Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (25)

Двайсет и пета глава
Как прокураторът се опита да спаси Иуда от Кариот

Мракът, нахлул откъм Средиземно море, забули омразния на прокуратора град. Изчезнаха висящите мостове, свързващи храма със страшната Антониева кула, от небето падна бездна и заля крилатите богове над Хиподрума, Хасмонейския дворец с бойниците, пазарите, кервансараите, уличките и езерцата… Изчезна Иершалаим — великият град, сякаш никога не беше съществувал. Ужасяващият мрак погълна всичко в Иершалаим и неговите околности. Странният облак долетя откъм морето към края на деня, четиринайсетия ден от пролетния месец нисан.

Той вече беше захлупил с туловището си Плешивия връх, където палачите бързаха да прободат екзекутираните, беше затиснал храма в Иершалаим, спускаше се на мъгливи талази от хълма му и потапяше Долния град. Нахлуваше на потоци през прозорците и пропъждаше хората от кривите улички към домовете им. Не бързаше да раздаде своята влага и раздаваше само светлината си. Щом огънят разцепеше мъгливата черна каша, внушителната канара на храма с блестящото люспесто кубе излиташе нагоре от непрогледния мрак. Но угаснеше ли в миг, храмът потъваше в тъмната бездна. Няколко пъти той ту изскачаше, ту отново потъваше в нея, и всеки път — под съпровода на катастрофичен грохот.

Други трепкащи отблясъци призоваваха от бездната двореца на Ирод Велики, който се намираше на западния хълм, срещу храма, и тогава страшните безоки златни статуи излитаха към черното небе с прострени към него ръце. Но небесният огън отново изчезваше и тежките удари на гръмотевиците потапяха златните идоли в тъма.

Пороят рукна ненадейно и бурята премина в ураган. Топовен гръм пречупи кипариса там, където по пладне близо до мраморната пейка бяха разговаряли прокураторът и първосвещеникът. Заедно с водния прах и градушката към балкона полетяха откъснати рози, листа от магнолии, вейки и пясък. Ураганът съсипваше градината.

През това време под колоните се намираше един-единствен човек и този човек беше прокураторът.

Сега той не седеше на стол, а лежеше върху ложето до малка маса, отрупана с ястия и стомни с вино. От другата страна на масата имаше друго, празно ложе. В нозете на прокуратора се бе разляла червена като кръв локва и се валяха парчета от счупена стомна. Слугата, който преди бурята му бе сервирал трапезата, се смути от погледа му, притесни се, че с нещо не му е угодил, и в яда си към него прокураторът строши стомната в мозаечния под с думите:

— Защо, когато ми поднасяш, не ме гледаш в лицето? Да не би да си откраднал нещо?

Черното лице на африканеца посивя, в очите му се мерна смъртен ужас, той се разтрепери и едва не строши другата стомна, но гневът на прокуратора някак изведнъж отлетя също тъй бързо, както бе долетял. Африканецът понечи да събере парчетата и да забърше локвата, но прокураторът го отпъди с жест и робът побърза да се махне. А локвата остана.

Сега по време на урагана африканецът се беше скрил до нишата, където имаше статуя на бяла гола жена със сведена глава, беше го страх да се мярка без време пред очите на прокуратора и същевременно се опасяваше да не пропусне мига, когато може да го повика.

Легналият върху ложето в полумрака на бурята прокуратор сам си наливаше в чашата вино, пиеше го на бавни глътки, от време на време посягаше към хляба, ронеше го, преглъщаше го на малки залци, изсмукваше по някоя стрида с малко лимон и отново пиеше.

Ако не беше ревът на водата, ако не бяха гръмотевиците, които сякаш заплашваха да смажат покрива на двореца, ако не беше тропането на градушката по стълбите на балкона, човек можеше да чуе как прокураторът мърмори нещо и си говори сам. И ако небесният огън не примигваше, а се превърнеше в постоянна светлина, наблюдателят щеше да види, че лицето му с подпухналите от последните безсъния и виното очи изразява нетърпение, че той гледа двете бели рози, потънали в червената локва, но непрекъснато се обръща към градината, срещу водния прах и пясъка, че очаква някого, очаква го с нетърпение.

