Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (1)

1.
Една розова овца и половина

Хана щеше да запази от първите месеци, прекарани заедно с Тадеуш в Америка, ярък и прекрасен спомен. Безкрайно дълго бе мечтала за пътуването, за емигрирането, за пълната промяна в цялото й съществуване! Така както, ако ли не и по-трескаво, хиляди пъти предварително бе изживявала живота си с Тадеуш, беше се силила да предвиди всяка от възможните пречки и бе изграждала правила единствено за себе си. Наистина, понякога я бе спохождало съмнението, че семейното щастие не може да се управлява или да се предвижда като търговска сделка. Макар че… Съмнението бързо биваше разбивано на пух и прах с контраатака: „Аз съм интелигентна и то страхотно, в това няма съмнение; адски съм пресметлива, но какво да сторя? Да се правя, че не съм вече Хана ли? Да се преструвам ли? Би било чисто лицемерие, няма да издържа и три месеца (а дали и толкова!), освен това няма да успея да заблудя Тадеуш, познава ме прекалено добре…

Страхотно откритие направи ти, Хана, когато разбра, че той чете мислите ти почти така добре, както ти неговите, ала макар ясно да съзнава каква мръсница си, продължава да те обича…

И те люби великолепно — само като си спомниш точно как, и се разтреперваш“.

 

 

Обикаляше Ню Йорк по дванадесет часа на ден, разтворила неимоверно огромните си сиви очи, с ненаситно желание всичко да види, всичко да научи. Усещаше замайващата лекота, с която я даряваше всяка минута близо до Тадеуш; зашеметяваше я и фактът, че това бе именно онази Америка, която бе очаквала да види, един нов свят, по-свеж и от пролетните полета на Полша. Бяха се оженили във Виена, в Европа, където тя се чувстваше у дома си, там бяха прекарали първите седмици на своето единение; като цяло бракът не бе променил живота й кой знае колко; той увенчаваше едно тъй дълго чакане, толкова надежди и машинации от нейна страна, тя така добре беше програмирала, според нея, неизбежното му осъществяване, толкова пъти беше си представяла как би трябвало да бъде, че той беше позагубил от емоционалната си сила. Вероятно подобно нещо се случваше с всеки дългоочакван триумф. Ала тя наистина беше изпитала чувството, че животът й отминава и е почти старица…

Но ето че всичко се бе променило: „Стара ли? Ей, Хана, глупачко такава, та ти дори нямаш двадесет и пет години! С Тадеуш ще живеете седемдесет и пет години заедно… Естествено, невинаги ще бъде лесно, ала всеки проблем има поне няколко решения, а ако няма решение, значи няма проблем“.

Самото прекосяване на Атлантика я беше променило; това не беше някаква временна възбуда, тя знаеше, че тази страна е за нея, че с Америка си подхождаха и щяха да си допаднат още повече, виждаше, че страната, със своя кипеж и млада енергия изживява подходящ за нея период.

Самата тя беше нова, чувстваше се обновена във всяко отношение. Никога, през целия си дълъг живот, нямаше да се откаже от Америка, нямаше да отрече удивлението, преживяно през февруари 1900 г.

 

 

Обикаляше Ню Йорк по дванадесет часа на ден.

Обикновено Тадеуш я придружаваше; все още живееха в „Уолдорф Астория“; въпреки първоначалното търсене, доста мудно впрочем, тя не бе открила апартамент, който да я устройва. Под предлог, че иска да пише, той понякога поверяваше на Зеке Сингър задачата да придружава Хана в нейните обиколки. Тъкмо в един такъв ден, когато я беше поверил на девера на Беки, с която се знаеха от Варшава, й се случи нещо странно.

Пожела да отиде на Елис Айланд. Зеке се погрижи да получи необходимите разрешения. Не след дълго се озова в сградата на американските имиграционни служби, на островчето в залива на Ню Йорк, където вкарваха пристигащите. Вкарвам беше точната дума. Всички тези бариери, прегради, безкрайни процедури за разпределяне напомняха с нещо животински клетки. С вида си на изискана дама, с дългите ръкавици от шевро, с шапката с воалетка от Пакен, с роклята и пелерината от Уърт и петстайния апартамент в „Уолдорф Астория“, тя имаше чувството, че посещава зоологическа градина.

Първия ден в продължение на осем часа наблюдава работата на един лекар от Елис Айланд. В началото лекарят никак не беше очарован като научи, че по петите му ще върви някаква лейди от Парк авеню — беше шотландец по произход, червеникаво русоляв и синеок, и никак не беше лош (при други обстоятелства въобще нямаше да се замисля…). Тогава Хана повдигна воалетката си и от упор го простреля с оръдията на сивите си очи, като в същото време му отправи най-омайващата си усмивка: веднага му обясни, че ако преди седем години една щура приумица не я беше запратила в Австралия, сега може би щеше да бъде сред тези хора.

— Привлекателна бях колкото са те. Между другото, освен английски, говоря френски, немски, руски, полски, идиш, иврит, италиански и доста добре испански. Много съм подходяща да ви стана преводачка, от каквато, струва ми се, имате очевидна нужда.

