Карин Фосум
Не поглеждай назад (29) (Вторият случай на инспектор Сейер)

* * *

Галерията се намираше в тиха улица недалеч от католическата църква. Отвън бе паркиран ситроен, стар модел — с наклонени фарове. „Почти като очи на китаец“, помисли си Сейер. Колата беше покрита с прах. Скаре се приближи и я огледа. Покривът беше по-чист от останалата част, сякаш нещо дълго бе предпазвало лака. Колата беше сивозелена на цвят.

— Няма кутия за ски — изкоментира Сейер.

— Не, махната е. Има следи от ремъците.

Отвориха вратите и влязоха. Вътре миришеше горе-долу по същия начин като в магазина за плетива на госпожа Юнас: на вълна и препарати за апретура. Носеше се и лек мирис на смола от гредите на тавана. От единия ъгъл към тях бе насочена камера. Сейер спря и погледна в обектива. Килимите бяха наредени на големи купчини, а към горните етажи водеше широко каменно стълбище. Някои от килимите бяха пръснати по пода, други висяха на лостове, прикрепени към тавана. Юнас слезе по стълбите. С тъмни къдрици и облечен в дрехи от фланелен плат и кадифе, оцветени в червено, зелено, розово и черно, той се намираше в пълно съзвучие с обекта на страстта си. Излъчваше нещо меко, отпуснато. Избухливият нрав, ако действително имаше такъв, бе добре прикрит. Очите му бяха тъмни, почти черни и поведението му недвусмислено подсказваше професията му на търговец: държеше се дружелюбно, хлъзгаво и любезно.

— Я виж ти! — меко възкликна той. — Влизайте. Идвате да си купите килим, нали?

Протегна ръка във въздуха, сякаш полицаите му бяха близки приятели, с които не се е виждал отдавна, или потенциални платежоспособни клиенти със слабост точно към този вид стока; към възлите и цветовете; към шарките с религиозни кодове. Като че ли двамата посетители искаха да си купят някои от тези картини, изобразяващи раждане, живот и смърт, болка, победа и гордост, и да ги сложат под масата за хранене или пред телевизора. Не се износват, единствени са по рода си.

— Разполагате с доста място — отбеляза Сейер и се огледа.

— Цели два етажа, плюс таванско помещение. Повярвайте ми, беше голяма инвестиция. Почти се разорих с това място. Когато го взех, не приличаше на нищо — цялото в плесен, посивяло. Аз обаче го почистих старателно и варосах стените. Нямаше нужда от повече. Някога е било господарска къща. Последвайте ме, моля.

Посочи стълбището и ги въведе в стая, която нарече свой кабинет. Всъщност представляваше просторна кухня със стоманен плот и готварска печка, кафе машина и малък хладилник. Над плота бяха налепени плочки с нацупени холандки с бонета, вятърни мелници и тлъсти, люшкащи се гъски. От греда, закачена на тавана, висяха стари медни котли с приятни за окото издатини. Кухненската маса имаше по-висок ръб, обкован по ъглите с месинг, като масите в старите платноходи.

Настаниха се около масата, а Юнас отиде до хладилника и, без да ги пита, им сервира гроздов сок в чаши със столче.

— Как мина с раждането на кученцата? — поинтересува се Скаре.

— Оставих едното на Хера, а другите две вече съм обещал. Сигурно съжалявате. С какво мога да ви помогна? — усмихна се той и отпи малка глътка.

Сейер знаеше, че любезността му ще се изпари съвсем скоро.

— Имаме само няколко въпроса относно Ани. За жалост се налага да обиколим всички още веднъж. — Избърса си дискретно устата. — Качила се е при вас в колата, така ли беше?

Подборът на думите, интонацията, тънкият опит на полицая да постави предишните му показания под съмнение изостриха бдителността на Юнас.

— Това ви казах миналия път. Същото важи и днес.

— Но нали тя всъщност е искала да върви пеш?

— Моля?

— Доколкото разбрах, не се е съгласила веднага да се качи в колата ви?

Очите на Юнас се стесниха още повече, но той запази спокойствие.

— Искала е да върви пеш — продължи Сейер. — Отклонила е предложението ви да я повозите. Прав ли съм?

Юнас кимна и се усмихна.

— Тя винаги правеше така, беше много скромна, но на мен ми се стори твърде досадно да върви пеш чак до магазина на Хорген. Разстоянието е голямо.

— Значи я придумахте?

— Не, не… — отривисто поклати той глава и промени позата си на стола. — Просто настоях малко. Някои хора постоянно трябва да ги притискаш малко, за да склонят.

— Значи Ани е отказала да се качи в колата ви, така ли?

Юнас съвсем ясно чу как Сейер натърти върху „колата ви“.

— Ани си беше такава, трудна за убеждаване. С кого сте говорили? — внезапно попита той.

— С няколкостотин души — отвърна Сейер. — Един от тях я е засякъл да влиза в колата ви след дълга дискусия. Вие всъщност сте последният, който я е видял жива, и се налага да се вкопчим във вас, нали?

Юнас се усмихна заговорнически, сякаш полицаите играеха игра и той имаше голямо желание да се включи в нея.

— Не съм последният — възрази бързо той. — Последен е убиецът.

— Малко ни е трудно да го хванем — с престорена ирония отбеляза Сейер. — А и не разполагаме с доказателства, че мъжът с мотоциклета действително е чакал Ани. Имаме само вашите думи.

— Извинете, но накъде биете?

— Е — разпери ръце Сейер, — искаме да разнищим случая докрай. Моето служебно положение налага да подозирам хората.

— Да не би да ме обвинявате в лъжа?

— Така съм длъжен да разсъждавам — отвърна Сейер и се обърна рязко. — Дано ми простите. Ани защо не искаше да се качи?

— Искаше, разбира се! — разколебано рече той. За пръв път се наежи и се взе в ръце. — Качи се и я закарах до Хорген.

— И не по-далече?

— Не, нали ви казах, оставих я до магазина. Помислих, че ще пазарува. Дори не съм стигал до вратата, а спрях горе на пътя и я оставих. А после — той се изправи и взе пакет цигари от плота, — не я видях повече.

Сейер насочи локомотива по нов коловоз.

— Вие самият сте изгубили дете, Юнас. Знаете какво е чувството. Разговаряхте ли с Еди Холан?

За миг Юнас изглеждаше изненадан.

