прочули. Както и той.

Днес трябва да не разбираш нищо от литература — нито от хора, — за да не харесваш „Пикуик“. Тази книга съдържа много нещо от Дикенс и предвещава още повече. Тя искри и святка от неговата шумна веселост — наистина понякога смущаващо неистова, но такава, на каквато бил способен само той. И дори когато животът, неговият собствен живот я помрачил, дори и тогава тя пак бликвала от време на време. В „Пикуик“ младият Дикенс показал интерес към почти всичко — пътищата на Южна Англия, които били много красиви през 1830-те години (освен ако не се вгледаш в селските коптори във вътрешността, които Дикенс оставил неизследвани), обилното ядене, английското време, снега, леда, слънцето, удоволствието от физическата издръжливост, идиотщините на парламентарните избори и на закона. Този негов интерес говорел не само за обикновен апетит, но и за неуважение — неуважение към всичко, което един днешен журналист от Дикенсов тип би нарекъл „истаблишмънт“. На него му харесвала неговата собствена идея за непорочната, безполова доброта, въплътена в самия Пикуик. Дълго време след това тази идея не го напускала, като често прозвучава фалшиво — докато накрая я усъвършенствал по един по-различен и по-задълбочен начин, повлиян от руската традиция и по-специално от княз Мишкин на Достоевски.

Маниакалната веселост в „Пикуик“ съществува редом със своята гнетяща противоположност. Чрез напълно несъвместими разказчета, вмъкнати, за да се запълни мястото, в книгата навлиза готическата мрачност. Серийното издаване на „Пикуик“ позволило на Дикенс да задоволи и тази страна от характера си. Интересно е да се отбележи, че в неговата последна книга „Едуин Друд“ тази страна е намерила своя пълен израз; тя присъства обаче и в първата му книга.

Освен това той не можел да избяга от сянката на затвора. Тя тегнела над него не само поради характера му, но и поради личния му опит. Първите читатели на „Пикуик“, наглед едно приятно весело четиво, сигурно са били изненадани, че симпатичният господин е трябвало да отиде в затвора.

И все пак ние, които знаем за Дикенс повече от първите му читатели, ще сгрешим много, ако пренебрегнем приятните, весели моменти в това произведение. „Пикуик“ е забавна книга. От нея тръгнала славата на Дикенс като хуморист, и с основание. Неговите съвременници, викторианците, са го четели по най-различни причини, но с положителност и може би преди всичко заради хумора му. Днес ние го виждаме с по-други очи, но трябва да го видим.

Хуморът на Дикенс няма нищо общо с този на другите английски писатели от деветнадесети век. Това не е сдържаният, остроумен коментар на Джейн Остин. Това не е спокойната, знаеща, благоразположена усмивка на Тролъп. В Дикенсовия хумор няма нищо сдържано. До голяма степен това е хуморът на мимик. И същевременно — хуморът на млад човек, изпълнен с блажената увереност, че знае отговорите и може да ги каже на всичките тия глупаци около него. В тези взривове от хумор той се показва по-благосклонен, отколкото е бил в действителност, тъй като човешката глупост го забавлявала страхотно. Често смехът смущава. Във всички наши подигравки — кога повече, кога по-малко явно — се крие жаждата за отмъщение. У Дикенс желанието за отмъщение се среща много често. Флора Финчинг е смешновато литературно създание. Но когато знаем житейските условия, от които тя е взета, у нас остава неприятно чувство. Подтикван от романтичен ентусиазъм, Дикенс убедил Марая Бийднел вече като зряла жена да се срещне с него, след като не се били виждали двадесет години. Той установил, че тя е едно глупаво, излишно сантиментално, бъбриво, предвзето същество. Страхотно разочарованият Дикенс не могъл да забележи, че погледната през нейните очи, тази сцена е белязана с отсянка от трепетен патос.

Мимическият, младежкият хумор на Дикенс поразява особено поради скоростта, с която прави асоциации и преходи между думите, визуалните предмети, между всичко възможно в зримия свят. Книгите могат да станат човешки същества, човешките същества могат да се превърнат в дръжки на врати. Имитирането е достойно за майсторството на някой велик изпълнител.

На Дикенс обаче скоро му омръзнало това имитиране. Тридесетгодишен, той все още можел да напише „Мартин Чъзълуит“, който с основание се смята за най-хубавия комичен роман в английската литература. Нексниф е най-добрият пример за Дикенсовия жесток хумор (така както Джоунас Чъзълуит е най-добрият пример за Дикенсовото готическо въображение, а престъпническата психология в книгата предвещава Достоевски). След „Мартин Чъзълуит“ Дикенс влага цялата си жизнерадостност в „Дейвид Копърфийлд“ (публикуван, когато авторът е на тридесет и седем години), където младежките язвителни насмешки съществуват наред с всичките му други видове хумор.