Така през първия ден на острова тя видя край нея да се ниже Европа, от Урал до ирландските поля, от Скандинавия до Сицилия. Страшно бе впечатлена. Никога не си бе представяла подобен гигантски поток, хората пристигаха с милиони. За първи път в живота си се обърна назад и се замисли за изминатия път. Огромният човешки поток, който се точеше пред погледа й, съживи нейните спомени. Нещо повече (тъкмо тук се случи странното), сред хилядите лица тя разпозна най-напред едно, после второ, след това и други. Усещането бе смущаващо. Защото момиченцето, което една сутрин внезапно се появи в кабинета на лекаря, натоварен да проверява здравословното състояние на имигрантите, дребничко дете на седем-осем годинки, невероятно приличаше на Хана, когато беше на тази възраст. Същите огромни сиви очи, поглъщащи цялото лице, същото черно и тъжно облекло, скриващо слабо и сякаш безполово телце, но най-вече същото упорито мълчание и дори, бе си помислила тя, същата осъзната и приета самота. Хана бе потресена. Докато превеждаше на лекаря отговорите на родителите, видя себе си на същата възраст; отново вървеше под палещото лятно слънце на 1882 г., ръка за ръка с Тадеуш, който бе с три години по-голям от нея, десетгодишната, отново изпита благоговейното възхищение, когато той се бе съгласил да бъдат приятели и да играят заедно; ето че на безбрежния руско-полски хоризонт изникнаха Конниците на погрома, видя смъртта на брат си Яша, изгорял жив, и тази на баща си, спомни си мрачните, съвършено непоносими години, докато чакаше да порасне, да се махне, да заживее, да избяга от селото, където бе родена и със сигурност щеше да се задуши, ако не беше Каруцаря от Мазурия, с гръден кош като на бизон и душа на вечен скитник, който я бе измъкнал от бавната агония, когато стана на петнадесет години, и я бе завел във Варшава, бе я защитавал и заради нея дори бе убил в деня, в който…

Той беше там.

Естествено, това не беше истинският Мендел. Този беше по-млад, по-слаб и беше унгарец, хърватин или литовец, но какво значение имаше? Притежаваше широките рамене на Визокер, неговия горд начин да държи главата си изправена, кръшния смях под черните мустаци, животинската гъвкавост, съчетана със сила, а освен това създаваше неоспоримото впечатление, че е от мъжете, които нищо не е в състояние да задържи за дълго, било то любовта на жена или някоя граница, и на които целият свят е точно по мярка.

Първо самата тя, после Мендел… До този момент Хана можеше да си мисли, че е жертва на случайно съвпадение или на собственото си въображение, разбудило призраците. Но през следващите дни в човешкото море се появиха и други двойници — корабите, пълни с имигранти, неспирно пристигаха от Европа и Елис Айланд не се изпразваше. Първият бе сред контингент немци от Прусия и шведи от Далекарлия, тромави и бавни хора, сред които той се открояваше с погледа си на крадец и маниери на прекалено самоуверен негодник; придружаваха го две жени, млади момичета с овчи поглед, той несъмнено бе сводник, Хана би се заклела в това и старата омраза, която бе смятала за забравена, се пробуди и я заля: спомни си как Пелте Вълка я преследваше по улиците на Варшава, а тя кръстосваше като луда до отмала между магазините, които беше открила, и стаята в квартал Прага, където я чакаше Тадеуш. Тогава беше на седемнадесет и бе бременна (Тадеуш не знаеше, а и досега не бе узнал), докато една нощ Пелте Вълка я нападна, искаше да я изнасили и побеснял от съпротивата, която му бе оказала, изпочупи костите й с ритници…

… И тя загуби детето, което чакаше…

… А Мендел уби Вълка и затова го пратиха в Сибир…

— Зеке, не искам този мъж да остане в Америка. Ще платя каквото трябва, ако е нужно да се плати. Но да го отхвърлят. Моля ви, Зеке, умолявам ви…

С това не се свърши, появиха се и други двойници. „Халюцинирам“, мислеше тя, хванала под ръка Тадеуш, който, заинтригуван от захласването й по Елис Айланд, се бе присъединил към нея. От един кораб, идващ от Голуей, се бе изсипал цял род ирландци, които като нищо можеха да бъдат онези Маккена, приели я така радушно, когато, още ненавършила осемнадесет години и с една лира стерлинга всичко на всичко, беше отишла в Австралия.

Само дето Лизи Маккена, най-малкото от децата в семейството, беше почти шест стъпки висока и щеше да се омъжва за Мариан Каден; който все още не знаеше, че ще се жени, напомни й Тадеуш.

— Онзи ден видях и един Мариан. Като изключим отвратителните му зъби, беше си същински Мариан.

