Стив Бери
Загадката Колумб (51)

50

Закария стоеше на трийсет метра от Том Сейган и Але Бекет, които бяха притиснати от въоръжените младежи. Беше съвсем наясно кои са те — частен патрул на местния еврейски съвет, получил задачата да охранява района. Знаеше и защо. Религиозният фанатизъм все още беше жив.

Днес в Прага изповядваха своята вяра едва 1500 евреи — тъжен факт за място, което някога бе център на европейския юдаизъм. Благодарение на усилията на крале и императори броят им постепенно намаляваше. Нацистите ги довършиха, избивайки близо 100 000 души. На практика не остана почти нищо от една някога енергична и предприемчива религиозна общност. Той познаваше някои от местните лидери и беше наясно с трудностите, които бяха принудени да преодоляват. Почти всяка седмица се случваше някакъв инцидент. Каменната стена на старото гробище не спираше вандалите, които редовно хвърляха мъртви животни през нея. Графитите с обидно съдържание бяха ежедневие. Полицията не правеше почти нищо да залови и накаже нарушителите и общността се принуди сама да се грижи за себе си. Една от неговите фондации за опазване и поддръжка на паметниците на еврейската култура беше отпуснала достатъчно пари за монтирането на камери и издръжката на охранителите.

Мобилният телефон, който Закария беше дал на Але, отведе Роча в един от големите жилищни квартали на Виена. Изпратеният на мястото наблюдател докладва, че двамата с баща й напуснали апартамента и се насочили към един от паркингите в близост до катедралата. Той бързо пое по магистралата на север. Така се озоваха тук, край пражката Стара-нова синагога. Беше наясно, че храмът се охранява от скрити видеокамери двайсет и четири часа в денонощието. По тази причина гражданският патрул се беше появил точно навреме.

Двамата с Роча изчакаха във входа на един от луксозните бутици на улица „Парижка“, в който се предлагаше скъп порцелан. Някога булевардът с хубави къщи от двете страни беше пресичал Еврейския квартал, но в началото на XX век те бяха сринати до основи. Днес той беше най-елегантната улица на Прага, изпъстрена с бутиците на световноизвестни марки като „Картие“, „Прада“ и „Луи Вюитон“. Със своите богато украсени витрини приличаше по-скоро на Париж, отколкото на Бохемия. Навсякъде се виждаха балкони, елегантни фронтони и остри кули. Източната фасада на Старата-нова катедрала опираше на улица „Парижка“. Именно това беше мястото, глупаво избрано от Том Сейган за проникване в подпокривното пространство. И Але беше наблизо.

От мястото си можеше да види как я отвеждат по късо стълбище към мястото, на което бяха задържали баща й.

Прага е неофициално разделена на няколко района около известни културни паметници, все около река Вълтава. На изток е „Жижков“ — отдавна утвърдена туристическа атракция. На запад се намира Пражкият замък, около който има големи жилищни комплекси. Северно от Вълтава е зоологическата градина, а на юг лежи прочутият хиподрум, който самият Закария беше посещавал многократно. Бисерът в короната е Старе Место в сърцето на града, който включва и прочутия някога Еврейски квартал. Непосредствено до него е Нове Место, или Новият град — оживен търговски център с многобройни магазини и други търговски обекти, където студентите бяха положили началото на „нежната“ революция със своите искания за свободни избори.

Управлението на тези райони се осъществява от кмета и централната администрация, които отговарят за транспорта и публичните услуги на целия град, но всеки от десетте района има своя независима управа, включително някогашният Еврейски квартал.

Закария беше добър познат с районния кмет.

— Да ги проследя ли, за да видя къде ще ги отведат? — попита Роча.

— Не. Камерите зад синагогата положително ще те засекат. Имам друга, по-добра идея.

Бене беше уморен. Двамата с Холибъртън кацнаха в Монтего Бей някъде около шест следобед, а пътуването на изток с кола им отне още два часа. Трей живееше в Ирландския град, северно от Кингстън, получил името си благодарение на бъчварите, пристигнали на острова през XIX век и започнали производството на типичните дървени варели за транспортиране на кафе. Имението на Бене беше още на север в планината.

Големият стенен часовник във фоайето удари десет и половина вечерта. Той седеше в кабинета си. Вратите към верандата бяха широко отворени. Мекото време беше едно от големите предимства на планината. Тук жегата и влагата винаги бяха в поносими граници. Бене се прибра у дома навреме, за да вечеря с майка си. Тя много държеше на това, а той обичаше да й доставя радост. В момента седеше на тъмно и отхапваше от тънката була, приготвена от готвача му. Много обичаше плоските кръгли питки, подсладени с меласа и джинджифил. Когато беше малък, тези питки се продаваха навсякъде, но днес вече не беше така.

По време на вечерята продължаваше да мисли за Куба и онова, което бяха открили там.

Бе помолил майка си:

— Разкажи ми за Марта Брае.

— Отдавна не сме говорили за нея.

— Искам да чуя историята още веднъж.

Майка му подхвана историята за вещицата от племето тайно, която живеела на брега на река Матибереон. Испанците я заловили с надеждата, че знае къде крият златото си местните хора.

— Мръсните испанци изобщо не могли да допуснат, че златото не е заровено на този голям остров — каза тя.

По тази причина те започнали да изтезават вещицата, докато накрая я принудили да ги заведе в някаква пещера край реката.

— Имало ли е желязна врата на входа на пещерата? — попита той, спомнил си думите на Франк Кларк.

Майка му поклати глава.

— Никога не съм чувала за такива неща преди Марта Брае. Тя не се нуждаела от тях. Когато навлезли в пещерата, тя просто изчезнала, а испанците се уплашили до смърт. Хукнали да бягат, но попаднали в капан и се издавили. Марта Брае променила течението на реката, която заляла пещерата и я затворила завинаги. Тази река все още носи нейното име.

Бене обаче беше наясно, че реката е много далече от долината, която беше открил Трей Холибъртън. Тя се намираше по-близо до маронските общности, известни като „Петлите“ в Западна Ямайка, отколкото до „Подветрените“ тук, на изток.

Разбира се, това не изключваше легендите, разпространявани в тази част на острова.

— Откъде се е появила златната трапеза? — попита майка си той.

— Тази вечер си в особено настроение. Май дъпитата не ти излизат от главата.

— И така може да се каже — усмихна се той.

Тя навря набръчкания си показалец под носа му.

— Те съществуват, Бене. Дъпитата са навсякъде около нас. Те пазят златната трапеза.

Това беше друга легенда от детството му. Маса от солидно злато се появява в някои реки и езера и примамливо проблясва на светлината.

— Това е лоша поличба, Бене. Всеки, който тръгне да я търси, свършва зле.

— Мароните ли вярват в това? Или таиносите?

— Не съм сигурна. Просто легенда, Бене. Много хора твърдят, че са виждали златната трапеза във водата. Прекалено много.

Той довърши питката и посегна за друга. Листата на дърветата шумоляха на лекия ветрец. За два дни беше научил повече за изгубената мина на Колумб, отколкото за две години. А също така и за Закария Саймън. Надяваше се, че уредникът беше изпратил посланието му. Дойде му до гуша от лъжи. Какво ставаше във Виена? Брайън Джеймисън не се беше обаждал, но това изобщо не го вълнуваше. Американците бяха пълни досадници. Дано го бяха оставили на мира.

Дъвчеше питката и се ослушваше в мрака, очаквайки появата на някое дъпи. Имаше доста въпроси към тези духове. Разнесе се шум. Откъм верандата.

В рамката на вратата се появи тъмна фигура.

— Идваш точно навреме.