Оттам нататък, вероятно по силата на навика, и тъй като Дикенс последен би забравил своята публика, която искала точно това, той механично и послушно въвеждал комични персонажи. Почти всички тези образи звучат изкуствено — капитан Кътъл, Венера и цялата тази измислена група. Човек има чувството, че гледа някой вече възрастен вариететен артист, който изпълнява своя изтъркан, омръзнал му номер, и се пита дали някога ще получи истинска роля.

Той е един от най-сложните писатели и неговите видове хумор са също така сложни, а понякога и разнородни, както всичко останало. Мимическият хумор не допада особено на читателите от края на двадесетия век, но ние много трудно можем да устоим на един друг тип шеги, които бихме могли да наречем екскурзии в сюрреалното, макар и определението да не е съвсем точно. Сара Гамп е едно съвършено, неподдаващо се на анализ постижение на комедийния гений, постижение от най-висока класа. Кой друг писател, включително и Шекспир, би могъл да измисли такъв персонаж и, явно по някакъв каприз, изведнъж да го вмъкне в такава една книга? Друго високо творческо постижение Дикенс отбелязва по-късно в „Малката Дорит“. По това време неговото комедийно вдъхновение вече било на пресъхване, но все пак в сцената със злобните подигравки срещу Флора Финчинг се сблъскваме с едно възхитително изобретение — гротескния и непонятен образ на лелята на мисис Финчинг.

Въпреки бурно веселите сценки хуморът на Дикенс почти никога не е благ, може би много по-малко, отколкото на който и да е друг от големите писатели, макар че той е по-неудържимо забавен от всички тях, взети заедно, ако изключим Пруст. В цялото творчество на Дикенс има едно ярко изключение. В „Дейвид Копърфийлд“ той вложил своите най-дълбоки чувства. Тези дълбоки чувства са по-концентрирани, отколкото бихме предположили, ако съдим по лъчезарния дух на произведението. С „Дейвид Копърфийлд“ той попада, буквално казано, у дома си. Дикенс е много по-мил с мистър Микобър, отколкото с който и да е друг от своите комични персонажи. Това си личи не само по отношението му към него, но и по езика. Той освен това е твърде мил и със самия Дейвид Копърфийлд. В своята същност Дейвид Копърфийлд, разбира се, е Дикенс; а не било в характера на Дикенс да използва жесток хумор по отношение на това нежно и скъпо нему създание. Затова пък никъде другаде в творчеството си не е използвал такъв възхитителен весел хумор.

Например, когато Дейвид за първи път кани гости. На вечерята предлага много пиене, а и той самият пие доста, без да е свикнал. Всички тръгват към театъра, който се намира на два-три километра от жилището на Дейвид. „Объркан от тъмнината, не можех да намеря вратата. Търсех я пипнешком между завесите, когато Стиърфорд, смеейки се, ме хвана за ръката и ме изведе навън. Някой отзад се изтъркаля на земята. Друг подхвърли, че това бил Копърфийлд. Тази погрешна информация ме ядоса, но когато самият аз се озовах по гръб на коридора, започнах да си мисля, че сигурно има известни основания за нея.“ (Следва сцена в театъра, когато той среща Агнес, която смята с пълно основание, че приятелите му трябва да го отведат вкъщи. Той прави опит да каже лека нощ, става и излиза.) „Те (приятелите) ме последваха и аз прекрачих направо от ложата в спалнята си, където с мен беше само Стиърфорд, който ми помогна да се съблека, и където аз ту му обяснявах, че Агнес ми е сестра, ту го умолявах да донесе тирбушона, за да отворя още една бутилка вино.“

Никой не е описвал така доброжелателно първото напиване на младеж. Отбележете — „аз прекрачих направо от ложата в спалнята си“. Дикенс е майстор на словесното изкуство в неговата цялост, включително и, както тук, на пестеливостта.

Още докато съчинявал „Пикуик“, съобразявайки се с ежемесечния срок за предаване на поредната свезка, той вече се грижел за своя по-нататъшен успех, работел така енергично, че в сравнение с него повечето други хора биха изглеждали направо безволеви. Планове за нови романи! „Оливър Туист“, „Никълас Никълби“, „Барнаби Ръдж“ започвали да приемат своите очертания в неговото въображение! Договори за новите романи! Договор да издаде един алманах за „Бентли“! Работа, пари, слава! Колкото до самите книги, той все още не бил онзи здравомислещ творец, в какъвто щял да се превърне, изгубвайки някои неща в процеса на самоизграждането си, включително своята необуздана спонтанност, но спечелвайки повече. Никой от романите му преди „Мартин Чъзълуит“ няма логически последователна тема. Те започвали от случайното попадение на един блестящ журналист — приютите за бедни, детската престъпност в Лондон, училищата за незаконни деца, които никой не желае да осинови. Тези нещастия са били известни на всички; но Дикенс знаел, че може да ги оживи благодарение на своята забележителна проницателност. Невероятните художествени постижения на тези ранни романи обаче, а те са много, се съдържат не в сърцевината, а в периферията им. Например в „Антикварният магазин“ един такъв епизодичен образ като Куилп е наистина блестящо, гениално хрумване. Той се появява сякаш отникъде, или по-скоро от дявола, в характера на Дикенс. Някои от неговите появявания в дома на Хогартови били в типично куилповски стил, леко разводнен за домашна употреба.

