Майк Лосън
Вторият периметър (67)

66

Махоуни не беше идвал в Бостън почти два месеца. Харесваше му да живее във Вашингтон, но не успя да забрави града, в който се беше родил и израснал. Все още пазеше в съзнанието си ярък спомен за завръщането след първото си отсъствие, продължило почти две години. Помнеше как слезе от автобуса на „Грейхаунд“ с патерици в ръце и цял куп медали на гърдите. Родителите му го очакваха на автогарата — точно толкова здрави и жизнени, колкото беше той днес. Видя сълзите, стичащи се по зачервените бузи на майка му. Сълзи на облекчение, че синът й най-сетне се е завърнал от онова ужасно място. Видя и баща си, със светнало от гордост лице и леко потрепваща брадичка. Мъжете от неговото поколение не плачеха, също като Махоуни.

В момента седеше в едно от любимите си заведения. В младежките му години то все още не съществуваше, но и да го имаше, той не би могъл да си го позволи. Барът се намираше на покрива на модерната сграда на някаква застрахователна компания, откъдето се разкриваше чудесна гледка към спортния комплекс. Той обичаше да седи тук и да се наслаждава на стадиона във формата на диамант. Харесваше му, когато трибуните бяха пълни с хора, дошли да подкрепят местния отбор, но предпочиташе да го вижда такъв, какъвто беше в момента — пуст правоъгълник от късо подстригана трева, очертан от тънки бели линии.

Периодично се правеха предложения за модернизиране на комплекса: изграждане на нови трибуни за шейсет хиляди зрители, кули за представителите на медиите и модерни ресторанти, но тези проекти така и не бяха осъществени. Всички съзнаваха, че преустройството на „Фенуей“ би било светотатство, защото този стадион наистина беше свято място за хиляди хора.

— Господин председател — обади се плътен баритон зад гърба му.

Махоуни направи гримаса, въпреки че срещата беше по негова инициатива. Преди да се обърне, окачи на лицето си професионална усмивка — онази, която недвусмислено показваше, че е готов да изяде жив човека насреща си.

— Ето те и теб, Морган — изръмжа той. — Благодаря на бога, че закъсня само с десет минути!

Лидерът на малцинството в щатския сенат Хадли Морган беше мрачен и сив човек: сива коса, сив костюм, сиви очи и капризна, вечно недоволна уста. Махоуни беше дълбоко убеден, че пуританите, които са бесели вещиците в Салем, са изглеждали точно като него. Ако той самият беше на мястото на онези фанатици в Салем, със сигурност би предпочел да опъне горките жени, вместо да ги беси.

— Попаднах в задръстване — отговори Морган, без да прави опит да маскира лъжата си.

— Трафикът наистина е ужасен — рече Махоуни и кимна с масивната си брадичка към младежа със син костюм и куфарче в ръце, който стоеше на крачка зад Морган. — Кой е този?

— Асистентът ми Робърт Феърчайлд, господин председател — отвърна щатският политик.

— Асистент значи — поклати глава Махоуни, сякаш одобряваше появата на младежа. После заби тежък поглед в лицето му. — Виж какво, Боби… Искам да поговоря с шефа ти насаме, затова предлагам да изнесеш младия си учен задник някъде другаде! Иди да се разходиш в парка. Или просто наведи глава пред великия стадион и поискай прошка от Господ заради работата, която вършиш за човек като Морган!

Феърчайлд отвори уста да каже нещо, но Морган вдигна ръка.

— Всичко е наред, Робърт. Чакай ме в колата.

Обърна се към Махоуни и добави:

— Да седнем в някое сепаре, господин председател. Или предпочитате затворено помещение? Сигурен съм, че тук ще се намери такова…

— Тц — поклати глава Махоуни. — Нека си останем тук на бара. Дръпни един стол…

После, без да обръща внимание на нацупения си гост, който явно не обичаше високите столчета, махна на жената зад бара.

Червенокосата красавица, някъде около четирийсетгодишна, на млади години явно си беше вадила хляба като топлес танцьорка в заведения с по-ниски цени и по-скромни претенции.

— Още един бърбън, Джон? — попита с усмивка жената. Махоуни харесваше усмивката й — секси и леко носталгична. Как си живеехме някога, сякаш казваше тя.

Забеляза шока на Морган от фамилиарното обръщение. Явно беше от хората, които не приемат липсата на уважение от страна на нисшестоящите. Което беше доказателство, че Хадли Морган не знае какво означава да печелиш уважението на околните.

— Разбира се, скъпа — усмихна се на барманката той. — Каква е твоята отрова, Морган?

— Аз не пия, господин председател.

— Защо ли не съм изненадан? — насмешливо отвърна Махоуни.

— Да ви предложа газирана вода, сър? — попита червенокосата. — Или предпочитате кафе, безалкохолно?

— Минерална вода в бутилка — отвърна Морган, избягвайки да я гледа в очите.

