Даун Кук
Мадисън Ейвъри и мрачният жътвар (1)

1

Британски генерал, дама в рокля и пират влизат в гимнастически салон, мислех си, докато гледах телата, движещи се в стряскащ хаос от заприщена, неопитна, тийнейджърска страст. Не се и съмнявайте, гимназия „Ковингтън“ ще превърне бала в майтап. Да не споменаваме, че е и моят седемнайсети рожден ден. Какво правех тук? Училищният бал се прави с истински рокли и музика на живо, а не с наети костюми, механична музика и хартиени ленти. А моят рожден ден трябва да е… всичко друго, но не и това.

— Сигурна ли си, че не искаш да танцуваш? — ревна Джош в ухото ми и ме окъпа със сладникавия си дъх. Мъчех се да не се намуся, вперила очи в часовника до таблото за резултатите във физкултурния салон и се чудех дали един час престой е достатъчен, за да не ме подложи татко на кръстосан разпит. Музиката беше тъпа — еднообразно ритмично думкане, пак, и пак. А басът беше издънен до дупка.

— Да. — Дръпнах се в такт с музиката, когато ръката му се опита да пропълзи по кръста ми. — Още не ми се танцува.

— Нещо за пиене? — пробва се той пак и аз извъртях бедро и кръстосах ръце, за да скрия деколтето си. Още чаках феята на деколтетата да ми го напълни, но корсетът на роклята избутваше всичко нагоре, то изглеждаше по-голямо и аз се стеснявах.

— Не, благодаря — въздъхнах аз. Сигурно не ме чу, но схвана основната идея — извърна очи и се загледа в танцуващите. Дълги бални рокли и оскъдни костюми на барманки, размесени с пирати и моряци авантюристи. Такава беше темата на бала. Пирати. Боже мой! В старото ми училище два месеца работех в комитета по бала. Щеше да е направо фантастичен, на шлеп, огрян от лунна светлина и с истинска група, която да свири на живо, но нееее! Мама каза, че татко трябвало да си общува с мен. Че преживява криза на средната възраст и трябва да поднови контакта с нещо от миналото му, което не е свързано със скандали. Аз мисля, че тя просто се уплаши, като ме хвана да се измъквам навън късно вечер, за да изпия едно капучино, и ме прати обратно при татко в Тъпоград, САЩ, защото знаеше, че него го слушам повече от нея. Добре, де, след полунощ беше. И може да съм имала предвид нещичко повече от кофеин. И, да, вече бях наказана заради това, че съм останала навън до много късно предната събота, но нали тъкмо затова се наложи да се измъквам тайно.

Опипах колосаната дантела на колониалната ми рокля и се зачудих дали някой от тези тук си има понятие какво представлява истинският купон. А може и да не им пукаше.

Джош беше застанал пред мен, кимаше в такт с музиката и явно му се танцуваше. Наблизо, до масата с храната, беше оня, който се вмъкна подир нас. Гледаше към мен и аз се втренчих в него, като се чудех мен ли е набелязал, или Джош. Щом забеляза, че го гледам, той се обърна.

Пак извърнах очи към Джош, който почти се беше разтанцувал между мен и движещите се хора. Всъщност, замислих се аз, докато той пристъпяше от крак на крак и кимаше в такт с музиката, костюмът му стоеше така, че превръщаше високия му ръст, кльощавината и непохватността му в ефект — традиционен костюм на британски генерал в червено и бяло, с фалшивия меч и с еполетите. Идея на баща му, сигурно защото беше ВИП на ВИП-овете в изследователския институт, който даваше работа на всички, откакто военната база се беше преместила в Аризона, но се съчетаваше добре с моя натруфен тоалет с дантели и корсет.

— Хайде де, всички танцуват — запридумва ме той, щом забеляза, че го гледам, но аз поклатих глава. Направо ми беше жал за него. Напомняше ми за момчетата от фотографския клуб, които се преструваха, че вратата на тъмната стаичка е заключена, та току-виж им се отворил парашута. Не беше честно. Цели три години се учих как да се вписвам сред готините мацки, а сега пак бях с приятните, но непопулярни момчета, и нагъвах кексчета в гимнастическия салон. На моя рожден ден при това.

