Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (23)

Двадесет и две

Ронин не можеше да повярва колко огромен е бегемотът. Освен Кориалстраз и великите Изражения, този Даргонакс беше най-големият дракон, когото беше виждал. Всъщност той не можеше да направи друго, освен да стои пред него с невъзмутимо лице. Опитът му от борбата срещу Детуинг му позволяваше да се изправи пред подобно чудовище.

„Крас, сега наистина имам нужда от помощта ти“ — помисли си той. Но не се знаеше къде е драконът-магьосник, а Ронин не можеше да седи и да се надява, че учителят му просто ще се материализира, за да спаси всички. Изгледаше, че съдбата на всичко е в неговите ръце. „Така да бъде, тогава“. Червенокосият заклинател не чака повече. Той атакува, но не Даргонакс.

Може би дързостта му позволи заклинанието му да подейства. Все пак Синестра очакваше той да нападне създанието й, не нея. И така изведнъж тя се оказа обгърната от зелени енергийни нишки, които приковаха ръцете й плътно до тялото и краката й. Но облекчението на Ронин не трая дълго, защото с разярен поглед дамата в черно се освободи от зелените обръчи.

— Ти си хитър и силен… за човек — отсече тя. — И ако те смятах за достатъчно интелигентен, за да видиш нещата в перспектива, щях да пощадя живота ти, за да ми служиш и да ме боготвориш.

— Колко щедро от твоя страна.

— Нахалството ти вече не е забавно. Даргонакс, вече може да го похапнеш.

Гигантският звяр изрева. Огромната му глава се стрелна към Ронин, който направи мощно силово заклинание. Но за голямо негово разочарование магията изглежда само нахрани страховитото създание.

„Кубът, по дяволите! — помисли си той, докато ужасяващата паст изпълваше гледката пред очите му. — Сигурно проклетият куб прави това!“ Той щеше да умре… и нямаше да разбере дали поне Верееса бе в безопасност. Някой трябваше да се погрижи за децата му…

Внезапно мощен енергиен удар уцели Даргонакс точно в лицето. Левиатанът нададе вой, но по-скоро от изненада, отколкото от болка. Той се загледа в посоката, откъдето дойде атаката. Зераку беше освободен. Не, не изцяло свободен, но достатъчно, за да може да използва част от магията си… а причината за това придоби образа на дренаята и чудото на чудесата — стария другар на Ронин — джуджето Ром.

Двамата стояха близо до гърба на окования дракон, където Ириди продължаваше да се бори с един от останалите кристали. Ром пазеше гърба й, отблъсквайки двама скардини, чиито страх от гнева на Синестра явно бе по-голям от страха им от драконите. Жрицата изглеждаше изтощена… и с основание. Тя бе стояла там не повече от няколко секунди, а беше успяла да постигне много повече от преди. Даргонакс се отърси от ефекта на заклинанието. Поглъщача изгледа злобно не Зераку, а Ириди.

— Какво имаме тук? Още енергийна храна?

Дренаята можеше да се измъкне по време на атаката на Зераку, но беше предпочела да остане и да довърши задачата си. Тя се обърна към Даргонакс и се подготви да му се противопостави, което само разсмя бегемота. Тя вдигна жезъла си, а той издиша към нея. Освободеният пръстен от червена енергия я удари и изхвърли назад. Тя се блъсна в камъните близо до последната нишка и повече не помръдна.

Зераку нададе гневен рев, който накара дори Даргонакс да се спре за миг. Спасителката му бе атакувана. Единственото същество, което беше повярвало в спасението му, лежеше, сякаш бе мъртво. Зераку изля яростта си. Това дребно същество беше показало повече качества от него самия. Тя бе останала там, откъдето той най-вероятно би избягал. Етерният дракон потъна в срам.

Той се опита да се освободи и да атакува Даргонакс с цялата си магия… и този път останалите нишки не можеха да го задържат. С огромна радост той усети как се късат. Най-накрая Зераку беше свободен, но не се подвоуми. Той не се страхуваше от по-големия дракон, чийто размери и относителна плътност го правеха още по-лесна мишена в съзнанието на етерния дракон. Той полетя, готов да се изправи срещу врага си.

— Гнусна твар! — изрева той към Даргонакс. — Лесно нараняваш по-малките, както правех някога и аз, но Зераку не е малък! Зераку ще те научи, че те струват повече дори от теб и мен! Много повече!

