Х. Е. Л. Мелерш
Минойският Крит (2)

Втора глава
Народ от бронзовата епоха

Бронзовата епоха е наистина удивителна епоха, за която вече е доказано, че е била много по-богата, по-плодотворна и по-дълготрайна, отколкото би се осмелил да предположи който и да било историк в началото на нашия век.

Минойската цивилизация е по същество цивилизация на бронзовата епоха; и когато се опитваме да ситуираме минойците в тяхната историческа, а и географска среда — всъщност, когато се опитваме да ги разберем въобще и да си ги представим като мъже и жени, които някога са живели, обичали, мислели и чувствали, — ние трябва да можем да си дадем сметка какво всъщност е представлявал животът през бронзовата епоха.

Той, разбира се, е означавал нещо много повече от простия факт, че някой или някои са се научили да сплавят мед с около десет процента калай и да получават метал, който може да бъде лят и кован, който е твърд, хубав и траен. Бронзовият век не само настъпил непосредствено след късната каменна или новокаменната епоха — неолита; той също така я наследил, всъщност бил едно богато нейно продължение. Човекът на новокаменната епоха излязъл от битността си на прост ловец и станал земеделец; той станал следователно човек на земята, земен човек, и то земен в много по-дълбок смисъл от това, че ръцете му били понакаляни, а дрехите — понапрашени. Той станал делови съдружник на майката земя; а този негов по-старши сътрудник бил доста могъща, да не кажем тайнствена особа, която трябвало да бъде умилостивявана с жертви и боготворена.

Тук безспорно не е мястото да резюмираме книгата на Джеймс Фрейзър „Златният клон“. Просто искаме да подчертаем, че човекът от бронзовата епоха, всеки човек от бронзовата епоха където и да било, е син на неолитния човек и затова е по природа религиозно същество, като под „религиозно“ разбираме всичко свързано с вярата в магията, с жертвоприношения, символизъм, умилостивяване и поличби. Още го няма стопанският човек, нито пък човекът на науката. Съществува само религиозният човек. Впрочем и той като съвременния човек се стреми да живее пълно и да живее добре, и той е също така страстен и поривист в желанията си. Но той разсъждава със съвършено различни понятия, когато работата дойде до осъществяване на тези желания. Той смята, че неговото добруване е свързано с добруването на народа му, управляван несъмнено от цар, който е същевременно и жрец на богинята — майката-земя. Независимо от това, дали е търговец или моряк, земевладелец, занаятчия или селянин — а много други възможности няма, — той ще разсъждава по този начин. В най-висшата си форма неговите желания са насочени към престиж, власт, чест, удоволствия и притежание на красиви неща, а в най-нисшата — към пълен стомах и избавление от войни, болести и такива пакостни прояви на природните сили, като наводнения, бури и онова опустошително изригване на земята, което минойците навярно са наричали „ревът на големия бик“ — бик, какъвто е изобразен тук.

И така, отново се връщаме към минойците, минаваме от човека на бронзовата епоха изобщо към същия човек в частност. Миноецът е бил типичен за времето си и трябва да е разсъждавал по типичен начин. Няма съмнение, че бременната жена е отивала в тогавашния еквивалент на клиниката, т.е. отивала е в свещената пещера да поднесе оброчния си дар на онази особена персонификация на майката земя, която се грижела за подобните ней. Търговецът-капитан на кораб не пропускал да се застрахова срещу загуби по море, но по всяка вероятност той отивал при някой специалист по поличби — поличби за полета на птиците може би, тъй като в съзнанието на минойците птичата символика играела важна роля, — и специалистът му казвал кога може да отплува и кога не.

В едно отношение минойците били не само типични за епохата си, но и направо изключителни; в друго отношение те били забележително не типични, поне до малко време преди края си. По отношение на богатството и по отношение на войната. Бронзовият век бил епоха на богатство и на упорит стремеж към богатство — никой тогавашен владетел например не смятал, че е под достойнството му да проси за египетско злато. Крит не притежавал злато, но неговите трудолюбиви селяни и блестящи художници доставяли стоките, които неустрашимите му търговци-мореплаватели разменяли срещу злато. Що се отнася до войната, вече отбелязахме, че Крит бил добре защитен остров. Може да е имало вътрешни борби, но за това няма конкретни данни. Едва когато бронзовата епоха като цяло придобила хронически войнствен характер; всъщност, когато се устремила към своето самоубийство, Крит започва да страда, както ще видим, ако не от война, то от властта на военачалника.