— Не — отрязах го. Превод: извинявай, но не ме интересуваш. Вземи се откажи.

Дори и твърдоглавият, непохватен Джош със счупените очила успя да го схване и както се олюляваше, спря и се втренчи в мен със сините си очи.

— Боже, ама ти си кучка, знаеш ли? Поканих те само защото татко ме накара. Ако ти се танцува, аз ще съм ей там.

Дъхът ми секна и аз зяпнах насреща му, все едно ме беше фраснал в корема. Той вдигна наперено вежди и се отдалечи с ръце в джобовете и вирната брадичка. Две момичета се раздалечиха, за да мине между тях, и пак се приведоха една над друга и заклюкарстваха, като ме поглеждаха.

Господи, поканили са ме от съжаление. Запримигвах начесто и спрях да дишам, докато се мъчех стаята да не се размаже пред погледа ми. Ужас, не само, че бях новото момиче, ами и ме бяха поканили от съжаление! Баща ми се беше подмазал на шефа си и той беше накарал сина си да ме покани.

— Син на мъртво пале! — Прошепнах, като се чудех дали всички ме гледат, или само така ми се струва. Отметнах късата си руса коса зад ухото и се дръпнах към стената. Залепих се за нея с кръстосани ръце и се престорих, че Джош е отишъл да донесе нещо газирано. Вътрешно умирах. Бяха ме зарязали. Не, беше ме зарязал смотаняк.

— Браво бе, Мадисън — рекох си кисело. Представих си клюките в понеделник. Забелязах Джош при масата с храната — преструваше се, че ме пренебрегва, но без да бие много на очи. Мъжът в моряшкия костюм, който ни проследи, разговаряше с него. Все още не бях убедена, че е негов приятел, въпреки че той го тупаше по лакътя и му сочеше момичетата, танцуващи в рокли с твърде дълбоки деколтета за такива вихрени танци. Това, че не го познавах, не беше изненадващо — аз избягвах всички, по простата причина че никак не ме радваше, че съм тук, и не възразявах всички да го разберат.

Не бях нито спортистка, нито зубрачка — у дома бях член на фотографския клуб. Въпреки усилията ми, очевидно не се вписвах сред куклите Барби. Не бях и гот, умница, друсалка или от ония хлапета, които си играеха на учени като мама и татко в изследователския институт. Никъде не се вписвах.

Поправка, помислих си, щом Джош и морякът се разсмяха. Вписвам се сред кучките.

Онзи проследи погледа на Джош към друга група момичета, които се кискаха на някаква подхвърлена от него шегичка. Кестенявата му коса се подаваше от моряшкото му кепе, а с чисто бялата си риза приличаше на всички останали, които бяха предпочели моряк пред пират. Беше висок и в движенията му имаше някаква плавна грация, която издаваше, че вече е престанал да расте. Изглеждаше по-голям от мен, но нямаше как да е много по-голям. Нали бяхме на училищен бал.

А аз няма нужда да стоя тук — помислих си изведнъж и се оттласнах с лакти от стената. Джош можеше да ме закара у дома, но и татко щеше да дойде да ме вземе, ако му се обадя.

Залъкатуших през тълпата към двойната врата, но забавих тревожно крачка — той щеше да ме пита защо Джош няма да ме изпрати до вкъщи, и всичко щеше да лъсне. Нотацията да се държа мило и да се старая да се вписвам все щях да я преживея, но какъв срам…

Вдигнах очи и забелязах, че Джош ме гледа. Онзи с него се опитваше да привлече вниманието му, но очите на Джош се взираха в моите. Подигравателно.

С това чашата преля. Не, нямаше да се обадя на татко. Нито пък да се кача в колата на Джош.