Макар все още ненапълно формиран като писател, до двадесет и четири годишната си възраст той се изградил като силен и властен човек, бизнесмен, самото въплъщение на волята, и повече не се променил. В момента, в който разбрал как се постига доходоносен успех, решил, че трябва да получава каквото желае. Нищо не можело да го спре. Той бил безмилостен с издателите. Ако трябвало да прекрати договорите, прекратявал ги. Трудната му младост била закалила волята му. А обидата от някои незначителни прояви на пренебрежение я затвърдила още повече. Не прощавал лесно. Разполагал с всички средства за пазарене, тъй като знаел с абсолютна сигурност, че той е източникът на пари, от който живеят издателите. Помагала му да печели и неговата неуязвимост.

Всъщност той не страдал от скрупули. Подобно на Джордж Елиът бил убеден в собствената си правота при всяка търговска сделка. Някои от неговите издатели не виждали нещата така. Не ги виждаме така и ние днес. Не бива да забравяме, че в средата на деветнадесети век издателското дело все още било аматьорско, маломащабно, без някаква установена практика. В личните си дела Дикенс бил абсолютно честен. Скоро започнал да живее, както подобава на един известен човек, и взел да се грижи за цяла паплач съмнителни и некадърни роднини, а по-късно и за своите синове, които му носели само разочарования. Въпреки това той ръководел твърде умело финансите си и след своята смърт оставил 93 000 лири стерлинги, доста голяма сума за един писател от 1870-а година.

Съществува една любопитна разлика между материалното състояние на видните писатели във викторианска Англия и това на техните съвременници от другите страни. Англичаните до един били добре запознати с литературния бизнес и боравели успешно с парите си — Дикенс, Тролъп (честен, но много се пазарял), Текери (разточителен на младини, но после пресметлив), Джордж Елиът (благодарение на Луис тя боравела най-умело от всички с паричните въпроси), Харди (предпазлив до скъперничество). Техните френски колеги, с изключение на Юго, обикновено се намирали във финансови затруднения, а Стендал и Балзак въобще и не успели да се измъкнат от тях. Русите били или заможни помешчици (Толстой, Тургенев), които печелели много от книгите си, без да имат нужда, или бедняци (Достоевски), които печелели значително по-малко. По-нататък ще споменем още една любопитна разлика между английския и френския начин на живот. Тя не е в полза на англичаните.

На тридесет години Дикенс бил на върха на славата си като младеж чудо. Може би ако съдим по днешните ни критерии, той вече не бил толкова млад въпреки младоликостта си. Бил оформен като характер, по-оформен, отколкото много други, вече възрастни хора. Вероятно бил прозрял, че животът, всеки живот, дори и един толкова бляскав външно като неговия, всъщност е нетърпимо мрачен и разочароващ. Все още не бил създал най-великите си творби, но самото писане вече му коствало повече усилия. Сега то не представлявало онова радостно развлечение, когато в изблик на увереност в успеха, в очакване на щастието писането му идвало така естествено, както дишането. Вероятно онези, които са присъствали на неговите публични четения, където той намирал себеосъществяване или самозабрава, биха останали изненадани, че след тридесетгодишната си възраст Дикенс почти не знаел що е спокойствие, а още по-малко щастие. Имал пристъпи на свръхвеселост. Външно демонстрирал щастие, но все по-често и по-често се чувствал измамен от него.

Дори когато още бил жизнерадостен и весел младеж, той се възмущавал от социалните злини, които виждал около себе си. Това негово благородно възмущение се засилвало, колкото повече отслабвала жизнерадостта му и нараствало вътрешното му безпокойство. То се провиквало в неговите коледни истории, а по-късно се изявило с пълна сила в „Студеният дом“, „Малката Дорит“, „Нашият общ приятел“ — мрачните романи, в които болката от социалните неправди е най-силна. Тя не е чак толкова силна, когато той пишел, подтикван от други страни на характера си, както в „Дейвид Копърфийлд“ и „Големите надежди“.

