Макс Фриш
Щилер (5)

Пета тетрадка

Днешното начинание на моя адвокат — този неуморим човек, който продължава да защищава интересите на безследно изчезналия Щилер — се увенча с пълен неуспех: очна ставка на чаша аперитив с изтъкнати художествени критици от градчето! Впрочем, всичко протече много мило. А пък молбата на някакъв млад господин да не взимам присърце две-три язвителни бележки, които той бил писал преди седем години, бе направо трогателна поради своята излишност. Сред поканените бе и една попрезряла дама, нещо като жрица в храма на изкуството, при това излъчваща такава човешка скромност, че се набива веднага на очи. Декларацията ми, че нямам нищо общо с предполагаемия Щилер, видимо облекчи неголямата компания от критици, а не след дълго се появи и уискито. Запитах дамата защо не пожела да ми подаде ръка. Тук отново настъпи известна неловкост, но само закратко. Ако знаела, че става дума за Щилер, тя изобщо нямало да седне на нашата маса. Изглежда Щилер се е държал доста непристойно по отношение на тази особа. Моят адвокат впери очи в мен, а и любопитството ми се разпали: многозначителното мълчание на дамата подбуждаше към всевъзможни догадки. Ала оказва се, че някога си Щилер й бил изпратил дръзко писмо, в което я нарекъл „даскалица“, само защото тя не можела да го приеме за истински художник — просто по силата на своята любов към духа, към духовното в изкуството, по силата на своя вътрешен дълг към художественото творчество на всички времена и народи, на което тя винаги е била и винаги ще бъде вярна. Сграбчих ръката на тази нежно-пламенна дама — тук може би прекалих — и възкликнах: „Златни ви уста, госпожо доктор, от сърце и душа ви подкрепям!“ Предмет на разговора е скулптурата в парка, която сам видях неотдавна. Макар че дамата изразява мнението си по-различно от мен, по-придирчиво, ние си служим със строги оценки, в резултат на което темата скоро вече не е безследно изчезналият Щилер — недостоен за такива оценки, — а самата дама, критиката като такава, област, от която тя твърде много разбира. Напълно проумявам решението й никога вече да не пише за Щилер, просто да предаде Щилер на забвението; какво по-хубаво от това можех да желая аз в моето положение, когато този безследно изчезнал тип навсякъде се изпречва на пътя ми! Също и мъжете-критици, както вече казах, се държаха крайно мило. На един критик трябва само чистосърдечно да заявиш, че не си творец и той вече е готов да разговаря с теб така, като че разбираш от изкуство колкото самия него…

 

 

Юлика заминава. За съжаление тя дойде да се сбогува, тъкмо когато ме бе подложил на разпит психиатърът: от страх да не му се изплъзне душата ми, той дори не й разреши да надникне през вратата! Нейният малък прощален подарък — пакет пури — ме трогна най-вече с това, че отново е сбъркана марката; за Юлика пурите са просто пури, а щом струват толкова скъпо, мисли си тя, значи трябва да ме радват. И аз наистина се радвам: понеже са от Юлика.

 

 

Посещение на възрастна съпружеска двойка — професор Хефели с жена си. Узнали от моя служебен защитник, че аз съм Анатол Лудвиг Щилер, те са подали молба за свиждане насаме и сега, стискайки ми доста свойски ръката, се настаняват върху нара ми и след кратко неловко мълчание най-сетне започват в доверителен, макар и плах, а в началото дори несигурен тон един разговор, очевидно твърде важен, важен за тях и очакван с нетърпение.

— Идваме при вас — казва старият професор, — по съвсем личен въпрос, който няма никакво отношение към сегашното ви положение. Вие сте познавали нашия син…

— Алекс много ни е говорил за вас…

— За съжаление — старият професор говори със загрижена сериозност, като явно се старае да не се отклонява от същината на въпроса и да спести на майката, белокоса дама, излишни вълнения, — за голямо наше съжаление Алекс никога не водеше приятелите си в къщи. Във всеки случай той приказваше за вас като за свой приятел. Спомням си един разговор с него малко преди смъртта му: нашият син ви нарече най-близкия човек, който е имал на този свят; това навярно не ви учудва, но, честно казано, тогава аз за първи път чух името ви…

