Метаданни
Данни
- Серия
- Следи от лапи (1)
- Включено в книгата
-
Следи от лапи на лунна светлина
Историята на Тоби Джъг, един прекрасен котарак - Оригинално заглавие
- Paw Tracks in the Moonlight, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борислава Велкова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и редакция
- maskara (2016)
Издание:
Автор: Денис О’Конър
Заглавие: Следи от лапи на лунна светлина
Преводач: Борислава Велкова
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: 1
Издател: ИК „ЕДНОРОГ“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Националност: английска
Редактор: Боряна Джанабетска
Художник: Христо Хаджитанев
Художник на илюстрациите: Ричард Морис
ISBN: 978-954-365-118-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1786
История
- — Добавяне
Пролет
С настъпването на пролетта в Североизточна Англия пред Тоби Джъг и мен се разкри цяла една нова вселена. По това време на годината природата в тази част на света буквално се пробужда, клоните на дърветата се отрупват със зеленина, а градините и горите се изпълват с минзухари, кокичета и жълти нарциси. Нямах търпение да покажа всичките тези красоти на питомеца си, особено като се има предвид, че това щеше да е първата пролет в живота му. Естествено, освен на хубаво време се надявах и на значително подобрение в състоянието на котето и вече си представях как двамата ще се забавляваме навън.
Така или иначе, по време на първите ни излети в градината аз все още не смеех да оставям Тоби Джъг сам, тъй като се притеснявах да не го нападне някое диво животно или пък птица. Наоколо гъмжеше от гарвани, ястреби, невестулки и лисици, а малкият ми приятел все още не беше достатъчно голям и силен, за да се защити от тях, нито пък достатъчно подвижен, за да им избяга.
Освен това способността му да предусеща опасности не беше напълно развита и на мен ми се налагаше да бдя над него постоянно.
Междувременно бях добил навика да разнасям черно-белия дребосък навсякъде из къщата. Понякога просто го държах в ръка, а друг път го пъхах в джоба на вълнената си жилетка, оставяйки главата му отвън, за да може да наблюдава какво става наоколо. Разбира се, случваше се да го оставя и в каната му, но в тези моменти задължително премествах стъкленото му леговище в помещението, в което се намирах и аз. И така, храненикът ми постоянно беше с мен, независимо дали се суетях из кухнята, приготвяйки нещо за хапване, или пък седях на бюрото си в кабинета, улисан в работа. Тоби Джъг много държеше да съм му все пред очите, а ако все пак ме изгубеше от поглед, вдигаше такава врява, че аз бързах да поправя грешката си. Да, дребосъкът, който бях спасил по време на снежната буря, ставаше все по-силен и гласът му вече се чуваше дори през дебелите стени на Оул Котидж. Естествено, това не беше единствената причина, която ме караше да го държа близо до себе си. От една страна, чувството ми за отговорност към него беше твърде силно, за да си позволя да му причиня каквото и да било неудобство, а от друга, компанията му така или иначе ми беше приятна.
По онова време Тоби Джъг все още беше твърде малък и аз се страхувах да го оставям да обикаля из къщата без надзор, тъй като наоколо беше пълно с опасни места, които можеха да привлекат вниманието на едно любопитно коте. Например между первазите на паркета и стените, както и около водопроводните тръби имаше безброй пролуки, гъмжащи от паяци, през които дребосък като него спокойно можеше да се промуши. После, за да го извадя оттам, щеше да ми се наложи да съборя половината къща. Затова бях решил да държа Тоби Джъг далеч от тези места, докато не порасне.
Когато пролетта най-после дойде, започнах да извеждам питомеца си навън, макар че отначало го държах в каната му. Благодарение на неуморните ми усилия градината се беше превърнала в истински рай и предусещайки какво удоволствие ще е всичко това за Тоби Джъг, аз нямах търпение да го пусна да проучи тази нова за него територия.