В известен смисъл Дикенс бил радикал и останал такъв до края на живота си. Необходимо е обаче да се направят някои уговорки. Той не бил политик, но мразел обществото, в което живеел. Неговите критики на това общество са сурови, понякога произтичащи от недостатъчна информираност, но често справедливи. Възгласът на Духа от „Коледна песен“ — след като Скрудж казва, че за да се намали свръхнаселеността, би следвало да се приложи някаква система на подбор, при която инвалиди като мъничкия Тим трябвало да умрат — е един великолепен страстен изблик на доброжелателност:

„Човече, каза Духът, ако си Човек и имаш човешко сърце, а не диамант. Задръж тези отвратителни слова, докато не разбереш Какво значи Свръхнаселеност и Къде е тя. Небето може да отсъди, че ти си по-нищожен и по-недостоен да живееш от милионите същества, подобни на детето на този нещастник. О, господи! Нима е възможно насекомото върху листа да твърди, че неговите гладни събратя долу в прахта са прекалено многочислени!“

Впрочем само един изключително талантлив писател би могъл да сътвори „Коледна песен“. Тя била написана при пълна вътрешна освободеност, докато мрачните романи от неговите зрели години, добре построени и добре обмислени, са били създадени в напрежение.

Със своя остър поглед, със своя пламенен, прям характер Дикенс улавя неправдите, страданията, безразсъдствата. Но той твърде лесно кипвал — парламентът бил безсмислица, правителството било глупаво или покварено, английското общество било гнило. Не виждал, че много от тези злини са присъщи на всяко общество и че обществата не могат да бъдат съвършени, така както не могат да бъдат съвършени отделните хора. Оттогава до наши дни светът научи доста много за почти всички видове обществени управления. Някои от неправдите, по повод на които той е използвал своето изключително красноречие, са отстранени, но не чрез неговите лесни средства. Дикенс неотстъпно вярвал или поне опитвал се да вярва, че хората ще станат по-добри, че човешката доброта ще преобрази света и ще го направи такъв, какъвто той смятал, че трябва да бъде.

На тридесет и две-три години Дикенс все още изглеждал необичайно млад. Том Тролъп, по-възрастният брат на Антъни, който по-късно станал близък приятел на Дикенс, след тяхната първа среща го описал като „хубаво момче с контешки вид, изключително младолико, което донякъде създава впечатлението за самонадеян хлапак“.

Нищо не знаели те. Дикенс вече не бил млад. Той бил навлязъл в онази фаза на неукротима неудовлетвореност, в която живял до смъртта си. С усилие и напън написал знаменитите си книги. С усилие и напън написал малките коледни книжки, безвкусни самопародии на първата и чудесна коледна книжка, но твърде доходни. Но усилието при писането го накарало да си измисля разни тактики как да отлага работата си. Пътешествия. Любителски спектакли, които поглъщали огромно количество от неговата бясна енергия. Планове за издаване на вестници. Планове за публикуването на списание — тях, когато им дошло времето, осъществил. После планове, грандиозни планове за публични четения — и тях осъществявал, когато им дойдело времето.

Вероятно, макар и да не е сигурно, в продължение на години той не можел или не искал да разбере откъде идва тази негова мъчителна неудовлетвореност. На пръв поглед имал всичко, което би могъл да желае един човек. Защо тогава бил недоволен?

Отговорът е един и с течение на времето Дикенс стигнал до него; но всичко това не било така просто, както изглежда. Неговият брак се развил зле; или поне както започнало да му се струва, той бил неудачен още от самото си начало. Жена му Кейт родила десет деца за петнадесет години, често почти без пауза между раждането на дете и следващата бременност. Освен това няколко пъти пометнала. Но още много рано той взел да чувства, че тя го отегчава и дразни — Дикенс бил от хората, които не приемат, че самите те могат да имат вина. Кейт не била особено умна и не му подхождала като другар. Лесно падала духом и неговата бясна енергичност й била напълно чужда. Не била добра за компания и когато той станал известна личност, започнали да го канят сам. „Горкичката мисис Дикенс!“ — възкликвала великодушно милионерката Анджела Бърдет-Кутс. Домашният живот на най-големия радетел за светлото семейно щастие бил белязан с фалша и измамата. Дикенс чувствал, че не е получил онова, което заслужавал и което трябвало да има. Животът му бил непоносим.

Нямаме сведения, че той се е запитвал дали същото не би му се случило с всяка друга жена, макар че някои негови приятели са се опитвали да му го внушат. Със своето пламенно романтично въображение Дикенс си мислел, че все някъде би трябвало да съществува съвършената любов. Но ако бе способен на безпристрастен самоанализ, вероятно би си признал колко странно и необичайно било това, дето още през първата година от брака им издигнал в култ шестнадесетгодишната сестра на жена си, а после, когато момичето починало, продължил да пази в култ паметта му.

