Мишел Джафи
Целуни и предскажи (9)

9

Той каза „здравей“!

И тя каза „Добре“. Господи. Господи! Не можеше ли поне веднъж да каже нещо нормално? Благодаря, Смахната уста.

Той вдигна вежда.

— Не знаех, че ще идваш на бала.

— Ами… промених си решението в последния момент.

— Много си хубава.

— И ти. — Слабо казано. Той изглеждаше като двойна купчина палачинки с канела и ябълки с гарнитура от пържени картофки с бекон (екстра хрупкави). И като най-хубавото нещо, върху което се бе спирал погледът на Миранда.

Тя се усети, че го зяпа, извърна очи и се изчерви. Миг мълчание. И още един. Не го оставяй да продължи повече от четири секунди, напомни си тя. Една секунда сигурно вече беше минала. Значи оставаха три, вече две, кажи нещо! Кажи…

— Космически гащи ли си обул? — попита Миранда.

— Какво?

Как завършваше? А, да. И тя каза:

— Защото дупето ти е фино.

Той я погледна така, сякаш й вземаше мярка за усмирителна риза.

— Струва ми се… — но изведнъж той млъкна, сякаш му беше трудно да говори. Прокашля се три пъти и най-сетне се доизказа:

— Мисля, че репликата е „Защото дупето ти е неземно“.

— О… да, повече се връзва, вярно. Виж, прочетох го в една книга, в която се обясняваше как да накараш момчетата да те харесват, и там пишеше, че тази реплика действа безотказно, обаче ме прекъснаха по средата, а пък предишната реплика беше за порцелан… и там беше това за „фин“, ама май ги обърках. — Той продължаваше да я гледа втренчено. Тя си спомни друг съвет от книгата — „когато изпитваш съмнения, предложи му нещо“, посегна, награби първото, което докопа, вдигна го към брадичката му и каза:

— Ядки?

Той като че всеки момент щеше да се задави. Прокашля се още няколко пъти, пое купичката с ядки, сложи я обратно на масата, приближи се до нея толкова, че носовете им се допряха, и попита:

— Книга ли си чела за това?

Миранда не можеше да чуе биенето на сърцето му — ударите на собственото й сърце го заглушаваха.

— Четох. Защото явно бърках някъде. Защото, ако целунеш някого и той се дръпне от тебе, и те погледне така, все едно кожата ти току-що е потекла като лилава слуз, очевидно трябва да попрегледаш някои книги за самопомощ…

— Ставаш приказлива, когато си нервна — отбеляза той, все така близо до нея.

— Не е вярно. Абсурд. Само се опитвам да ти обясня…

— Аз ли те изнервям?

— Не, не съм нервна.

— Трепериш.

— Студено ми е. Че аз съм направо без дрехи.

Погледът му се задържа върху устните й, а после той отново я погледна в очите.

Миранда преглътна.

— Виж, аз трябва да…

Но преди да успее да избяга, той я хвана за китката.

— Целувката ти беше най-горещата целувка в живота ми. Дръпнах се, защото се уплаших, че няма да мога да се удържа и ще ти разкъсам дрехите. А някак си не е редно да го правиш на първата среща. Не исках да си помислиш, че само това ме интересува.

Тя го изгледа втренчено. Пак настъпи мълчание, но този път тя изобщо не се тревожеше колко ще продължи.

— Защо не ми каза? — попита най-сетне тя.

— Опитах се, но всеки път след това, когато те засичах, ти изчезваше, и останах с чувството, че ме избягваш.

— Не исках да ни е неловко.

— Да де, нищо неловко нямаше в това да се криеш зад саксийното цвете, като влязох в сряда в трапезарията да обядвам.

— Не се криех. Аз… ъъ… дишах. Кислород, нали се сещаш. От растението. Там въздухът е много наситен с кислород.

Пъхни глава във фурната сега.

— Много ясно. Трябваше да се досетя.

— Много е здравословно, но малцина го знаят.

Остави я, докато АКЪЛЪТ СЕ ОПЕЧЕ.

— Не, сигурен съм, че…

— Ама ти сериозно ли? — изпелтечи Миранда. — Че ти е било хубаво, като те целунах?

— Да. Много.

Ръцете й се разтрепериха. Тя посегна и го придърпа към себе си.

И точно когато музиката замлъкна, лампите над аварийния изход светнаха и един металически глас обяви по високоговорителя:

— Моля, поемете към най-близкия изход и напуснете незабавно сградата.

Тълпата, втурнала се към вратата, водена от четирима мъже в бронирано облекло, ги отблъсна в различни посоки. Гласът продължаваше да повтаря призива, но Миранда не чуваше нито него, нито писъците на Ариел Уест, че някой щял да си ПЛАТИ, задето ПРОВАЛИЛ нейната ВЕЧЕР, нито пък онзи напушен здравата, който разправяше „Пич, това е най-якият финал за абитуриентски бал, човече“. Но чу отново сърдечния ритъм на заместник-шерифа Рейнълдс — едно, две, три, ча-ча-ча, леко заглушен от бронираната жилетка. Това не беше учебна тревога.

— Заради нас е, нали? — притичалата Сиби застана до Миранда. — Тези щурмоваци са дошли заради нас.

— Да.

— Права беше, трябваше да се укрия. Аз съм си виновна. Не искам никой да пострада. Ще се предам на тези хора и те ще трябва да…

— След всичко това? — прекъсна я Миранда.

— И когато ти остават само три часа? Точно ти, момичето — миксер? Тая няма да я бъде. Още не сме приключили. Можем да се измъкнем от това, и още как!

Опитваше се да говори уверено, но беше обзета от ужас. Какви ги вършиш бе? — упрекнаха я по канал „За нищо не ставаш“.

Представа си нямам.

Сиби я погледна, и в очите й искреше надежда.

— Сериозно? Сещаш се за изход?

Миранда преглътна, вдъхна дълбоко и й нареди:

— След мен.

А наум си каза: „Не се издънвай, моля те“.