През 1964 година, когато купих Оул Котидж, къщата имаше нужда от сериозен ремонт, а градината се беше превърнала в истинска джунгла. Две години по-късно, когато Тоби Джъг се появи в живота ми, вече бях успял да прочистя ливадата от бурените и да овладея буйния растеж на храсталаците. Междувременно бях засадил няколко розови храста, както и немалко сливови дръвчета. Последните бяха от особено значение за мен. Няколко години по-рано, по време на една командировка в Хонконг, бях видял множество рисунки на сливови дръвчета и бях научил, че китайците се занимават с това изкуство от цяло хилядолетие. И тъй като определено се интересувах от градинарство, аз си бях купил една книга по въпроса и от нея бях разбрал, че сливовите дръвчета с техните нежни и благоуханни цветове имат свойството да израстват в доста необичайни, но радващи окото форми, и че тази тяхна особеност ги отличава от всички останали плодни дръвчета. Освен това китайският фолклор провъзгласяваше сливовите дръвчета за символ на радост и здраве. Заинтригуван от прочетеното, бях решил, че веднага щом се сдобия със собствена градина, ще си засадя и няколко сливови дръвчета. Така и сторих, и през онази пролет вече се радвах на резултатите — сливовите ми дръвчета, макар да бяха още млади, вече започваха да придобиват обещаните невероятни форми, а крехките им цветове се превръщаха в образци на съвършената красота.
Край къщата, освен сливовите дръвчета бях засадил и една ренглота[1], която бях открил в някакъв местен градинарски магазин, а малко по-нататък имаше чудна овощна градинка от ябълки, круши и череши. В задния двор пък растяха черници, трънки и киселици, а между тях — двайсетина розови храста от най-различни видове. Така благодарение на усилията ми пролетно и лятно време градината ми се изпълваше с цветове, а в по-безветрените вечери — и с неповторим аромат.
Далечният край на градината бях отделил за един особено амбициозен проект — там, покрай лъкатушната пътечка, покрита с чакъл, която водеше до беседката, бях засадил няколко редици елши, глогове, кленове и английски дъбове, а моравата, на която растяха дърветата, бе изпъстрена с всякакви пролетни и летни цветя. Зад двойния гараж пък поддържах зеленчукова градинка, близо до която имаше вътрешно дворче, покрито с каменни плочи и оборудвано със зидана камина. Цялото това великолепие беше обградено от двуметрова дървена ограда и аз бях сигурен, че когато Тоби Джъг порасне и започне да се скита из градината, ще оцени неограничените възможности за забавления, които му се предоставяха.
През пролетните вечери обичах да се разхождам сред цъфналите дръвчета в овощната градина и просто да се наслаждавам на нежните им цветчета, пълни с фин тичинков прашец, както и на успокояващото шумолене на листата им, поклащащи се от лекия ветрец. В тези моменти се чувствах в пълна хармония с живота и вселената и ми се струваше, че природата разкрива великолепието си специално за мен. Ако имах късмета небето да е ясно, често продължавах да се разхождам из градината дори когато вечерният сумрак отстъпеше пред нощната тъма.
По-късно през годината, когато Тоби Джъг поотрасна, той започна да ми прави компания по време на тези вечерни разходки и не спираше да ме изненадва с желанието си да си играем. В тези случаи малкият ми приятел често се изгубваше сред сенките из градината, а после изневиделица изскачаше пред мен и лягаше в тревата, очевидно приканвайки ме да го подгоня. Когато се престорех, че тръгвам към него, той тутакси хукваше да бяга, след което скачаше върху оградата и заемаше любимата си господарска поза. Изобщо с падането на мрака котешката природа на Тоби Джъг се проявяваше особено силно и на мен ми беше много интересно да го наблюдавам в тези моменти. Още по-забавното беше, че питомецът ми се опитваше да си играе с мен, сякаш бях котка. Всичкото това обаче тепърва предстоеше — в онази ранна пролет Тоби Джъг имаше да учи още много неща за градината и за изобилието от невероятни забавления, които го чакаха в нея.
Привечер, когато времето позволяваше, аз обичах да излизам навън и да се наслаждавам на необятната небесна шир, изпълнена с безброй звезди. Гледката на безкрайната вселена винаги очароваше въображението ми и аз често си мислех колко сме дребни аз и Тоби Джъг на този фон. Понякога дори виждах падащи звезди — нещо, което не ми се беше случвало още от детинство — и в тези вълшебни моменти не пропусках да си намисля някое желание.
