Астрид Линдгрен
Керстин и аз (8)

Осма глава

През следващите седмици прекарвах много време с Бьорн. През светлите юнски вечери обикаляхме околността и посещавахме всички местни забележителности. Понякога се отдалечавахме на мили от дома. Не преставах да се учудвам колко лесно се върви сред природата. Когато стъпваш върху зелена трева или върху килим от нападали борови иглици, почти не се уморяваш. В града при такава дълга разходка щях да имам мехури на всеки пръст.

Една вечер Бьорн ме заведе да видя стара, изоставена мелница. На другия ден тръгнахме в обратната посока, за да ми покаже дълбока клисура, в която можем да се спуснем. Всеки път правехме възхитителни открития — поне за мен, бедното градско дете, още несвикнало с разкошната природа. Често не бях в състояние да сдържа ликуващите си викове, когато откривахме например стар ров, обрасъл със светлорозов див карамфил, или когато неочаквано се натъкнахме на лисица с малките й, които светкавично изчезнаха в един процеп в скалата. Тези и подобни случки бяха за мен повече от забележителни и дни след това ги разказвах на всеки, който имаше търпение да ме изслуша.

Горите около Лилхамра бяха пълни с птици. Научих се да различавам песните им, а когато подплашихме един тетрев, Бьорн ми обеща, че следващата пролет ще си изберем някой хубав ден и ще излезем много рано, за да чуем любовните викове на тетревите. Опитвах се да разпознавам колкото може повече птици по външния вид и песните им и вече не проумявах защо в училище биологията ми е изглеждала толкова суха наука.

Запознах се и с много нови хора. Посетих ферма, която някога принадлежала на Лилхамра. Сега там живееше арендаторът Свен Свенсон със съпругата си. Никога не бях срещала толкова добри и мили хора. И двамата помнеха татко като дете и това се оказа достатъчна причина да ни поканят на сок и бисквити. Дворът изглеждаше точно така, както си го представят емигриралите в Америка шведи и плачат от носталгия: ниска червена къща със сандъчета на прозорците, в които цъфтяха обички и теменужки, заобиколена от грижливо поддържана градина. Там най-сетне разбрах как се поддържа зеленчукова градина и се засрамих, като си представих с каква небрежност Керстин и аз водехме битки срещу плевелите.

Срещите ми със Свен и Мария от Мюленхоф бяха поучителни във всяко отношение. Двамата старци се оказаха наистина прекрасни хора. През целия си живот бяха работили упорито и сега не стояха със скръстени ръце. Отдалеч им личеше, че са доволни от живота си, а след половин час почивка на зелената пейка пред къщата и спокоен, дружелюбен разговор винаги си казвах, че повечето хора полагат мъчителни усилия да постигнат всички възможни, но ненужни неща. Защото това не ги правеше по-доволни и щастливи от Свен и Мария.

На известно разстояние от малката ферма се намираше езерото Мюленхоф. То беше пълно с риба и ние с Бьорн с радост прекарвахме дълги вечери на брега, за да ловим риба. Купих си въдица, а Бьорн ми помогна да поставя правилно макарата, тежестта и кукичката. Помолих го той да нанизва червеите, защото мекото ми сърце не позволяваше такава жестокост. Обикновено сядахме на два близки камъка, пускахме въдиците във водата и впивахме погледи в плувките. Сигурно звучи невероятно, но точно през тези часове край езерото си доверихме всичките си тайни. Говорехме шепнешком, за да не плашим рибата. Седях си на камъка и една по една разкривах най-дълбоките си мисли. Говорех дори за чувствата си — никога не бях помислила, че някога ще говоря за тях пред друг човек, освен пред Керстин. Бьорн също беше откровен с мен.

Понякога с нас идваха Керстин и Ерик. Тогава настроението ставаше приповдигнато и започвахме да се забавляваме като деца — освен ако на Ерик не му хрумнеше да говори за световната политика, за жилищните условия в селата или да обсъжда друга тема, която в момента го вълнуваше. Ние с Керстин не бяхме много подготвени по тези теми и през повечето време си мълчахме, но ни беше полезно да слушаме. Бьорн май не харесваше подобни дискусии, защото слушаше със затворено лице, само от време на време пускаше по някоя иронична забележка.