След известно време водната пелена пред очите му започна да оредява. Колкото и яростен да беше, ураганът губеше силата си. Клоните вече не пукаха и не се кършеха. Гръмотевиците и светкавиците полека отминаваха. Над Иершалаим се рееше вече не виолетово наметало с бяла ивица, а обикновен сив ариергарден облак. Бурята се оттегляше към Мъртво море.

Сега вече можеха да се чуят поотделно и шумът на дъжда, и шумът на водата, изливаща се от улуците направо върху стълбите, по които днес прокураторът бе минал, за да обяви присъдата на площада. Накрая зазвуча и заглушаваният до този миг фонтан. Просветляваше. В сивата пелена, която се оттегляше на изток, се образуваха сини пролуки.

Тогава отдалеч, през ромона на вече съвсем слабия дъжд, прокураторът чу едва доловими звуци на фанфари и тропот на стотици копита. Той се сепна и лицето му се съживи. Алата явно се връщаше от Плешивия връх и минаваше през площада, където бе изнесена присъдата.

Най-сетне прокураторът чу и дългоочакваните стъпки, и шляпането по стълбата към горната площадка на градината пред самия балкон. Той проточи шия и очите му радостно заблестяха.

Между двата мраморни лъва първо се показа една глава с качулка, а сетне и мокър до кости човек със залепнало за него наметало. Беше онзи, който преди присъдата бе разменил няколко думи с прокуратора в затъмнената стая на двореца и който по време на екзекуцията седеше на трикракото столче и си играеше с клечката.

Човекът с качулката прегази през локвите, прекоси площадката на градината, стъпи на мозаечния под на терасата, вдигна ръка и с висок приятен глас каза на латински:

— Здраве и радост на прокуратора!

— О, богове! — възкликна Пилат. — Та вие сте вир-вода! Какъв ураган, а? Заповядайте веднага при мене. Преоблечете се, моля ви.

Дошлият отметна качулката, като откри съвсем мократа си глава с прилепнали на челото кичури, и с израз на любезна усмивка върху бръснатото си лице отказа да се преоблече, като го увери, че нищо му няма от този дъждец.

— Не искам да ви слушам — отговори Пилат и плесна с ръце.

Така повика скрилите се от него слуги и им заповяда да се погрижат за дошлия, а после веднага да поднесат топла храна.

На госта му стигна съвсем малко време, за да изсуши косата си, да се преоблече, да се преобуе и изобщо да се сложи в ред, и скоро той дойде на терасата по сухи сандали, със сухо алено военно наметало и сресан.

През това време слънцето се върна в Иершалаим и преди да залезе и да потъне в Средиземно море, започна да изпраща прощални лъчи към омразния на прокуратора град и да позлатява стъпалата на терасата. Фонтанът съвсем се съживи и запя с пълна сила, гълъбите засноваха насам-натам, загукаха, заподскачаха над скършените вейки и закълваха нещо в мокрия пясък. Червената локва беше забърсана, строшените парчета — събрани и месото на трапезата вдигаше пара.

— Слушам заповедите на прокуратора — каза дошлият и се приближи до масата.

— Но нищо няма да чуете, докато не седнете и не пийнете вино — любезно отговори Пилат и му посочи другото ложе.

Гостът прилегна и слугата наля в чашата му гъсто червено вино. Другият слуга внимателно се наведе над рамото на Пилат и напълни чашата му. После прокураторът с жест отпрати двамата слуги. Докато дошлият пиеше и се хранеше, Пилат посръбваше от виното си и го гледаше с присвити очи. Явилият се при него човек беше на средна възраст, с много приятно заоблено и поддържано лице и с месест нос. Косата му имаше някакъв неопределен цвят. Сега, когато бе изсъхнала, светлееше. Трудно можеше да се установи от каква народност е. Основното нещо, характерно за лицето му, беше може би изражението на добродушие, което се нарушаваше впрочем от очите или по-скоро не толкова от тях, колкото от начина, по който той гледаше събеседника си. Пришълецът обикновено криеше малките си очи под някак странните си, сякаш подпухнали клепачи. Тогава в процепите им просветваше незлобливо лукавство. Вероятно гостът на прокуратора имаше склонност да се шегува. Но от време на време, напълно прогонил тази проблясваща шеговитост, той широко отваряше клепачи и поглеждаше събеседника си внезапно и право в лицето, сякаш за да може бързо да огледа някое незабележимо петънце на носа му. Това траеше само миг, след което клепачите отново се притваряха, цепките се стесняваха и в тях започваше да струи добродушие и лукав ум.