Досега почти безмълвната жена на професора — зад нейното красиво достолепие сякаш прозира дълбока обърканост — ми подава с плаха настойчивост една снимка, за да си припомня. На нея е изобразен Алекс — младеж на около двадесет и пет години, в черен фрак, в дясната си ръка държи очила в рогови рамки, докато лявата, необикновено изящна, почива върху капака на черен концертен роял; младежът е направил едва забележим, малко неуверен поклон. Снимката е трогателна, може би защото виждаш този срамежлив поклон, а не чуваш аплодисментите — така той получава нещо замръзнало, сковано и безжизнено, направо окаяно. Лицето му, макар и доста опошлено от магнезиевата светкавица, е с необикновен израз, също тъй изящно, много напомнящо майката и донякъде женствено, но не и безволево; може да се допусне, че Алекс е хомосексуалист. Това лице излъчва някакъв странен възторг, който сякаш не излиза от него, а идва отвън, подобно на магнезиевата светкавица, която го е изненадала, произтича от някакво невидимо събитие, което за негово собствено изумление му е дало увереност и основание за радост. Навярно това е първият успех в концертната зала. Но зад радостта прозира същата вътрешна обърканост и смут, както при майка му, поради което ми е неловко да погледна в очите тази иначе приятна, безсъмнено високообразована дама. Тя не допуска някой да гледа на сина й не с нейните очи. Постоянно очаква нещо. Жадува за единомислие на всяка цена.

— Алекс — казва тя — много ви ценеше…

Дълго не проумявам какво всъщност иска тя от мен, каква е целта на това посещение, струващо немалко усилия на нещастните родители, и какви надежди възлагат те на мен.

— Неговата смърт — казва старият професор, — остана за нас горчива загадка, както навярно сам разбирате. Ето вече шест години изминаха…

— Алекс беше толкова талантлив!

— Да, да — бързо потвърждава старият професор, готов да се съгласи с всичко, само и само да не заговори майката. — Да, да, талантлив беше…

— Нима вие не го виждахте? — пита майката.

— Що се отнася до неговата смърт… — продължава бащата.

— Юлика Чуди — подчертава майката — също го смяташе за талантлив. Имаме дори писмо от вашата мила жена, която като артистка, вие знаете, беше голяма почитателка на нашия Алекс; винаги ще бъда благодарна на уважаемата ви съпруга, защото тъкмо жена ви поддържаше духа му, когато Алекс губеше вяра в себе си и когато работата му не спореше. Знам, че нашият син от никого не се срамуваше повече, както от госпожа Юлика. Ако не беше нейното ласкаво внимание…

Старият професор учтиво замлъква, след като съпругата му го прекъсва, дори си запалва цигара, която така и не запушва, и през цялото време, докато белокосата дама говори, той дава вид, като че наистина е от голямо значение да се докаже многообещаващият и вдъхващ сериозни надежди талант у един млад покойник, като че е крайно необходимо майката да препоръча пред Дядо Боже своя мъртъв син като пианист. Разбирам стария професор, който в тази насока просто е съгласен с жена си, но се измъчва от съвсем други въпроси. Впрочем, той ме разглежда доста недоброжелателно, когато му се струва, че не забелязвам това, сякаш безследно изчезналият Щилер е виновен, задето един предиобед, след балетната репетиция в градския театър, Алекс е отворил крановете на газовата печка. Сегиз-тогиз двамата родители говорят в един глас, обяснимо развълнувани, понеже всичко протича отново пред очите им, сякаш е станало вчера. Като чужд човек аз добивам объркващото чувство, че всъщност двама сина са посегнали на живота си, двама съвсем различни сина, обединени само от това, че за самоубийството им съществува една-единствена причина. Но каква е тя? Налага се да узная кой е бил Алекс, тяхното едничко дете. Той седнал пред газовата печка така, както се описва в романите и вестникарските хроники, отвъртял всички кранове, покрил главата си и печката с един шлифер и задишал, надявайки се, че смъртта ще сложи край на всичко, вдъхнал коварната упойка, може би крещял, ала вече без глас. Казват, че бил паднал от стола, но вече не можел да поправи заблудата си, изведнъж не му останало повече време. А сега е вече късно. От шест години той пребивава в безвремието. Той вече не може да опознае себе си, сега вече не може. Но той моли за избавление. Моли за действителна смърт…

След някое време връщам снимката. Нищо не казвам.

— За какво говорихте тогава с Алекс? — хълца майката. — Какво му…

— Успокой се! — мълви бащата.

— Само не мълчете! — заклина ме тя. — Кажете, за бога, какво му… — Риданията я задавят.

Когато надзирателят влиза, за да разбере какво става, както повелява дългът му, ние с жестове го отпращаме; знам, че той ще съобщи за това на д-р Боненблуст. Но в присъствие на моя защитник аз няма да кажа нито думица, това е повече от сигурно, колкото и да ми е жал за тези родители, преди всичко за стария професор, който доста дълго, понеже е възпълен, рови в джобовете на панталона си, накрая изважда оттам чиста носна кърпа и на няколко пъти безрезултатно я предлага на белокосата дама, скрила лице в шепите си.

— Навярно вие не знаете — казва майката по-късно с овладян или по-скоро изчерпан глас, след като е използувала носната кърпа и сега непрестанно я мачка с изящните си пръсти, — в своето кратко прощално писмо — но вие не можете и да знаете — Алекс пише, че дълго е разговарял с вас и че вие сте му отдали право. Така пише той!

Бащата ми показва намокряното многократно от сълзи писмо.

