Карин Фосум
Не поглеждай назад (18) (Вторият случай на инспектор Сейер)

* * *

Кнют Йенсвол не чу колата, защото се суетеше с дрелката. Опитваше се да закрепи сушилник за мокрите си маратонки след тренировка. Едва когато реши да си отдъхне, чу звънеца. Бързо надникна през прозореца и видя внушителния на ръст Сейер, застанал на най-горното стъпало. Очакваше подобно посещение. Йенсвол се позабави, за да се окопити, поизглади с ръка дрехите си, оправи си косата. Отговори наум на няколко възможни въпроса. Чувстваше се подготвен за срещата.

В главата му се въртеше едно-единствено опасение: дали са разбрали за изнасилването? В крайна сметка сигурно идваха точно по тази причина. Мерзавец веднъж — мерзавец за цял живот. Ето така разсъждават тези полицаи. Придаде си сериозно изражение, но се притесни да не би така да събуди подозренията им, затова се взе в ръце и се насили да се усмихне. После се сети, че Ани е мъртва, и реши да изглежда сериозен.

— Идваме от полицията. Може ли да влезем?

— Разбира се — кимна Йенсвол. — Само ще затворя вратата към мокрото помещение.

Махна им с ръка да влизат, изчезна за секунда и бързо се върна при тях. Хвърли обезпокоен поглед към Скаре, който извади бележник от якето си. Йенсвол се оказа по-възрастен, отколкото предполагаха. Май наближаваше петдесетте, но беше в отлична форма. Килограмите бяха идеално разпределени по стегнатото му, силно тяло. Видът му говореше за здрав мъж с добър апетит. Имаше свеж тен на лицето, гъста червена грива и много елегантен, грижливо поддържан мустак.

— Идвате заради Ани, предполагам? — попита той.

Сейер потвърди.

— През целия си живот не съм бил толкова потресен. Познавах я добре. Мисля, че имам право да го твърдя, макар тя да се отказа от отбора преди доста време. За нас това се превърна в трагедия, защото не успяхме да й намерим достоен заместник. Сега вратарката е една дебелана, дето има навика да се навежда, когато види топката да лети към нея. Но, слава богу, поне тялото й запълва половината врата.

Спря словоизлиянията си и леко се изчерви.

— Да, истинска трагедия — подхвърли Сейер с по-заядлив тон, отколкото възнамеряваше. — Отдавна ли не сте я виждали?

— Както казах, тя се отказа от отбора миналата есен. Май през ноември.

Погледна Сейер в очите.

— Извинете, но звучи малко странно. Та тя живее малко по-нагоре от вас.

— Да… не… май съм я подминавал с колата. Мислех, че ме питате кога за последно съм имал вземане-даване с нея. Кога е идвала на тренировка. Но иначе съм я виждал, разбира се. Долу в центъра, май в магазина.

— Нека задам въпроса си по друг начин: Кога видяхте Ани за последно?

Йенсвол се замисли.

— Не знам дали ще успея да си спомня. Мина доста време.

— Не бързаме.

— Сигурно преди две-три седмици, в пощата. Май така беше.

— Разговаряхте ли?

— Само се поздравихме. В последно време не беше особено словоохотлива.

— Защо се отказа от кариерата на вратарка?

— И аз бих искал да знам — вдигна рамене той. — Боя се, че й надух главата с увещания да се върне в отбора, но без успех. Омръзнало й. Така поне ми каза, но аз не й повярвах. Искала да тича, не да стои на вратата. Наистина тичаше много, рано сутрин, късно вечер. Често минавах покрай нея с колата. Бягаше бързо, имаше дълги крака. Винаги обута със скъпи маратонки. Холан даваха всичко за това момиче.

Очакваше полицаите всеки момент да пуснат духа от бутилката. Не хранеше никакви илюзии, че ще му се размине.

— Сам ли живеете?

— Разведох се със съпругата си преди няколко години. Тя се премести да живее другаде, взе и децата. Сега съм сам и се чувствам добре. Не ми остава почти никакво свободно време след работа и тренировки. Ръководя и младежки отбор, а и самият аз се състезавам в отбор. По дванайсет часа на денонощие влизам и излизам от душовете.

— Не сте й повярвали, че й е омръзнало да бъде вратарка. Каква според вас беше истинската причина?

— Нямам представа. Тя си имаше приятел, а тези неща изискват време. Той впрочем не е спортен тип — коминочистач с хилави крака. Блед, слабичък като бобено зърно. Идвал е на няколко мача. Седи като истукан на първата скамейка и не издава звук. Само гледа топката отляво-надясно и обратно. Като си тръгваха, дори не й носеше сака. Не беше подходящ за нея, тя беше по-готина.