Дошлият не отказа и втора чаша вино, с видима наслада сдъвка няколко стриди, опита от варените зеленчуци и хапна парче месо.

Когато се насити, той похвали виното.

— Превъзходна лоза, прокураторе, „Фалерно“ ли е?

— „Цекуба“, трийсетгодишно — любезно отвърна прокураторът.

С ръка на сърцето гостът отказа да хапне каквото и да било повече и заяви, че е сит. Тогава Пилат напълни чашата си и гостът стори същото. Сътрапезниците отляха по малко вино в блюдото с месото и като вдигна чаша, прокураторът рече тихо:

— За нас, за теб, кесарю, баща на римляните, най-скъп и най-прекрасен между хората!

Той допи виното си и африканците вдигнаха от масата ястията, като оставиха плодовете и стомните. Прокураторът отново ги отпрати с жест и остана под колонадата сам със своя гост.

— И тъй — тихо подхвана Пилат, — какво можете да ми кажете за настроенията в този град?

Той неволно обърна взор отвъд терасите на градината — там долу гаснеха и колонадите, и плоските покриви, позлатени от последните лъчи.

— Според мен, прокураторе, настроенията в Иершалаим вече са задоволителни — отговори гостът.

— Значи е сигурно, че вече няма риск от безредици?

— Сигурно е само едно нещо на този свят — мило го погледна гостът, — могъществото на великия кесар.

— Дано боговете го дарят с дълъг живот и всеобщ мир — тозчас подхвана Пилат. Той направи кратка пауза и продължи: — Значи според вас вече може да оттеглим войските?

— Според мен кохортата на Мълниеносния може да се оттегли — отговори гостът и допълни: — Хубаво би било на тръгване да дефилира през града.

— Много добра идея — съгласи се прокураторът, — вдругиден ще я разпусна, аз също ще замина и кълна ви се в пира на дванайсетте богове, кълна се във всички лари^[1], бих дал мило и драго, за да го сторя още днес.

— Прокураторът не харесва ли Иершалаим? — добродушно попита гостът.

— Уверявам ви — с усмивка възкликна прокураторът, — че на земята няма по-безнадеждно място. Не говоря само за природата! Всеки път, когато трябва да дойда тук, аз се разболявам. И това е само половината зло. Ами тия празници — магове, чародейци, вълшебници, стадата богомолци… Фанатици, фанатици! Ами месията, когото изведнъж започнаха да очакват тази година! Всеки миг човек тръпне да не стане свидетел на най-неприятно кръвопролитие. Непрекъснато трябва да мести войските, да чете доноси и клевети, половината от които — срещу него самия! Отегчително е, съгласете се. О, да не беше дългът ми към императора!…

— Да, празниците тук са тежки — съгласи се гостът.

— Душата ми копнее да свършат колкото може по-скоро — енергично добави Пилат. — Да мога най-после да се върна в Кесария. Вярвате ли ми, това безумно съоръжение на Ирод — той посочи колонадата в знак, че има предвид двореца — направо ме влудява. Не мога да нощувам в него. Светът не познава по-странна архитектура. Да, но да се върнем на въпроса. И най-вече не ви ли притеснява този проклет Вар-раван?

В този миг гостът отправи особения си поглед към бузата на прокуратора, чиито тъжни очи се взираха в далечината, той се беше навъсил и с отвращение съзерцаваше онази част от града в краката му, която гаснеше в настъпващата вечер. Погледът на госта също угасна и клепачите му се притвориха.

— Предполагам, че сега Вар-раван е безопасен като агнец — заговори гостът и по облото му лице се появиха бръчици. — Вече няма как да сее бунт.

— Прекалено ли се е прочул? — попита Пилат и се подсмихна.

— Прокураторът както винаги е много проницателен!

— Във всеки случай обаче — загрижено забеляза прокураторът и тънкият му дълъг пръст с черен камък на пръстена се вдигна нагоре — ще трябва…

— О, прокураторът може да бъде сигурен, че докато аз съм в Иудея, Вар-раван няма да може да направи и крачка, без да го следват по петите.