Той твърде малко разбирал жените, а още по-малко знаел какво би могла да му даде една жена. За него, с неговото непреклонно упорство и егоцентризъм, от значение била любовта, която изпитвал към дадена жена, а не какво тя чувствала от своя страна към него. Описанието на сляпото увлечение на Дейвид по Дора е едно от най-добрите литературни описания на младежка любов — но всичко е видяно от гледна точка на Дейвид. Сякаш това, което Дора може да чувства, ако въобще може да чувства нещо, е без значение. Ние днес знаем, че и в живота му е било приблизително така. Чувствата, които Марая Бийднел е изпитвала към младия Дикенс; остават загадка просто защото той така и не ги е разбрал. Затова пък разбрал нейните чувства към стария Дикенс и своята собствена опияняваща го надежда да си възвърне някогашния екстаз. За всичко това и за самата нея той говори най-безмилостно в „Малката Дорит“.

Дикенс нямал щастие в отношенията си с жените както в живота, така и в изкуството си. В този смисъл всички английски викториански писатели са отстъпвали пред европейските си колеги, но Дикенс особено много. Англичаните блестели с умението си да правят успешни сделки, но когато ги сравняваме с Балзак, Стендал, Юго, Толстой, Достоевски, те не са имали особено много връзки с жени и не са ги познавали добре. Някои от тях, и по-специално Тролъп и Харди, са притежавали вроден усет към жените, разбирали са ги като личности, а не просто като обекти на любов, и тази тяхна интуиция е компенсирала липсата на опит от Балзаков тип.

Дикенс не притежавал такава интуиция. Неговото его било прекалено силно. Той мислел, че знае какво иска. Бил абсолютно уверен, че може да получи каквото иска във всяка друга сфера на живота, освен в тази. Това довело до горчивото разочарование, което изпитвал в по-напредналата си възраст (тук можем да го сравним с Достоевски, който имал нещо общо с Дикенс, но който, противно на очакванията, проявил много повече разбиране и мъдрост; благодарение на това, както ще стане ясно от следващата глава, той се чувствал все по-щастлив във възрастта, когато Дикенс се чувствал все по-нещастен). Тази липса на безпристрастна интуиция е причината и за най-големите недостатъци в романите на Дикенс. В цялото му творчество едва ли може да се намери едно истинско, задълбочено взаимоотношение на мъж с жена — тоест взаимоотношение, при което всеки участва не непременно със своята радост, любов или желание, а като пълнокръвно човешко същество, както е при Грушенка — Митя, Наташа — Пиер, Сезар Бирото — Констанс, Балтазар Клае — Жозефин.

Съвместният живот с неговата жена, след двадесет и повече годишен брак, станал нетърпим за Дикенс. А той не бил човек, който би търпял нетърпимото. Трябвало някак си да се разделят. Разделили се, но по доста странен и жесток начин. Той се влюбил в една осемнадесетгодишна девойка. Тя се наричала Елин Търнан и произхождала от актьорска фамилия, в която жените били умни и надарени, макар и не като актриси. Любовта му била възторжена и доколкото сам твърдял, чиста — нов пример за неговото преклонение пред младежкия Дух (както я наричал в своите писма до скептично настроените си приятели). Той й подарил скъпоценно бижу и поради немарливост от страна на продавача сметката се озовала в ръцете на жена му.

Тя изпаднала в отчаяние и скръб, нахвърлила се срещу него, обсипала го с упреци. Естествено Кейт и преди това си знаела, че са пред криза. Нейните роднини, към които Дикенс проявявал разточителна щедрост и които в резултат го ненавиждали, също го знаели и решили, че тя трябва да настоява за раздяла. Според тях той бил виновен за всичките й нещастия. Отнасял се към нея не само без любов, но дори и без най-обикновената доброта. Тя трябвало веднага да си отиде, а той да я обезпечи материално.

Дикенс бил вбесен. Не от плана за раздялата, а поради това, че го обиждали и обвинявали. Той не обичал да слуша съмнения в неговата нравственост, а когато чуел нещо такова, имал рядката способност да изпада в абсолютно, непробиваемо морално негодувание. Хогартови пуснали мълвата, че Елин Търнан е негова любовница. Дикенс буквално се побъркал от възмущение. Цялата му бясна и неукротима енергия преминала в действие. Той нямало да остави нито пени на жена си, а още по-малко пък на тях, другите, ако не си оттеглят клеветата официално, чрез някой вестник, като заявят изрично, че това става със съгласието на жена му. В продължение на няколко седмици се водили преговори. Дикенс, както винаги в такива конфликти, надделял. Хогартови и Кейт Дикенс признали целомъдрието на Елин и невинността на нейните отношения с Дикенс. Те не вярвали нито на една дума от това, макар че по онова време всичко било точно така.