Ние се нуждаем от малко история и от няколко дати. Бронзовата епоха, разбира се, не е настъпила едновременно в целия свят. Но интересно е, че където и когато настъпи, тя като че ли трае хиляда обикновено цветущи години и че тези хиляда години в Средиземноморието отговарят, съвсем приблизително казано, на последната четвъртина от третото хилядолетие пр.н.е. и първите три четвъртини от второто — може би с известно удължение в началото и в края. Минойци, разбира се, е имало преди и след този период. Но след изтичането му островът постепенно загубил минойския си характер; а неолитният Крит пък е бил нещо като малко дете, което тепърва ще стане красива жена — доста бавно развитие, когато се отнася за народи.

От хронологическата таблица може да се види нещо от онова, което е ставало в останалия цивилизован свят през тези хиляда и повече години. В началото на периода двете най-ранни и най-големи речни цивилизации на света са вече укрепнали, докато в долината на Инд току-що започва развитието си тамошната доста мрачна и дирижирана култура. По средата на периода Авраам предприема големия си преход от Ур Халдейски, Хамурапи дава законите си на шумерите, а варварска Западна Европа започва да усеща натиска или благотворното влияние на народите от Средиземноморието, които не само познават бронза, но и умеят да строят величествени сгради от камък. Египет претърпява втория си упадък, наречен съвсем неуместно от историците „преходен период“, и бива оплоден от бедуинската кръв на хиксосите. Към края на периода всичко е движение, действие и промяна. Появяват се нови имена на народи — асирийци, хети, микенци. Египет става войнолюбива империя. Хората и идеите се движат вече не само от центровете на големите цивилизации навън, но и навътре към тях, а идват и от север. Тъй като част от това движение е засегнало осезателно и Крит, ние ще се върнем към него в последната глава.

Нужна ни е и една друга историческа рамка, в която да вместим самите минойци от бронзовата епоха. Това е рамката, въведена от сър Артър Еванс, и тя изхожда от най-големите промени в историята на Египет, от т.нар. Старо, Средно и Ново царство. Тъй като Еванс е откривателят на древния Крит и тъй като Египет е бил навярно главният наставник на острова в ранните му дни, имаме двойно основание да използуваме това деление, както и то все още се използува, въпреки че датите са малко променени. То обикновено се дава в следния вид:

Всъщност прието е всеки от тези периоди да се разделя на три, а наименованията — за простота при писането, ако не на мисълта — се съкращават на инициали, така че се получава например KMIII, което означава последната част от късноминойския период (между другото тя се различава повече от KMII, отколкото KMI от CMIII). Тези подразделения са посочени в таблицата, но ние ще се постараем да ги избягваме в текста. Впрочем налице е все по-засилващата се тенденция да се употребява една съвсем различна номенклатура, която приляга повече към собствената история на Крит, отколкото към египетската. Тя се ползува от деленията „преддворцов“, „протодворцов“, „новодворцов“ и „следдворцов“ в зависимост от това, дали този особено важен елемент от живота на минойците — големите им дворци — не са били още построени, дали са били построени в ранния им вид, дали са достигнали обновената си и окончателна форма, или са били вече в развалини. Тези обозначения съвпадат обикновено с коригираната хронологическа рамка на Еванс, с изключение на това, че първото деление се отнася към 1700, а не към 1950 г. пр.н.е. Новодворцовият и следдворцовият период съответстват на късноминойския период II и III.

Нас обаче ни интересува преди всичко животът на минойците, а не толкова тяхната история. Същинският възход на минойците се пада в посочения промеждутък, приблизително между 1900 и 1400 година пр.н.е. Най-високият разцвет, времето, което всички познаваме — времето на скачачите върху бикове и богините със змии, на прекрасните дами в рокли, украсени с волани, на легендарния Тезей, Ариадна и Минотавъра, на разкошните дворци, на практично устроената канализация и на богатото изкуство — всичко това е включено между периодите, наречени „средноминойски III“ и „късноминойски II“ или, ако предпочитаме по-простото обозначение — в „новодворцовия“ период, т.е. седемнадесетия, шестнадесетия и петнадесетия век пр.н.е. Приблизително казано, ние се връщаме назад с около три и половина хилядолетия. Изразен в човешки поколения, този промеждутък може би не изглежда толкова дълъг — да кажем, от сто до сто и петдесет.^[1]