— Били са заедно до смъртта й.

— Така ли? Е, разни хора — разни идеали.

Сейер заби поглед в пода и се замисли за свои си неща.

— Длъжен съм да ви попитам къде бяхте в понеделник между единайсет и два?

— В понеделник? А, искате да кажете, в деня на… На работа, разбира се.

— От борсата за строителни материали могат ли да го потвърдят?

— Ами аз обикалям с колата, нали доставяме поръчки на клиенти по домовете.

— Значи сте били в колата? Сам?

— Не бях в колата през цялото време. Закарах два гардероба до къща в селцето Рьотанген. Това ще го потвърдят.

— Кога сте били там?

— Някъде между един и два.

— Бъдете по-конкретен, Йенсвол.

— Амиии… по-точно в два.

Сейер пресметна наум.

— А преди това?

— Ами, насам-натам. Спах до късно и си позволих да отскоча до солариума за половин час. Сами организираме работното си време. Понякога се налага да остана по-дълго, но не ми плащат извънреден труд. Не ме гризе съвестта. Шефът също има навика да…

— Къде бяхте, Йенсвол?

— Малко позакъснях — изкашля се той. — В неделя излизах в града заедно с неколцина приятели. Много глупаво е, разбира се, да се заседяваш до късно в града, когато знаеш колко рано трябва да ставаш в понеделник сутринта, но така се случи. Прибрах се към един и половина през нощта.

— С кого излизахте?

— С един приятел. Ерик Фриц.

— Фрицнер? Съседът на Ани?

— Да.

— Така ли? — Сейер кимна сякаш на въздуха пред себе си, загледан в чупливата коса и почернялото лице на треньора. — Намирате ли Ани за привлекателно момиче?

— Що за въпрос е това? — Йенсвол веднага схвана намека.

— Моля ви да отговорите.

— Привлекателна е, разбира се. Сигурно сте видели нейни снимки.

— Да. Тя не просто е хубава, а изглежда и по-голяма, някак по-зряла от повечето девойки на нейната възраст. Съгласен ли сте? — погледна го изпитателно Сейер.

— Да, горе-долу. Мен ме интересуваха нейните качества като вратарка.

— Разбира се, така е редно. А иначе имали ли сте конфликти с момичетата?

— Какви конфликти?

— Някакви — сдържано настоя Сейер. — Каквито и да е.

— Да, разбира се. Тийнейджърките са бомба със закъснител. Имал съм обичайните проблеми: никой не иска да смени Ани на вратата; никой не иска да седи на резервната скамейка; не спират да се хилят; водят гаджетата си по трибуните.

— А Ани?

— Какво за нея?

— Имали ли сте конфликти с нея?

— Да — кимна той и скръсти ръце. — Поскарах й се, когато се обади, за да ми съобщи за решението си да напусне отбора. Тогава в отчаянието си май казах неща, които предпочитам да бях премълчал. Но, кой знае, може да ги е приела и като комплимент. Тя прекрати разговора, затвори. На следващия ден ми върна екипа. Искала да приключи с хандбала.

— Само тогава ли сте имали разногласия с нея?

— Да, точно така. За пръв и последен път.

Сейер го погледна и кимна на Скаре. Разговорът приключи. Тръгнаха към вратата, Йенсвол ги последва. Вече не можеше да сдържа натрупаното раздразнение.

— Да си поговорим откровено — ядосано предложи той, когато Сейер отваряше вратата. — Защо се преструвате, че не сте преглеждали досието ми? За глупак ли ме смятате? Това е било първото нещо, което сте направили. Това е и причината да сте тук. Знам какво ви е минало през ума.

Сейер се обърна и се втренчи в него.

— Имате ли понятие какво ще се случи с отбора ми, ако тази история се разчуе из селото? Родителите ще заключат момичетата по стаите им. Отборът ми ще се срине като кула от карти за игра и години наред усилена работа ще заминат на кино! — Той постепенно повишаваше глас. — Ако това село има нужда от нещо, то е отборът. Останалите младежи ходят в кръчмата да си купуват дрога. Това е единствената алтернатива. Искам само да знаете какво ще причините на хората, ако разгласите информацията за мен. А и оттогава изминаха единайсет години!

— Не съм споменал и дума за деянието ви — тихо отбеляза Сейер. — А ако понижите глас, никой няма да разбере.

Йенсвол си затвори устата и почервеня като божур. Побърза да се отдръпне в коридора, а Скаре затвори вратата след себе си.

— Майчице! — възкликна той. — Сухопътна мина с коса и мустак.

— Ако имахме достатъчно хора, щях да възложа някому да го следи — остро откликна Сейер.