Щях да се прибера пеш. Всичките пет мили. На токчета. По дълга памучна рокля. Във влажна априлска нощ. С напращяло деколте. Какво толкова лошо можеше да ми се случи? Да ме блъсне избягала крава? Их, как ми липсваше моята кола.

— Браво на тебе, момиче! — смънках и събрах целия си кураж заедно с полите на роклята си и тръгнах с наведена глава, а раменете ми се блъскаха в танцуващите, докато вървях към вратата. Тук не ми беше мястото. Хората разговаряха, но на мен не ми пукаше. Нямах нужда от приятели. Приятелите много ги надценяват.

Музиката премина в някакво бързо парче и щом тълпата се размърда и неловко смени ритъма, погледнах нагоре. И се заковах на място, когато забелязах, че още една крачка, и щях да се блъсна в някого.

— Извинявай! — Опитах се да надвикам музиката, но после замръзнах неподвижно и се вторачих в него. Леле-мале, господин Секси Пиратски капитан! Къде е бил през последните три седмици и дали там, откъдето беше дошъл, нямаше и още?

Никога досега не бях го виждала, нито веднъж, откакто се бях забила в този град. Щях да го запомня. И може би да се напъна малко повече. Изчервих се, пуснах полата си и посегнах да прикрия деколтето си с ръка. Боже, чувствах се като британска уличница, на която всичко й е избутано нагоре. Момчето беше облечено в черен прилепнал пиратски костюм, а на гърдите му беше окачен медальон със сив камък. Виждах къде се отваря якичката му. Маска като на Зоро скриваше горната половина на лицето му. Широките й копринени краища се спускаха по гърба му, върху разкошната му, вълниста черна коса. Беше по-висок от мен, горе-долу, една педя. Плъзнах поглед по стегнатата му фигура и се зачудих къде ли се е крил досега.

Със сигурност не и в репетиционната на оркестъра или в класа по американско правителствено управление на госпожа Фейръл, помислих си, докато лъчите на въртящите се светлини играеха по него.

— Моите извинения. — Той ме хвана за ръката и дъхът ми секна, не от докосването му, а от това, че произношението му не беше от Средния запад. Някакво бавно и меко издишване, гарнирано с безупречна прецизност, които говореха за вкус и изтънченост. Почти чувах звънтенето на кристал и тихия смях в него, утешителните звуци, които неведнъж ме бяха приспивали, докато вълните се разбиваха в брега.

— Ти не си оттук — изтърсих, и се наведох, за да го чуя по-добре.

По лицето му разцъфна усмивка, мургавата му кожа и тъмната му коса бяха като балсам, толкова познати сред бледите лица и русите коси на затвора на Средния запад, в който се намирах.

— Тук съм временно — обясни той. — Дойдох по обмен, така да се каже. Също като теб. — Той огледа с презрение хората, които се кълчеха около нас, не уцелваха ритъма и ни най-малко не бяха оригинални. — Тук има твърде много крави, не мислиш ли?

Прихнах, като се молех наум да не изглеждам като празноглавка.

— Да! — Изкрещях и го дръпнах надолу, за да не му викам на ухото. — Обаче аз не съм по обмен. Дойдох тук от Флорида. Майка ми живее там, на вътрешното крайбрежие, ама сега съм тука при татко и няма мърдане. Съгласна съм. Прав си, ужасно е. Ти поне ще се прибереш у дома.

А къде е твоят дом, господин секси пират?

До мен стигна намек за отлив и канали с вода, надигнал се от него като спомен. И въпреки че някои биха решили, че е неучтиво, от очите ми бликнаха сълзи. Старото училище ми липсваше. Колата ми липсваше. Приятелите ми липсваха. Защо мама беше избухнала така?

— Да, у дома — рече той с упоителна усмивка и езикът му се мярна за миг, когато облиза устни и изпъна рамене. — Трябва да се махнем от дансинга. Пречим им да… танцуват.

Сърцето ми се разтуптя. Не исках да помръдна. Той можеше да си отиде, или, още по-зле, някоя да го хване подръка и да го отмъкне.

