Робърт Силвърбърг
Рома Етерна (9)

2568 О.Р.: Царството на терора

— Снощи — каза Квинт Цестий — императорът вечеря с риба и гъби, поръсени със счукани перли, леща с оникс и ряпа с кехлибар. Този човек има стомах на вол и мозък на откачен.

— Мислиш, че е луд, така ли? — дяволито попита Сулпиций Силан. — Аз пък не мисля така. Според мен е просто палавник.

— Палавник! — мрачно изрече Цестий. — Прав си. Храни кучетата си с гъши дроб. Спи на легло от чисто сребро, а дюшекът му е пълен със заешки пух и яребичи пера. Покрива мебелите си със златоткани покривки. Да, голям палавник.

— Преди да си потопи краката в басейна, изливат цели кофи с шафран във водата — допълни Силан.

— И му готвят в сребърни тенджери.

— Виното му се ароматизира с маков сок.

— Една вечер храната му е оцветена в синьо, на следващата е зелена, после пурпурна…

— Кара колесница, запрегната с четири слона, пред Ватиканския дворец.

— А предната седмица — с камили. Следващата сигурно ще са кучета, после лъвове.

— Побъркан! — заключи Цестий.

— Не, просто палавник — заяви Силан.

И двамата се засмяха, макар да знаеха, че все по-необузданото разточителство на император Деметрий II съвсем не е за смях. Цестий беше префект на императорските финанси, а Силан стоеше от срещуположната страна на хазната — беше префект на обществените финанси. При някои императори тези две институции бяха строго разграничени. Други нямаха нищо против да бръкнат в личните си фондове, за да строят акведукти, да организират гладиаторски игри и да издигат нови обществени здания. Император Деметрий обаче не правеше разлика между императорските и обществените средства. Той ги харчеше както намери за добре и оставяше Силан и Цестий да си блъскат главите откъде точно да намерят пари. А през последните няколко години положението ставаше все по-лошо.

В първия ден на месеца двамата ковчежници обядваха заедно в сградата на сенатските канцеларии, предназначена за висши чиновници. Бяха любопитна двойка — мрачният Квинт Цестий беше объл като бъчва, висок, бузест и червендалест, а жизнерадостният Сулпиций Силан беше дребен и мършав, пъргав и стегнат като кинжал, който би могъл да се скрие в някоя гънка на просторната тога на Цестий. Обедите им всеки път бяха едни и същи — чиния със сурови зеленчуци и ябълки за Цестий и цяла процесия от гастрономически шедьоври за дребния Силан. Цестий, дебел от дете, макар винаги да се бе ограничавал, често се питаше как успява мършавият му колега да побере толкова храна за едно ядене.

Без да вдига поглед от глиганския бут, Силан промърмори:

— Получих писмо от брат ми в Испания. Пише, че кампанията на граф Валериан Аполинарис по възстановяването на империята в провинцията е приключила и можем скоро да го очакваме в столицата.

— Чудесно! — мрачно заяви Цестий. — И ще има голям пир в чест на победителя. Милион и половина сестерции ще бъдат хвърлени на вятъра само за едно ядене — мозък от фламинго, кефал на фурна върху подложка от зюмбюли, печено от гигантски северен елен, стогодишни вина и така нататък. И всичко това заради Аполинарис, който няма да е във възторг от начинанието и ще седи като каменен египетски бог, почти без да докосне храната. Само че при всички положения парите ще трябва да намеря аз. Или ти.

— Брат ми казва — продължи Силан, сякаш не беше чул, — че пестеливият Аполинарис бил сериозно обезпокоен от дефицита във военните фондове, защото той излишно затруднил кампанията му, и възнамерявал да говори сериозно с негово величество за съкращаване на императорския бюджет.

— Най-добре ще е да не го прави.

— Би ли дръзнал някой, дори самият император, да вдигне ръка на граф Валериан Аполинарис, героя от Войната за обединение?

— Не смятам, че го грози някаква опасност — поклати глава Цестий. — Просто императорът няма да му обърне внимание. Само преди два дни Ларций Торкват се опита да подеме същия разговор. Аз не съм бил там, но ми казаха. Сега, когато е член на правителството, той се изказва по-рязко за прахосничеството на императора, отколкото би го направил Аполинарис. Консулът крещял и беснеел, а императорът само се смеел.

— Ще се смее и на нас. Ние сме единствените длъжностни лица в цялото управление, които ги е грижа какво харчи императорът. Освен Торкват и Аполинарис, разбира се.

— Така е. Всички останали са глупаци или мекотели, а някои са по-луди и от самия император.

— Да, но ние трябва да намерим парите по някакъв начин. Бремето на неговата лудост е върху нашите плещи.

— Така е.

— Императорът изгонил ли е Торкват, задето му е крещял?

— Съвсем не. Нали знаеш, че тези неща не му правят впечатление. Торкват си тръгнал бесен, а Деметрий му пратил малък подарък за сдобряване — красивата куртизанка Евмения, чисто гола и покрита от главата до петите със златен прашец, в скъпоценна каляска, теглена от врани арабски коне, за тях платихме по сто хиляди сестерции единия. Разправят, че Торкват щял да получи удар, като я видял.

— Е, в такъв случай — въздъхна Силан — най-добре да започнем да отделяме пари за подарък на Аполинарис.

 

 

Точно по това време граф Валериан Аполинарис беше на стотици мили от Рим, в големия испански град Тарако — крайната точка в мащабната му кампания, сложила край на бунтовете в размирните западни провинции. Една по една той ги беше укротил, при това с минимални разходи и загуби в жива сила — най-напред Сицилия, където размириците бяха започнали още през 2563 О.Р., после Белгика и Галия и накрая Испания. Тактиката му навсякъде беше една и съща — влизаше в града с малка армия от подбрани легионери, принуждаваше местните губернатори да подновят клетвата си за вярност към императора, после залавяше десетина от водачите на бунтовниците и ги екзекутираше публично за назидание на останалите. Това действаше безотказно. С поредица светкавични, кръвопролитни атаки Аполинарис беше сложил край — и както се надяваше, завинаги — на бавния и сигурен процес на разпадане, обхванал империята преди близо столетие и наречен заради глупостта и безумното разточителство на управниците Втори голям упадък.

Сега, в края на четвъртия си мандат като консул, той беше готов да се върне в Рим и да се оттегли от обществения живот. Властта сама по себе си не го интересуваше, както и богатството и разкошът. Беше богат по рождение и го приемаше за даденост, властта също му беше дадена от ранна младост, но той никога не беше ламтял за нея, затова и не злоупотребяваше. Колкото до прекаления разкош, беше го оставил на онези, които се стремяха към него. Като този нещастен идиот Деметрий II.

Деметрий открай време беше сериозен проблем. Най-побърканият император от една побъркана династия. Вече двайсет години беше на трона и лудостта му ставаше все по-очебийна. Чудно ли беше тогава, че империята се разпадаше? Само самоотвержените усилия на малка група дисциплинирани мъже като Аполинарис и втория консул в Рим, Марк Ларций Торкват, спасяваха държавата от пълно рухване.

От векове далечните провинции създаваха проблеми. Някои от тях бяха породени от самата система — империята беше твърде голяма, за да се управлява централно. Това се знаеше още от самото й основаване, затова никой не бе правил опит да присъедини към нея страни като Индия и земите отвъд нея.

По-късно, когато Сатурнин — друг побъркан император — доведе държавата до банкрут в безнадеждния си опит да покори Новия свят и сложи началото на епохата, наречена Големия упадък, Източната империя се възползва от слабостта на Рим и нахлу на Запад. Следват два века византийско господство, докато непобедимият Флавий Ромул не възстанови независимостта на Западната империя. Решен никога повече да не допусне Изтокът да вземе връх, той лиши Константинопол от положението му на столица и обедини двете половини на империята хиляда години след разделянето й.

Това обаче означаваше, че Ромул е трябвало сам да управлява твърде обширна територия, а малцина от наследниците му бяха способни на това. Един век след смъртта му на престола се възкачи Деметрий от Виндониса, богат провинциален патриций, чието семейство се оказа наследствено обременено. Синът на Деметрий, Валенс Аквила, и внукът му Марий Антоний бяха изключително ексцентрични императори. Синът на Марий — Лодовик, беше сравнително стабилен, но най-безотговорно предаде властта на своя син, сегашния император Деметрий — той много бързо накара римляните да решат, че ги управлява отново някой Комод, Калигула или Каракала.

Деметрий II поне не убиваше за разлика от тях, но въображението му беше не по-малко развинтено. Вярно, не бе опитвал като Калигула да се провъзгласи за бог или да вкара коня си в Сената, затова пък даваше банкети, на които колеха по шестстотин щрауса, или потапяше натоварени със стока търговски кораби в залива при Остия, за да демонстрира имперско богатство. За разлика от Комод той не се правеше на хирург и не оперираше беззащитни пациенти, затова пък пускаше опитомени лъвове и леопарди в апартаментите за гости и плашеше заспалите си приятели. Не екзекутираше като Каракала братята и роднините си, но организираше лотарии, в които всички придворни бяха длъжни да участват с големи суми, и един човек можеше да спечели килограми злато, а друг — десет мъртви кучета или дузина вмирисани зелки.

В дните на нищожеството Валенс Аквила и на слабоумния Марий Антоний далечните провинции като Сирия и Персия бяха поели сами управлението си, без да се съобразяват с централната власт. В столицата това не будеше особена тревога, тъй като екзотичните стоки от тези страни продължаваха да пристигат. Но по-късно, по времето на Лодовик, провинциите Далмация и Панония, само на крачка от сърцето на империята, също се опитаха да се откъснат от нея и трябваше да бъдат усмирявани със сила. После, скоро след възкачването на Деметрий II на престола, Сицилия, която открай време си беше огнище на недоволство, престана да плаща данъци на империята. Деметрий не предприе нищо и скоро Белгика, Галия и Испания последваха примера й. Не след дълго провинциите се провъзгласиха за независими, а това естествено бе недопустимо и дори такива като Деметрий го разбираха.