Така за мен и за питомеца ми градината на Оул Котидж се превърна в прозорец към космоса, от който имахме възможност да се любуваме на невероятни гледки. Всички тези преживявания бяха като сбъдната мечта за мен — някогашното градско момче, което никак не беше обичало да стои затворено в класната стая и често се беше измъквало от училище, за да се скита из гората или по бреговете на реката. Разбира се, по онова време подобни своеволия се наказваха със здрав пердах, но сега никой не можеше да ми попречи да се наслаждавам на природата и аз го правех с огромно удоволствие. Още по-щастлив пък ме правеше фактът, че можех да споделя всички тези радости с Тоби Джъг.
Изобщо ежедневието ми в Оул Котидж беше изпълнено с прекрасни моменти и аз съм ги запаметил до най-дребния детайл. И досега си спомням шеметния полет на ятата кафяви прилепи, които излизаха изпод стрехите на къщата вечер, и крясъците на горските улулици, долитащи от гората есенно време, докато през поляната учудващо бързо преминаваше някое семейство таралежи, тръгнало на лов за охлюви.
При покупката на къщата се бях зачудил на какво ли се дължи името й[2], но по-късно, когато се заех да разчиствам задната стена от бръшляна, плъзнал по нея, всичко ми се изясни. На върха на всяка от трите стрехи имаше по една каменна скулптура на сова, изработена във викториански стил. Първата статуя представляваше пухкава улулица с благ вид, втората, която стоеше на върха, беше длъгнеста и кльощава и гледаше строго, а третата беше най-дребна от всички и излъчваше някаква меланхолия, както и пословичната за совите мъдрост. Тази особеност на къщата много ме впечатли и аз побързах да се уверя, че основите на статуите са здраво зазидани и няма опасност те да паднат по време на някоя буря.
Но да се върнем към Тоби Джъг, който в един момент стана достатъчно голям и започна да се шири както из къщата, така и в градината. Той влезе във владение на всичко това — старата каменна къща, градината с дърветата, храстите и цветята, които бях отгледал, в качеството си на домашна котка. Градината не беше само моя, а и негова.
Сигурен съм, че е бил очарован, тъй като котките обожават подобни места. Те им напомнят за естествената им среда, но едновременно с това им дават пълната свобода да се върнат към цивилизования си живот на домашни любимци, когато си поискат.
Аз от своя страна бях изключително щастлив да притежавам дом, който ме свързва с природата на Нортъмбърланд и изобщо отговаря на всичките изисквания, които имах, когато започнах да си търся къща в провинцията. Едно от тях беше всички врати и прозорци да гледат към някаква градина или горичка, тъй като винаги ми е било приятно да бъда заобиколен от дървета. В езическите времена хората вярвали, че всяко дърво притежава свой собствен дух, и аз съм напълно склонен да се съглася. Когато работя в градината или пък просто си седя там рано сутрин или късно вечер, усещам живото присъствие на всички дървета покрай себе си и, както се казва в една от песните от мюзикъла „Стягай си каруцата“[3], ми се струва съвсем естествено да разговарям с тях.
Следващото ми желание беше къщата да е стара и в това отношение Оул Котидж беше напълно подходяща, тъй като съществуваше още от втората половина на осемнайсети век. Шосето пред нея пък беше построено върху прастар коларски път, водещ до пристанището в Амбъл, и това свидетелстваше, че мястото е било обитавано още преди построяването на къщата. Според местните предания веднъж по този път бил минал самият Хорейшо Нелсън. Великият адмирал оставил кораба си на котва в Амбъл, яхнал коня си и се забързал към обятията на любовницата си лейди Хамилтън, която била отседнала в имението Линдън. На мен също ми беше приятно да си мисля, че големият британски герой е минал покрай къщата ми на кон, на път към една от не толкова тайните си любовни срещи. Всъщност местният фолклор изобилства от подобни истории, които създават около Нортъмбърланд ореол на загадъчност и романтика.
