Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (21)

Двадесет

Той беше жив. Крас не се изненада от това чудо, но не остана и напълно доволен. Атаката на Калек се провали, но причината беше доста неприятна.

— А-а, великият Кориалстраз… защитник на нисшите раси, спасител на Азерот… най-големият глупак, който някога се е раждал… — отекна гласът на консорта на Детуинг.

Крас едва помръдваше. Беше твърде болезнено да изправи глава, за да я види как пристъпва към поправената Демонична душа и я докосва така, както любяща майка гали любимото си дете. Драконът-магьосник се съмняваше, че Синестра някога се е отнасяла така към Нефариан или Ониксия, но все пак те не съществуваха единствено заради амбицията и лудостта й. Демонична душа нямаше собствено съзнание, нито можеше да мечтае за независимост…

— Никога… никога няма да проработи! — успя да изрече Крас с прегракнал глас. — Накрая… ще видиш само… разочарование… и смърт…

— Нямам нужда от проповедите ти, Кориалстраз — отвърна подигравателно черният дракон, поглеждайки с любопитство към смаяната Верееса. — Да, мила моя, и ти си жива… макар и не за дълго. Трябва да ми благодариш за това чудо. Цялата сила, която младият глупак се опита да отприщи, беше насочена другаде, благодарение на моите усилия…

Крас изсумтя.

— Ти беше… твоят зъл шепот подведе синия… ти го накара да отдели толкова мощна сила.

— Разбира се! Той направи прекрасен избор! Можеш да си представиш колко беше забавно да разбера, че не само е жив, но и мислите му бяха толкова объркани, че лесно успях да ги насоча срещу теб! Заради непрекъснатата ти намеса във всичко в този свят сега има доста като него, Кориалстраз…

— А ти… създаваш собственото си унищожение, С-синестра. Не можеш… не можеш да контролираш създанието си! Помисли за това, преди да е станало прекалено късно…

Тя рязко махна с ръка и Крас полетя към тавана. Щом се удари в него, той изрева, но не само заради силата на удара. Върхът на дълъг сталактит, който се появи по волята на черния дракон, прониза гърдите му. По пода на залата се стече живителна течност от червения дракон. Но Крас все още дишаше и въпреки видимо смъртоносната рана, той остана в съзнание.

— Всичко се развива както желая, скъпи мой Кориалстраз, както винаги! Подготвила съм се за всичко и, въпреки че признавам леката си изненада от бягството ти от какавидената камера, действията ти всъщност доведоха до по-бърз и задоволителен резултат!

— Ти… ти ще си доведеш… по-бърза смърт, казвам ти! Дори сега…

— Дори сега другарите ти напразно се опитват да избягат, а специално двама от тях дори са решили да освободят етерния дракон… — тя се усмихна, виждайки израженията на Крас и рейнджъра. — А-а! Май не знаете за това? Ти, мила елфа, трябва да си особено заинтригувана, защото мисля, че освен дренаята, която и двамата познавате, там има един човек-магьосник… червенокосият човек, който е известният любим лакей на Кориалстраз!

— Ронин?

Верееса занемя.

— Какъв любящ съпруг… — забулените черти изведнъж добиха студен израз. — Какъв любящ съпруг… — усещането й за триумф се завърна. — Но те двамата просто се подготвят да допълнят резервоара с магически енергии, който подготвям за новите си деца…

Див рев разтърси залата и почти свали Крас на пода. В последния миг Синестра поднови болезнения му плен.

— Чуй… чуй това… Синестра! С всеки следващ рев създанието ти звучи по-голямо, по-силно…

— Но разбира се! Това е целта! Честно казано, Кориалстраз, мисля, че си губиш разсъдъка.

Закачулената фигура успя да поклати глава.

— Никога няма да разбереш, докато не… — изпъшка той — не стане твърде късно…

Тя се засмя.

— Усещаш ли слабостта? Усещаш ли как се сковаваш? Когато събрах каквото можах от Демонична душа, открих, че в него е останала невиждана енергия. По-интересното беше, че частиците се опитваха да привлекат още енергия, сякаш се опитваха да възродят творението на скъпия ми изгубен съпруг — Синестра погали сияещото нещо. — Сякаш съдбата ми се усмихна. Вече се бях сдобила с Проклятието на Балакгос^[1], което щеше да действа толкова добре с остатъка от Демонична душа, сякаш сама съм го планирала.

Крас знаеше за Проклятието на Балакгос — небесносин куб, създаден от един от първите синове на Малигос. Всички сини дракони бяха защитници на магията, но Балакгос беше направил една крачка напред. Той проектира куба за спешните случаи на заплаха над Азерот… По целия свят беше пръсната необуздана латентна магическа енергия, която никой не контролираше, но можеше да бъде използвана от безскрупулни заклинатели, ако се натъкнеха на нея.

