Милорад Павич
Дамаскин (4) (Разказ за компютър и пергел)

Второ разклонение

Читателят може сам да избере в какъв ред ще чете следващите две заглавия — „Спалнята“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие) или първо „Трапезарията“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие). От този избор ще зависи кое от двете заглавия ще предпоче за край на разказа.

Трапезарията

„Всеки нов ключ е една грижа повече“, утешаваше се Атилия, като гледаше недовършените стаи в палата си край Тиса. Напразно търси Дамаскин, но не за да довърши работата, а за да докаже на самата себе си, че „нейното дете“ е в състояние да направи хубав палат. Но строителят изчезна. Дори и Ягода не можа да му влезе в дирите. Все пак Атилия обичаше да броди из строежа, да мечтае и да разглежда хубавите вещи, които Дамаскин бе определил за нея и които лежаха в безредие навсякъде. Навремени си мислеше, че Дамаскин й е оставил някъде някакво съобщение, някакво писмо, не можеше да повярва, че си е отишъл, без да й каже нито дума на раздяла. Разбира се, той имаше сериозно извинение за това, беше ранен, но я заболя, че така, още с превръзки, бе идвал веднъж в бащината й къща, а не бе пожелал да й се обади. Поразговарял малко с баща й за онзи, другия майстор Йован и това било всичко.

Един следобед, дремейки на дивана в недовършения палат, Атилия слушаше през просъница звуците около себе си. Холът беше претъпкан с различни, още ненаредени по местата им вещи, подготвени за ползване, и един слуга на Николич ги описваше. Сричаше над листа си:

— Стол, скрин, още два стола, свещник, още един свещник, стомна, сито, солница, сукно, сахан…

Тогава Атилия схвана, че всички вещи в хола започват с една и съща буква. Като че Дамаскин си е играл с нея на „Дай, бабо, огънче“. Това, разбира се, нищо не показваше, освен че Дамаскин е запомнил как баща й спомена по време на обяда, че някога тя си е играла така. Или е запомнил, че тя някога, като малка, си е играла така със „своето дете“. И това я сепна. Имаше заръка тук, но някак учудваща, защото никаква дума не можеше да се състави, като се вървеше от едно на друго „с“.

Тогава на Атилия й хрумна нещо. От едно чекмедже извади ключа за трапезарията и изтича в нея. Трапезарията я изуми. Стените бяха гола тухла, но таванът беше завършен и измазан, целият блестеше в гипс и позлата. Представляваше синьо небе със слънце, месечина и звезди. Най-необикновено изглеждаше слънцето. Беше във формата на златен часовник, който за жалост не работеше, беше спрял на 10 без 10. Още нещо странно имаше на небето: там блестяха само четири звезди. Най-долната се намираше над прозореца, в който като в стъклен затвор лежеше корабче, съвсем като това, което Дамаскин й беше направил от хлебна кора и пръчицата за лула в онзи първи ден в къщата на баща й.

„Като че става дума за някакво плаване — помисли Атилия, — като че Дамаскин иска да ме прати на път! Като че трябва да се оправям по звездите, за да не се заблудя. Но това не може да е всичко…“

И тя загледа внимателно вещите, наредени покрай стените. На пръв поглед и тук бяха наблъскани без никакъв ред. За миг спря и си отдъхна, като видя, че предметите в трапезарията не започват с еднаква буква като онези в хола. Можеше да се опита нещо. Почна да срича първите букви на мебелите вдясно от входа на ляво, но нищо не излезе. Тогава почна от ляво на дясно и сърцето й заигра от щастие, когато се появи заръка. Звучеше съвсем невероятно и неразбираемо, но я имаше. Началните букви на вещите можеха да се наредят в три думи:

„Аршин сто мили“, заръчваха предметите, наредени по дължината на трапезарията в палата на Николич, и изречението свършваше в един от прозорците с хаван в него. Без съмнение в къщата имаше заръка от Дамаскин. Само трябваше внимателно да я прочете.

— Ягода! — извика радостно Атилия и нареди на кочияша да измери какво е разстоянието от първата до втората звезда на тавана на трапезарията.

Той се изненада, но я послуша.

— Аршин и половина — каза от стълбата.

— Кой град е на сто и петдесет мили оттук? — попита Атилия развълнувано.

— Ами Будим, уважаема госпожице, кой друг?

— Мери по-нататък! — викна му Атилия.

