Даун Кук
Мадисън Ейвъри и мрачният жътвар (2)

2

Мъглата на нищото бавно се отдръпваше от мен с болезнени убождания, и чух двама души да се карат. Гадеше ми се — не защото целият гръб така ме пареше, че направо не можех да дишам, а от чувството на безпомощен страх, което приглушените, ту усилващи се, ту притихващи гласове дошли от миналото ми. Почти усещах мекотата на плюшеното ми зайче, докато, свита на кълбо, слушах как двамата души, които представляваха целия ми свят, ме плашат без всякаква причина. И двамата ми казаха, че не съм виновна аз, но това ни най-малко не намали мъката ми. Мъка, която трябваше да крия в себе си, и накрая тя се превърна в част от мен. Мъка, проникнала в костите ми. Ако плачех в прегръдките на мама, това би означавало, че я обичам повече. Ако плачех на рамото на татко — че обичам повече него. Много гаден начин да пораснеш.

Но тези… тези двамата, които се караха, не бяха родителите ми. Все едно се караха две хлапета.

Поех си дъх и установих, че ми е по-лесно. Бодежите се разсеяха и последните остатъци от мъглата и дробовете ми се размърдаха. Боляха ме, сякаш някой беше седнал върху тях. Усетих се, че очите ми са затворени, отворих ги и видях точно под носа си размазано черно петно. Миришеше тежко на пластмаса.

— Тя беше на шестнайсет, като се качи в тази кола. Ти си виновен! — изрече, странно заглушен, пламенно млад, но мъжествен глас. Останах с явното впечатление, че караницата беше започнала отдавна, но си спомнях само откъслеци от нея сред тревожните мисли за нищото.

— Няма да ми лепнеш вината за това! — заяви едно момиче със също толкова приглушен и решителен глас. — Беше на седемнайсет, когато той я прехвърли от другата страна. Издънката си е твоя, не е моя. Бог да те пази, та тя беше точно пред теб! Как успя да не уцелиш?

— Не уцелих, защото тя не беше на седемнайсет! — сопна й се той. — Беше на шестнайсет, когато той я забърса. Откъде да знам, че той ме преследва? Как така не си била там? Издъни се, и то здравата.

Момичето изохка обидено. Беше ми студено. Поех си по-дълбоко дъх и усетих прилив на сила. Бодежите отслабнаха, повече не ме болеше. Беше задушно, усещах топлината на дъха си. Не беше тъмно — намирах се някъде на закрито.

— Ти, малък пикльо! — кресна момичето. — Не ми разправяй, че аз съм се издънила! Тя издъхна на седемнайсет. Затова не бях там. Така и не ме уведомиха.

— Но аз не се занимавам с шестнайсетгодишни! — Гласът му стана заядлив. — Мислех, че ще преобърне момчето.

Внезапно разбрах, че размазаното черно петно, което връщаше дъха ми обратно към мен, е найлон. Вдигнах ръце и ноктите ми страхливо го побутнаха. Облегнах се назад, почти в паника.

Сложили са ме на маса? Да, един човек трудно би успял. Бутнах найлона от мен. Две хлапета стояха до една мръсна бяла врата и се обърнаха изненадано. Бледото лице на момичето се изчерви, а момчето се дръпна, сякаш засрамено, че са го хванали да се кара с нея.

— О! — Момичето метна дългата тъмна плитка на гърба си. — Станала си. Ами, здравей. Аз съм Луси, а това е Барнабас.

Момчето сведе очи и махна свенливо.

— Здрасти — поздрави той. — Как я караш?

— Ти беше с Джош — посочих го с треперещ пръст и той кимна, все така, без да ме поглежда. Костюмът му изглеждаше странно до нейните шорти и потниче. И двамата носеха медальони с черни камъни на шиите. Бяха съвсем невзрачни, но ми привлякоха окото, защото бяха единственото общо нещо между двамата. Освен сръднята помежду им и изненадата от мен.