Другото предимство на Оул Котидж беше банята. Помещението, което беше пристроено над покрива, разполагаше с чудесен дълбок подпрозоречен перваз, облицован с плочи, който опасваше цялата стена. Там щеше да има достатъчно място за тоалетните ми принадлежности, помислих си аз, както и за едно-две растения, а пък от ваната щях да мога да се любувам на небето. Както се оказа по-късно, банята предоставяше отлични условия и за лудориите на една котка. Най-хубавото обаче тепърва предстоеше. От прозореца се разкриваше невероятна гледка към долината на река Кокет и макар през лятото самата река да се скриваше зад високите дървета по брега, над върховете им се забелязваха неясните очертания на възвишенията Чивиът.
Все по-заинтригуван, аз продължих да разглеждам къщата и не след дълго попаднах в една очарователна миниатюрна спалня току под стрехите, от чийто овален прозорец в ясни дни се виждаха синкавите очертания на Северно море, простиращо се на около петнайсетина километра на изток. След дълги години градски живот за мен щеше да е истинска наслада за душата да се заселя на такова прекрасно място, съчетаващо в себе си всички предимства, за които бях мечтал, така че без да се колебая повече, реших да купя къщата. Когато получих документите за имота, се натъкнах на една доста любопитна клауза, според която убиването на диви зверове и организирането на дуели на територията на Оул Котидж беше строго забранено. В интерес на истината, по някои от външните стени действително имаше следи от точене на саби и аз за пореден път останах очарован от факта, че в къщата ми живее духът на миналото.
Когато имотът най-после стана мой, си дадох сметка, че за възобновяването и поддържането му се изисква много упорит труд, както и доста пари. Въпреки това, очарован от историите, които продължавах да научавам за Оул Котидж, аз вложих цялата си любов в работата по къщата и градината. Когато пък Тоби Джъг се появи в живота ми, реших, че това е чудесна поличба. Съжителството ми с черно-белия мъник най-после сложи край на самотата, която бях изпитвал, живеейки под наем в разни градски апартаменти и съсредоточавайки цялото си внимание върху кариерата. Вече имах домашен любимец, за когото да се грижа и когото да обичам. В замяна дребосъкът ми отвръщаше с цялата любов и преданост, на които беше способен, и по този начин запълни една огромна празнина в живота ми. И до ден-днешен благодаря на съдбата, задето ни срещна, защото именно борбата на котето за оцеляване в онези първи дни от познанството ни ми помогна да осъзная какво беше действително от значение за мен в живота ми.
Колежът, в който работех, се помещаваше в средновековния замък Аник, собственост на графа на Нортъмбърланд, разположен край едноименния град — често наричат този замък „Уиндзор на Севера“. Високите му каменни стени бяха обградени от гори и поля, които се простираха чак до стопанствата около моята къща, и аз намирах в този пейзаж както утеха за преситената си от градския живот душа, така и богата храна за наскоро пробудените си сетива. Всичко това допринасяше неимоверно много за качеството ми на живот. Въздухът в околността беше изпълнен с благоуханието на диви цветя и билки, а когато вятърът подухнеше от изток, в градината ми се долавяше и аромат на море. Колкото до Тоби Джъг — когато поотрасна, той с ентусиазъм започна да изучава външния свят и по този начин успя да върне и мен към първичния възторг от природата.
* * *
Когато изведох питомеца си за първи път, аз поставих стъклената му кана върху един плосък камък срещу розовата градина и седнах наблизо, за да наблюдавам реакциите му. Вместо да се сгуши сред памучните тампони обаче, Тоби Джъг се изправи на задните си лапички и с любопитство се взря в изцяло новия свят, който се разкри пред погледа му. Очичките му едва не изскочиха от удивление, главицата му започна да се върти насам-натам, а малката му опашница така яростно се размаха, че накрая дребосъкът се прекатури и падна на дъното на каната. Това обаче изобщо не го обезкуражи и не след дълго той се изправи на крака и започна да се щура между стъклените стени, опитвайки се да види всичко. Накрая осъзна, че няма да се справи без моята намеса, лепна се за онази страна на каната, от която щеше да му бъде най-лесно да привлече вниманието ми, и жално заскимтя. Очевидно питомецът ми отчаяно искаше да излезе навън. И така, въпреки страховете си, аз го извадих от каната и го пуснах в тревата.