Тогава Аполинарис беше консул за трети път заедно с безнадеждния пияница Дуилий Еурупиан. Още от времето на Максимилиан Велики този пост беше изгубил значението си — по-скоро почетна длъжност, отколкото реална власт, както някога по времето на републиката. Ала сега кризата беше налице и трябваше да се предприемат твърди мерки. Аполинарис се отказа от консулската длъжност и призова и Еурупиан да стори същото, като му даде да разбере, че оставането на този пост ще се отрази зле на здравето му. После принуди императора, който по това време се беше посветил на събирането на отровни змии от всички краища на империята, да го преизбере за консул заедно с друг мъж със също толкова силно чувство за отговорност — суровия и сдържан Ларций Торкват. По настояване на Аполинарис императорът им гласува извънредни пълномощия, с каквито консулите от стотици години не разполагаха, както и неограничен мандат вместо приетия срок една година. Задачата на Торкват беше да опита да насади някакъв здрав разум в столицата, а Аполинарис, опитен войник, трябваше да усмири разбунените провинции.

И той успя. Сега в Тарако Аполинарис се готвеше за връщане у дома.

В стаята влезе адютантът му Тиберий Каракс, строен йонийски грък с тесни очи, който му служеше от много години.

— Писмо от Рим от консула Ларций Торкват, графе. А отвън чака принц Лауреол.

— Покани го да влезе — каза Аполинарис, поемайки писмото.

Счупи печата и пробяга с поглед листа. Лаконичен както винаги, консулът пишеше: „Казах на императора за успеха на кампанията ти и той ми отговори по присъщия си детински начин. Колкото до работите тук, в Рим, проблемите стават все по-сериозни. Ако не престане с пилеенето, скоро в хазната няма да остане и един денарий. Смятам да предприема сурови мерки.“ Следваше подписът, витиеват и почти с размера на самото писмо: М. Ларций Торкват, консул.

Аполинарис вдигна поглед и видя пред себе си принц Лауреол.

— Лоши новини ли, ваша светлост?

— Вбесяващи новини — отвърна Аполинарис, без да прави опит да скрие гнева си. — Имам писмо от Торкват. Императорът е опразнил хазната. Чудя се колко ли е платил за всичкия този сняг, който му докараха в градината миналото лято! Или за туниката от златни плочки, обсипана с диаманти и перли. Какви ли още дребни разходи е планирал? Страх ме е дори да си помисля.

— Императорът! — тихо изрече Лауреол и ъгълчето на устните му за миг потрепна презрително. — Ах, да, императорът…

Не беше нужно да казва повече.

Аполинарис харесваше принца. Двамата мъже бяха еднакво скроени — ниски, набити, мускулести, но с това физическата прилика свършваше. Аполинарис беше мургав, почти черен, с широк триъгълен нос, щедра уста и хлътнали антрацитовочерни очи под гъсти рошави вежди, докато Лауреол беше блед, със студени аристократични черти, тесен прав нос и тънки устни, а очите му бяха светли и ледени. Принцът можеше да проследи потеклото си чак до император Публий Клеменс, управлявал сто години преди византийското завоюване на Запада. Възмутен от прахосничеството на Деметрий II, той се бе оттеглил преди пет години в едно семейно имение извън столицата и се отдаде на изучаване на ранната римска история и литература. Така Аполинарис, чиято извънградска къща беше наблизо и който споделяше интереса на Лауреол към древността, се запозна с него. Той бързо разбра, че десет години по-младият принц изпитва същата носталгия по строгите етични норми на отдавна изчезналата Римска република, която единствено той и Ларций Торкват споделяха в цял Рим.

Когато започна Войната за обединение, Аполинарис избра принца за свой заместник и го пращаше в новозавоюваните провинции да провери дали процесът на възстановяване на императорската власт върви гладко. В последно време Лауреол беше в Северна Галия, на канала, разделящ Галия от Британия, където в градчето Бонония бяха възникнали размирици. Опасявайки се, че метежът може да се прехвърли в иначе спокойната Британия, принцът го беше потушил безмилостно и сега се явяваше пред главнокомандващия с доклад за положението в провинциите.

Аполинарис го прегледа бегло и го остави настрана.

— Доколкото разбирам, всичко е наред. Няма за какво да оставам повече тук.

— А когато се върнете в Рим, ваша светлост, ще се опитате ли да налеете малко ум в главата на Деметрий?

— Аз? Не ставай глупак. Нямам никакво намерение да казвам на императора какво трябва да прави. Историята е пълна с примери какво става с онези, които се опитват. Прочети пак твоя Светоний, Тацит и Амиан Марцелин. Не, Лауреол, ще се върна в имението си извън града. Четири консулски мандата ми стигат. Пък и отговорността за града е на моя колега Марк Ларций. Той ми пише, че смята да предприеме сурови мерки. Ще се радвам, ако успее да направи нещо.

— А ще може ли да се справи сам?

— Не, едва ли. — Аполинарис стрелна принца с поглед. — Как би ти се понравило да станеш консул, Лауреоле?

Очите на Лауреол щяха да изхвръкнат от изумление.

— Аз ли, ваша светлост?

— Да, ти. — Аполинарис се замисли, после поклати глава. — Всъщност не. Деметрий никога не би го допуснал. Ти си с царска кръв. За него това ще бъде прелюдия към собственото му детрониране. Какво пък, идеята иначе ми се струва добра. Двамата с Торкват бихте свършили добра работа. Но сигурно ще е по-полезно за здравето ти да стоиш далеч от столицата. Върни се и ти в своето имение. Ще се срещаме веднъж седмично — да похапнем, да си поговорим за древната история, а за Рим да мисли Торкват. Какво ще кажеш? Двамата поработихме добре през тези пет години и сме си заслужили почивката.

 

 

В обшития си с дървена ламперия кабинет на деветия етаж на консулската сграда в източната част на Форума консулът Ларций Торкват за кой ли път преглеждаше и подреждаше купчината документи, приглаждаше краищата им с прилежност, неподхождаща на масивната му фигура. Вдигна очи и изгледа свирепо двамата префекти на финансите, които му бяха донесли книжата преди час и сега седяха притеснено пред него.

— Ако съм прочел правилно — а аз не се съмнявам в това, — през последната финансова година няма нито едно ведомство, което да се е вместило в бюджета си. Така ли е, Силане?

Префектът на обществените финанси кимна мрачно. Прословутата му жизнерадост като че се беше изпарила.

— Така е, консуле.

— А ти, Цестий? — обърна се консулът към префекта на имперските финанси. — Според теб императорът е превишил личните си фондове с трийсет и един милиона сестерции и ти си запълнил дефицита, като си взел парите от Силан.

— Да, ваша светлост — едва чуто изписука огромният Цестий.

— Как можа? Къде е чувството ти за отговорност към народа, към Сената, към собствената ти съвест? Императорът прахосва трийсет и един милиона свръх отпуснатото му за прахосване — а то е бездна, и ти просто прибираш парите от фондовете, с които трябва да ремонтираме мостове, да изтребваме тора от конюшните и да плащаме на войниците на Аполинарис! Още веднъж те питам, как можа?

В очите на Цестий проблесна предизвикателно пламъче.

— По-добре ме питай как можех да не го направя, консуле! Какво трябваше да сторя — да кажа в очите на императора, че харчи прекалено много ли? И колко време според теб щеше да му е необходимо, за да си намери нов префект? А на мен колко време щеше да ми трябва, за да си намеря нова глава?

Торкват изпръхтя.

— А отговорността ти, Цестий, отговорността! Дори това да ти струва главата, твоята работа е да предпазиш императора от пилеене. Иначе защо ни е притрябвал изобщо префект на финансите? А ти, Силане? С какво право изпълни молбата на Цестий за тези трийсет и един милиона? На теб не ти се е налагало да се противопоставяш на императора, а просто да откажеш на Силан. Нима да спасиш кожата на приятеля си за теб е по-важно от това да се грижиш за финансовото благоденствие на империята, както си се клел?

Засрамен, Силан премълча.

— Да ви поискам ли сега оставките? — най-сетне наруши мълчанието консулът.

— Готов съм да си подам оставката веднага — заяви Цестий.

— Аз също, ваша светлост — добави Силан.

— Да, да. И после на ваше място кого ще сложа? Вие двамата сте единствените прилични хора в цялата администрация, макар никой от вас да не струва кой знае колко. Но поне водите честно сметките. Или не е така? Нали дефицитът не е по-голям от онова, което виждам в тези документи?

— Отчетите са верни, ваша светлост — заяви обидено Силан.

— Хвала на боговете и за това! Не, няма да си подавате оставките. Но отсега нататък ще искам от вас друг вид доклади. Трябват ми имената на прахосниците. Подробен списък — висши длъжностни лица, насърчаващи пилеенето на пари и подписващи заявките, които вие с такава готовност изпълнявате, и така нататък. И не само висшите чиновници, но и всички по веригата, които могат да предотвратят прахосването, но не го правят.

Двамата префекти го гледаха ужасени.

— Имената ли, ваша светлост? На всички тези хора?

— Точно така, имената.

— За да бъдат мъмрени?

— За да бъдат отстранени от длъжност — отсече консулът. — Цялата глутница, първо най-лошите, после всички останали. Не можем да контролираме императора, но можем да хванем за гушата онези, които му служат. Искам първите списъци утре следобед. Не, утре сутрин! — догони ги гласът му вече на вратата.

Той обаче нямаше никакво намерение да чака до другия ден, за да направи собствения си списък. Знаеше кои трябва да са първите жертви на предстоящата чистка — антуражът на императора, онази шайка от паразити и блюдолизци. Кръжаха около него ден и нощ, вкарваха Деметрий в още по-безумни разходи и пълнеха собствените си джобове със златото, което щедро се пилееше при всеки повод.

Знаеше имената на повечето. Двамата гърци Полибий и Иларион, евреинът Юда Антоний Соран, личният секретар на императора Статий, дворцовият обущар Клавдий Нерон, майстор на великолепни, обшити със скъпоценни камъни обувки — Деметрий не ги обуваше втори път, дворцовият лекар Мало или Трало, дявол знае как му беше името, той изписваше баснословно скъпи церове за монарха и получаваше процент от доставчика, както и архитектът Тиберий Улпий Драко — като министър на благоустройството беше построил всичките великолепни нови дворци за императора и после ги беше съборил, за да построи на тяхно място още по-грандиозни здания…

Не, Драко беше умрял преди година или две, може би от срам заради собствените си деяния, защото в общи линии беше честен човек, доколкото си спомняше Торкват. Имаше обаче много други, чието място беше в списъка. За около час имената нараснаха на шейсетина. Добро начало. Докато мислеше за прегрешенията им, гневът на Торкват растеше. Леден гняв, защото по природа той беше студен и суров човек.