Колкото и слаб да изглеждаше преди, сега Зераку беше самата могъща ярост. Навсякъде около Даргонакс проблеснаха светкавици, които накараха сепнатия сумрачен дракон да отстъпи. Стените се разтресоха и за своя огромна изненада, създанието на Синестра се строполи с тях… а етерният дракон разбра какво означава да се биеш за някого, а не само за себе си.

Но докато Даргонакс беше зает, Синестра не беше. Разярена от гледката пред очите си, тя нададе вой. Устата й се изкриви, като устата на влечуго. Една от ноктестите й ръце се протегна към дренаята… Ронин насочи цялата си воля, за да изгради щит между Ириди и идващото заклинание. Когато силата на черния дракон стигна до него, тя разтърси магьосника, сякаш той бе целта й.

Ронин изрева, но не отстъпи дори когато Синестра продължи атаката си. В този миг жрицата се размърда. Тя успя да се повдигне… Но докато Ириди се изправяше, Ронин забеляза нова опасност до нея. Един драконид се беше появил от тунелите и в ръката си държеше малко оръжие, наподобяващо арбалет. Оръжие, което беше насочено към гърба на жрицата.

Ронин щеше да я предупреди, но тогава от нищото се появи чудовищна черна лапа и го запрати към стената. Един раптор скочи да го защити и получи удар в челюстите от огромния абаносов дракон… абаносов дракон, с ужасяващи белези от изгаряне по едната страна на лицето си. Истинската Синестра изплю остатъците от влечугото и изгледа гневно Ронин.

— Прекалено е жилесто… предпочитам нещо по-крехко… като теб…

Тя се наведе, за да погълне Ронин… но изведнъж се извърна, изръмжа бясно… и изчезна.

* * *

Крас спря за миг.

— Какво има? — попита Верееса.

— Калек, тръгвай с нея напред!

Младият дракон се намръщи.

— Ако ти…

— Прави, каквото ти казвам!

Калек млъкна. След малко кимна и се обърна към Верееса:

— По-добре да го послушаме.

Рейнджърът погледна Крас.

— Връщаш се там, откъдето дойдохме… защо?

Вместо да отговори, драконът-магьосник стисна зъби… и изчезна. Висшата елфа се обърна към Калек.

— Знам колко му коства това! И двамата не сте достатъчно силни, за да се телепортирате! Не и в Грим Батол! Защо се връща…

— Защото трябва… както и ние трябва да побързаме! — Калек я изгледа отблизо. — Цялото зло на Грим Батол е достигнало точка на кипене…

Понеже не можеше да направи нищо друго и понеже се опасяваше, че Ронин е някъде там, в центъра на всичко, рейнджърът неохотно кимна. Но докато вървеше до Калек, Верееса не можеше да не си представи защо Крас бе рискувал толкова много… представи си и потръпна.

* * *

Задъхан, Крас се материализира в залата с яйцата. Стотиците безформени яйца моментално го изпълниха с погнуса и той отново се замисли за живота в тях, който така и нямаше да се превърне в това, което му се полагаше. Той прокле Синестра за всичко, което бе създала тук. Тази ужасяваща зала бе една от целите му, но не и последната. Тя, разбира се, бе следващата пещера, в която се намираше реконструираната Демонична душа. И както личеше от златистия блясък в нея, зловещият артефакт се опитваше отново да се възроди.

— Частиците са повече от достатъчни, повече от достатъчни, уверявам те… — мърмореше Синестра. — Ще бъдеш по-стабилен от всякога, ще видиш…

Крас влезе в залата и видя как огромният черен дракон нежно събира частиците от Демонична душа, хващайки ги една по една с големите нокти на дясната си ръка. Щом вдигнеше някоя частица, Синестра я пускаше да се носи във въздуха пред себе си. На земята — безжизнени — лежаха още частици, но щом се вдигнеха във въздуха, част от злото им се завръщаше.

Тайната на способността й да възстанови артефакта се криеше в куба, който държеше в лявата си лапа. Крас не разпозна веднага Проклятието на Балакгос и се удиви как толкова опасен артефакт може да позволи на Синестра да възстанови този гибелен предмет, макар и само като сянка в сравнение с първоначалния си вид. Но от значение бе само това, че той отново щеше да съществува и Синестра можеше да продължи с експериментите си.