Беше зърнала един Пинкош Клоц, Ребека Аниелович, един Лейб Дейтш и още петнадесет-двадесет познати от Варшава, от времето, когато работеше в бакалницата на Клоц — първата спирка след бягството от щетъла. С малко повече въображение едрата жена, опакована в петнадесет фусти, грамадна в сравнение с лекаря на Елис Айланд, която упорито отказваше да се съблече, за да я прегледат (и от която между другото се носеше убийствена миризма), прекрасно можеше да бъде сестра близначка на Добе Клоц. Копата Сено.

„… Все още мъничко се страхуваш от нея, Хана, признай си…“

Тук бе представена не само Полша. Имаше и други двойници, напомнящи други периоди от нейния живот. Тя осъзна, че всъщност пет бяха ясно очертаващите се епизоди, сякаш бе изживяла пет живота: най-напред щетълът, после Варшава, след това Австралия и Нова Зеландия — там започна да трупа богатството си, правейки козметични кремове — Европа, където същото това богатство, „все от тези скапани кремове“, страхотно бе набъбнало.

Най-накрая Америка, където, тя не се съмняваше в това, щеше да заживее нов живот.

— Ох, Тадеуш, много е потискащо, сякаш миналото ми е дошло на среща с мен.

— Какво лошо има в това?

— Няма нищо лошо. Просто бях забравила, че съм направила толкова много неща, че съм се срещала с толкова хора и съм пропътувала толкова километри. Като си помисля, та аз съм живяла адски активен живот.

Той се усмихна от височината на ръста си, а тя поклати глава: добре де, не трябваше да казва „адски“, наистина говореше като каруцарка от Нови Южен Уелс, ще внимава, обещава. Тази вечер бяха поканени на вечеря със самия Джон Дейвисън Рокфелер Младши, бъдещия най-богат човек в света. Поканата за тази изключително престижна среща дължаха на сенатора Маркам, на когото Тадеуш три години бе секретар и благодарение на когото беше получил американско поданство. Младши не впечатли особено Хана: беше много срамежлив и се страхуваше да не постъпи неуместно; в щаба на семейното предприятие, на Бродуей 26, беше започнал като отговорник по пълненето на мастилниците, а първия път, когато бе пожелал да заработи сам, го бяха обрали най-елементарно, говореше се, че загубил милиони долари. Беше доста нисък, около двадесет и шест годишен младеж, тъжен и затворен; отскоро ръководеше библейските курсове в баптистката църква на Пето авеню.

На вечерята, на която присъстваха две дузини гости, възможността за разговор насаме с Младши изглеждаше повече от нищожна, при все това той се състоя. Без Хана да бе направила каквото и да било в тази насока, се озова настанена до него и изведнъж, по още по-необясним начин, откри, че му разказва как тя лично изчислява състоянието си: рисувала овце — които не били съвсем овце, „много съм лява в рисуването“, — овце в различни цветове, в зависимост от това, за кой козметичен салон, фабрика, лаборатория или школа за козметички и продавачки се отнасят… овце на червени точки за мрежата за продажби, свързваща фабриката с веригата от козметични салони и магазини, овце на червени и черни квадратчета за банковите сметки…

— Слагам им и по една опашка, когато предприятието, което изобразяват, започне да носи печалби, тоест, когато не трябва да влагам повече пари в него. Получават по един крак, когато годишните печалби надскочат хиляда долара.

— Толкова крака, колкото хиляди долара е печалбата, след приспадането на всички разходи, така ли?

— Точно така. Две-три от моите овце са странни творения на природата. Една вече има седемнадесет крака, бедната.

Хана се поколеба, но в крайна сметка не сподели, че откак беше дошла в Америка, бе създала нов вид овце. Новородените бяха розови и всяка от тях, с четири крака и опашка като всяка благовъзпитана овца, представляваше един милион долара. Стадото не беше голямо: засега се състоеше от овца и половина.

Тъкмо половината овца я тревожеше, а сравнена с колосалното състояние на Рокфелер, направо й създаваше комплекси.

— Овце! — възкликна Младши.

Изглеждаше повече от заинтригуван, беше ентусиазиран. Нещо повече, на свой ред й довери, че той също винаги е обичал да си води тайни сметки. Така например, преди осем години, когато прекарал като дървар почти година във Форест Хил, едно от бащините си имения, всеки ден отбелязвал в малко тефтерче, с което никога не се разделял, изсечените количества и джобните пари, спечелени от тази дейност; а когато бил още по-млад, водел изключително точна сметка колко минути дневно отделял за молитва всеки член от семейството.

— Сигурно ви се струвам смешен, госпожо Нюман.

— Много съм впечатлена — отвърна Хана и отвори широко очи.

В същото време си помисли: „Боже мили, Хана, та ти разговаряш с един Рокфелер, представяш ли си?“.

Наследникът разказа още как преди три години обикалял Европа с колело и всеки ден отбелязвал не само разходите си, но и изминатите километри и състоянието на велосипеда си. Младши обяви овцете за гениална идея. Усмихна се, нещо, което до този момент почти не му се бе случвало, усмихна се мило, с онова внезапно и много приятно просияване на лицето, характерно за срамежливците.