— В какво? — отново се разхълцва майката. — В какво сте му отдали право? Вече шест години…

Това е съвсем кратко, всъщност нежно писмо. Обръщението: „Скъпи родители!“ Никаква „причина“ за предстоящото самоубийство не е упомената. Той само моли скъпите родители да му простят. А по отношение на Щилер е написано: „Тогава аз още веднъж разговарях с Щилер и всичко, което той казва, ми отдава право — няма никакъв смисъл! Всъщност, Щилер говори единствено за себе си, но всичко, което той казва, се отнася и до мен.“ По-нататък следват някои разпореждания във връзка с погребението, изричното му желание да не присъствува свещеник, също да няма музика… Когато връщам безмълвно писмото, бащата също пита:

— Не можете ли да си спомните за какво сте разговаряли в оня ден с нашия Алекс?

Моите обяснения, и сега ги чувам, звучат по-скоро като уклончиви извъртания. Но дори и така, забелязвам, те успокояват двамата родители повече от моето мълчание.

— Надявам се, че сте разбрали правилно жена ми — казва старият професор, когато млъквам. — Та ние не можем да твърдим, че сте били вие, и изобщо, независимо дали сте господин Щилер или не, ние нямаме право да упрекваме никого, задето не е съумял да опази нашия беден Алекс. За бога! Дори аз, неговият баща, не съумях да го опазя…

— А при това — прошепва майката през сълзи, — при това Алекс бе тъй драгоценен човек…

— Той бе високомерен — казва бащата.

— Как можеш…

— Той бе високомерен — повтаря старият професор.

— Алекс!

— Като теб и като мен, като всички, сред които живееше — казва бащата и се обръща отново към мен. — Алекс бе хомосексуалист, знаете това, и не му беше никак лесно да приеме себе си. Но за никого това не е лесно, вярно е. Ако тогава той бе срещнал човек, който не само да го ободрява с думи и благородни очаквания, ами да му покаже как може да се живее с тази негова слабост…

Майката клати глава.

— Така е — казва старият професор, без да обръща внимание на безмълвното възражение на белокосата дама, сякаш разговорът се води само между мъже. — Мисля си също, че при хората, които се нуждаят от успех като от кислород, за да могат да живеят, не всичко е в ред. Но какво направих аз? Само го научих да презира успеха и толкоз. Резултатът: момчето започна да се срамува и от своето честолюбие! Вместо в последна сметка да свикне със себе си, такъв, какъвто е, най-сетне сам да се заобича, вие разбирате какво искам да кажа. Някой би трябвало истински да го обича! Какво бях аз за него? Добър гимназиален учител, може би, нищо повече. Доколкото можех, поощрявах неговия талант, а със своята слабост той оставаше просто насаме. Целият ми метод на възпитание се свеждаше до това да откъсна моето момче от неговата слабост. Додето то само пожела да се раздели с нея, глупачето ми…

Майката отново плаче.

— Синът ни е дошъл при вас — жално казва тя. — Защо не му казахте всичко това? Нали сте разговаряли с него тогава!

Мълчание.

— Ужасно е — казва старият професор, докато бърше пенснето си; той примигва, очите му са съвсем малки. — Ужасно е, когато видиш, че не си съумял да спасиш човека, който те е обичал… След онзи разговор аз си мислех, че този Щилер… Алекс говореше за него с такава привързаност, нали, Берта, като за човек, който живее истински…

Малко след това пристига моят защитник.

 

 

Писмо на Юлика от Париж. Адрес: „До господин А. Щилер, понастоящем — Затвор за подследствени, Цюрих“. И писмото е пристигнало, за съжаление. Обръщение: „Мой мили Анатол!“ Пътувала е добре, а в Париж греело слънце. Подпис: „Твоята Юлика“. Бавно накъсах писъмцето на стотици парченца; но какво променя това!…

 

 

Днес отново съзирам съвсем ясно: неудачите в нашия живот не могат да се погребат; колкото и да се опитвам, не ми се удава да се измъкна от тях, бягство няма! Но най-смущаващото: всички около мен смятат за разбиращо се от само себе си, че аз не съм в състояние да имам друг живот, следователно те смятат за мой живот само бремето, което съм поел върху плещите си. Но то никога не е било моят живот! Единствено като знам, че не то е моят живот, мога да го приема: като моя неудача. Това означава, че човек би трябвало да съумее без упорство да крачи напред, докато го смятат за друг, трябва да играе ролята, която му приписват, без сам да се отъждествява с нея; но за това би трябвало да имам някаква опорна точка…

 

 

Моят прокурор ми призна, че е забравил да прати на жена си цветя от мен; затова пък ми предлага лично да посетя някой ден съпругата му в клиниката и сам да й занеса моите цветя (купени с негови пари). Това щяло, твърди той; страшно да я зарадва.