— Веднага, сър — кимна жената, потупа месестата лапа на Махоуни и леко му намигна. — Ей сега ще ти донеса питието, сладурче.

— Хубавица — въздъхна след нея Махоуни. — Ако можеше да я видиш как изглеждаше на двайсет!

— Предполагам — каза Морган.

Махоуни изчака да им изпълнят поръчката и започна:

— Виж какво, Морган… Не намирам нищо нередно в начина, по който си стиснал топките на Дени Кокран, за да го принудиш да гласува както му наредиш. Такива са правилата на играта…

— Не знам за какво…

— Но не и да го изнудваш с внучетата му… Тук вече си прекрачил границата!

— Господин председател, аз…

— Харесвам Дени и в последно време доста поразсъждавах върху ситуацията, в която е попаднал. И стигнах до заключението, че няма да е лесно да ти се отплатя както трябва, защото си светец! Пълна скука! Не пиеш, не играеш комар, имаш прекалено много пари, за да приемаш подкупи — поне такива, които по традиция се предлагат в плик. Естествено, не ходиш и по кучки. Казано с други думи, ти си костелив орех, Морган! После ми хрумна нещо интересно… Какъв порок може да има един толкова… толкова антисептичен човек като теб?

Махоуни опразни чашата си на една глътка и измъкна пура от джобчето на сакото. Морган понечи да каже нещо, но председателят вдигна ръка — знак, че трябва да изчака ритуала със запалването. После издуха отровно облаче над главата му и продължи:

— Вчера имах разговор с един от младите си сътрудници. Опитах се да му внуша да бъде по-внимателен с всичките тези имейли, дето ги изпраща. Защото напишеш ли нещо на проклетия компютър, то винаги си намира начин да остане някъде там, между жиците или бог знае къде. Знаеш ли това, Морган? Знаеш ли, че дори когато натиснеш оня клавиш с надпис „изтрий“, шибаните имейли само се преструват, че са изчезнали? Но на практика се скриват някъде в машината, пустите му електрони! И човек винаги може да ги намери, стига да знае къде да ги търси. Така се случи и с мен, Морган…

Лицето на Хадли Морган стана още по-сиво, въпреки че това на пръв поглед изглеждаше невъзможно.

— Имам и един друг млад сътрудник — продължи Махоуни. — Той пък ползва услугите на специален помощник, някакъв шантав хлапак, който ходи на лов в интернет, както аз едно време ходех на лов за патици. Помолих този хлапак да надникне в твоя компютър, Морган. Просто ей така, да видим какво криеш… Ще познаеш ли какво намерихме там?

Морган не отговори, тъй като явно беше изгубил дар слово.

— Момчето ми каза, че може да проследи всички посещения в интернет, направени от твоя компютър — продължи все така небрежно Махоуни. — После изготви списък на тези посещения, придружени от някакви доказателства — не знам какви, — че те са били направени именно от теб. Може би твоят асистент ще успее да ти обясни за какво точно става въпрос. Но както и да е. По всичко личи, че си посещавал тези сайтове в свободното си време, понякога в продължение на дълги часове. Щях да взема една снимка, за да ти я покажа, но се уплаших, че може да ме блъсне автобус и да я открият близо до мъртвото ми тяло. Но няма смисъл да ти показвам такава снимка, нали, Морган? Защото ти прекрасно знаеш какво съдържат тези сайтове.

— Няма нужда — глухо отвърна Морган.

— И аз така си помислих — кимна Махоуни и голямата му глава се наведе на сантиметри от лицето на другия мъж. — А сега ме слушай много внимателно, болен психар такъв! Ако отнемеш внуците на Дени Кокран, всички централни вестници ще получат разпечатки от персоналния ти компютър! А що се отнася за това, което вършиш в интернет… Всъщност нека ти го кажа по друг начин: ако някога решиш да реализираш болните си фантазии на живо, в смисъл да подмамиш някое дете, Бог ми е свидетел, ще направя всичко възможно да те тикна в затвора! Можеш ли да си представиш какво ще се случи там с крехко и извратено същество като теб? Можеш ли да си представиш как ще прекарваш нощите си?

Махоуни млъкна, обърна гръб на събеседника си и извика:

— Дай ми още едно последно, скъпа!

После хвърли кос поглед към Морган и изръмжа:

— Махай се по дяволите! Вдругиден искам да прочета във вестника, че си подал оставка!

Напуканите устни на Морган се раздвижиха, но от тях не излезе нито звук. Сухото му тяло се смъкна от високото столче и се насочи към изхода. Крачеше бавно и внимателно, сякаш очакваше краката му да се подгънат.

Червенокосата донесе питието на Махоуни, опря лакти на бара и се наведе напред, позволявайки му да се наслади на дълбоко изрязаното й деколте.

По лицата им пробягаха усмивки.

— Много ми харесва — кимна той по посока на парка. — Най-вече начинът, по който светлината пада върху зелената трева. Помниш ли кога за пръв път се люби на тази трева, скъпа?