Мирослав Петров
Съкровището на Атлантис (5)

5

Начупените тъмни брегове на африканското крайбрежие се простираха като титанична, издигната от великани стена във вечността. Струпан покрай бордовете, екипажът на „Фрея“ гледаше с интерес как брат Доминик, подпомаган от Анри и Свен, снове по палубата, чертае с парче странно проблясващ камък сложни фигури и разполага малки бронзови пирамиди на местата, където се пресичаха върховете на фигурите. Очите му бяха вперени в небето, устните му се мърдаха беззвучно, докато си говореше нещо сам на себе си. От време на време той се спираше и поглеждаше към застаналата зад най-изпъкналата външна дъга Евталия. В ръцете си момичето държеше широко разтворена стара звездна карта, показваща състоянието на небесните светила по времето, когато Атлантис гордо се е издигал над вълните.

Брат Доминик се наведе и постави последната най-голяма пирамида в центъра. За разлика от останалите, тя беше направена от странен на вид блед кристал, а стените й бяха шлифовани до съвършенство.

Монахът едва беше застанал до останалите, когато в центъра на кръга падна ярък сноп лунни лъчи. Кристалната пирамида засия — отначало едва-едва. Постепенно блясъкът й се усили, по начертаните линии запълзяха лъчи във всички цветове на дъгата. Те се усукаха около по-малките пирамиди и образуваха потрепваща, нарастваща паяжина на около стъпка над палубата. Тя ту се люшкаше напред-назад, ту се извисяваше и свиваше — сякаш беше подивяло животно, попаднало в клетка. Постепенно пред погледите на изумения екипаж на „Фрея“ започна да се оформя миниатюрна реалистична карта на цялото крайбрежие и водите около Херкулесовите стълбове. Недалеко от входа на преминаващия между тях опасен проток се намираше малък остров, опасан от стърчащи като зъби на акула подводни скали. Свен бързо грабна картата и започна да нанася грубо очертанията му върху хартията.

— Кой би предположил — шепнеше развълнувано отец Доминик, докато гледаше като омагьосан проблясващия светлинен макет. — Такива знания, такова изкуство. Атлантите…

Остър писък на тръба прекъсна словоизлиянията на възрастния монах. Всички рязко обърнаха глави. В далечината се беше появила голяма светла точка. Тя бързо нарасна, превръщайки се в тежковъоръжен дромон^[1]. След малко различиха и фигурата на носа му: до голям, пълен с въглени триножник, беше застанал Пиер. Светлините на огъня хвърляха кървавочервени, демонични отблясъци по мрачното му лице. Зад него се бяха подредили мъже в черни униформи.

— Кучето на епископа най-накрая ни надуши! — изръмжа ухилено Свен и тикна картата със зле скицирания остров в ръцете на брат Доминик. — Сега ще стане забавно!

— Не виждам нищо весело! — изсумтя Анри, докато гледаше приближаващия кораб. — Не обичам морските битки, а още по-малко си падам по такива през нощта.

— Нима съм казал нещо за битка? — усмивката на Свен стана още по-широка, докато поемаше щурвала в ръце. — Към сушата, момчета! — викна той на екипажа си.

Без да задават въпроси, моряците на „Фрея“ изпълниха заповедта. Скрипците заскърцаха, веслата се плъзнаха плавно във водата. Силният тласък при потеглянето на кораба прекатури бронзовите пирамиди. Светлинната карта потрепери, пречупи се и изгасна.

— Уредите ми… — опита се да протестира брат Доминик, но Анри го хвана за ръка, повеждайки го към каютите.

— Сега по-важна е вашата безопасност, братко Доминик — каза любезно, но твърдо той. — Вярвам, че на острова, към който плаваме, ще откриете достатъчно научни приспособления, които да компенсират загубата ви.

— Да, да… — отвърна трескаво монахът, а отнесеното му изражение показваше, че се е пренесъл в някакъв свой свят.

Анри го настани грижливо в каютата му и се върна отново на палубата, заставайки до Евталия. Девойката беше отказала да последва отец Доминик във вътрешността на душните каюти и сега стоеше край левия борд, загледана развълнувано в преследващия ги кораб.

„Фрея“ и дромонът плаваха на разстояние по-малко от четвърт морска миля един от друг, като следваха извивките на брега. Начупената тъмна линия на сушата сега се беше превърнала в ясно различима стена от скали, и дълги покрити с гъста растителност пясъчни ивици. Вятърът, който духаше близо до нея, беше твърде слаб, за да може „Фрея“ да използва пълноценно платната си. Тя трябваше да разчита за придвижването си основно на греблата. Тъй като дромонът имаше почти три пъти повече весла от нея, макар и по-тежко натоварен и въоръжен, той бавно, но неумолимо топеше разстоянието. Свен обаче по никакъв начин не показваше, че това го притеснява. Той уверено направляваше кораба си и се смееше гръмогласно.