 

 

Тук беше господин Щурценегер. Бях заспал и докато се разсъня, той вече седеше на моя нар и с двете си ръце друсаше десницата ми — от това навярно се бях и събудил.

— Скъпи мой — възкликва той. — Какво става с теб?

Бавно се надигам.

— Благодаря, добре съм — отвръщам, — а вие кой сте?

Той се смее.

— Какво, вече не се ли познаваме?

Разтърквам си очите.

— Вили! — назовава той името си и очаква от мен изблик на сърдечна радост; но аз не му доставям това удоволствие и той се вижда принуден да се представи, както си му е редът; с нотка на досада добавя: — Вили Щурценегер…

— А-а — казвам аз, — спомням си.

— Най-после!

— Моят прокурор ми е разказвал за вас.

Такъв е, значи, Щурценегер, приятелят на Щилер, някогашният млад архитект, запален привърженик на крайния модернизъм, а днес улегнал човек, направил кариера, ведро примирен със съдбата си, човек, стъпил с двата крака на земята и като всички преуспяващи хора подчертано дружелюбен.

— Ами ти? — пита той веднага, без да е разказал за успехите си, положил ръка върху рамото ми. — Какви ги вършиш, драги мой, че са те тикнали в този безплатен апартамент?

Както може и да се очаква, той приема всичко много ведро, също и молбата ми да не ме смята за безследно изчезналия Щилер.

— Най-сериозно — казва той в отговор, — ако мога с нещо да ти помогна…

Не за първи път у мен възниква зловещото чувство, че в човешките отношения има нещо механично, което, независимо дали го наричаме познанство или дори приятелство, веднага препречва пътя на всичко истински живо, изключва всичко настоящо. За какво са ми на мен, един арестант, пари! Но нещата функционират като автомат: горе се пуска името, макар и предполагаемо, и отдолу бързо изскача привичният по отношение на това име маниер на общуване, точно установен, ready for use^[1], клишето на едни човешки отношения, на които той (тъй казва Щурценегер) държи повече от всичко на света.

— Можеш да ми вярваш — уверява ме той, — иначе не бих седял в работно време тук на твоя нар.

Цял час играем на Щурценегер и Щилер и зловещото е там, че всичко върви отлично, като по масло. И днес още, седем години след последната им среща, Щурценегер е до такава степен настроен на вълната на другия, и в шегите, и в сериозните си приказки, че аз (както и всеки друг на мое място) без затруднение мога да отгатна как е реагирал техният Щилер в едни или други моменти от някакъв разговор, а това значи; как би реагирал и сега. Сегиз-тогиз беседата ни придобива нещо призрачно; изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, Щурценегер започва да се тресе от смях — аз не разбирам защо. Той знае вица, който неговият безследно изчезнал приятел при подобен повод не би пропуснал да разкаже, и сега не е нужно аз да пускам този виц, дори не е нужно да го знам. Господин Щурценегер и без това вече се тресе от смях! Той ми прилича на марионетка, управлявана от невидимите конци на привичката, а не на човек! След това аз едва ли имам някаква представа кой е в същност този Щурценегер. И понеже не съм в състояние да сторя нищо, изпадам в меланхолия още по време на нашето весело дърдорене. Ободрителните му думи, с които ме призовава да не губя кураж, изобщо цялото му приятелство представлява сума от рефлекси по отношение на едно отсъствуващо лице, към което не изпитвам никакъв интерес. Веднъж се опитвам да му го кажа: напразно! Защото за всичко, което аз предавам, така да се каже, на своя собствена вълна, той, изглежда, не притежава антена, а може би просто не желае да я включи; във всеки случай резултатът е не приемане, а постоянни смущения, които така го изнервят, че той започва да прелиства моята Библия.

— Я ми кажи — прекъсва ме той, — откога четеш Библията?

Приятелят му, както разбирам, е бил атеист и при това краен моралист; иначе Щурценегер не би седнал да ми се оправдава, задето през последните години е натрупал толкова много пари. Та аз не съм го упреквал за това! После, когато отново млъквам, той казва:

— Да, да, може и така да е, в комунизма наистина е заложена велика идея… но действителността, мили мой, каква е действителността?

Почти половин час той ми говори за Съветския съюз — така, както го описват във вестниците — с назидателен тон, като че аз мечтая за Съветския съюз; имам чувството, че седя пред радиоапарат, слушам гласа на човек, който говори в празно пространство и не може да види другия човек, който случайно го слуша. Откъде да знае на кого приказва? Поради това не можеш и да му възразиш, да му направиш знак, нито дори да му изразиш с кимване евентуалното си съгласие. Щурценегер продължава да говори, когато се изправям, говори и когато заставам пред моя препречен с решетка прозорец, отдавна вече замлъкнал, зареял поглед към есенно-пожълтелия кестен навън. Неговият безследно изчезнал приятел (та Щурценегер говори само на него!), както ми изглежда, е бил доста наивен, комунист, по-точно: социалист-романтик, на когото истинските комунисти, боя се, биха обърнали гръб. Тъй като не познавам Съветския съюз, аз мога само да свивам рамене пред алтернативата: Щилер или Кравченко; и двамата не ме убеждават.