Кубът трябваше да търси и събира в себе си тези енергии. Можеше да се активира единствено със собствени сили. Този куб беше замислен като резервоар на магия, която сините щяха да използват при нужда. Но, когато го изпробва за първи път, Балакгос откри малка грешка в изчисленията си. Кубът откриваше магията в близост до себе си и я абсорбираше… но това бе магията на драконите.

Когато откриха Балакгос, от него беше останала само изсъхналата му обвивка. Все пак самите сини дракони са част от магията, както и кръвта им, и цялата им същност. Това се случи в древността, когато Малигос все още бе с ума си и Детуинг все още бе довереният Пазител на Земята, Нелтарион.

С известна ирония Крас си спомни как Малигос, за да предпази орляка си от куба, се съгласи с предложението на Нелтарион. Синият предаде куба на верния си другар, който трябваше да го зарови надълбоко в Азерот. Това беше все едно да дадеш кама на убиец и да го помолиш да не я използва.

И все пак, не само остатъкът от Демонична душа, но и целта на Проклятието на Балакгос явно беше изменена. Сега двата артефакта предоставяха на Синестра идеалната матрица за абсорбиране на енергиите, от които се нуждаеше, за да създаде дракон, какъвто досега не е летял в този свят.

— Няма да отнеме много време да извлека нужното от вас — каза Синестра. — Междувременно мисля да се погрижа за дренаята и човека. Техните сили и вашите ще направят прекрасна комбинация! Колко жалко, че няма да си жив, за да видиш какво ще създам с нея, Кориалстраз! Мисля, че дори ти ще се заинтригуваш…

Крас се опита да отговори, но и раната, и слабостта му от източването му бяха дошли в повече. Той можеше единствено да следи с очи черния дракон… и адския артефакт.

— О, да — загука Синестра. — Трябва да знаете още нещо. Никога нямаше да успеете да го унищожите. Доста се постарах да направя така, че този път никоя сила от Азерот да не може да разруши Душата, включително люспа от черен дракон, още повече от съпруга ми…

— Значи… само си влошила положението…

— Много си упорит, Кориалстраз, нали? Ще ми липсва сляпата ти решителност… наистина…

Тъмната дама се изсмя още веднъж… и изчезна.

— Крас! — извика Верееса. — Нищо ли не можеш да направиш?

Той поклати глава. Можеше единствено да запази съзнание, но скоро и това нямаше да е по силите му. Драконът-магьосник погледна към Калек. Лицето на синия беше бледо и дори острият поглед на червения едва долавяше движението на гърдите му.

— Тогава… да се надяваме, че това… ще проработи!

Крас дочу стържещ звук откъм рейнджъра, но не видя какво може да го е предизвикало. После нещо рязко се пропука…

— У-ух!

Шум от трошене на скала изпълни ушите му. Миг след това драконът-магьосник дочу стъпки. Под него се появи някаква фигура. Крас успя да се фокусира достатъчно, за да разпознае Верееса. Тя държеше някакво малко странно острие.

— Беше в ръката ми, когато синият ме прикова към стената. Имах късмет — явно искаше само да ме държи настрана, без да ме наранява.

— Калек… Калек не е зъл.

Рейнджърът прецени положението му и продължи:

— Успях да изтъня малко каменната окова, която той създаде, но едва преди малко усетих, че ще мога да я разчупя.

— Ронин… Ронин ли направи това острие?

— Разбира се — Верееса се намръщи. — Не знам как да те освободя, велики.

— Животът ми… не е от значение… Изведи… изведи Калек от тук. Надявам се… в залата с яйцата може да се съвземе. Яйцата трябва да… трябва да са защитени от източването, иначе няма да са й от полза.

Верееса кимна.

— Те са яйца на дракони и съдържат магия. Сигурно си прав. И когато Калек се възстанови, ще може да ти помогне.

Крас не възрази, макар много добре да знаеше, че раната му не е по силите на Калек. Алекстраза може би щеше да успее да излекува консорта си, но тя бе толкова далеч, че дори някой да успееше да изнесе ранения червен от Грим Батол, той щеше да е издъхнал, много преди да стигне до нея.

„Но ако успея да спася тези двамата, те може да предупредят останалите и смъртта ми няма да е напразна…“ Той гледаше как Верееса подхваща Калек и го извлича от залата. Ако Синестра не се появеше скоро, имаше голям шанс теорията му за синия да се окаже правилна.

Скоро двамата изчезнаха от погледа му. Крас продължи да се опитва да остане в съзнание. Само това, че беше от червения орляк — пазителите на живота — не му позволяваше да намери покой в смъртта. И въпреки неизбежното, Крас се надяваше на чудо. Не за себе си, а за останалите. И най-вече за Ронин и Ириди, които Синестра със сигурност възнамеряваше да залови.