— Надявам се, госпожо, че ще имам удоволствието да ви видя отново с господин Нюман.

— Аз също, господин Рокфелер.

 

 

Обикаляше из Ню Йорк по дванадесет часа дневно, всеки ден ставаше в зори. С Мариан Каден се бяха договорили един месец да не говорят за работа; тя беше преценила, че този срок ще й бъде достатъчен да се аклиматизира. Искаше да избегне зашеметяващата бързина, с която се бе развихрила в Европа, където, от базите си в Лондон и Париж, последователно бе пуснала пипала и бе отворила козметични салони и магазини във всички големи европейски градове. Беше взела решението си още преди да тръгне за Ню Йорк, искаше да си даде кратък отдих. Та нали все пак беше отскоро омъжена, а и животът с Тадеуш представляваше приключение, на всяка секунда, от което желаеше да се наслади.

Но сега, когато стъпваше по американската земя, дишаше американски въздух…

— Мариан, така няма да стане. В Ню Йорк ние не можем просто да отворим салони, както го сторихме в Рим и Виена, това там са просто филиали.

Не бе въпрос единствено на разстояние, не ставаше дума за това, че между тях и френската фабрика се ширеше цял океан. Как не разбираше той, че са в друг свят, че и двамата трябва да променят начина си на мислене и работа, да се приспособят и да…

Мариан мълчеше. Само я гледаше съвсем спокойно, с онези негови биещи на русо коси, с гладкото лице, което при най-големите зимни студове леко почервеняваше, със светлите, почти безцветни очи, които не изразяваха абсолютно нищо. Трябва да беше около двадесет и три годишен, а бе на тринадесет, когато се запознаха във Варшава, тогава той вече работеше като вол, по шестнадесет — осемнадесет часа дневно, за да издържа семейството си, нямаше баща, но пък имаше невероятен брой братя и сестри, все по-малки от него. Хана му бе помогнала да се махне от Полша. Тъкмо се бе върнала от Австралия, където бе прекарала три години; той бе дотичал при първото повикване, явил се бе на среща, която тя му бе определила от двадесет хиляди километра разстояние. Оттогава той не се учудваше на нищо: че се бе появила след толкова време, че бе забогатяла и възнамеряваше да стане още по-богата, че очевидно разчиташе на него да й бъде помощник и дясна ръка. Последователно бе поискала от него да работи изцяло за нея (в бизнеса, но и в личния й живот, дори го бе помолила да издири нейния Тадеуш), да научи френски, английски и испански (той вече знаеше полски, немски и руски), финанси и всичко, свързано с банките и търговията, как се определя бъдещото местонахождение на даден салон или магазин, как се създават и обзавеждат те, как се набира персонал, как да се облича и да държи прибор за риба.

И той, невъзмутим беше научил всичко.

„По дяволите, почти го насилих — бях страхотно коварна — да вкара за първи път жена в леглото си. Ако не бях аз, сигурно и досега щеше да си ходи пъпчив!“

Тя го погледна. От главата до петите: беше висок над метър и осемдесет.

Ако очите му не бяха отворени, човек можеше да помисли, че спи дълбоко.

— Мариан?

Той повдигна вежди, знак, че я слуша най-внимателно. Но в ледения му поглед не се четеше нищо! Беше безизразен и спокоен като високопланинско езеро. — Лизи, с теб сме жени и нямаме тайни една от друга, можем да си кажем всичко. Хайде, кажи ми, как е Мариан в леглото? Случва ли му се, как да кажа, да се въодушеви в момента на голямата тръпка? Как така това не ме интересува? По дяволите, интересува ме! Въодушевява ли се или не?… Понякога? Какво означава това понякога? Искаш да кажеш, че друг път… Не?… Значи всеки път, така ли? Наистина ли се въодушевява? Страхотно! Не можеш ли да ми го опишеш малко по-подробно? Не? Добре, добре, няма да настоявам.

— Мариан — подхвана тя отново, — не си длъжен да ми отговаряш, но не си ли спечелил други пари, освен тези, които ти давам?

Той запристъпва от крак на крак неочаквано срамежливо и рече:

— Малко.

— На борсата в Лондон ли?

— Не само.

— В Ню Йорк си от шест месеца. Бил си на Уолстрийт и си спекулирал?

— Малко.

— Колко малко? Ако не е тайна…

— Спечелих около сто хиляди долара — изрече най-сетне той с глас, с какъвто би признал удушването на три възрастни дами.

Сто хиляди долара, които, ако Хана можеше да смята (а тя можеше), се бяха прибавили към парите, които той вече имаше. Следователно личното му състояние възлизаше най-малко на двеста хиляди долара. „Най-вероятно дори ги надвишава.“

— Греша ли, Мариан?

— Не много.

— Довел си семейството си, както се разбира?

— Не всички — каза той. — Шест или седем останаха в Европа.

— Мога ли да им помогна по някакъв начин?

— Благодаря, Хана. Не.

Усмихна му се. „Обичам го като брат“, помисли си тя.