— Впрочем, знаеш ли, Сибила очаква дете? — казва Щурценегер, за да промени темата и добавя: — Наскоро срещнах Юлика, изглежда великолепно!

— И аз така смятам.

— Кой би могъл да си го помисли! — хили се той. — Но аз винаги съм казвал: тя няма да умре, ако я напуснеш, напротив; никога не съм я виждал толкова здрава, направо цъфтяща…

Отново трябва да изслушам какво ли не.

— Но разкажи нещо! — моли той. — Говори се, че си скитал из целия свят. Как се чувствуваш сега отново при нас? Ние немалко построихме, драги, мой. Видя ли вече това-онова…

— Да, казвам аз — това-онова…

— Е, какво ще кажеш?

Отвръщам:

— Смаян съм.

Но господин Щурценегер, архитектът, желае, естествено, да узнае от какво именно съм смаян. И понеже очаква, естествено, похвала, аз изброявам всичко, което мога да хваля с чиста съвест: колко чисто се строи в тази страна, колко благонадеждно, изящно, стабилно, сериозно, безупречно, съвестно, с какъв вкус, колко угледно, грижливо, взискателно и така нататък — всичко сякаш предвидено за вечността. Щурценегер е съгласен с мен, но му е нужен моят възторг, а аз така и не изпитвам това чувство, тъй че повтарям всички употребени епитети: изящно, угледно, съвестно, грижливо, спретнато, гиздаво. Но всичко това, както се каза, определя понятието за материално качество, което е нещо присъщо за Швейцария. И аз добавям: качествено! Ето я истинската дума! Смаян съм от високото качество! Ала Щурценегер никак не може да проумее защо, след като навсякъде виждам това високо качество, не изпитвам възторг. Изпадам в неловкото положение да давам преценка за един чужд народ, още повече че съм негов затворник! Всичко онова, което тук ми действува на нервите, те наричат, по думите на Щурценегер, умереност; изобщо те разполагат с всевъзможни думички, с които засищат липсата си на каквото и да било величие. Не мога да кажа дали е хубаво, че се задоволяват с думи. Но отказът от дръзновението, превърнал се в привичка, винаги означава в духовната област смърт — незабележима, лека, но неотвратима смърт. И наистина, (доколкото мога да съдя по гледката, разкриваща се от моята килия, и от впечатленията ми по време на няколкото отпуски) смятам, че в атмосферата на днешна Швейцария има нещо безжизнено, нещо неодухотворено в този смисъл, в какъвто човек загубва винаги своята одухотвореност, когато престане да се стреми към съвършенство. В техния общоизвестен стремеж към материално съвършенство, който се проявява и в съвременната им архитектура, и в много други неща, аз съзирам неосъзната нужда от заместител; необходимо им е това материално съвършенство, понеже в сферата на идеите никога не достигат до нравствена чистота, до безкомпромисност. Нека не бъда разбиран погрешно: опасения ми внушават не политическите компромиси, на които се крепи демокрацията, а това, че повечето швейцарци изобщо не са в състояние да страдат заради духовен компромис. Те се справят със затруднението, като чисто и просто обявяват стремежа към възвишени цели за неприличен. Но нима станалият привичка и поради това евтин отказ от величие (цялостност, съвършенство, радикалност) не довежда в последна сметка до импотентност дори на въображението? Духовната убогост, отсъствието на вдъхновение, които постоянно се набиват на очи в тази страна, са явни симптоми за настъпването на такава импотентност…

— Да се върнем на архитектурата! — настоява Щурценегер.