Разстоянието между втората и третата звезда на тавана на трапезарията беше малко по-късо, отколкото между първите две — правеше аршин и трийсет, значи трябваше да се върви от Пеща още 130 мили. По небесната карта на Дамаскин сега Атилия можеше да се движи без компас с помощта на звездите. Тази втора отсечка на пътя я водеше почти право на запад. Звездите на небето на трапезарията показваха точно това.

Разстоянието между третата и четвъртата звезда едва имаше малко повече от аршин, а това, ако сметките на Атилия бяха точни, правеше още около сто мили. И звездата отново я водеше право на запад. Само четвъртата звезда не беше нарисувана като останалите. Беше отбелязана на небето във вид на златен кръст.

— Впрягай! — викна Атилия на Ягода, като се закикоти, мислейки: „Да не ме праща в манастир Дамаскин?“

Още на другия ден тя поиска разрешение от баща си да тръгне на път. Той й даде лакираната карета с позлата, Ягода за кочияш, хрътки и своите въоръжени ловци да я придружават на коне. Облече хората в официални униформи, а един бързоходец на бърз кон прати на един ден езда преди тях да им намери място за отсядане в Пеша. Атилия сложи до себе си в каретата своята хрътка от стаята за музика и потеглиха още на следващия ден рано сутринта.

Пренощува в Пеща, после в Будим изяде някакъв сладкиш в една сладкарница до църквата „Свети Стефан“, а на Ягода нареди да разпита какво се намира на сто и трийсет мили на запад от Пеща.

— Че какво да се намира? — отвърна учуден сладкарят. — Всеки знае. Там е Виена.

— Карай тогава за Виена!

Така младата госпожица Атилия продължи за Виена, загрижена какво ще бъде след Виена, а Ягода, загрижен за квартирата й, за хората си, за конете и кучетата. Във Виена Атилия нареди според упътването от Дамаскиновата трапезария да се продължи право на запад. В Санкт Пьолтен се спряха пред магазин, пълен с блестящи цигулки. Над входа пишеше със златни букви:

Сега за пътя разпитваше лично Атилия.

— Като се тръгне от тук към Линц, има ли някакъв голям манастир? — попита тя стария продавач на цигулки.

— Има, как да няма — отвърна той. — Там е, гнедигес фройлайн, Кремсмюнстер!

Пет дни по-късно Атилия седеше в един ресторант в град Кремсмюнстер и пишеше писмо на баща си. Искаше поне малко от малко да му даде представа за незабравимите преживявания, които имаше в този град през изтеклите три дни.

Мили татко,

Град Кремсмюнстер лежи в низината, на равно, край малката река Кремс. Въпреки че не е голям, има много хубави зидани къщи. От едната страна над града се издига планина, в която има един голям манастир, накитен с много чудесни украси. В него живеят калугери от католическата вяра, наречени бенедиктинци, чийто старейшина се нарича прелат (което отговаря на поста архимандрит). Градът спада към този манастир. Не го бяхме наближили и на две мили, когато се зададе, а после и пристигна при нас пратеник на прелата — форстмайсторът (което ще рече старейшина на ловците). Под негово управление беше цялата околна земя и гората на този град, и манастирът, а управляваше и тамошната зоологическа градина, рибарника и риболова. Той яздеше напред, а след него — четирима ловци с пушки, хубаво и богато облечени. Като дойде при нас, запита за старейшината и понеже Ягода яздеше пред нас в своята официална униформа, отговори, че е той. Тогава пратеникът свали от главата си зелената си кадифена шапка с бяло снопче пера, предаде поздрав от прелата с молба да не убиваме животни и птици. След тази молба Ягода веднага нареди никой да не посмее да стреля или да лови зайци с хрътките и каза на форстмайстора, че той лично отговаря за манастирското имущество и че няма да има никакви щети.

На нашите ловци, които водеха ловни хрътки, той нареди веднага да си вържат кучетата. И аз наредих на слугата да върже моето, защото наистина, ако не ги бяха вързали, можеше да има много щети, тъй като никога дотогава не бяхме виждали толкова зайци и най-разнообразни птици, нито толкова стада елени и сърни.