— Сега вече съм спокоен, както съм спокоен винаги, когато сте тук.

— Прокураторът е прекалено добър!

— А сега, моля да ми съобщите за екзекуцията — каза прокураторът.

— Кое по-точно интересува прокуратора?

— Някой от тълпата направи ли опит да изрази възмущение?

Това, разбира се, е най-важното.

— Никакъв — отговори гостът.

— Много добре. Лично се уверихте, че смъртта е настъпила?

— Прокураторът може да е сигурен.

— Кажете ми… дадоха ли им от напитката, преди да ги качат на стълбовете?

— Да. Но той — тук гостът затвори очи — отказа да я изпие.

— Кой по-точно? — попита Пилат.

— Простете, хегемоне — възкликна гостът, — не го ли назовах? Ха-Ноцри.

— Безумец! — каза Пилат и лицето му се промени. Под лявото му око затрепка един нерв. — Да умира от палещото слънце! Защо да се отказва от нещо, което му предлагат по закон? С какви думи отказа?

— Той каза — отново затвори очи гостът, — че благодари и не вини, че му отнемат живота.

— Кого? — глухо попита Пилат.

— Това не каза, хегемоне.

— А опита ли се да проповядва нещо пред войниците?

— Не, хегемоне, този път беше немногословен. Единственото, което каза, бе, че според него измежду човешките пороци един от най-големите е малодушието.

— По какъв повод го каза? — чу гостът внезапно пресипнал глас.

— Не стана ясно. Той изобщо се държа странно, както всъщност винаги.

— Кое е странното?

— Непрекъснато се опитваше да погледне в очите ту един, ту друг от присъстващите и през цялото време се усмихваше някак смутено.

— И нищо повече? — попита дрезгавият глас.

— Нищо.

Докато си наливаше вино, прокураторът тракна с чашата. Изпи я до дъно и рече:

— Там е работата, че макар и да не можем да намерим, поне в момента, каквито и да било негови привърженици или последователи, все пак не бива да твърдим със сигурност, че такива няма.

Гостът слушаше внимателно, със сведена глава.

— Та за да избегнем всякакви изненади — продължаваше прокураторът, — аз ви моля незабавно и без никакъв шум да премахнете от лицето на земята телата и на тримата екзекутирани и да ги погребете тайно и тихо, така че от тях да не остане нито следа.

— Слушам, хегемоне — каза гостът, стана и допълни: — Предвид сложността и отговорността на задачата разрешете ми да замина незабавно.

— Не, седнете за малко — каза Пилат и го спря с жест, — има още два въпроса. Вторият — вашите огромни заслуги в изключително трудната работа на длъжността завеждащ тайната служба към прокуратора на Иудея ми дава приятната възможност да докладвам за тях в Рим.

Изведнъж лицето на госта порозовя, той стана, поклони се и каза:

— Аз само изпълнявам своя дълг в служба на императора!

— Но искам да ви помоля — продължи хегемонът, — ако ви предложат да ви преместят и да ви повишат, да откажете и да останете тук. Никак не бих желал да се разделям с вас. Нека ви наградят по някакъв друг начин.

— Щастлив съм да служа на ваше подчинение, хегемоне.

— Много ми е приятно. И тъй, третият въпрос. Относно този, как беше… Иуда от Кариот.

Тук гостът отправи към прокуратора онзи свой поглед и както бе редно, веднага го угаси.

— Казват, че той — понижи глас прокураторът — трябва да е получил пари, задето приел безумеца философ в дома си.

— Ще ги получи — леко го поправи началникът на тайната служба.

— Сумата голяма ли е?

— Никой не може да знае, хегемоне.

— Дори вие? — изразявайки похвала чрез почудата си, каза хегемонът.

— Уви, дори аз — спокойно отговори гостът, — но знам, че ще ги получи довечера. Днес го викат в двореца на Каифа.

— Ах, този алчен старец от Кариот! — с усмивка забеляза прокурорът. — Старец е, нали?

— Прокураторът никога не греши, но този път се лъже — любезно отговори гостът, — човекът от Кариот е младеж.

— Чакайте! Бихте ли ми го описали? Фанатик ли е?

— О, не, прокураторе.

— Така. Друго?

— Много е красив.

— Още нещо? Дали няма някоя страст?