И започваме разговор за квартала, който те наричат Стария град. Самата идея да се запази градът на предците и да се поддържа като възпоминание от миналото, аз намирам за благородна. Ала наред с него, на подобаващо разстояние да се изгради съвременният град! Но в действителност, както виждам, те не правят нито едното, нито другото, а се задоволяват с половинчати решения. Талантливи и обладани от патриотичен дух архитекти строят, както установих неотдавна, обществени сгради в приблизителните мащаби на шестнайсети, седемнайсети или осемнайсети век. Забавно начинание! Възможно е, разбира се, да се маскира железобетонът (сякаш е безчестие) с плочи от дялан пясъчник, с нарязани арки и истински малки еркери от средновековието; но изглежда пиететът към старината и рентабилността не могат съвсем лесно да се съчетаят и в резултат се получава нещо, което едва ли някой африкански турист би сметнал за Стара Европа. А може би така смятат тукашните жители? На тях им изглежда безумие, дори престъпление просто да се събори изпълненият с тесни улички град на техните предци, за да се освободи място за съвременния град; това би предизвикало истинска вестникарска буря от възмущение. В действителност те вършат нещо още по-безумно: обезобразяват града на предците си, без да строят в замяна свой собствен, нов, съвременен град. Но на какво се дължи, че на чужденеца подобно слабоумие веднага се набива в очи, а местните жители очевидно не се плашат от него! Щурценегер не може да предотврати опошляването на Стария град, затова пък ми показва снимки на проектирания от него нов жилищен комплекс край Ерликон — предградие на Цюрих, известно на света със своята експортна оръжейна промишленост. Този жилищен комплекс е изграден в духа и традицията на едно отдавна и окончателно отминало време; някаква идилия, но само на външен вид. Как да обясня на Щурценегер откъде идва неприятното ми чувство, когато виждам подобно нещо? Всичко тук е направено с добър вкус, застроено е много чисто, много стабилно, но напомня театрални кулиси. И за да не трябва да кажа, че от тази гледка направо ми се повръща, задавам деловия въпрос дали Швейцария разполага с тъй неизчерпаема строителна площ, че може да си позволи още десетилетия наред да изгражда селища в този „стил“? Изглежда нещата не стоят така. Какво в същност означава традиция? По моему това ще рече да разрешаваш задачите на своето време със същата смелост, каквато са проявявали предците по отношение на тяхното време. Всичко друго представлява имитация, мумифициране; и ако тези хора все още смятат своята родина за жив организъм, защо не я защищават от това мумифициране, което се представя за опазване на родната традиция?

Щурценегер се смее:

— На кого ги приказваш тия! Вече колко години ги ругая, разбира се, не публично. При това Старият град съвсем не е единствената ни тъпотия, нима не знаеш?…

И той ми описва ред други строителни кощунства, които аз като арестант не мога да проверя със собствените си очи. Натрапващата се готовност, с която той бърза да се съгласи с мен (за съжаление откривам това едва след доста време), се дължи в същност не на общност във възгледите, а на скрита ненавист: Щурценегер се присмива на главния архитект на града, макар да признава, че дължи на него някои значителни поръчки. И е напълно човешко да облекчи душата си с такава смела откровеност пред един чужденец, който не познава лично техния главен архитект. От моя страна е също тъй човешко да проявявам интерес не към тази или онази личност от града, а към общото духовно положение в страната, чийто затворник съм. Искам да разбера същността на хората, които ще ме съдят; тази потребност ми се струва напълно естествена. Тъй че в разговора за архитектура мен ме интересува преди всичко въпросът доколко един швейцарски градостроител изобщо може да прояви смелост, да отстоява бъдещето в една страна, където, по мое мнение, желаят в същност не бъдещето, а миналото. Има ли Швейцария (питам Щурценегер) някаква цел в бъдещето? Да опазиш онова, което притежаваш или си притежавал, е необходима задача, но тя не е достатъчна; за да бъде човек истински жив, нужна му е някаква цел в бъдещето. Каква е тази цел, това още недостигнато нещо, което дава на Швейцария смелост и я одухотворява, коя е тази идея на бъдещето, която оправдава нейното настояще? Те са единодушни в желанието си да не бъдат завладени от русите; но по-нататък? Да допуснем, че страхът им от русите остане напразен — каква е тяхната собствена цел? Какъв облик искат да дадат на страната си? Какво ще възникне от вече съществуващото? Какъв е техният проект? Имат ли някакви творчески стремежи, надежди? Тяхната последна велика и действително жива епоха (съгласно лекциите на моя защитник) заема средата на деветнайсети век, така нареченият разцвет от четиридесет и осма година. Тогава те са имали планове за бъдещето. Тогава са желаели нещо, каквото преди това не е било и са очаквали с радост утрешния ден. Тогава Швейцария е имала историческо настояще. Има ли го и днес? Носталгията по завчерашния ден, която е присъща за повечето жители на тази страна, е наистина угнетяваща. Тя се проявява и в литературата им (доколкото нашата затворническа библиотека може да се смята за представителна, тоест за отразяваща вкуса на официалните органи). Повечето и навярно най-добрите разкази отвеждат читателя в някаква кърска идилия; селският живот се представя като последно укрепление на задушевността; повечето поети избягват метафорите и образите, които биха възникнали от собствения им житейски опит на градски обитатели — щом нивите не се орат с коне, хлябът загубва за тях своята поезия. Тъгата по отдалечаващия се все повече и повече деветнайсети век изглежда най-съществената тема в швейцарската литература. Точно такова е положението и с официалната архитектура: как колебливо и неохотно променят мащаба на своите растящи градове, с какво вироглавство и прискърбие се държат о миналото!

