Ксавиера Холандер
Професия проститутка (17)

17.
Ейб Бръмбара

Причина за по-малко активните ми дни като нюйоркска мадам е Ейб Бръмбара.

Всеки, чел вестници през 1971 година или гледал телевизионни репортажи за корупцията сред полицията, е наясно що за човек е Ейб и какъв е моят дял за противоречивите чувства на Комисията Кнап, докато изслушваше показанията. Самият кмет Джон Линдзи назначи въпросната комисия, за да определи степента на корупция сред държавните и полицейските органи в Ню Йорк.

Ейб е един от онези електронни гении, способен да сложи „бръмбар“ с цел да се подслушват апартаменти, телефони, офиси или коли. С него ме запозна съавторът ми Робин Мур, комуто хрумна идеята Ейб да монтира в спалнята ми магнетофонна записваща система, та да съберем автентичен материал за настоящата книга.

Не е лесно да опишеш с думи Ейб Бръмбара. Човек трябва да го види, за да повярва, че съществува. Представете си деветдесет килограма мазнина, събрани в тяло, високо един и шестдесет. Покрийте го с бебешки розова кожа, добавете две плътни, постоянно влажни устни и украсете със сини очички, не забравяйте двете увеличителни стъкла колкото дъно на бутилка кока-кола (това са очилата), всичко това под три косъма, предназначени да изпълнят невъзможната задача да покрият нещо, което само една любяща майка би нарекла глава. Тогава ще добиете бегла представа как изглежда Ейб Бръмбара.

Вероятно защото смята, че излежаните преди няколко години осемнадесет месеца в затвора са несправедливост, амбицията на Ейб в живота е да разкрива доказателства за корупцията на държавни служители и съдии. Постоянно ме уверяваше, че днес вече води съвсем праведен живот, пести всеки цент и живее от припечеленото като самозван следовател. Аз го възприемах като трън в очите, който винаги се появява в неподходящ момент.

Но появеше ли се веднъж Ейб, изключено е да се отървеш от него. Първо сложи допълнителни жици на повечето ми телефони и ги свърза с огромен магнетофон, скрит в дрешника ми. На този етап се почувствах разколебана.

— Очаквах да поставиш една от онези малки машинки, които лесно се включват и изключват! — възразих аз.

— Не, не! Робин иска всички звуци — обясни Ейб.

Ейб Бръмбара беше човек на Робин. Как можах, макар и мадам, да объркам дебелащината с изкуството?

— А копчето? — не се предавах аз. — Слушай! Искам да включвам и изключвам това чудо, когато намеря за добре.

— Добре — съгласи се той. — Ето ти копче. Натискаш и се включва. Натискаш отново и се изключва. Ще записваш, който разговор желаеш. Ако не искаш — не го включваш — обясни той с ангелска усмивка.

От Ейб, както и от отворената кутия на Пандора, злините не преставаха да се сипят.

— Телефоните ти…

— Какво им е на телефоните ми? — изненадах се аз.

— Нищо чудно да ги подслушват.

— Така ли?

— Ще проверя.

Захвана се със задачата. Никога не съм виждала такава дейност. Появиха се какви ли не електронни джаджи с всевъзможни лампички и жужащи шумове.

— Да, ето, подслушват те. Това е „бръмбар“.

— Къде?

— Не се притеснявай. Знам къде е.

— Така ли? Откъде?

— Ами… (за последвалите думи се досещам, че са английски, но по-скоро приличат сякаш Айнщайн е полудял) и когато светне тази лампичка, знам, че има „бръмбар“.

— Добре. Значи ме подслушват — примирявам се аз.

А и откъде да намеря сили да споря?

— Аха! (клик-клик-клик)… този има брояч!

— Откъде?… Няма значение. Какво е брояч?

