Трябва ли да я наругая пред всички пациенти? Та тя не е виновна, за нищо, тази мила девица — при тях съм записан като господин Щилер. Така че мълчаливо я последвам. Всичко това дължа на моя защитник! Завързват около врата ми бялата кърпа, подават ми чиста чаша, напълват я с хладка вода — всичко много любезно, — а младият зъболекар, заместник на поминалия се, на когото безследно изчезналият Щилер и досега не е платил една сметка, сапунисва ръцете си. Също и той не е виновен за нищо; що се отнася до имената на пациентите, той, изглежда, изцяло се осланя на девицата, приемаща посетителите, тъй като още не познава наследената клиентела.

— Господин Щилер — казва той, — болки ли имате?

Аз тъкмо жабуря устата си, кимам, що се отнася до болките, и преди още да съм успял да изясня недоразумението, неговият пинцет намира болното място и у мен изчезва всякакво желание за дискусии. Младият човек е крайно взискателен.

— Виждате ли — казва той и държи огледалцето така, че да мога да надзърна в устата си, — ето тази коронка например, шести горе — ляво… Виждате ли я? Не казвам нищо срещу моя предшественик, но такава коронка е просто недопустима.

Той неправилно тълкува погледа ми, мисли, че искам да защитя някак предшественика му. С вата, кламер и слюнкосмукател в разтворената уста, тъй че човек не може нищо да възрази, аз изслушвам несъмнено интересното му изложение върху най-новите постижения в стоматологията. Младият човек навярно е придобил практиката и пациентите на покойния си чичо, но в никакъв случай не възнамерява да придобива и грешките на старото поколение, а онова, което открива примерно в моята уста, представлява почти изцяло грешки! Единствено с умоляващи погледи мога да настоявам пред младия човек да не смята коронките ми за дело на покойния си чичо, а зъбите ми — за зъби на безследно изчезналия Щилер.

— Сестра! — вика той. — Дайте още веднъж рентгеновите снимки на господин Щилер.

Всичко това, както вече казах, дължа на моя защитник. Никой не ми вярва… Всеки път, когато пинцетът докосне определено място, от очите ми неволно изскачат две-три сълзи и аз не мога да разбера защо е нужно отново и отново да се човърка това място. Накрая зъболекарят казва:

— Да, да, не е умъртвено!

Младият човек не проумява как така моят четвърти долу — ляво е все още жив, а по моему достатъчно чувствителен, въпреки че, съдейки по старите рентгенови снимки от картотеката на предшественика (показват ми на снимките четвъртия долу — ляво на безследно изчезналия Щилер), той изглежда съвсем като мъртъв корен.

— Странно — мърмори той, — много странно!

Тогава позвънява на сестрата.

— Това действително ли са снимките на господин Щилер? — пита той. — Сигурна ли сте?

— Но отгоре е написано…

Добросъвестността не му дава покой; той отново сравнява зъб по зъб с рентгеновите снимки, при което се изяснява, че Щилер, безследно изчезналият пациент на покойния му чичо, е притежавал безупречен осми горе — дясно; при мен зее дупка. Какво съм направил с осмия горе — дясно (на Щилер)? Свивам рамене. С вата, кламер и слюнкосмукател в устата нямам намерение да давам показания. Най-сетне рентгеновите снимки изчезват и младият зъболекар се залавя за бормашината. След три четвърти час, когато най-сетне нямам кламер в устата си и мога да я изплакна, вече не изпитвам органическа необходимост да започна нова дискусия върху старите рентгенови снимки. Само моля за таблетка саридон. Кнобел седи в приемната. Сивата затворническа кола чака в една алея с акации. На шофьорите е наредено да паркират на по-незабележими места. Но тъй като алеята граничи с училищен двор, а когато Кнобел и аз се прибираме, тъкмо е започнало голямото междучасие, ние, естествено, се виждаме наобиколени от цялата учаща се младеж. Някакъв малчуган боязливо ме пита аз ли съм крадецът. Едно момиче в радостна възбуда крещи: „Господин учителю, престъпник!“ Махам им с ръка, доколкото позволява малкото зарешетено прозорче на колата. Единствено учителите не махат в отговор.

П.П.

А може би, казвам си, човек би трябвало да се отбранява винаги когато го взимат за друг и аз не бива да позволявам на която и да е медицинска сестра да ме записва като господин Щилер, какъв сизифов труд! После отново си мисля: напълно достатъчно е, ако Юлика, само тя, не ме смята за друг.

Мексико…

Мисля си (не знам какво ме принуждава) за деня на мъртвите, както го видях в Ханицио; спомням си индианските майки, как клечат върху гробовете цялата нощ, всички в своите празнични премени, грижливо вчесани като за сватба; на пръв поглед не се случва изобщо нищо. Гробището представлява тераса, надвиснала над черното езеро, заобиколена от стръмни скали — гробище без нито един надгробен камък или някакъв друг знак: всеки в селото знае къде лежат неговите покойници, къде и той някога ще легне. В пръстта се забучват свещи — три или седем, или двадесет, според броя на мъртвите души; край тях се нареждат паници с всякакви ястия, покрити с чисти кърпички, но преди всичко се поставя един странен предмет, който те украсяват с любов, с каквато ние кичим коледната елха — поставка от бамбукови стъбла, а на нея различни печива и цветя, плодове, пъстри захарни пръчки. С миризмата на тези ястия — защото миризмата е същността на нещата — покойните ще се хранят през цялата нощ; такъв е смисълът на обреда. Нощем на гробището идват само жени и деца; мъжете се молят в църквата. Жените се държат спокойно и делово, разполагат се като за дълга почивка, замятат шала около главата си, така че жена и дете, двамата под един шал, изглеждат като едно-едничко същество. Свещите, наредени между живите и мъртвите, мигат на вятъра в студената нощ, час подир час, докато луната се издига над тъмните планини, описва плавна дъга и отново залязва. И пак нищо не се случва. Сегиз-тогиз вятърът донася звън на камбана, или лай на куче срещу луната; това е всичко. Никой не плаче, говорят малко, само най-необходимото, но не шепнешком, както ще чуеш по нашите гробища; тук не се нуждаят от настроение. Тишината, на която впрочем се подчиняват и децата, като се взират час подир час в мигащата свещ или в пустата нощ над езерото, не означава благоговение, молитвена вглъбеност в нашия смисъл — нито в лошия, нито в добрия. Тя е просто тишина. Пред лицето на живота и смъртта няма какво да се каже. Някои жени дори задрямват, додето техният покойник — баща, съпруг или син — безшумно поглъща миризмата: същността на нещата. Към полунощ пристигат последните; никой няма да напусне гробовете преди разсъмване. С хиляди пламъчета мигат мъртвите души. Едно зъзнещо дете, което застрашително кашля, сякаш бърза да се присъедини към мъртвите, получава предварително късче захарна пръчка, макар че ястията все още принадлежат на покойниците. А е студено, много студено, това е нощта срещу първи ноември. Едно малко момиченце, чиято майка е заспала, си играе със свещта — накланя я и подлага ръката си под топлите восъчни капки, докато свещта изгасва, то пак я запалва и така отново и отново. А когато повее вятър, наоколо се разнася силно ухание; жените скубят листенцата на жълти цветя, разпръскват ги по гробовете; те вършат това делово, сръчно, все едно че режат зеленчук, не небрежно, но и без излишни жестове, без изтъкване, без настроение, без актьорско изражение, загатващо за нещо символично. Тук за нищо не се загатва, а просто се върши. И сякаш тишината става още по-тиха; луната се е скрила, студът пронизва до кости. Нищо не се случва. Жените не коленичат, а клечат на земята, та душите на умрелите да възлязат в утробата им. Това е всичко, докато се развидели — нощ на тихо търпение, отдаване на неотменното „Умри и се възроди!“^[1]…

Разговор с моя приятел прокурора за Щилер:

„Мнозина погубват живота си с прекомерни изисквания към себе си! — казва той и си го обяснява по следния начин: — През последните няколко столетия нашето съзнание силно се е изменило, а светът на чувствата ни — значително по-малко. Оттук произлиза и несъответствието между нашето интелектуално и нашето емоционално равнище. Повечето хора мъкнат такъв един вързоп с плат в телесен цвят, именно чувства, които те от висотата на интелектуалното си равнище не искат да приемат. Има два изхода, но и двата не извеждат доникъде: или умъртвяваме, доколкото е възможно, своите примитивни и следователно недостойни чувства с риск да унищожим изобщо емоционалния си живот; или даваме на недостойните си чувства просто други имена, обгръщаме ги с лъжа, лепваме им етикети според изискванията на нашето съзнание. Колкото по-изтънчено и по-начетено е съзнанието ни, толкова по-многобройни и по-благородни са вратичките, които си намираме, толкова по-остроумно се самозалъгваме! Това може цял живот да ни забавлява, и то великолепно, само че така не достигаме до истинския живот, а неминуемо до самоотчуждение. Например недостига на мъжество, което е нужно понякога, за да паднем на колене, можем лесно да изтълкуваме като твърдост, а пък страха от самоосъществяване — като безкористност; и така нататък. Повечето от нас много добре знаят какво са длъжни да изпитват, съответно какво не бива да изпитват в тази или онази ситуация и дори при най-добро желание са извънредно затруднени да определят характера на действителните си чувства. Това е жалко състояние. Класическият му симптом е сарказмът по отношение на всяко чувство… Прекалената взискателност към себе си неизбежно се съпровожда от един вид лъжливи угризения на съвестта. Някой страда от това, че не е гений; друг се упреква, че въпреки доброто си възпитание не е светец; а Щилер се е измъчвал, задето не е излязло от него истински интербригадист… Удивително е какво ли само не смятаме за съвест, когато предявяваме прекомерни изисквания към себе си и по този начин се самоотчуждаваме. Прословутият вътрешен глас много често не е нищо друго освен кокетния зов на едно «псевдо-аз», което не търпи, че най-сетне съм се предал, че съм познал себе си, и се опитва с всички лукавства на суетата, а в краен случай дори с лъжливи небесни откровения да ме прикове към смъртоносната свръхвзискателност към себе си. Ние навярно виждаме своето поражение, ала не го схващаме като предупредителен сигнал, като следствие от един погрешен стремеж, стремеж навън от нашата същност. Странно, ала суетата ни тласка не в посока към самите нас, както ни се струва, а извън нас.“

После разсъждаваме върху известния стих „Обичам онзи, що невъзможното жадува!“ Макар и да не сме в състояние да си спомним къде именно във втората част на „Фауст“ са изречени тези злокобни слова, ние сме единодушни, че те могат да принадлежат само на някой демоничен персонаж, тъй като представляват истинска покана за невроза и нямат нищо общо с действителния стремеж (та те говорят не за стремеж, а за жадуване), който предполага смирение пред ограничеността на собствените ни възможности.

„Не смятам Щилер за изключение — казва моят прокурор. — В неговия случай аз виждам немалко свои познати, а и самия себе си, макар и с други примери за прекомерна самовзискателност… Мнозина опознават себе си, но на малцина се удава и да се приемат. Колко често нашето самопознание се свежда до желанието да изпреварим другите и им представим много по-точно и по-изчерпателно описание на своите слабости — свежда се до кокетничене! Но дори истинското самопознание, което най-често остава мълчаливо и се изявява всъщност единствено в поведението, е недостатъчно; то представлява първа, макар крайно необходима и мъчителна, но съвсем не решаваща крачка. Самопознание, приело облика на изпълваща целия живот меланхолия, на духовито снизхождение към някогашното ни примирение със съдбата, се среща много често и този тип хора са за нас понякога най-приятните сътрапезници; но какво им носи то на тях? Те са изоставили фалшивата си роля и това положително е вече нещо, но то още не ги връща към живота…

Не е вярно, че самоприемането идва от само себе си с възрастта. Наистина, с годините някогашните амбиции започват да ни изглеждат все по-съмнителни и усмивката над младежкото ни честолюбие става все по-лесна, по-евтина, по-безболезнена; но това далеч още не означава, че сме се самоприели. В известен смисъл с течение на времето това става дори по-трудно. Все повече хора, на които гледаме с възхищение, се оказват по-млади от нас; все по-кратък и по-кратък е жизненият ни срок; все по-безропотно понасяме своята участ с оглед на една все пак почетна кариера, а още по-лесно го преглъщат онези, които изобщо не са правили кариера и могат да се утешават с коварството на заобикалящия ги свят, смятайки се за непризнати гении… Нужна е огромна жизнена сила, за да се приемеш, какъвто си… В повелята «Обичай ближния си като самия себе си» се съдържа като нещо самопонятно условието, че човек сам се обича, че се приема такъв, какъвто е създаден. Но и самоприемането още не е достатъчно! Докато се стремя да убедя околните, че аз съм аз и никой друг, в страха си да не ме изтълкуват погрешно волю-неволю оставам техен пленник… Без вярата в една абсолютна инстанция извън човешкото мнение, без вярата, че съществува абсолютна реалност аз наистина не мога и да си помисля — казва моят прокурор, — че ще постигна някога своята свобода.“

П.П.

Абсолютна инстанция? Абсолютна реалност? Защо не казва „бог“? Струва ми се, той избягва тази дума със съзнателно старание. Само заради мене ли?

П.П.

Съзнавайки, че съм обикновен, незначителен човек, аз все пак се надявам, че тъкмо поради това съзнание преставам да бъда незначителен. Дълбоко в душата си, честно казано, аз все пак разчитам на преображение, на бягство. Чисто и просто не съм готов да бъда нищожество. Всъщност, единствената ми надежда е, че бог (ако се обърна към него) ще ме направи друг човек, ще ме превърне в по-богата, по-дълбока, по-ценна, по-значителна личност — тъкмо това очакване вероятно пречи на бог да ми се яви, тоест да ми даде да го позная. Моето conditio sine qua non^[2]: бог да се отрече от мен, своето създание.

Юлика е все още в Париж.

Майчиният гроб е като всички гробове в тази страна: акуратно ограден с дялан гранит, малко късичък, поради което човек изпитва страх, че е стъпил върху краката на покойния. Между гробовете извеждат алеи, посипани с дребен чакъл, покрая със зеленика. В средата на гроба е поставена глинена ваза, от която клюмат няколко повехнали астри; зад надгробния паметник стърчи ръждива консервена кутия за поливане на цветята. Ала днес вали. Двамата стоим под един чадър, часовникът на кулата бие три часа. Паметникът е по-скоро смешен — гробищно изкуство, някаква алегория. Тук-таме някой дребен кипарис се извисява над този сив Манхатън от надгробни паметници. По едно време Вилфрид пита:

— Как намираш впрочем паметника?

— Да… — казвам аз.

На Вилфрид му подхожда да носи чадър. Аз никога през живота си не съм имал собствен чадър, но сега се радвам, че съм подслонен на сухо. Това е селско гробище със стар бряст на хълма и проста църквица от края на деветнайсетия век; при хубаво време оттук сигурно се открива красива, спокойна, просторна гледка към езерото и далечните планини. Днес е сив, мокър есенен ден, горите са потънали в мъгла. По черния чадър тихо трополи дъжд, дълго стоим така — безмълвни, неподвижни, както подобава на двама протестанти. Надписът: „Тук почива…“ Другите имат по-различни надписи: „Спи в мир!“ или още някаква смътна поезия. Камъкът — травертин — е за съжаление полиран. Слушаме как капе от чадъра по кафявата шума под краката ни. През един ред се вижда пресен гроб — купчина глинеста пръст, отгоре венци. Сетне отново бие часовникът на кулата. Студено, влажно, сиво…

След това отидохме в една гостилница.

Вилфрид Щилер, по-млад от мен, е як мъжага със загоряла, груба и изпъната кожа. Личи си, че прекарва дълго на слънце и въздух. Черната му коса е късо подстригана като у селяните или военните. Той ме докара тук с джип, който обаче не е лично негов, а на селскостопанската задруга. Там е управител на овощния участък… Разговаряме, естествено, за майка си, докато Вилфрид през цялото време (освен на гробището) пуши евтини швейцарски пури, същия сорт, както тогава инспекторът в митницата. Ако се съди по думите му, майката на Вилфрид е била порядъчно строга; а пък моята — никак. Когато разказва как майка му веднъж го заключила за цял ден в мазето, понеже честичко мишкувал там за компот, та веднъж за винаги да му вдъхне страх от това място, аз не мога да не се смея заедно с този мъжага, престоял целия ден в тъмното мазе без каквато и да е вреда за здравето му; не, това не е моята майка. На нея никога не би й дало сърце да приложи подобни възпитателни мерки. Неговата майка казвала: „Сега се стягай, ако искаш да бъдеш добро момче!“ Моята майка казваше: „Сега ми оставете момчето на мира!“ Тя бе убедена, че аз ще се справя с живота. Спомням си, веднъж подслушах през ключалката на вратата как майка ми се хвалеше пред всички гости с моите забавни и явно остроумни изказвания през изтеклата седмица и те пожънаха голям успех. Подобно нещо с Вилфрид никога не се е случвало; неговата майка била постоянно загрижена, че от Вилфрид няма да излезе нищо свястно и този здрав, грубоват, но в своята, сухота тъй сърдечен човек, седнал срещу мен на лакираната дървена маса, пуши своята евтина пура и сам си признава, че не бил даровито дете; дори не взимал уроци по пиано. А моята майка, знам, се лишаваше от перачки и чистачки, сама вършеше домакинската работа, за да може всеки месец да заплаща уроците ми по флейта; понеже аз минавах за даровит.