По едно време Щурценегер отбелязва:

— Да, но да погледнем на нещата практически: какво мога да сторя аз като архитект, щом законът за строителството позволява сгради само до три етажа? Нека бъдем справедливи…

На моя въпрос, кой издава техните строителни закони, той не отговаря, а продължава да ми описва препятствията, които законът просто издига пред едно съвременно градоустройство и аз като несведущ човек узнавам всевъзможни неща освен едно: защо не изменят този закон? Щурценегер само казва: „Та у нас има демокрация!“ Не мога да го разбера. В какво се състои тогава свободата на една демократична конституция, ако не тъкмо в това, непрекъснат да предоставя право на народа да изменя своите закони в демократичен дух, когато това стане необходимо, за да може да утвърди себе си в новите, исторически обстоятелства? Въпросът е само дали швейцарците го желаят. Аз отхвърлям опасното схващане, че демокрацията е нещо непроменимо, както и другата им теория, че можем да бъдем свободни като нашите деди, само ако не превишаваме тяхната свобода. Какво значи да бъдеш реалист? Щурценегер през цялото време повтаря: „Идеите, разбира се, са нещо хубаво, благородно, но все пак трябва да бъдем реалисти!“ Какво означава това? Наистина, когато говорим за двуетажната романтика на техните жилищни комплекси, Щурценегер като специалист, напълно признава, че все по-трудно ще бъде да се живее в стила на деветнайсети век и че да се застроява тяхната малка страна и занапред с подобни сгради, да се превръща тя в село, е най-голямата от всички възможни тъпотии; затова аз отново и отново задавам прямия си въпрос: „Каква е вашата идея? Историята няма да спре своя ход, ако и швейцарците да го желаят. Как искате да утвърдите себе си, щом не вървите по нов път? Бъдещето е неизбежно! Така че какъв облик смятате да му придадете? Не можеш да бъдеш реалист, ако не се ръководиш от някаква идея.“

Неговата усмивчица, изразът му на ведро примирен със съдбата си човек ми действуваха на нервите, дълго преди да стигнем до разправа. Бледен и сериозен, докато разнищваше личността на техния главен архитект, той изведнъж се изпълва с игриво добродушие на непорочна душа, щом само заговаряме за идеи — такъв е този господин Щурценегер, архитектът на моя прокурор, приятелят на Щилер.

— Скъпи мой — казва той накрая, като се смее, положил ръка върху рамото ми, — ти не си се променил!

Не казвам нищо.

— Все искаш да събаряш нещо! — добавя той. — Все да рушиш! Но аз си те знам теб, стария нихилист!

В отговор на това аз го наричам в лицето лайнар. (Изразът е груб, но и при дълго размисляне не намирам по-подходящ за хора от рода на този господин Щурценегер, ведро примирени със съдбата си, нямащи никаква друга цел в живота освен собственото си удобство, когато тези хора започват да наричат нихилист всеки, който се стреми към нещо повече.) А той? Той продължава да се смее, потупва ме още веднъж по рамото и изразява надеждата, че скоро ще се видим пак „в нашата стара кръчма, не си я забравил, нали?“… После, когато оставам сам в килията си, аз още много пъти изричам същия израз. Типове като този Щурценегер (и като моя защитник) ме карат да губя всякакво чувство за хумор; тъкмо това не мога да им простя.

 

 

Присъни ми се Юлика: тя седи в кафене на някакъв булевард, може би „Шанз-Елизе“, пред нея на масата има листове за писма и писалка — тя се държи като ученичка, на която предстои да пише съчинение; в очите й се чете настойчива молба да не вярвам на това, което ми пише, защото го пише по принуда; тя ме моли с очи да я освободя от тази принуда…

 

 

Днес бях в клиниката.

Сибила (съпругата на моя прокурор) е жена на около тридесет и пет години с черни коси и сини, много светли живи очи; тя е много красива в своето материнско щастие — младост и зрелост, съчетани в едно. Жените в това състояние са окръжени сякаш от някакъв ореол, който по-скоро смущава мъжа, чуждия мъж. Лицето на Сибила е загоряло и когато се смее, в устата й се открояват зъби, за които може да й се завиди — твърде енергична уста. За щастие новороденото не беше в стаята; честно казано, не знам как да се държа с кърмачета. Когато старшата сестра разтвори двойната тапицирана врата, Сибила седеше вън на балкона в синьо бамбуково кресло; нейният лимоненожълт халат („Пето авеню, Ню Йорк“) й стоеше чудесно. Тя леко се понадигна от креслото, свали тъмните си слънчеви очила, и тъй като сестрата трябваше да се погрижи за по-голяма ваза, ние веднага останахме на четири очи. Усещах се някак доста смешен с моите цветя в ръка. При това, за съжаление, тя отново сложи тъмните си очила, тъй че не можех да чета по погледа й. Мъжът й, моят прокурор, любезно ми бе заел двайсет франка, тъй че се бях появил пред щастливата майка с цял наръч гладиоли с дълги стебла — докато се качвах по покритото с линолеум стълбище, цветята се люлееха и шумоляха в копринената хартия. Слава богу, не след дълго сестрата се завърна с малко безвкусна, затова пък доста обемиста ваза. Да се подредят твърдите гладиоли се оказа съвсем не лека работа. (Бих предпочел рози, но предвид на това, че трябваше да заема парите от моя прокурор, те ми се видяха доста скъпи). Бе време за чай и старшата сестра, без да подозира, че съм пристигнал направо от затвора, ме запита с любезност, подобаваща за първокласна клиника, какво предпочитам: кифли или препечен хляб. Най-сетне отново останахме сами, този път без изглед да ни прекъснат скоро.