Регистрирал всички навъртени номера. Питам какво да правя. Със същата ангелска усмивка тутакси ми обяснява, че няма да правя нищо — той щял да го свърши вместо мен. Отваря друго черно куфарче с всевъзможни уреди и след половин час въздъхва облекчено:

— Край! Няма повече „бръмбари“. Ще им отнеме десет дни да получат съдебно разрешение да сложат нови. А колкото до брояча — внимавай какво говориш по този телефонен апарат — поръчвай храна, бъбри си глупости с приятели, а иначе остави да те търсят отвън.

Магнетофонът се оказа забавен. Прекарах следващите няколко дни в запис на телефонни разговори и „интервюта“ с приятели и клиенти. Първо, естествено, вземах разрешението им и не допусках да се разбере истинската им самоличност.

Ейб дойде пак. Не се задоволи с подслушвателното устройство в спалнята; искаше да монтира друго и във всекидневната.

— Няма да стане — отсякох аз.

Намирах го за прекалено. Много по-късно разбрах за коварството на Ейб: от задната страна на нощното шкафче до леглото ми беше монтирал малък, но мощен радиопредавател, който — независимо дали включвам, или изключвам копчето — излъчвал всеки звук в спалнята към друг магнетофон в офис на една пряка от жилищната ми сграда.

Ейб имаше страничен бизнес — продаваше информация на правораздаващи органи и други подобни. Разбрах за скрития предавател и страничната дейност на Ейб едва месеци по-късно, когато представители на Комисията Кнап ме призоваха за свидетел. Разполагаха със записи на проведени в моя апартамент разговори. Записите бяха направени без мое знание и разрешение. Ейб Бръмбара се оказа доста зает човек. Увлечен по скритите си електронни джаджи, отиде още по-далеч.

След около два месеца пристигна да провери телефоните ми. Намери нов „бръмбар“ и го обезвреди само срещу 250 долара. Без да разбера, оставил друго апаратче.

Някъде след две седмици Лари пресипваше алкохол от големи в по-малки бутилки и оправяше къщата. Внезапно ме извика в спалнята и ми каза да се кача на стол, за да погледна зад кръглото огледало в златна рамка над леглото ми. В средата на гърба на огледалото видях малка черна кутия.

Ейб, кучи сине, какво, по дяволите, е това, помислих си аз. Лари подсвирна и махна кутията от огледалото. После я прибрахме в дрешника. Налагаше се Ейб да ми даде някои обяснения!

— Нищо не е — увери ме той на следващия ден. Пак ангелската усмивка. — Усилвател за магнетофона.

Едва месеци по-късно Робин ми спомена, че са ме давали по телевизията.

Черната кутийка се оказа телевизионна камера, действаща на принципа на радара — от разположен насреща офис лазерен лъч се насочвал към камерата в моя апартамент и активирал черната кутия и сложните приемателни уреди в офиса на Ейб. Старият делови Ейб не само е слушал какво става в апартамента ми, но е и гледал. Въртял копчетата на широкоекранен телевизор в офиса си, докато получи ясна картина от спалнята ми, а после гледал — тоя дребен воайор с мокри устни!

Ейб не се оказа толкова умен, за колкото се мислеше. След такъв труд от негова страна ме е гледал не повече от четиридесет и пет минути. Комерсиална нюйоркска станция — ако се не лъжа, предава на испански — уловила картината, която се появила на екрана. Доколкото схващам, и зрителите наблюдавали същата четиридесет и петминутна оргия.

В това време някой алармирал ФБР. Агентите моментално се досетили кой е в състояние да измайстори толкова сложно електронно наблюдение. Обадили се на Ейб и го заплашили, че, ако отново направи такова нещо, ще го подведат под всевъзможни отговорности. Май наистина са го сплашили здравата.

Ейб е добре известен и на ФБР, и на различни комисии, разследващи престъпността в района на Ню Йорк — продавал им е информация. Скоро след запознанството ни предложи да си плащам, за да остана в бизнеса. Рядко, наистина, минаваха четири-пет месеца, без да ме обискират, а той твърдеше, че ако плащам, нещата ще се променят.