Смешни са били и двете майки! Вилфрид разправя, че майка му — разбира се, ползуваща се с уважение, колкото и моята — най-много от всичко, дори повече от сладкиши, обичала да яде суров дроб; само че никой не можел да й подари за рождения ден или за празника на майката пакетче суров дроб, тъй че трябвало сама да си купува това лакомство. Така и правела. Веднъж, когато футболната топка полетяла в храстите и Вилфрид отишъл да я търси, той открил майка си в най-затуленото кътче на градския парк да нагъва суров дроб; добрата женица се изплашила до смърт и разпалено се заоправдавала с каквото й дойде на ум, докато Вилфрид повярвал всичко възможно за милата си майчица, освен че е яла суров дроб! Подобни спомени на Вилфрид биха могли да се отнасят и до моята майка, тъй че заедно се смеем. Сетне той отново описва майка, каквато аз не познавам — разсъдлива и неподкупна жена, която с нищо не можеш да излъжеш, практична майка, своевременно подготвяща Вилфрид, че никога няма да се ожени за свястно момиче, ако не печели по много пари. Моята майка съвсем не бе такава. Тя обичаше да я поизлъжа, а що се отнася до моето бъдеще, разчиташе повече на вътрешните ми богатства, убедена, че ще мога да се оженя за която си поискам, направо за всяка жена с изключение на самата нея, моята мила майчица, нещо, за което отрано съжалявах; тя бе загрижена по-скоро дали особата, която някой ден ще доведа в къщи, действително ще бъде достойна за мен. Спомням си как веднъж се опитвах да улуча с костилки от вишни възрастния ни съсед, който четеше вестник в своята градина; майка ми беше така възмутена от нелепите му упреци, че аз всичко отрекох, само и само да не я посрамя пред човека. Майка ми и аз се държахме един за друг, по думите на моя пастрок, като свински черва. Вилфрид пък е имал истински, роден баща. А майка ми, знам, за нищо на света не би плакала пред учителите; тя би отричала всичко или пък би заявила на учителя, че е длъжен да прояви малко разбиране. Аз бях крехко дете. Когато майка ми заплащаше — бог знае с какви пари — заради мен глоба в полицията, аз й носех букетче иглика; тогава плачеше тя, моята майка, а не отпреди. Майката на Вилфрид не очаквала от него иглика, а му нареждала лично да се извини на засегнатите учители. Смешно, колко различни могат да бъдат майките!…

— Ето, вече пета година, как тя лежи там — казва Вилфрид. — Така се боеше да не я погребат в града; да легне сред чужди хора, които никога през живота си не е виждала, й се струваше ужасно…

По едно време идва гостилничарят и поздравява Вилфрид по име, сетне друса и моята ръка. Вилфрид разговаря с хората, без нито за миг да се преструва, да се нагажда към тях. Това аз не мога. Защо всъщност? Когато отново оставаме сами, той ме пита за Юлика: как е тя там в Париж. Юлика е дошла на погребението чак от Париж, Юлика с червените си коси. Оттогава Вилфрид повече не я е виждал. Вилфрид носи плетена жилетка. Калифорния живо го интересува; някога е мечтаел да замине в Аржентина, да купи там ферма, което не станало заради болната майка и така аз говоря за Калифорния, без да мисля за Калифорния или да я виждам пред очите си, съзирам по-скоро гроба, храстите зеленика и полирания травертин, без да мисля за майка си или да я виждам; а за Вилфрид всичко си е в ред. Неговият брат, безследно изчезналият, навярно винаги е бил малко странен. Но Вилфрид не казва това, дори не го намеква. На него му е чуждо всякакво двусмислие, той не е духовит, не е любопитен, той е човек на естественото съществуване, а не на самоизявата. Дори когато мълча, в сравнение с него изглеждам сам на себе си бъбрив. Вилфрид пие малко и вероятно изобщо само за да ми направи удоволствие; при това той намира виното много хубаво, което аз пък на свой ред намирам за много трогателно, понеже това си е най-обикновено вино, слабичко, с мирис само на бъчва. И всичко е много нормално и много странно — разговор, прекъсван от дълго мълчание, тъй че се чува мъркането на котката, а когато Вилфрид отново повтаря поканата си да живея при него и жена му, забелязвам, че още малко и ще се разплача; при това през цялото време сякаш нищо не чувствувам. Той е брат, а аз не, и никак не го смущава, че не съм му брат. Не съм ли и аз гладен? Вилфрид не се стреми да ме убеждава в нищо и това някак си обезоръжава. Той не се бои и от мълчанието, затова пък аз отново повеждам разговор за модерните ферми в Калифорния, с които Вилфрид е запознат чрез списанията, естествено, по-добре от мен. Една забавна подробност; в онова илюстровано списание, което осведоми света за балерината Юлика и нейния безследно изчезнал съпруг, имаше и голям репортаж за съвременната борба с вредителите в селското стопанство; когато в разговора го споменавам, Вилфрид избухва в смях — оказва се, че дори и по този въпрос публикуваното не отговаря на истината. Това ме забавлява. В каквато и връзка (например при разговор за военната служба) да излезе наяве, че Вилфрид е с пет години по-млад от мен, аз винаги се обърквам. На него гледам, както хлапак гледа на мъжете — без определена възраст, но във всяко отношение внушаващи превъзходство. Обърква ме и това, дето при цялата комична разнородност на характерите ни този мъж от своя страна не си загубва ума, а без смущение приема, че макар и моят живот да му е непонятен, за мен сигурно всичко си е в ред; като не се вмесва с нищо, той запазва някаква почтителна дистанция и аз всеки път се чувствувам засрамен, неуверен. Но това негово уважение е искрено. Не се осмелявам да си поръчам още вино, друго вино, макар и да знам, че Вилфрид не би имал нищо против; в края на краищата днес е особен ден и заслужава малко да се отпразнува. За децата си той разказва, че тъкмо изкарали заушка, едно подир друго; сега им оставала само дребната шарка. Когато гледам как Вилфрид, преметнал сакото си върху облегалката на стола, яде хляб и сирене, за да се подкрепи преди дългото пътуване с не много удобния джип, без дори да си поръча повторно вино, аз си задавам въпроса дали да не му разкажа всичко за себе си, макар и да не ме пита; но не зная как да го направя, а и всъщност за какво!… За Вилфрид и така е ясно, че сме братя, че сме стояли заедно под черния чадър пред майчиния гроб, че сетне отново ще се разделим.

Малко преди пет часа̀ — отново в Цюрих.

Сега (докато пиша това) седя в някакъв бар. Съвсем сам в града! Това ми изглежда като сън; при все че тълпата свежо издокарани, очакващи своя първи вечерен улов цюрихски проститутки край мен е напълно реална. Никой не твърди, че ме познава. Какво ли ще бъде, ако в шест часа не се завърна в моя затвор? Вилфрид ме закара до Белвю; предстои му още дълъг път, а утре — отново напрегнат ден; от друга страна пък, ако останеше с мен, бих имал още цял час отпуск. Той ми протегна ръка.

— Да — казвам аз, — ами ако офейкам?

Той се смее, ръката му е вече върху лоста за скоростите.

— Ти най-добре си знаеш! — отвръща той.

И ето, джипът потегля и изчезва…

Какво исках да му разкажа за себе си? Има много хора, които са ми по-близки и които биха ме разбрали далеч по-добре от този мъжага; за приятелство помежду ни и дума не може да става. Та той си има свои собствени приятели, които ще ми бъдат напълно чужди, а и на него, мисля си, не би му минало през ум да ме причислява към приятелите си. И все пак, в действителност Вилфрид е единственият човек, който не ме угнетява, когато ме смята за безследно изчезналия Щилер като нещо ясно и самопонятно, тоест когато по начало не ме разбира. Но какво значи разбиране! Приятелите трябва да се разбират един друг, за да си останат приятели; братята са винаги братя. Защо никога не съм му бил брат? Днешната среща все пак доста ме обърка. Къде е моето място в този свят?

— Вие все още отричате? — пита моят защитник, едва щом се появявам обратно в затвора. — И продължавате да отричате.

— Да — казвам аз. — Продължавам да отричам…

— Но това е смешно! — възкликва моят защитник.

— Смешно е — казвам аз, — но ако призная онова, което вие бихте искали да имате като мои самопризнания, господин доктор, би станало още по-смешно.

— Не ви разбирам — казва моят защитник.

— Зная — отвръщам аз, — затова съм и принуден, господин доктор, да отричам всичко, което твърдите за мен…

Да! Та кой ли ще чете написаното от мен в тези тетрадки! И все пак, мисля си, не можеш да пишеш без представата, че някой ще те чете, макар и този Някой да бъде единствено самият съчинител. И тогава се питам: в състояние ли е човек да пише, без да играе някаква роля? На човек се иска да стане сам на себе си чужд. И не в ролята, а навярно в несъзнателното решение какъв вид роля ще си припише, се заключава моята действителност. Понякога имам чувството, че се измъквам от написаното като змия от кожата си. Това е то — човек не може да изобрази себе си, на него му се удава само да хвърли кожата си. Но кого би интересувала тази мъртва кожа! Отново и все отново изникващият въпрос — в състояние ли е читателят да намери в написаното нещо друго освен самия себе си — е излишен: писането не представлява общуване с читатели, не и общуване със себе си, а съприкосновение с неизразимото. Колкото по-точно съумееш да се изразиш, толкова по-ясно се откроява неизразимото, тоест онази действителност, която гнети и подбужда съчинителя. Езикът ни е даден, за да онемеем. Който мълчи, не е ням. Който мълчи, е лишен и от най-малкото понятие какво не представлява.

Защо Юлика не пише?

Приятели! Сега те идват при мен вече на тълпи, днес се домъкнаха петима, при това едновременно. Всички ме намират непроменен, почти непроменен, и ми говорят на „ти“. И макар да не произнасям нито дума, това никак не им пречи да твърдят, че ме познават, ах, да — стара дружба ръжда не хваща! Един от тях, актьор, улавя ръката ми и вече не я пуска. От погледа му се лее задушевност, и дори когато млъква, той продължава да се разтапя от разбиране към Щилер; от крепкото му ръкуване, от следващото още по-силно стискане и ново раздрусване на смазаната ми ръка, която той е сграбчил и с двете си длани, аз проумявам онова, което не може да се изрази с думи. От своя страна само казвам: „Но моля, господа, разполагайте се!“ Друг един, както с време разбирам, се смята за мой благодетел, понеже въпреки неплатения от дълги години наем, не е дал безследно изчезналия Щилер под съд, което е било негово право: моето смущение, изглежда, му е напълно достатъчно и той го приема за израз на благодарност. Изобщо всички са много мили, макар че, събрани така накуп, което при естествени обстоятелства едва ли би се случило, напомнят опечалено събрание в крематориум пред тленните останки на скъп покойник; освен познанството си с безследно изчезналия Щилер, и то познанство, възникнало на твърде различна почва, тях всъщност не ги свързва нищо. Всеки е чувал може би по нещичко за другите на времето от Щилер, чието отсъствие сега се чувствува осезаемо. Налага се, естествено, да се опознаят по-отблизо. Един от тях, както с време разбирам, е станал междувпрочем професор — умна глава, полагала навярно неведнъж мили усилия да вразуми безследно изчезналия Щилер, този тъй неустановен дух и темперамент, обладан от хаотичен радикализъм. Посещението на младия професор представлява акт на вярност — той има, естествено, приятели, по-различни от Щилер. Неговата предпазливост, нежната пощада, с която се отнася към мен, ми позволяват да проумея колко чувствителен трябва да е бил безследно изчезналият Щилер, а ето че и аз започвам да се чувствувам на по-ниско стъпало от него, съзнавам размера на своето незнание, изпадам в някакъв страхопочитателен тон, който несъмнено му напомня за безследно изчезналия приятел. Той не желае този тон, нито това боязливо мълчание; но, както изглежда, е свикнал с тях и колкото по-озадачаващо е моето държание, с толкова по-голяма увереност той ще открива в мен безследно изчезналия Щилер, който неведнъж го е озадачавал и ако въпреки всичко му е останал верен, то е може би по-скоро поради потребност от благородство, отколкото от приятелство — дружбата с Щилер никога не е била плодотворна. Защо ли това ме опечалява? Човек наистина би искал да има всички тези мъже за приятели. Защо е невъзможно? Впрочем, за всеки от тях Щилер е представлявал нещо съвсем различно; все таки те си дават вид, че ме смятат за един и същ човек. Някакъв жизнерадостен художник-график вече предвкусва пиршеството по случай освобождаването ми от затвора, а петият ми посетител, словослагател по професия, изглежда е комунист, защото гледа на останалите четирима като на завършени реакционери и ако се съди по погледите, които ми хвърля, той ме упреква за общуването ми с тях; най-вече ми се сърди, че търпя дружелюбния тон на домопритежателя, който ни описва напуснатото ателие на Щилер, като го сравнява със замъка на Спящата красавица. И сегиз-тогиз, докато те така си приказват, аз сериозно размислям какъв човек би трябвало да бъда, та да отговарям поне в едри черти на спомените и очакванията на петимата си посетители — някакво петоглаво чудовище, струва ми се, при което всеки би отсякъл четири от главите ми като фалшиви и излишни, за да изкара на бял свят истинския Щилер. Актьорът, както разбирам, е станал католик и гледа отвисоко, макар и с известно уважение и разбиране към словослагателя-комунист, чиито убеждения бързо отгатва, понеже му напомнят за първите идейни авантюри на собствената му младост. С изключение на комуниста явно никой не е останал на старите си позиции. Младият професор ме уверява, че макар и все така да поставя класиката над всичко, вече е престанал да смята модерното изкуство изключително като разложение; а пък художникът, очевидно прояснен от собствения си голям успех, е превъзмогнал всякакви песимистични възгледи за съдбата на културата, посочва високото равнище на швейцарската графика и, честно казано, не се нуждае нито от комунизъм, нито от католицизъм, за да определи своето предназначение в този свят. А пък домопритежателят, по професия антиквар, държи повече от всякога на традицията — колкото по-локална, толкова по-добре; той не възразява срещу Европейската отбранителна общност, но тъкмо тук вижда отговорната задача на антикваря да култивира усета за местен колорит, например за отликата между базелчани и цюрихчани, защото какво друго трябва да защищават европейските братски армии, ако не точно тази наша привилегия да се различаваме един от друг и при най-голяма близост? Изобщо, както вече казах, всички са много мили. След като си отиват, аз се питам защо наистина не се чувствувам техен приятел. Те си излязоха обидени, макар че нищо не им казах. След всяко посещение килията ми става все по-самотна.

Присъни ми се Юлика — отново почти същото: тя седи в кафене на някакъв булевард сред множество хора и се опитва да ми пише, стиснала е молива между устните си като ученичка в затруднение; искам да се приближа до нея, но съм арестуван от трима чуждестранни (немски) войника; знам, че Юлика ме е предала. Погледите ни се срещат. Мъжете с каски ме мъкнат нанякъде, искам да прокълна Юлика, но в очите й се чете няма молба да не вярвам на това, което е написала, принудили са я, аз съм я принудил… Питам войниците дали ще ме разстрелят, а те се смеят; един от тях казва: „Не, днес ще разпъваме!“. След голям страх се озовавам в някакъв лагер, където ни нареждат да закачваме снимки по дърветата с кабарчета, това те наричат „разпъване“, нищо повече; аз „разпъвам“ Юлика, окачвам снимката на балерината…

Трудно е да не се умориш от света, от човешкото мнозинство, от неговото превъзходство, което съм длъжен да призная. Трудно е сам, без свидетели, да знаеш онова, което вярваш, че си прозрял в часове на уединение; трудно е да носиш в себе си знание, което никога не можеш да докажеш или дори само да изречеш. Знам, че не съм безследно изчезналият Щилер. А и никога не съм бил. Кълна се в това, макар и да не знам кой съм всъщност. Може би не съм никой. И дори да ми докажат черно на бяло, че от всички родени и вписани в регистрите хора понастоящем липсва единствено Щилер и че щом отричам да съм Щилер, значи изобщо не съществувам на този свят — аз пак ще отрека! Защо не ме оставят на мира? Държа се смешно, знам, положението ми става неудържимо. Но аз не съм човекът, когото те търсят, и тази моя увереност, едничката, която притежавам, аз няма да изтърва!