— Къде се намирам? — попитах. Барнабас трепна — дългуч, който пристъпяше от крак на крак на настлания с плочки под.

— Къде е Джош? — Колебаех се, разбирах, че съм в болница, но… Чакайте малко. Бяха ме затворили в тъп чувал за трупове?

— В моргата ли съм? — попитах стреснато.

— Какво търся аз в моргата?

Размърдах се трескаво, извадих краката си от чувала, скочих на пода и токчетата ми изтракаха като някакъв шантав контрапункт, щом се изправих. На китката ми имаше вързан с ластик етикет. Махнах го и той отскубна и няколко косъмчета. Полата ми беше разкъсана догоре и цялата изцапана с грес. По мен бяха полепнали пръст и трева и вонях на поле и на антисептичен препарат. Надали щяха да ми върнат депозита.

— Някой е сбъркал — казах и пъхнах етикета в джоба си, а Луси изсумтя.

— Барнабас — каза тя и той се спече.

— Не съм виновен аз! — възкликна той и се врътна към нея. — Тя беше на шестнайсет, когато се качи в колата. Аз с шестнайсетгодишни не се занимавам! Откъде да знам, че имала рожден ден?

— Така ли? Е, умряла е на седемнайсет, значи проблемът е твой!

Умряла? Тия слепи ли са?

— Вижте какво! — Колкото повече стоях права, толкова по-укрепнала се чувствах. — Вие двамата се карайте, ако щете, докато слънцето се превърне в нова звезда, но аз трябва да намеря един човек и да му кажа, че съм добре. — И, тракайки с токчета, се запътих към мръснобялата двойна врата.

— Мадисън, почакай! — извика момчето. — Не можеш.

— Виж ме дали не мога! — възкликнах. — Баща ми страаашно ще се вбеси.

Минах покрай тях и изминах двайсетина крачки, и тогава ме порази усещането за откачване. Странното чувство ме връхлетя отникъде и, замаяна, аз се опрях с ръка на една празна маса. Дланта ми се схвана и я отдръпнах като опарена — стори ми се, че студеният метал докосва костите ми. Чувствах се… като сюнгер. Тънка. Тихото жужене на вентилатора се заглуши. Дори и туптенето на сърцето ми се чуваше отдалече. Обърнах се с ръка на гърдите, за да се опитам да се почувствам пак нормално.

— Какво…

В другия край на стаята Барнабас вдигна кльощавите си рамене.

— Ти си мъртва, Мадисън. Съжалявам. Като се отдалечиш твърде много от нашите амулети, и започваш да губиш вещественост.

Той посочи към носилката. Погледнах.

И целият ми въздух изскочи. Коленете ми се подгънаха и аз се строполих върху празната маса. Още бях там. Тоест, върху носилката. Лежах върху нея в разкъсан чувал за трупове и изглеждах съвсем дребничка и бледа. Натруфената ми рокля се диплеше около мен — елегантна картина на забравена елегантност от друго време.

Мъртва ли бях? Но аз усещах как сърцето ми тупти.

Крайниците ми омекнаха и започнах да се свличам.

— Супер. Тя е от тия, дето припадат — подметна иронично момичето.

Барнабас се втурна да ме хване. Обгърна ме с ръце и главата ми клюмна. Щом ме докосна, всичко бързо си дойде на мястото — звуци, миризми, дори пулсът ми. Клепачите ми трепнаха. На педя от мен устните на Барнабас се свиха. Беше много близо и усещах мирис на слънчогледи.

— Що не вземеш да млъкнеш? — сопна се той на Люси и ме пусна на пода. — Да проявиш малко съчувствие? Та нали това ти е работата!

Студът на фаянсовия под се просмука в мен и сякаш разкара сивото пред очите ми. Как можех да съм мъртва? Мъртвите припадаха ли?

