Милорад Павич
Дамаскин (3) (Разказ за компютър и пергел)

Първо разклонение

Читателят може сам да избере в какъв ред ще чете следващите две заглавия — първо „Третият храм“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие) или първо „Палатът“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие). Разбира се, читателят може да зареже тези указания и да чете, както е навикнал, този, а и всеки друг разказ.

Третият храм

Точно на Свети Андрей Първозвани протомайстор Йован, наричан Стълпник, поднесе на господаря Николич от Рудна чертежите на храма „Въведение“, за който се бяха уговорили да го вдигне в имението на Николич на Тиса и да се обяви на името на госпожица Атилия като собственик. Сам протомайсторът избра мястото като най-подходящо, защото тука, както обясни, духал само един вятър. Когато разгърна в трапезарията на Николич чертежите си, те заеха цялата маса. Храмът трябваше да има седем прозореца, близо до олтара бяха предвидени столове за семейство Николич с техния герб на облегалките.

Господарят Николич се вдълбочи в чертежа и изведнъж рече:

— Ама тука, Йоване, има чертежи на три църкви, и то съвсем еднакви, а аз поръчах само една.

— Чертежите са за три църкви, но вие, господарю Николич, ще платите само една. Първата църква, която виждате начертана със зелена боя, ще бъде в градината ви под прозорците и няма да се зида, а ще расте от само себе си.

— Я не ме обърквайте, Йоване! Как така църква ще расте от само себе си?

— Може и веднага ще се съгласим, че може, господарю Николич. Още утре ще пратя трима градинари и те точно по този чертеж ще засадят чемшир в градината ви. Чемширът ще расте горе-долу със същата бързина, с която аз ще зидам от камък втората църква, нарисувана на моя чертеж с жълта боя, на определеното място във вашето имение на Тиса. Всяка седмица градинарите ми ще оформят и подрязват чемшира според чертежа, така че от прозореца вие постоянно ще можете да следите докъде сме стигнали аз и моите зидари и мраморджии там, на Тиса. Ще виждате всичко през прозореца — и като слагат сводовете на колоните, и като се поставя олтарът, като се издига кубето. Живот и здраве, да почнем, и всичко ще стане, както трябва и навреме…

— От хубаво по-хубаво. Но кажете ми, Йоване, за какво служи третата църква, третият чертеж, с виолетово мастило направен?

— Е, това е тайна, която ще откриете чак в края на строежа. Защото няма успешен строеж без тайна, нито истински храм без чудо.

Така се разотидоха и Йован почна да зида на Тиса храма „Въведение Богородично“, а господарят Николич показа на Атилия през прозореца как в градината им расте чемшир, подрязан във вид на църква, в която може да се влезе като в градинска алея с широк вход. Всяка сутрин Атилия се разхождаше из този природен храм, понякога стоеше пред тревния олтар, където щеше да се венчае, а един понеделник вечер в първия отворен прозорец на новата църква хвана звезда вечерница. Храмът от чемшир растеше към небето.

То се знае, че Атилия и баща й ходеха понякога на Тиса и там в имението си наблюдаваха как храмът „Въведение“ се въздига и расте от камък и мрамор. Със същия интерес навестяваха тогава и другия строеж, на Атилиния палат, който вдигаше Дамаскин. Но Дамаскин рядко биваше на строежа, като да се криеше от нещо.

Тогава се случи нещо неочаквано.

Една сутрин Ягода дойде при господаря Николич и каза:

— Чемширът спря да расте!

— Чудо голямо! — отсече господарят Николич. — Аз нито съм поръчвал, нито съм плащал храм от чемшир.

Все пак реши веднага да се увери сам на място как стоят нещата, и отиде бързо на Тиса да види кога ще може да приеме завършения храм и да го освети. Обаче там, на своя храм, той намери един прозорец по-малко и една врата по-малко от преди. А зидари и мраморджии нямаше.

— Тази антерия наистина взе да се разпаря — помисли господарят Николич и постъпи по стария си и проверен обичай. Не повика протомайстора Йован Стълпник да се осведоми за работата, а нареди на Ягода да му намери под дърво и камък Йовановия съперник Дамаскин. Не можеше да си представи двама майстори да не са съперници, а в живота — люти врагове. На другия ден се появи Дамаскин с превързана глава. Беше ранен. Под превръзката кървеше по малко.

— Какво е станало с църквата? — попита възбудено господарят Николич.

— Нали виждате. Вече не зидат.

— Как така вече не зидат? Защо?

— Нещо пречи на Йован да довърши църквата — каза Дамаскин. — Чемширът престана да расте.

— Като сте рекли чемшира, та чемшира! Пет пари не давам за чемшира — каза господарят Николич. — Платил съм на Йован да зида с камък и с камък трябва да зида. Не може ли да доиззида това, което липсва?

— Господине, Йован лесно може да продължи да зида с камък, но като не расте чемширът, значи не расте и третият храм, който видяхте нарисуван с виолетова боя в плановете на църквите. А този каменен храм се вдига само толкова педи, колкото педи напредва третият храм…

— Какво ще правим тогава?

— Нещо сте сбъркали, господарю Николич. Нещо сте останали длъжен, някому нещо сте взели от устата. Като се сетите какво сте сбъркали и кого сте ощетили, покайте се и поправете несправедливостта, като върнете дълга, и Йован ще ви довърши храма.

— Чакай, Дамаскине, къде зида Йован третия храм?

— На небето. Третия храм Йован зида винаги на небето.

(Ако сте прочели заглавието „Палатът“, идете на второто разклонение. Ако не сте, идете на това заглавие.)