Юлика е все още в Париж.

Това не е вярно! Аз не умея да бъда сам и, строго взето, никога през живота си не съм могъл да прекарам и един час в самота. Почти винаги с мен е имало някоя жена. Най-напред това бе милата ми и добра майка; матурата си взех с триста зора и се радвах само заради нея — сега моят пастрок не можеше да й каже: „Ето, това е то, твоето галено синче!“ А по-късно, когато с швейцарско вълнено одеяло под мишница се явих да изтърпя наложеното ми от родината наказание и пролежах в казармата почти цяло лято, аз пак не бях сам, понеже през цялото време мислех с болка за майка си, която преживя това като нещо ужасно. Безброй часове, сякаш дори повече, отколкото има в един човешки живот, са складирани до поискване в паметта ми; часове, които съм смятал за самота — вечери в хотелска стая с шум от чужди улички или с изглед към някой глух двор; нощи някъде по гарите; пролетни дни в някой градски парк, изпълнен с детски колички и чужда реч; сетне отново следобеди в обичайния вертеп; странствувания из гората под дъжда и с ясното съзнание, че никога повече няма да чуя гласа на жадувания човек; раздели от всякакъв вид — чисти и бързи, и откровени, но и жалки, с хленч и протакане, малодушни раздели. Безброй часове, казвам ви, и въпреки това, строго взето, никога не съм оставал сам, дори за час. Винаги съм си намирал някаква вътрешна вратичка: сладостен или мъчителен спомен за нещо; пламенен спор с някой невидим, а в повечето случаи изобщо несъществуващ човек, когото си измислях, за да не бъда сам; или пък надежда, че ме очаква изключителна среща на следващия ъгъл или по-нататък. Нима това е самота? Съвсем в началото на моите художествени занимания може би бях сам, почти съумявах да остана сам в истинския смисъл на думата, изпълнен от упованието, че ще мога да се осъществя в глина или гипс: но това упование не трая дълго, а вече се бе появило честолюбието, радостното очакване на признанието, страхът от недооценяването; месеци наред, затънал в гипс, честолюбие и глина, аз не виждах жива душа, вкопчен в своето изкуство, от което никога не можа да излезе нищо, сврян сред четирите стени на ателието си като средновековен отшелник — без радио, скъп на думи като гребец в галера, монах по отношение на момичетата, но само в това, иначе ликуващ Румпелщилцхен при мисълта, че още никой дори не подозира за моята гениалност; и бях усърден като подгонено животно, шибан от своето честолюбие; тъй че отново не бях сам. Не бях сам и при сала на Тахо; знаех, че ако загина, Аня няма да бъде сломена, няма да иде в манастир, а и занапред ще се грижи за живите, занапред ще дава да я любят и само понякога ще си спомня за мен; а когато не ме застреляха, а само ми вързаха ръцете и краката със собствения ми колан и ме захвърлиха сред жълтугата, аз пак не бях сам: с мен беше позорът ми пред Аня; мислех, че ще умра най-мизерно от жажда и никога вече няма да я видя, крещях, додето можех, сетне престанах да викам, но и на прага на безсъзнанието с мен беше Аня, изгарящият ме срам пред Аня. Не бях сам и по пътя за в къщи, макар и да предполагах, че чужбината ще ме очаква и в родината; дълги нощи по време на моя преход, дълги нощи из чакалните на френските гари аз се оправдавах пред Аня, срамувах се, възмущавах се от нея, обвинявах я в мислите си — и не бях сам. А после, далеч от нея, разказвах своя испански анекдот, компанията ми вярваше повече или по-малко, но аз знаех на кого е известна цялата истина — на Аня, така че пак не бях сам. Смешно е, да, но е вярно: винаги се намираше някоя жена, с която да се залъжа. Дружах с мъже, макар и не с много, ту с един, ту с друг; това бе приятелство, но не залъгване — всеки оставаше в себе си сам. Често мислех за далечни приятели, занимаваха ме техните разсъждения или с удоволствие си припомнях нашите спорове, дори болезнените ни разриви; но в часовете на ужас, в часовете на моята неспособност да остана сам, спасение намирах винаги в някоя жена, в спомените или надеждите, свързани с нея — само така можех да се изплъзна от самотата си. Защо не бях в състояние да живея сам, кое ме принуждаваше да се отегчавам с моята балерина, дори да се оженя за това морско животно? Сам си бях крив, без съмнение; винаги проявявах желязна воля, само че в невярната посока. И поне хиляда и една нощ съм се хващал за главата, но сетне съм заспивал; дори и в брака си не можах да остана сам. Аз я захвърлих на произвола на съдбата; тя ме унижаваше, и аз я унижавах; но никога не бях сам. Не бях сам в кърмовия трюм на италианския товарен параход, където се бях промъкнал като пътник без билет, изселник за Америка без документи; само един подкупен от мен огняр знаеше тогава за моето съществуване долу между бъчвите; там беше тъмно, вонеше, беше горещо, тъй че пот струеше от всички пори на тялото ми (като на всеки друг в моето положение!) и аз съзнавах много добре, че красивата Юлика би се погнусила от тази пот, така че пак не бях сам. А това бе най-големият ми шанс в живота да остана сам, несмущаван от никого осемнайсет дни и деветнайсет нощи при почти спокойно море — дори не мога да кажа за свое оправдание, че ми е прилошавало. Един-единствен път, вероятно малко след Гибралтар, усетих, че ми се повдига: в продължение на няколко часа корабът се клатеше надлъжно, но после отново се успокои. И как използувах този свой шанс, голям колкото Атлантическия океан? Запуших цигара и в пламъка на запалката си видях надписите на най-близките бъчви „Chianti Italian Wine Imported“^[3], а сетне отново настъпи непрогледен мрак с редките проблясъци от светлина между талпите, с грохота на корабния вал под мен денем и нощем, тъй че човек можеше да полудее, но това не стана с мен, защото в съзнанието си през цялото време виждах Юлика на верандата й в стил „сецесион“ в Давос и й наговорих всичко, което бях премълчал пред нея. Радвах се, че никога вече няма да зърна тази жена; това бе едничката ми радост там долу. Нима бях сам? Всеки път, когато се събудех от по-продължителен сън, изпитвах страх, че смърдящата черупка може да е поела обратно за Европа; нищо не бе в състояние да промени решението ми повече да не видя красивата Юлика. Сврян между онези вонящи бъчви (през повечето време клечах на едно място, понеже в тъмнината постоянно се препъвах в разни въжета и кранови вериги), трябваше само да си припомня писмото, което тя ми изпрати след убийството й там, на верандата, достатъчно бе само първото изречение: „Едва ли има някакъв смисъл да се връщам на думите ти от миналата седмица!“ — и аз не се разкайвах за нищо, дори ако в следващия миг това старо корито заседнеше на някоя плитчина и внезапно се изпълнеше с вода. Трябваше само да помисля за Фоксли! Или за прословутата хлебна супа, която тази жена не благоволяваше да направи, а и за още куп дреболии, една от друга по-нелепи; ала тези осемнайсет дни и деветнайсет нощи сред непрогледен мрак, където нещо капе от пролуките между намаслените талпи, тази безкрайност от капещи минути бе малка, за да обхване дори в стенографическия бяг на мислите пустинята, простираща се между мен и тази жена; аз отново тръгвах да бродя в тъмнината, препъвах се, порязах се в някаква ръждясала планка, пак седнах върху купчина въжета и заоблизвах топлата кръв от ръката си, смърдях на стара пот и нова пот, немит от Генуа, невидим за хората, сляп като къртица, оглушал от грохота на корабния вал; и не отминаваше нито един буден час, в който да не ми идваше наум нещо срещу тази нежна женичка в Давос, но никой не чуваше гръмките ми проклятия — и не бях сам. В Бруклинското пристанище корабният вал най-сетне замлъкна; заслушах ударите на сърцето си. Почнаха да разтоварват откъм носа. След десет часа най-после се появи моят огняр, за да ми извести, че трябвало да се крия още два или три дни, понеже докерите стачкували. Така изминаха цели пет дни, разбира се, и толкова нощи, докато накрая чух уговореното подсвирване на моя доблестен огняр; но аз още не бях преодолял пустинята между себе си и тази жена. Сега вече трябваше да сляза на брега. Бях ли сам в Ню Йорк? Аз се промъкнах сред човешкия мравуняк на „Таймз скуер“. Седмици наред пред очите ми се мяркаха само телефонни кабини, но си бях дал дума да не се обаждам на Сибила. И не се обадих, а се качих в един greyhound^[4], минаващ на запад, все едно къде. Живеех и така, и иначе, скучно и увлекателно, противно и възхитително. Видях прерията, кланиците на Чикаго, мормоните, индианците, най-големия в света меден рудник, най-големия в света висящ мост; общувах с чужди хора, цял месец работих в някакъв млечен бар в Детройт; влюбих се в дъщерята на един консервативен сенатор, която си имаше собствен кадилак, и с нея се къпехме в езерото Мичиган; сетне отпътувах още по-надалеч, видях горски пожари, бейзбол, слънчеви залези над Тихия океан и летящи риби. Почти никога нямах пари, но си подсвирквах от щастие, че съм тъй далеч от Давос, далеч, макар не толкова, и от „Ривърсайд Драйв“ в Ню Йорк; по онова време можех да бъда сам като на луната. Казваха ми: „Hallo“ и аз казвах: „Hallo“. А след полунощ слушах последните радиокоментатори, само и само да не чувам тишината, защото в тишината не бях сам; така че предпочитах да слушам тези винаги самоуверени спикери, рекламиращи най-добрия сапун, най-доброто уиски, най-добрата кучешка храна, а в промеждутъците — откъси от симфонии или най-малкото от балетната сюита „Лешникотрошачката“ на Чайковски: за да не бъда толкова сам. Но в замяна на моята грациозна балерина имах котката „Little Gray“, това грациозно животинче, което постоянно скачаше върху перваза на прозореца ми, макар че нямаше какво да ми каже. Но нима вече не описах това някъде в тази купчина хартия? Една вечер я хванах, натиках я в хладилника, сетне се опитах да си подсвирквам, а по-късно и да заспя, ала напразно; след няколко часа я измъкнах оттам, навярно съзнавайки, че нейната смърт после дълго ще ме занимава, а когато след някое време тя поотвори цепките на очите си, бях трогнат до сълзи, дето не ме наказа, като умре в хладилника. Грижех се за нея, докато тя отново замърка и се затърка в крачолите на панталоните ми. Така или иначе тя бе поне жива, макар и с изражението на победителка, без да има и сега какво да ми каже; а после, когато забелязах, че използува угризенията на съвестта ми, аз отново започнах да я изхвърлям през прозореца в наистина не много студената нощ — там тя вирваше опашка и започваше да фучи; затварях прозореца, залоствах всички прозорци, но тя скачаше отвън върху перваза и фучеше, сякаш в действителност бях неин убиец; известно време се правех, че не я забелязвам, че не чувам мяукането й, с което ме злепоставяше пред съседите (най-вече пред Флорънс, мулатката). „Стига вече!“ — закрещявах накрая аз, отивах до прозореца, сграбчвах я отзад за врата и запращах размахващото лапи кълбо колкото се може по-надалеч. Тя падаше по котешки на краката си. За мое удивление дори замлъкваше, не скачаше веднага върху перваза на прозореца ми; но аз я очаквах. Тя ме оставяше сам, признавам, но през цялото време знаех, че всеки миг отново може да скочи върху перваза на прозореца; така че пак не бях сам.

А сега сам ли съм? Ето че мисля за госпожа Юлика Щилер-Чуди в Париж. Виждам я в нейния черен втален костюм, който й стои великолепно, с бялата й шапчица върху червеникавата коса. Сега в Париж сигурно е хладно. Тя се канеше да си купи ново палто. Виждам я (макар и да не съм запознат с тазгодишната есенна мода) в новото палто, което също й стои великолепно. Може би аз наистина много лесно се влюбвам; но сега, докато седя в моята килия и мисля за тази госпожа Юлика Щилер-Чуди, изпитвам нещо повече от влюбеност; по моята изпълнена с упование угнетеност усещам, че госпожа Юлика Щилер-Чуди представлява единствената ми надежда. Независимо от бакърените й коси, алабастровата й кожа, нейните зеленикави или воднистосиви, а може би дори безцветни, но във всеки случай необикновено красиви очи, независимо от онова, което всеки, дори моят защитник, може да види в нея, тя (в каквото и да я обвинява безследно изчезналият Щилер) е чудесна жена, която не е лесно да обичаш, може би жена, която никога досега не е била обичана и никога досега не е обичала. Ето защо, предполагам, никак не ме плаши онова, което тя и Щилер са преживели заедно. Какво ме засяга то! Не бих се одързостил сега да твърдя „Обичам я!“ Ала мога да кажа: „Искам да я обичам!“ А при положение, че госпожа Юлика Щилер-Чуди престане да ме смята за своя безследно изчезнал съпруг, ще се осмеля да кажа: „Защо да не е възможно?“ Тези дни тя ще се завърне, съгласно кратката й, донякъде сдържана картичка, в нов парижки есенен тоалет. Ще й призная, че просто не е вярно: аз не умея да бъда сам, опитах се, но напразно. Откровено ще си кажа, че ми е липсвала. И това няма да бъде преувеличено. А сетне, колкото се може по-скоро, ще я запитам мисли ли, че би съумяла да ме обича. Усмивката й, изразът на учудване в бръснатите й вежди и всичко друго не трябва да ме плаши; госпожа Юлика Щилер-Чуди си е такава. На осемнайсет години е останала сирак, с четвърт унгарска кръв и три четвърти немско-швейцарска, с туберкулоза, оказала се действителна, после брак с онзи невротичен испански боец — всичко това не е било лесно; сетне нейното бездетство, нейното изкуство. И как този човек е преминал през всичко: не без самоокайване, наистина, не без един вид грациозна язвителност, но винаги с високо вдигната върху крехките си рамене глава — това наистина е чудесно! Известното високомерие у нея (в специфичния женски маниер като склонност към „прощаване“) е напълно разбираемо. В отговор на моя откровен въпрос: мисли ли, че ще съумее да ме обича, няма да чуя обикновено моминско „да“. За това госпожа Юлика Щилер-Чуди е твърде опитна, както и аз, а и тази килия, и моят нар съвсем не са зелена морава под разцъфнали ябълкови клонки. Надявам се да не изпадна в тържествен тон! Защото всяка тържественост неизбежно ме прави боязлив, а дори само по стилистични причини в такъв момент човек почти изгубва способността си да изрича някои нетържествени неща. И ако госпожа Юлика Щилер-Чуди не ми отговори с категорично „не“, би трябвало да й кажа приблизително следното:

„Ето, ти си единствената ми надежда, Юлика, и точно това е страшното. Изслушай ме! Няма нужда да говорим за Жан-Луи Дмитрич, може би той те обича много по-силно, отколкото съм способен аз. Дмитрич е чувствителен човек, вярвам го напълно — този твой предан полуруснак, малко нещо инвалид. Ето че ти също не си отишла много далеч, мила Юлика; отново си се хванала за инвалид. И очевидно не можем да очакваме, че ще стигнем далеч — нито ти, нито аз. Пред нас, струва ми се, няма друг избор; или ще се съсипем взаимно, или ще съумеем да се обичаме. Честно казано, съвсем не си го представям лесно. Дори с всяка година ще бъде все по-трудно. Не е ли така? Но нищо друго не ни остава. Каквото и да се случи, мисля си, трябва да изхождаме от положението, че двамата никога досега не сме се обичали. И виждаш ли, затова не можем и да се разделим. Много е смешно! Ти казваш, че си се разделила с Жан-Луи. От вярност към съпруга си, твърдиш ти. Да забравим сега твоя съпруг, нека си остане безследно изчезнал! Обаче с мосю Дмитрич сте могли да се разделите, виждаш ли, а защо ние не можем? Всяка двойка, която по свой начин е била щастлива и е осъществила възможностите си, може да се раздели — това е тъжно, мъчително, възмутително, непонятно и така нататък, но никой от двамата не отнася щети в душата си: у нея остават двете сладки дечица — отсега нататък видима награда за невинността й, а пък той въпреки всичко става вице-директор; и знаеш ли кой от двамата по-напред ще встъпи в нов брак! А ние, Юлика, какво имаме ние? Спомените за Фоксли, накратко казано. Зная, кученцето с нищо не е виновно, че ние с теб никога не сме били щастливи. Но ти разбираш какво искам да кажа! Ние не се справихме един с друг. И затова, струва ми се, въпреки всичко не можахме да се разделим. Бедният мосю Дмитрич! Дори и да притежаваше всички мислими качества за един мъж, те щяха да си останат напразни — той никога не би успял да се пребори с вакуума, който ни свързва. Познато ми е това, Юлика. Мене ме обичаха, известно ти е, а да се обича тази жена бе просто, бе истинска радост. Но не излезе нищо! Не излезе, защото аз не можах да се справя с теб, с нас двамата. Впрочем, тези дни тя роди дете, аз ти писах, тя отново е съпруга на единствения ми приятел. На всичкото отгоре сега и това! Аз още я обичам! И тъкмо затова те питам: мислиш ли, че ще съумееш да ме обичаш? Понякога, откровено казано, всичко ми изглежда като опит за ходене по вода и в същото време зная, и двамата го знаем, че водата се надига, за да ни погълне, и все повече ще се надига, ако не се опитаме да тръгнем по нея. Навярно вече не ни остава много да живеем. Всичко, но наистина всичко, което още е възможно за нас в този живот, зависи от това дали ние, ти и аз, ще съумеем да прекрачим през миналото и да се срещнем наново. Това звучи малко унило, разбирам; но в същност е тъкмо обратното: тук има надежда, дори увереност, че за нас още съществува един праг, през който да встъпим в живота — ти в своя и аз в моя; а прагът е само един, виждаш ли, и да го преминем поотделно не можем — нито ти, нито аз…“

Това (или нещо подобно) ще кажа на госпожа Юлика Щилер-Чуди при положение, че тя — поне едничка тя! — не ме смята за безследно изчезналия Щилер. А останалото може да уреди моят защитник за свое собствено удоволствие; тогава то няма повече да ме интересува.