Понякога Ерик ни канеше в Бломкула. Керстин и аз не можехме да се начудим, докато ни показваше всички технически новости, с които фермата се гордееше. Баща му беше накупил всякаква апаратура, трактор, доилна инсталация, два силоза за свеж фураж, вършачка и какво ли още не. Направи ми впечатление, че всички машини са в отлично състояние. Бломкула беше най-добре стопанисваната ферма в околността и никой не се учудваше, че Ерик много се гордее с едрите крави, тлъстите свине и зелените ниви. Бързо ми стана ясно, че тук знанията за селското стопанство се предават и обогатяват от поколение на поколение. Можех само да се надявам, че един ден и Лилхамра ще стане така хубава. Говорих по този въпрос с Керстин и тя се съгласи, че сме длъжни да положим всички усилия, за да го постигнем.

И четиримата имахме колела и скоро в енорията не остана нито един път, нито една пътечка, по която да не сме минали. Обикновено избирахме тесни, стръмни, с много завои пътеки, които не са отбелязани на нито една карта. Посещавахме красиви стари ферми, които изглеждаха така, сякаш си стоят там от прастари времена, и навсякъде ни посрещаха мили и добри хора. Ние с Керстин вече познавахме доста от фермерите от мандрата и сега имахме възможност да ги видим в собствените им ферми. Оказваха ни наистина сърдечно гостоприемство. Може би защото с нас беше Ерик, който навсякъде се чувстваше като у дома си.

Накрая повярвах, че познавам всяко кътче от нашата община: природата, която за мен беше най-прекрасната на света, и хората, толкова открити и дружелюбни. Вече не се чувствах чужденка. Заживях с чувството, че съм си дошла на мястото и ще му принадлежа вечно.

В средата на юни, в една потискащо задушна вечер, Бьорн и Ерик ни дойдоха на гости. Двете с Керстин лежахме на моравата пред къщата и дишахме с отворена уста като риби, изхвърлени на сушата. Керстин безсилно вдигна ръка.

— Само не ми казвайте, че искате да излезем, защото ще се разсърдя сериозно!

— Смятах да ви предложи да поиграем тенис — засмя се Ерик, който преди няколко дни беше опънал мрежа за тенис на една поляна в Бломкула.

Керстин го погледна гневно и не отговори. След малко се опря на лакти, извърна лице към Бьорн и заяви:

— Ти очевидно си много хлътнал по Барбро.

— Защо смяташ така? — попита Бьорн съвсем спокойно, дори студено.

— Ами да, иначе нямаше да се катериш по високата планина в тази жега. Не помисли ли, че може да получиш топлинен удар?

Аз зяпах някъде в небето и се правех, че не чувам нищо.

— Обичам движението — отговори все така спокойно Бьорн и ме погледна равнодушно.

Скоро след това обаче, докато Ерик и Керстин спореха дали часовникът на Ерик върви, или е спрял, Бьорн взе ръката ми и бързо я целуна — а аз с вродената си суетност веднага започнах да се питам какво ще ми отива повече: изискан венец от мирта или булчинска корона от злато и планински кристал. Ерик прекъсна размишленията ми с предложението да се поразходим малко с колелата. Представих си как хвърча през гората и вятърът разхлажда главата ми и веднага се съгласих.

Когато човек тръгне от градчето към планината, първо минава покрай Бломкула, после покрай Лилхамра и стига до доста голям имот, който прилича по-скоро на извънградско имение, отколкото на ферма. Мосторп притежава величествена бяла къща на два етажа, парк в английски стил, разкошни градини и стадо от седемдесет крави. Шофьорът всяка сутрин кара млякото с камион. Господарите се возят в седемместен пакард, но не минават покрай Лилхамра, защото си имат друг, по-широк и удобен път до градчето. Ние с Керстин често минавахме покрай Мосторп, но досега не бяхме видели нито един от обитателите му, с изключение на невъзпитано десетинагодишно хлапе, което ни се изплези. Знаехме обаче, че там има и две дъщери, горе-долу на нашата възраст, и много ни се искаше да се запознаем с тях.