— Не, не, той е толкова затворен човек, не исках да се натрапвам. А и на мен не ми е лесно да говоря за това.

— Колко време мина?

— Нали сте го обсъдили с Астри? Скоро ще станат осем месеца. Това не може да се забрави или да се преживее.

Извади цигара, запали я и запуши с почти женствени движения.

— Хората често се опитват да си представят какво значи да изгубиш дете. — Вгледа се в Сейер с изморен поглед. — Правят го с най-добри намерения. Предполагат, че, виждайки празното креватче, родителят се спира и зяпа в него. И това ми се е случвало, но празното легло е само част от ужаса. Ставах сутрин, влизах в банята и виждах четката му за зъби под огледалото. От онези, дето си сменят цвета, като се стоплят. Патенцето за къпане на ръба на ваната. Пантофките му под леглото. Дни наред се улавях как слагам още един комплект прибори на масата. В колата ми имаше останали негови плюшени играчки. След няколко месеца намерих негов биберон под дивана — Юнас говореше със стиснати зъби, все едно издаваше пряко волята си нещо, което те нямаха право да знаят. — Разчистих вещите малко по малко. Изпитвах чувството, че върша престъпление. Измъчвах се, докато гледах играчките му наоколо ден след ден, но беше жестоко да ги напъхам в кутии. Тази мисъл ме преследваше всяка секунда от деня, и сега продължава. Знаете ли колко време остава мирисът на човек в памучна пижама?

Млъкна и бронзовото му лице посивя. Сейер не каза нищо. Внезапно се сети за дървените обувки на Елисе, които винаги стояха пред вратата, та бързо да ги нахлузи, когато иска да отиде до шахтата за смет или да слезе до първия етаж за пощата. Сейер си спомни с остра болка как отвори вратата, вдигна белите обувки и ги прибра.

— Преди няколко дни ходихме до гробището — тихо рече той. — Отдавна ли не сте били там?

— Що за въпрос ми задавате? — грубо реагира той.

— Искам само да разбера дали знаете, че нещо е махнато от гроба.

— Говорите за птичката. Да, изчезна непосредствено след погребението.

— Обмисляли ли сте да сложите нова?

— Доста сте любопитен. Да, обмислял съм го, разбира се. Но нямам сили да го понеса, затова реших да оставя нещата така.

— Но знаете кой я е взел от гроба, нали?

— Не, разбира се! — неочаквано остро отвърна той. — Иначе незабавно щях да подам жалба в полицията. Ако знаех кой е виновникът, щях да му дам да се разбере.

— Тоест да му четете конско?

— Не — кисело се усмихна той. — Не да му чета конско.

— Ани я е взела — подхвърли Сейер.

Юнас облещи очи.

— Намерихме я сред нещата й. Тази ли е?

Сейер бръкна в джоба си и извади птицата. Юнас я пое с треперещи пръсти.

— Да, май е тази. Прилича на онази, която купих. Но защо…

— Не знаем. Надявахме се да ни помогнете да разрешим догадките.

— Аз ли? Боже мой, та аз нямам никаква представа. Не разбирам. Защо й е, за бога, да я открадне? Ани не беше склонна към такива прояви или поне аз не я познавах в такава светлина.

— Сигурно е имала друга причина, не просто желание да я открадне. Да не би да ви е била сърдита за нещо?

Юнас се взираше в птичката, онемял от почуда.

„Не е знаел за това“, помисли си Сейер и хвърли бегъл поглед към Скаре, чиито стъкленосини очи не изпускаха и най-малкото движение на Юнас.

— Родителите й знаят ли, че е взела птичката? — най-сетне попита Юнас.

— Едва ли.

— Да не е била Сьолви? Тя е уникална, точно като крадливата сврака: забърсва всичко, що блести.

— Не е била Сьолви.

Сейер вдигна чашата и отпи от гроздовия сок. На вкус напомняше блудкаво вино.

— Е, имала си е тайни, както всички нас — заключи с усмивка Юнас. — Тя си беше малко потайна. С възрастта ставаше все по-мълчалива.

— Изживявала е тежко смъртта на Ескил, нали?

— Не намери сили да идва у нас след трагедията. Разбирам я, самият аз дълго след това се затруднявах да общувам с хората. Астри и Магне се изнесоха, случиха се много неща наведнъж. Неописуема глава от книга — промърмори той и пребледня при спомена.

— Но все пак сте разговаряли?

— Само си кимвахме при среща на улицата. Бяхме почти съседи.

— Тя избягваше ли да контактува с вас?

— Виждаше ми се някак си смутена. На всички ни беше трудно.

— А освен това — отбеляза Сейер, сякаш се сети за това съвсем случайно — вие сте се скарали с Ескил точно преди смъртта му. Това сигурно допълнително е утежнило положението ви.

— Не намесвайте Ескил! — процеди Юнас.

— Познавате ли Раймон Локе?

— Онзи ненормалник на Възвишението?

— Попитах ви дали го познавате?

— Всички го знаят.

— Отговорете с „да“ ли „не“.

— Не, не го познавам.

— Но знаете къде живее?

— Да, в една порутена барака. За него явно е чудесна, той винаги изглежда така идиотски щастлив.

— Идиотски щастлив? — Сейер се изправи и бутна чашата навътре. — Щастието на идиотите, както и на всички нас, зависи от благоразположението на околните. Не бива да забравяте следното: макар че той не тълкува действителността по същия начин като вас, все пак не е сляп.

Лицето на Юнас леко се вцепени. Той не ги изпрати. Докато слизаха по стъпалата към първия етаж, Сейер усещаше обектива на камерата като лъч, който пробива тила му.

Взеха Колберг от апартамента и го сложиха на задната седалка. „Кучето стои само прекалено много време, затова подивява така“, помисли си Сейер и му даде парче изсушена треска.

— Според теб лошо ли мирише?

— Да — кимна Скаре. — После му дай ментов бонбон.

Поеха към Люнебю, завиха на колелото и паркираха до пощенските кутии. Сейер тръгна по улицата с ясното съзнание, че всички обитатели на улицата ще го видят и ще си помислят — ето го, отива при семейство Холан. В дъното на улицата обаче Сейер спря и погледна назад към къщата на Юнас. Общо взето изглеждаше пуста, а завесите на повечето прозорци бяха спуснати. Сейер се върна бавно.