Предвид близкото заключително гледане на делото моят защитник е съвсем кратък. Известява ми: пледоарията му (в случай че дотогава наистина не направя самопризнания) била напълно готова, вече написана на машина. Освен това: моят защитник също е получил илюстрована картичка от госпожа Юлика Щилер-Чуди (нима също с изглед на Place de la Concorde^[5]) със съобщението, че „ние“ можем да я очакваме утре или вдругиден.

Само кимам.

Ако можех да се моля, би трябвало да е за това да ми бъде отнета всяка надежда да избягам от себе си. Отделните ми опити да се моля обаче се провалят именно защото тая в себе си надеждата чрез молитви някак си да се преобразя, да избягам от своето безсилие; а щом установя, че то не става, загубвам упованието, че съм на прав път. А това означава, че под „път“ в последна сметка разбирам пак единствено надеждата да избягам от себе си. Тази надежда е моят затвор. Знам го, но знанието не взривява стените му, а само ми показва моя затвор, моето безсилие, моето нищожество. Аз не съм се разделил докрай с надеждата или, както биха се изразили вярващите, не съм се достатъчно смирил. Чувам ги да казват: „Смири се и ще бъдеш свободен, твоят затвор ще се срути, щом само си готов да го напуснеш като нищожен и безсилен човек.“

Те искат да ме подлудят, само и само да могат да ме запишат като свой гражданин и да възстановят порядъка; и вече не се спират пред нищо! След вчерашния ден вече няма човек, който да не ме е предал най-безсрамно; с изключение на моя прокурор. Бе наистина горчив ден.

Протоколирам.

1. Предобедът.

Към десет часа ме викат при прокурора. Минава единадесет, а аз все още седя в приемната заедно с Кнобел, който също няма понятие какво се е случило. Кнобел е загрижен, че може да падне мъмрене, например заради шмекериите със сервилата, и аз съм много разочарован, че доблестният Кнобел се държи така само при мисълта за порицание; той се страхува за мястото си. Естествено, не го казва, но дава да се разбере, че тук, в приемната, сърдечният тон помежду ни е неуместен. Кнобел чете вестник, за да си придаде независим вид, лицето му е по мъжки навъсено, сякаш недодялаността може да служи за доказателство, че човек не се подмазва пред началството си. В Германия удрят токове, в Ориента потриват ръце, в Швейцария запалват евтина пура и се вдървяват във възможно най-невежлива поза, претендираща за равноправие; като че в тази страна един коректен гражданин е застрашен от неприятности! Когато една спретната госпожица идва и казва: „Господин прокурорът моли да заповядате!“, Кнобел не бърза; господин прокурорът е също само човек, всички сме данъкоплатци! Въпреки това той забравя пенснето си. Странно (дали не нарочно?), но те оставят вратата отворена; без да мога да видя кой е вътре, чувам приблизително следния разговор:

— За подобно нещо не плащам хонорар!

— Впрочем — казва прокурорът, — не придавайте значение, че в преписките по делото навсякъде се говори за „брилянтинов гангстер“. Този израз, както сам сте забелязали, е сложен в кавички. Касае се за думи на нашия арестант…

— Не се и съмнявам!

— Всичко останало…

— „Брилянтинов гангстер“! — казва възмутеният глас. — Ще го дам под съд за накърняване на личната чест, колкото и да ми струва! Можете още днес да го съобщите на арестанта.

Кратка пауза.

— Само още един въпрос, господин директор…

— Моля, господин прокурор, на вашите услуги!

— Имате ли някаква връзка с Ямайка?

— Защо питате?

— Интересувам се съвсем не от търговските ви връзки — казва прокурорът, — не ме разбирайте погрешно, господин директор. Бих искал само да знам споменавали ли сте нещо за Ямайка, когато този господин Щилер ви е правил въпросната гипсова глава?

— Възможно е…

— Аха.

— Имам къща в Ямайка…

— Аха.

— Защо?

Чувам да се преместват фотьойли.

— Още веднъж много ви благодаря, господин директор — казва прокурорът. — С голямо облекчение установихме, че не сте убит.

— Убит??

— Виждате ли, обвиняемият упорито и неотстъпно твърди, че още преди няколко години ви е убил собственоръчно.

— Мене?

— Да, в Ямайка.

Сега идва ред на Кнобел; прокурорът представя надзирателя на господин директора и го моли да разкаже каквото е чул от мен. Кнобел явно се смущава. Разказът му за това, как е било извършено убийството, е неизразителен, объркан, лишен от въображение.

— В джунглите! — кикоти се директорът. — Чухте ли, господин прокурор? В джунглите! Никога не съм виждал джунгли в Ямайка! Та това са фантасмагории, господин прокурор, можете да ми вярвате…

— Вярвам ви.

— Фантасмагории!

Кнобел, изглежда, губи увереност и не се решава да опише как кръвта на директора, който стои пред очите му, се смесва с кафеникавата вода на блатото и как черните лешояди чакат да се докопат до изискано облечената мърша — все неща, които тъкмо сега, когато го разпитват за подробности, следва да бъдат казани; вместо това Кнобел на свой ред пита:

— Но вие ли сте директорът Шмиц?

— Отговаряйте на въпроса ми — казва директорът. — Как значи, ме е убил арестантът?

— С индианска кама.

— Охо!

— Да — продължава Кнобел, — забил я отпред в гърлото ви и после я завъртял наляво.

— Така.

— Или беше надясно — казва Кнобел и отново губи увереност. — Вече не помня.

— Благодаря.

С Кнобел се сбогуват.

— Много съжалявам… — мърмори Кнобел. Когато преминава през приемната с фуражка в ръка, ушите му са червени като рак; той не ме удостоява дори с поглед…

Как се отнася директорът към своето убийство така и не узнавам, понеже Кнобел старателно е затворил вратата. Разговорът в кабинета продължава още десет минути. Опитвам се да чета вестника, който моят надзирател е забравил — вероятно орган на социалдемокрацията, когато на вратата изведнъж се появява господин директорът. Той казва:

— Беше ми много приятно лично да ви осведомя относно фактическото състояние на нещата, господин прокурор. Тук не става дума за парите, както вече казах; по него време бях готов да заплатя половината от уговорения хонорар, кръгла половина, словом и цифром, обаче няма да се оставя да ме изнудват; а пък ако господин Щилер не е доволен, моля — може да заведе дело. Но той не посмя! Нямал, виждате ли, пари за съдебни процеси! Те винаги така казват, тези психопати. А когато му посочих законния съдебен ред, той ме нарече в очите гангстер. Но моля ви, господин прокурор, и вие не бихте търпели подобно нещо!

Господин директорът, който след това облича в приемната палтото си, има съвсем солиден вид, във всеки случай на улицата край гарата с нищо не би привлякъл вниманието върху себе си. На врата си той носи невзрачно копринено шалче без шарки. Плешивата си глава скрива под също тъй невзрачна филцова шапка, която не снема, когато ме забелязва, а вместо това посяга към гърлото си, като да оправи шалчето. Аз му кимвам. Защо ли в същност? Той отминава с думите:

— Ще се срещнем пред съда!

Тогава прокурорът праща да ме повикат.

— Има един сорт милионери — казвам аз, — на които не можеш да сториш нищо в една правова държава; нищо чудно, че те постоянно възкръсват…

Спретнатата госпожица тозчас е отпратена с някаква поръчка, трябва да отнесе писмо в хотел „Урбан“. Веднага си помислям: „Дали Юлика не се е завърнала от Париж?“ Междувременно прокурорът, когото досега съм виждал само на своя нар като гост, ми предлага фотьойл.

— Да — усмихва се той, — драги мой…

Прекъсва го телефонът. Той леко се извръща настрани със слушалката на своя служебен апарат, както подобава за неслужебен разговор, слуша, играе си с връзката ключове, гледа през прозореца, казва от своя страна само, че няма да си дойде за обяд, а пък следобед имал следствен експеримент; сетне, очевидно затруднен да отговори на някакъв настойчив въпрос в мое присъствие, набързо приключва разговора и с малко напрегнат тон отново се обръща към мен:

— Сибила ви поздравява.

— Благодаря — казвам аз, — как е тя?

— Благодаря — казва той. — Щастлива е, че отново си е у дома.

Сетне, когато и последната усмивка изчезва от лицето му, а откровено неловкото мълчание става прекалено дълго — сякаш вече е окончателно решено, че аз съм безследно изчезналият Щилер и следователно бившият любовник на жена му, която е щастлива, че отново си е у дома, — той пъха връзката ключове в джоба си и изказва не особено оригиналната мисъл:

— Смешно нещо е животът!

Пък и на мене не ми идва друго наум.

— Ако нямате нищо против, можем да обядваме заедно, Щилер. Имаме време до два часа̀. Предлагам ви — казва той и става — да поизлезем извън града!

2. Обядът.

Доста мълчаливо пътуване през гори и поля. Есента се чувствува навсякъде. Слънцето грее все пак дотолкова, че човек може да седи на открито, поне по пладне. Настаняваме се в градината на една малко смешна селска гостилница, откъдето обаче се открива просторна и ободряваща гледка. Над главите ни се вият изсъхнали лозови листа, пред нас стърчат две-три стъбла на рядката асма, през които се вижда езерото, проблясващо, сякаш оплетено в паяжината на есенния въздух; всичко е покрито с воал от синкав дим: и пламенеещите в повяхващи багри гори, и кафявите разорани ниви. Тук-там до овощните дървета все още са опрени стълби, а под тях се белеят кошници. Оси жужат дори над чашите ни с кампари. Планинските върхове, извисяващи се над есенната омара, изглеждат прозрачни като от стъкло и някак отнесени в друг свят; снежната им белота просветва зад призрачно голите клони на дърветата подобно на дарохранителница зад черна олтарна решетка.

— Красиво е — казвам аз. — Много е красиво.

— Не сте ли идвали друг път тук?

Обядът е превъзходен.

— Какво ще пием? — пита моят прокурор и приятел. — Мисля, че имат нелош майнфелдер.

— С удоволствие — казвам аз. — С най-голямо удоволствие.

Просто не мога да отвърна поглед от пейзажа: наклонът към езерото е тъй просторен и плавен, че създава усещане за полет. Есенната омара забулва невзрачните контури на поселището, което още не е град, но вече не е село; остават гористите хълмове, меките извивки на падините с техните нивя и мочурища; пейзажът ме занимава, тъкмо защото не ме изненадва с нищо. Той ми е познат. Но обичам ли го?

— Чух — казва моят прокурор, — че приятелите ви тези дни останали малко разочаровани. Намерили ви груб и безсърдечен.

— Може и да са прави.

— Защо?

Свивам рамене. С тях става, както и с този пейзаж, който в същност, подобно на почти всички пейзажи, е достоен за обич. Навярно причината е в мен… Отново пак същото: осите, пропълзели в бутилката, сенките по застланите с чакъл пътеки, златното безмълвие на преходността — всичко като съживено с магическа пръчка; кудкудякащите кокошки в ливадата, купищата гнили и презрели круши по пътя, астрите, пъстреещи над една желязна ограда — кървави звезди от някакъв изтляващ огън, синкавият въздух между дърветата; всичко сякаш се сбогува със себе си: сипещите се листа на една топола, металическият оттенък по нападалите плодове, пушекът от полето, където горят бурените; а зад решетката на лозите мъждука езерото. Денят клони към заник, слънцето вече ръждавее в омарата; после обратният път за в къщи, без палто, с ръце, пъхнати в джобовете на панталона, влажната шума под краката вече не иска да шумоли, в полумрака се гушат стопанските дворове, пресата за грозде, бъчвите с капещото в тях вино, червените фенери на малкия пристан в мъглата…

Такава е тукашната есен, но аз виждам и пролетта по тези места. Виждам една доста млада двойка; те крачат напреко през полето, а земята, напоена от снежната вода, шляпа под краката им — мека, тъмна като мокра гъба; над главите им повява фьонът, слънцето ярко грее и те вървят съвсем напосоки, примамвани от красивите гледки, на приятелско разстояние един от друг. Навсякъде мирише на разхвърлян тор, по склоновете бълбукат ручейчета и заглаждат тревата, а горите са пълни с мартенска небесна синева, прозираща между безлистните стволове на дърветата; две дорести кончета, от които се вдига пара, теглят плуг върху полегатия хълм, земята зее в черни бразди и поглъща светлината. Странна среща с миналото! Макар и млади, двамата разсъждават за старостта и вече знаят: във всяка възраст, с изключение на детската, отминаващото време предизвиква тих ужас; и въпреки това всяка възраст може да бъде хубава, стига да не отхвърляме или удавяме в мечти онова, което й се полага, защото и смъртта, която се полага един ден всекиму, не може да се отхвърли, да се удави в мечти, да се отсрочи. Как надълго и нашироко говори младият мъж за двете главни състояния на своя живот — „труд“ и „изкупление“, както той ги нарича. А труд — това е радостта, трескавата възбуда, възторгът, който не ти дава да заспиш, някакъв ликуващ вик, нестихващ с часове и дни, тъй че ти се ще да излезеш от себе си, това е то трудът, той е лудешка разюзданост, обземаща те мимо волята, разюзданост, която не задължава, не обвързва и не изисква, която не търси сметка и не се скъпи; това е жест на ангел, който няма ръце, за да взима; ето го щастието — да се трудиш с онази прелестна мания за величие в сърцето, която превръща всичко останало в нещо странично — и то тъкмо онова, което се отнася до хората, прави го някакъв придатък, някакво весело разточителство от излишък на радост; а после наистина всеки път се оказва, че то е било върхът в междучовешките отношения, недостижим, щом се превърне в цел, в насъщна потребност, в най-главното. И всеки път това внезапно настъпване на унинието, което идва, не защото хората си отиват, а тъкмо обратното — хората си отиват само защото се появява унинието, те го подушват седмици напред, както кучетата земетресението, което ще опустоши всичко изградено, за да остане само пепел и униние като черни трепкащи птици над димящите развалини на погубената радост, да останат сенките на страха — това е то изкуплението, отзвукът на миналото в съмнението, ужасът на безплодното усамотение.