След двайсет години беше време, отдавна беше време да се сложи край на безумното прахосничество на Деметрий, преди да е съсипал империята. Каквито и да бяха рисковете, Торкват възнамеряваше да му сложи прът в колелата. Верността към империята беше в кръвта му. Един от консулите на Марк Аврелий беше Торкват, също и на Диоклециан. След тях имаше и други, а сега той беше великият мъж на епохата, продължител на традицията, консулът Марк Ларций Торкват. Достойните му предци го гледаха от историята и той знаеше, че е длъжен да спаси Рим заради тях.

Най-напред реши, че печелившата тактика ще е да отстранява императорските блюдолизци на групи от по пет-шест човека, та Деметрий да не разбере веднага какво става, но после прецени, че тъкмо това не бива да прави. Напротив, трябваше да ги изрине всичките наведнъж. Да ги натика в затвора и да реши въпроса веднъж завинаги. Да, това беше начинът.

Представи си разговора с императора, който щеше да последва.

— Къде са приятелите ми? Къде е Статий? А Иларион? Какво е станало с Клавдий Нерон?

— Всички са арестувани, ваше величество. За престъпления срещу държавата. Стигнахме до положение, когато вече не можем да си позволим лукса да държим такива хора в двора.

— Лекарят ми! Обущарят ми!

— Те са опасност за здравето на държавата, Цезаре. Огромна опасност. Имам съгледвачи, които ми донасят какво приказват в кръчмите и сред народа. Назрява революция. Говори се, че улиците, мостовете и обществените сгради са порутени, че няма пари за обикновения народ, че в провинциите всеки миг войната ще избухне отново и че императорът трябва да бъде свален, преди да е станало още по-лошо.

— Свален? Императорът? Аз да бъда свален?

— Искат връщане на републиката.

Деметрий щеше да се изсмее.

— Републиката! Хората надават вой да се върне републиката от хиляда и осемстотин години. Искали са го още по времето на Август, когато тя е спряла да съществува. Но не го мислят сериозно. Те знаят, че императорът е баща на империята, техният любим принц, онази фигура, без която…

— Не, ваше величество, този път го мислят сериозно.

Тук Торкват щеше да нарисува картина, от която косите на Деметрий щяха да се изправят. Императорът щеше да се скрие в двореца си сред играчките и любовниците си, при опитомените лъвове и тигри. В това време щеше да има процеси, престъпниците щяха да бъдат осъдени и хвърлени в затвора или пратени на заточение в най-отдалечените провинции…

Заточение?

Не, това би било твърде рисковано. Понякога заточените намират пътя към дома и търсят отмъщение…

Трябваше да се измисли нещо по-сигурно.

Всички ще умрат, реши той. Тези паразити, обкръжили императора, тези гъсеници, подяждащи благосъстоянието на държавата…

 

 

Аполинарис усети, че в Рим става нещо странно, още в първите минути, когато търговският кораб, с който пътуваше от Тарако, навлезе в пристанището на Остия. Привичният ритуал, според който митничарите от пристанището се качваха на борда, получаваха си подкупите и представяха документите за дължимите такси, този път не се състоя. Вместо това имаше истински оглед — шестима мъже в черно-златните униформи на Имперската хазна дълго ровиха из трюмовете и описаха подробно целия товар.

На теория цялата стока, пристигаща от провинциите, подлежеше на митническа проверка и облагане. А на практика митничарите, получили службата си с подкупи, прибираха повечето от постъпленията и оставяха само малка част от приходите да стигне до хазната. Всички го знаеха, но като че ли никой не даваше пет пари. На Аполинарис тази процедура също не му харесваше най-малкото затова, че не виждаше причина товарите от една част на империята до друга да се облагат. Но да се дават подкупи на чиновниците, вместо да се плащат налози, беше само една от множеството практики, които трябваше да се променят, а иначе работите на търговците и превозвачите слабо го засягаха.

Сега обаче необичайно дългата проверка прекалено забави слизането му на брега. Аполинарис започна да губи търпение и повика капитана — добродушен картагенец, за да се осведоми какво става.

Капитанът беше изгубил ума и дума от смайване и възмущение. Той обясни, че в митниците става нещо и затова са тези нови процедури, но не знаеше нищо повече.

Аполинарис предположи, че причината е в дефицита, за който му беше писал Торкват — вероятно императорът беше наредил на чиновниците си да увеличат постъпленията, за да попълнят фондовете му. После обаче си даде сметка, че подобна идея звучи нелепо — Деметрий с нищо не беше показал, че съзнава връзката между постъпленията в държавната хазна и разходите. Не, това сигурно беше работа на самия Торкват — една от „суровите мерки“, за които му беше писал.

От Остия Аполинарис се запъти право към извънградската си вила на Виа Фламиния, недалеч от северната градска стена. През петте години отсъствие за нея се беше грижил по-младият му брат Ромул Клавдий Аполинарис и той със задоволство отбеляза, че домът му се поддържа в образцов ред, макар брат му от известно време да живееше в Умбрия.

Първата му работа беше да пише на Торкват, че се е върнал и ще се радва да го види веднага щом може. Не след дълго пратеникът се върна с покана от консула да вечеря в дома му.

Това беше съмнително удоволствие. При целия си научен интерес към аскетичните добродетели на републиката Аполинарис беше цивилизован и култивиран мъж, обичаше хубавите вина и добрата кухня. Колегата му беше съвсем друг тип и по отношение на разкоша и удобствата много повече приличаше на древен римлянин — студен, скучен и напълно безразличен към храната и виното, към литературата и философията. Единственото му удоволствие, за което Аполинарис знаеше, беше ловът на глигани в заснежените гори на северните провинции.

Този път обаче масата на Торкват беше подредена точно по вкуса на Аполинарис — с множество вина и шербети и прекрасно еленско с подправки. Танцьорки и музиканти нямаше — двамата не се бяха събрали за развлечение. Бяха сами — Аполинарис не беше женен, а жената на Торкват рядко се появяваше на публично място и тази вечер изобщо не се показа.

Консулът наистина беше въвел промени в митническите процедури. Имаше и други нововъведения. Цялата покварена пасмина около императора беше отстранена. Вече нямаше да има безумно скъпи вакханалии. Торкват беше предприел реформи на всяко ниво от управлението. Продажните чиновници бяха уволнени. Правилата, които съществуваха на книга, но от десетилетия не се прилагаха, сега се спазваха стриктно. Всички учреждения бяха задължени да си изработят нов бюджет и да се вместват в него.

— А императорът? — попита Аполинарис. — Как прие той разгонването на глутницата от подлизурковци около него? Виждам, че главата ти още е на раменете, значи си намерил някакъв начин да го успокоиш, но се чудя какъв.

— Негово величество напоследък няма възможността да дава заповеди за екзекуции. Императорът е под домашен арест.

Аполинарис застина от изумление.

— Сериозно ли говориш? Да, да, разбира се. Ти винаги си сериозен. Значи е под ключ в собствения си дворец, така ли?

— В помещенията за гости. Онази странна сграда с чудатите мозайки. Поставил съм стража да го пази двайсет и четири часа в денонощието.

— Но преторианската гвардия не би допуснала…

— Взех мерки. Отстраних префекта на преторианците и го замених с мой верен човек, Атилий Рулиан. Преторианците получиха щедро възнаграждение и с охота положиха клетва пред новия си префект.

— Да. Те винаги го правят, ако им се плати достатъчно добре.

— Осигурили сме на Деметрий достатъчно жени и храна, но иначе е напълно изолиран. Няма връзка с нито едно длъжностно лице в двора си, нито с някого от сенаторите. Естествено и аз стоя настрана от него. Надявам се и ти да последваш примера ми, Аполинарис. Сега двамата с теб сме императорът. Всички правителствени укази вече излизат от консулството. Чиновниците се отчитат пред нас.

Аполинарис го изгледа втренчено.

— Какво смяташ да правиш, да държиш императора затворен до края на живота му ли? Знаеш, че ще има проблеми. Луд или не, той трябва да се появява пред хората в определени моменти. На новогодишните празненства, при откриването на сесията на Сената, в първия ден на игрите в Колизея. Не можеш просто да го скриеш, без да събудиш любопитство. Хората ще започнат да се питат къде е.

— За момента е обявено, че негово величество е болен. Мисля, че за известно време това ще свърши работа. А кога ще се оправи — какво пък, може и да стане така, че да умре. Има други проблеми.

— Например?

— Например Сенатът. Вероятно си даваш сметка, че някои сенатори бяха твърде доволни от положението на нещата при Деметрий. Общото разложение е засегнало и тях. След като няма истински император да им стяга юздите, те си правят каквото си искат и много от тях живеят като самия Деметрий. Същите безкрайни оргии, с които Рим е бил прочут по времето на Нерон. Не можем да позволим подобно нещо. Самият Сенат има нужда от реформа. Ако не я направим, много от членовете му ще се опитат да ни създадат пречки.

— Разбирам — кимна Аполинарис. — Говориш за освобождаването на някои сенатори, нали?

— Вероятно ще се наложи.

— Но само императорът може да го направи.

— Ще го направим ние от негово име. Както и всичко останало, което е нужно.

— Аха, от името на императора…

За пръв път Аполинарис забеляза колко уморен изглежда Торкват. Колегата му беше едър, необикновено силен физически и изключително издръжлив. Сега обаче очите му бяха зачервени, а едрото му лице изглеждаше изпито.

— Има и още — каза той.

— Целият двор е разгонен, императорът е затворен, а Сенатът ще бъде разпуснат. И има още?

— Възможно е хората да се надигнат.

— Заради твоите реформи?

— Тъкмо обратното. Моите реформи ще спасят империята и рано или късно всички ще го разберат — ако успеем да ги доведем докрай. Хората обаче може да не ни дадат време да им обясним. Ти пет години не си бил тук и не знаеш какво става. Искам да дойдеш утре с мен в Субура.

— В Субура — повтори Аполинарис.

Доколкото си спомняше, това беше стар мизерен район на столицата, мръсно и смрадливо място с тесни криви улички, които не водеха доникъде. Веднъж на няколкостотин години някой загрижен император нареждаше да почистят и преустроят квартала, но вътрешната му природа беше непобедима и гнусното му лице за едно-две поколения отново лъсваше.