Дори се впусна в откровения — работел за комисии, разследващи корупцията. Всяко мое действие, улесняващо дейността им, щяло да се смята за услуга, в замяна на която ще получа помощ.

Ейб действително ме запозна с щатския сенатор Джон Х. Хюгс и правния му съветник Едуард Маклафлин. Сенатор Хюгс оглавява комисия в Олбани. Пълното й заглавие е Съвместен законодателен комитет по въпросите на престъпността, причините и контрола върху нея и въздействието й върху обществото към щата Ню Йорк. Та той, заедно с правния си съветник, предложиха да ми помогнат пред имиграционните власти срещу бъдещето ми сътрудничество с тях. Постоянно се безпокоях да не ме депортират — опасявам се, че имах основание за това — и останах с впечатлението, че Ейб наистина може да говори от името на сенатор Хюгс.

От друга страна изпитвах съмнения към малкия Бръмбар. Преструваше се на добър приятел на дома ми, а не се стесняваше да ми иска по 200–300 долара, за да „прочиства“ телефоните ми от „бръмбари“. Това ли е цената на приятелството?

Една сутрин имах среща с приятел в кантората на адвоката Ед Кармино. Познавах го от години, но никога не съм го харесвала особено, защото си имаше работа с прекалено много съмнителни типове. Побъбрихме малко с Кармино, после приятелят ми ни заведе на обяд. Между другото споменах, че през последните месеци са ме арестували няколко пъти. Кармино тутакси предложи още същата вечер да ме запознае с човек, който вероятно ще ми помогне.

И наистина, късно следобед портиерът ми съобщи, че ме търси приятел на господин Кармино. Отворих вратата — на прага стоеше висок, слаб мъж с черна коса, малко над четиридесетте. Представи ми се усмихнат и понеже беше приятен, а и добре облечен, го пуснах. След това Бил Филис — така се представи — добави, че е детектив и има желание да ми помогне, защото съм приятелка на Ед Кармино. Показа ми значката си и картата си за самоличност, а аз си записах номерата.

Обсъдихме сгъстяващите се облаци над главата ми. Кметът Линдзи преследваше проституцията усилено — уличният бизнес съвсем бе замрял, но се отразяваше и върху момичетата на повикване, и върху домовете за удоволствия на различни мадам. Често правеха обиски и през март 1971 година попаднах в затвора заедно с едно от момичетата ми — германка и моя невинна съквартирантка. Процесът предстоеше. Сериозно се безпокоях да не ме осъдят, макар обвинението да бе „безделничене, с предполагаема цел проституция“. Всяка дейност, възприемана като потенциално неспазване на морала, би била пречка да получа тъй дълго очакваната зелена карта с право на постоянно пребиваване. Изплаках болката си пред Бил и той попита кой офицер е извършил ареста. Казах му името и спряхме дотам. Бил ме изведе да пийнем нещо в Пи Джи Кларкс — любимото ми заведение в квартала, където живеех по онова време. В Пи Джи Бил познаваше кажи-речи всички. До масата ни непрекъснато спираха хора, говореха за незначителни неща и ни черпеха. Аз не пия алкохол, но Бил обърна няколко питиета. Накрая се уговорихме на следващия ден да се срещнем в моя апартамент — той, гаджето ми и аз, — за да обсъдим какво да правим по-нататък с възникналия пред мен проблем.

По-късно вечерта и Лари, и Ейб се отбиха по едно и също време в апартамента. От дума на дума споменах за срещата ми с Бил. Ейб мигом прояви интерес и взе инициативата. Понеже много по-добре от Лари щял да се ориентира дали един човек е ченге, за предпочитане било той да се представи за моя приятел и при срещата да посредничи при предложенията на детектива. Дадох му номерата от значката и картата за самоличност на Бил и Ейб тръгна да ги проверява.