* * *

Ревът едва стихна, когато нов смразяващ звук изпълни залата. Този път беше смях. Ронин и Ириди се обърнаха в посоката, от която дойде, и видяха високата и стройна дама в черно. Белезите от едната страна на лицето й бяха доловими дори през булото й.

— Ти си дракон — отсече Ронин.

Ириди също не се изненада. След всичко, което се беше случило с Крас и Калек, бе напълно логично тази жена да е повече, отколкото показва.

— Много добре, Ронин Червенокосия — измърка драконът в смъртна форма. — А знаеш ли какъв дракон съм?

Магьосникът сви рамене, а изражението му остана доста спокойно, макар да стоеше насред хаотичната битка между джуджета, скардини, драконспони, драконид и раптори.

— Стоиш невероятно властно, а черните ти одежди ясно свидетелстват, че си от орляка на Детуинг — той замислено сви устни и кимна. — И след като не си самото бясно куче, нито някое от още по-лошите му палета, бих предположил, че позьорството ти е типично за една от първите му кучки…

Дамата в черно се смръщи, разярена от дръзката обида на човека. Ириди стисна здраво жезъла на наару в очакване на сигнал от Ронин. Дренаята инстинктивно застана между Зераку и зловещата фигура.

„Бягай! — Зераку предупреди жрицата. — Бягай! Тя е чудовище! Забрави за мен!“

„Няма!“

Ириди се окуражи от загрижеността на Зераку към нея, въпреки обстоятелствата. Обезобразеният дракон се съвзе. И отново като истинска императрица тя отвърна:

— Аз съм Синестра, първи и най-велик консорт на Пазителя на Земята…

— Това обяснява прекрасния ти тен. Чифтосването с Детуинг явно буквално е разпалило сърцето ти.

— Умно ли е да й говориш така? — прошепна дренаята.

— Той говори така, защото е достатъчно глупав да се надява на господаря си, нали, Ронин? Мислиш си, че Кориалстраз… пардон, Крас, ще те спаси. Но господарят ти е мъртъв, а същността на живота му ще спомогне за раждането на нова ера!

Жрицата долови само лек намек на гняв в крайчеца на устните му, но Ронин бързо го потисна.

— О, да! Великият семеен план! Да възстановим или създадем нов невероятен орляк по свой образ или нещо близко до него, което, смея ли да кажа, да завладее света? Напомняш ми на Нефариан… арогантен, сляп и обречен.

Синестра махна с ръка. Ударна вълна помете всички, включително собствените й слуги. Толкова силна беше невидимата вълна, че нито едно същество не остана на крака. Нито едно… с изключение на Ронин. Лицето му беше бледо и краката му трепереха, но той остана прав.

— Ако мислиш… че съм старото лекомислено парвеню… което дойде да се справи със съпруга ти — каза той с груб глас, — си само наполовина права.

Погледът му се премести върху небесносиния куб. Той изведнъж светна. Но Синестра само се изкикоти.

— Много добре! Познаваш Проклятието на Балакгос… Господарят ти добре те е обучил!

По челото на Ронин се стече пот. През зъби той отвърна:

— Той не… не ми е господар… той ми е приятел.

Кубът блесна ярко… и се стопи, оставяйки синя локва, от която се вдигна зловеща пара в същия цвят. Синестра присви очи. Този път Ронин не се удържа и се строполи на земята.

— Мощен, смел опит… но само опит.

Тя посочи към разтопения куб… и го възстанови.

— Тайната му е моя и не само тя, а още много други…

Водачът на рапторите беше успял да се изправи на крака. Той изсъска и с оголени нокти и широко зинала уста се спусна към Синестра. С презрителен поглед дамата в черно посочи към него. Земята под краката му се надигна и го улови. Водачът на рапторите беше погълнат от разтопена скала. Люспестата кожа на влечугото се покри с мехури и изгоря, бързо последвана от мускулите и сухожилията под нея. Рапторът нямаше време да изпищи. За времето, за което съществото се свлече на пода, от него беше останала само купчина тлеещи кокали.

— Подходящ темперамент — отбеляза Синестра. — Но му липсва още толкова много.

Тя отново насочи вниманието си към Ронин и Ириди. Но жрицата вече не беше там. За пръв път Синестра показа знак на объркване. Яростта й се насочи към Ронин, който се опитваше да се изправи.

— Къде е дренаята? Къде е?

Магьосникът успя да се усмихне широко.

— Не знам.

* * *

Задъхан, Зендарин падна по гръб. Най-накрая беше готов, готов за последната стъпка към спасението от вечния си глад. Беше му коствала много от силата на жезъла, но така щеше да получи повече от това, което би желал през стотици животи. Той се наведе над ямата.

— Разбираш ме, нали?