— Училищният автобус тръгва от колелото в седем и десет — най-сетне подхвана той. Всяка сутрин. С него пътуват всички ученици от началното и средното училище от улица „Кристал“. Тоест, излизат от вкъщи към седем, за да хванат автобуса.

Духна лек ветрец, но по главата му не помръдна и косъм.

— Магне Юнас е излязъл и непосредствено след това Ескил се е задавил.

Скаре изчака. През ума му мина библейски цитат за търпението.

— А Ани е тръгнала малко след останалите. Холан помни, че тогава са се успали. Минала е покрай къщата на Юнас вероятно докато Ескил е закусвал.

— Да. А после?

Скаре погледна къщата на Юнас.

— Само прозорците на всекидневната и на спалнята гледат към улицата. А те са били в кухнята.

— Знам, знам — раздразнено кимна Сейер.

Продължиха нататък, приближиха се към къщата и той се опита да си представи деня, седми ноември, в седем сутринта. „През ноември е било тъмно“, съобрази Сейер.

— Дали не е била вътре?

— Нямам представа.

Спряха, постояха, загледани в къщата, но вече по-отблизо. Прозорецът на кухнята, разположен на страничната стена, гледаше към съседната къща.

— Кой живее в червената къща? — поинтересува се Скаре.

— Ирмак с жена си и децата. Оттам не минава ли пътека? Между къщите?

— Да — погледна нататък Скаре. — Оттам се задава някой.

Неочаквано между къщите се появи момче. Вървеше с наведена глава. Още не ги беше видял.

— Турбьорн Хауген е. Момчето, което участва в търсенето на Рагнхил.

Сейер го изчака да се изкачи на улицата. Момчето носеше на рамото си черен сак, а челото си бе пристегнал със същата шарена кърпа като при последната им среща. Двамата полицаи го огледаха обстойно, докато минаваше покрай къщата на Юнас. Турбьорн беше висок и стигаше до половината на кухненския прозорец.

— Напряко ли минавате? — полюбопитства Сейер.

— Да? — Турбьорн се спря. — Тази пътека излиза право на улица „Гнайс“.

— Повечето оттук ли минават?

— Да, спестяваме си пет минути.

Сейер направи няколко крачки надолу и спря пред прозореца. Понеже беше по-висок от Турбьорн, без усилие надникна в кухнята. Там вече нямаше детско столче, а само два обикновени стола. На масата се виждаше пепелник и чаша за кафе. Иначе къщата изглеждаше почти необитаема. „Седми ноември — помисли си Сейер. — Навън цари пълен мрак, а вътре е светло. Който е навън, вижда какво става вътре, но отвътре навън не се вижда.“

— Юнас малко се сърди, че минаваме оттук — сподели леко притеснен Турбьорн. — Писнало му е да сноват покрай къщата му. Но нали сега се изнася.

— Значи учениците минават по прекия път, когато отиват да хванат училищния автобус?

— Всички от началното и средното училище.

Сейер даде знак на Турбьорн да си продължи пътя и се обърна към Скаре.

— Сетих се за нещо. Холан ми го каза, когато разговаряхме в кабинета ми. В деня на смъртта на Ескил Ани се прибрала от училище по-рано от обикновено, защото била бодна. Пъхнала се право в леглото. Той отишъл при нея да й разкаже за нещастието.

— Как така болна? — учуди се Скаре. — Та тя не е боледувала никога.

— Не се чувствала във форма, по думите на баща й.

— Предполагаш, че е видяла нещо, нали? През прозореца?

— Не знам. Възможно е.

— Но защо не е казала нищо?

— Сигурно не е посмяла или не е разбрала докрай какво собствено е видяла. Може да е споделила с Халвур. Постоянно имам чувството, че той знае повече, отколкото признава.

— Конрад — тихо рече Скаре, — той щеше да ни каже за това.

— Не съм убеден. Той е странна птица. Да отидем у тях и да си поговорим с него.

В същия миг изписка пейджърът му. Той отиде до колата и веднага набра изписания номер.

— Аксел Бьорк се е прострелял в слепоочието със стар револвер „Енфийлд“.

Сейер така се изненада, че се наложи да се подпре на колата. Новината му загорча като лекарство. В устата му остана неприятна сухота.

— Намерихте ли писмо?

— Не и по тялото. В момента претърсват дома му. Но този тип е имал гузна съвест заради някакво прегрешение, нали?

— Не знам. Може да е какво ли не. Имаше си доста проблеми.

— Бил е неуравновесен алкохолик, а и е имал зъб на Ада Холан — отбеляза Холтеман.

— Преди всичко беше нещастен човек.

— Проявленията на омразата и отчаянието си приличат. Хората демонстрират онова, което им е изгодно.

— Според мен грешиш. Всъщност той се беше отказал да се бори. Сигурно затова е решил да сложи край на всичко.

— Може би е искал да повлече и Ада?

Сейер поклати глава и погледна към къщата на Холан.

— Не би причинил подобно нещо на Сьолви и Еди.

— Искаш ли да имаме извършител, или не?

— Искам, но да е истинският.

Приключи разговора и погледна Скаре.

— Аксел Бьорк е мъртъв. Питам се какво ли ще е мнението на Ада Холан за случилото се. Вероятно и тя ще реагира като Халвур на въпроса тежко ли му е било след смъртта на баща му: „Не особено.“

 

 

Халвур се изправи рязко. Столът се прекатури, а той се обърна към прозореца и се загледа в пустия двор. Стоя така известно време. С крайчеца на окото си виждаше прекатурения стол и снимката на Ани върху нощното шкафче. Значи такава била работата. Ани е видяла всичко. Седна пред екрана и отново прочете описанието от игла до конец. В текста, написан от Ани, беше поместена и неговата история. Халвур й я довери с изричната молба да не я споделя с никого. Побеснелият му баща, изстрелът в бараката на тринайсети декември. Нямаше нищо общо с другия инцидент, затова си пое дъх, маркира абзаца и го изтри от документа завинаги. После пъхна дискета и копира текста върху нея. Излезе тихо от стаята си и мина през кухнята.

— Какво става, Халвур? — извика баба му, като го зърна от всекидневната как облича дънковото си яке. — Ще излизаш ли?

Не отговори. Чу гласа й, но значението на думите й не стигна до съзнанието му.

— Къде си тръгнал? На кино ли?