Форстмайсторът, като видя колко сме предохранителни, нареди на своите ловци да убият два фазана и да ги донесат. Това не ги затрудни никак, защото по земята наоколо и по дърветата имаше премного. Веднага след заповедта ловците донесоха два фазана, а майсторът ги предаде на нашия кочияш като подарък и щом измина половин миля с нас, се сбогува с Ягода и се понесе към града със своите хора, а ние след него и като стигнахме в града, се разотидохме по определените за нощуване места.

Същата вечер прелатът изпрати при нас двама калугери да поканят от негово име мен и всички нас на другия ден на обяд. Съгласно тази покана на другия ден дойдохме в манастира около единайсет часа.

Прелатът ни посрещна много добре в преддверието, въведе ни в своя дворец и ни покани да седнем. Поднесоха кафе и ракия. Кой каквото искаше, с това се черпеше. Прелатът разговаряше с нас за различни неща, за войната и за земята, от която сме дошли, и така прекарахме времето до обяда.

Като влязохме в залата, ястията бяха вече на масата. Съдовете бяха сребърни, масата — мраморна, дълга около два и половина и широка около два аршина. Преливаше в живи бои в червено, зелено, синьо, бяло и жълто. Тясната гладка страна на плота, широка една педя, беше позлатена. В средата на масата имаше голяма плитка чиния, почти аршин широка. В средата на чинията беше поставена тръбичка, която влизаше в средата на една колона под масата, а на тази тръбичка беше прикрепен кит, излят от сребро. Той представляваше онзи кит, който изхвърлил от утробата си Йон. Самият този кит без чинията, както ни казаха, тежал двайсет фунта. Люспите по него изглеждаха като златни, сложени измежду другите, сребърните. От вътрешната страна на обръча бяха запоени две тънки колела, едното — сребърно, другото — позлатено, а на тях имаше сини кристални чаши с позлата, пълни с пиво. По-късно сипаха и вино в тях.

Едва седнахме на масата, и прелатът раздвижи с ръка онази чиния и изведнъж от ноздрите на кита бликнаха две струи. Бяха тънки като гъше перо, високи около два аршина, а от зъбите му също така тръгнаха струи (от ушите му течаха два реда струи, тънки като конец).

Целият таван на залата бе украсен с рисунки и злато. Картините изобразяваха разни неща от историята. Стените бяха издялани от каменни квадрати, а в единия ъгъл, дето беше масата с храната, стоеше мраморно корито, над което в стената имаше тръба с медна позлата с кран. През този кран течеше студена вода и оттук я наливаха в чашите и ги слагаха на масата. В коритцето се миеха чашите, а водата изтичаше долу. Завесите на вратите и прозорците бяха прескъпи, със златни ресни, пискюлчета и гайтани. По време на обяда църковни органи свиреха разни песни. Подът беше от орехови дъски с инкрустации от различно дърво.

След обяда минахме отново в стаята при прелата, където ни поднесоха десерт и кафе.

На сутринта след това посещение прелатът ми даде придружител до Виена, а ако потрябва, и за нататък.

— Това е един поручик, доверен мой човек — добави, — вие го познавате вече, вчера беше на обяда с нас.

Така, татко мой, завърши това по най-хубавия начин и утре се връща дъщеря ти

Атилия

Така Атилия тръгна обратно, заслепена от разкошното посещение при прелата. Поручикът наистина я придружаваше на хубав вран кон и в Санкт Пьолтен я почерпи лимонада в една гостилница. Привечер Атилия повика поручика, който цял ден бе яздил до каретата, да влезе. Без да забавя галопа на своя кон, той хвърли юздите на кочияша Ягода, изу крака от зенгиите, полегна по животното и се спусна на стъпенката на каретата, като остави коня в бяг.

Хрътката заръмжа, а после започна да се умилква. Поручикът се облегна на седалката и извади една книга от маншета на ръкава си.

— Какво е това, господин поручик? — попита със смях Атилия.

— Нещо, което сигурно ще искате да прочетете и което, вярвам, ще ви изненада.

— Трудно е да ме изненада нещо, господин поручик.

— Четете тогава.