— Добре — продължи тя, — значи си намерил място за козметичния салон, който искам да отворя в Ню Йорк.

— На Парк авеню. Всичко е в папката.

— А магазинът?

— На Пето авеню. До бижутерския магазин „Тифани“, за който ми бе споменала.

— Има ли шанс да намериш нещо по-добро?

— Не мисля.

Той кимна с глава.

— Това може да се случи, Хана.

— Кое може да се случи?

— Да чакаме година, че и повече. В момента двете помещения са заети, бихме могли да се надяваме да се освободят едва в деня, когато решиш да се настаниш там.

Беше размислил добре и бе стигнал до същите изводи като нея: би било жалко, дори рисковано, да отворят козметичните салони и магазини на американска земя като обикновени филиали на създаденото в Европа. Но не знаеше как точно да обясни какво изпитва:

— По-добре наистина да изчакаме, да проучим и едва тогава, когато разполагаме с изчерпателни данни за тази толкова млада страна, да изградим и развием нещо ново…

— Много добре се оправяш — засмя се Хана.

Мариан вече не пристъпваше от крак на крак. Гласът му беше спокоен, може би малко глух, ала това бе единственият видим знак за вълнението, което вероятно го беше обхванало. „Променил се е и то страхотно. Повъзгордял се е. Може би благодарение на мен и всичките неща, които го накарах да научи… Или пък винаги си е бил такъв, с великолепния си устрем да успява и предприема, а аз просто съм имала късмет, че го открих преди десет години, без дори да преценя точно качествата му. Дано под привидното си спокойствие е разбрал какво искам аз… и какво иска той. В Америка да опитаме нещо друго, по-добро от това, с което вече успяхме…“

Едно от двете, както казва Мендел. И тя попита:

— Ще ме напуснеш ли, Мариан?

— Да те напусна ли?

— Да не работиш с мен. Напълно си способен и сам да станеш богат. И не само да забогатееш, а да успееш като Рокфелер. Убедена съм, че ще го постигнеш.

Ако беше отговорил веднага, за да засвидетелства верността си, тя щеше да се усъмни. Той обаче не избърза, помисли малко, сините му очи замечтано се зареяха, ала остана сериозен, както само той можеше.

Накрая рече:

— Винаги можеш да разчиташ на мен, Хана. Докато съм жив.

И щеше да удържи на думата си. Дори след като вече щеше да се е издигнал невероятно. През идните петдесет години.

До собствената си смърт, всъщност.

 

 

Тя искаше да скъса с миналото си. Необяснимо защо все още беше под влияние на вълнението, изживяно на Елис Айланд, когато беше решила — и то съвсем убедено, — че е разпознала сред хилядите емигранти, ако не всички, то голяма част от свидетелите на собствения й живот през последните двадесет и пет години на XIX век.

(Защото се бе случило и още едно събитие: освен сватбата й с Тадеуш и пристигането на американска земя, тя бе прекрачила и в ново столетие; всичко бе станало почти едновременно, за няколко седмици.

„Ако става въпрос за завои, аз направих един дяволски остър“.)

Не успяваше да се отърси от всички тези лица. Не беше характерно за нея да е подвластна на нещо до такава степен; нямаше слабост към спомените. Затова с обикновената си решителност тя повика в „Уолдорф Астория“ частни детективи. Хората от агенцията „Пинкертон“ сигурно бяха свикнали повече да се борят със стачници или джебчии по влаковете; исканията на Хана малко ги учудиха, но те доказаха своята ефикасност: само за три дни откриха в Ню Йорк момиченцето с големите сиви очи, в което се бе разпознала. Тя отиде на посочения адрес, намиращ се на мръсна уличка в Бронкс. Тадеуш я придружаваше. Беше настоял, отново заинтригуван — той не намираше чак такава прилика между действителните хора, познавани от Хана, които бе виждал, и преминалите през Елис Айланд.

— Освен ако присъствието ми не ти пречи.

— Съмнявам се шейсетте ми любовника да са решили като мен да дойдат в Америка.

„Защо, за бога, споменах за любовниците си, за тези, които имах, преди да го срещна отново? Той знае, че съм имала любовници — за щастие не шейсет… — знае, но никога не ми е задал дори едно въпросче за тях. Ти ли трябваше да ги споменеш, нещастна глупачке!“

Намериха момиченцето и семейството му в нещо, което не бе дори стая, а подобие на хангар. Бяха разстлали слама направо на земята, беше адски студ, десетина души се бяха скупчили около глинено гърне, поставено на метален триножник над огъня. Приличаше на стан сред нивя, макар наоколо да гъмжеше от милион и половина нюйоркчани. Хората бяха руснаци, идваха от забутано селце на юг от Минск. Докато Тадеуш разказваше на бащата някаква съвършено небивала история как те със съпругата му имали дъщеричка с очи като на неговата, която била умряла, Хана се приближи до момиченцето и го заговори. Няколко минути бяха достатъчни: огромните сиви очи, които толкова я бяха впечатлили при срещата в имиграционните служби, бяха разочароващи. Онова, което бе взела за студено презрение към цялото човечество, се оказа просто срамежливост и почти пълна липса на интелигентност.