— Субура е неспокойна, така ли? Мисля, че няколко каруци с безплатен хляб и вино могат да уредят проблема.

— Грешиш. Тези хора имат достатъчно храна. Независимо от прахосничеството на Деметрий все още не сме обеднели дотам. И каквото и да си мислиш, революциите не избухват от нищета. Причината е в търсенето на новото, на тръпката. Революцията е плод на безделието и мързела, а не на мизерията.

— Безделието и мързелът на хора, които живеят в бордеи — замислено промълви Аполинарис.

Тази мисъл го изуми със своята нелепост. Ала Торкват като че си вярваше.

— Да. Законността и редът са в упадък и хората виждат, че никой за нищо не носи отговорност. И искат и те да се докопат до кокала. Да свалят монархията, да изколят патрициите и да си поделят богатствата. Бил съм в кръчмите им, Аполинарис. Слушал съм приказките им. Ела утре с мен и седни при тях — и ти ще чуеш същите неща.

— Двама консули без охрана в таверните на плебеите?

— Те няма да знаят кои сме. Ще ти покажа как да се облечеш.

— Сигурно ще е интересно. Но не, благодаря. Вярвам ти, че в Субура има вълнения. Ние обаче все още имаме армия, Торквате. Пет години усмирявах провинциите, ако трябва, ще усмиря и Субура.

— И ще обърнеш римската армия срещу жителите на столицата. Помисли си пак, приятелю. Трябва да се справим с онези, които подклаждат бунта, преди работата да е станала по-лоша. Знам, че ти се струпа много като за първи ден, ала нямаме време за губене. Положението е сериозно. Но стига сме приказвали за това. Какво ще кажеш за виното? Четирийсетгодишно фалернско! От избите на самия император. Наредих да донесат от него специално за случая.

— Чудесно е — кимна Аполинарис. — Но от времето леко нагарча. Ще ми подадеш ли меда, Торквате?

 

 

— Това е списъкът засега, ваша светлост — каза Каракс.

Аполинарис взе листа от адютанта си и бързо прегледа имената.

— Статий, Клавдий Нерон, Юда Антоний Соран… Кои са тези хора, Караксе?

— Луций Статий е личният секретар на императора. Соран е евреин, за когото съм чувал, че доставял от Африка животни за менажерията на двореца. Не знам кой е Клавдий Нерон, но сигурно е някой от придворните майстори.

— Аха. Иларион и Полибий. Личната прислуга. Тия двамата си ги спомням. Мазни копеленца. Глитий Агрикола. Гай Калист. Марко Корнуто. Това пък що за име е?

— Римско, ваша светлост. Не на латински, а на романски.

Аполинарис беше озадачен.

— Каква е разликата?

— Низшите класи говорят на някакъв груб диалект, наричат го романски. Произхожда от латинския, както диалектите на провинциите. По-опростена форма на латинския. Чувам, че започнали да превеждат имената си на него. Този Марко Корнуто е я кочияш, я коняр на императора или нещо от този род.

Аполинарис се намръщи. Никак не му харесваше утвърдилата се напоследък практика в провинциите да се използват някакви просташки версии на латинския, примесени с местни думички. В Галия се говореше по един начин, в Испания по друг, а в Британия и тевтонските провинции беше нещо съвсем различно. Той самият положи немалко усилия да ги изкорени, където ги срещнеше. Но тук, в столицата!

— Какъв смисъл има — нов диалект в самия Рим? В провинциите е ясно — там това е един вид стремеж към независимост от империята. Но Рим не може да се откъсне от самия себе си!

Каракс само се усмихна и вдигна рамене.

Аполинарис се върна към списъка на арестуваните от Торкват.

— Матий, Лиценций, Лициний, Цезий Басий… А какво означават червените кръстчета, с които са отбелязани някои имена?

— Тези вече са екзекутирани.

— Екзекутирани?! — Аполинарис беше смаян.

— Да, наказани със смърт. Изглеждате ми изненадан, ваша светлост. Мислех, че знаете.

— Не — поклати глава Аполинарис. — Нищо не съм чул за екзекуции.

— Той е наредил да издигнат подиум на площадчето пред арката на Марк Анастасий, в края на Форума, и всеки следобед там се извършват екзекуции, по четири-пет на ден.

— Кой „той“?

— Ларций Торкват, ваша светлост — търпеливо изрече Каракс, сякаш обясняваше на малко дете.

Аполинарис кимна. Вече десет дни, откакто се беше върнал. През това време Торкват така и не му даде възможност да съобщи за намерението си да се откаже от консулската длъжност и да се оттегли от обществения живот. Пък и деянията на неговия колега не му оставяха никаква надежда, че ще му се удаде да се откаже тъкмо сега. Програмата на Торкват не можеше да бъде осъществена само от един човек, прекалено радикална беше. Това би го направило на практика диктатор на Рим, а от историята Аполинарис знаеше, че Рим би изтърпял само диктатори, които като Юлий Цезар съумееха да скрият диктаторските си похвати зад фасадата на конституционна законност. Консул на изборна длъжност, свалил императора и управляващ сам, не би могъл да просъществува дълго, освен ако не се обявеше за император. Аполинарис не искаше да види Торкват в такава роля. Сега беше особено важно да бъде запазена консулската институция. И ако искаше реформите му да успеят, Торкват трябваше да се опира на втория консул.

Ето защо Аполинарис отхвърли мисълта да се оттегли и се зае да организира канцеларията си, да възстанови контактите си с важни личности от Сената и изобщо да утвърди още веднъж позицията си в центъра на властта. Срещаше се всеки ден с Торкват — той го уверяваше, че работата по прочистването на управлението от безделници и паразити върви гладко, но до днес Аполинарис не се беше интересувал от подробностите. Сега разбираше, че е направил грешка. Естествено разгонването на тълпата тунеядци около императора беше начинание, което приветстваше, но и през ум не му бе минавало, че Торкват ще ги екзекутира.

— Май ще се наложи да си поговоря с Торкват за това — промърмори той и прибра списъка в джоба на робата си.

Канцеларията на Торкват беше на горния етаж. Когато влезе, колегата му беше зает да подписва някакви документи и отначало не го забеляза. По някое време вдигна очи и го видя.

— Толкова книжа… — усмихна се виновно той.

— Подписваш нови смъртни присъди ли? — осведоми се Аполинарис.

Искаше думите му да прозвучат неутрално, дори любезно, но начинът, по който Торкват се намръщи, му подсказа, че не се е получило.

— Всъщност да. Това притеснява ли те?

— Да, донякъде. Не бях разбрал, че имаш намерение да осъдиш на смърт хората на Деметрий.

— Мисля, че вече го обсъждахме.

— Не съвсем. Ти каза, че смяташ да ги „отстраниш“, доколкото си спомням. Не ми обясни какво разбираш под това. Мислиш ли, че е разумно да наказваш толкова строго незначителни хорица като императорския бръснар или императорския шут?

— Ти не си бил в столицата в продължение на години — възрази Торкват. — Тези хора не са толкова безобидни и невинни, колкото смяташ. Никого не съм пратил на дръвника с лека ръка.

— Дори и така да е…

Торкват го прекъсна:

— Помисли си какъв избор имаме. Да ги уволним, но да не ги закачаме повече, така ли? Тогава те ще останат сред нас и ще подклаждат размирици, ще се опитват да възстановят положението си в двора. Или просто да ги затворим? Тогава ще трябва да ги храним на държавна сметка може би до края на дните им. Да ги пратим на заточение? Тогава те ще вземат незаконно натрупаното си богатство със себе си, вместо то да влезе в хазната. Не, Аполинарис, единственото решение е да се отървем от тях веднъж завинаги. Ако ги оставим живи, те рано или късно ще се доберат до негово величество и ще започнат да го насъскват да ни свали.

— Значи ги осъждаме на смърт, за да намалим опасността за себе си, така ли?

— Опасността за империята! Да не мислиш, че толкова ме е грижа за собствения ми живот? Но ако ние се провалим, империята ще се сгромоляса заедно с нас. Тези хора са врагове на общественото благополучие. Ние с теб сме единствената преграда между тях и хаоса. Те трябва да си идат. Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос.

Аполинарис знаеше, че това далеч не е така, но не можеше да не се съгласи с доводите на Торкват. Не за пръв път империята беше на ръба на анархията. Вълненията в провинциите бяха първата лястовичка. Ако Торкват беше прав — а сигурно беше така, — че хората са готови да се надигнат, само една жестока чистка би предотвратила метежа. А да се позволи на любимците на Деметрий да се прегрупират и да стигнат до императора би означавало сами да подпомогнат метежа.

— Добре — изрече Аполинарис. — И все пак докога мислиш да продължава това?

— Докато обстоятелствата го налагат — отвърна Торкват.

 

 

Отмина юли и дойде август — най-ужасното лято в дългата история на Рим, с непоносими жеги, убийствен задух и тежки надвиснали облаци, закриващи слънцето. Над хълмовете святкаха мълнии, но не падаше капка дъжд. Хората бяха изнервени, а напрежението растеше още повече при вида на ежедневните процесии от каруци, с които караха осъдените на смърт към дръвника. Всеки ден се събираха големи тълпи зяпачи както от простолюдието, така и от патрициите — гледаха палача и жертвите му като хипнотизирани, както се гледа змия, готова да нападне. Представлението на ужаса беше зловещо, но никой не можеше да остане настрана. Над Рим лъхаше на кръв. С всеки следващ ден градът ставаше по-чист и по-уплашен, парализиран от страх и подозрение.

— Пет седмици минаха — каза Лактанций Руфус, председателстващ Сената — и екзекуциите стигнаха и до нас.

— Пактумей Полио беше съден и признат за виновен — обади се Юлий Папинио, застанал най-близо до Руфус сред малката групичка мъже пред входа на Сената.

— Марк Флориан също — добави пълният Теренций Фигул.

— И Макрин — намеси се Флавий Лолиан.

— И Фулпиан.

— Точно така, четирима сенатори — съгласи се Руфус. — Засега. Но кой ще е следващият, питам ви? Вие? Аз? Докъде ще ни доведе това? В Рим днес царува смъртта. Целият Сенат е в опасност, приятели.