— Не съм мъртва — казах неуверено. Барнабас ми помогна да седна и подпря гърба ми на крака на масата.

— Да, мъртва си. — Той приклекна до мен. Гледаше ме загрижено с широко отворени кафяви очи. Искрено. — Много съжалявам. Аз мислех, че той ще преобърне Джош. Обикновено не оставят улики след себе си, като кола например. Сигурно наистина си прекършено перо в крилата им.

Мислите ми се устремиха към катастрофата. Притиснах с длан корема си. Джош беше там. Помня го.

— Той ме мисли за мъртва. Говоря за Джош.

— Че ти си мъртва! — подметна язвително Луси от другия край на стаята.

Погледнах носилката. Барнабас се изпречи пред мен и закри гледката.

— Кои сте вие? — попитах, щом замайването ми мина.

Барнабас се изправи.

— Ние сме… Животопрекъсващ Екип за Тотално Възстановяване, Адаптация и Разузнаване.

Замислих се. Животопрекъсващ Екип за Тотално… Ж. Е. Т. В. А. Р.?

Олеле мале! Адреналинът се втурна във вените ми. Надигнах се, вторачила очи в собственото си тяло на носилката. Аз бях тук. Бях жива! Това там можеше да съм аз, но аз стоях и тук.

— Вие сте мрачните жътвари! — възкликнах и заобиколих опипом масата, така, че да застане между мен и тях. Пръстите на краката ми се вкочаниха, спрях и погледът ми се стрелна към амулета, окачен на врата на Барнабас.

— Господи, аз съм мъртва — прошепнах. — Не е възможно! Не съм готова за смъртта. Още не съм приключила! Та аз съм само на седемнайсет!

— Ние не сме мрачни жътвари. — Луси беше скръстила отбранително ръце, все едно я бях настъпила по божото място. — Ние сме бели жътвари. Черните жътвари убиват хората, преди монетата им да се е преобърнала, белите жътвари се опитват да ги спасят, а мрачните жътвари са гадни предатели, които много се фукат и няма да доживеят да видят как слънцето отново се превръща в прах.

Барнабас изглеждаше смутен и само пристъпяше от крак на крак.

— Мрачните жътвари са бели жътвари, подмамени да работят за… другата страна. Те не убиват много, защото черните жътвари не им дават, но ако има някое внезапно и масивно покосяване, тогава те отиват и вземат няколко души по-рано по възможно най-драматичния начин. Хамали. Никаква класа нямат.

Последното беше произнесено със сърдит глас и аз се удивих на това съперничество. Заотстъпвах назад, докато пак не се почувствах гъбеста. Оглеждайки амулетите им, заситних напред, докато усещането отмина.

— Вие убивате хора. Така каза Сет. Спомена, че щял да ми убие душата! Вие наистина убивате хора!

Барнабас прокара ръка по тила си.

— А, не, не убиваме. През по-голямата част от времето. — Той погледна Луси. — Сет е черен жътвар, тъмен жътвар. Ние идваме само когато те набележат някого без време или стане някоя грешка.

— Грешка? — Вдигнах глава с надежда. Дали това означаваше, че могат да ме върнат?

Луси излезе напред.

— Виж сега, ти не трябваше да умираш. Черен жътвар те е взел, преди монетата ти да се е обърнала. Нашата работа е да ги спираме, но понякога не успяваме. Дойдохме да ти поднесем официално извинение и да те отведем, където трябва. — Тя погледна намръщено Барнабас. — И щом той признае, че грешката е негова, аз мога да те изведа оттук.

Вцепених се. Не исках да се гледам на носилката.

— Никъде няма да ходя. Щом сте се объркали, добре, върнете ме обратно! Ето ме там. — Направих крачка напред, изгубила и ума, и дума от страх. — Нали можете?

Барнабас се намръщи.

— Вече е твърде късно. Всички знаят, че си починала.