Остави на семейството сто долара да посрещнат най-трептящите си нужди и реши, че се е освободила от натрапчивите си мисли.

Но се върна на следващия, а и на по̀ следващия ден. Естествено, нито едно от протежетата й не знаеше пукната дума английски, а всички търсеха работа. Тя им намери такава, отново с помощта на Зеке Сингър, а най-малките записа в училище, като им даде стипендии от по петдесет долара седмично, почти два пъти повече от средната заплата на един работник.

През следващите години не минаваше и месец да не се поинтересува от момиченцето със сивите очи, а когато то се омъжи през 1911 г., тя подари на младото семейство къща и малък хотел, за какъвто си мечтаеха.

Бе все така разочарована от липсата на амбиции, но се бе примирила отдавна.

Най-странно бе, че тридесет години по-късно, в Холивуд, на прием в Бевърли Хилс, Хана щеше да срещне една много известна актриса с великолепни очи и световна слава, която щеше да се доближи и да й каже: „Вероятно не знаете, госпожо Нюман, но цялото ми семейство направо ви боготвори. Мама по цели вечери ми разказваше за вас. Някога сте й подарили хотел, но преди всичко приятелство“.

През следващите седмици, щом агентите на „Пинкертон“ откриеха някого, те с Тадеуш се погрижваха за всеки двойник. Повечето все още бяха в Ню Йорк, само отделни хора се бяха осмелили да отпътуват по̀ надалеч или имаха други причини да го направят. По чисто съвпадение, което много допадна на Хана, без истински да я учуди, онзи, който й бе напомнил за Визокер, се оказа най-големият авантюрист от всички. Детективите го търсиха два месеца. В деня, когато най-сетне го откриха, той тъкмо бе пристигнал в Канзас Сити с намерение да продължи още по̀ на запад, към Калифорния. Беше унгарец и дори по-висок от Тадеуш, който бе почти метър и деветдесет. Смехът му прогърмя, когато Хана, обяснявайки му, че страшно прилича на любимия й брат, му предложи пари или помощ по негов избор. Имаше живи, весели очи на крадец на ябълки, а под черните му монголски мустаци се откриваха великолепни бели зъби. Прие един долар, само един, но сребърен — да му носел щастие — и нищо друго. Хана му даде монетата и му разказа за Мендел, когото той можеше да срещне по широките друми на скитничеството. С Каруцаря били създадени да се разбират. Унгарецът попита да му предаде ли нещо.

„Не!“, отвърна Хана, убедена, че те двамата непременно ще се срещнат. Тя вярваше в тези неща. Малко повече, отколкото в бога.

Сред останалите двойници онзи, който приличаше на Пинкош Клоц, вече сам си беше намерил работа в тухларната в Спрингфийлд, Кънектикът. На покойния Пинкош Мълчаливеца, умрял във Варшава, защото бе пожелал да отмъсти на Вълка за нея, имигрантът приличаше по дребната гъвкава фигурка, почти пълното мълчание и мекия поглед. Беше латвиец от околностите на Рига, с тридесет години по-млад от истинския Пинкош. На Тадеуш му бе нужен половин ден да измъкне от него няколко думи — безкрайно дълго гледа парите, които му предлагаха, сякаш банкнотите бяха напоени със смъртоносна отрова. Най-сетне сподели, че е работил в библиотека, че обича книгите и много добре знае френски. Вероятно беше имал неприятности с политическата полиция на царя. Тадеуш беше убеден в това и тъкмо той предложи да направят Каунас (така се казваше мъжът) книжар. Хана се поколеба. Все пак трябваше да се купят търговски активи и цял склад книги. А къде щяха да намерят магазин?

— Имам предвид един — обясни Тадеуш, който беше близък приятел с всички книжари в Манхатън. — Едно мазе на Деветдесет и първа източна улица.

— Където ще можеш да се криеш в дните, когато стана съвършено непоносима, нали?

— Единственото място, където някога бих могъл да бъда недосегаем за твоите преследвания, е затворът Синг Синг. А сигурно и там не съвсем. Вероятно ще успееш да се промъкнеш предрешена като препоръчано писмо.

Истината беше, че на него щеше да му бъде приятно Каунас да стане книжар, човекът имаше много интересни идеи в областта на литературата.

Хана прие. Реши, че въпросът е приключен. Нищо подобно. Не се оказа лесно да убедят латвиеца, той не разбираше нито какво искаха от него, нито причините за подобна щедрост, беше мнителен. Една вечер, две седмици по-късно, изникна във фоайето на „Уолдорф Астория“ тъкмо когато Хана и Тадеуш се готвеха да излизат. Изглежда, беше чакал часове. Държеше в ръце пакет, благоговейно обвит в руска кожа. Разви го и го подаде на Тадеуш. Вътре имаше стар златен часовник с ланец, целият очукан.