И така, съгласно уговорката, Бил се появи и завари Ейб. Ужас! От самата мисъл да представя Ейб за свое гадже ми се повдигаше! Двамата обаче си допаднаха като дупе и гащи и преди да си отворя устата, се споразумяха за 1100 долара месечна вноска за полицейска защита.

Все пак успях да се обадя и да възразя срещу високата сума, но Ейб ме посъветва да я приема, защото съм имала нужда от защита, иначе щели да ме депортират. Пред този аргумент замълчах. За да „циментираме“ сделката, „почерпих“ Бил с едно от моите момичета.

На следващия ден в Пи Джи — нашето обичайно място за срещи — Бил представи на Ейб трима полицаи от кварталния участък. По-късно Ейб ме уведоми, че Бил е сред най-умните и големи клечки в Ню Йорк. Всички по-крупни плащания от този вид минавали през него. Сподели и предположенията си, че вероятно Бил прибира половината от парите. Освен това, пак според думите на Ейб, Бил притежавал три самолета и скъпа къща.

С Лари започнахме взаимно да се уверяваме колко много вярваме на тази уговорка. Всъщност не разполагахме с алтернатива. Оставаше ни едно — да сътрудничим. Ейб имаше вид на човек, комуто може да се разчита, стига да му връчвах по 1100 долара на месец. Нещата вървяха добре в продължение на три месеца. През това време Ейб и Бил също като двама съзаклятници — каквито всъщност бяха — не се разделяха.

Междувременно сключихме друга „сделка“ — отнасяше се за предишното ми арестуване. Ейб преговаря с офицера, който ме бе арестувал, а Бил уговори полицая да ме оневини напълно срещу 3500 долара. Първоначално офицерът поискал 10000, за да уреди случая, но накрая кандисал на 3500. Отново нямах изход. Дадох парите. По-късно разбрах, че офицерът е получил само 1500 от сумата. Какво е станало с останалите, знаеха единствено Ейб и Бил!

Мислех, че всичко се е уредило. Но не би! Делото срещу мен не приключваше. Адвокатът ми — напълно порядъчен — отказа да има нещо общо със случай, свързан с раздаване на подкупи, и пледира така, че ме подведоха под отговорност за безделничене. Платих глоба от 100 долара. Не ми е жал за парите, а заради откритото ми досие в полицията.

Един ден Ейб дойде при Лари с молба за голяма услуга. Услуга беше доста меко казано. Отнасяше се за твърде заплетена ситуация. Лари се бе забъркал със застрахователен чек за голяма сума, а се подозираше, че е краден. Ейб, запознат със случая, разговаря със заместник-прокурора по делото. От Лари се искаше да сътрудничи на Комитета, разследващ престъпността. Схемата беше следната: случаят на Лари щял да гледа известен съдия, разследван в момента от Комитета. Въпросният съдия бил близък на определен адвокат — не друг, а самия Ед Кармино. Ейб настояваше Лари да изиграе фарса, да наеме Ед Кармино за свой защитник, а Ед Кармино ще уреди делото да се реши чрез подкуп.

Лари си имаше адвокат, напълно готов да се яви в съда, но прие да участва в играта. Освен другото, Ейб му обеща, че ще си получи парите за подкупа обратно, понеже щели да ги използват като улика срещу съдията.

През следващите два-три дни Бил и Ейб се срещнаха няколко пъти с Кармино — уточняваха как ще „уредят“ случая на Лари. За „уреждането“ Ейб поиска 10000 долара. Не разполагах със сумата — току-що бях излязла от арест и ми предстоеше да платя тлъст адвокатски хонорар. Пък и по онова време, след широко огласеното ми задържане, и бизнесът ми не вървеше особено. Да не говорим, че предстояха летни месеци, когато повечето хора напускат града. А и защо да позволя на Ейб и Бил да ме изцедят докрай? Да сътруднича на Комитет, разследващ корупцията, добре! Но до каква степен? И защо да се набърквам в подобна налудничава ситуация?