— Скоро, много скоро — шептеше тя на частиците във въздуха. — Почти достатъчно! Почти…

Тя изрева и се обърна към Крас, отприщвайки поток от разтопена лава към него. Но Крас очакваше подобен удар от представител на черния орляк, последовател на Пазителя на Земята. Той махна с ръка пред себе си и чудовищният изблик се обви в студена светлина. Лавата се охлади и остана като сиво-черна стена между него и Синестра.

— Ще го преправям отново и отново! — изкрещя консортът на Детуинг. — И всеки следващ път ще бъде по-страшен! Ще го направя! Ще видиш!

Крас знаеше, че тя е изгубила разсъдъка си, но сега лустрото на властното й спокойствие клонеше към вечния си край. Унищожаването на Демонична душа бе замъглило съзнанието й повече, отколкото драконът-магьосник можеше да си представи. И после той реши, че е разбрал защо.

— Това не започна като твой замисъл, нали, Синестра? — попита закачулената фигура, която бавно се придвижи покрай охладената лава. — Много отдавна Детуинг ти вмени това желание, нали? В случай че загине, ти трябваше на всяка цена да сбъднеш мечтите му.

Дишането на черния дракон се учести.

— Не! Това е моята мечта! Това е моят велик замисъл! Да, аз ще превърна Азерот в царство, управлявано от най-великия орляк, но това ще е мое дело, не негово! Мое!

Крас се подготви за следваща атака. По-важното беше да успее да се добере до частиците и куба. Демонична душа бе оцелявала в твърде много случаи и това трябваше да спре веднъж завинаги. Дори с цената на живота на всички в Грим Батол.

— Но наследството на Детуинг винаги ще бъде част от кръвта и магията на тези дракони, Синестра! Все пак в създаването им участва Демонична душа! Какво друго може да напомня повече за Нелтарион?

Тя отвори уста… и се подвоуми. Крас се зачуди дали всъщност не му бе повярвала… Все пак, той говореше напълно искрено.

— Азерот ще бъде мой…

Земята около Крас се издигна и го погълна за миг. Мрак обгърна дракона и той усети, че затворът му потъва все по-надълбоко. Той знаеше, че Синестра възнамерява да го прикове завинаги в сърцето на света. Но драконът-магьосник не очакваше точно това. Той напрегна всички сили… и се трансформира. Тялото му се разрасна и се притисна в стените на затвора му. Синестра е очаквала той да опита това. Ако продължеше, рискуваше да се смачка до смърт. Това определено можеше да се случи с повечето дракони, но Крас отказваше да се поддаде.

Тялото му се напрегна. Той усети как костите му още малко и щяха да се разтрошат на стотици парченца. Черепът му щеше да се смачка. Глинената обвивка се пропука. Като новородено, драконът Кориалстраз я проби с глава и изрева предизвикателно към черния дракон.

Синестра тъкмо използваше куба. Небесносиният артефакт пулсираше и противно на обичайната си функция, сега вливаше енергията си. Кориалстраз се изправи, посипвайки черния дракон с парчета от втвърдената си обвивка. Докато я обстрелваше с тях, той замахна с опашка пред блокирания й поглед. Опашката преметна куба към него. Кориалстраз ловко го хвана с една лапа. Следвайки примера на Верееса, Кориалстраз хвърли куба към другия артефакт.

— Не! — изрева черният дракон.

Синестра се спусна към куба.

Кубът и Демонична душа напълно се унищожиха взаимно. И двата бяха твърде нестабилни за подобна близост и краят им бе сигурен в мига, в който се докоснаха. Творението на Балакгос се опитваше едновременно да захрани и източи това, което отказваше да отдели абсорбираната си енергия.

Финалният и неоспорим край на творението на Детуинг доведе до изблик на магически сили, които, макар и не толкова страшни, както когато Верееса ги разпръсна с жезъла на наару, бяха достатъчно опасни за всички около тях.

Синестра се извърна, но твърде късно. Дори нейните люспи не можеха да я предпазят от това изгаряне. Вонята на изгоряла плът изпълни пещерата. И докато черният ревеше от болка, вече и двете страни на лицето й бяха еднакво ужасяващи.