Той беше мъж като канара, изключително висок и плещест, с гръб като арката на Анастасий и изсечени черти. Повече от трийсет години беше водеща фигура в Сената, доверен човек на покойния император Лодовик и съветник на Деметрий, три пъти консул.

— Трябва да намерим начин да се защитим — заяви той.

— Какво предлагаш? — попита Папинио. — Дали да не поискаме от императора да отнеме пълномощията на консулите?

Това беше изречено колебливо — и Папинио, и всички останали съзнаваха колко нелепо е предложението му.

— Позволи ми да ти напомня, че императорът също е затворник — сряза го Лактанций.

— Така е — съгласи се Папинио. — Сега цялата власт е в ръцете на консулите.

— Правилно. И нашата задача е да ги изправим един срещу друг. Двама или трима от нас, може и повече, ще отидат при Аполинарис. Той е разумен мъж и сигурно вижда каква вреда нанася Торкват на империята. Чистките могат да подпалят Рим. Ние ще го помолим да отстрани Торкват от длъжност и да избере нов консул.

— Да отстрани Торкват!… — възкликна Теренций Фигул слисан. — Казваш го, сякаш е най-лесното нещо на света! Само че дали той е в състояние да го направи?

— Аполинарис току-що покори четири или пет провинции, при това без особено усилие. Смяташ ли, че не е в състояние да се справи с един-единствен човек?

— А ако не пожелае? — попита Папинио. — Ако одобрява онова, което Торкват прави?

— Тогава ние ще ги отстраним и двамата. Но нека това да остане само като краен вариант. Кой ще дойде с мен при Аполинарис?

— Аз — тутакси се отзова Папинио, но никой друг не се обади.

Руфус обходи с поглед останалите.

— Е? — подкани ги той. — Фигул? Лолиан? Ти какво ще кажеш, Приск? Салвий Юлиан?

В крайна сметка успя да привлече само двама — амбициозния Юлий Папинио и Гай Луций Фронтин от по-младите сенатори, чието семейство притежаваше огромни лозя в Южна Италия. В канцелариите на консулите кипеше трескава работа — издаваха се заповеди за арест, започваха се съдебни преписки, подписваха се решения за екзекутиране на виновните, — но малката делегация получи достъп до Аполинарис неочаквано лесно. Ала далеч по-трудно беше да си осигурят неговата поддръжка.

— Това, което искате, е измяна, ако случайно не знаете — спокойно изрече той, седнал зад писалището, докато сенаторите стояха изправени пред него. — Предлагайки ми да отстраня законно избрания консул, вие ме въвличате в заговор, чиято цел очевидно е да свалите легитимното управление на империята. Това само по себе си е тежко престъпление. Мога да наредя да ви хвърлят в затвора още същата минута, а преди да е изтекла седмицата, ще се запознаете с палача. Е, Руфус, какво ще кажеш? Папинио? Фронтин?

Невъзможно беше да се разбере дали е истинска заплаха или просто шега. Руфус хладнокръвно отвърна на втренчения поглед на консула.

— И ти вероятно ще ни последваш там след седмица или две, графе Аполинарис. Точно ти би трябвало да разбираш колко е опасен Торкват за всички — и за теб, и за нас, а може би и за самия себе си.

— За вас със сигурност. Но защо пък за мен? Аз го подкрепих във всичките му действия, нали? Какво би накарало тогава уважаемия ми колега да се обърне срещу мен?

— Самият ход на нещата — отвърна Руфус — предполага, че императорът в един момент ще стане ненужен, и то по-скоро рано, отколкото късно. Той няма синове. Наследник на престола е неговият слабоумен и за нищо негоден брат Марий, който сега си говори сам някъде на Капре. Той е неспособен да управлява. Ти и Торкват сте единствените приемливи наследници на Деметрий. Но не можете и двамата да станете императори. Следваш ли мисълта ми, Аполинарис?

— Разбира се. Само че аз нямам никакво намерение да убивам Деметрий, а и Торкват също, иначе досега да го е направил.

Руфус въздъхна.

— Вероятно просто чака удобен случай. Но дори да е така, както казваш — ти може и да не се чувстваш застрашен, ала с нас е друго. Четирима членове на Сената вече са мъртви. В списъка сигурно има още. Торкват се опиянява от властта и убива хората с лека ръка. Някои от тях си заслужават съдбата, но в други случаи той просто разчиства лични сметки. Да твърдиш, че сенаторът Пактумей Полио е враг на държавата или Марк Флориан…

— И за да си спасите кожата, искате от мен да наруша клетвата си и да вдигна ръка на свой колега. А ако откажа?

— При положение че императорът официално все още е такъв, Сенатът ще ви отнеме консулските пълномощия.

— Така ли мислиш? И като го направите, кого ще сложите на наше място? Теб ли, Руфусе? Или младия Фронтин? А ще ви признаят ли хората за свои водачи? Прекрасно знаеш, че ние с Торкват единствени в тази прогнила империя можем да предотвратим рухването й. Не, Руфусе, ти просто се опитваш да ме сплашиш. Нямате кандидати за нашата длъжност.

— Така е — съгласи се Руфус без колебание. — Абсолютно си прав. Но откажеш ли, нямаме друг избор, освен да опитаме ние да свалим Торкват. А ако не успеем, което е твърде вероятно, ще настъпи хаос и той ще се възползва от него и ще си разчисти сметките с нас. Единствено ти можеш да отървеш Рим от него. Трябва да го отстраниш от длъжност и да поемеш юздите, за да сложиш край на това царство на терора, преди по улиците да са потекли реки от сенаторска кръв.

— Значи искаш да стана император, така ли?

Руфус не беше подготвен за такъв прям въпрос и се поколеба, накрая попита:

— А ти искаш ли?

— Не. Никога. Но ако поема сам управлението, ще се държа точно като император. Няма да мине много време и наистина ще се превърна в император. Тронът обаче не ме привлича. Амбициите ми свършват с консулската длъжност.

— Тогава бъди консул. Избави се от Торкват и си избери човек, който мисли като теб. Никой няма да ти се меси. Но трябва да го спреш, преди да е унищожил всички ни и теб в това число.

 

 

Тримата сенатори си тръгнаха, а Аполинарис остана седнал зад писалището, преживявайки отново сцената в ума си. Всичко казано от Руфус бе самата истина.

Руфус беше напорист и хитър, както можеше да се очаква от човек с неговото богатство и власт. Ала не беше истински зъл и определено не беше глупак. Беше му ясно, както и на Аполинарис, че трескавото прочистване на империята ще продължи и негова жертва ще станат не само авторитетни сенатори като Лактанций Руфус, а и самият граф Валериан Аполинарис един ден ще попадне в списъка.

Това беше неизбежно. Отначало Аполинарис одобряваше мерките на Торкват да ограничи прахосничеството на Деметрий и да прочисти двора от паразитите, но виждаше, че усърдието му от ден на ден расте, пък и методите на колегата му никак не му бяха по сърце — среднощни арести, тайни съдебни процеси, присъди по бързата процедура и на следващия ден — екзекуция.

Съществуваше голяма вероятност името Валериан Аполинарис скоро да се появи в списъка на обречените. Той не ценеше особено личната си безопасност, но сега разбираше, че трябва да запази живота си в името на империята. Той беше единствената преграда пред настъпващия хаос.

Аполинарис реши, че ще е най-добре да се заеме с решаването на проблема незабавно, и отиде при Торкват.

— В Сената има недоволство — заяви той. — Тези четири екзекуции…

— Те бяха предатели! — рязко го прекъсна Торкват. Въпреки горещината беше облечен с дебела зимна тога и се потеше обилно. — Използваха пороците и безотговорността на Деметрий, за да се облагодетелстват, при това в огромни размери!

— Без съмнение е така. Но ако искаме да продължим реформите си, подкрепата на Сената ни е жизнено необходима.

— Мислиш ли? Сенатът е отживелица от древността, от времето на републиката. Също като консулите, преди ние с теб да възродим институцията. Императорите са властвали напълно успешно в продължение на хилядолетие, без да делят властта със Сената или консулите, ще минем без Сената и ние. Кой те е наговорил? Лактанций Руфус ли? Или Юлий Папинио? Знам кои са вечните недоволни. И ще ги премахна един по един, докато…

— Умолявам те, Торквате! — Аполинарис не си спомняше някога да е изричал тези думи. — Бъди по-умерен, човече. Нагърбили сме се с много тежка задача. Не бива да пренебрегваме с лека ръка подкрепата на Сената, нужен ни е!

— От къде на къде! Всеки, който се изпречи на пътя ни, ще иде на дръвника и те го знаят. Какво беше казал Калигула: „Ох, тези досадни римляни имат само един врат!“, или нещо в този дух. Точно същото мисля и аз за Сената.

— Калигула не е философът, когото би трябвало да цитираш в този момент. Отново настоявам за повече умереност отсега нататък. Боя се, че иначе ще подпалим в Рим пожар, който няма да можем да угасим и ще погълне и двама ни.

— Не съм убеден, че точно сега е нужна сдържаност — заяви Торкват. — А ако се боиш за живота си, приятелю, можеш да се откажеш от поста си. — Погледът му стана студен и безжалостен. — Спомням си, че искаше да се оттеглиш от обществения живот и да се върнеш към книгите и уединението в имението си. Може би е време да сториш точно това.

Аполинарис надяна най-благодушната маска, на която беше способен.

— Не, не смятам, че сега е моментът. Независимо от възраженията, които току-що ти изложих, аз съм убеден, че имаме да свършим още много работа, и възнамерявам да остана с теб, докато е необходимо. Двамата сме съюзници докрай, Марк Ларций. Може да имаме разногласия, но няма да позволим те да се отразят на сътрудничеството ни.

— Наистина ли мислиш така, Аполинарис?

— Разбира се.

Върху набразденото, уморено лице на Торкват се изписа видимо облекчение.

— Дай да те прегърна, приятелю!

Аполинарис се изправи и му стисна ръката, но предпочете прегръдката да си остане само метафора.

Когато се върна в кабинета си на долния етаж, повика адютанта си Тиберий Каракс и нареди:

— Вземи десет въоръжени мъже — не, дванайсет! — и се качи с тях в канцеларията на Марк Ларций. Ако срещнеш телохранители, кажи им, че си там по моя заповед, че става дума за сигурността на консула Торкват и аз съм поверил охраната му на тези мъже. Опитат ли се да ви спрат, което едва ли ще стане, убийте ги. После хванете Торкват, кажете му, че е арестуван по обвинение в държавна измяна, и го вържете здраво. Изведете го от сградата по най-бързия начин и го закарайте в затвора на Капитолия. Всякакви посещения и писма са строго забранени.