Тоби Джъг веднага усети аромата на градината и за миг се стъписа от това напълно ново за него преживяване. С полупритворените си очи и потрепващи ноздри мъникът изглеждаше като потънал в екстаз. После обаче сякаш осъзна необятността на пространството около себе си и дребното му телце цялото се разтрепери. Тази ситуация продължи няколко минути, но накрая черно-белият ми приятел събра кураж и внимателно запристъпва напред. Разбира се, правеше само по няколко дребни крачки наведнъж, след което спираше и подушваше въздуха, сякаш дебнеше някой грамаден и опасен звяр. Не след дълго обаче силите го напуснаха и той се просна на земята, напълно изтощен от усилията и емоциите. Вдигнах останалото без дъх коте от тревата и го прибрах в каната му, където то моментално се сви на кравайче и заспа. С това първата обиколка на Тоби Джъг из широкия бял свят приключи, но той продължи да потрепва и да скимти в съня си, сякаш все още преживяваше приключението си.
На питомеца ми явно му трябваше време, за да свикне с градината и аз реших да му го дам. Това обаче беше проблем, тъй като заради собствената му сигурност не можех да си позволя да го извадя от каната, ако не бях наоколо. От друга страна, ако го оставех в нея, той нямаше да може да вижда ясно какво се случва наоколо, а това само щеше да задълбочи стреса му. Накрая си спомних, че в гаража се търкаляше някаква стара клетка за птици, оставена там от предишните обитатели на къщата. Дали пък това нямаше да реши проблема? След известна борба аз успях да откача клетката от прашната таванска греда, на която висеше, почистих я и преместих котето в нея. Поне за момента въпросът изглеждаше уреден. Вместо да се възпротиви срещу това унижение, Тоби Джъг веднага се почувства като у дома си и започна да изучава клетката с голямо любопитство.
Следващият ден се оказа слънчев и топъл, така че ми хрумна да отворя един от прозорците на горния етаж и да оставя клетката с храненика си на перваза. Оттам Тоби Джъг можеше да вижда цялата градина и той много се развълнува при вида на малките пойни птички, които хвърчаха между дърветата. След няколко дни добих увереност, че мъникът вече е готов да излезе навън и тъй като явно приемаше изключително непринудено нещата от живота, той действително се наслади на преживяването от вътрешността на клетката си, която местех непрекъснато, за да не бъде гледката пред очите му все една и съща. Освен всичко друго това беше един безопасен начин да запозная Тоби Джъг с градината и да го подготвя за времето, когато щеше да може да се скита из нея сам.
Междувременно аз се заех с градинарство, като, естествено, се стараех да стоя в полезрението на питомеца си. Докато ме виждаше, той изглеждаше напълно щастлив, но изгубеше ли ме от поглед, изпадаше в паника и надаваше такива писъци, че аз бързах да се върна при него. Сигурно не е нужно да споменавам, че в крайна сметка не успях да довърша нито една от задачите, с които се захванах.
Свежите пролетни дни и хладните нощи скоро отстъпиха място на по-скоро влажни летни дни и не толкова хладни нощи. В това време Тоби Джъг порасна и заякна и аз най-после можех да го освободя не само от каната, но и от клетката за птици. Вече беше очевидно, че питомецът ми винаги ще изглежда крехък в сравнение с останалите котки, но в сравнение със състоянието, в което го бях намерил през онази зимна нощ, разликата беше от земята до небето.
Така или иначе, проблемът с безопасността на Тоби Джъг продължи да ме тормози. Да, той беше надраснал каната и клетката, но въпреки това не беше готов да се скита наоколо съвсем сам. И така, преценявайки, че мъникът все още има нужда от някои ограничения, аз реших да му купя каишка.