— Ще дам, ако ми дадеш — рече Каунас и дума повече не продума, от което явно трябваше да се разбира, че иска да стане книжар само ако Тадеуш приемеше в замяна часовника на милия му стар татко от Рига, който бил семеен спомен.

Тадеуш го взе и цели два дни се възторгва от тази морална праволинейност.

Не и Хана.

Първо, защото (те с Тадеуш прихваха всеки път само като се сетеха) тя бе платила шестстотинте и петдесет долара търговски активи, а латвиецът направи подарък на мъжа й.

Освен това и най-вече защото, с обичайната си недоверчивост, тя разгледа часовника обстойно, занесе го на проверка в „Тифани“ и откри, че е от мед и струва не повече от долар и петдесет, а тъй като беше произведен в Америка, само по чудо би могъл да бъде на стареца от Рига, на далечния бряг на Балтийско море.

— Така си и мислех, а този тип дори не е евреин! Под невинния си вид този Каунас, точно като Пинкош, прикрива лека склонност към мошеничество. Само дето на Пинкош не можеше да му се има вяра единствено за сиренето; за останалото, да…

Латвиецът се настани на Деветдесет и първа улица. Винаги щеше да прави на Хана и Тадеуш три процента намаление върху книгите, които си купуваха от него. Умря през 1943 г., без да бе произнесъл повече от сто думи годишно.

 

 

Обикаляше Ню Йорк по дванадесет часа на ден. В града дойде пролетта и го окъпа в необикновена мекота. Удивителна за Хана, която винаги си бе представяла Ню Йорк студен и надменен, груб (грубостта му не я плашеше, напротив; беше убедена, че ще си намери място в него).

Щеше да си спомня тази пролет като най-щастливия период в живота си.

Вечер, когато отиваха на някой прием, се движеха в луксозна открита кола с кожен гюрук, теглена от два коня. Денем обаче, особено когато не валеше, и двамата се учеха да карат кола без коне. Бяха й докарали от Франция един „Панхард и Левасор“ с мотор „Даймлер“, тежащ тон и половина, който вдигаше 45 км в час. Приятелят й Луи Рено й се беше заклел, че ще й изпрати чудовището, което подготвяше за състезанието Париж — Бордо, болид, който уж можел да се движи със 100 км в час.

Тадеуш се оправяше по-добре от нея. Независимо че тя беше прекарала десетки часове да разбере механизма на мотора, функционирането на всяка част, различните предимства на отделните видове горива — бензин, спирт, пара и електричество. Нищо не помагаше. Между Тадеуш и скапаната механика имаше някакво много потайно, съвършено отчайващо разбирателство: щом той седнеше зад волана на тази мръсница, колата, тя започваше да мърка като котка. Гадост. А Хана вече беше на четиринадесетата повреда.

— Няма нищо смешно, мръсен поляк! Не можеш да различиш автомобилен мотор от шевна машина!

— За какво ми е? Работи чудесно.

Бяха излезли извън града с две огромни кошници с храна за пикник, приготвена от френския готвач в „Уолдорф“, на задната седалка. През 1900 г. в Ню Йорк имаше малко повече от хиляда и петстотин коли без коне и три или четири гърмящи коли за момент караха редом с тяхната „Панхард и Левасор“, която ги направи смешни с пъргавината си. Беше април, денят беше чудесен, целта на екскурзията бе Таритаун, където, според Младши, Рокфелерови имали великолепно имение на брега на Хъдсън и поляните край рекичката Покантико. Караше Тадеуш (бяха се разбрали тя да кара на връщане). Той отказваше да шофира навлечен с кожено палто и шапка, не искаше дори огромните очила. Твърдеше, че няма нужда от всички тези възприети предпазни мерки. Дори при висока скорост. Дори при 45 км в час.

Пикникуваха.

Тадеуш се огледа около себе си и рече:

— Значи тук ще живеем.

— В Америка?

— За Америка вече е ясно. Ти го реши в деня след пристигането ни, ако ли не и преди това. Не, говорех за Таритаун. Искаш да купиш къща тук, до Рокфелерови?

— Или да построя.

Тя се взря в него объркана. Не беше предугадила нападението. Несъмнено той беше единственият човек на света, който можеше да я изненада.

„И това е съпругът ми, единственият мъж, когото някога съм обичала и ще обичам… но може би тъкмо поради това…“

— Добре, Хана.

— Какво добре?

„Много добре знаеш“, помисли си тя.

— Искаш къща, нали?

— Заклевам ти се, че не съм мислила за това.

Той се усмихна под русите си мустаци:

— Но сега мислиш, нали?

— Сега, да. Нормално е да ми се иска да имаме свой дом. Всъщност може би мъничко съм си мислила за това преди.

— Добре — каза той.

Сведе глава, после я вдигна и се загледа в реката.

— Имам да те попитам още нещо.

— Всичко, което пожелаеш.

„Този път знаеш какво ще те попита.“

— Ще имаме ли деца, Хана?

— Я не ме занасяй! Разбира се.