Въпреки болката й — или може би заради нея — Синестра се спусна към врага си. Кориалстраз с готовност я посрещна. Всъщност той все още беше по-слаб от нея след всичко, което преживя, но нито за миг не се замисли за това.

Синестра се опита да забие зъби във врата му. Кориалстраз извиваше глава, за да избегне захапката й, докато в същото време я избутваше към залата с яйцата. Двамата се блъснаха в стената до входа и върху тях се изсипа дъжд от сталактити. Но докато Кориалстраз почти успя да я доведе до яйцата — надявайки се битката, независимо от изхода й, да доведе до унищожаването на повечето от тях — Синестра се отскубна от него.

— Умно, много умно, скъпи ми Кориалстраз! Наистина те аплодирам! Защо ти не бе Пазител на Земята вместо Нелтарион! Щеше да се получи доста по-ценно поколение!

— Бих предпочел да се чифтосам с кракен!

Въпреки сериозните, явно болезнени рани по лицето си, черният дракон се засмя. Зад Кориалстраз пътят към яйцата се затвори. Когато удари с опашка някогашния вход, сякаш удари диамант.

— Не бих искала новите ми деца да пострадат — каза подигравателно тя.

Земята под краката им се разтърси. Кориалстраз се спомни за басейните с лава в съседната зала и осъзна, че източникът им трябва да е някъде под тях. Източник, който несъмнено се простираше под цялата Грим Батол. Подът на пещерата изригна. Бликнаха потоци от разтопена лава…

* * *

Страховитата планина отново се разтърси, но двамата левиатани бяха твърде увлечени в битката си, за да обърнат внимание на това.

Даргонакс и Зераку ожесточено се бореха, като първият по-често се блъскаше в стените, ударен от магията на другия… Но после и двамата продължиха да си разменят равностойни удари, след като Поглъщача също премина в безтелесна форма и започна да се учи как по-добре да борави със собствената си магия. Пещерата се изпълни с ярка и смъртоносна светлина, докато пипала се опитваха да душат, звезди избухваха в опит да разкъсат призрачните тела, фантомни челюсти се опитваха да захапят еднакво етерни гърла.

Но Ром не се вълнуваше особено от това. Той бе останал до Ириди, докато тя се опитваше да освободи етерния дракон, а сега се опитваше да я достигне, след като врагът на Зераку я беше изблъскал настрани. Джуджето искаше единствено да изведе дренаята и хората си навън.

Докато жрицата се подпираше на жезъла си, той забеляза Гренда в далечината. Тя също го видя и радостта в очите й беше достатъчна да накара стария ветеран да зачерви бузите под брадата си. Той й даде знак да поведе хората към най-близкия проход, но тя му помаха, сочейки зад гърба му.

Ром се завъртя и видя Раск, който се прицелваше в него с един дуар’хън. Драконидът явно го беше взел от някого от слугите си, защото преди не носеше подобно оръжие. Раск очевидно беше изчислил, че може да не успее да се добере достатъчно близо до целта си, за да използва друго оръжие. Драконидът стреля точно когато джуджето го видя. Но целта му не беше Ром, а дренаята.

И все пак, без да го е грижа за риска, който поема, Ром се хвърли между драконида и жрицата, размахвайки секирата си. Шипестият снаряд се удари в плоската част на секирата, но вместо да се отклони настрани, уцели рамото на Ром, точно между връзките на бронята му. Той изпъшка, когато няколко от шиповете се забиха поне на сантиметри. Скривайки раната си от дренаята, той се провикна към нея:

— Тичай към Ронин! Той е най-добрият ни шанс да се измъкнем живи от тук! Побързай! Тръгвай!

Той се загледа след нея, докато се увери, че се е насочила към магьосника, и после се обърна. Но не достатъчно бързо. Главата на тежката секира го уцели странично. Джуджето падна, затискайки с тяло едната си ръка. Ром усети как се облива в кръв, която се стича бавно и изстива. Тежък ноктест крак притисна безформената му ръка и въпреки че беше счупена, Ром ясно усети новата болка от силния натиск на Раск, под който последва ново рязко счупване.

— Гнусно джудже…

Драконидът прекрачи Ром и стисна секирата си, готов да я хвърли. Само мощно същество като Раск можеше да хвърли с точност толкова голяма секира. Ром знаеше, че е дошло време да умре. Духовете на Гимел и другите, които бяха загинали при Грим Батол, се събраха, за да го посрещнат в редиците си.