Ръката на поручика в черна ръкавица със златна халкичка във вид на пръстен подаде книгата на Атилия. На корицата пишеше:

Атилия разгърна книгата, а поручикът й показа от кое място да започне. И тя четеше с все по-голямо учудване. В книгата дословно пишеше:

„… град Кремсмюнстер лежи в низината, на равно, край малката река Кремс. Въпреки че не е голям, има много хубави зидани къщи. От едната страна над града се издига планина, в която има един голям манастир, накитен с много чудесни украси. В него живеят калугери от католическата вяра, наречени бенедиктинци, чийто старейшина се нарича прелат (което отговаря на поста архимандрит). Градът спада към този манастир. Не го бяхме наближили и на две мили, когато се зададе, а после и пристигна при нас пратеник на прелата — форстмайсторът (което ще рече старейшина на ловците). Под негово управление беше цялата околна земя и гората на този град, и манастирът, а управляваше и тамошната зоологическа градина, рибарника и риболова. Той яздеше напред, а след него — четирима ловци с пушки, хубаво и богато облечени…“

Атилия четеше с удивление и ужас нататък описанието на посещението в Кремсмюнстер от 1744 година. Беше описано всичко буквално и точно, така, както тя го преживя и както писа после на баща си. И елените, и сърните, и срещата с форстмайстора и неговите ловци, и връзването на хрътките и как хората му отстреляха дивеч и го подариха на случайните гости, чудесния обяд при прелата, сребърните съдове и мраморната маса под водоскока във вид на кит със златни люспи… И най-сетне, песните, които се свиреха на орган, та и в книгата на края на този раздел пишеше:

„След обяда минахме отново в стаята при прелата, където ни поднесоха десерт и кафе.“

Атилия седя известно време безмълвна с книгата в ръка на седалката си, тапицирана с кадифе в цвета на нейните коси. В книгата всичко се беше случило както преди малко в нейния живот.

— Къде, за бога, намерихте това чудо? И кой е този Пишчевич? Роднина ли ви е? — попита удивено Атилия своя спътник, връщайки му книгата с шеговита ужасеност. — Дори броят на подарените фазани съвпада. Вече не зная завчера ли съм ходила на посещение при прелата или преди сто години и сега от Кремсмюнстер или от книгата излизам?

— Направо от книгата, хубава госпожице Атилия — каза поручикът и обърна разговора. — Вероятно в Кремсмюнстер имахте много поклонници.

— Имах, но чакайте малко да се съвзема. Действително ме изненадахте… Да, и в Кремсмюнстер някакъв господин ме учуди много. Някой си Александър.

— Говорете. Сега вие мен ще учудите. Но мен трудно можете да ме учудите, госпожице Атилия… Прочее готов съм.

— Наистина ли искате?

— Слушам.

— И трябва да слушате — каза Атилия и се закиска, — та значи дойде една сутрин при мен този Александър, хубав, черен и рошав, седна в леглото ми на цветчета и говори с мен, а ме изяжда с очи. Парче по парче. Най-напред гърдите. После устата. Повали ме и си отиде. Питам се какво искаше от мен?… Следобед отново дойде, такъв прав и чернокос, с меки коси и твърдо дупе. Седна в онзи мой креват на цветчета, говори нещо, като че вода клокочи, и пак ми опердаши цицките, изгори ме и пак си отиде. Не знам какво искаше и защо идва… На сутринта пак ме търси, хубав, широк в раменете като двукрила врата. Сяда в онзи мой креват на цветчета. Цялата ме опипа, повали ме още веднъж и си отиде. Всеки ден така. Наистина не знам какво искаше той от мен. Какво мислите вие, господин поручик?

При тези думи и двамата прихнаха в смях, поручикът прегърна Атилия и каза:

— Знам какво е искал, искал е да се сватоса с вас, драга госпожице Атилия.

С тези думи поручикът взе Атилия в скута си, опердаши й цицките и Атилия му прошепна в унес на ухото:

— Стигни ме, стигни ме, ще съм бърза!

Няколко мига след любовта, блажено отпусната на люлеенето на каретата, госпожица Атилия си мислеше в прегръдките на своя мил:

— По-добър Александър от този Александър не мога да намеря.

Нямаше как да види, че ръката на нейния годеник, който я прегръща, има под ръкавицата сребърен напръстник вместо показалец.

 

 

(Ако не сте прочели заглавието „Спалнята“, идете на това заглавие. Ако сте го прочели, това е за вас краят на разказа.)

Спалнята

Хрътката използваше случая, когато Атилия не поливаше цветята с музика, да глозга крака на пианото. Така беше и тази сутрин. Атилия не свиреше. Тя плачеше и пишеше писмо на капака на пианото. От време на време животното прекъсваше мързеливата си работа, за да погледне угрижено господарката си.

