Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (29)

29.
Това не пречи да си готина…

— Изглежда, виното е от много добро качество — каза Дейл Фицпатрик.

— Не се съмнявам. Това е „Сент-Емилион Балестар-ле-Турел“. Откъде го купихте, Дейл?

— Преди две години ми го подариха в Париж. Но вече не е особено прясно. Ако се вярва на датата на етикета, то е поне на три години. Мислите ли, че все още става за пиене?

— При условие че престанете да го разклащате. Човек би си помислил, че се опитвате да дадете знак на кораб в далечината. Отворете го полека, моля ви. Както бихте помогнали на някоя дама да си свали фустите. Аби, ще ми помогнеш ли да наредя приборите?

Четвърти юли бе един от най-слънчевите дни. Плажът бе леко стръмен, скрит зад редица черни скали, над които се извисяваше висок бор. Хана се бе съгласила да облече бански и да отиде да се потопи в Атлантическия океан единствено защото Абигейл искаше някой да я придружи. „Да си майка изисква и жертви.“ Тя обаче не посмя да нагази по-дълбоко от глезените и то едва-едва, а после с голяма тревога бе гледала как дъщеря й навлиза навътре, плувайки като риба.

Краткото излагане на слънцето й бе предостатъчно. Пропълзя до сянката на дърветата, където бе спряла колата.

— Мамо?

(Абигейл шепнеше.)

— Страшно си готина по бански. Дейл не престава да те поглъща с поглед.

— Затваряй си устата, Сополано! Може да те чуе.

— Говорим на френски и той няма да разбере.

— Още по-зле. Не е възпитано.

— Госпожа Хана ме учи да говоря възпитано, и това доживяхме.

— Мога да говоря много благопристойно, когато пожелая.

— Тогава значи не ти се случва често.

— Аз съм една много възпитана възрастна дама.

— Това не пречи да си готина.

Ръцете им се докоснаха, докато разстилаха покривката за пикник на черни и наситено червени карета. Бяха в Ойстър Бей, на Лонг Айланд, недалеч от мястото, където Дейл Фицпатрик имаше вила. Въпросният Дейл се бе отдалечил, крепейки бутилката вино „Сент-Емилион“ сякаш пренасяше нитроглицерин. Сега ровеше в багажника в издирване на нещо, което да наподобява тирбушон.

Погледите на Хана и Абигейл се срещнаха.

Мина миг.

— О, Аби! — възкликна Хана, изведнъж обзета от нежност.

Прегърна дъщеря си. И двете бяха на колене.

— Благодаря ти, че дойде с нас, мила, въпреки конкуренцията на тъй прекрасния Крейг.

— Крейг ли? Минало свършено. Сега е Лес.

— Лес?

— Лестър Форбс. Учи в Йейл.

— Сигурна съм, че е невероятен.

— Беше миналата седмица. Започва леко да губи терен. Само ако познаваше Джими!

— Дъщеря ми е мъжеядка.

„А ти, Хана, дори не знаеше колко е прекрасно да имаш край себе си дете, което обичаш и което те обича.“

— Джими е направо изумителен — каза Аби. — Истинско чудо на природата. Но те моля никога да не се показваш пред него по бански. Защото ще загубя всякакви шансове.

Дейл се върна умърлушен. Не бил намерил нищо и щял да опита със скаутския нож на сина си.

— В кошницата до краката ви има много хубав тирбушон — му каза Хана.

После с Аби прихнаха да се смеят.

— Хана!

— Зная какво ще кажете, Дейл.

— Не се и съмнявам. Но аз все пак ще ви го кажа: нищо не разбирам от вина…

— Точка за вас — рече Хана през смях. — Аз мислех за съвсем друго нещо.

— … нито от вина, нито от изобразително изкуство. И от изкуството като цяло, нито пък от онези неща, които продавате на дамите. Така и не разбрах защо толкова мразехте онзи мъж, който вчера отплува за Австралия с жена си и двете си деца. Не съм много сигурен и дали разбрах какво точно правехме пред вратата с двамата футболисти. Въобразявах си един бог знае какво…

— Той с пръст не ме докосна, Дейл.

— Щях да го убия, ако го беше направил. Против волята ви, искам да кажа. Не мога да претендирам да ви спра да… тоест… ох, по дяволите, съвсем се обърках. Извинете ме, че изругах. И не ме гледайте така.

— Кой беше човекът, който се престори на нотариус? — попита тя с надеждата да промени насоката на разговора. — Дейл, човек спокойно можеше да го сбърка с истински нотариус. Не можех да повярвам на очите си.

— Но той си беше нотариус. Моят личен. Бях го помолил да прегледа само документите на Дуайър, а за другите да се престори, че…

Тя избухна в смях.

— Дявол го взел! А аз да кажа на Дуайър, че е панаирджийски фокусник, способен да подмени незабележимо удостоверителния акт.

— Не разбирам, удостоверителният акт беше в куфара и преди, и след това — каза Дейл Фицпатрик съвършено объркан.

— Естествено, че е бил! Щом като вашият нотариус е бил истински, а Дуайър лично постави удостоверителния акт в куфара след излизането на истинския фалшив нотариус или беше фалшивият истински нотариус, обърках се. Накратко аз блъфирах Дуайър, а той се хвана, няма нищо по-лесно да излъжеш лисицата, особено когато е горда, че е лисица за другите. Дейл? Предпочитам да не ми задавате въпроса, който ви се върти в главата.

Но той й го зададе.

Тя намали скоростта. Смрачаваше се. Абигейл спеше полегнала на задната седалка, с ръка под бузата, тъй нежна и розова, че можеше да разтопи всяко сърце. Хана караше, за да седне зад волана бе използвала за претекст специалната седалка на колата. Връщаха се в Ню Йорк.

— Отговорът е „не“, Дейл. Много ми е мъчно да ви го кажа. Но аз ви бях предупредила.

— Никога няма да се откажа да се оженя за вас.

Сега колата вървеше съвсем бавно. Пред тях вече се виждаше Манхатън.

— Стара съм, Дейл. Чувствам се много стара.

Спомените я връхлитаха един след друг; без прекъсване, както често ставаше от девет години насам. До нея Дейл Фицпатрик говореше, но тя не го слушаше; всъщност тя въобще не го чуваше: Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не си отива да спи, защото я няма още каретата му.

„Какво те прихваща, Хана? Ето че отново умираш. Връщаш се към най-страшните моменти в Моркот.“

Почти несъзнателно тя рязко натисна педала на газта и дванадесетте цилиндъра и тристате конски сили на колата мигом отреагираха. Задминаха цяла колона фордове като светкавица… Събудена от рязката смяна на скоростта, Абигейл седна и постави двете си ръце на раменете на майка си.

Усмихна се на Хана в огледалото за задно виждане.