Но Ром успя с мъка да се изправи на колене, възможно най-безшумно. Колебливо той се промъкна зад Раск, който се целеше не в Ириди, а в нищо неподозиращия Ронин. Джуджето не изпитваше и капка съмнение, че драконидът ще нанесе неочакван и смъртоносен удар на магьосника, въпреки голямото разстояние между тях. Ром се огледа за дуар’хъна, но Раск явно беше захвърлил оръжието веднага след първия му изстрел.

Това оставяше на ранения воин само един шанс и Ром се хвърли към много по-високата ръка на драконида, избутвайки я нагоре. В същото време той извъртя китката му, опитвайки се да насочи острието към главата му. Но макар и все още силен за човешките представи, Ром беше твърде слаб, за да постигне отчаяната си цел. Главата на секирата се обърна към челюстите на Раск и ги разсече. Люспестият страж изсъска от гняв и болка и отблъсна джуджето от себе си. Кръв се стече от устата на драконида, когато замахна със секирата си към Ром. Но замахът се оказа нестабилен и само плоската част на секирата се удари в шлема на джуджето.

Ром се претърколи настрани и докопа своята секира, докато Раск се клатушкаше към него. Драконидът дишаше тежко, но това не го забави. Той стисна здраво оръжието си и атакува джуджето. Ром силно изрева и вдигна секирата си. Драконидът обаче имаше по-широк замах. Раск изпъшка, замахвайки към падналия воин, а острието проряза дълбоко гърдите на джуджето. Ром изрева, осъзнавайки, че е поел фатален удар. Но вместо да се предаде на смъртта, той впрегна ужасната си болка и я добави към силата на замаха си.

С уменията си на един от най-изтъкнатите воини Бронзбиърд, той умело прокара секирата си покрай гарда на Раск. И с остатъка от силите си отсече главата от тялото му.

Докато тялото на Раск се свличаше настрани, Ром се строполи близо до главата, която дори в смъртта се озъбваше. Ревът на борещите се дракони заплашваше да пробие тъпанчетата на умиращото джудже. Той чу как нещо над него се пропуква и разбра, че част от тавана се събаря, но това не го уплаши. Докато срутеният таван го достигнеше, Ром вече нямаше да чувства болка. Той изведнъж забеляза фигурите, които го бяха наобиколили. Гимел, другарят му от войната, беше там и му предлагаше лула. Духовете на тези джуджета, които Грим Батол му беше отнела, сега приветстваха в редиците си стария си другар и заедно изчезнаха в обширните покои на задгробния живот.

Двамата титани продължаваха сражението, използвайки магията си, за да се хвърлят и мятат един друг из пещерата. Даргонакс не обръщаше внимание на дребните същества около тях, но не и Зераку. Той забеляза джуджетата и магьосника и най-вече дренаята — Ириди, която, както бе разбрал от контакта им, се опитваше не само да оцелее, но и да победи злото в това място. Това зло много приличаше на злото, което той самият навремето прегръщаше, но сега вече презираше.

Докато Зераку беше доведен тук насила, всички те бяха дошли тук по своя воля и с готовност да се пожертват. Зераку се опитваше да проумее тази жертвоготовност дори докато се бореше с Даргонакс. Те се биеха за нещо по-ценно от собствените си животи, нещо, което щеше да помогне повече на други, отколкото на тях самите. Това прозрение го накара още повече да се засрами от миналото си… когато той бе същият по дух като тази гротеска, с която сега се сражаваше.

„Не! Аз няма да бъда като него! Тя откри нещо стойностно в мен! Няма да бъда като този… Няма!“ И въпреки че усещаше колко мощен всъщност бе Даргонакс и колко по-голям шанс има срещу него, Зераку беше убеден, че дори само заради Ириди трябва да се бие докрай… какъвто и край да отредеше съдбата. За нея…

Повечето джуджета бяха избягали, а Ронин беше успял да даде знак и на рапторите да ги последват. Бяха останали само няколко скардини, но те бяха лесна мишена за магьосника, който ги събра с едно-единствено заклинание и ги изхвърли в една от най-далечните пролуки. За него не бе от значение дали щяха да оцелеят или не. Важното сега бе да открие Верееса, ако изобщо бе жива, и Крас.