За чест на Каракс лицето му си остана все така безизразно, без ни най-малка следа от изненада.

 

 

Сега проблемът беше да се избере нов консул, който да му помага в реформите и да споделя в общи линии вижданията му. Решителността на Аполинарис да не управлява сам беше непоклатима. За император му липсваше темперамент, а идеята да управлява като диктатор, един вид съвременен Сула, не му се нравеше. Бяха изминали двайсет века, но римляните все още мразеха спомена за Сула. Ето защо трябваше бързо да си намери колега. Нито за миг не му минаваше през ума да се откаже от реформата, която далеч не бе осъществена.

Бе се надявал да се пролее по-малко кръв, но Торкват беше стигнал твърде далеч в усърдието си. Сега задачата му беше да намали екзекуциите, а след време и съвсем да ги отмени.

Бяха минали три дни от ареста на Торкват. Аполинарис тъкмо размишляваше как да осъществи тази цел на практика, когато се появи Лактанций Руфус.

— Е, Аполинарис, надявам се да си в мир със съвестта си — заяви сенаторът. — Подготви ли си завещанието? Вдругиден ти и аз заедно с петдесетина сенатори трябва да бъдем убити, както и Торкват и императорът. С две думи, целият режим трябва да бъде пометен с един замах.

Аполинарис изгледа мрачно стария сенатор.

— Не ми е до шеги, Руфусе.

— Да ти приличам на комедиант? Май ти се шегуваш. Погледни тези книжа. Тук е целият заговор черно на бяло. Това е работа на Юлий Папинио.

Руфус му подаде сноп хартия. Аполинарис ги прегледа бегло — списъци с имена, карти на правителствените сгради, подробен план за действие. Мина му през ума, че Руфус може да е инсценирал заговора с цел да се отърве от напористия млад съперник, но не, всичко беше прекалено детайлно и изпипано, за да е фалшификация.

Замисли се какво знае за този Папинио. Червенокос червендалест мъж от стара сенаторска фамилия. Млад, алчен, избягва да те гледа в очите, докачлив. Аполинарис никога не го беше харесвал особено.

— Папинио иска да възстанови републиката — продължи Руфус. — Естествено той ще е консул. Подозирам, че се мисли за прероден Юний Луций Брут.

Аполинарис се усмихна мрачно. Знаеше за кого става дума — митична фигура от далечното минало, човекът, изгонил последния тиранин, управлявал Рим през тази ранна епоха. Вероятно същият този Брут беше основал републиката и беше създал консулската институция. Марк Юний Брут — убиецът на Юлий Цезар, претендирал, че е негов потомък.

— Значи си имаме нов Брут, така ли? Нещо не ми се вярва. Не и Папинио. — Той още веднъж погледна книжата. — Вдругиден, значи. Е, времето не е много, но все е нещо.

Сега, когато Торкват беше затворен, грижата да се справи със заговора беше изцяло негова. Той нареди Папинио да бъде арестуван и разпитан. Разпитът беше бърз и ефикасен — едва бяха започнали мъченията, и той направи пълни самопризнания, като назова и дузина съучастници. Същата вечер беше съдът, а на разсъмване ги екзекутираха. Така завърши житейския си път прероденият Юний Луций Брут.

Това беше горчива шега на съдбата. Аполинарис беше отстранил Торкват с надеждата да спре мъченията и убийствата, а сега самият той беше заповядал цяла серия от екзекуции. Ала нямаше избор. Ако беше останал жив още два дни, Папинио щеше да срути цялата имперска система.

След като се справи с този проблем, той насочи вниманието си към вълненията в бедняшките квартали. Метежниците трошаха статуи и разграбваха магазини. Аполинарис прати войска в предградията и стотици плебеи бяха избити, но с това насилието не свърши.

Агентите му всеки ден му носеха памфлети, разпространявани по улиците на Субура. Също като покойния Папинио тези хора агитираха за сваляне на правителството и възстановяване на някогашната република.

Аполинарис понякога си мислеше, че връщането на републиката не е чак толкова лоша идея. Вярно, че имперската система беше породила няколко велики управници, но беше издигнала на престола и хора като Нерон, Сатурнин и Деметрий. Понякога му се струваше, че Рим е оцелял толкова дълго не благодарение на императорите си, а въпреки тях. Боеше се обаче, че ако монархията бъде свалена, Рим за кратко време щеше да премине от република към демокрация — с други думи, власт на тълпата. Това не биваше да се допуска. Демокрацията щеше да отприщи лудост, по-голяма и от тази на Деметрий. Аполинарис нареди да издирят и арестуват подбудителите на метежа в Субура.

В това време Торкват, затворен на сигурно място в тъмницата, чакаше смъртната му присъда да бъде изпълнена. Съдът на Сената, председателстван от Лактанций Руфус, разгледа делото по бързата процедура и го обяви за виновен. Ала Аполинарис не можеше да намери сили да подпише присъдата. Знаеше, че рано или късно ще трябва да го стори — Торкват, веднъж затворен, не можеше да бъде освободен, ако самият той искаше да остане жив. И все пак да го прати на дръвника…

Аполинарис остави работите така за момента и се върна към проблема за новия консул.

Прегледа списъка на сенаторите, но не откри нито една приемлива кандидатура. Всички по един или друг начин бяха белязани от прекомерно честолюбие, поквара, мързел, глупост и още дузина пороци. Тогава в ума му изплува името на Лауреол Цезар.

От царска кръв. Интелигентен. Млад. Представителен. Познаваше историята и грешките на смутното римско минало. И нямаше врагове, защото благоразумно беше стоял по-далеч от столицата през последните безумни години от царуването на Деметрий. Аполинарис беше сигурен, че ще се сработят добре и като консули.

Вече беше подхвърлил тази мисъл на Лауреол в Тарако. Но тогава тутакси се отказа от нея, защото знаеше, че императорът ще погледне на принца като на потенциален съперник за трона и ще отхвърли кандидатурата му. Сега вече проблемът не съществуваше.

Какво пък, можеше да повика Лауреол от убежището му, да му каже, че Торкват е отстранен и че негов дълг на римлянин е да заеме мястото му. Да, това беше решението.

Ала в мига, в който си мислеше да повика Тиберий Каракс и да му продиктува писмото, адютантът му влетя в кабинета, без да чука. Лицето му пламтеше, очите му гледаха диво. Аполинарис никога не го беше виждал толкова развълнуван.

— Ваша светлост…

— Спокойно, човече! Поеми си дъх. Какво е станало?

— Императорът… — Каракс спря на половин дума. Сигурно беше тичал през целия Форум и беше изкачил на един дъх осемте етажа. — Подкупил е стражата… и се е измъкнал. Сега е в двореца… под защитата на бившия преториански префект… Лео Северин. — Той отново замълча и пое дълбоко дъх. — Определил е нови министри. Много от тях са мъртви, но той не го знае.

Аполинарис изруга полугласно.

— А за консулите какво казва?

— Пратил е писмо до Сената, ваша светлост. Вие и Торкват сте отстранени от длъжност.

— Е, за последното вече се погрижих вместо него! — мрачно се усмихна Аполинарис. Случилото се не влизаше в плановете му, но сега не беше време да се ядосва. Трябваше да се действа бързо и решително. — Събери същите хора, които арестуваха Торкват. И още половин дузина като тях. След десет минути ги искам отпред на входа. Смятам да направя посещение на преторианците. Освен това съобщи на принц Лауреол, че искам да дойде в Рим по най-бързия начин. Най-късно утре. Не, тази вечер!

 

 

Още от времето на Тиберий щабът на преторианците се намираше в източната част на града. Сега, осемнайсет века по-късно, елитната императорска гвардия се помещаваше в огромна непристъпна сграда, мрачна и грозна, чиято цел беше да сплашва и това напълно й се удаваше. Аполинарис разбираше какъв риск поема, като се появява лично пред страшните преторианци. Малкият въоръжен отряд, който го придружаваше, имаше по-скоро символична роля — ако ги нападнеха, те не биха могли да се защитят. Ала нямаше избор. В случай че Деметрий наистина държеше положението в свои ръце, Аполинарис вече беше мъртъв — освен ако не успееше да спечели преторианците на своя страна.

Късметът обаче беше на негова страна. Консулската емблема — дванайсет снопчета брезови клонки с подаващи се от тях острия на секири, имаше магическо въздействие върху стражите и му отвори вратите на сградата. Посрещнаха го и двамата префекти на преторианците — човекът на императора Лео Северин и избраният от Торкват Атилий Рулиан. Това беше добър удар — да ги свари и двамата. Аполинарис разчиташе да намери Рулиан, защото по-вероятно беше Северин да е в двореца.

Двамата като че бяха излети по един калъп — едри, сипаничави, с мазна кожа и твърд поглед. Преторианците имаха определени изисквания към външността на командирите си и разумният управник се стараеше да се съобразява с тях.

Северин, бившият и настоящ префект, беше служил под командването на Аполинарис като млад офицер в Сицилианската кампания и някогашният му командир се надяваше да извлече полза от това.

Северин наистина беше смутен и го гледаше с отворена уста.

— Какво правиш тук? — направо го атакува Аполинарис. — Не трябваше ли да си със своя император?

— Аз… ваша светлост… ами…

— Налагаше се да поговорим — обади се Рулиан. — И да се разберем кой от нас е префектът.

— Затова го покани и той се оказа достатъчно луд да дойде, така ли е? — Аполинарис се изсмя дрезгаво. — Мисля, че си бил прекалено дълго около императора, Северине. Лудостта явно е заразна.

— Всъщност идеята да дойда беше моя — възрази безстрастно Северин. — Това положение — и двамата с Рулиан заемаме една и съща длъжност…

— Да — кимна Аполинарис. — Единият е назначен от император, изгубил разсъдъка си, другият е избран от консул, изгубил работата си. Знаеш, че Торкват е в тъмницата, нали, Рулиане?

— Разбира се, ваша светлост — едва чуто отвърна Рулиан.

— А ти, Северине, сигурно си наясно, че императорът е луд?