— Защо? — удивено го зяпна Скаре.

— Сигурно защото съм гадняр.

 

 

Фрицнер лежеше по гръб в лодката и си пийваше бира. След всяка глътка си дръпваше от цигарата, а умът му бе зает с книгата в скута му, подпряна на коленете. По кръвоносните му съдове се просмукваше постоянен поток от бира и никотин. След известно време остави бутилката и се приближи до прозореца на всекидневната. Оттам се откриваше изглед към спалнята на Ани. Завесите бяха спуснати, въпреки че още не се бе стъмнило, сякаш спалнята й вече не е обикновена стая, а светилище, където никой не бива да наднича. Долови мъждива светлина от лампа — сигурно настолна, предположи той. После Фрицнер погледна към пътя и внезапно забеляза полицейска кола до пощенските кутии. Оттам се зададе младият полицай с къдриците. Вероятно отива към семейство Холан да ги уведоми как върви разследването. Полицаят нямаше особено угрижен вид, вървеше с леки стъпки и лице, обърнато към небето — елегантен хубавец с буйни къдрици. Външността му беше на предела на разрешеното за служителите на реда. Неочаквано той зави наляво и влезе в двора на Фрицнер. Домакинът се намръщи и инстинктивно погледна дали някой от съседите е забелязал посещението. Да, разбира се. Исаксен събираше изсъхнали листа в двора си.

Скаре поздрави и се приближи до прозореца, както преди малко направи и самият Фрицнер.

— Оттук виждате спалнята на Ани — установи той.

— Да.

Фрицнер го последва.

— В действителност съм стара свиня и често съм стоял тук, докато ми текат лигите, надявайки се да я зърна. Но тя не беше от момичетата, които обичат да си показват прелестите. Събличаше си пуловера чак след като спусне завесите. Всъщност понякога виждах силуета й, ако не изгасеше осветлението и завесите не бяха твърде надиплени. Не се оплаквам от гледката.

Не се сдържа и се усмихна, забелязвайки изражението на Скаре.

— Ако говоря откровено, а така е редно, никога не съм имал желание да се оженя, но въпреки това ми се иска да имам едно-две деца, за да оставя нещо след себе си. Исках деца от Ани. Тя беше от жените, които всеки мъж би оплодил с удоволствие. Разбирате ли какво искам да кажа?

Скаре все още мълчеше и замислено буташе с език сусамено семенце. Най-сетне успя да го отлепи от венеца си.

— Висока и слаба, широки рамене, дълги крака. С остър ум. Красива като елфа. С други думи, куп отлични гени.

— Но тя е била само на петнайсет?

— Порастват. Е, това за жалост не важи за Ани — побърза да уточни той. — Да оставим шегите настрана, наближавам петдесет и съм с типично за всички мъже силно развито въображение. Освен това съм и сам. На ергените им се полагат някои привилегии, не мислите ли? Никой не ми съска от кухнята, докато зяпам майките. Ако живеехте тук, точно срещу спалнята на Ани, и вие щяхте да хвърляте по едно око. Това не е престъпление, нали?

— Не е.

Скаре оглеждаше лодката и преполовената бутилка върху планшира. Започна да се пита дали пространството в нея е достатъчно голямо за…

— Открихте ли нещо? — полюбопитства Фрицнер.

— Разбира се. Разполагаме с така наречените неми свидетели — хиляди дреболии около нас. Всяко действие оставя следи.

След последните си думи Скаре погледна Фрицнер. Мъжът стоеше с ръка в джоба, а през плата се забелязваше очертанието на юмрука му.

— Разбирам. А знаете ли, че в селото имаме един ненормалник?

— Моля?

— Една откачалка. Живее с баща си близо до Възвишението. Май проявява силен интерес към млади момичета.

— За Раймон Локе ли говорите? Да, знаем за него, но той не е откачалка.

— Така ли?

— Просто има една хромозома повече от останалите.

— На мен ми се струва, че по-скоро нещо му липсва.

Скаре поклати глава и отново погледна към прозореца със спуснатите завеси в къщата на семейство Холан.

— Защо усойница би се свила в спален чувал според вас?

— Майко мила, и това ли ви казаха — силно се изненада Фрицнер. — И аз това се питам. Самият аз вече съм позабравил случката, но си беше истинска драма, вярвайте ми. Спалният чувал е бил идеалното скривалище за змията, нали? Беше марка „Ajungilak“ с пух и всякакви удобства. Бях в лодката с чаша уиски, когато приятелят на Ани позвъни на вратата. Сигурно са видели, че при мен свети. Веднага отидох у тях. Ани седеше свита в ъгъла на стаята, бяла като платно. По принцип минаваше за много оперена, но не и тогава. Не беше на себе си от страх.