Как охотно говори младият мъж и как хубаво се чувствува въпреки това младата жена! Краищата на облаците сребреят, топят се под слънчевите лъчи, а горичките се извисяват като острови, озарени от металически блясък. Двамата бродят из някаква блатиста местност, а по едно време, когато прескачат ромоняща вада, обувката й изведнъж затъва в мочурището; младата жена балансира на един крак, тъй че младият мъж трябва да я подхване. Те се целуват за първи път. Зад горичките се разлива прохлада, там, в сенките сред червеникавите пасбища се белеят неразтопени преспи сняг. Двамата излизат от една гора и се спират, уловени под ръка; пред очите им като проблясващ сърп отново се разстила езерото, а над Алпите клокочи безшумен прибой — светещата пяна на облаците. В някаква селска гостилница те правят почивка. Обслужва ги момиченце с плитки. Зад ниските прозорци, пълни с млади филизи, сплетени клонки и слънце, чиито лъчи се спускат косо в тишината на обшитата с дърво стая и играят в чиниите им, те усещат колко много са извървели и с наслада поглъщат заслужения обяд — хляб и сланина, селски хляб, разчупващ се на влажни и апетитни късове. В стъклата на прозорците се блъска муха. Щастие, граничещо с тъга, обгръща като облак и понася този час на необикновено присъствие и вътрешна будност, на неочаквана близост, издебнала ги като провидение в тази проста селска соба, на ясно съзнание, че най-после са се срещнали. Още не изниква въпросът какво ще излезе от всичко това, владее ги единствено преливащото чувство колко много възможности крие един живот!…

Такава е тукашната пролет, а през лятото под дървените маси кудкудякат кокошки; лозовите листа над главите са зелени и гъсти; небето е бледо, езерото напомня потъмняло олово; по края на гората гъмжи от пчели, над неподвижната трева по високите ливади трепти синевата, пълна с пърхащи пеперуди; планинските върхове се губят сред слънчевия блясък, и ето (едва съм изпил чашката си), отново е есен, отново е пак същото: кошове, пълни с шума, влажна мъгла, и изведнъж денят е преполовен, настъпва пладне като сега — вятърът сипе от дърветата злато, а времето прокарва невидима длан по хълмовете; по земята тупкат ябълки. Ако тръгнеш сега из горите, ще усетиш миризмата на гъби. Тук мирише на шира. Жужат оси, възбудени от сладостта на капенето, навсякъде оси, а в набързо узрелите плодове отново усещаш лятното слънце, сладостта на отминалите дни; седиш в градината, чувствуваш с цялата си кожа прохладата на сенките, а градината расте пред очите ти като внезапно изумление, тя е пуста, но ведра, синкав простор изпълва голите корони на дърветата; и отново по зидовете на къщите пламтят багрите на увяхването, последните листа пълзят нагоре и изгарят в жаравата на преходността. А че отлитат години и едно-друго се случва — кой го забелязва! Всичко си прилича, различни са само пространствата на нашето присъствие, нищо не ни се връща, макар и да се повтаря, съществуването ни се издига над нас като миг и идва ден, когато преставаш да броиш нижещите се есени, миналото се разстила наоколо ти, както тишината по натежалите от плод склонове, а на лозницата на собствения ти живот зреят гроздовете на сбогуването. Отмини! В такива дни отново те мами езерото: плуваш, усещаш кожата си, топлината на кръвта си, плуваш като в стъкло, носиш се над сенчестата прохлада на дъното, а в брега се разбиват на късчета проблясващите вълни; далеч навътре се полюлява платно на фона на сребристите облаци и пеперуда, омотана в паяжина от светлина, а слънцето меко мъждее над губещите се в нежен дим брегове. За миг изглежда, сякаш времето е спряло в блажена притома; бог съзерцава сам себе си, а целият свят е притаил дъх, преди да се разпадне на прах в здрачината…

По едно време моят прокурор казва:

— Там долу под нас е Херлиберг, навярно го знаете, а дето се вижда отсреща, е Талвил.

Сетне селското девойче раздига чиниите ни, осведомява се дали ни е харесал обядът, а след като донася кутията с пури, отново оставаме сами. Естествено, отдавна вече чувствувам, че на моя прокурор и приятел нещо му тежи на сърцето. Нима аз му попречих да си изкаже болката? Сега, когато сме запалили пурите си, моментът, изглежда, е настъпил. Чашите са празни, поръчаното шварц-кафе още не е донесено, осите са отлетели, а от някаква селска църквица бие един часът.

— Радвам се — казва той, — искрено се радвам, че двамата най-сетне се запознахме. Но не за това бих искал да говоря сега! В два часа трябва да бъдем в града, и то за един следствен експеримент, не се плашете, ще извършим оглед на ателието… Разбирам — тутакси добавя той, — че сега гледате на мен като на коварен преследвач и лицемер, който се приближава с приветливи думи и същевременно крие зад гърба си усмирителна риза; разбирам целия ви страх от това потънало в прах ателие, изобщо разбирам ви може би по-добре, отколкото си мислите, драги мой Щилер!

Моят въпрос какво цели този следствен експеримент остава без отговор.

— Ако ми позволите — казва той, — бих искал да ви дам един съвет.

Пурата му е угаснала.

— Виждате ли — казва той най-сетне, след като за втори път пали пурата си, — говоря с вас не само защото Сибила ме помоли. Тя желае да ви спести всякакви излишни неприятности и, струва ми се, има право: съдът съвсем няма да ви разбере, Щилер, той ще се отнесе към вас като към мошеник, изобличен в измама, като към човек, достоен за присмех. Съдът е свикнал с измамата, сам схващате, но с измама, която носи някаква облага — богатство или титла, или нещо от този род; накратко, ще ви осъдят да заплатите някои глоби, не знам точно какви, или пък ще минете и без глоба, ала не и без укорително поклащане на глава, без свиване на рамене и снизходително съжаление. Каква полза имате от всичко това?

— И какъв е вашият съвет? — питам аз.

— Щилер — усмихва се той, — говоря ви съвсем приятелски: спестете ни неудобството следващия петък да трябва публично да ви осъдим да бъдете този, който сте в действителност, а преди всичко го спестете на себе си. По съдебно решение да носите занапред името на безследно изчезналия ще ви бъде още по-трудно, а че вие, поне външно, не сте никой друг освен този безследно изчезнал, няма какво повече да говорим сериозно. Признайте си доброволно! Ето моят съвет, Щилер, съвет, продиктуван от най-искрено приятелство, струва ми се.

Донасят ни шварц-кафе.

— Моля, госпожице — казва прокурорът, — пригответе сметката.

— Общо ли?

— Да — казва прокурорът, — общо.

Сетне моят отговор:

— Не мога да призная нещо, което не е вярно.

Ала селското девойче, схванало очевидно погрешно мълчанието ни, не си отива веднага, а стърчи край нас, пристъпва от крак на крак върху чакъла, дърдори за времето, сетне за кучето, докато ние безмълвно сърбаме прекалено горещото кафе. Едва когато прокурорът повторно моли за сметката, момичето ни оставя на мира.

— Не можете да признаете нещо, което не е вярно… — повтаря прокурорът.

— Да — казвам аз.

— И как така не е вярно?

— Господин прокурор…

— Не ме наричайте прокурор! — прекъсва той и без това унилата ми словоохотливост. — Бих се радвал, ако можете да гледате на мен като на приятел. Казвайте ми просто Ролф.

— Благодаря — отвръщам аз.

— Предполагам — усмихва се той, — че на времето също не сте ме наричали другояче…

Сега пък моята пура е угаснала.

— Щастлив съм — казвам аз, след като за втори път паля пурата си, — че ми дарявате приятелството си. Тук аз нямам приятели. Но ако вие сериозно не желаете да ми бъдете прокурор, а в това вярвам от все сърце,… Ролф,… тогава, виждате ли, имам право и от вас да очаквам същото, което следва да очаквам от един приятел: да ми повярвате в нещо, което не съм в състояние да обясня, камо ли да докажа. Сега всичко се свежда дотам. Ако сте ми приятел, трябва да приемете и моя ангел.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да можете да повярвате, че аз не съм човекът, за когото ме взимат, за когото и вие като прокурор ме смятате… Аз не съм Щилер — казвам го бог знае за кой ли път, ала за първи път с надеждата, че някой ще ме чуе. — Не съм Щилер, най-сериозно, и не мога да направя самопризнания, каквито моят ангел ми е забранил.

Това не биваше да казвам.

— Ангел…? — пита той. — Какво имате пред вид?

Мълча. Тогава ни представят сметката, която плаща прокурорът, и понеже нашето селско девойче отново не иска да си тръгне, тръгваме ние. Чакълът скрипти под стъпките ни. От откритата кола, преди прокурорът да включи мотора, ние още веднъж обгръщаме с поглед обедния пейзаж, кафявите разорани ниви с кръжащи над тях врани, лозята, горите и есенното езеро, при което зная: моят прокурор и приятел все така чака отговор. Когато запалва мотора, аз произнасям:

— За това не може да се говори.

— За ангела, искате да кажете?

— Да — отвръщам аз. — Щом само се опитам да разкажа за него, и той ме напуска; тогава аз самият вече не го виждам. Много е смешно; колкото по-точно съм в състояние да си го представя, колкото по-близо съм до това да мога да го опиша, толкова по-малко вярвам в него и във всичко, което съм прозрял.

Поемаме покрай езерото за града.

3. Следобедът.

Около два и четвърт, тоест със закъснение, понеже в Стария град трудно се намира място за паркиране, спираме пред „къщата“, която се отличава от останалите сгради в уличката само по това, че отпред стои Кнобел, моят надзирател, в цивилни дрехи. Ние сме първите. Кнобел се обръща само към моя прокурор с думите:

— Ключовете са у мен!

В тъмния, миришещ на мухъл коридор стоят велосипеди, някаква доста вехта детска количка, кофи за боклук. Кнобел не държи ключовете в джоба на сакото си, а ги изважда от една тенекиена, някога жълта, а сега прилично ръждясала пощенска кутия с надпис: А. Щилер. Никакви указания за професията. Откъм задния двор кънти като от тенекеджийница или може би шлосерска работилница. Съзирам покрит с мъх калдъръм и дългите, вече оголели клони на един явор, който навярно само през лявото, и то по пладне, вижда малко слънце; по-нататък се издига фонтанче без вода от също тъй обрасъл с мъх пясъчник — всичко нелишено от идиличност. А в дъното: връзки железни тръби, по-дълги и по-къси, на една от тях още виси червеното знаменце, окачено при транспортирането им с камиона. Но ето че Ролф, моят приятел, който, изглежда, за първи път се озовава в този дом, казва:

— Мисля, че вече трябва да идем горе!…

И понеже аз от своя страна не поемам ролята на разводач, Кнобел посочва единственото налично стълбище от старо и вече протрито орехово дърво — патрицианско стълбище, широко и полегато, с проядени от червеи перила и спираловидни колонки. На четвъртия етаж, където вони на кисело зеле, стълбището свършва, но Кнобел обяснява на господин прокурора, че има продължение, отмества портичката на една дъсчена преграда и ни кани да се качим по тясна и изведнъж много стръмна чамова стълба. Те през цялото време ме държат по средата, случайно или преднамерено? Безмълвната сериозност преди всичко на Кнобел, който от днешния предобед се прави, че не ме забелязва, е смешна, но също и моят приятел и прокурор е онемял, сякаш се приближаваме към мястото на кърваво престъпление, осеяно с неизброимо количество трупове.

— Да… — казва той, когато стигаме горе, отново обърнат наполовина към мен, наполовина към Кнобел. — Надявам се и останалите господа скоро да дойдат…

Виждаме три врати — на първата виси живописен катинар, втората е украсена с шеговит знак, подсказващ, че тук е клозетът, едва третата води към ателието на техния безследно изчезнал скулптор. Кнобел отключва и като длъжностно лице минава напред, а пък прокурорът ми казва:

— Моля, след вас!

За да не създавам впечатление, че се чувствувам тук у дома си, аз веднага приемам учтивото предложение; впрочем усещам, че в този миг Ролф, моят приятел, е много по-притеснен от мен, по-нервен, отколкото някога съм го виждал. Едва пристъпил прага на ателието, той ме пита:

— Къде е гардеробът?…

Кнобел показва един пирон на синята врата.

— Да… — казва прокурорът, потривайки ръце. — Но отворете някой прозорец, Кнобел, въздухът е просто ужасен.

Жал ми е за моя приятел — известно ми е, че това ателие някога е изиграло важна роля в собствения му живот, по-важна, отколкото е било нужно, сега той го съзнава много добре, но тъкмо тук е коварството на подобен следствен експеримент, че внезапната нагледност разбужда наново отдавна превъзмогнати спомени, за да сломят човека. За щастие, не успявам да кажа нищо дружески-утешително, понеже тъкмо в този момент се звъни, за което и двамата сме благодарни. Кнобел търси ръчката, с която се отваря долната входна врата, и я открива. Аз все така недоумявам кого в същност чакаме още за този идиотски следствен експеримент. „Вероятно моя защитник, а може би и Юлика!“ — мисля си аз; впрочем не събличам палтото си — нямам какво да търся тук. Очевидно добрият Кнобел не е натиснал ръчката, както трябва, защото отново се звъни.

Прокурорът:

— Но защо не отворите, Кнобел?

— Ама аз натискам — казва Кнобел. — Ето, вижте!

В това време аз се озъртам, пъхнал ръце в джобовете на панталона си под разтвореното палто, без да снемам шапката от главата си, понеже все пак тук не живее никой. Наоколо гъмжи от изкуство. Независимо от дебелия слой прах по корнизите, шпатулите, стативите, постаментите, мебелите, тъй че дори по тази причина не ти се ще да се докосваш до нищо, това ателие, както и очаквах, съгласно описанията на госпожа Сибила, е доста разхвърляно, прилича едновременно на жилище и работилница, някаква пролетарско-романтична смесица. Един извит кюнец, пресичащ напреко помещението, се натрапва предизвикателно на погледа и иде да подскаже, че тук не съществуват общоприетите условности; при това тъкмо този кюнец, какъвто може да се види в почти всяко парижко ателие, представлява общоприетият бохемски реквизит. Но от мен да мине! Иначе това е просторно и по тази причина радващо окото помещение; има нещо като под от нерендосани чамови летви, които тук-таме, докато ходим по тях, тихо проскърцват; а в такъв слънчев есенен ден като днешния всичко е залято от светлина. Под една чупка на покрива, точно както си спомня госпожа Сибила, се намира стара газова печка, чийто емайл е осеян с ръждиви ръбци; сетне има мивка от червена мозайка и един разкривен шкаф с малко съдове в него — очевидно най-горната полица е била замислена като шеговита демонстрация на разкош, защото е изпълнена само с крадени чинии, по които личат най-различни надписи: „Hotel des Alpes“, „Bodega Granada“, „Kronhalle Zürich“ и така нататък. Навярно някога червеният маркуч на чешмата — сега синя и плесенясала гумена мумия — все още е привързан с връвчица; от него капе вода и аз се питам дали от шест години все така капе — неволна представа, която, не знам защо, ме дразни, напомня ми капенето в карлзбадските пещери. На един пирон виси кърпа за лице, цялата покрита с черни петна от мухъл като прокажена. Не липсват и паяжини, разбира се, например върху телефона, който стои до дивана и навярно отдавна не работи, онемял под бремето на неплатените сметки. Диванът е широк, grand lit^[6], също потънал в прах, тъй че никой не сяда на него, а това придава на тази мебел особена натрапчива важност, сякаш е музеен експонат с табелка „Моля, не пипайте!“, нещо като леглото на крал Филип в Ескориал. И моят прокурор, както виждам, също е пъхнал ръце в джобовете на панталона си, за да не се докосва до нищо. Той разглежда лавиците с книги. Онова, което безследно изчезналият е оставил след себе си, едва ли може да се нарече библиотека — наред с томче Платон и малко Хегел личат имена, които днес вече не говорят нищо дори на антикварните книжари; Брехт стои наред с Хамсун, по-нататък Горки, Ницше, множество книжки на издателство „Реклам“, между тях и с оперни либрета; граф Кайзерлинг също е тук, наистина с черния печат на една обществена библиотека, сетне всевъзможни книги по изкуството, най-вече за модерното, антология на швейцарската лирика, „Моята борба“ стои наред с Андре Жид, подпряна от другата страна с „Бяла книга за Испанската гражданска война“, навсякъде томчета на издателство „Инзел“, в същност нито едно пълно издание, само отделни съчинения като „Западно-източен диван“ и „Фауст“, „Разговори с Гьоте“ на Екерман, „Дон Кихот де ла Манча“, „Вълшебната планина“ — единствено от произведенията на Томас Ман, после „Илиада“, „Божествена комедия“, Ерих Кестнер, „Моцарт на път за Прага“, също и стихотворенията на Мьорике, „Тил Ойленшпигел“, по-нататък отново Марсел Пруст, но пак не всички томове на „В търсене на изгубеното време“, „Последните дни на Улрих фон Хутен“, от Готфрид Келер само писмата и дневниците, някаква книга от К. Г. Юнг, „Черният паяк“, едно-друго от Ханс Арп и съвсем неочаквано „Игра на мечтите“ от Стриндберг, също нещичко от ранния Хесе, Чехов, Пирандело — всичко в немски превод, мексиканската новела на Лоурънс „Жената, която си тръгна на кон“, доста много книги от един швейцарец на име Албин Цолингер, от Достоевски само „Записки от мъртвия дом“, първите стихотворения на Гарсия Лорка на испански, кратката проза на Клодел и „Капиталът“, подпрян от Хьолдерлин, няколко криминални романа, Лихтенберг, Тагор, Рингелнац, Шопенхауер — също с черния печат на една обществена библиотека, Хемингуей (книгата за борба с бикове) наред с Георг Тракл, после купчини пожълтели списания, испанско-немски речник с много замърсена подвързия, „Комунистическият манифест“, книга за Ганди и така нататък! Във всеки случай би било трудно въз основа на книгите, събрани от безследно изчезналия, да се обрисува духовният му облик в публична обява за задържането му, още повече че никой не знае какво именно той е прочел, какво от прочетеното е разбрал или пък просто не е разбрал и какво е изтълкувал погрешно по плодотворен за себе си начин. Така или иначе по лицето на моя прокурор и приятел се чете изразът на човек, неможещ да открие онова, което му е нужно, за миг, когато въпреки праха той изтегля един отделен луксозен том в пурпурна кожена подвързия, аз си помислям: „Може би търси книги от собствената си библиотека?“ Но той поставя луксозния том обратно на лавицата и запрелиства „Ана Каренина“… В ателието преди всичко има една широка и дълга маса от обикновени дъски, сложена на дървени магарета, върху които личи печат с името на някакъв майстор на гипсови отливки, и целите са изцапани с гипс. Изглежда, някаква добра фея е сложила тук всичко в ред — пепелниците са почистени, а също и кофата за смет в кухненската ниша под чупката на покрива. На стената — точно както го описа госпожа Сибила — висят две пъстри, но вече избелели испански бандерили, една африканска маска с твърде съмнителна автентичност, всевъзможни, избледнели до неузнаваемост фотографии, красивият отломък от келтска брадва, един плакат от Тулуз-Лотрек, също съвсем избледнял.