След известно време двамата отидохме в един местен зоомагазин, където продавачът ни предложи най-различни видове каишки, предназначени както за котки, така и за зайци, но за съжаление, всички те се оказаха твърде големи за дребния Тоби. Възрастният мъж зад щанда обаче много държеше да ни угоди, пък и задачата да намери подходяща каишка за черно-белия мъник явно му изглеждаше доста забавна. И така, след усилен размисъл, придружен с още по-усилено почесване по главата, той си спомни за специалната каишка, на която дъщеря му беше водила морското си свинче по време на семейните летни ваканции. Това вече звучеше обнадеждаващо. Единственият проблем беше, че дъщерята на продавача в онзи момент беше на повече от двайсет години, а морското свинче отдавна беше починало. От друга страна, момичето било неутешимо след смъртта на домашния си любимец и освен това не обичало да изхвърля нищо, така че баща му се надяваше да е запазило каишката. Продавачът обеща да говори със съпругата си и с дъщеря си още същата вечер и дори си записа, за да не забрави. Аз сърдечно му благодарих за усилията и му казах, че ще отида на другия ден.
Всъщност минаха няколко дни, преди да успея да се отбия в зоомагазина, а когато все пак го направих, честно казано, не очаквах кой знае какви новини. Междувременно Тоби беше държан под строга охрана. Щом двамата влязохме в зоомагазина обаче, очите на продавача светнаха и той радостно ми поднесе един малка, кафява и доста износена каишка. После, ухилен до уши, ме увери, че тя идеално ще пасне на дребното ми коте, и се оказа напълно прав. Старецът беше толкова доволен, че е успял да реши проблема, че отказа да приеме каквото и да било възнаграждение. Аз от своя страна останах очарован от каишката, а и на самия Тоби изглежда му беше приятно да я носи. След всичко, което беше направил за нас, се почувствах длъжен да се отблагодаря на продавача, така че купих от него котешка храна за цяла седмица. Питомецът ми още не беше помирисвал подобно нещо, но аз се надявах, че някой ден ще надрасне пристрастеността си към бебешките храни и ще я изяде. Предполагам, че доста го глезех, но пък от друга страна, той го заслужаваше, а и на мен ми беше приятно да го правя.
Когато се прибрахме у дома, аз отново сложих каишката на Тоби Джъг, но тъй като тя вече не беше новост за него, питомецът ми не й се зарадва колкото в магазина. Въпреки това аз се заех да доведа нещата докрай и отрязах едно дълго парче канап, което щеше да осигури на котето достатъчно голям обсег на действие. После завързах единия му край за каишката, а другия — за крака на един железен градински стол, и пуснах мъника на земята. Отначало Тоби остана неподвижен и току ми хвърляше по някой поглед, за да се ориентира какво искам от него, но след това вниманието му беше привлечено от някакви летящи насекоми и той напълно забрави за мен. Сега спокойно можех да го оставя сам и да се заема с някаква своя работа. Изобщо идеята да държа храненика си на повод се оказа доста ефективна, стига от време на време да се сещах да го преместя на някое ново място.
През повечето време Тоби Джъг просто си лежеше на сянка под някой храст и наблюдаваше какво става в градината, като най-интересни му бяха птиците и пеперудите. Понякога ставаше и перваше някоя муха с лапата си, а после я изяждаше, което беше доста голямо разнообразие на фона на бебешката храна. Като цяло питомецът ми беше много впечатлен от непознатите гледки, звуци и миризми в градината, но понякога всички тези новости го плашеха и той изглеждаше крайно облекчен, когато го развържех и го приберях в къщата. Вътре, сред познатите му вещи, увереността му се възвръщаше и той скоро се отдаваше на безгрижна игра. Изобщо Тоби си падаше малко домошар и на този етап се чувстваше напълно щастлив да си стои вкъщи.
Спомням си, че един ден си купих малко сок от сладник от едно магазинче в града и че продавачката, мисис Браун, ми го уви в някаква бяла хартиена торбичка, която ми напомни за торбичките, които се използваха в сладкарниците, когато бях дете. По-късно работех на бюрото си в кабинета и тъкмо довършвах сока, когато Тоби, който тогава беше на дванайсет седмици, се закатери по пуловера ми. Това явно ме настрои за игра, тъй като изведнъж ми хрумна да хвана питомеца си и да го мушна в хартиената торбичка. Вместо да се опита да излезе обаче, мъникът се сгуши в нея и продължи да си стои вътре, надничайки през отвора. Никога няма да забравя щастливото изражение на милата му черно-бяла муцунка над хартиената торбичка.