Дикенс продължил да действа като умопобъркан. Той настоял в пресата да бъдат публикувани изявления за това, че раздялата е неизбежна, но приятелска. Сякаш напълно бил изгубил разсъдъка си. Държал да увери любимата си публика, че е такъв, какъвто тя го познава, че ни най-малко не се е компрометирал. Дали му лош съвет и той, макар че обикновено не се вслушвал в чужди съвети, този път се вслушал. Издателят на вестник „Таймс“ казал, че тези изявления в пресата ще намалят клюките. Нищо подобно, увеличили ги.

Дикенс посрещнал своето освобождение, единственото в живота му, с бясна дейност. Нови любителски театрални представления. Нови публични четения. Последните били проверката за реакцията на неговата публика. Ще се отвърне ли тя сега от него? Той излязъл на сцената на „Сейнт Мартинс Хол“ абсолютно хладнокръвен. В крайна сметка бил превъзходен актьор. Публиката го посрещнала както винаги, и дори с по-бурни овации и любов. Това се повторило из цялата страна. Подобно на някои актьори, Дикенс потърсил емоционална подкрепа от своята публика, така както, ако бе по-щастлив или по-различен, би я потърсил от някоя жена. Докато бил жив, можел да разчита на любовта на своята публика.

Доколкото може да се подразбере (съществуват непълни, но взаимно потвърждаващи се доказателства), Дикенс не получил кой знае каква подкрепа от Елин Търнан. Сам той бил изпълнен с възторжена, младежка любов, в която имало нещо от неговото възторжено увлечение по Марая Бийднел от преди двадесет години. Бил опиянен от щастие, но и вече по-мъдър. Сигурно не му е било нужно много време, за да разбере, че тя не е някакво невинно, мило момиченце, каквато си я представял. С времето Елин му станала любовница, очевидно подчинявайки се на неговата силна воля (а вероятно и поради това, че не била чужда на някои земни облаги). Но както би му казал всеки мъж с по-добър усет към жените, като например неговия приятел Уилки Колинс, който неведнъж го бил водил на лов за жени в Париж, с твърде незадоволителни резултати за не дотам безгрижния Дикенс, когато покориш някого чрез силата на волята си, той едва ли ще ти отвърне с много любов. Тя, изглежда, му отвърнала с малко. Във всеки случай, макар че това предположение не може да бъде проверено, изглежда, не му отвърнала с физическа любов.

Той я настанявал в различни тайни жилища в предградията на Лондон и те поддържали тази своя връзка цяло едно десетилетие — тоест до неговата смърт. Така Дикенсовата мечта за идилична любов се оказала безплодна, както другите му мечти, и той вероятно е знаел, че тя е последната в живота му. Колкото до Елин, има сведения, че по-късно тя се отзовавала неприязнено за съвместния им живот.

Единственото, което може да се каже за нея със сигурност, е, че е оставила следи върху творчеството му. Вярно е, че още преди да се увлече по нея, Дикенс започнал да се интересува от психологическото изследване на характерите си. Но именно Елин задълбочила неговия интерес към психологията на характерите — тук поне тя му помогнала. Много скоро отново ще стане въпрос за това. Днес е прието да се смята, че в „Малката Дорит“ той дава своята представа за общество. Това зависи от социалната преценка на читателя. Дикенс представя съвременната му Англия като един огромен затвор.

И преди това в творчеството на Дикенс се е говорило неведнъж, че обществото притиска хората като в затвор. Великолепното, новото в „Малката Дорит“ е опитът на Дикенс да покаже как се развива една личност. Как действа човек или не успява да действа в течение на целия си живот? Какво го кара да избира или да губи? Уилям Дорит е най-пълнокръвният, най-цялостният, най-малко изкривеният Дикенсов персонаж в неговото творчество до този момент. След това той е надминат само веднъж — от Пип в „Големите надежди“.

В „Малката Дорит“ има още един, при това забележителен пример за този нов или дотогава скрит интерес на Дикенс. Това е главата, наречена „Разказ за едно самоизмъчване“, която стои някак откъснато от другите и е вмъкната, сякаш за да докаже — което е самата истина, — че той може да прави почти всичко. Тя е като взета от роман на Достоевски и ако бяхме я прочели там, щяхме да я приемем като образец, при това добър, за свръхнормалната проницателност на Достоевски.

„Малката Дорит“ бил написан преди Елин Търнън да се появи в живота на Дикенс. След нейното появяване се засилил интересът му към психологията на личността (не психологията на настроението, а на избора, целта, пътя в живота). Основателно е да се предположи, че тя не е била някакво нищожно, незначително същество. Той трябвало да се съгласи, че за първи път в своя интимен живот има насреща си жена, която не е кукла в куклен дом. Тази фраза принадлежи на Дикенс, но известно време останала незабелязана — може би поради това, че той е автор на толкова много, често цитирани фрази — и едва дълго след смъртта му била употребена повторно.