— Да танцуваме? — предложих нервно. — Аз съм свикнала с друго, но ритъмът си го бива.

Усмивката му стана още по-голяма и обзелото ме облекчение ускори още повече пулса ми. О, господи! Струва ми се, че той ме харесва! Той пусна ръката ми, кимна, отстъпи назад и затанцува.

В първия момент аз не се сетих да го последвам, само го гледах. Не танцуваше зрелищно. Не, действаше по другия начин — бавните му движения бяха много по-въздействащи, отколкото ако ме беше развъртял из дансинга и го беше разчистил.

Щом забеляза, че го гледам, той се усмихна иззад тайнствената си маска със сиво-сините си очи и ми протегна подканващо ръка. Вдишах, пръстите ми се плъзнаха в топлата му длан и се оставих да ме увлече в танца.

Музиката беше рамката, в която той се движеше, и аз се обърках, докато се опитвам да следвам мелодията. Пристъпвахме с олюляване на всеки втори такт. Отпуснах се и просто затанцувах — оказа се, че като не мисля, е по-лесно. Усещах всяко движение на бедрата си и завъртане на раменете си — и започна да ме обзема някаква вътрешна тръпка.

Докато всички около нас продължаваха да правят бързи и резки движения, ние танцувахме бавно, разстоянието между нас се скъсяваше и все по-често се гледахме в очите, а аз ставах все по-самоуверена. Оставих се да ме води в ритъма на музиката, а сърцето ми биеше в такт с него.

— Почти всички тук ме наричат Сет — каза той и едва не развали магията на мига, но после ръката му леко ме прихвана през кръста и аз се облегнах на гърдите му. О, да. Така е по-добре.

— Мадисън — представих се. Харесваше ми. Така, да танцувам по-бавно от всички. Но музиката беше бърза и туптенето караше кръвта ми да бушува. Заради двете крайности всичко изглеждаше още по-дръзко.

— Не съм те виждала тук. От горния курс ли си?

Пръстите на Сет стиснаха тънкия памучен плат на роклята ми, или може би той просто ме придърпа към себе си.

— Аз съм най-добрият в класа — каза той и се наведе над мен, за да не се налага да крещя.

Цветните светлини играеха по фигурата му и аз се почувствах ефирна. Джош можеше и да ми пробутва номера, но не ми пукаше. Ето такъв трябваше да бъде моят бал.

— Това би обяснило нещата — казах и вирнах глава, за да го погледна в очите и да се опитам да го преценя. — Аз съм от по-долния клас.

Той се усмихна със затворена уста и аз се усетих мъничка и закриляна. Усмихнах се и аз. Усещах, че хората започват да ни гледат и да забавят танцовата си стъпка, докато се обръщат към нас. Надявах се Джош да има добра видимост. Ще ме нарича кучка, а?

Вирнах брадичка и дръзнах да притегля Сет по-близо към себе си, телата ни се докоснаха, а после пак се отдалечиха. Сърцето ми щеше да се пръсне, но исках да нараня Джош. Исках клюката утре да е какъв идиот е, че ме е зарязал. Исках… нещо.

Ръцете на Сет се плъзнаха плавно около кръста ми — нито ме притискаха, нито искаха нещо, оставяха ме свободна, да танцувам както си искам, и аз се развихрих — движенията ми станаха по-знойни, такива тия хванати от гората селяндури бяха виждали само по телевизията. Устните ми трепнаха, щом забелязах Джош и онова моряче, с което той разговаряше непрекъснато. Лицето на Джош беше пребледняло от яд и аз му се усмихнах престорено.

— Искаш той да е наясно, че не си с него ли? — рече мечтателно Сет и аз вперих очи в неговите. — Той те е наранил — продължи Сет и мургавата му ръка опари с докосването си брадичката ми. — Трябва да му покажеш какво е загубил.

Моментът бе подходящ, и въпреки че бях наясно, че го правя от злоба, кимнах.