Изобщо в паметта ми са се запечатали много подобни моменти от ранното ми съжителство с Тоби Джъг, когато той най-точно можеше да бъде описан с думи като мъник, дребосък, мишле и така нататък. Въпреки това питомецът ми беше едно много силно коте, изпълнено с енергия, чието любопитство не знаеше граници. Освен това Тоби Джъг беше изключително любвеобилен, а най-голяма привързаност изпитваше към мен. За него аз бях единственото семейство, което е имал някога, а за мен той определено беше много повече от котка. Винаги съм бил на мнение, че по отношение на уникалността на характера животните изобщо не се различават от нас, хората. През живота си бях имал възможност да общувам с папагали, котки, кучета и коне и всички те ми бяха показали, че притежават особености, неприсъщи на останалите им събратя. Котките обаче бяха изиграли особено важна роля в развитието ми, помагайки ми да вникна в дълбините на животинското поведение и да разбера, че всички животни имат право на свой собствен живот. Спомням си как веднъж, по време на някакъв прием, изненадах един старши научен сътрудник в областта на медицината с въпроса замислял ли се е, че котките и кучетата, които използва за експериментите си, ценят живота си не по-малко, отколкото той цени своя.
* * *
В един момент животът ми с Тоби Джъг започна да влиза в релси и двамата си създадохме режим, който се повтаряше общо взето всеки ден. Всичко започваше със закуската сутрин. По това време питомецът ми кипеше от енергия — все пак беше началото на нов ден и на него му предстояха дълги часове, през които щеше да се наслаждава на живота до насита. Към седем и половина обаче аз трябваше да излизам за работа, така че, като изключим празниците и повечето уикенди, закуската траеше доста кратко. И така, щом слезехме в дневната, Тоби Джъг настояваше да му бъде сервирано веднага. Мъникът обикновено беше доста гладен сутрин и аз напълвах паничката му догоре. Обичайното му меню се състоеше от най-добрата консервирана котешка храна, а ако имах някакви остатъци от вечерята си предишната вечер, му давах ростбиф или пък пиле. Докато котето се хранеше, аз му отварях задната врата, за да може да отвърне на повика на природата, когато приключи, а после се измивах, избръсвах и се приготвях за работа. Накрая, ако ми останеше време, вземах чашата си с чай и се присъединявах към Тоби Джъг в градината.
От горната част на ливадата се откриваше чудесна гледка към полята, горите и възвишенията Чивиът в далечината, която беше като балсам за ума ми преди напрегнатия работен ден. И така, докато пиех чая си и се наслаждавах на гледката, питомецът ми, в съгласие с твърдата си политика никога да не се отдалечава от мен, когато това беше възможно, лежеше в краката ми и старателно почистваше козинката си. За съжаление, скоро след това се налагаше да тръгвам, но когато потеглях към колежа, задължително поглеждах в огледалото за обратно виждане и съзирах Тоби Джъг между клоните на старата ябълка край портата, която се беше превърнала в негова наблюдателница. Да, мъникът всеки път проследяваше отдалечаването ми и аз се чувствах страшно гузен, че го оставям сам, но пък нямаше как да го вземам на работа с мен. Вечер пък, когато се прибирах, Тоби ме чакаше с такова нетърпение и ми устройваше такъв топъл прием, че сърцето ми се разтапяше от щастие. Така или иначе, през деня на черно-бялото коте му се налагаше да си измисля някакви самостоятелни занимания, а пък ако му се приискаше да си почине в плетения кош, застлан с меко одеялце, или пък да си пийне от купичката, която оставях пълна с прясна вода, винаги можеше да влезе в къщата през открехнатата врата.
Закуската в събота сутрин беше най-хубавата от всички. Тогава си приготвях наденички от еленско месо, агнешки бъбреци, които купувах от един месар в Ротбъри, и селски яйца от един местен търговец, който твърдеше, че продава „пресни яйца от щастливи кокошки“. Освен това, когато им беше сезона, на трапезата ми имаше и диви гъби, които двамата с Тоби Джъг беряхме из поляните край реката, както и тънки резени домашно пушен бекон с невероятен аромат, който вземах от една близка ферма. Питомецът ми също участваше в съботното пиршество и с удоволствие си хапваше наденица и пържени яйца, нарязани от мен, но с бекона държеше да се оправя сам. Когато приключеше, черно-белият мъник си облизваше паничката, скачаше от масата и разквасваше уста с малко вода. После се настаняваше пред камината и усърдно започваше да се мие. Накрая се унасяше и продължаваше да дреме, докато не го повиквах навън.