— Да… — отвърна гръмовен глас.

Кървавият елф се усмихна.

— Време е.

— Да…

Към Зендарин започна да се приближава тъмна форма.

— Време е…

— Ти ще ми се подчиняваш — продължи кървавият елф. — Ти ще…

Чудовищен звук дойде от ямата. Не беше просто рев, защото се повтори няколко пъти, а по-скоро смях… смях, който твърде много напомняше на Зендарин за тъмната дама.

— Аз не се подчинявам на теб… — отвърна подигравателно Даргонакс. — Ти не се различаваш много от прахта под краката ми.

Кървавият елф не вярваше на ушите си. Разярен, той се провикна:

— Нямаш избор, освен да ми се подчиниш! Уверих се в това!

Тъмната форма се извиси над ямата, разпъна се, порасна и изпълни цялата гледка пред очите на Зендарин. В нея се очерта главата на огромен аметистов дракон.

— Уверил си се само в това, че си глупак… — заяви Даргонакс.

Зендарин насочи цялата си воля към откраднатия жезъл, надявайки се да му е останала достатъчно сила. С отворена паст Даргонакс се спусна към него. Кървавият елф изчезна. Огромният дракон моментално се спря. Той не изглеждаше ядосан или разочарован, а по-скоро изненадан. Даргонакс рязко погледна към тавана. Дългите му заострени уши потрепнаха, сякаш се беше заслушал в нещо.

— Да… идвам, майко… Идвам…

И бегемотът отново се засмя.

* * *

Ръката му беше счупена — но за щастие тази, която беше прерязана — и той някак си беше успял да се изгуби по-надълбоко в планината, отколкото друго джудже някога беше успявало. Ром можеше да се закълне, че тунелите се местят по свое желание, и то така, че да му попречат да се върне назад. Той искаше да се изкачи обратно, защото в един от проходите беше дочул гласовете на хората си. Ром знаеше, че те умират, а той само обикаляше в кръг. Но трябваше да продължи да се опитва.

Той се натъкна на друг тунел, който изглеждаше точно като предишния, и на този преди него и т.н. Старият ветеран изруга под нос и дори нарастващото му безпокойство не беше достатъчно, за да го изплаши от евентуалното приближаване на враговете му. Но дали това не беше грешка? Може би, ако започнеше да крещи с всичка сила, щеше да привлече нечие внимание. Ром изсумтя. Но така можеше и да загине, без да успее да помогне на другарите си.

Когато джуджетата бяха атакувани, Ром не ги изостави, както вероятно си бяха помислили. Той всъщност пое два силни удара, първият от които счупи поразената му ръка, а вторият уцели главата му, отнасяйки шлема му. Тогава той се спъна и пропадна в една от отворилите се в земята цепнатини. Там Ром с часове лежа до мъртвите тела. Но за чист късмет се оказа, че единият край на цепнатината води до проход в планината.

Щом се събуди, той с мъка установи, че голямата му мечта да се промъкне в Грим Батол отново е провалена. Реши, че е провалил и другарите си. Ром можеше само да се моли Гренда да е по-способна и по-стабилна от него и да успее да опази хората си, дори без него. А ще се отнася до него самия, той намери шлема си, който беше паднал до него, и просто пое напред, за да види какво му е подготвила съдбата. Но сега джуджето проклинаше същата тази съдба, която го разделяше от другарите му.

Някакво сумтене го накара да замръзне на място. Ром се замоли ехото от тунелите да не го завърти отново в обратна посока. Иначе, източникът на звука като че ли беше само на няколко метра от него. Той ускори крачка… и моментално запристъпва назад, когато гласовете на няколко скардини, които се бяха насочили към него, го предупредиха, че му предстои да се натъкне на нещо по-страшно от очакваното.

Ром се втурна към близкия страничен тунел и се хвърли вътре, чувайки как четирите ужасни същества навлизат в този, от който беше излязъл. Скардините бързо минаха покрай него, пълзейки както по земята, така и по стените и тавана. Ром се притисна силно към скалата, уверен, че трябва да продължи по собствения си тунел, но и осъзнаваше, че всяко негово движение може да привлече вниманието на враговете му. Един от тях се приближи до входа на тунела му и задуши въздуха. Той се наведе, оглеждайки се в мрака…

Черна лапа хвана изведнъж пищящия скардин и го захвърли напред към останалите. Драконидът размахваше камшик след слугите си. Джуджето разпозна Раск.

— Движете се — изсъска звярът. — Заповед на господарката.

Раск и скардините продължиха напред. Ром се подвоуми доста дълго, за да се увери, че никой няма да го види, и пое след тях. Най-накрая, помисли си той, ще стигне до някъде. Но трябваше да почака, за да разбере къде точно. А тогава, подозираше Ром, щеше да е твърде късно, за да се върне назад.