Мишел Джафи
Целуни и предскажи (13)

13

Миранда седеше в колата и наблюдаваше как корабът изчезва зад хоризонта и отнася Сиби по нейния път. Нямаш време за офлянкване, напомни си тя. Да, заместник-шериф Рейнълдс отиваше в затвора, но можеше да говори, а ти знаеш, че той излъга за това как те е открил, което значи, че някой в Чатсуърт знае нещо, а после изниква и въпросът кой е определил награда за главата ти, и…

Мобилният й телефон иззвъня. Тя посегна към якето си на седалката и се опита да бръкне в джоба си и да го извади, но белезниците й пречеха. Обърна джоба и изсипа всичко в скута си.

На последното иззвъняване успя да се обади.

— Ало?

— Миранда? Уил се обажда.

Сърцето й замря.

— Здравей. — Изведнъж се смути. — Ти, ъъ… добре ли прекара на бала?

— На моменти. А ти?

— И аз на моменти.

— Потърсих те след бомбената заплаха, но никъде не те видях.

— Да, настана суматоха.

И двамата се умълчаха, а после почнаха да говорят един през друг. Той каза „Първо ти“, а тя „Не, ти“, после и двамата млъкнаха, и накрая той наруши мълчанието:

— Слушай, не знам дали смяташе да идваш у Шон за купона. Всички са тук, купонът тече, но…

— Но?

— Чудех се дали не ти се иска вместо това да закусим заедно? Във Вафлената къща? Само двамата?

Миранда забрави да диша.

— Това ще е просто фантастично! — възкликна тя. После си спомни, че не бива да показва въодушевлението си и додаде: — Тоест, сигурно няма да е лошо.

Уил се разсмя с онзи свой смях, който разтапяше маслото върху закуската, и каза:

— И според мен ще е просто фантастично.

Тя затвори и забеляза, че ръцете й треперят.

Щеше да закусва с момче. И то не с кое да е, а с Уил. Момчето с космическите гащи, което смяташе, че тя е секси.

И най-вероятно луда. А това в комбинация с аксесоари като белезници надали ще е в нейна полза.

Тя отново се опита да счупи гривните, но не можа. Или белезниците не бяха обикновени, или нокаутирането на десет души за една нощ — осем, по-точно, защото двама ги беше нокаутирала по два пъти — беше пределът на силите й. Интересно, нейните сили си имаха предел. Много имаше да учи за способностите си. По-нататък.

В момента разполагаше с половин час, за да намери някакъв друг начин да ги махне. Започна да набутва нещата от скута си обратно в джоба, за да не й пречат да кара, а после се спря, защото забеляза непозната кутийка.

Беше онази кутийка, която Сиби й беше дала при срещата им — сериозно, възможно ли беше да се е случило само преди осем часа?! И беше казала нещо странно. Сега Миранда си спомни — Сиби й подаде табелата с името и кутийката и каза „Трябва да е твое“. Но беше подчертала друга дума. „Трябва да са твои“.

Отвори кутийката. Вътре върху черен плюш лежеше ключ от белезници.

Готова ли си да поемеш бъдещето си в свои ръце?

Струваше си да опита.