Драги протомайсторе Йоване,

Както знаете, баща ми изпъди Дамаскин и неговите работници, без да им плати. Каза, че няма да плаща за недовършена къща. Като че те са виновни. А и на вас не иска вече да плаща, защото „чемширът не расте“ — както казва.

Съвестта ме гризе поради това, защото за всичко е виновен баща ми. Кой знае къде и какво е сгрешил. Затова ви пращам добавка за разходите, които сте имали, както и пари за Дамаскин и неговите работници, за да платя техния труд по палата. Само вие можете да ги намерите по строежите и да се издължите пред тях с тези пари. Аз и моят кочияш не можахме да им влезем в следите. Ако нещо остане, употребете го за зидане на църква някому, комуто църквата от чемшир расте.

Съжалявам, че всичко около моята бъдеща венчавка завърши така безславно. Но погледнете вечер: звездно небе и над него във всемира — огромна всеобхватна мисъл…

Ваша като щерка

Атилия

След като писмото и парите бяха връчени, Атилия започна да разхожда хрътките на бащи си, за да си изтъркват ноктите. Беше пролет, градината, отдавна засадена по план край бащината й къща, изпускаше едни аромати сутрин, други растения (нарочно подбирани с тази цел) дъхаха на свежест по обяд в жегата, а нощните цветя откликваха с ухание на месечината и приливите. Атилия плачеше в урните за събиране на сълзи, поставени някога от горкия Шувакович покрай пътеките, времето минаваше, месеците изтичаха. Атилия реши да си пусне дълга коса. Дочака нова месечина, отряза си косата и я сложи под камък, да не я отнесат птиците в гнездото си.

Седеше и чакаше да й порасне коса. Самотна се чувстваше, годеникът й Александър беше далече на поход, майсторите Дамаскин и Йован бяха кой знае къде, баща си не разбираше и му се караше, когато заприлича на покойната й майка, а той приличаше на умрялата си жена Мария особено много в неделя и в празник…

Една сутрин Ягода дойде развълнуван и донесе важна новина на господаря си:

— Чемширът потръгна! Чемширът отново расте!

Точно така беше: зеленият храм на протомайстора Йован се издигаше отново към небето бавно, но сигурно.

— Това значи, че и другият храм от камък край Тиса също расте — заключи Николич и заедно с дъщеря си препусна право в имението си на Ада.

Но там го очакваше разочарование. Започнатият и недовършен строеж беше в повече от окаяно състояние. Камъните бяха разтръгнати чак до основите, в храстите, пущинака и бурените едва се виждаше къде е бил някога градежът.

Побеснял, Николич понечи да ритне хрътката, която се въртеше около тях, но се сети, че тя хапе, преди кракът му да я достигне, и навреме се въздържа. Седна в каляската и се върна вкъщи.

Атилия не тръгна с него. Седеше на брега на реката и полугласно пееше:

Тиса, Тиса, тиха вода,

на сърце ми свобода,

капка си на слабост,

извор си на радост!

 

Арвийско злато

плава посред тебе,

с обич съм богата,

тя ще ме обсеби…

Привечер влезе в недовършения палат. В преддверието под колоните от гледжосани тухли беше направена голяма карта на целия този дял земя покрай Тиса. В ярки цветове от печена пръст беше показана околността — и Ада, и палатът на Тиса, и горите, бреговете и градовете в далечините. Долу бяха дадени размерите на картата с разделите в мили. А в горния край беше нарисувана голяма топка на земното кълбо, прободено със стрели, които показваха посоките на света.

В хола с открита камина на единия прозорец намери ключовете от стаите. А малко по-нататък — и големия дюлгерски пергел от дърво на Дамаскин.

— Я, забравил е нещо!

Беше все пак някаква заръка от него и това я зарадва.

Спалнята не беше заключена и Атилия влезе. От Дамаскиновите чертежи знаеше, че спалнята е център на палата. Но не очакваше да е толкова голяма, кръгла, с разкошна кръгла постеля в средата. Хвърли се плачешком на кревата.