Започна да си закопчава якето и същевременно се чудеше дали ще успее да запали мотоциклета. Ако не стане, ще се наложи да хване автобуса и ще пътува дотам цял час. Халвур не разполагаше с толкова време, нужно беше да се действа бързо.

— Кога ще си дойдеш? Ще се прибереш ли за вечеря?

Спря и я погледна, сякаш чак сега осъзна, че тя мърмори точно под носа му.

— Вечеря?

— Къде си тръгнал, Халвур, вече се смрачава!

— Ще се срещам с един човек.

— С кого? Виждаш ми се блед, да не си анемичен? Кога за последно ходи на лекар? Сигурно и ти не си спомняш. Как каза, че е името на този човек?

— Не съм ти го казвал. Юнас.

В гласа му прозвуча удивителна решителност. Вратата се затръшна, а когато баба му погледна през прозореца, видя как внукът й се е надвесил над мотоциклета и човърка нещо с гневни движения.

 

 

Камерата на първия етаж не беше удобно разположена. Това му хрумна сега, когато се вторачи в екрана отляво. Лещата се намираше в контражур и клиентите се виждаха като неясни очертания, почти като призраци. Той обичаше да види какви са клиентите, преди да ги посрещне. На втория етаж светлината беше по-добра и той можеше да различи лицата и дрехите на хората, влезли в галерията. Ако се окажеха постоянни клиенти, се подготвяше и така слизаше при тях. Настройваше се на честота, каквато всеки клиент имаше право да очаква. Погледна екрана, покриващ първия етаж. Там стоеше самотна фигура. Доколкото виждаше, новодошлият беше мъж или младеж в късо яке. Независимо от малката вероятност клиентът да е от важните, търговецът е длъжен да му обърне нужното внимание и да му предложи обичайното добро обслужване, за да поддържа реномето на галерията, спечелило си славата на безупречно. А и човек няма как да разбере колко пари има клиентът в джоба си. Не и в наши дни. Откъде да знае, може този невзрачен господин да е тъпкан с пари. Бавно тръгна надолу по стълбите. Стъпките му не се чуваха, имаше лека, промъкваща се походка. Не му приличаше да подскача наоколо като продавач в магазин за детски играчки. Това беше галерия, вътре се говореше приглушено. Нямаше етикети с цени и касови апарати. Обикновено изпращаше на клиентите фактура; рядко се случваше някой да плати с дебитна или друга карта. Почти слезе на първия етаж, оставаха му две стъпала, но внезапно спря.

— Добър ден — измънка той.

Младежът стоеше с гръб, но се обърна и прикова в него любопитния си поглед. Там се таеше мнителност, примесена с учудване. Мълчеше, само се взираше в търговеца, като че ли се опитваше да прочете част от миналото му — тайна или вероятно отговор на загадка — по чертите на лицето му. Юнас го позна. За една-две секунди се поколеба дали да си признае.

— С какво мога да ви помогна?

Халвур продължаваше да мълчи и да се взира изпитателно в лицето му. Знаеше, че Юнас го е познал. Търговецът на килими не го виждаше за пръв път. Заедно с Ани са били на вратата на къщата му, засичали са се на улицата. Сега Юнас се беше бронирал. Всичко меко и тъмно в него — фланеленият плат, кадифето и кестенявите къдрици — се бе втвърдило в костелива черупка.

— Несъмнено с много неща — най-сетне отвърна Халвур и измина няколко крачки навътре в помещението.

Приближи се до Юнас, който все още стоеше най-долу на стълбите с ръка върху перилата.

— Продавате килими.

Юнас се огледа:

— Да, точно така.

— Искам да купя един.

— Гледай ти! — възкликна усмихнато търговецът. — Така си и помислих. Какво търсите? Нешо специално ли?

„Никакъв килим не иска — помисли си Юнас. — А и няма пари да си купи, преследва друга цел. Вероятно идва само от любопитство, обзет от щура идея, плод на вятърничавия му младежки мозък. Едва ли има представа колко струват килимите. Ще се ориентира малко по малко, ще му дам да се разбере.“

— Голям или малък? — попита Юнас и слезе по последното стъпало.

Младежът беше поне с една глава по-нисък и хилав като треска за разпалка.

— Искам да е толкова голям, че нито един крак от столовете да не остава извън него. Иначе е много непрактично, когато се мие подът.

— Последвайте ме — покани го Юнас. — Големите килими са горе.

Тръгна да се изкачва по стълбите. Халвур го последва. При създалата се ситуация дори не му хрумна да зададе въпрос. Водеха го неподозирани сили и той се плъзгаше по релса навътре в черната планина.

Юнас запали шестте полилея, изпратени от венецианска стъкларна. Висяха от тавана на покритите със смола греди и хвърляха топла, но силна светлина в голямото помещение.

— Какъв цвят си представяте?

Халвур се спря най-горе на стълбището и погледна навътре.

— Ами че те всичките са червени — тихо отбеляза той.

Юнас се усмихна снизходително.

— Не искам да бъда груб — дружелюбно подхвърли той, — но имате ли представа колко струват?

Халвур го погледна с присвити очи. В мислите му изплува спомен, нещо отдавна неизпитвано.

— Сигурно не ви изглеждам респектиращо платежоспособен — тихо рече младежът. — Да ви покажа ли извлечение от банковата си сметка?

Юнас се поколеба.

— Моля да ме извините, но много хора идват тук и сами се поставят в неудобно положение. Искам да ви направя услуга, за да не го изпитате и вие.

— Много тактично от ваша страна — отбеляза Халвур.

Продължи нататък, мина покрай търговеца и се насочи към голям килим, опънат на стената. Протегна ръка и разроши ресните. Във фигурите разпозна мъже, коне, оръжия.

— Два метра и половина на три — дискретно обясни Юнас. — Доста добър избор. Шарката изобразява война между два номадски народа. Страшно е тежък.

— Ще ми помогнете ли с пренасянето? — попита Халвур.

— Разбира се. Имам микробус. По-скоро се притеснявам как ще го поддържате. Нужни са няколко души, за да го изтупате.

— Ще го купя.

— Моля?

Юнас направи още една крачка и се вторачи колебливо в него. Младежът беше странен.

— Този е почти най-скъпият. Струва седемдесет хиляди крони.

При последните си думи той прониза Халвур с поглед, но младежът дори не трепна.