Основателно е също така да се предположи, че по характер Елин не е била особено мила. Естела в „Големите надежди“ и Бела Уилфър в „Нашият общ приятел“ са твърде различни по тип от всички други момичета в романите на Дикенс преди Елин. Тези млади жени са наистина от плът и кръв, а не някакви подобни на деца девойки или играчки. Те не са ангели. Чарът им е в това, че макар и да измъчват мъжете, умеят да им дават лъжливи надежди. Бела е способна понякога да проявява доброта. И двете са нежни на вид, но всъщност безсърдечни и безразлични. Те са жестоки с мъжете, които ги обичат. Освен това Бела, която е представена по-реалистично от Естела, е смразяващо користолюбива.

Накрая и едната, и другата се поправя чрез изпитаните Дикенсови методи. „Големите надежди“ е най-съвършеният Дикенсов роман в структурно отношение и най-дълбокият в психологическо. Самоанализът на Пип е най-проницателният интроспективен момент у Дикенс. Той е напълно безпощаден, а това писателят не би могъл да постигне по времето на „Дейвид Копърфийлд“. Ние оставаме с увереността (която рядко може да се добие от Дикенс въпреки всичките му други чудеса), че точно това е животът.

Книгата има още едно достойнство, наистина второстепенно, но показателно. В Дикенсово време, а и по-късно обикновено се твърдяло, че макар писателят да се справя успешно с персонажи от низш произход, той не може да обрисува един джентълмен. Хърбърт Покет от „Големите надежди“ е един от най-симпатичните образи на скромен благородник във викторианската литература.

При всичките им срещи Естела смразява Пип както леденият дъх на хладилник. И все пак, колкото и да внушава страх, тя е реална, каквато е и неговата любов към нея. Естела дори го вдъхновява, него, измъчения от любов, да й стане нещо като покровител. В края на книгата я виждаме съкрушена от един жесток, но подхождащ на собствената й студенина брак. Дикенс променил първоначалния си вариант, според който тя и Пип се срещат, установяват, че и двамата са се примирили със съдбата си, и се разделят завинаги. Преработеният вариант, тоест този, който ние знаем, му бил внушен от Булуър Литън: тук те двамата се оженват, мили и влюбени един в друг. Булуър Литън бил добър и предан приятел на Дикенс и на няколко пъти му оказвал ценна помощ. В този случай обаче помощта му не била уместна. Защото Дикенс, също както в случая с Бела Уилфър, която се преобразява благодарение на любовта на един добър човек, предпочел, вместо да възпроизведе истината за жената в книгата си, да отрази своите собствени надежди.

Малко мъже са имали такива прекрасни надежди, които са преследвали така упорито. Тази обаче, най-натрапчивата, надеждата за осъществената любов, останала напразна. Ясно е, в самия му текст е написано, че Елин не удовлетворила неговата надежда и му донесла твърде малко щастие. Той потърсил утеха в старите си развлечения и им се отдал още по-неудържимо от преди. Жадувал да се наслади отново на любовта на своята публика, единствената любов, в която можел да бъде сигурен. Дори само като си мислим сега, не може да не се ужасяваме от подробностите на неговия живот през последните му години.

Някои от неговите близки се опасявали, че той ще се самоубие. Меко казано, здравословното му състояние било лошо. Левият крак непрекъснато го болял. Като вървял, куцал и се подпирал на бастун. Лявата му китка често се подувала, а ръката от време на време носел в превръзка през рамото. А имало и нещо друго. Веднъж той споделил с един приятел, че за своя изненада не може да чете лявата страна на надписите над витрините на магазините. Докторите от преди сто години с положителност са го предупредили, че трябва да престане да се преуморява. Но нека не забравяме, че било лесно да се каже, ала не и да се спре Дикенс от нещо, дори и той да знаел най-точната си диагноза, дори и да чувал най-зловещите предупреждения.

Опитвал се да убеди другите, а понякога може би и сам себе си, че тези дребни неразположения не значат нищо — болката в крака не се дължала дори на подагра, а била от премръзване. Колкото до странната особеност на зрението му, причината била лекарството, което вземал, за да облекчи другите си болки. Тъй че нищо не му пречело да предприеме второ пътешествие до Америка през 1867–68, както и да проведе нови публични четения, когато през пролетта се върне в Англия. В програмата му бил включен нов номер, убийството на Нанси от Бил Сайкс, и докато Дикенс го четял, редовно по няколко слушатели припадали. Лявата му ръка посиняла. Както при всички други трудности в живота си той разчитал на своята героична воля. Тя била побеждавала много пъти, можела да победи и сега.

И все пак дълбоко в себе си вероятно разбирал, че дори тази негова воля не е достатъчна. От време на време съвсем спокойно и смело си мислел за смъртта. Започнал да пише нов роман „Тайната на Едуин Друд“ и фактът, че все така владеел майсторството да се изразява в словесна форма и да обрисува обстановката, вероятно подкрепил самозаблудата му. Въпреки това в договора включил специални условия в случай че умре, преди да завърши книгата.