И така, тази вечер тръгнахме с колелата към Мосторп. Оптимистичното уверение на Ерик, че ако караме бързо, вятърът ще ни разхлади, се оказа напълно необосновано. Отдавна не беше валяло. Тъкмо бяхме отминали Мосторп, когато внезапно забелязахме, че небето пред нас се е покрило с плътни черни облаци. Бурята очевидно беше близо и решихме да се върнем вкъщи, но се оказа, че сме закъснели. Точно когато преполовихме широкия склон срещу Мосторп, заваля дъжд. Никога не бях виждала подобно нещо. Дъждът беше толкова силен, че падаше като плътна пелена и не можех да видя пътя пред колелото. По оловносивото небе се стрелкаха яркожълти светкавици, а веднага след тях тътнеха оглушителни гръмотевици. Имах чувството, че адът се е отворил да ни погълне. Чух как Керстин изпищя уплашено. Колелото й се подхлъзна и тя се строполи в калта. Веднага спрях, захвърлих колелото и се затичах към нея. Оказа се, че положението не е чак толкова лошо. Само лакътят й беше одран, а на няколко места имаше сини петна. Колелото й обаче изглеждаше много зле. Предното колело приличаше на осмица.

— Ама че работа! — изохка Керстин, докато местеше поглед от колелото към раните си, а после към небето, откъдето продължаваше да се сипе дъжд.

Исках да й кажа, че посевите имат нужда от влага, но следващият гръм беше толкова силен, че ми се отщя изобщо да отварям уста.

— Хайде да отидем в Мосторп — предложи Бьорн. — Ана и Вивека винаги се радват, когато им идват гости.

Ако не искахме да вървим километри под дъжда, нямахме друг избор. Само след пет минути по парадното стълбище на Мосторп се изкачваше жалък керван. И четиримата бяхме мокри до кости, косите ни бяха залепнали за главите, а когато застанахме на верандата, около стъпалата ни се образува цяла каскада от езерца. Чухме силен кучешки лай, последван от страшен гръм, и Керстин изпищя. Вратата се отвори и на прага застана момиче с червен пуловер и с най-светлите сиви очи, които бях виждала досега.

— Мили боже! — извика стреснато момичето.

— Здравей, Вивека — рече учтиво Бьорн. — Пред теб са застанали четирима бедни скитници, които молят за малко човечност и милосърдие.

Явно бяхме попаднали на най-добрата самарянка. Вивека отиде първо при Керстин, огледа внимателно лакътя й и каза бързо:

— Трябва да те превържем.

После ни вкара в преддверието и изкрещя с пълно гърло:

— Ан! Ан, нашествие! Ела да помогнеш!

На стълбата към горния етаж се появи второ младо момиче — очевидно Ан. Божичко, каква красавица! Винаги съм си мечтала да изглеждам така. Меки сини очи, красиво оформен нос и прекрасна руса коса, която обрамчваше главата й като ореол на светица.

Само след секунда по парапета се спусна невъзпитаният хлапак, когото вече познавахме. Приземи се в краката ни и попита нагло:

— Какво търсите тук?

Изглеждаше толкова самодоволен, че бях готова да го цапна. За разлика от него Ан и Вивека бяха невероятно мили. Първо превързаха раната на Керстин. После ни накараха да свалим мокрите дрехи и да облечем пижамите и халатите, които донесоха. Настаниха ни удобно в шезлонгите на верандата, увиха ни в одеяла и поднесоха горещ чай. Докато усещахме как животът се връща в телата ни, наблюдавахме грандиозното представление на природните стихии. Постепенно бурята се отдалечи и гръмотевиците преминаха в глухи тътени. Дъждът обаче продължаваше и светкавиците се кръстосваха на хоризонта. Далечните тътени, дъждовната завеса зад прозорците и шумът на водата в улуците създаваха специфична атмосфера, която ни съживяваше и сближаваше.