— Сигурно си струва.

Юнас се чувстваше неудобно. По гърба му като студена змия полази ужасно съмнение. Не разбираше какво иска момчето и защо се държи така. Халвур положително нямаше толкова пари, а ако ги имаше, не би ги похарчил за килим.

— Моля да ми го опаковате — Халвур скръсти ръце. Подпря се на сгъваема махагонова маса, която заплашително изскърца под напора на тежестта му.

— Да го опаковам ли? — Юнас се усмихна пресилено. — По принцип ги навивам на руло и ги увивам в найлон, закрепен с тиксо.

— Да, чудесно. Както прецените.

Халвур чакаше.

— Малко е трудно да го сваля долу. Предлагам ви да го донеса довечера у вас. Тъкмо ще ви помогна да го постелите.

— Не, не — възрази категорично Халвур. — Искам да го взема сега.

Юнас се колебаеше.

— Искате го сега. А — простете за неучтивия въпрос — как смятате да го платите?

— В брой, ако ви е удобно.

Потупа се по задния джоб. Носеше избелели изнищени дънки. Юнас все още стоеше пред него и се двоумеше как да постъпи.

— Какво има? — попита Халвур.

— Ами… нещо ме смущава.

— Какво по-точно?

— Знам кой сте — внезапно призна Юнас и застана с разкрачени крака. Разчупи леда и усети облекчение.

— Познаваме ли се?

Юнас кимна и сложи ръце на хълбоците си.

— Да, Халвур, определено сме се виждали. Струва ми се, че трябва да си тръгваш.

— Защо? Какво не е наред?

— Стига вече с тези глупости! — грубо възкликна Юнас.

— Съгласен съм! — изсъска Халвур. — Сваляйте бързо долу килима и да приключваме!

— Като се замисля, не искам да го продавам. Местя се в друго жилище и предпочитам да го оставя за себе си. А и е твърде скъп за теб. Да си кажем честно — и двамата знаем, че не можеш да си го позволиш.

— Значи искате да го сложите във вашия дом, така ли? — рязко се обърна Халвур. — Добре, разбираемо е. Значи ще взема друг.

Погледна отново към стената и веднага посочи друг килим — в розово и зелено.

— Ще купя ето този — простичко заяви той. — Свалете го, моля, и ми дайте разписка.

— Струва четирийсет и четири хиляди.

— Чудесно.

— Дали?

Юнас все още чакаше със скръстени ръце, а зениците му бяха твърди като сачми.

— Надявам се да не премина всякакви граници, като те помоля да ми покажеш парите.

— Няма проблем — съгласи се Халвур. — В днешно време няма как да разбереш кой има пари и кой няма.

Бръкна в задния си джоб и извади стар портфейл от карирана изкуствена материя, с лепенка за затваряне, плосък като палачинка. Бръкна вътре и започна да дрънчи с монетите. Извади няколко и ги остави върху сгъваемата маса. Юнас направо не вярваше на очите си, докато младежът трупаше на малка купчина монети от пет и десет крони.

— Стига толкова — ядосано процеди той. — Достатъчно дълго ми губи времето. Изчезвай веднага!

Халвур го погледна почти обидено.

— Не съм свършил. Имам още.

Продължи да рови из портфейла.

— Нямаш! Живееш в стара съборетина с баба си и разнасяш сладолед! Четирийсет и четири хиляди — остро повтори той. — Или ми ги изброй на секундата, или…

— Значи знаеш къде живея?

Халвур го погледна. Ситуацията ставаше опасна, но той не изпитваше страх. По някаква непонятна причина просто не се изплаши.

— Ето какво имам — внезапно обяви той и извади нещо от отделението за банкноти.

Юнас го изгледа недоверчиво и после хвърли око на предмета между двата му пръста.

— Това е дискета — обясни Халвур.

— Не искам никакви дискети, искам четирийсет и четири хиляди — сопна се Юнас и усети как страхът го стисна за гърлото.

— Това е дневникът на Ани — Халвур размаха дискетата. — Започнала е да си води дневник преди известно време. Всъщност през ноември. Търсихме го усилено. Знаеш какви са момичетата. Винаги имат нужда да си излеят душата.

Юнас дишаше тежко. Погледът му прониза Халвур като нож.

— Прочетох го — продължи Халвур. — Става дума за теб.

— Дай ми я!

— Само през трупа ми!

Юнас се сепна. Гласът на Халвур се промени — изведнъж стана по-дълбок, сякаш лош дух заговори през устата на дете.

— Направил съм копия — увери го Халвур. — Мога да си купя колкото килими си поискам. Всеки път когато си пожелая нов килим, просто ще си правя ново копие. Ясно?

— Напълно си полудял! От кой изправителен дом си избягал?

Юнас се засили и за частица от секундата Халвур зърна как горната част на тялото му се издува и се стяга, за да направи скок. Юнас тежеше двайсетина килограма повече от Халвур и беше побеснял. Халвур се отмести настрани и видя как мъжът вместо да го удари, падна върху каменния под и се нарани в сгъваемата маса. Монетите се разпиляха във всички посоки и се посипаха по пода. От устата на Юнас се разнесе най-грозната ругатня, която Халвур бе чувал през живота си, макар да смяташе цветистия речник на баща си за неподражаем. Юнас се изправи за две секунди. Един-единствен поглед към лицето на търговеца убеди Халвур, че битката е изгубена. Юнас беше много по-едър. Халвур се втурна към стълбището, но Юнас се засили отново, направи три-четири крачки и се хвърли върху него. Удари Халвур по раменете. Младежът инстинктивно си предпази главата, но тялото му се блъсна в каменния под със страшна сила.

— Да не си посмял да ме докоснеш!

Юнас го обърна. Халвур усещаше дъха му в лицето си, както и юмруците, стискащи гърлото му.

— Съвсем си се побъркал! — едва успя да промълви той. — С теб е свършено! Не ми пука какво ще ми направиш, с теб е свършено!