— Не ми пука! — креснах, а после внезапно хрумналата ми мисъл ме порази и усетих как лицето ми изстина. Татко. Той си мислеше, че аз съм…

— Татко… — прошепнах в паника. Вдъхнах въздух, обърнах се към вратата и хукнах.

— Чакай! Мадисън! — изкрещя Барнабас, но аз се врязах във вратите, залитнах и минах през тях, макар че се открехнаха едва десетина сантиметра. Ала минах в другото помещение. Бях минала през тях, все едно изобщо не съществувах.

Там на едно бюро седеше някакъв дебелак, който при съвсем слабото изскърцване на вратата вдигна поглед. Малките му свински очички се разтвориха широко, той пое дълбоко дъх, зяпна и ме посочи.

— Станала е грешка! — заявих и тръгнах към сводестия изход на мъждиво осветения коридор. — Не съм мъртва.

Но отново се почувствах много странно — все едно бях от тънка мъгла, и се разсейвах. А и никой звук не беше нормален, и полезрението ми беше обвито в сиво по краищата, все едно гледам през тунел.

Зад мен Барнабас излезе в коридора и светът моментално стана отново нормален. Да, амулетът на врата му беше онова, което ми придаваше вещественост. Трябваше да си намеря такъв.

— Мъртва е — каза той, без да забавя ход, и ме хвана за китката. — Вие халюцинирате. Нея я няма тук. И мен ме няма.

— Откъде се появихте? — изцеди дебелакът, вторачен в нас. — И как сте влезли там?

Луси нахлу и двойната врата се удари в стената с такъв трясък, че двамата с онзи на бюрото подскочихме.

— Мадисън, стига си била труп. Да тръгваме.

Това на техника му дойде твърде много и той посегна към телефона.

Помъчих се да се изтръгна, но Барнабас не ме пускаше.

— Трябва да говоря с татко! — възкликнах, и той ме събори на земята.

— Тръгваме — заяви той, като ме гледаше заплашително. — Веднага.

Побеснях и го настъпих по крака. Той нададе вой и дръгнестото му тяло се преви одве. Луси му се присмя, а аз хукнах към коридора. „Само се пробвайте да ме спрете“ — мислех си, и изведнъж се врязах в нещо голямо и топло, което миришеше на коприна. Дръпнах се и се уплаших — беше Сет. Той ме беше убил с кинжал, който не остави никакъв белег, след като не успя да ме убие с падане на кола отвисоко. Той беше черен жътвар. Беше моята смърт.

— Какво правите тук вие двамата? — попита той, щом видя Барнабас и Луси. Интонациите на гласа му бяха познати, но прозвуча съвсем необичайно за ушите ми. А мирисът на море сега се бе превърнал в мирис на разложено.

— Точно така — продължи той и отново се вторачи в мен. Потръпнах. — Ти умря точно на рождения си ден. Двама жътвари. Леле, леле, леле. Мадисън, кралицата на драмите. Радвам се, че си станала. Време е за тръгване.

Свита и уплашена, аз заотстъпвах назад.

— Не ме докосвай!

— Мадисън! — извика Барнабас. — Бягай!

Но можех да бягам единствено към моргата. Луси застана пред мен с разперени ръце, сякаш можеше да спре Сет само със силата на волята си.

— Ти какво правиш тук? — попита тя с разтреперан глас. — Тя вече е мъртва. Не можеш да я преселиш два пъти.

Сет уверено повлече крак напред.

— Както каза и ти, преселих я аз. Тя е моя, щом я искам.

Барнабас пребледня.

— Ти никога не се връщаш да ги вземеш. Ти си… — погледът му се стрелна към камъка на врата на Сет. — Значи, ти не си черен жътвар?

Сет се ухили, все едно всичко това беше една голяма шега.

— Не, не съм. Нещо повече съм. На тебе ще ти дойда много. Махай се, Барнабас. Просто си тръгвай. Няма да те заболи.