Палатът

Съгласно договора зидарят Йован, наречен Дамаскин, поднесе точно на Свети Андрей Първозвани следобед на господаря Николич чертежите за палата, който трябваше да вдигне в имението на Николич на Тиса на подходящо място, където духа само един вятър. В трапезарията на Николич се скупчиха над хартиите Атилия, баща й и Дамаскин, който носеше белите си кърпи, а сабята и ножа бе оставил в преддверието. Според чертежите сградата трябваше да има четири колони на фасадата, която да се поддържа от тимпан, после бе големият хол с открито огнище, а особено хубави бяха двете стаи — обширната правоъгълна трапезария и спалното помещение.

— Добре си го замислил, дете мое — каза Атилия на Дамаскин и отиде в стаята с пианото и хрътката. На вратата се обърна и добави: — Ще видим дали ще изпълниш очакванията. А ти знаеш, сине мой, какви са тези очаквания. Миналия път ти казах. Къща като любовно писмо.

Тогава тя показа дланта на лявата си ръка с два пръстена, чиито камъни бяха обърнати към шепата, и ги впери в него като две сини очи. Сякаш правеше магии… После всяка събота Атилия нареждаше на Ягода да впряга и отиваше с баща си или без него на Тиса. Там палатът се издигаше бързо. Но Дамаскин почти никога не беше на строежа. Стените надхвърляха вече ръста на човек с вдигнати ръце, а Атилия успя само веднъж-дваж да размени няколко думи със своя мраморджия. Той като че се криеше от тях. Но веднъж стана обратното. Дамаскин повика господаря Николич да дойде бързо на Тиса. Като копаел основите на палата, открил в земята мраморна статуя на жена. Косата и очите й били зелени, а тялото — с тъмна плът, почти черно. Със свит показалец момичето викало някого при себе си. Дамаскин предложи на Николич да сложи статуята в хола.

— Този резил ли? — каза Николич, като едва го погледна.

Тогава Дамаскин взе чекийка и отдели ръката на скулптурата. Бликна някаква червена течност като вода, пълна с желязо. А в камъка се показаха жили, мускули и кости, сякаш бяха от живо същество, но цялото направено от чист мрамор…

Като чу това, на Атилия й идеше да убие баща си, но вече беше късно, Дамаскин беше махнал статуята от имението. Това като че вещаеше беда. Атилия не успя повече да срещне на Тиса „своето дете“ — Дамаскин. Съвсем наскоро Ягода донесе невероятни и много лоши известия. Кочияшът говореше като навит:

— Сега се разбра всичко. Нищо чудно, че Дамаскин постоянно носи със себе си сабя. Приказва се, че имал авантюри с жени и напуснатите любовници, годеници и съпрузи му отмъщавали и искали да се разправят с него. Честно казано, не бива да си криви човек душата, тези дни Дамаскин беше сложил покрив на палата край Тиса, даже го бе снабдил с обзавеждане, но първата нощ, когато понечил да преспи в него, бил коварно нападнат и ранен. Неизвестният нападател се прокраднал тихо до леглото на Дамаскин и щял да го убие, да не била станала грешка, ако това може да се нарече така. Не бил вечерял преди нападението. Както постъпват дуелистите преди двубой. Но тъкмо затова червата на непознатия закуркали силно в тъмнината. В последния миг това събудило Дамаскин и му спасило живота. Избегнал удара на сабята, грабнал ножа и в кратката схватка получил рана на главата, но отсякъл показалеца на нападателя. Онзи побягнал без пръста, а Дамаскин намерили окървавен на възглавницата…

При тази новина Атилия и баща й веднага отидоха на Тиса, но Дамаскин го нямаше вече там. Неизмазаният палат се издигаше в огромния парк и наоколо бяха Дамаскиновите зидари.

— Къде е Дамаскин? — попита Атилия уплашено.

— Къде е Дамаскин? — попита господарят Николич гневно.

— Отнесоха го. Ранен е. Каза ни да си искаме от вас плитата. В дванайсет месеца свършихме работа за три години, а сте ни платили предварително само за една година.

При тези думи господарят Николич побесня:

— Чуйте ме добре и ми плюйте в устата, ако излъжа! Докато не се довърши строежът, няма да получите и пукната пара̀!

И се върна в дома си.

Господарят Николич в такива случаи никога не разговаряше с онези, от чиито постъпки бе недоволен. Не потърси ранения си работник Дамаскин, а повика при себе си неговия съперник Йован Стълпник, протомайстора на храма, с молба да му разкаже по-подробно какъв е и що е този Дамаскин.

— Като светия отец Дамаскин и неговият едноименник, вашият зидар Йован, служи на небесната математика, която се различава от тукашната. Поне толкова, колкото светата лингвистика на Ориген се различава от тукашната граматика…

— Можеш ли да кажеш нещо по-веществено за Дамаскин? — прекъсна на това място господарят Николич протомайстора.

— Мога. Дамаскин владее едно голямо умение. Той умее да спи. Става преди съмнало, нахранва конете си, обикаля строежа и хапва нещо. След това, облегнат на къщата, която строи, дремва няколко мига прав. Друг път след обяда пробягва своите спомени насън, клечейки в сянката на някоя стена. Трети път след вечеря се тръшва и проспива своя дял от нощта… Но да не забравя — завърши разказа си протомайсторът, — Дамаскин поръча да ви предам, че вече няма да зида при вас, и ви праща тази кутия.

Когато господарят Николич от Рудна отвори кутията, в нея лежеше един кървав показалец.

(Ако не сте прочели заглавието „Третият храм“, идете на това заглавие. Ако сте го прочели, продължете четенето и идете на второто разклонение)