Сет спря и ме придърпа към себе си с плавен жест. Щеше да ме целуне. Знаех го. Личеше си по всяко негово движение. Сърцето ми тупкаше и аз обърнах лице нагоре, за да се срещнат устните ни, и усетих как коленете ми омекват. Хората около нас се спираха да гледат — едни се смееха, други завиждаха. Затворих очи и отпуснах тежестта си върху другия крак, и така продължихме да танцуваме, докато се целувахме.

Точно това исках. Там, където се докоснахме, ме обля горещина и ме заля на вълни, и всяка поредна вълна пламваше, колкото повече се приближаваше той. Никога досега не бяха ме целували така, не можех да дишам от страх, че ще разваля всичко. Бях го прихванала през кръста и го стиснах, щом той ме погали по бузата и ме прихвана, все едно щях да се скърша. Той имаше вкус на дим от дърва. Исках още — но ех, да знаех какво ще се случи…

Тих звук се откъсна от него, по-тих от далечен гръм. Ръцете му ме стиснаха по-здраво и адреналинът се втурна във вените ми. Устните му се изместиха и той продължи да ме целува.

Отдръпнах се тревожно назад, бездиханна, но с грейнали очи, възторжена. Сет бе приковал меланхоличен поглед в очите ми, леко развеселен, че съм се дръпнала.

— Това е само игра — каза той. — Сега той е по-мъдър. Както и ти. Той не е достоен за страданията ти.

Примигах, светлините се завъртяха бурно, а музиката продължи да гърми, незасегната от целувката ни. Всичко беше различно, но само аз се бях променила. Откъснах очи от Сет, но продължавах да се крепя с длан на кръста му. По бузите на Джош бяха избили червени петна. Изглеждаше сърдит.

Вдигнах вежда към него.

— Да вървим — казах и хванах Сет подръка. Не исках никой да дойде и да оспори позицията ми. Не и след онази целувка.

Пристъпвах уверено със Сет до себе си. Направиха ни път и се почувствах като кралица… Въпреки че музиката гърмеше, всички ни гледаха как плавно вървим към двойната врата, облицована с кафява хартия, за да прилича на дъбовата врата на замък.

Плебеи — помислих си, когато Сет я отвори и ме облъхна хладния въздух на коридора. Вратата зад нас се затвори и музиката притихна. Спрях бавно, токчетата ми тракаха по плочките. До стената беше поставена маса с хартиена покривка и една жена с уморен вид продаваше куверти. По-нататък в коридора три хлапета се въртяха около главния вход. Споменът за целувката ни отново се надигна в мен и внезапно ме изнерви. Това момче беше разкошно. Защо беше с мен?

— Благодаря ти — измърморих, погледнах нагоре, извърнах поглед и поруменях, докато се чудех дали той си е помислил, че говоря за целувката. — За това, че ме изведе оттам, без достойнството ми да пострада, по-точно — поясних и се изчервих още повече.

— Видях как постъпи той. — Сет ме поведе надолу по коридора, далеч от всички, към паркинга. — Или трябваше да постъпиш така, или да залееш дрехите му с пунш. А ти… — той се поколеба и изчака да го погледна. — Ти искаш отмъщението ти да е по-изтънчено.

Не можах да се сдържа — размазах се в лигава усмивка.

— Мислиш ли?

Той наклони глава — държеше се като много по-възрастен.

— Имаш ли с какво да стигнеш до вкъщи?

Спрях рязко, а той направи още една крачка и се обърна, разтворил широко очи от тревога. Тук, навън, беше хладно, и си казах, че сигурно заради това внезапно усетих студени тръпки.

— Аз… извинявай. — Той мигна, но не помръдна. — Не исках да… Ще остана с теб, докато извикаш някой да те прибере. Ще съм същински Адам.

— Не, не е това — побързах да кажа, засрамена от внезапно обзелото ме недоверие. Погледнах назад към жената пред гимнастическия салон, която ни наблюдаваше с ленив интерес. — Просто трябва да се обадя на татко и да му обясня какво става.

