Мирослав Петров
Съкровището на Атлантис (2)

2

— Вино?

Анри махна отрицателно с ръка и посегна към кристалната гарафа с вода.

— Ще се въздържа засега. След удара, който получих, имам чувството, че съм пил и препил.

Настанилият се срещу него едър светлокос мъж се засмя гръмко, докато пълнеше златния си бокал с рубинена течност.

— Винаги съм казвал, че си късметлия! Ако не бях уцелил, сега щях да пия с духа ти. Кажи ми, Анри, защо ме повика? Ако мога да съдя от това, на което станах свидетел, работата е наистина сериозна, щом епископът е изпратил онова куче Пиер.

— Преди да отговаря, кажи ми доколко екипажът ти е склонен да рискува?

— Колкото трябва, стига да им се плаща достатъчно.

— Значи няма да имат нищо против за едно плаване до Стълбовете на Херкулес^[1]?

Свен за малко щеше да се задави с виното си.

— Анри, да не си полудял!? Няма да вкарам кораба си в онези води. Там е пълно с опасности — пирати, подводни скали, смъртоносни течения. Само безумец би предприел подобно плаване.

— Или капитан, който има карта — Анри извади изпод туниката си малък пакет и го хвърли небрежно върху масата.

Свен трескаво го разтвори. От него изпадна голям пожълтял лист хартия, върху който беше начертана подробна карта на Средиземно море. Повечето от надписите върху нея бяха на латински, но имаше и няколко на непознат език. Макар буквите му много да припичаха на старогръцки, между символите се срещаха и странни йероглифи, напомнящи арабските. Особено внимание беше отделено на непознатите и считани за опасни води около Херкулесовите стълбове. Няколко по-плътни начупени линии отбелязваха коварни рифове и гибелни подводни течения.

— Хиляди морски чудовища! — изруга Свен и буквално заби нос в омачканата хартия. — Ако нарисуваното тук е истина, тази карта е безценна. Как попадна у теб?

— Аз му я дадох!

На прага на каютата беше застанал брат Доминик. Монахът носеше своята неизменна торба, а лицето му бе пребледняло. Явно клатушкането на кораба не му понасяше.

Анри побърза да помогне на възрастния мъж да се настани край масата.

— Картата, която виждате тук — започна Доминик, — е копие на много по-стар документ, който е част от архивите на Светия престол. — Направих го преди повече от тридесет години, когато се захванах с моето проучване. Всъщност в началото нямах и представа за какво става дума. Просто ме привлече странната писменост. Тя не беше нито египетско писмо, нито езикът на Омир и Херодот, който аз смея да твърдя, че познавам много добре.

— С течение на времето, колкото повече се занимавах с това, толкова по-ясно разбирах, че става дума за коренно различен език и писменост, както и култура. Това беше езикът на древните атланти — загадъчната раса, чиято земя изчезнала под водите на океана, заради гордостта им и желанието да бъдат равни на боговете. Силно развълнуван и горящ от желание да науча повече за тях, започнах още по-усърдно да се ровя в прашните книги и свитъци, като събирах бавно, но полека късчетата информация. Ала след близо две десетилетия усърден труд единственото, с което разполагах, бяха няколко страници, в които се говореше за величието на атлантите — и тази стара карта.

— Бях готов да се откажа от проучването, когато бях посетен от пратеник на родоския епископ. Той беше чул за моите изследвания и ме канеше в своята резиденция, за да ми покаже своята колекция от антични предмети. Тя се оказа наистина впечатляваща и съдържаше много артефакти от Атлантида, включително и няколко каменни плочи. Бях толкова щастлив, че се чувствах като попаднал в рая, да ме прости Господ за богохулството. Епископът ми предложи да остана при него, за да довърша своя труд. Тъй като бях обсебен от проучванията си, приех без да се замисля, че подобна щедрост е подозрителна.

— В следващите години, докато работех над древните текстове, имах възможност да опозная епископа и да прозра истинските му цели. Той беше обсебен единствено от мисълта за собственото си величие и желанието да се сдобие с оставеното от атлантите съкровище…

— Съкровище? — повтори Свен с блеснали очи. — И то се намира някъде около Херкулесовите стълбове?

— Точно така! — закима усърдно монахът — Върху едно парче от оцеляла глинена плоча беше написано следното:

„… И когато дойде бедствието, царят нареди да натоварят всичко, що бе ценно на кораби и да го занесат в Хранилището, що се намира отвъд Каменните зъби“.

— Няма никакво съмнение… Каменните зъби са Херкулесовите стълбове. Но къде е съкровищницата? На брега или на някой остров?

— Това ще разберем, като стигнем тук — Доминик посочи една малка червена точка край бреговете на Алжир. — Според звездните карти, с които разполагам и някои други текстове, там в първия ден на октомври се появява пътепоказателят, който ще ни отведе до Съкровищницата на Атлантите. — Старият мъж уморено се отпусна в стола си, като с това показа, че за него разговорът е приключил.

— Е, какво ще кажеш, Свен? — взе отново думата Анри. — Ще се впуснеш ли в това приключение с нас?

— Иска ли питане! Бих го направил дори само за да се убедя, че картата е истинска. Но екипажът ще има нужда от нещо повече.

— Щом намерим съкровището, могат да вземат достатъчно от него. Доколкото разбрах, ще е нужен повече от един кораб, за да се пренесат богатствата на атлантите. Прав ли съм, отче?

Доминик закима усърдно с глава.

— Тогава всичко е наред. Ще поговоря с екипажа. А вие си починете. Чака ни дълго плаване.