По едно време прокурорът казва:

— Но къде останаха другите, защо не се качват?

— Съвсем не зная — отговаря Кнобел. — Аз натиснах ръчката…

Не се намесвам в техния следствен експеримент, който, изглежда, не върви, както трябва; аз съм тук като арестант, затова зяпам през прозореца, додето те угрижено се съвещават.

— Мислите ли, че ще се оправят сами?

— Как пък не? — казва Кнобел. — Та дамата познава местоположението, нали тя самата ми показа всичко!

И така, сега вече знам кого трябва да очаквам. Запалвам си цигара и никак не мога да повярвам, че Юлика, ако ме обича, е готова да участвува в този фарс. Усещам се напрегнат, наистина, но изпълнен с упование и увереност в победата си; в последна сметка всичко ще зависи от Юлика, единствено от Юлика… В същност, що се отнася до следствения експеримент, аз наистина не мога да си представя друго място, където да се чувствувам така чужд, както тук. Няколко работи от глина, изоставени по онова време от безследно изчезналия Щилер, са увити в кафяво зебло, за да не изсъхне глината; но понеже това зебло не е мокрено от години, трябва да се очаква, че фигурите съвсем са се разкапали и само платът ги държи. Аз, разбира се, не се докосвам до нищо. За да се доведе този следствен експеримент докрай, нужно е само да смъкнат кафявото зебло и всичко ще се разпадне на прах като мумия. Моят приятел и прокурор също не може да се отърве от това впечатление; и той намира, че фигурите напомнят мумии, каквито в етнографските музеи не току-тъй държат под стъкло. Той разглежда най-вече гипсовата глава на директора, когото предобеда бе съзерцавал, така да се каже, в натура, но се въздържа да дава преценка. Някои неща дори са отлети в бронз, но от това, по мое мнение, те не печелят: бронзът — все пак метал с някаква трайност — ги лишава от прелестната измамливост на ескиза, която може би успява да спаси всичко останало именно с очарованието на очакването; а веднъж за винаги отлятото в бронз не свидетелствува достатъчно за зрелостта на създателя му. Нищо чудно, че Щилер (изглежда, някой ден и самият той го е проумял) си е отишъл! Стига един-едничък поглед из това прашно ателие, за да се убедиш: колко труд, ах, какво ожесточение, пот и усърдие и все пак не усещаш потребността да свалиш шапка поне на това! Всичко е някак си меланхолично, нищо повече, и аз изпитвам облекчение, когато наново се звъни. Прокурорът се разсърдва: той нарежда на Кнобел да слезе долу и доведе тук господата, които по всяка вероятност не могат сами да отворят входната врата; но малко по-живо! Моят надзирател, справедливо обиден, понеже е натискал ръчката с все сили, излиза от ателието и съзира някакъв възрастен амбулантен търговец, навярно вече обслужил другите етажи и накрая добрал се до нашето ателие — той държи разтворено куфарче върху треперящите си ръце. Естествено, ние не сме очаквали неговата поява, както и търговецът — нашата.

— Нищо не ни трябва! — сгълчава го Кнобел, както преди малко бяха сгълчали него. — Нищо!

Разбира се, старчето и понятие си няма, че ние не сме обитателите на тази мансарда, че от шест години тук изобщо няма и следа от живот, ето защо настоява на правото си поне да покаже стоката си — все полезни вещи, което Кнобел не дръзва да оспори. При вида на тримата мъже той предлага най-напред ножчета за бръснене, сапун за бръснене, кръвоспиращи средства и други подобни. Кнобел гледа по-бързо да го отпрати, та да не го сгълчи наново прокурорът; на свой ред амбулантният търговец не проумява как така тримата господа могат да живеят заедно, без да ползуват четка за зъби, поне една-единствена, без мухоловка, без тоалетна хартия и боя за обуща, изобщо без нищо, а най-вече без ножчета за бръснене! Кнобел не може да се оправи със старчето. Най-сетне, навярно усъмнен в нашата мъжественост, амбулантният търговец прибира всичко показано досега и се опитва да събуди интереса ни с четки за миене на тенджери, прибори за шев, еластични жартиери, съвсем фино масло за баня от борови иглици и накрая дори с шноли за коса — вещ, която постоянно се губи и все трябва да се купува наново. Кнобел току повтаря:

— Хайде, стига толкоз! Стига толкоз!

Думите му обаче не дават и най-малкия резултат. Най-сетне прокурорът се намесва, невъзмутимо купува едно-друго, примерно ножчета за бръснене, и ние отново оставаме сами, обаче все така без другите участници в следствения експеримент (тъкмо бие три без четвърт), които дори вече не звънят на входната врата.

— В три и половина имам съдебно заседание — казва Ролф и добавя без видима връзка: — А пък ателието никак не е лошо…

Усърдно кимам с глава.

— И с много добро осветление.

Тогава Кнобел, за да не стърчи така напразно, както пред амбулантния търговец, си придава малко важност или пък иска да бъде полезен с познанията си за местоположението, защото казва, макар и не на мен, а на прокурора:

— Оттук се излиза на покрива.

Но понеже нищо не ни тегли на покрива, той добавя:

— А пък това е пощата, господин прокурор, от миналата събота насам…

— Как, поща?

— Разни печатни пратки — казва Кнобел и чете: — „Осигуровка за старост и наследници“, обаче господин доктор Боненблуст прибра всички съобщения за неплатени вноски. А това писмо е за господин Щилер, лично…

Тъй като и през ум не ми минава да чета писма, адресирани до техния безследно изчезнал Щилер, моят приятел и прокурор си позволява да разкъса плика. Съдейки по израза на лицето му, писмото изглежда маловажно и само заради порядъка той не го хвърля в кошчето за отпадъци.

— Някакъв анонимен патриот ви ругае — казва той кратко. — Гневят ви се, че не приемате възможността да бъдете швейцарец като височайше благоволение, тоест безусловно.

После, тъй като очакваните господа още не се появяват, ние все пак излизаме на покрива; ако се съди по спомените на госпожа прокуроршата, тук нищо не се е променило. Наоколо се търкалят парчета керемиди, потрошени от градушка, и внушават мисълта, че няма на кого да пречат. Бурените, покарали в пукнатините на терасата помежду залетия с асфалт чакъл, навярно са по-високи от когато и да било; няколко есенно-пожълтели стръка се полюляват сред вятъра. Моят приятел и прокурор, изглежда, също не е очаквал нещо по-различно; той съзерцава изгнилия скелет на един шезлонг без платно, който все така си седи в ъгъла. Двамата стоим и мълчим, Ролф и аз, а на терасата отсреща тъкмо изтупват дюшек. Съзнавам много добре, че Ролф, моят нов приятел, забелязва всички тези дреболии наред с красивата гледка над островърхите покриви, таванските прозорчета, комините и огнеупорните зидове, оттук се вижда дори крайчец от езерото, проблясващ сред паяжината на есенния въздух, щом някое параходче го набразди със ситни вълнички — наистина ободряваща гледка, която обаче, струва ми се, не успява да спечели вниманието му. Ролф жадно пуши. Защо трябваше да идваме тук, където толкова неща го нараняват — все дреболии без особено значение, които въпреки това придобиват за него, мъжа на Сибила, болезнен смисъл: и този дюшек, който изтупват тъкмо пред очите ни, и еластичните жартиери, които му предложи амбулантният търговец, и съвсем финото масло за баня от борови иглици, и шнолите за коса, които постоянно се губят и все трябва да се купуват наново; защо, мисля си аз, е нужен този оглед на едно място, спомена за което жена му и той вътрешно отдавна са превъзмогнали? Виждам по стиснатите му устни: следственият експеримент му струва по-скъпо, отколкото е предполагал, и то без нужда. Не зная какви мисли го връхлитат през тези няколко минути, докато изпушва цигарата си чак до мундщука; сигурен съм обаче, че всичко това е безсмислица — в живота има и такива напълно погрешни изпитания: достатъчен е изгнилият скелет на един шезлонг, в който жена му може би никога не е седяла, понеже платното е липсвало и преди седем години, за да рухне за минута утвърдената с години увереност в нейната любов, привидно да се установи, че за всички тези шест или седем години уж нищо не се е променило и се разбудят мъчително точни представи за миналото — а те, все едно верни или неверни, могат да предизвикат единствено погнуса. Или пък моят приятел очаква от себе си да съумее да понесе без болка и тези мъчения, на които ще го подложат още веднъж мъртвите вещи? Но това е безсмислица! Какво общо има този шезлонг, пък дори да не беше изгнил, с неговата жива Сибила, с отношението му към нея? Съществува погнуса, която никога не ни напуща, погнуса, така да се каже, като неизбежно наказание, задето си представяме неща, които просто с нищо не ни засягат; така мисля аз. Защо си причинява той тези страдания? Една ревност може да се превъзмогне — и в душата, и пред лицето на другия, може да се преодолее изцяло, както го е постигал Ролф; но е глупост да се мисли, че ще съумеем да преглътнем без трепване на окото и отделните отломки. Сега усмивката му прилича на гърч. Нима не го е знаел, моят приятел и прокурор, съпроводил толкова хора до местопрестъплението, че в мъртвите вещи често се крие нещо сатанинско? Аз, естествено, не виждам какво мога да му кажа на тази тераса. Това е толкова ненужно унижение и в същност сега за първи път разбирам колко фалшиви реакции пораждат подобни следствени експерименти, при които човек е изправен пред някоя мъртва вещ, сякаш истината съществува извън времето…

И понеже той мълчи, аз малко неочаквано питам:

— Всъщност на колко години е сега жена ви?

— Сибила?…

— Ханес скоро ще бъде вече гимназист — дърдоря аз, — а пък сега и ново дете, и то момиченце, сигурно е голяма радост за жена ви…

— Да — казва той, — голяма радост.

— Също и за вас…

— Да — казва той, — прав сте!

Добрият Кнобел, като дребен чиновник още несвикнал да безделничи в служебно време, не ни дава мира и предупреждава, че перилата на терасата са ръждясали, затова по-добре е да не ги докосваме! И ние не ги докосваме. Гълъби гукат по покрива. Оттук се вижда и веригата синеещи хълмове, където бяхме по обед.

— Чудесно прекарахме там горе — казвам аз, — в градината на онази селска гостилница…

— Нали?

— Имам пред вид, естествено, не ангел с крила — продължавам аз в отговор на въпроса му, зададен там горе, — каквито са ангелите в скулптурата и в театъра. Възможно е хората, които някога са създали този образ на ангел, да са прозрели нещо подобно като мен, нещо също тъй неизразимо. Аз знам всъщност само това, че нещо съм прозрял…

За моя досада (усещам го като лоша шега) точно в този момент заехтяват камбаните на близката катедрала; за сватба или пък за молебен, оттук не се вижда, във всеки случай кънти оглушително. Цяло ято подплашени гълъби се вдига от покрива и проплясква над главите ни. От толкова близо изобщо не долавяш звук, а само някакво металическо трептене във въздуха, тътен на чукове, които сякаш имат за цел да пръснат тъпанчетата ни. За да се спасим донейде от шума, напущаме терасата и когато слизаме в ателието, те са вече там: Юлика и моят защитник, който тъкмо й помага да свали новото си парижко палто. Макар че веднага затваряме всички прозорци, за разговор не може и дума да става. Юлика е по-възхитителна от всеки друг път. Незабавно си разменяме целувки. А и това, че Юлика отново носи великолепната си коса малко по-светла — не толкова набиваща се в очи, както подобава за град като Цюрих — също не ми се изплъзва от погледа и засилва увереността ми, че тя окончателно се е разделила с Париж и с мосю Дмитрич. Малко странно ми действува наистина кученцето, което Юлика е довела със себе си, навярно тъкмо защото не възнамерява да се връща повече в Париж; то е отново фокс. Аз го галя, понеже и без това, както вече казах, разговорът е невъзможен под оглушителния звън на камбаните. Всички запалват цигари. Юлика, в ролята на домакиня, донася пепелници и с жест кани господата да седнат. Но всичко е просто прекалено прашно. Изпитвам любопитство какво ще се разиграе тук, когато камбаните замлъкнат и поради това съм едновременно напрегнат и весел. Комизмът на положението, струва ми се — стига само заедно да го проумеем — би трябвало от един път да разсее всички затруднения. Моят защитник, който, както винаги, се рови в кожената си чанта, е, разбира се, най-смешният от всички, тъкмо понеже не открива нищо смешно. Камбанният звън така и не престава. Кнобел се старае да остане някак незабелязан, а Ролф, моят прокурор, с бавни движения снема палтото си от пирона; той няма вина, че господата (вероятно заради Фоксли) са дошли толкова късно. Най-сетне, когато вече започваме да свикваме с тази пантомима, катедралата стихва…

— Е?… — пита Юлика.

Изглежда, Юлика е очаквала, че въпросът с моите самопризнания е вече уреден, защото когато прокурорът оповестява обратното и добавя, че за съжаление трябва да ни остави, тя присяда на прашния диван като поразена от скръбна телеграма. Моят защитник не знае в кого да впива очи — в мен или в прокурора. Навярно разочарованата Юлика тогава се е разплакала, но ние все още не го забелязваме. Моят защитник прави безуспешни опити да задържи прокурора. В момента, когато Ролф ми подава ръка, аз имам чувството, че моят нов приятел ме изоставя на произвола на съдбата; но твърде скоро трябва да проумея, че той, именно като приятел, в никакъв случай не желае да присъствува на този чудовищен спектакъл, който като прокурор не е могъл да откаже на моя служебен защитник… Когато виждам, че красивата Юлика плаче, аз питам:

— Обичаш ли ме?

Моят защитник иска да каже нещо.

— Питам дамата, а не вас — прекъсвам го и сядам до Юлика на прашния диван.

— Обичаш ли ме, Юлика, или не ме обичаш?

Тя плаче все по-безутешно.

— Виждаш ли — изричам с цялата нежност, на която съм способен в присъствието на един служебен защитник и на един надзирател, — сега всичко зависи от теб. Само от теб, Юлика, и от никой друг!

— Как така? — хълца тя. — Как така от мен?