Ириди се затича към него, поглеждайки назад, сякаш очакваше някой да я следва. Ронин погледна зад нея, но успя да види само камъни от срутения таван.

— Ром… — промълви той, взирайки се напред.

Последно го беше видял, когато се появи и драконидът.

— Той трябваше да е с мен! — каза дренаята, когато стигна до магьосника. — Той беше…

— Истинско джудже-воин — довърши Ронин. — Той направи, каквото трябва. Нямаме избор…

Изражението на Ириди внезапно се промени и стана особено сериозно.

— Познавах го отскоро, но ще се постарая да почета жертвата му и да последвам примера му…

Магьосникът понечи да отвърне, но се наложи бързо да я сграбчи, преди друго парче от тавана да се стовари върху двамата. И макар да беше успял да избегне тази опасност, сега земята под краката им започна да се тресе. Трусовете, които Ронин бе усетил преди малко, сега бяха многократно по-силни. По целия под на пещерата се появиха цепнатини, от които изригнаха горещи газове. Пещерата стана задушаващо гореща. Ронин погледна към най-близкия проход, който всъщност беше твърде далеч. Част от него мислеше за Верееса, но той знаеше какво трябва да стори. Ронин сграбчи дренаята в ръце.

— Дръж се здраво и се моли да ми стигнат силите за още един опит!

— Но Зераку се нуждае от мен! Той знае, че не може да победи Даргонакс сам! Той се жертва за нас! За мен! Усещам го! Трябва да му помогна! Няма да позволя тази жертва да бъде напразна…

— Няма време да спорим! Дръж се здраво!

За щастие, последните джуджета и раптори успяха да се измъкнат от пещерата, защото в противен случай Ронин нямаше да може да им помогне. Той затвори очи и се концентрира… Тътен от експлозия изпълни ушите му… и почти веднага утихна.

* * *

Около Ронин цареше мрак, но той нямаше нужда да вижда добре, за да разбере, че двамата са се измъкнали навън. Освен това магьосникът можеше да чуе джуджетата, които се отдалечаваха от Грим Батол. Сред виковете им долавяше съскане, което значеше, че и няколко раптори са успели да се спасят.

Но дори и отвън земята продължаваше да се тресе. Ронин беше твърде слаб, за да рискува с още един скок след толкова много заклинания през последните няколко часа, и все пак се подготви точно за това. И изведнъж не просто земята изригна, а част от планината Грим Батол. А с това се появиха Даргонакс и Зераку.

Струйки лава се стичаха по драконите… и през тях. Мощното изригване на разтопена скала не ги притесняваше. Но въпреки това нещата не се развиваха много добре за Зераку. На огнената светлина от изригването етерният дракон изглеждаше по-прозрачен, отколкото Ронин смяташе за нормално, и сякаш той поемаше повечето удари.

— Зераку губи — изведнъж отсече Ириди, потвърждавайки опасенията на магьосника. — Твърде дълго време беше в плен и загуби много от същността си… и ми се струва, че Даргонакс продължава по някакъв начин да се храни от него…

— Това изобщо не ме изненадва!

Но сега други неща бяха по-важни за Ронин, неща, които го караха да прикове погледа си към опустошената планина. А на дренаята каза:

— Ириди, тук си в безопасност с джуджетата. Остани с тях!

— Ще се върнеш за Верееса, нали?

— И за Крас, ако е още жив, но да, най-вече за Верееса…

Жрицата кимна.

— Тръгвай! Знам какво трябва да се направи.

Той кимна, макар да изпитваше известна вина за това, че мислеше за едно-единствено същество в момент, когато опасност грозеше цял Азерот. Даргонакс трябваше да бъде спрян, ако това изобщо бе възможно. Но първо той щеше да открие съпругата си…

Ронин стисна зъби и се опита да се фокусира изцяло върху нея. Той се молеше да е достатъчно близо, за да може да се телепортира до съществото, което познаваше най-добре и което също толкова добре познаваше него. Ако беше жива, Ронин щеше да я открие. В противен случай, дори Синестра и ужасното й създание щяха да разберат колко силна може да бъде яростта на магьосника… независимо дали накрая Ронин щеше да е постигнал единственото собствената си смърт.