Юнас, ослепял и оглушал, вдигна юмрук и се прицели в тясното лице. Халвур бе ял бой и преди и знаеше какво го очаква. Кокалчетата го удариха под брадичката — тънката му челюст изпука като суха клонка. Долните му зъби се удариха със страшна сила в горните, а дребни парченца счупен порцелан се смесиха с бликналата от устата му кръв. Юнас продължи да го бие, без да се прицелва повече — не гледаше къде удря, докато Халвур се мъчеше да избегне юмруците му. Най-сетне кокалчетата на пестниците му се забиха в каменния под и той изкрещя от болка. Изправи се и се вторачи в ръката си. Задъха се от физическото усилие. На пода се бе образувала локва кръв. Взря се в обезобразеното тяло и си пое дъх с пълни гърди. След няколко минути сърцето му биеше нормално и мислите му се проясниха.

 

 

— Той не е тук — слиса се бабата на Халвур, когато Сейер и Скаре се появиха на вратата й и попитаха къде е внукът й. — Отиде на гости при някого. Май при някакъв си Юнас. Изглеждаше напрегнат, а и не пожела да хапне нищо. Вече не знам какво да направя, а и съм твърде стара, за да се грижа за всичко.

Когато чу къде е отишъл Халвур, Сейер удари два пъти с юмрук по рамката на вратата.

— По телефона ли го повикаха?

— Не, телефонът ни никога не звъни. Преди Ани се обаждаше от време на време. Цял следобед прекара в стаята си и си игра на компютъра. После най-неочаквано изхвърча навън и изчезна.

— Ще го намерим. Извинете ни, но трябва да тръгваме, защото бързаме.

— От всички идеи на света — обърна се Сейер към Скаре, след като затвори вратата — тази е най-лошата, която би могла да му хрумне.

— Ще стане ясно — отвърна с едва прикрит гняв Скаре, даде назад и обърна.

 

 

— Няма и следа от мотоциклета на Халвур.

Скаре изскочи навън. Сейер се обърна към Колберг, все още легнал на задната седалка, и извади кучешка бисквита от джоба си.

Сейер натисна дръжката на вратата и тя се отвори бавно. Погледнаха предизвикателно в камерата на тавана. Юнас ги видя от кухнята. В началото не помръдна от масата с дебелина като перила на кораб. Дишаше спокойно, докато духаше на наранените си кокалчета. Няма защо да бърза. Едно по едно. Вярно, в момента в живота му се случват много неща, но по принцип накрая всичко се нарежда някак благодарение на способностите му. Заемаше се с проблемите един по един, по реда на възникването им. Притежаваше това ценно, рядко срещано качество. Съвсем спокойно се изправи и слезе по стълбите.

— Пак ли вие? — иронично подхвана той. — Това започва да ми намирисва на тормоз.

— Сериозно ли?

Сейер се изправи пред него в целия си внушителен ръст. На пръв поглед в помещението нямаше нищо смущаващо. Не се виждаха други клиенти.

— Търсим един човек. Помислихме си, че бихме могли да го намерим при вас.

Юнас ги погледна въпросително, обърна се и разпери ръце:

— Тук съм само аз. И тъкмо се канех да затварям. Стана късно.

— Ще поогледаме. Няма да ви бавим, разбира се.

— Честно казано…

— Може да се е промъкнал, докато не сте били нащрек, и да се е скрил някъде. Човек никога не знае.

Сейер трепереше. Докато го гледаше, Скаре изпита чувството, че старши инспекторът крие седем зими под ризата си.

— Затварям галерията! — категорично обяви Юнас.

Минаха край него и се качиха по стълбите. Погледнаха навсякъде. Отбиха се в кабинета му, отвориха вратата на тоалетната, продължиха към таванското помещение. Не се виждаше жива душа.

— Кого очаквахте да откриете тук?

Юнас се надвеси над перилата и ги изгледа с вдигнати вежди. Гръдният му кош се издигаше бурно под ризата.

— Халвур Мунц.

— Кой е той?

— Приятелят на Ани.

— Каква работа може да има той при мен?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Сейер и невъзмутимо тръгна покрай стените. — Но е загатнал, че идва при вас. Играе си на детектив и ми се струва редно да го спрем.

— Напълно съм съгласен с вас — кимна Юнас и се усмихна снизходително. — Но при мен не е идвал Емил с детективите.

Сейер подритваше навитите на рула килими с върха на обувката си.

— В къщата има ли мазе?

— Не.

— Прибирате ли килимите през нощта, или ги оставяте така?

— Повечето не ги местя. Само най-скъпите пренасям в избата.

— Аха.

Сейер изведнъж забеляза малката махагонова маса. На пода около нея бяха пръснати монети.

— Толкова ли несръчно боравите с монетите? — полюбопитства той.

Юнас вдигна рамене. На Сейер никак не му се нравеше пълната тишина в галерията, още по-малко — изражението на търговеца на килими. Внезапно забеляза розова кофа и метла в единия ъгъл на помещението. Подът беше влажен.

— Миехте пода ли? — непринудено попита той.

— Винаги го мия непосредствено преди да затворя. Пестя малко пари, като го правя сам. Както вече се уверихте — заключи той, — тук няма никого.

— Покажете ни избата — настоя Сейер.

За миг Юнас сякаш обмисляше дали да не откаже, но после явно промени решението си и заслиза по стълбите.

— Намира се на първия етаж. Ще ви я покажа, разбира се. Заключена е, няма как да се е скрил вътре.

Последваха го и се мушнаха в кът под стълбището, където пред тях се изпречи метална врата — съвсем ниска, но пък много по-широка от обикновените. Юнас се доближи и въведе кода, после завъртя лоста наляво-надясно. Всеки път се чуваше леко щракване. През цялото време Юнас боравеше с лявата си ръка и изглеждаше доста несръчен, защото по принцип беше десняк.

— Значи това момче е толкова ценно, че според вас има вероятност да съм го скрил тук, така ли?

— Възможно е — лаконично отвърна Сейер и се вторачи в несръчната лява ръка на Юнас.

Търговецът хвана тежката врата и я дръпна с всички сили.

— За по-лесно просто използвайте двете си ръце — сухо го посъветва Сейер.

Юнас повдигна вежда, все едно не схвана намека. Сейер надникна в малката стая. В нея, както се оказа, се помещаваше малък сейф, няколко картини, подпрени на стената, и доста на брой навити на руло килими, наредени върху пода като дърва за огрев.

— Ето я цялата изба.

Юнас се усмихна предизвикателно. Вътре нямаше нищо подозрително, а светлината наистина беше силна. Струеше от две дълги луминесцентни лампи на тавана. Стените бяха голи.

Сейер се усмихна.