Сет се усмихна и белите му зъби проблеснаха.

— Разбира се.

Бръкнах в чантичката, която вървеше в комплект с роклята. Той се дръпна на няколко крачки, аз извадих телефона си и се подвоумих, докато се мъчех да си спомня номера на домашния ни телефон. Никой не вдигна, скърцането на отварящата се врата на гимнастическия салон накара и двама ни да се обърнем, и зъбите ми изскърцаха.

Телефонният секретар се включи и аз изтърсих припряно:

— Здравей, татко. Мадисън е. Егати. — Вкъщи ще ме докара Сет… — погледнах го въпросително, за да ми каже фамилията си.

— Адамсън — каза той тихо. Бе вперил поглед в Джош през прорезите на маската. По дяволите, колко красиви бяха очите му. С дълги, разкошни мигли.

— Сет Адамсън — заговорих. — Джош се оказа гадняр. След малко ще се прибера! — Но тъй като отсреща всъщност нямаше никой, татко нямаше какво да каже. Изчаках малко, все едно слушам, и добавих: — Добрееее съм. Той просто се държа кретенски. Хайде, доскоро.

Доволна, затворих телефона, прибрах го, хванах Сет подръка и го поведох към задния вход, и точно тогава ни настигна Джош. Токовете на официалните му обувки изтракаха по плочките.

— Мадисън… — Беше ядосан и задоволството ми нарасна.

— Здравей, Джош! — казах ведро и напрежението ми нарасна, щом той тръгна от другата ми страна. Не го и погледнах и усетих как ми става горещо. — Намерих кой да ме закара вкъщи, благодаря. — Макар да няма за какво, добавих мислено. Още му се сърдех. Или може би на баща си, че беше уредил всичко това.

— Мадисън, почакай.

Той ме улови за лакътя, аз се завъртях и спрях. Джош замря на място, дръпна се и ме пусна.

— Ти си гадняр — заявих, като оглеждах костюма му. Сега си мислех, че е много тъп. — Няма да позволя да ме канят от съжаление. Можеш да се… разкараш — смекчих израза, не исках Сет да реши, че псувам като моряк.

Джош ме хвана за китката и ме дръпна.

— Слушай ме! — каза той, и страхът в очите му спря възраженията ми. — Този не съм го виждал досега. Не ставай глупава. Нека аз те закарам у вас. Кажи на приятелките си каквото си искаш, ще го потвърдя.

Опитах се да въздъхна обидено, но корсетът не ми позволяваше и вместо това вирнах брадичка. Той знаеше, че нямам приятелки.

— Обадих се на татко. Всичко ще е наред. — Погледнах през рамо към високото момче с моряшкия костюм, което го бе последвало навън.

Но Джош не се отказа. Извих ръката си и щом посегнах да хвана китката му като при самозащита, той ме пусна, все едно го знаеше, и отстъпи крачка назад с широко отворени очи.

— Тогава ще ви проследя до вас — заяви той и стрелна с поглед Сет.

— Както щеш! — отметнах косата си. Тайно се радвах и се чудех дали пък Джош, в края на краищата, не беше толкова кофти. — Сет, на задния паркинг ли си паркирал?

Сет дойде — фигура, чиито меки движения бяха изпълнени с грация и изтънченост, още повече изпъкващи в сравнение с недодялаността на Джош.

— Насам, Мадисън.

Стори ми се, че съзирам победен блясък в очите му, когато ме хвана подръка. Нищо чудно. Очевидно беше дошъл без дама на бала, а сега сам щеше да си тръгне Джош.

Затраках шумно с токчета, демонстрирайки уверена женственост, докато вървяхме по коридора към далечната врата. Роклята ме караше да се чувствам елегантна, а Сет изглеждаше фантастично. Джош и мълчаливото му приятелче се влачеха подире ни като статисти от холивудски филм.