— В този огромен град е трудно всички да се познават чак толкова точно, прокураторе…

— О, не, не Афраний^[2]! Не се подценявайте!

— Той има една страст, прокураторе — гостът направи съвсем малка пауза, — страст към парите.

— А с какво се занимава?

Афраний вдигна очи нагоре помисли и каза:

— Работи като сарафин в дюкяна на един свой роднина.

— Ах, така значи, така, така, така… — Прокураторът млъкна, огледа се да види дали на балкона няма още някой и после каза тихо: — Вижте, днес получих сведения, че довечера ще го заколят.

Тогава гостът не само хвърли поглед към прокуратора, но и малко го задържа, а после отговори:

— Прокураторе, прекалено ме ласкаете. Мисля, че не заслужавам да ми го съобщавате. Аз не разполагам с подобни сведения.

— Вие заслужавате най-висока награда — отговори прокураторът, — но такива сведения съществуват.

— Ще дръзна да попитам от кого са?

— Позволете ми засега да не ви казвам, още повече че са случайни, съмнителни и недостоверни. Но аз съм длъжен да предвидя всичко. Такава е работата ми, а най-вече съм длъжен да вярвам на предчувствието си, защото то никога не ме е лъгало. Според сведенията, възмутен от чудовищното предателство на сарафина, някой от тайните приятели на Ха-Ноцри се наговаря със съучастниците си тази нощ да го убият, а парите, получени за предателството, да подхвърлят на първосвещеника с бележката: „Връщам проклетите пари!“

Началникът на тайната служба престана да хвърля към хегемона своите ненадейни погледи и продължи да го слуша с присвити очи, а Пилат каза още:

— Според вас дали на първосвещеника ще му бъде приятно да получи такъв подарък в празничната нощ?

— Не само че ще му бъде неприятно — с усмивка отговори гостът, — но мисля, че това ще предизвика много голям скандал, прокураторе.

— И аз съм на същото мнение. Точно затова ви моля да се заемете с работата, тоест да вземете всички мерки за опазването на Иуда от Кариот.

— Заповедта на хегемона ще бъде изпълнена — започна Афраний, — но аз съм длъжен да го успокоя: замисълът на злодеите е извънредно труден за изпълнение. Защото помислете си — докато говореше, гостът се огледа и продължи: — да проследят човека, да го заколят, а на това отгоре да разберат колко пари е получил, а и да успеят да ги върнат на Каифа, и всичко това за една нощ? Днес?

— И въпреки всичко ще го заколят днес — упорито повтори Пилат, — казвам ви, че имам предчувствие! Няма случай то да ме е лъгало.

По лицето на прокуратора пробяга тръпка и той бързо потри ръце.

— Слушам — покорно отвърна гостът, стана, изправи се и изведнъж попита сурово: — Значи ще го заколят, хегемоне?

— Да — отговори Пилат — и цялата ми надежда е във вашата изумяваща всички изпълнителност.

Гостът оправи тежкия колан под наметалото си и каза:

— Имам честта да ви пожелая здраве и радости.

— Ах, да — тихо възкликна Пилат, — за малко да забравя! Дължа ви нещо!…

Гостът се изненада.

— Прокураторе, наистина нищо не ми дължите.

— Но как! Когато пристигах в Иершалаим, нали помните тълпата просяци… понечих да им хвърля пари, но нямах и взех от вас.

— О, прокураторе, това е дреболия!

— Човек трябва да помни и дреболиите.

Пилат се обърна, вдигна захвърленото на стола зад него наметало, извади изпод него кожена кесия и я подаде на госта. Той се поклони, докато я вземаше, и я прибра под наметката си.

— Чакам да ми докладвате за погребението — каза Пилат, — а също и какво е станало с Иуда от Кариот — още тази нощ, чувате ли, Афраний, тази. Ще заповядам на конвоя да ме събуди, щом дойдете. Чакам ви!

— Имам честта — каза началникът на тайната служба, обърна се и напусна балкона.

Чуваше се как стъпките му хрущят по мокрия пясък на площадката, после ботушите му затропаха по мрамора между лъвовете. Сетне престанаха да се виждат краката му, тялото и накрая качулката. Едва тогава прокураторът забеляза, че слънцето вече го няма и че е паднал здрач.