— Но той е бил тук, нали? Какво искаше?

— Никой не е идвал тук освен вас.

Сейер кимна и излезе. Скаре го погледна малко колебливо, но го последва.

— Ако се появи, обещавате ли да се свържете с нас? — попита накрая Сейер. — След всичко случило се момчето се намира в трудно положение. Нуждае се от малко помощ.

— Разбира се.

Вратата на избата се затръшна с трясък.

На паркинга Сейер даде знак на Скаре да седне зад волана.

— Качи се по склона и дай назад в пресечката. Виждаш ли я?

Скаре кимна.

— Спри там. Ще изчакаме, докато тръгне. После ще го проследим. Искам да разбера къде ще отиде.

Не им се наложи да чакат дълго. Не минаха и пет минути и Юнас се показа на вратата. Заключи и активира алармата срещу крадци. Мина покрай сивия ситроен и пое по пресечката към задния двор. За няколко минути от него нямаше и помен. После се появи в стар микробус форд „Транзит“. Спря до пътя и даде ляв мигач. Сейер ясно долови хлопането на двигателя.

— Той си има и микробус, разбира се — отбеляза Скаре.

— С повреден цилиндър. Трака като стар катер. Потегляй, но много внимателно. Ще слезе до кръстовището, не се приближавай твърде много.

— Виждаш ли дали наднича в огледалото?

— Не. Пусни волвото пред нас, Скаре, онова, зеленото!

Шофьорът на волвото удари спирачки, защото ситроенът на полицаите имаше предимство, но Скаре се поклони и му даде знак да минава. Шофьорът на волвото му махна с ръка за благодарност.

— Дава десен мигач. Мини в дясното платно! Мамка му, няма никакви коли, ще ни види.

— Хич не ни забелязва, кара като по релси. Къде отива според теб?

— Сигурно към улица „Оскар“. Нали щял да се мести в друго жилище? Внимавай, той намали скоростта. Гледай този микробус за разнос на бира да не те изпревари, че ще го изтървем!

— Лесно ти е да го кажеш. Кога ще си купиш по-бърза кола?

— Юнас пак намали. Дано волвото да е в същата посока.

Юнас шофираше меко и ненатрапчиво през града, сигурно за да не привлича вниманието. Даде мигач и мина в другото платно. Приближаваше се до „Оскар“. Вече виждаха ясно как поглежда в огледалото.

— Ще спре до жълтата къща, номер петнайсет. Спри, Скаре!

— Точно тук ли?

— Изгаси двигателя. Ето го, излиза.

Юнас изскочи от колата, огледа се и пресече улицата с едри крачки. Сейер и Скаре приковаха очи във вратата, където той се засуети с ключовете. В ръката си държеше сандъче с инструменти.

— Ще се качи в апартамента. Ще го изчакаме. Когато влезе, ще се промъкнеш до колата му. Искам да надникнеш през задния прозорец.

— Какво държи там според теб?

— Не смея да си помисля. Тичай. Хайде, Скаре!

Скаре се измъкна от колата и се завтече прегърбен, прикривайки се зад паркираните до тротоара автомобили. Сниши се от задната страна на колата, обиколи я, заслонил лице с ръка, за да вижда по-добре. След три секунди се обърна рязко и бързо изтича обратно при Сейер. Отпусна се на седалката и затвори вратата.

— Купчина килими и сузукито на Халвур. Сложил го е отзад в микробуса, каската е върху кормилото. Ще се качим ли?

— В никакъв случай. Само стой спокойно. Ако съм прав, той няма да се забави много.

— Ще продължим ли да го следим?

— Зависи.

— Запалил ли е осветлението?

— Май не. Ето го, излиза!

Снишиха се и видяха как Юнас спира на тротоара. Огледа се нагоре-надолу по улицата. Не забеляза хора в дългата редица паркирани автомобили от лявата страна. Качи се в микробуса, запали двигателя и даде назад. Скаре едва подаде главата си над арматурното табло.

— Какви ги върши? — попита Сейер.

— Дава назад. Сега напред. Дава назад напряко на улицата и паркира пред входа. Излиза. Тича до задната врата, отваря я и изважда навит на руло килим. Прикляква, метва го на рамо, залита леко. Килимът изглежда доста тежичък! Боже мой, този човек ще падне всеки момент!

Юнас се олюля под тежестта на килима. Коленете му се подкосиха. Сейер сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Пак влиза. Сигурно се опитва да го напъха в асансьора. Никога няма да успее да го изнесе по стълбите! Наблюдавай фасадата, Скаре, гледай дали ще запали осветлението!

Колберг започна да скимти.

— Тихо, момче! — Сейер се обърна и го потупа по гърба.

Почакаха, вторачени в тъмните прозорци на фасадата.

— На четвъртия етаж светна. Апартаментът му е на четвъртия етаж, точно над еркера. Виждаш ли го?

Сейер погледна нататък. На осветения прозорец нямаше завеси.

— Няма ли да се качим?

— Не бързай толкова. Юнас не е вчерашен. Ще се наложи да почакаме.

— Какво да чакаме?

— Пак изгаси лампите. Сигурно ще излезе. Наведи се, Скаре!

Снишиха се. Колберг продължаваше да скимти.

— Ако започнеш да лаеш, няма да ядеш цяла седмица! — предупреди го шепнешком Сейер.

Юнас излезе от сградата. Изглеждаше изтощен. Този път се качи в микробуса, без да се оглежда, затвори вратата и запали двигателя.

Сейер отвори леко вратата.

— Карай след него. Спазвай дистанция. Аз ще се кача в апартамента да проверя.

— Как ще влезеш?

— Ходил съм на курсове за влизане с взлом. Ти не си ли?

— Разбира се, разбира се.

— Не го изпускай! Не тръгвай, преди да се е изгубил зад ъгъла. После го следвай, но внимателно. Вероятно ще изчака да се смрачи. Когато се убедиш, че действително е тръгнал към дома си, отиди до Камарата и доведи подкрепление. Арестувайте го в дома му. Не му давайте възможност да се преоблече или да свали нещо от себе си. И нито дума за този апартамент! Ако спре по пътя, за да се отърве от мотоциклета, не се намесвай. Чуваш ли?

— Да, но защо? — смутено попита Скаре.

— Защото е два пъти по-едър от теб!

