Стив Бери
Загадката Колумб (54)

53

— Кой е равин Берлингер? — попита Закария.

— Някогашният духовен водач на тази общност. Един от последните, които са преживели Холокоста.

— Оцелял е след нацистката окупация?

— Точно така — кимна кметът. — Изпратили го в Терезин заедно с още много евреи. Назначили го в управата на лагера със задачата да се грижи за хората.

Терезин бил сборният пункт за десетки хиляди чешки евреи, откъдето ги транспортирали към лагерите на смъртта. Мнозина обаче не стигнали до там, защото не успели да преживеят ужасните условия.

— Равинът е изключително уважавана личност — добави кметът. — След като е пожелал да разговаря с тези нарушители, това със сигурност ще стане.

Внушението беше ясно. Изборът на човека срещу него зависеше от подкрепата на подобни хора. Ако той бе кралят, Берлингер бе човекът, който създаваше кралете. И все пак…

— Искам да разбера на какво се дължи интересът му към тези чужденци.

— А какъв е вашият интерес?

— Мъжът, когото са заловили в синагогата, притежава нещо, което е мое. Искам си го обратно.

— Очевадно говорите за нещо, което е важно за вас.

— Така е.

Подбираше думите си с крайно внимание. Искаше да каже достатъчно, не много.

— Изпратих свой човек да разбере какво се случва. Не е ли по-добре да се помолим, докато се върне? Виждам, че слънцето вече изгрява…

Той кимна към високите прозорчета на източната стена, през които проникваха първите слънчеви лъчи. Гледка, на която евреите се бяха наслаждавали цели 700 години. Именно за тях правеше всичко това. През войната били ликвидирани над 100 000 негови братя, защото президентът на Чехия превърнал страната в германски протекторат. Един от първите приети закони бил свързан със забраната лекари от неарийски произход да се грижат за болните. На евреите било забранено и да посещават публични места — паркове, театри, киносалони, библиотеки, спортни състезания, плувни басейни. Те нямали право да заемат публични длъжности, пътували само в специални купета на опашката на влаковете, нямали право да използват обществените места по гарите. Позволявали им да пазаруват в точно определени часове от денонощието, а след осем вечерта не можели да излизат на улицата. Забранили им използването на телефони, а промяната на адресната им регистрация ставала само с предварително разрешение. Списъкът със забраните бил безкраен и в крайна сметка водел до арест и унищожение. Но нацистите не сринали Еврейския квартал. Синагогите останали недокоснати, включително Старата-нова. Дори гробището не било осквернено. Идеята била всичко това да се превърне в нещо като музей под открито небе. Екзотичен музей на една унищожена раса, което обаче не се случило.

През 1945 г. страната била освободена от Русия.

Всяка визита в Прага укрепваше решимостта му. В своята дълголетна история евреите винаги бяха уважавали силната власт, ясните мотиви и решителните действия — неща, които той възнамеряваше да предложи. Но кметът имаше право. Сега беше време за молитва. Сключи ръце зад гърба, наведе глава и помоли Бог да му помогне в трудното начинание.

— Има и още нещо — промълви кметът.

Закария отвори очи и ги сведе към дребния мъж, който беше с трийсетина сантиметра по-нисък от него.

— Попитахте за документите, които някога са били съхранявани на тавана. Спазвайки обичаите, ние периодично ги заравяхме в земята. Но едновременно с това измислихме и друг начин да изпълним дълга си.

Закария се взря изпитателно в него.

— В старото гробище отдавна няма свободно място, а и никой не проявява желание да копае там. Безименните гробове са страшно много. По тази причина построихме крипта за съхраняване на документите, която използваме след края на войната. Оказа се, че системата работи. Проблемът ни е да я поддържаме в добро състояние. А това е трудно и изисква много пари.

Намекът беше ясен.

— Водим ежедневна борба за възстановяване на гробището и поддръжка на синагогите — продължи кметът. — Опитваме се да управляваме живота си, да си спомняме за миналото и да опазим своето наследство. С оглед на всичко това винаги сме насърчавали външните инвестиции. — Замълча за момент, после добави: — Когато това е възможно, разбира се…

— Вярвам, че една от моите фондации е в състояние да направи значително дарение за посрещане на тези разходи — обяви Закария.

— Много щедро от ваша страна — кимна кметът.

— Но за да преценя мащабите на това дарение, ще бъде най-добре да разгледам криптата и документите, които се съхраняват в нея.

Дребничкият мъж отново кимна.

— Разумна идея. Ще я осъществим веднага след молитвата.