— Щилер — каза тя, — какви ги вършиш!

Отнесох думите й към гладиолите. Сибила обаче, както се оказа, имаше предвид моя отказ да бъда безследно изчезналият Щилер. Тя свали тъмните си очила и аз зърнах нейните светли, изпълнени със спокойна нежност очи. Макар и неотдавна да бе родила на своя мъж дете, аз се усещах смутен от представата, че е можело да бъда обичан от тази жена. Естествено, аз продължих да поддържам своя отказ… Седях срещу нея, преметнал левия си крак върху десния, обхванал с две ръце лявото си коляно и реех поглед към старите платани в парка, докато Сибила ме разглеждаше изпитателно.

— Станал си много мълчалив — отбеляза тя. — Как е Юлика?

Въпросите й валяха един след друг.

— Защо се завърна?

Странен бе този следобед; ние продължавахме да си наливаме от отдавна изстиналия чай, без да се докосваме до кифлите и препечения хляб. Моята неразговорливост (какво можех да й кажа?) я подтикваше тя да разказва. В шест часа — вече нямаше отлагане — трябваше да си тръгна: бе станало време да кърми бебето си.

 

 

Сега вече доста ясно си представям техния безследно изчезнал Щилер: той ми изглежда твърде женствен. Обладан е от чувството, че няма воля, но в известен смисъл притежава дори в излишък — именно там, където я влага: той не желае да бъде той. Неговата личност е неустановена; оттук и склонността му към радикализъм. Интелигентността му е на средно ниво, но е съвсем нешколувана; той предпочита да се осланя на внезапни хрумвания вместо на своята интелигентност, понеже интелигентността изисква да се взимат решения. Сегиз-тогиз се упреква в малодушие, сетне се хвърля към решения, които по-късно не може да изпълни. Той е моралист както почти всички хора, които не приемат себе си. Понякога се излага на ненужни опасности, дори на смъртен риск, само за да си докаже, че е борец. Има силно развита фантазия. Страда от класическия комплекс за малоценност поради прекалена взискателност към себе си и постоянното си чувство за вина смята за душевна дълбочина, а може би дори за религиозност. Той е приятен човек, притежава очарование и не обича да спори. Когато не може да постигне нещо с очарование, той се свива в себе си и изпада в униние. Той би искал да бъде искрен. Неутолимото желание за искреност също и при него произлиза от особен род лъжовност; в такива случай човек става понякога прям до ексхибиционизъм, за да може да заобиколи някакво петънце, някаква болна точка със съзнанието, че е извънредно искрен, по-искрен от всички други хора. Сам той не знае къде точно е разположено това петънце, тази черна дупка, която отново и отново се появява и изпитва страх, дори когато я няма. Живее постоянно в очакване и обича да оставя всичко в положение на неопределеност. Той спада към хората, които, където и да се намират, са преследвани от мисълта колко хубаво би било сега и на някое друго място. Бяга от всяко „сега“, и „тук“, поне в душата си. Не обича лятото, както изобщо не търпи нищо настоящо; обича есента, здрача, меланхолията; неговата стихия е преходността. На жените лесно внушава чувството, че ги разбира. Няма много приятели сред мъжете. Сред тях не се чувствува достатъчно мъж. Но постоянният му страх, че не е пълноценен човек, го кара да се бои и от жените. Той завладява повече, отколкото може да задържи, а когато партньорката му вече е доловила неговите граници, загубва всякаква смелост; той не е готов, не е в състояние да се остави да бъде обичан такъв, какъвто е и поради това неволно се държи пренебрежително към всяка жена, която истински го обича, защото, ако приеме сериозно любовта й, ще се види принуден да приеме и себе си — а от подобно нещо той е твърде далеч!

 

 

Едва пристигне човек в тази страна, и му се развалят зъбите. И щом само съобщих за моя зъбобол, веднага решиха да ме отведат при зъболекаря на господин Щилер. Като че в този град няма други! Впрочем, името на този зъболекар бе бързо открито с помощта на една отдавна неплатена сметка, която моят защитник мъкне в своята папка с документи. Веднага му се обаждат по телефона. За щастие (и за явно огорчение на моя защитник) оказва се, че този зъболекар неотдавна е починал. Ще бъда приет от неговия заместник — тоест от човек, който никога не е виждал Щилер и не може да твърди, че това съм аз.