Освен това искал да промени разпределянето на имуществото си. Макар че бил живял по-разточително от всеки друг професионален писател след Уолтър Скот, с аристократични мащаби, че бил щедър към приятелите си, към семейството си и роднините използвачи, това имущество било голямо според викторианските норми. В сравнение с неговите 93 000 лири стерлинги Джордж Елиът оставила между 30 000 и 40 000, въпреки че нейните финансови дела били преплетени с тези на Луис, поради което не може да се направи точна преценка. Състоянието на Тролъп се оказало малко под 30 000 лири.

Парите, които оставил Дикенс, обаче малко лъжат. Почти половината от тях били спечелени при последните му четения в Америка и Англия. Много вероятно тъкмо те да са ускорили смъртта му, но иначе се оказали извънредно доходни. Това го поободрило. Колкото и да говорим всезнаещо за това, че е желаел смъртта, не бива да забравяме и че винаги е обичал парите.

Има още нещо, по което съдим, че е разбирал, че няма да живее още дълго — направил ново завещание. Направил го очевидно със съзнанието, че то е последно. В него се отзовавал твърде студено за жена си: не й бил простил, както не бил простил на майка си за фабриката за вакса. В него освен това оставял наследство на Елин Търнън, което никой не бил в състояние да разтълкува. Оставил й 1 000 лири. Не може да не е знаел, че това ще раздуха слуховете за нея и тяхната връзка. Докато бил жив, смятал, или поне давал такъв вид, че никой не знае нищо — включително и нейната сестра Франсес Еленор, която била съпруга на брата на Тролъп. Естествено те двамата знаели, както и много други. Сега той давал достатъчно материал за приказки. И все пак, щом е тъй, защо такава мистериозна сума, не чак толкова малка, че да е за смях, но не и достатъчно голяма, за да я обезпечи материално? Дали вече не я бил обезпечил? Няма свидетелства за подобно нещо и никой не може да каже нищо със сигурност.

Последните си публични четения изнесъл през зимата на 1870 година. Те се провели в „Сейнт Джеймсиз Хол“ и той решил повече да не се явява пред публика. Неговият лекар присъствал на всяко от тези четения, а най-големият му син седял до подиума, за да го подхване в случай че падне. След всяко четене лекарят му измервал пулса. Към края на всяко изпълнение Дикенс вече не можел да произнася и най-познатите имена. Пикуик ставало на „Пикник“, „Пекуикс“. Нищо не било в състояние да му попречи да продължава. И така до деня на последното представление. Когато свършил да чете последния откъс (сцената със съда от „Пикуик“), той чул аплодисментите за сетен път. Изчакал да стихнат вълнението, неистовите овации на публиката. И се разплакал.

Държал една изпълнена с любов реч и завършил с думите: „Аз си отивам завинаги от тези ослепителни светлини и от цялото си сърце, с дълбока благодарност, уважение и любов ви казвам сбогом“.

Куцайки, слязъл от сцената. Бурните аплодисменти го върнали обратно. Той пак плачел. Поздравил своята публика и си тръгнал. Това бил краят.

Все още духът му бил силен. Зловещо — мъчителните физически болки не го плашели. Левият крак го болял непрекъснато; не можел да чете лявата страна на надписите над вратите на магазините. На всекиго, освен може би на себе си, продължавал да обяснява, че тези неразположения не значат нищо, че общото му здраве е добро. Продължавал да работи над „Едуин Друд“ майсторски и дисциплинирано както преди.

През целия април и май участвал в светския живот на Лондон, който не му доставял удоволствие, но с който бил свикнал. Закусвал с министър-председателя и вечерял с аристокрацията. Дори поставил пиеса с една любителска трупа, като искал сам да играе, но се възпрял поради куция си крак. Тази постановка била последната му дейност в Лондон. На 3 юни 1870 година се върнал в Гадшил. Сутрин пишел съгласно установената си практика. Късно следобед, куцайки, упорствал да прави обичайните си разходки. Разговарял със снаха си Джорджина, на която имал пълно доверие и която се грижела за неговия дом след развода му. Разговарял с дъщеря си Кейти, която била на страната на жена му и отношенията му с която били напрегнати, тъй като тя го познавала по-добре от другите му деца. На 8 юни работил над „Друд“ цял ден, противно на практиката си. Последният пасаж кипи от здраве и благополучие, макар че ние сега го четем като неговото сбогом на Рочестърската катедрала от детството му. На вечеря с изкривено от болка лице казал на Джорджина, че се чувства много зле. Думите му станали неразбираеми. Джорджина го положила на пода. Бил получил силен мозъчен кръвоизлив. Повече не дошъл в съзнание. На следващата вечер починал.