Сет ми отвори вратата, но тях остави самички да се оправят. Въздухът беше прохладен и ми се искаше да бях изкрънкала от татко още петдесет долара, за да взема и шала, който вървеше към този тоалет. Запитах се дали Сет би ми предложил сакото си, ако се оплачех.

Луната беше размазано петно зад облаците и докато Сет ме водеше надолу по стълбите, чувах как зад гърба ми Джош говори на приятеля си тихо и подигравателно. Стиснах зъби и последвах Сет до лъскавата черна кола, паркирана неправилно до бордюра. Беше кабриолет със свален гюрук, открит под облачното небе, и пак не можах да сдържа усмивката си, този път още по-широка. Може би не беше зле да се повозим и тогава той да ме откара вкъщи. Студ, не студ, исках да ме видят в тази кола до Сет, вятърът да развява косата ми, а музиката да гърми. Бях готова да се обзаложа, че има страхотен музикален вкус.

— Мадисън… — покани ме Сет и ми отвори вратата.

Стана ми неудобно, но в същото време се чувствах поласкана. Настаних се на ниската предна седалка и роклята ми се хлъзна по гладката кожа. Сет изчака да прибера полите си и внимателно затвори вратата. Сложих си колана, а той заобиколи колата отзад. Черната боя лъщеше на приглушеното сияние на лампите. Прокарах пръсти по гладката повърхност и се усмихнах самодоволно, когато видях, че Джош изтича към колата си.

Сет ме стресна, когато се плъзна зад кормилото — изобщо не го чух да отвори вратата. Той запали мотора и плътното му боботене ми хареса. От уредбата екна някакво агресивно парче. Вокалите не бяха на английски, но това само допълваше всичко останало. Фаровете на Джош светнаха и потеглихме. Сет въртеше кормилото с една ръка.

Пулсът ми се ускори, когато го погледнах, огрян от мъждивото сияние. Хладният въздух облъхваше кожата ми, набрахме скорост и вятърът развя косата ми.

— Аз живея в южната част — казах, когато стигнахме шосето и той зави нататък. Фаровете на Джош светеха зад нас. Наместих се на седалката, искаше ми се Сет да ми беше предложил палтото си. Но откакто се качих в колата, той не ми беше казал и дума, дори не ме беше погледнал. Преди това той бе целият изтъкан от тайнственост и увереност. А сега бе изпълнен с… предвкусване? И макар и да не знаех защо, в мен бавно се зароди тревога.

Сет сякаш го усещаше и караше по тъмния път, без да ме поглежда.

— Късно е — каза той тихо и усетих как лицето ми пребледнява. — Лесно беше. Казах им, че ще е лесно, докато си млада и глупава. Почти не си струваше усилията. И несъмнено не ми достави никакво удоволствие.

Устата ми пресъхна.

— Моля?

Сет погледна пътя, после отново мен. Колата ускори ход, аз се дръпнах от него и се вкопчих в дръжката на вратата.

— Нищо лично, Мадисън. Ти си само едно име от списъка. Или, по-скоро, душа за убиване. Важно име, но все пак нищо повече от име. Казаха, че било невъзможно, а сега ти ще си моят пропуск за по-висша инстанция, ти и животецът ти, който вече няма да изживееш.

Какво ставаше, по дяволите?

— Джош — обърнах се аз към отдалечаващите се светлини на фаровете, а Сет наду газта. — Той ни следва. Татко знае къде съм.

Сет се усмихна и аз потръпнах, когато лунен лъч проблесна по зъбите му. Всичко останало бе скрито от мъглявата сянка на луната и писъка на вятъра.

— То пък, все едно, това променя нещо?

Господи, бях загазила здравата. Сви ме коремът.

— Спри! — настоях и стиснах дръжката на вратата, а с другата ръка отмятах косата от очите си.

— Спри и ме пусни да сляза. Не можеш! Хората знаят къде съм! Спри!

— Да спра ли? — усмихна се самодоволно той.

— Ще спра.