Все още ласкаво и спокойно, изпълнен с упование, аз се опитвам да обясня на Юлика: ако тя наистина ме обича, не са й нужни самопризнанията ми, че съм нейният безследно изчезнал съпруг. Това ми изглежда толкова просто, толкова ясно. Все пак аз говоря доста дълго, прекалено дълго и както става винаги, все по-объркано. Никога през живота си не съм успявал да се справя с това положение: щом почувствувам, че оставам насаме с моето просто и ясно прозрение, аз загубвам яснотата си, удавям я в трескави сравнения, които уж трябва да помогнат на другия да ме разбере, а в същност само разрушават онова, което е било за мене прозрение; накрая започвам да се защищавам с аргументи, които са чиста безсмислица. Забелязвал съм го неведнъж. Но додето красивата Юлика просто мълчи, изобщо не казва нито дума, а следователно и никаква безсмислица, която да създаде равновесие поне в нашата безпомощност, аз не мога да спра и говоря ли, говоря. Защо не ми помогне? Държа мократа й от сълзи ръка, сякаш сме сами; накрая повтарям все същия въпрос дали ме обича и чакам…

— Докога смятате да измъчвате тази нещастна жена! — намесва се моят защитник, безспорно с най-добри намерения. — Боже господи, нима не ви е ясно, че госпожа Юлика ви обича!…

И той говори прекалено дълго.

— И въобще — завършва той, — нима не изпитвате никакви чувства към тази клетница? Просто е чудовищно онова, което изисквате от тази крехка жена! Вместо най-сетне да направите самопризнания! Заради вас тази жена е дошла от Париж, заради вас е оставила балетната си школа. А вие се отнасяте с нея… Не, човек наистина се пита с какво едно създание като госпожа Юлика е заслужило да бъде ваша жена!

Тогава аз го изглеждам.

— Точно така! — потвърждава той.

В отговор на това, впрочем не веднага, а след известно колебание, след кратко изчакване Юлика сама да го смъмри, аз се надигам, изведнъж усещам, че краката ми натежават, бавно отупвам праха от палтото си, за да спечеля време за някакъв по-щастлив обрат, най-сетне тръгвам към вратата, но тя (никога няма да забравя това усещане в дланта си!) е заключена. Заключена! Не, не се заблуждавам, вратата не заяжда; тя е просто заключена.

— Кнобел — казвам аз и чувам собствения си смях, който и на мене е противен. — Дайте ключа!

Кнобел с уши, червени като рак, мълчи.

— Какво искате от мен? — питам аз.

Междувременно Юлика, предателката, е успяла да застане между мен и вратата, чиято дръжка все още не пускам; ето поне удобен случай да я запитам на четири очи:

— Защо ме предаваш?

Невинното й лице с тези необикновено красиви очи, с извивките на бръснатите й вежди, придаващи му постоянното очарование на детско учудване, не издава с нищо, че тя поне малко е разбрала защо правя така и аз немея. Също на четири очи тя ми казва:

— Не прави така!

Да, наистина, в своя примитивен гняв аз твърде често съм грешил; може би съм несправедлив към всички, но най-вече към Юлика, която винаги е била и все още е моята единствена и тъй ведра надежда; може би и сега не съм прав. Наистина: защо правя така? И ето, под ръка с Юлика, която навярно просто не разбирам, аз заставам пред моя защитник, който също смята Юлика за чудесна жена, и пред Кнобел, моя славен надзирател, който крие ключа в джоба на панталона си; стоя, заобиколен от мумиите в зебло, които Юлика ми представя като мое жизнено дело. Известно време, сякаш съзнанието ми е парализирано, аз не се съпротивявам, наистина позволявам да ме развеждат из ателието, почти трогнат, че всички тези вехтории могат да означават толкова много за Юлика, дори се увличам в някои дребни шеги по адрес, да речем, на гипсовата директорска глава… Не зная какво така ме е парализирало, както и колко време е траело; но изведнъж идвам на себе си, като от съзнанието ми, изглежда, отлита споменът за заключената врата и безсрамната забележка на моя защитник; събуждам се като от глупав сън, също вече забравен, проумявам само, че съм сънувал, и отново се озовавам при онзи въпрос, който съм задал на Юлика непосредствено преди съня със заключената врата: обича ли ме тя или не ме обича. Сещам се, че там някъде изпуснахме нишката и прекъсвам трогателните разяснения на Юлика към мумиите в зебло, като й поставям отново същия въпрос. Давам си сметка как трудно е на Юлика — тъй плахо и сдържано създание — да ми отговори в присъствието на един служебен защитник и на един надзирател, чувствувам цялата непристойност на въпроса си, прозвучал тъкмо на това място. Може би именно по тази причина не издържам, когато моят защитник, в желанието си да помогне на онемялата Юлика, отново решава да си отвори устата.

— А вие вървете по дяволите — наругавам го в лицето. — Това изобщо не ви засяга! Нали не отричам, че имам любовна връзка с тази дама…

Юлика засегната:

— Анатол?!…

Аз крещя:

— Какво значи тук Анатол? Стига вече с този Анатол! Не си въобразявайте, че ще ме принудите да поема върху себе си целия този боклук на безследно изчезналия ви мъж… Ето, вижте!

Смея се в яростта си, която всъщност не ме е оставяла нито за миг, и смъквам едно зебло — хърт! Както и очаквах: всичко се разпада на прах, не може да го спаси и господин защитникът, хвърчат отломки суха глина; после дръпвам и следващото зебло — мумии, нищо освен мумии! Остава скелет от ръждиви железа и огъната тел, но това е всичко, което се е задържало от техния безследно изчезнал Щилер; „Ти си пръст и на пръст ще се превърнеш!“, както казват поповете — в няколко сиво-кафяви буци върху пода, но преди всичко в този облак кафяв прах, когато изтръсквам зеблата. За съжаление се звъни. За съжаление — защото, сами стъписани от изкуството, което се появява пред очите им, те нямаше да ми попречат да свърша всичко на един дъх. Звънецът обаче ме обърква.

— Кого още сте повикали, за да ме подлудите? — питам моя защитник.

В същия миг у мен възниква съвсем определено подозрение, а и виждам как Кнобел по знак на моя смутен защитник най-сетне измъква ключа от джоба си, отключва вратата и слиза по стълбите; но забравям бързо съвсем основателното си подозрение, оглушен от словоизлиянието на доктор Боненблуст, който още веднъж (за кой ли път!) ме увещава и заклина: да проявя малко разум, това е последната ми възможност да направя самопризнания, в противен случай — съдебна присъда, мъчителна за госпожа Юлика, само една-едничка разумна думица и отново свобода, животът не е толкова лош, както го виждам, такова хубаво ателие с добро осветление, приятелите подготвят пиршество по случай завръщането, така че горе главата и да не се боим от самопризнания, Щилер е уважаван творец, наистина не някой велик художник, но кой ли пък е велик в наше време, все пак високо ценен и комисията по изкуствата е готова да заплати съдебните разноски, всички хора са тъй благоразположени към мен, със смешното си упорство вредя само на себе си, нужно е малко благоразумие, Юлика е тъй фин и драгоценен човек, в последна сметка бракът не е детско забавление, но Юлика е олицетворение на снизходителност и доброта, тъй че горе главата и да започнем всичко отначало, бягството никога не е било истинско разрешение, свобода значи сам да си сложиш окови, бракът е нравствена задача, а не развлечение, нужно е малко, зрелост, малко добра воля и всичко ще се оправи, тежките години на Юлика в Париж и великодушният й отказ от преуспяващата балетна школа, нейната саможертва, истинска съпружеска саможертва, от моя страна подобава благодарност, тъй че още веднъж горе главата, да се държа като мъж, да си подадем ръце и — алилуя!

Докато трае тази реч, Юлика отново ме е уловила под ръка, може би от страх да не се възползувам от незаключената врата, а може би от изблик на истинска нежност се притиска в мен; усещам топлината на тялото й. Но моят защитник не млъква: и така, горе главата, най-хубаво си е в родината, от време на време, естествено, малко пътешествие, за да се научим да ценим родината с нови очи, но на човека е нужен корен, а сигурно и на художника в мен, корен — ето, това е то, корен и пак корен, милиони хора са лишени от родина, тъй че от моя страна подобава благодарност, да не виждам всичко откъм опакото, малко повече човеколюбие, швейцарците също са хора, никой не може да смени кожата си, нужно е от моя страна малко по-положително отношение, изобщо отношение, а не всичко да руша, както преди малко, сваляме шапка на самокритиката, но бива ли цялата тази свинщина от прах и отломки, сваляме шапка на темперамента, но всичко с мярка, животът не е толкова лош, колкото го мисля, а Цюрих е, речи го, най-красивият град на земята, но, както вече се каза: необходимо е по-положително отношение, в днешно време има предостатъчно нихилизъм, да преобразим света човек след човек, да желаем доброто с цялото си сърце и всичко ще се оправи, госпожа Юлика например го желае, госпожа Юлика изобщо може да служи за пример, браво на госпожа Юлика, нищо не е в състояние да я разколебае в съпружеската й вярност към мен, рядка жена, но затова пък типична жена, чудесна жена, мъжете често са твърдоглави и себични, жените са нещо друго, по майчински незлобиви, не ми е било лесно и с тях, не ще и дума, но то е само защото не ги разбирам, не проумявам душевното им богатство, а Юлика обладава вътрешен живот, както едва ли друга жена, нужна е задушевност, малко повече сърце от моя страна, „Вечната женственост ни възвисява!“^[7], в днешно време има предостатъчно интелектуализъм, стига размисли и съмнения, да живеем с надежда, горе главата и да се надяваме, защото без надежда и бракът е невъзможен, без надежда няма мир между хората и народите, нали виждаме, няма и истинско изкуство като през Средновековието, накратко — без надежда няма надежда, тъй че ръка на сърцето и вече без глупави истории, също и у Щилер е скътано ценно зрънце (моят защитник твърдо вярва в това зрънце), а всичко останало е вятър и мъгла, например собственото име, но трябва да има ред, всеки е длъжен да носи името си, той, моят защитник, съвсем не е бюрократ, той направо е потресен от разкритията си в този брак между двама тъй драгоценни хора, сам той, моят защитник, е женен, всички преживяват трудности, но ги превъзмогват, нужни са жертви, жертви и пак жертви, в отплата — душевен мир, а душата си остава най-важното, в днешно време има предостатъчно материализъм, необходимо е малко вяра в бога, разрушаването на истинските ценности от бясното темпо на съвременния живот, киното и спорта, да вземем например стадионите, които ни превръщат в безлика маса, но преди всичко комунизмът, обаче той, моят защитник, е достатъчно великодушен и е далеч от мисълта да придиря на Щилер за младежките му интербригадистки увлечения, да сложим кръст, някога и той членувал в една партия, която после била ликвидирана, но да сложим кръст, да се греши е човешко, а Франко е необходим за Европа, нима Щилер е можел да знае как ще се развият нещата, никой не знае, и той, моят защитник, също не знае, толкова по-важно е да се зачитат вечните закони на живота, най-сигурни си остават десетте божи заповеди, „Не си създавай идоли!“, както постоянно говори госпожа Юлика, съвсем правилно, но казано е също: „Не пожелавай жената на ближния си!“, а още: „Не убивай!“, във всеки случай не в мирно време, на война, като картечар — то е нещо друго, разбира се, антимилитаризмът е отдавна отминала мода, но сега не за това е думата, а както е казано: не убивай, драги приятелю, не убивай дори мислено, в нашата страна така не бива, семейството е зародишната клетка на народа, госпожа Юлика не е толкова стара, още може да има деца, а това винаги е било съкровеното й желание, работниците се плодят и множат на орди, а нашите интелектуалци правят опасна засечка в това отношение, тук работата не е в доходите, а във вътрешната потребност, в Швейцария и един среден творец може да припечелва достатъчно, та едно умерено размножение да не се смята за нещо изключено, отвсякъде предлагат чудесни стипендии, стига въпросният творец да покаже характер и това е правилно, бог вижда, съвсем правилно, не са ни нужни деца от пияници и субекти с леви убеждения, свободата е скъпоценно благо, накратко — Швейцария все още е една идеална страна и не може да се сравни с така жалката Франция, където вечно стачкуват, тъй че още веднъж горе главата, ръка на сърцето и да сложим кръст, всичко ще се оправи, драги приятелю, трябва да се оправи, също и на един адвокат се налага да започва всеки път отначало, такава е човешката съдба, но да вършим всичко с малко вяра в бога, разбира се, да не ставаме и тук фанатици, а във всичко да личи здрав швейцарски смисъл, това не изключва социалния въпрос, да, а има и още един пункт: Щилер не бива да забравя своя пастрок в старопиталището или, както така хубаво го е казал Гьоте: „Каквото от предците си добил, за да го имаш — спечели го!“^[8], казано е в духовен смисъл, а в човешки смисъл това ще рече: не е хубаво, когато някой забравя пастрока си в старопиталището, така не бива, необходим е пиетет, Щилер не е сам на този свят, слава богу, а е член на обществото, да дирим опора в обществото, необходимо е съзнание за дълг, но всичко с повече любов, да не мислим винаги само за себе си, господин Щилер да вземе пример от госпожа Юлика, още веднъж браво на тази фина и храбра жена, поела върху себе си бремето да бъде съпруга на такъв труден човек, тъй че още веднъж: да си подадем ръце, защото да упорствувам повече няма смисъл, доказателствата са съкрушителни, единственото, което остава, са доброволните самопризнания, господин Щилер, тъй че смелост и малко разум, малко вяра в бога и в госпожа Юлика, в брака, в Швейцария и в доброто начало, заложено в мен, малко…

Така говори доктор Боненблуст.

Признавам на Юлика като заслуга това, че в момента, в който въвеждат старчето от старопиталището, тя поне се изчервява като съпруга, когато в дома нахълтват повиканите от клиниката за душевно болни пазачи с усмирителна риза. Впрочем в първия миг аз го взимам за амбулантния търговец от преди малко и се сепвам, едва когато моят защитник се засуетява да намери стол, учтив от срам — защото навярно не си е представял тази очна ставка така мъчителна; та той само е искал, както се прави със закоравели престъпници, да постигне по този начин малко благоразумие; нали досегашните очни ставки не бяха ме трогнали. Какво друго е оставало на моя защитник? Кнобел настанява старчето в прашния стол-люлка, а то просто примира от страхопочитание към съда и властта, господин доктора и балерината от Париж. Разплаквам се, когато го познавам, но виждам, че той не забелязва сълзите ми. Съвсем е оглупял. Извръщам се малодушно, макар че неговият вид всъщност не ме изненадва; през онази нощ в Бауъри, когато той ми се привидя, не си го представях много по-различно. Сега слушам зад гърба си само злобно тънкия му старчески гласец:

— Тъй-тъй, върна се, значи, тъй-тъй!

Той се хили и моят защитник е принуден да му обърне внимание, че са го довели тук, за да уточни кой от присъствуващите е неговият син. Той хихика:

— Хубав син, няма що, хич не го е еня за мен, тъй-тъй!

Моят защитник го пита дали може да ме познае.

— Тъй-тъй — хили се той, — просто си вдига чукалата и дим да го няма! Хубав син, няма що, а когато след сума ти години довтасва в къщи, и наум не му идва да види не ме ли е налегнала умирачката, хубав син, няма що!…

Естествено, постъпих по най-погрешния начин.

— Стига с тези глупости! — казах аз колкото се може по-нагло. — Не те познавам.

— Тъй-тъй — хили се той, — тъй-тъй.

— Стига вече! — закрещях аз.