— Работата наистина е лоша. Преди час го оставих да вилнее с пяна на устата. И все пак… негово величество ми заповяда…

— Никакво „все пак“! — сряза го Аполинарис. — Заповедите на един луд нямат тежест. Деметрий не е в състояние да управлява. Годините му на престола доведоха империята до гибел и вие двамата можете да я спасите, стига да действате бързо и смело. — Те стояха като замръзнали пред него и го гледаха с такова страхопочитание, че бяха забравили да дишат. — Ще ви поставя задачи и искам да ги изпълните още тази сутрин. Империята ще ви бъде вечно признателна. Ще получите и признателността на новия император, както и на консулите. Ясен ли съм? Хората, които издигат императорите, биват награждавани за делата си. Това е вашият звезден миг.

Те го разбраха, в това не можеше да има съмнение.

Той им обясни какво се иска от тях и се върна в канцеларията си да чака резултатите.

 

 

Денят щеше да е дълъг и труден, ясно беше. Аполинарис се барикадира в кабинета си, охраняван от малката си подбрана стража, и през следващите часове чете откъси от книгата на Лентул Ауфидий за царуването на Тит Галий, „Историята“ на Секст Азиний и монографията на Антипатър върху завладяването на Рим от византийците.

Късно следобед се изви буря. Небето сякаш се цепеше от светкавици, после рукна проливен дъжд, първият от много седмици насам. Аполинарис го прие като поличба, като знак от боговете, в които не вярваше, че цялата мръсотия на момента ще бъде пометена.

Броени минути след началото на бурята се появи Рулиан, подгизнал до кости, и доложи, че екзекуцията на бившия консул Марк Ларций Торкват е извършена според нарежданията — в тъмницата, тайно от всички. Буквално по петите му дотича и Северин с новината, че съгласно заповедта на граф Аполинарис император Деметрий е бил задушен с възглавница, а тялото е било хвърлено в Тибър, както се правеше обикновено, с вързан за краката камък.

— Върнете се незабавно в казармата и никому нито дума — нареди Аполинарис.

Те ентусиазирано отдадоха чест и си тръгнаха.

— Хванете ги — нареди Аполинарис на Каракс — и ги хвърлете в тъмницата. Ето заповедта за арест.

— Слушам, ваша светлост. Принц Лауреол чака отвън.

— А има цял час до мръкване. Сигурно е взел назаем крилата на Меркурий, за да стигне толкова бързо!

Ала по нищо не личеше принцът да е бързал — спокоен и самоуверен както винаги, аристократ до мозъка на костите си, а сините му очи не издаваха ни най-малка тревога от онова, което ставаше в града.

— Със съжаление трябва да ти съобщя — с преувеличена тържественост изрече Аполинарис, — че днес е ден на голяма скръб за империята. Негово величество Деметрий Август е мъртъв.

— Ужасна загуба наистина — със същия приповдигнат тон отвърна Лауреол.

Ала в следващия миг — толкова му беше нужно, за да стигне до единствено правилното заключение — в погледа му се изписа ужас.

— И негов наследник…

— Приветствам те, Лауреол Цезар Август, император на Рим!

Лауреол скри лицето си в ръце.

— Не, не!

— Трябва. Ти си спасителят на империята.

Същия ден сутринта — сякаш бяха минали години — Аполинарис мислеше да покани принца за консул. Ала неочакваното бягство на Деметрий от покоите за гости сложи край на плановете му. Аполинарис разбираше, че сега може да направи консул Каракс, Сулпиций Силан или всеки, когото си пожелае. Това нямаше никакво значение. В момента им трябваше император. Лауреол също го осъзна много бързо.

Лицето му пламтеше. В очите му светеше гняв.

— Знаеш, че водя тих и улегнал живот, а научните ми занимания…

— Със същия успех можеш да четеш и да пишеш в двореца. Имперската библиотека, уверявам те, е най-добрата в целия свят. И дума не може да става за отказ. Нали не искаш в Рим да се възцари анархия? Ти си единственият възможен император.

— А ти самият?

— Аз съм роден за войник. Не ставам за император. Не, няма друг освен теб, Цезаре. Никой.

— Престани да ме наричаш Цезар!

— Длъжен съм. Ти също. Аз ще бъда до теб, твоят старши консул. И на мен ми се искаше да се оттегля, но това ще почака. Имаме дълг към Рим. В този град твърде дълго царува лудостта — най-напред тази на Деметрий, после на Торкват, макар и по-различна. А сега в Субура има хора, които ни заплашват с друг вид лудост. Трябва да се сложи край на това и ние с теб единствено сме в състояние да го направим. Затова ще ти кажа още веднъж: Приветствам те, Лауреол Цезар Август! Утре ще те представим на Сената, а вдругиден — на населението.

— Бъди проклет, Аполинарис! Бъди проклет!

— Засрами се, Цезаре! Така ли се говори с човека, който те издигна на престола на великия Август?

 

 

Лично Лактанций Руфус като председател на Сената извърши церемонията, на която Лауреол беше удостоен с титлите Принцепс, Император, Велик понтифик, Народен трибун и всичко останало, както се полагаше на Първия гражданин на Рим. Сенаторите като един станаха на крака и дори не се наложи да обявяват, че новият император е получил единодушно одобрение. Веднага след това граф Валериан Аполинарис беше назначен за консул заедно с осемдесет и три годишния Кларисимус Блосий, най-стария член на Сената.

— А сега — заяви вечерта в двореца Аполинарис — трябва да се заемем с възстановяването на спокойствието в империята.

Звучеше добре, но да се претвори в дела се оказа далеч по-трудно, отколкото очакваше дори самият Аполинарис. Каракс беше създал мрежа от агенти, които обикаляха града ден и нощ и дебнеха за вълнения. Те до един докладваха, че отровата на демократичните идеи се е разпространила из цялата столица. Народът, плебеите, всички, които не притежаваха богатство и постове, не бяха особено разстроени от масовите екзекуции на придворни, не ги тревожеше и фактът, че сенатори са пращани на ешафода, както и внезапната и едновременна смърт на консула Торкват и император Деметрий. Ако питаха тях, най-добре би било да арестуват всички, които носят тогата на свободни граждани, заедно с жените и децата им, да ги пратят на дръвника и да разделят богатството им между обикновените хора за всеобщо добро.

Аполинарис създаде Съвет за вътрешна сигурност, който трябваше да контролира разпространяването на подобни вредни идеи в столицата. Той беше негов председател, а Каракс и Лактанций Руфус — единствени членове. Когато Лауреол се възмути, че са го пропуснали, Аполинарис включи и него, но се постара заседанията да се провеждат тогава, когато новият император е зает. Точно сега трябваше да се свършат много неприятни неща, а Лауреол беше твърде цивилизован, за да одобри някои от кървавите мерки, които щяха да бъдат предприети.

И аз съм такъв, мислеше си Аполинарис, цивилизован, но през последните няколко седмици газя в реки от кръв, за да спестя на империята още по-голямо бедствие. Стигнал съм твърде далеч, за да се върна обратно. Трябва да продължавам нататък, към другия бряг.

Подстрекател на вълненията в Субура беше някой си Тимолеон, освободен гръцки роб. Каракс беше донесъл на Аполинарис памфлет, в който се призоваваше към унищожаване на цялата класа на патрициите, премахване на всички съществуващи политически структури в империята и създаване на Народен трибунал — управително тяло от хиляда души, по двайсет от всеки район на столицата, избрани от всички жители с всеобщо гласуване. Членовете му щяха да служат две години, след това ще се оттеглят и ще се проведат нови избори, а слизащите от поста няма да участват във властта през следващите десет години. Сенатори и конници няма да имат право да се кандидатират.

— Арестувай този Тимолеон и още двайсет-трийсет негови привърженици — нареди Аполинарис. — Изправи ги пред съда и гледай правосъдието да си свърши бързо работата.

Скоро Каракс се върна с вестта, че Тимолеон е изчезнал в безкрайния лабиринт на Подземията.

— Намерете го! — заповяда Аполинарис.

— Можем да го търсим петстотин години и пак да не го намерим — възрази Каракс.

— Намерете го! — повтори Аполинарис.

Дните минаваха, а Тимолеон все успяваше да се измъкне.

Други плебейски революционери не бяха толкова умни или късметът им беше изневерил и арестуваните агитатори потеглиха към ешафода. Екзекуциите бяха понамалели покрай траура за император Деметрий и церемонията по въвеждането в длъжност на новия император, но сега отново се развихриха. Не след дълго достигнаха такива размери, че засенчиха дори времето на Торкват.

Аполинарис изобщо не се самозалъгваше. Беше отстранил консула в името на мира, а сега следваше същия път на кръвопролитие. Ала нямаше избор. Необходимостта го налагаше. Здравето на обществото беше заплашено. Сто години некадърно управление го бяха подкопали и сега основите му трябваше да се строят наново. И щом беше неизбежно строителният разтвор да се замеси с кръв, Аполинарис реши, че така и ще бъде. Да става каквото ще става. Това беше негов дълг, колкото и болезнен да беше понякога.

В това време император Лауреол рядко се появяваше на публични места. Аполинарис го убеди, че в тези смутни времена ще е най-добре хората да го възприемат като някаква далечна фигура, издигната високо над касапницата, та когато свърши всичко, той да не бъде опетнен с кръвта на народа си. Лауреол нямаше нищо против да последва съвета му. По някакъв неведом начин обаче той знаеше за трескавата дейност на площада за екзекуции.

— Цялото това кръвопролитие ме мъчи, Аполинарис — каза императорът. Бяха изминали седем седмици, откакто Сенатът го одобри. Непоносимата лятна жега беше отстъпила място на необичайно хладна и дъждовна есен. — Не ми се иска така да започвам царуването си. Ще ме мислят за безсърдечно чудовище, а как едно безсърдечно чудовище би могло да спечели обичта на народа си? Няма да съм никакъв император, ако хората ме мразят.

— С времето ще разберат, че това, което става, е за благото на цялото общество. И ще ти благодарят, че си спасил империята от разруха и унищожение.

— Не можем ли да възродим стария обичай престъпниците да се изпращат на заточение? Да проявяваме от време на време малко милосърдие?

— Точно в този момент милосърдието ще се изтълкува като слабост. А заточените понякога се връщат, и то още по-опасни отпреди. С тези убийства ние осигуряваме спокойствието на бъдещите поколения.