— Как хванахте змията? — поинтересува се Скаре.

— О, драги, не беше голяма философия. Използвах кофата за чистене. С шило пробих дупка на дъното й, голяма колкото монета от десет крони. После се промъкнах в палатката. Усойницата вече не беше в чувала, а се бе свила на кълбо в единия ъгъл. Наистина беше огромна. Хвърлих кофата върху нея и я затиснах с крак. После през пробитата дупка я напръсках с „Байгон“.

— Какво е това?

— Силно отровен препарат против насекоми. Продава се само под тезгяха. Веднага упоих змията.

— Откъде се снабдявате с този препарат?

— Работя в „Антисимекс“, фирма за борба с вредителите: мухи, хлебарки, всякакви пълзящи твари.

— Аха. И?

— После хилавото й приятелче донесе месарски нож и аз разрязах пущината на две, пъхнах я в пазарска чанта и я хвърлих в моята кофа за боклук. Стана ми много мъчно за Ани. Бедничката, после дори не посмя да легне в леглото си — поклати глава той при спомена за инцидента. — Но едва ли сте дошли да обсъждаме кариерата ми на супермен, нали? С каква цел сте тук всъщност?

— Ами — Скаре отметна къдрица от челото си, — според шефа налягането трябва да се мери два пъти.

— Виж ти! Моето кръвно е стабилно. Още обаче не мога да разбера защо някой е отнел живота на Ани. Та тя беше съвсем обикновено момиче. Живееше в това село, на тази улица. Не разбирам и семейството й. Сега няма да променят стаята години наред; ще я запазят в състоянието, в което Ани я е оставила. Чувал съм за подобни реакции. Дали според вас те са израз на несъзнателната надежда, че тя ще се върне там?

— Възможно е. Ще отидете ли на погребението?

— Цялото село ще дойде. Така е, когато живееш на такова място. Няма смисъл да криеш каквото и да било. Хората смятат, че имат право да бъдат съпричастни. Има си и положителни, и отрицателни страни, но е трудно да запазиш нещо в тайна.

— За нас е по-скоро предимство — отбеляза Скаре. — Особено ако убиецът е тукашен.

Фрицнер се приближи до лодката, вдигна бутилката и я пресуши.

— Според вас оттук ли е?

— Да кажем, че се надяваме да е така.

— А аз — не. Но ако сте прави, дано да го заловите в най-скоро време. Вероятно обитателите на всичките двайсет къщи по улицата са разбрали за вашето посещение при мен. Идвате за втори път.

— Това притеснява ли ви?

— Да, естествено. Не ми се ще да се местя в друг град.

— Не виждам причина да ви се налага.

— Ще стане ясно. В качеството си на ерген привличам доста подозрения.

— Зашо?

— Неестествено е човек да няма жена. Хората очакват да си намериш партньорка, щом си чукнал четирийсет. А когато това не се случи, търсят причината.

— Изглеждате ми доста параноичен.

— Не знаете какво е да живееш на такова място. За мнозина от нас предстоят тежки времена.

— Конкретен човек ли имате предвид?

— Може да се каже.

— Йенсвол ли?

Фрицнер мълчеше. Постоя замислен. Погледна Скаре изпод вежди и явно взе решение. Извади ръка от джоба си и му подаде нещо.

— Само исках да ви покажа това.

Скаре се загледа в предмета в шепата му: ластик за коса, покрит със син плат, обсипан с перли.

— На Ани е — обясни Фрицнер, втренчен в Скаре. — Намерих го в колата, на пода между седалката и вратата. Преди седмица я возих до центъра. Ластикът е останал в колата.

— Защо ми го давате?

Фрицнер си пое дъх.

— Можех да го оставя там, нали? Да го изгоря в камината, да си трая. Показвам ви го, за да ви докажа, че играя с открити карти.

— Не съм и помислял друго — увери го Скаре.

— За глупак ли ме смятате? — усмихна се Фрицнер.

— Защо не — на свой ред се усмихна Скаре. — А може и да се опитвате да ме подведете, като съвсем стратегически инсценирате това трогателно признание. Ще взема ластика, а към вас смятам да проявя по-голямо внимание.

Фрицнер пребледня. Скаре не успя да сдържи широката си усмивка.

— Откъде ви хрумна името на лодката? — полюбопитства той и погледна към лодката. — Доста необичайно е, нали? „Нарко Трафиканте“?

— Просто ми хрумна.

Фрицнер се мъчеше да се окопити.

— Но звучи добре, нали? — попита угрижено той.

— Плавали ли сте с нея в морето?

— Никога — призна той. — Хваща ме морска болест.