Мръкваше се, реши да пренощува в палата, въведе хрътката и нареди да й донесат вечерята в леглото. Яде сладко, както сладко се яде винаги след плач, и разглеждаше чудната стая над себе си. Косата й пукаше непрестанно, през мислите й протичаха безсмислени откъслеци от отдавнашни разговори, размътвайки ги. Край нея властваха две тишини, едната — малка в палата и другата — безгранична навън в нощта, от която се плашеше и хрътката в стаята… Погледна през прозорците, три на брой. Единият от тях гледаше към Тиса, която не се виждаше в нощта, и през него нахлуваха свежест и мирис на вода. От Тиса влезе и някакъв вик, който я уплаши, и Атилия реши да се заключи. Но ключът се обръщаше в бравата, а тя не искаше и не искаше да го поеме. Ако нямаше безгранично доверие в умението на Дамаскин, Атилия щеше да помисли, че бравата е повредена. Продължаваше да превърта ключа и да брои. Чак при трийсетото превъртане на ключа бравата скръцна и заключи вратата. Атилия се уплаши още повече от това. Не знаеше дали ще може да отключи стаята, и с ужас помисли, че може да остане пленена в палата. Но при отключването, на трийсетото превъртане, вратата леко се отвори. Уморена от плач и страх, като гледаше през прозореца към Тиса, Атилия заспа.

На сутринта я събуди слънцето. Дамаскин така бе обърнал стаята, че всяка сутрин слънцето да буди Атилия. Край нея се простираше непозната, кръгла като начертана с пергел спалня. Атилия си спомни за пергела, който намери, и си помисли:

— Ако забода пергела в средата на стаята, което ще рече в средата на палата и на този креват, в чиято среда лежа…

И тогава Атилия извика, сякаш усети Дамаскиновия пергел точно между краката си.

„Ама че е безобразен Дамаскин!“, помисли неволно. Като се поокопити, всъщност подтикната по някакъв начин, Атилия продължи изследването. Спря да погледне през прозореца, пълен със слънце, и остана там без дъх. В градината пред прозореца стоеше мургавата женска фигура със зелена коса. Каменната девойка гледаше със стъклените си очи Атилия и я викаше при себе си с показалеца на лявата ръка. Дясна ръка нямаше.

„Това е статуята, която е изкопал Дамаскин“, разбра Атилия и веднага заключи, че торсът е върнат в имението тайно от баща й като заръка от Дамаскин.

„Ако приема спалнята като изрисуван с пергел кръг, мога да тръгна от центъра на стаята по права линия през този прозорец на изток, където ме вика статуята. Ако продължа колкото трябва да вървя, за да се случи нещо, може би ще открия какво ми поръчва по-нататък Дамаскин. Но колко трябва да вървя?“

Атилия искаше да излезе в градината, но отново се изпречи бравата. Трийсет пъти трябваше да обърне ключа като вечерта, за да се отключи вратата. Тогава й стана ясно. Това число в действителност беше следващото изречение от Дамаскиновото писмо без думи.

Тя излезе в преддверието и отиде при картата на земите край Тиса. Забоде пергела на Дамаскин в Тиса при Ада, където беше палатът, и направи кръг от 30 мили с рамото му, като използва указанието за милите в основата на картата. После от центъра изтегли права линия точно на изток. Кръгът и рамото се пресякоха на града, който се нарича Темишвар. Атилия подскочи весело и викна на Ягода:

— Впрягай, Ягода, тръгваме на път! В Темишвар!

В този град я упътиха към новоиздигнатия храм „Въведение“. Тя го позна веднага по чертежа, който навремето Йован Стълпник поднесе на баща й. Храмът беше съвсем същият като онзи чемширов храм, само че тук бе довършен от камък и мрамор, със седемте му прозореца. Без съмнение това беше църквата на протомайстора Йован, посветена на Въведението на Пресвета Богородица в Храма.

Атилия влезе.

— Влезте, влезте, госпожице Атилия, отдавна ви чакаме — каза свещеникът и я настани на един стол близо до олтара.

Над него Атилия съгледа добре изваян герб на Николич от Рудна — своя герб:

Свещеникът й поднесе едно удостоверение с печат и мъничка кожена кутийка. Удостоверението беше документ от църквата „Въведение“. Издадено бе на Атилия като собственик. В кутийката имаше две халки.

— Подарък от строителя Йован за вас и вашия годеник — обясни свещеникът.

От вътрешната страна двата пръстена имаха гравирана по една буква А.

— От кой Йован? — попита Атилия. — Те са двама!

— Ами и пръстените са два — отвърна попът и се засмя.

 

 

(Ако не сте прочели заглавието „Трапезарията“, идете на това заглавие. Ако сте го прочели, тук е за вас краят на разказа.)