Сейер се измъкна от колата, взе каишката на Колберг и го дръпна след себе си. Приведе се зад колата точно когато Юнас включи на скорост и потегли надолу по улицата. Скаре изчака няколко секунди и бавно пое след него. Вече не беше много убеден в успеха на начинанието.

Веднага след това Сейер видя как двата автомобила изчезнаха вдясно. Той пресече улицата, натисна случаен звънец и изръмжа „полиция“ на домофона. Вратата избръмча, той влезе, отказа се от асансьора и се затича по стълбите. На четвъртия етаж имаше две врати, но понеже преди малко Сейер видя как Юнас светна и изгаси, сега се ориентира кое е неговото жилище. На едната врата липсваше табелка с името на живущия. Сейер огледа бравата: съвсем обикновена секретна брава. Отвори си портфейла и потърси пластмасова карта. Не му се щеше да използва кредитната си карта; за късмет до нея откри карта от библиотеката с име, номер и надпис отзад „Книгата отваря всички врати“. Мушна я в пролуката и вратата се отвори. Бравата вече беше неизползваема, но щяха да я сменят. На пръв поглед апартаментът беше кажи-речи празен. Вътре нямаше никакви ценни вещи. Сейер запали лампата. Забеляза сандъчето с инструменти насред пода и две табуретки до прозореца. Под мивката в кухнята бяха струпани кутии с боя и петлитрова бутилка с разтворител. Явно Юнас ремонтираше апартамента. Сейер стъпваше внимателно и се ослушваше. Жилището беше светло, с големи, сводести прозорци и сносна гледка към улицата, а и отчасти пощадено от уличния шум. Сградата датираше от началото на двайсети век, имаше хубава фасада и гипсови розетки на покрива. Сейер видя отражението на Пивоварната в реката недалеч от сградата. Започна бавно да обикаля стаите една по една и да ги оглежда. Все още не бе прекаран кабел за стационарен телефон, нямаше и мебели, Юнас бе наредил покрай стените някой и друг кашон, надписан с маркер. Спалня. Кухня. Хол. Коридор. Няколко картини, пълна до половината бутилка коняк върху кухненския плот. Няколко килима, навити на руло, лежаха под прозореца в хола. Колберг душеше във въздуха. Усети миризмата на боя, на лепило за тапети и разтворител. Сейер пообиколи още малко, спря се до прозореца и погледна навън. Колберг изглеждаше неспокоен. Кучето направи няколко крачки на своя глава, Сейер го последва, отвори някой и друг шкаф. Нямаше и помен от тежкия килим. Скимтейки, кучето продължи да обхожда апартамента. Сейер вървеше след него.

Най-сетне спря с настръхнала козина пред една врата.

— Какво има, Колберг?

Кучето усилено започна да души и да дращи по вратата. Сейер погледна през рамо; неизвестно защо го обзе странно усещане. Наблизо имаше някой. Сложи ръка върху дръжката на вратата и натисна. Отвори. Нещо го удари в гърдите със страшна сила. В следващия миг всичко се превърна в невероятна смесица от звуци, болка, съскане, ръмжене и истеричен кучешки лай, когато голямото животно заби нокти в гърдите му. Колберг се засили с лай и в същия миг Сейер позна добермана на Юнас. Падна на пода с двете кучета връз себе си. Инстинктивно се обърна по корем и закри глава с ръце. Животните се боричкаха, а той се огледа за нещо, годно за удряне. Не намери нищо подходящо. Втурна се в банята, видя метла, грабна я, излезе светкавично и изтича при кучетата. Те стояха на няколко метра едно от друго, ръмжаха тихо с оголени зъби.

— Колберг! — изкрещя Сейер. — Това е някаква кучка, по дяволите!

Очите на Хера блестяха като жълти фенери върху черната й глава. Колберг отпусна уши, а Хера приличаше на черна пантера, готова да нападне всеки момент. Сейер вдигна метлата и направи няколко крачки, докато усещаше как под ризата му се стичат пот и кръв. Колберг го погледна, спря и за секунда забрави да държи врага си под око. Хера се спусна като черен куршум със зейнала паст. Сейер затвори очи и заудря. Улучи я по тила и отмести поглед отчаяно, когато кучето се строполи на пода и остана там, скимтящо от болка. В следващия миг се спусна към него, хвана го за нашийника, задърпа го, отвори вратата на спалнята, блъсна го вътре и затръшна вратата. После се свлече на пода, опрян до стената. Вторачи се в Колберг, застинал в отбранителна поза.

— Мамка му, Колберг. Та тя е само кучка!

Сейер си избърса челото. Колберг се приближи и му облиза лицето. От спалнята долетя хленченето на Хера. За малко Сейер постоя със заровено в ръцете си лице, опитвайки се да се съвзехме след изживения шок. Погледна надолу, по дрехите му бяха полепнали кучешка козина и кръв. Едното ухо на Колберг кървеше.

Сейер се изправи. Замъкна се към банята. В банята на килимче под душа съзря нещо черно и меко като коприна, което писукаше.

— Никак не е за чудене, че ни нападна — прошепна той. — Искала е да защити палетата си.

До едната стена бе опрян тежкият килим. Сейер приклекна и прикова очи в него. Килимът беше навит на стегнато руло, обвит в найлон и грижливо залепен със специално тиксо, толкова здраво, че бе почти невъзможно да го отлепиш. Сейер започна да дърпа, а под ризата му се стичаше пот. Колберг дращеше ожесточено, искаше да помогне, но Сейер го избута настрани. Най-сетне успя да махне тиксото и започна да къса найлона. Изправи се и замъкна килима върху пода в хола. Чуваха как Хера скимти в спалнята. Сейер се наведе и ритна силно навития килим. Той се размота бавно и тежко. Вътре се намираше смачкано тяло с обезобразено лице. Устата беше залепена с тиксо, отчасти и носът или по-скоро онова, което бе останало от него. Сейер се олюля, когато видя тялото на Халвур. Наложи се да се извърне и да се подпре за миг на стената. После свали телефона от колана си. Вторачи се през прозореца, набра нужния номер и проследи с поглед товарен кораб на фирмата „Хексагон“ от Бремен, плаващ по реката. Чу как корабът изсвири дълго и печално. Идвам, сякаш казваше той. Идвам, но не бързам.

— Конрад Сейер, улица „Оскар“ петнайсет — продиктува той в слушалката. — Трябва ми подкрепление.