Чувствувах себе си безкрайно смешен, а положението направо непоносимо — просто от безпомощност хванах първата попаднала ми гипсова фигура — отначало само за да ги сплаша, ала зърнах невъзмутимото лице на красивата Юлика, едва забележимата й усмивка, изразяваща пълната й увереност, че аз, нейният Щилер, никога не бих посмял да запратя нещо по нея и, виж ти, наистина не посмях! Запокитих гипсовата фигура някъде, напълно съзнавайки колко съм смешен, както вече казах, и побеснял тъкмо от това (другите се държаха съвсем достойно), грабнах следващата скулптура — някаква глава — и я тръшнах на пода, но тя само се търкулна, без да се пръсне на парчета; чувствувах немощ като в тежък сън, някаква непонятна слабост, макар че захвърлях нещата с все сили; при това никой не си даваше труд да ми попречи, моят защитник и Кнобел само наблюдаваха — слисани, ала напълно убедени, че аз съм безследно изчезналият Щилер, следователно имам право да съсипя на пух и прах всичко в това ателие; само кученцето лаеше, а съзнанието за погрешното им убеждение ме парализираше до такава степен, че едва успявах да избутам тежките скулптури от постаментите им; тогава се залових с по-малките фигури, запращах ги в стената, при това някои от тях все пак се разбиваха на парчета, което ми доставяше огромна радост; но вече наближаваше конфузният миг, когато щеше да се разбере, че яростта ми не е достатъчна, за да унищожа всичко — само дреболиите, докато по-големите работи, които нямах сили да отместя от постаментите, щяха да надживеят гнева ми. Струваше ми се, че няма да понеса тази гавра, за която всички само чакаха, да, всъщност единствено страхът ми от позора ме заставяше да продължа буйството си. Само да не спра насред пътя! Където успявах, преобръщах постаментите, но скоро проумях, че и по този начин няма никога да свърша. Ех, че труд падна! А никой не произнасяше нито дума, така уверени бяха, че всеки миг ще се откажа, само чуждестранното кученце лаеше ли, лаеше; а пък аз бях просто отчаян от своята суета, която не ми позволяваше да престана с тази безсмислица, с това унищожение на гипсови фигури, за които никой не скърби. Сякаш нямаше край това тегло, докато най-сетне — сега вече въоръжен с желязна строителна скоба — успях да направя на парчета или най-малкото да обезобразя неспасяемо всички гипсови скулптури. Но оставаха още бронзовите фигури, наистина не много, ала все пак достатъчно; те бяха толкова тежки, че за запокитване не можеше и дума да става; но сега аз трябваше просто да издържа докрай, да се справя също и с бронзовете, особено с бронзовете! С всички сили съумях да повдигна първата фигура, пуснах я на земята и единствен избухнах в смях от обстоятелството, че дори втори, трети, десети път да тръшна този бронз на пода, пак няма да му стане нищо — тогава го помъкнах към прозореца! Сега, разбира се, те наскачаха, уплашени за живота на чуждите хора долу в двора. Трясъкът върху покрив от гофрирана ламарина бе за мен истинска наслада, о да, отново ме обзе радостта от разрушението, усетих прилив на сили; Кнобел се хвърли да ме възпре, но отскочи обратно от страх да не стоваря някоя фигура просто върху краката му, тъй че напук на всички увещания аз все пак успях да се добера до прозореца със следващия бронз — трясък, гофрираната ламарина закънтява, в двора се разнася рев от разтревожени гласове, долитат ругатни, а трясъците следват един подир друг като изстрели! Целият плувнал в пот, аз най-сетне се огледах да видя какво има още за изхвърляне, после разтворих шкафа и през прозореца полетяха, описвайки дъга, всевъзможни дребни предмети, отдолу зазвъниха тревога, макар че сега вече хвърчаха само скицници, шпатули, тенекиени кутии и други подобни. Изобщо не забелязвах хората в ателието, знаех само, че присъствуват, а докато все още намирах нещо — африканската маска, бандерилите, келтската брадва — с което можех да съживя гофрираната ламарина там долу, беше ми добре, ах, „добре“ не е точната дума — не изпитвах страх, че върша нещо погрешно, отново бях това, което съм! Ала този миг на вътрешно задоволство от себе си бързо се превръщаше в най-жалкия миг от живота ми — по полиците, первазите и постаментите не откривах вече нищо, с което да накарам гофрираната ламарина да трещи, да дрънчи, да кънти; мигът, в който нямах представа какво ще последва по-нататък; този съвсем тих и донякъде пуст миг — преходен като всеки друг и тъкмо поради това тъй жалък — все пак настъпи… От мен се лееше пот. Кнобел бе отишъл някъде или пък бе слязъл в двора да успокои хората от тенекеджийницата или шлосерската работилница и да им съобщи, че бронзовата градушка е престанала. Направих опит да се усмихна, а сетне — понеже не излезе нищо — да избухна поне в смях, но видях, че никой не ме последва, а бях прекалено изтощен, за да мога да се смея сам. Едва тогава забелязах отново Юлика, красивата Юлика. Тя заговори първа:

— И какво сега?

Юлика седи на дивана, взела в скута си малкия фокс, който така много ми се бе разгневил, но сега е приютен на сигурно място. По време на цялата ми суетня, струва ми се, Юлика не е помръднала. Тя дори не поклаща укорително глава, само ме поглежда, както се гледа човек, разлял вино на покривката или пък настъпил дългата вечерна рокля на някоя дама — простимо е, макар и неловко. Но все пак простимо! А пък аз не мога да повярвам: лицето й с необикновено красивите очи е останало непроменено, дотолкова непроменено, че сега сам се питам — какво в същност очаквах? Юлика приглажда с ръка червеникавата си коса, но то е излишно, понеже не е ставала от мястото си; само аз съм се сгорещил в суетнята си, тъй че пот струи от всички пори на тялото ми, ризата ми е съвсем мокра, вратовръзката усукана — тъкмо затова Юлика повторно приглажда червеникавата си коса: жест на смущение, напълно понятен. А може би тя чака да се извиня? Откъм стълбището долита шумна глъчка; изглежда, не съм улучил никого, иначе щеше да бъде тихо. Но хорското раздразнение и възмущение е голямо, с пълно основание, съзнавам го. Юлика си е извадила цигара и аз й поднасям огън. Да, тя е права: „И какво сега?“ За няколко секунди, докато държа запалката в ръката си, аз се взирам в моята Юлика с чувството, че всеки миг ще се разплача с горещи сълзи и ще падна на колене, закрил очи с ръце, докато Юлика не освободи от дланите ми това мое разхлипано, грозно, смешно лице. Искам да плача, но не става; сълзите сякаш се стичат навътре и аз оставам непроменен като нея. Нейното високомерие (нейното снизхождение) е тъй твърдоглаво и непоклатимо; тя се усмихва като победителка, нямаща никаква вина, задето аз отново и отново търпя поражение, или по-скоро като майка, обичаща въпреки всичко своя непоправим хлапак. И нейното превъзходство ми изглежда тъй възмутително, нейната безобидност тъй непонятна, равнодушието й тъй убийствено, неотзивчивостта й тъй идиотска, че аз продължавам да я разглеждам недоверчиво, сякаш я виждам за първи път. А колко красива е тя! Никога няма да го забравя — червеникавата й коса, алабастровата й кожа, тъй моминските й устни, нейните може би сини или зелени, а може би дори безцветни очи, ах, така големи и тъй необикновено красиви, както вече се каза, и тъй чисти, без нищо скрито в тях, благородно извитият й нос с малко плътни ноздри, ах, прелестното й ухо, тази изящна, източена и стройна шия, нейният всъщност нежен глас! Никога няма да го забравя! А как грациозно държи ръката си, докато седи така и пуши — за миг ми идва да уловя Юлика за гърлото и да я удуша. Но и това не става, разбира се… Тогава се връща Кнобел и докладва на моя защитник приблизителния размер на щетите.

— Слава богу! — казва моят защитник. — Поне няма човешки жертви, поне това!…

Опитват се да обяснят на моя пастрок какво се е случило; шумът не му е убягнал и той иска да знае, понеже в края на краищата са му изпратили лична покана, „лична“, както той многократно подчертава.

П.П.

Сега — виждам го с пълното съзнание за своето безсилие — би бил моментът да кажа всичко, да изрека истината. Но кое е това мое „всичко“? Така както се опитвам да го обясня, от него не остава почти нищо. Нима иначе не бих го обяснил отдавна, това мое „всичко“, това мое прозрение?…

Ето какво мога да кажа:

Преди около две години направих опит да сложа край на живота си. Решението бях взел отдавна. Както вероятно повечето самоубийци, бях уверен, че след като веднъж го сторя, настъпва просто краят, светлините угасват, представлението свършва. В това отношение, няма съмнение, не изпитвах никакъв страх. Опитът не сполучи по чисто технически причини. Малокалибреното огнестрелно оръжие, което бях намерил в онази дъсчена барака — старомоден пистолет, задействувал едва след основно почистване — притежаваше много по-лек спусък от армейските карабини, с които дотогава си бях имал работа, или пък изобщо бе повреден. Вероятно изстрелът е бил произведен преждевременно, защото куршумът (в чекмеджето с пистолета намерих един-единствен патрон от тази вехта муниция) само одраска черепа, без да проникне в него — над дясното ми ухо. По-късно ми показаха рентгеновата снимка. Помня: главата ми държаха две ръце като в клещи, над мен се свеждаше лицето на Флорънс, която единствена чула изстрела; а сетне всичко изчезна: остана само някакво кръгло отверстие в далечината (като деца понякога се промъквахме през един отходен канал — далечният отвор, през който проникваше дневната светлина, изглеждаше прекалено малък, за да може човек да се измъкне през него; сега изпитвах същото!). Състоянието ми бе нетърпимо, при това не чувствувах болка. По-скоро дори копнеж по физическо страдание! Струваше ми се, че ме викат, а сам нямам глас да отговоря. Отчаяно желаех да заспя и заедно с това бях сигурен, че никога вече не ще мога да спя. По-късно — вече в градската болница — съм говорел в този смисъл и съм молел за сън. Сега, след като е минало време, си мисля: ужасната ми мъка произлизаше от усещането, че изведнъж вече не съм в състояние да сторя нищо — нито да тръгна напред, нито да се върна назад, а и да се сгромолясам не мога, повече няма „горе“ и „долу“, въпреки това продължавам да съществувам, без надежда за край, за смърт. Както понякога насън имаш съзнанието, че сънуваш, така аз знаех, че не това е смъртта, дори и сега да умра. Казано по-глупаво, това бе за мен голямо сащисване — все едно че бях скочил от висока стена, за да си счупя главата, ала земята не се приближава и никога няма да я достигна; това е само падане, нищо повече, но не и сгромолясване, някакво състояние на пълно безсилие при съвършена бодрост, само времето изчезва, както вече казах, времето като среда, в която добиваме възможност да действуваме; нищо не се променя, нищо не отминава, всичко остава пред очите ти веднъж за винаги. Както по-късно узнах, слагали ми инжекции на кратки промеждутъци. Всички тези облекчаващи, укрепващи и упойващи средства навярно са били необходими за чувствително нараненото ми тяло, но може би те са ме тласкали всеки път по-близо до ужаса, който при състоянието ми на просъница е разбуждал в паметта ми свой образен отклик. Така поне си мисля аз; на никого досега не съм разказвал за това. Но нима може да се говори за такива неща? Тук мога само да кажа: този ужас е, което аз наричам „мой ангел“…

(Прекъснат съм от съобщението: заключителното гледане на делото с произнасяне на присъдата, насрочено първоначално за днес, 16:00 часа, се отлага за утре, 10:30 часа.)

Както вече казах, с никого досега не съм разговарял за това, и то с право — не можеш да направиш непонятното понятно, без напълно да го изгубиш. Забелязвам и сега как, докато записвам това обяснение, неволно се опитвам да съгласувам нещата, та да им „дам смисъл“. При това аз не мога нищо да дам. Аз само възприех този „смисъл“. И съм длъжен да го съхраня… От цялата верига сънища, които тогава ме спохождаха, повечето съм забравил, тъй като на никого не съм могъл да ги разкажа. (Веднъж в онази City-Hospital^[9] ме посети Флорънс, мулатката; разбирах я много добре какво ми говори, но аз успях само да профъфля няколко несвързани думи.) Ето едно от тези сънища; опитвам се да удуша „Little Gray“, но зная, че това съвсем не е котката, а Юлика, която се смее с някакъв непознат ми досега смях. Изобщо Юлика е съвсем друга, весела; напрягам всичките си сили да удуша котката, а Юлика ми се присмива пред някакви хора, които не мога да видя, котката не се отбранява, но след това отново скача върху перваза на прозореца и се ближе; оказва се, че Юлика никога не ми е била жена, всичко само съм си въобразил… Друг сън: в леглото ми лежи мама — много страшна, макар че се усмихва, восъчна кукла с коси като четина; аз съм потресен, опитвам се да запаля електрическата лампа, но няма ток; искам да се обадя на Юлика, но телефонът е повреден, всичко е прекъснато; цялата къща е потънала в мрак, но аз съвсем ясно виждам мама от восък; във висша степен на ужас падам на колене и крещя, искам да се събудя, а в ръцете ми изведнъж се озовава червено великденско яйце е големината на човешка глава… Други сънища почти не помня. Всички се отнасяха до едно и също, както ми се струваше, а в състоянията ми на просъница кошмарите следваха един подир друг, например…

(Прекъснат съм от доктор Боненблуст, моя защитник, който ми прави устно същото съобщение. Да съм се приготвел!)

В същност мога да кажа само едно: тогава изживях някакъв проблясък. Не срамът ми пречи да разкажа за него, а просто не съм в състояние. В душата си за миг не съм се срамувал за онази си постъпка. Бях отхвърлил от себе си един живот, който никога не е бил истински. Нека начинът, по който го сторих, да е смешен! Но ми остана споменът за една безкрайна свобода. Всичко зависеше от мен. Можех да решавам сам дали искам още веднъж да живея — сега обаче така, че да намеря действителна смърт. Всичко зависеше само от мен, както казах. Никога още не бях се така доближавал до същността на божията милост. А че съм решил да живея — убеден в тази милост разбрах го по зашеметилата ме нетърпима болка. Имах точното усещане, че едва сега съм се родил, чувствувах се безусловно готов — без страх, че мога да стана смешен — да бъда занапред единствено човекът, като какъвто тъкмо се бях родил, и да не търся друг живот освен този, който не мога да отхвърля от себе си. Това се случи преди около две години, както казах, а бях вече тридесет и осем годишен. В деня, когато най-сетне ме изписаха от онази City-Hospital…

(Отново ме прекъсват!)

Присъдата — съдебната — както можеше и да се очаква, е следната: аз съм (за тях) идентичен с безследно изчезналия от шест години, девет месеца и двадесет и един дни Анатол Лудвиг Щилер, цюрихски гражданин, скулптор, последно местожителство — Щайнгартенгасе 11, Цюрих, женен за госпожа Юлика Щилер-Чуди, понастоящем живееща в Париж, и се осъждам да заплатя редица глоби: за плесницата, ударена на швейцарски митнически чиновник, за всевъзможни отклонения от гражданските задължения — пропуснат срок за адресно отписване (в резултат на което към делото са приложени общо сто и седем предупредителни известия от различни служби), сетне неплатените вноски по държавния и военния данък, по осигуровката за старост и наследници, сетне обезщетение в размер на стойността на една швейцарска армейска карабина, допълнително една трета от съдебните разноски — общо 9361,05 франка, платими в срок от един календарен месец след издаването на настоящата присъда. По-нататък: след приключването на този процес задържането в затвора за подследствени остава в сила, докато във второ съдебно дело — ако първото не бъде обжалвано — не се изясни евентуалната ми връзка с някогашната афера „Смирнов“.

Отказвам се от последна дума…

Отказвам се от обжалване…

Госпожа Юлика Щилер-Чуди, с днешна дата моя законна съпруга, сега е заета с това да утеши донякъде господин доктор Боненблуст, моя служебен защитник; този човек действително положи възможно най-големи усилия и във всеки случай напълно е заслужил моите сърдечни поздравления; аз наистина възнамерявах да му изразя един вид своята благодарност, но за съжаление после забравих. Господин директор Шмиц, милионерът, също се появи на делото; той вече е подал с днешна дата своята тъжба срещу мен за накърняване на личната му чест. Що се отнася до аферата „Смирнов“, аз твърде скоро ще разочаровам федералната полиция, в чиито ръце сега попадам, стига добрият Тео Хофер, някогашният ми боен другар в Испания, чехът, който по-късно стана фризьор в Бронкс, Ню Йорк, и ме приюти след пристигането ми в Америка да е още жив, моето алиби за въпросната дата 18.I.1946 година ще бъде доказано.

Чувам приближаващите стъпки на Юлика по коридора…

Ангеле мой, не ме изоставяй!

П.П.

Вилфрид Щилер, моят брат, е изявил готовност да внесе вместо мен дължимите 9361,05 франка. Благодаря му!

Бележки

[1] Строфа от стихотворението на Й. В. Гьоте „Блажен копнеж“ — Б.пр. ↑

[2] Задължително условие (лат.) — Б.пр. ↑

[3] „Импорт на италианско вино кианти“ (англ.) — Б.пр. ↑

[4] Бърз автобус (англ.) — Б.пр. ↑

[5] Площад на съгласието (фр.) — Б.пр. ↑

[6] Голям креват (фр.) — Б.пр. ↑

[7] Финал на „Фауст“ от Й. В. Гьоте — Б.пр. ↑

[8] Строфи от „Фауст“, 1 ч. — Б.пр. ↑

[9] Градска болница (англ.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Макс Фриш Щилер (7)

Метаданни

Данни

Щилер

Информация

История

Сваляне / Връзки

Седма тетрадка

Макс Фриш
Щилер (7)