По някое време на стълбата се появи още един мокър до кости пришълец. Оказа се студентът, който печели хляба си като домашен учител на малкия разбойник Клас. Подобно на нас, Торстен бил изненадан от дъжда и едва стигнал до вкъщи. Не след дълго той седна при нас в топъл халат и увит с одеяло и заяви, че приличаме на колекция от плашила. Изведнъж се почувствахме като стари познати, а аз се изпълних с убеденост, че ще станем най-добри приятелки с Ан и Вивека. Това ме зарадва, защото за много неща не може да се говори с момчета, а ние имаме нужда да споделяме мислите си с приятелки… или просто да си говорим глупости. Припомних си проповедта на мама: „Най-важното за едно момиче е не да го харесват момчетата, а да се държи така, че да го обичат момичетата“. Затова се зарадвах много, че Ан и Вивека ни харесаха от пръв поглед, както и ние ги харесахме.

Постепенно дъждът отслабна, накрая съвсем спря и слънцето проби облаците. По цветята и листата заблестяха водни капки и мисълта, че земята най-сетне се е напила до насита, ме изпълни с блаженство. Хлапакът Клас излезе в градината само по бански и се залута между дърветата и храстите, въоръжен с лък и стрели. Постоянно надаваше диви бойни викове. Най-неочаквано главата му се появи зад моя стол и той изрева:

— В събота никога не се убива — това е свещен закон в прерията!

Ако се съди по израза на лицето му, съм била спасена от сигурна смърт само поради щастливото обстоятелство, че наистина беше събота. За пореден път изпитах съчувствие към Торстен, който бе поел задължението да възпитава това диво същество.

Ан и Вивека вече правеха планове за следващите ни срещи. Първо предложиха Керстин и аз да ги посещаваме всеки следобед, за да играем тенис. Останаха много учудени, когато им обяснихме, че това е невъзможно, защото още в понеделник трябва да започнем с разсаждането на цвеклото. Според мен останаха с впечатлението, че ще вършим тази работа, тласкани единствено от някаква странна, едва ли не болезнена прищявка. Опитахме се да им изясним, че сме длъжни да работим, все едно искаме ли, или не, и те изразиха най-искрено съчувствие, че имаме толкова строги, едва ли не жестоки родители.

За миг се замислих. Наистина ли сме достойни за съжаление, защото ни карат да работим? Всички работеха. Ерик може би повече от другите, но Бьорн също работеше във фабриката от седем сутринта до пет следобед, както и ние с Керстин — е, може би невинаги достатъчно усърдно, но все пак се стараехме. Погледнах Керстин и си казах, че изобщо не изглежда изтощена от тежък физически труд… камо ли пък като робиня. Точно обратното — никога не я бях виждала толкова свежа и щастлива. Знаех, че и аз изглеждам по същия начин. Лятото в Лилхамра беше поне двойно по-забавно от предишните лета — нищо че не почивахме на море или край някое езеро. Да лежиш на плажа и да се печеш на слънцето, докато почнеш да се белиш като змия — не, това със сигурност не беше моето щастие.

— Да работиш, е най-прекрасното нещо на света! — обади се в този момент Керстин и ми взе думите от устата. Тя говореше с пълна убеденост и предаде почти дословно мамината реч от вечерта, когато пожелахме да ни купят сините панталони. Когато най-сетне завърши многословното си обяснение, сред присъстващите не бе останал нито един, който да не е напълно убеден, че ние сме безгранично работливи, защото трудът ни е от жизнена важност за Лилхамра. Обзе ме безпокойство: ако наистина съм толкова ценна, защо седя тук и си губя времето? Какви суми прахосвам с безделието си?

Надвечер родителите на момичетата се прибраха у дома и завариха дъщерите си на верандата в компанията на пет плашила за птици. Побързахме да се освободим от пижамите и халатите и да облечем вече изсъхналите нормални дрехи. Благодарихме на домакините и получихме сърдечна покана да дойдем отново. Родителите обещаха, че още утре сутринта ще изпратят колелото на Керстин в работилницата с камиона за мляко, за да го поправят. Керстин се качи на багажника на Ерик и потеглихме към къщи във вечерния хлад.