Гледах безпомощно Барнабас. Кафявите му очи срещнаха моите и той забеляза страха ми. Личеше си, че събира смелост.

— Барнабас! — извика Луси. — Недей!

Но Барнабас се втурна към мрачната фигура в черна коприна. С движение, толкова небрежно, че да те хване страх, Сет се обърна и го халоса с опакото на ръката си. С разперени ръце и крака Барнабас полетя назад, удари се в стената и се свлече на пода, студен.

— Бягай! — кресна Луси и ме заизбутва към моргата. — Стой на слънце. Не позволявай на черните крила да те докоснат. Ще извикаме помощ. Някой ще те намери. Махай се оттук?

— Как? — възкликнах. — Той е запречил единствената врата!

Сет отново се размърда и този път халоса Луси. Тя се свлече на място и останах само аз, защото техникът или беше припаднал, или се криеше под бюрото. С разтреперана челюст аз се изправих в пълен ръст — колкото си беше — и пооправих роклята. Явно загазих още по-здраво.

— Тя те караше да бягаш през стените — каза Сет с едновременно познат и непознат глас. — На слънце ти имаше по-голям шанс срещу черните крила, отколкото срещу мен под земята.

— Но аз не мога… — И тогава погледнах двойната врата. Бях минала през нея и крилата й се открехнаха само на няма и педя. Какво бях аз, по дяволите? Призрак?

Сет се усмихна и аз настръхнах.

— Радвам се да те видя, Мадисън, сега, когато наистина мога да те… видя. — Той свали маската си и я пусна на земята. Лицето му беше красиво, като омекнало каменно изваяние.

Облизах устни и студ ме прониза чак до костите, когато си спомних как той ме целуна. Притиснала ръка до гърдите си, аз заотстъпвах. — Опитвах се да изляза от обсега на влияние на Барнабас и Луси, за да побягна през стените. Хей, щом господин Ужасникът мислеше, че го мога, сигурно го можех.

Сет ме следваше, крачка по крачка.

— Ще тръгнем заедно. Никой няма да повярва, че съм те убил, ако не те хвърля в краката им.

Токчетата ми тракаха и аз продължавах да отстъпвам. Погледът ми се стрелна към Барнабас и Луси — и двамата все още лежаха на пода.

— Благодаря, но предпочитам да остана.

Сърцето ми тупкаше, а гърбът ми опря в стената. Изпъшках неволно. Бях достатъчно далеко от тях и трябваше да съм рехава, ала не бях. Погледнах Сет, после черния камък на врата му. Беше същият. По дяволите!

— Нямаш избор — каза той. — Аз съм този, който те уби, и ти си моя.

Посегна и ме хвана за китката. Адреналинът ми се надигна и аз се дръпнах.

— Как пък не! — и го изритах в пищяла. Явно го усети — засумтя и се преви от болка, но не ме пусна. Лицето му попадна в моя обсег. Хванах го за косата, вдигнах коляно и натресох носа му в него. Усетих как пука хрущялът и ми се догади.

Той започна да ругае на език, от който ме заболя главата. Пусна ме и рухна по гръб.

Трябваше да се махна оттук. Трябваше да стана веществена, или никога нямаше да успея. С разтуптяно сърце грабнах медальона му и издърпах огърлицата през главата. Камъкът пареше в ръката ми като огън. Стиснах го в юмрук, готова да страдам, ако това беше цената да остана цяла.

Сет се стовари на пода, зяпнал срещу мен, с лице, оплискано в червена кръв. Изглеждаше изненадан, все едно се е натресъл в стъклена стена.

— Мадисън… — изхъхри Барнабас на пода. Обърнах се и го видях да се взира в мен с изпълнен с болка, разфокусиран поглед.

— Бягай — каза ми той.

Стиснала амулета на Сет, аз се обърнах към празния коридор… и побягнах.