Той размърда крак, удари спирачки и завъртя кормилото. Изпищях, мъчех се да се хвана, за каквото и да е. Светът се завъртя. Целият ми въздух излезе с писък, а странното чувство за гръмотевичен шум се смеси с удара от спирането. Не бяхме на шосето. Земното притегляне идваше от неправилна посока. Осъзнах, че колата се преобръща и ме обзе паника.

Ужас. Бях в кабриолет.

Наведох се с длани зад врата и започнах да се моля. Рязък удар ме разтресе и всичко почерня. Ударът ми изкара въздуха. Струваше ми се, че съм с главата надолу. А после ме запокитиха в друга посока. Небето изсветля до сиво, аз поех жадно въздух, а колата отново се преобърна и пое по дигата.

Небето пак почерня и горната част на колата се удари в земята.

— Не! — писнах безпомощно, а после изстенах, когато колата рязко спря, изправена. Изхвърчах и предпазният колан едва ме задържа, мъчителни болки прорязаха гърба ми.

Беше тихо. Болеше ме, като дишам. Господи, цялото тяло ме болеше. Гледах разбитото предно стъкло и дишах тежко. Изпотрошените краища на прозореца мъждукаха на лунната светлина. Проследих начупената линия до таблото и видях, че Сет го няма. Вътрешностите ме боляха. Не виждах кръв, но ми се струваше, че имам някакво вътрешно нараняване. Жива ли бях?

— Мадисън! — извика някой отдалече и надвика хрипкавото ми дишане. — Мадисън!

Беше Джош. Извърнах очи към двата светли кръга върху дигата. Една неясна фигура слизаше надолу. Джош.

Поех си въздух да го извикам и изстенах — някой хвана главата ми и я извъртя.

— Сет? — прошепнах. Той изглеждаше невредим, стоеше до съсипаната кола, до вратата ми, в своя черен копринен пиратски костюм. Луната огряваше очите и медальона му и им придаваше сивкав отблясък.

— Още си жива — рече той безизразно и сълзите ми бликнаха. Не можех да помръдна, но всичко толкова силно ме болеше, че не ми се вярваше да съм парализирана. Егати гадния рожден ден, да му се не види. Татко щеше да ме убие.

— Боли ме — изрекох със слаб глас и си помислих: „Ама че тъпо изказване!“.

— Нямам време за тези неща — сряза ме Сет, очевидно обезпокоен.

Очите ми се отвориха широко, но дори не помръднах, когато той извади къса кама от костюма си. Опитах се да извикам, но когато той замахна да ме удари, въздухът ми секна. Лунното сияние блестеше по острието, червено от кръвта на някой друг. Направо приказка. Тоя е психопат. Тръгнах си от бала с откачалка с кама. Ама как си ги избирам!

— Не! — Писнах и успях да вдигна ръце, но острието премина през мен като леден шепот и ме остави невредима. Гледах корема си и не вярвах, че не съм ранена. Роклята ми не беше разкъсана и не течеше кръв, но знаех, че камата ме е пронизала. Беше пронизала и мен, и колата.

Нищо не разбирах. Зяпнах срещу Сет, който сега беше отпуснал камата и ме наблюдаваше.

— Какво… — Понечих да попитам, и тогава осъзнах, че вече не ме боли. Но гласът ми не се чуваше никакъв. Той вдигна вежди презрително. Лицето ми стана напълно безизразно, когато усетих първото докосване на абсолютната празнота, едновременно ново и познато, като отдавна загубен спомен.

Ужасяващото отсъствие на каквото и да било пропълзя в мен и отнесе по пътя си всяка мисъл. Меко и мъхесто, одеяло от празнота зави краищата на моя свят и се плъзна навътре, и зави първо луната, после нощта, след това тялото ми и най-сетне и колата. Приглушено барабанене погълна виковете на Джош и останаха единствено сребристите очи на Сет.

И тогава Сет ми обърна гръб и се отдалечи.

— Мадисън! — Дочух смътно, а после усетих кратко докосване по бузата. А после дори и то се стопи, и вече нямаше нищо.