От дромона изхвърча огнено кълбо. Като ярка комета то проряза нощта и падна на около десетина разкрача от левия борд на „Фрея“.

— Натискайте здраво, мързеливци! Или ще ви съдера кожите! — ревна гръмогласно Свен и леко завъртя кормилото.

Като кошута, подгонена от ловци, „Фрея“ се стрелна напред. Дромонът удвои темпото, за да я настигне. Многобройните му весла се задвижиха трескаво като краката на някакъв чудовищен паяк.

— Греблата горе! Сега ще се поразтърсим! — жизнерадостно-свирепият глас на Свен отекна над рева на вълните.

Анри откъсна погледа си от преследващия ги дромон. Недалеко пред носа на „Фрея“ изпод синьо-зелените вълни стърчаха ръбовете на черни, покрити с водорасли скали. Младият мъж побърза да стисне едно въже, като обви другата си ръка около тънкия кръст на Евталия. Той едва беше сторил това, когато Свен завъртя докрай кормилото. „Фрея“ потрепери, но зави. Десният й борд закачи леко външната страна на подводните скали. Те изстъргаха грозно по обшивката, корабът се наклони силно, но устоя. Използвайки греблата като лостове, моряците го отблъснаха от скалите и енергично загребаха към открито море.

Гледката на коварния воден капан предизвика ужасени възгласи сред екипажа на идващия зад „Фрея“ дромон. Той се опита да предотврати сблъсъка, но скоростта му беше твърде висока. С грозен звук на цепещо се дърво дромонът се удари в скалите и заседна върху тях като риба на сухо. Дървените прегради в средната му част поддадоха и водата бавно започна да нахлува в него.

— Виждаш ли, нямаше нужда да се бием! — ухилено каза Свен, спускайки се на палубата при Анри и Евталия. — Жалко, че не мога да видя лицето на Пиер. Със сигурност е останал доста изненадан от номера, който му погодих.

— Аз също. Откъде познаваш толкова добре тези води?

— От картата на брат Доминик — ухили се Свен. — Тя е истинско съкровище, нали? — Той смигна многозначително на Анри, докато се отдалечаваше се с бързи крачки.

Младият мъж примигна сепнато и си даде сметка, че ръката му все още е около кръста на Евталия. Неохотно и в същото време смутено, той се отдръпна.

Два дни по-късно „Фрея“ хвърли котва край бреговете на мистериозния остров, където се намираше съкровищницата на Атлантисите. Докато моряците прибираха веслата и свиваха платната, Анри със смътно загнездило се в душата му безпокойство гледаше черната, огрявана от лъчите на залязващото слънце грамада пред него.

Целият остров беше покрит с гъста растителност, обвит от потискаща, призрачна тишина. Не се виждаха кръжащи птичи ята, не се чуваха звуци от ловуващи хищници. Миещите бреговете му води бяха учудващо спокойни и светеха с особен матов блясък.

Малко след като „Фрея“ акостира, падна нощта. Но мракът не настъпи постепенно, с онзи плавен преход от светлина към сумрак и после към нощ. В мига, в който последният слънчев лъч потъна зад хоризонта, се спусна плътна черна пелена — сякаш някой беше хвърлил гигантски покров. Върху небето остана да свети само една ярка звезда. Тъй като липсваха други небесни светила, Анри не можеше да определи точно коя е тя, но брат Доминик беше въодушевен.

— Вижте там! — извика той, сочейки с треперещата си ръка. — Съкровищницата!

Звездната светлина обливаше с бледото си сияние един висок скален връх в североизточния край на острова. Обърнатата му към морето страна беше равна, леко наклонена, отсечена сякаш с гигантски нож. Ярки снопове лъчи, блещукащи във всички цветове на дъгата, рисуваха върху него образите на мъж и жена с неземна, сурова хубост. Лицата им бяха обърнати едно към друго, а протегнатите им ръце бяха поставени върху голяма меко проблясваща сфера.

— Какво чакаме тогава? Да вървим да вземем златото — извика Свен.

— Но сега е нощ. Не е ли по-добре… — опита се да протестира Анри, но думите му бяха заглушени от възторжените възгласи на екипажа. Младият мъж погледна към Доминик и Евталия, като се надяваше, че те ще го подкрепят.

Монахът обаче стоеше като парализиран, с очи хипнотично вперени в светлинната картина. Сигурно вече си представяше как разлиства оставените от Атлантисите свитъци. Девойката също се беше отдала на своите мисли.

С тиха въздишка, Анри се предаде и започна да се гласи за слизане на брега.