Ейб изведнъж стана изключително „морален“. Подметна, че парите ми и без това са изкарани по съмнителен начин. „Лесно спечелени, лесно загубени.“ Защо да не заема на Лари необходимите му 10000? Нали през последната година ми е бил постоянно гадже?

— Да не би да искаш гаджето ти да си има неприятности? — попита Ейб саркастично.

С други думи опря ножа в кокала, заплашвайки ме отново с депортиране и арест. Независимо от това, за мен 10 000 долара не бяха малко пари, както впрочем и месечните 1100.

Ейб прояви голяма настойчивост, кълнеше се, че по-късно ще си получа всички пари. Просто в момента Комитетът не разполагал с достатъчно средства. Накрая с Лари се разбрахме да си поделим сумата — двамата щяхме да дадем по 5000. Лари загуби сума ти време да запише серийните номера на банкнотите от по 100 долара, които дадохме на Ейб. Бръмбара ни увери, че ще проследи парите ни и по серийните номера, и по допълнително сложени невидими знаци по банкнотите.

Лари отиде с Ейб в кантората на Кармино. Там обсъдили как да платят на съдията.

След две седмици Бил влетя в апартамента ми. Крещеше гневно срещу онзи кучи син Ейб:

— В тези летни жеги постоянно да ходи с костюми и вратовръзка и никога да не се разделя с дипломатическото си куфарче!

Каква била работата? След всеки подкуп, който давал от мое име, Ейб разпитвал Бил при кого отиват парите и кои точно полицаи взимат подкупи. За срещата с Кармино Ейб се явил, както винаги, безупречно облечен със закопчано сако и неизменното си куфарче.

На Бил му направило впечатление, че докато разговаряли в кантората на адвоката, Ейб непрекъснато размахвал куфарчето. Налегнали го подозрения, защото Ейб накарал Ед Кармино да повтори няколко пъти името на известния съдия. Бил изведнъж сграбчил Ейб изотзад, смъкнал му сакото и що да види! Ейб бил омотан целият в жици. Всяка дума била „хваната“ от микрофона, който носел. Спомних си едно отдавнашно признание на Ейб — черното му дипломатическо куфарче е оборудвано с камера, при всяко движение на дръжката напред-назад блендата се разтваря. Така той снимал каквото си поиска, без дори да отваря куфарчето.

По думите на Бил вбесеният Кармино заплашил Ейб, изваждайки пистолет от бюрото. Точно в този момент в кантората нахълтали двама мъже. Представили се за агенти от Комисията Кнап. Появили се навреме, та никой не пострадал. Истината излязла наяве. През цялото време Ейб не е работил за Комитета по въпросите на престъпността в Олбани на сенатор Хюгс, а за Комисията Кнап. Загубих няколко хиляди долара и дълго се надсмивах над себе си: всъщност бях финансирала Комисията на кмета Линдзи при едно от най-големите й разследвания.

Междувременно Бил ме обвини, че съм била посветена в действията на Ейб в полза на Комисията Кнап. Отричах енергично, защото наистина нищо не знаех. Но волю-неволю съм оказала, предполагам, съществена помощ на Комисията Кнап.

От друга страна силно ме изненадаха обвиненията на Ейб срещу мен: била съм шантажирала, подкупвала и измъквала пари от клиентите си и дори съм замесена в търговия с наркотици. Нищо от това не отговаряше на истината. Междувременно тежките разследвания продължаваха. Привикваха ме всекидневно в кабинета на прокурора на Ню Йорк да давам показания.

По нареждане на прокурора на Ню Йорк обискираха къщата на Ейб. Отнеха му магнетофоните, камерите, декодиращите устройства и другите инструменти на нечестивия му занаят и той остана безпомощен. По онова време тормозеха момичетата ми с мръснишки телефонни обаждания. Сигурна съм, че Ейб е преснел тефтерите ми с адреси. Може да е плод на въображението им, но някои от момичетата ми казаха, че наскоро са разпознали гласа му по време на телевизионно интервю.