— Кога и колко?

Все същото благовъзпитано безразличие, сякаш се интересуваше от цената на вестника. „Но най-лошото, Хана, най-лошото е, че ти имаш отговори за всичките му въпроси. И той го знае. Знае, че ти предвиждаш всичко.“

— Три — отвърна тя.

— Момчета или момичета?

— По малко и от двете.

„Да му се не види, помисли си тя, ама че откачен разговор!“

— Две момчета и едно момиче, или обратното?

— Бих предпочела две момчета и едно момиче.

Той кимна, а Хана едва се удържаше да не избухне в истеричен смях, дори, което бе още по-странно за нея, да се разплаче.

Тя подхвана:

— Но ако ти искаш две момичета или още деца…

— Ще се задоволя с една дъщеря и двама сина. А кога ще се родят децата ни? Ако приемем, че ще ги направим заедно, разбира се.

— Ставаш зъл.

— Права си, извини ме. Взимам си забележката обратно.

Тя седна на стъпалото на колата.

— Тадеуш, зная, че съм откачена, но никой не може да каже предварително дали ще има деца, дали ще са момчета или момичета, нито кога ще се родят.

Той най-сетне откъсна поглед от реката и се приближи до нея.

— Но ти си Хана, ти не си обикновена жена.

— За тези неща съм адски обикновена. Прегърни ме, моля те, срам ме е.

Той я прихвана с две ръце за талията (всеки път, когато направеше това, а той го правеше често, тя с гордост констатираше, че дългите пръсти на Тадеуш обхващаха цялата й талия) и я изправи.

Но това не оправи нещата: тя беше метър и четиридесет и осем, а той бе по-висок от нея точно с тридесет и девет сантиметра.

— Прегърни ме!

Той я повдигна, но вместо да я притисне до себе си, я сложи на все още топлия капак на колата.

— Не отговори на въпроса ми, Хана: кога ще стана баща?

— Не мога…

— Хана!

— Мислех си — каза тя най-сетне съвсем тихичко, — че не би било зле да поизчакаме малко. Докато ти, и най-вече аз, станем истински американци.

— Докато се установиш и задвижиш бизнеса си.

— Да, защо? И докато ти напишеш първата си книга, пожънеш с нея невероятен успех и станеш най-великия писател от тази страна на Атлантика…

Замълча за миг.

— Всъщност от двете страни. Защо само от едната?

— Пет години? Десет?

— Две.

Настъпи познатото й мълчание. Тя положи невероятни усилия очите й да се насълзят, но напразно — „определено не съм ревла, а още по-малко ме бива да припадам. Трябвало е да се родя след сто години… Чувствам се страшно глупаво“. По Хъдсън плуваше лодка, виждаха се мустакатите гребци; минаха и две нагиздени двойки. Всички се заглеждаха с любопитство в дребната женичка с тъй светли очи, изящно изваяна в роклята си от Жак Дусе, седнала насред поляната върху капака на кола с мотор, под чадърче с къдрички в същото опушено сиво като очите й.

— Хана?

— Да, любов моя?

— Ще се опитам да пиша на английски, както ти ми предложи.

„Замълчи, Хана!“, заповяда си тя.

Замълча.

Той продължи:

— Ще пиша на английски. Ще трябва да поработя от шест до осем месеца върху езика, не го владея така добре като полския или дори не като френския.

— Да кажем до Коледа — не успя тя да се въздържи.

— Да кажем до Коледа. Наистина ли искаш да купиш или построиш къща тук?

— Тук или на Лонг Айланд. Още не сме били на Лонг Айланд. Според Беки било много хубаво.

— Ще ни трябва нещо и в Манхатън.

— Там ще са канцелариите ми. Бих могла… Бихме могли да купим и един апартамент. Това ще те устройва ли?

— Чудесно — отвърна той с онова нежно и ласкаво, но тъй лъжливо спокойствие, зад което при него можеше да се крие и най-студена ярост.

Не успяваше да откъсне очи от него, гледаше го ненаситно. Никога не е бил толкова красив. Беше на двадесет и осем години и…

И нямаше двойник на Елис Айланд. Всички бяха там, дори самата Хана, но не и той; не се намери нито един имигрант, който да прилича на него. Нямаше смисъл да придава значение на подобни неща, но тя непрестанно мислеше за това. Ако наистина, както тя смътно вярваше, цялото й минало се бе преселило в Ню Йорк, тогава защо Тадеуш го нямаше?

Отсъствието му я притесняваше.

— Прегърни ме, за бога!

Този път той го направи. Тя се притисна в него, вкопчи се в него: — Казвах си, че е страхотно опасно и глупаво, Лизи, повтарях си го непрестанно, знаех, че най-сигурният начин да предизвикаш едно нещастие, е да го очакваш всеки ден, но беше по-силно от мен: ужасно ме бе страх, че предвиждах онова, което щеше да се случи между нас с Тадеуш. Но страхът не ми попречи това да бъде най-щастливият период в живота ми.

Господи, колко бях щастлива…