 

 

Том наблюдаваше възрастния равин, изпълнен с подозрения. Нямаше никаква представа дали е човекът, за когото се представя. Но, от друга страна, изпитваше облекчение от факта, че пълният текст на посланието вече е достояние и на трета страна.

В главата му изплува предупреждението на онзи лукав тип от книжарницата:

Никога няма да разбереш дали това е истината, или пак сме ние.

В момента се чувстваше точно така.

— Кога за пръв път чухте за това? — попита той.

— През петдесетте, когато баща ви се появи тук. Майка му била чехкиня. Постепенно се сближихме и той сподели някои неща. Не всичко, но достатъчно.

Том наблюдаваше Але, която слушаше с напрегнато внимание. Би предпочел да говори с този човек насаме, но беше невъзможно.

— Марк беше много интересен човек. Двамата с него прекарвахме часове заедно. Той говореше нашия език, познаваше нашата история и нашите проблеми. Никога не научих всичко, което знаеше, но бях убеден, че то е много важно. Постепенно му повярвах и се съгласих да изпълня молбата му.

— Каква беше тя?

Уморените и насълзени очи на стареца изпитателно опипаха лицето му.

— Преди малко ме събудиха и ми предадоха нещата, които са на масата — продължи той. — В писмото се споменава моето име и хората решили, че трябва да бъда в течение. Прочетох го, а след това попитах как им е попаднало в ръцете. Отговориха ми, че го открили у човек, когато заловили, докато се опитва да проникне на тавана на синагогата. Веднага си спомних за друг мъж, в друго време, който беше пробвал да стори същото.

 

 

— Веднага се махай от там! — изкрещя Берлингер.

Мъжът, който се беше покатерил на металната стълба на Старата-нова синагога, просто гледаше надолу и клатеше глава.

— Дойдох тук да видя тайнствения голем и ще го сторя — обяви той.

Берлингер внимателно го огледа. Беше горе-долу на неговата възраст, наближаващ петдесет, но в по-добро физическо състояние — с гъвкаво тяло и живо лице под прошарената коса. Говореше чешки със силен американски акцент.

— Слизай, ти казвам! — извика равинът. — Горе няма нищо. Това са само легенди.

— Боже мили! — поклати глава мъжът. — Как е възможно да подценяваш силата на Йехуда Лева бен Бецалел!

Той остана впечатлен от факта, че непознатият знае пълното име на равин Льов. Малцина бяха гостите на Прага, които знаеха правилното име на великия духовен лидер. След войната комунистите затвориха границите. Никой не можеше да напуска страната, никой не можеше да влиза в нея. Нямаше представа как този американец се беше озовал тук. Вдигнал глава, той гледаше как натрапникът отваря украсената със Звездата на Давид врата, която стоеше незаключена още отпреди началото на войната. Миг по-късно главата му отново надникна навън.

— Ела горе — извика той. — Искам да говоря с теб.

Отдавна не се беше качвал на тавана. Там държаха старите ръкописи и документи, докато им дойде времето да бъдат закопани според изискванията на Тората. На източната стена на синагогата беше опряна дървена стълба, която улесни изкачването му до първото желязно стъпало. Нямаше отговор на въпроса защо реши да се подчини на непознатия и да поеме нагоре към тавана.

— Марк Крос — представи се мъжът и му протегна ръка.

— Аз съм…

— Равин Берлингер. Дойдох тук специално за да разговарям с теб. Казаха ми, че си човек, на когото може да се разчита.

 

 

— Така се запознахме — каза Берлингер. — С течение на времето станахме близки приятели и останахме такива чак до смъртта му. За съжаление не го виждах често, но поддържахме редовна кореспонденция. Исках да присъствам на погребението му, но руснаците не позволяваха на евреите да пътуват в чужбина.

Том се пресегна и вдигна ключа, който лежеше на масата.

— Този ключ не отваря вратата за тавана.

— Няма как да я отвори, защото преди няколко години правихме ремонт и сменихме ключалката. Запазихме предишния й вид единствено по сантиментални причини. Но горе отдавна няма нищо важно.

Том долови неизказаното и подхвърли:

— Но е имало, нали?

— Да — кимна Берлингер. — Там съхранявахме много стари документи, които отдавна са прибрани под земята. Елате, ще ви покажа…

Том все още не беше готов за това.

— Знаете ли какво означават тези резки по ключа?

Старецът кимна.

— Но вие дори не ги погледнахте!

— Няма нужда, господин Сейган. Самият аз направих този ключ и издълбах резките по него. Знам какво точно означава всяка една от тях.

Том смаяно мълчеше.

— Фактът, че вие притежавате тази скъпоценна вещ, е единствената причина да сте тук, а не в полицейския участък — добави равинът.