Това не убеди императора. Той напомни на консула си, че сега тежестта на наказанието пада върху обикновените хора, чийто живот не беше лек дори във времена на най-голямо благоденствие. Договорът между императора и народа според думите му беше мир и стабилност от едната страна и строго подчинение на закона от другата. Ала императорът прекалено беше стегнал юздите и населението започваше да търси упование в някакви фантазии за по-добър отвъден живот. Открай време в Сирия, Египет, Арабия се подвизаваха религиозни учители, които се опитваха да втълпят на хората подобни идеи, и тези учения трябваше да се изкореняват. Култ, обещаващ спасение в отвъдното, неминуемо би довел до отслабване на верността към държавата в този свят. Ала верността трябваше да се спечели от монарха с благоразумие и милосърдие. Ето защо от време на време на хората следваше да се дава отдих. Сегашните екзекуции на водачите му не бяха мъдро решение.

— Ето Тимолеон например — каза императорът. — Трябва ли да полагаш такива усилия за намирането му? Ясно е, че не можеш да го заловиш, и така го превръщаш в още по-голям герой, отколкото е.

— Тимолеон е най-голямата опасност, с която империята се е сблъсквала някога, Цезаре. Той е копие, насочено право към престола.

— Понякога си твърде мелодраматичен, Аполинарис. Пак ти казвам, остави го. Да покажем на света, че можем да изтърпим дори един Тимолеон.

— Мисля, че не разбираш колко опасен…

— Опасен? Голтак, който мъти главите на простолюдието. Не искам да го превръщаме в мъченик. Да, можем да го хванем и да го разпънем на кръст, но това ще го превърне в герой и хората ще обърнат света с главата надолу в негово име. Остави го да си живее.

Ала Аполинарис виждаше единствено опасността и затова търсенето продължи. След някое време Тимолеон беше предаден от свой привърженик, алчен за пари, и арестуван в една от най-затънтените пещери на Подземния свят заедно с двайсетина съучастници и няколкостотин последователи.

В качеството си на председател на Съвета за вътрешна сигурност Аполинарис нареди незабавно да бъдат съдени, без да уведоми императора. Това щеше да засенчи всички досегашни екзекуции, а после, обеща си той, най-сетне щеше да се сложи край на кръвопролитията. Освободяха ли се от Тимолеон и хората му, Лауреол най-сетне можеше да влезе в ролята си на владетел и да подаде на народа маслиновото клонче на милосърдието. Това щеше да бъде началото на помирението и възстановяването, което неизбежно трябваше да дойде след тази мрачна епоха.

За пръв път след връщането си от провинциите Аполинарис започваше да си мисли, че най-вероятно е близо до изпълнението на голямата си задача — да преведе империята през бурите. Тогава вече можеше да се оттегли за почивка.

В този момент се появи Тиберий Каракс с невероятната вест, че император Лауреол е обявил амнистия за всички политически затворници като акт на императорско милосърдие и че Тимолеон и приятелите му ще бъдат освободени от тъмницата до два-три дни.

— Той си е изгубил ума! — възкликна Аполинарис. — Дори Деметрий не беше способен на такова безумие.

Той посегна към перото.

— Ето това са заповеди за незабавна екзекуция в самия затвор, преди да са започнали да ги освобождават…

— Ваша светлост… — промълви Каракс.

— Какво има? — попита Аполинарис, без да вдига поглед.

— Ваша светлост, император Лауреол нареди да ви предам, че ви чака в двореца най-късно след час.

— Добре — кимна той. — Само да подпиша заповедите!

 

 

В мига, в който влезе в кабинета на императора, Аполинарис разбра, че е подписал собствената си смъртна присъда. На писалището на Лауреол лежаха заповедите, които беше дал на Каракс преди по-малко от час. Изглежда някой от хората на императора се беше добрал до тях.

Бледосините очи на Лауреол бяха по-ледени отвсякога.

— Знаеше ли, че съм наредил тези хора да бъдат помилвани, консуле? — попита той.

— Трябва ли да те лъжа? Не, Цезаре, късно ми е тепърва да се уча. Знаех за амнистията. Но прецених, че правиш грешка, и отмених заповедта ти.

— Отменил си заповед на своя император? Много смело, консуле!

— Да, така е. Изслушай ме, Лауреоле…

— Цезаре!

— Цезаре. Тимолеон е гибел за империята, за Сената, за всичко, което ни прави римляни. Той трябва да умре!

— Казах ти вече, всеки глупав монарх може да осъди врага си на смърт. Щраква с пръсти — и готово! Хората се подчиняват на император, способен на милост.

— Ако настояваш да освободиш Тимолеон, Цезаре, не отговарям за последствията.

— Няма да се наложи ти да носиш отговорността — безстрастно изрече императорът.

— Мисля, че те разбирам, Цезаре.

— Да, и аз така мисля.

— Независимо от това се боя за теб, ако освободиш тези хора. Боя се за Рим. — За миг желязното самообладание му измени и той възкликна: — Ох, Лауреоле, ако знаеш как съжалявам, че те избрах за император! Каква грешка направих! Не виждаш ли, че Тимолеон трябва да умре за доброто на всички ни? Настоявам да бъде екзекутиран!

— Какво отношение към император — тихо продума Лауреол. — Сякаш още не можеш да повярваш, че аз действително съм такъв. Ще ти кажа, Аполинарис: ние наистина сме твоят суверен и не приемаме да използваш пред нас думи като „настоявам“. Ще считаме, че си си подал оставката като консул. Ти превиши пълномощията си и в новото управление, чиято цел е да излекува империята, няма място за теб. Предлагаме ти заточение, където сам си избереш — Египет, Кипър, Понт…

— Не.

— Тогава ти остава единствено самоубийството. Достоен начин да умреш.

— Отново не. Ако искаш да се отървеш от мен, Лауреоле, нареди да ме отведат на площада пред арката на Марк Анастасий и да ми отсекат главата пред всички. Обясни на хората защо е било нужно да постъпиш така с човек, служил на империята толкова дълго и всеотдайно. Стовари вината за неотдавнашните кръвопролития върху мен. За всичко, дори и за стореното от Торкват. Така сигурно ще си спечелиш обичта на народа, за която толкова копнееш.

Върху лицето на Лауреол не можеше да се прочете нищо. Той плесна с ръце и в кабинета влязоха трима гвардейци.

— Отведете граф Аполинарис в имперския затвор — нареди той и му обърна гръб.

 

 

— Няма да посмее да ви екзекутира — каза Каракс. — Това ще сложи началото на нова серия убийства.

— Така ли мислиш? — попита Аполинарис.

Бяха му дали най-хубавата килия, предназначена за високопоставени затворници — провинили се членове на царската фамилия, по-малки братя, посегнали на живота на императора, и други особи от висок ранг. Стените бяха покрити с тежки виненочервени драперии, а кушетките бяха меки и удобни.

— Да, убеден съм. Вие сте най-важният човек в империята. Всички знаят какво постигнахте в провинциите. Знаят, че ни отървахте от Торкват и издигнахте Лауреол. Трябваше вие да станете император, когато умря Деметрий. Ако той ви убие сега, целият Сенат ще надигне глас срещу него, а градът ще бъде като разбунен кошер.

— Много се съмнявам — уморено изрече Аполинарис. — Ти рядко грешиш до такава степен. Но няма значение. Донесе ли ми книгите?

— Да. — Каракс отвори тежкия пакет, който носеше. — Лентул Ауфидий. Секст Азиний. Светоний. Амиан Марцелин. Юлий Капитолин, Ливий, Тукидид, Тацит. Всички големи историци.

— Достатъчно, за да ми стигне за през нощта. Благодаря. Можеш да си вървиш.

— Ваша светлост…

— Можеш да вървиш — повтори Аполинарис.

Каракс беше на вратата, когато той го спря.

— А, още нещо. Какво стана с Тимолеон?

— Освободен е, ваша светлост.

— Така си и мислех.

Каракс си тръгна и Аполинарис насочи вниманието си към книгите. Щеше да започне от Тукидид и том след том да изчете всички по-късни книги, а ако Лауреол му оставеше достатъчно време, може би щеше да започне да пише и своята история. Щеше да се опита да бъде обективен, да не описва събитията в най-изгодната за него самия светлина, макар че това щеше да е историята на човек, пожертвал живота си в името на империята. Ала не му се вярваше Лауреол да го остави жив толкова дълго. Каракс беше прав, че публична екзекуция няма да има. Той беше герой в очите на хората и едва ли щяха да го пратят на дръвника като обикновен престъпник. Във всеки случай императорът беше обявил достатъчно ясно намерението си да даде отдих на палачите и да позволи на града да се върне към нормалния си живот.

Отвори първия том на Тукидид и няколко пъти препрочете встъпителните изречения.

На вратата се почука. Очакваше го.

Влезе висок мършав мъж с черна качулка, която не закриваше лицето му. Беше изпит, с приближени очи и тънки стиснати устни.

— Познавам те — каза Аполинарис, макар в живота си да не беше виждал този човек.

— Вярвам ти — кимна мъжът и се приближи, измъквайки нож от гънките на дрехата си. — Познаваш ме много добре. И сигурно си ме чакал.

— Чаках те — отвърна Аполинарис.

 

 

В първия ден на месеца префектът на обществените финанси и префектът на императорските финанси обядваха по традиция заедно, за да обсъдят общите въпроси за двете учреждения. Бяха изминали много седмици от възкачването на Лауреол на престола, но Квинт Цестий и Сулпиций Силан все още заемаха същите длъжности. Бяха оцелели след всички бури. Те владееха изкуството на оцеляването.

— Значи граф Валериан Аполинарис е мъртъв — каза Цестий. — Жалко. Беше велик мъж.

— Твърде велик, за да остане невредим дълго време. Такива хора са обречени на гибел. Жалко наистина. Той беше истински римлянин. Хора като него рядко се срещат в тези ужасни времена.

— Но поне мирът е възстановен. Империята отново е цяла благодарение на Аполинарис и на нашия обичан император Лауреол.

— Да, но дали ще е задълго? Кой от истинските проблеми е решен? — дребният мъж с неутолим апетит и непобедима жизнерадост си отряза ново парче месо. — Ще си позволя една прогноза. До сто години всичко ще рухне.

— Ти си непоправим оптимист! — заяви Квинт Цестий и посегна към виното, макар че рядко пиеше.

— Така е — кимна Силан. — Оптимист съм.