След закуска обикновено отивахме да напазаруваме за следващата седмица и Тоби Джъг ентусиазирано се отправяше към колата, в която обожаваше да се вози. Ако по някаква причина ми се наложеше да изляза без него, той буквално не можеше да го преживее и сръдните му продължаваха дори след като се върнех. Работата беше там, че в представите на питомеца ми събота беше денят, в който аз изцяло му принадлежах, и той беше готов да направи всичко по силите си, за да запази това положение. В своя защита трябва да кажа, че не съм излизал много пъти сам през уикенда, а дори когато обстоятелствата ме принудеха, аз също съжалявах, задето не съм с Тоби Джъг.
През седмицата, когато работата ми го позволяваше, също гледах да вземам черно-белия мъник със себе си. Понякога например трябваше да посещавам разни училища, за да наблюдавам учениците, или пък да разнасям чекове из пансионите, в които бяха настанени деца, пристигнали отдалеч за някаква специална практика. В тези случаи, след като приключех със задълженията си, двамата с Тоби, който се возеше в колата ми, отивахме на пикник и прекарвахме забележителни моменти в живописните градчета из Шотландските погранични земи[4], като се започне от Дънс, та чак до Лодър и Селкърк.
В един от тези случаи паркирах край някакъв речен бряг, ограден от редица дървета, и отворих вратата, за да можем двамата с малкия ми приятел да се насладим на свежия въздух. Тоби обаче тутакси изскочи навън, очевидно решен да се поразходи наоколо. По това време аз все още го държах на повод, но в случая не вярвах питомецът ми да се отдалечи много. В следващия момент до слуха ми достигнаха звуци от борба. Когато погледнах, съзрях рунтавата опашка на някаква катерица бързо да се отдалечава, а черно-белият мъник да се втурва стремглаво след нея. Катерицата обаче успя да му избяга и след като се покатери на някакъв бял бор, започна да хока не само Тоби Джъг, но и мен. И така, аз побързах да си прибера котето, преди да е последвало катерицата на дървото, макар че междувременно осъзнах, че питомецът ми далеч не е искал да навреди на горската животинка — когато котките си играят, те често се гонят помежду си. Катерицата обаче очевидно не беше на това мнение и не слезе от бора, докато не си тръгнахме.
Изобщо Тоби Джъг беше доста наивен и безхитростен и макар да таях надежди, че ще се превърне в истинска хищна котка, дълбоко в себе си аз знаех, че близкото му съжителство с мен трайно му е повлияло, пък и не бе живял достатъчно дълго с майка си, за да изучи котешките науки.
През една топла пролетна утрин в края на май двамата с питомеца ми тъкмо се изкачвахме по едно хълмче в китното селце Къркнютън, когато аз спрях, за да разгледам конете, пасящи в долината под нас. После продължихме да вървим, но в следващия момент Тоби Джъг дръпна по вода си толкова силно, че се задави. Аз го изчаках да се накашля, а после се огледах наоколо, за да разбера какво е привлякло вниманието му. Не след дълго всичко ми се изясни — покрай пътя, недалеч от нас, се простираше огромна зелена ливада, пълна със зайци. „Защо пък да не го пусна да се позабавлява? — помислих си. — Така или иначе, скоро ще разбере колко бързо тичат зайците…“
Освободих питомеца си от повода и той моментално се втурна към поляната, опитвайки се да се прикрие сред тревата, дебнейки и бясно размахвайки опашка. Разбира се, зайците веднага го забелязаха и потънаха в дупките си, но Тоби Джъг очевидно нямаше намерение да се откаже от преследването. В следващия момент черно-белият мъник изчезна в една от заешките дупки и аз с огромно закъснение осъзнах, че съм допуснал голяма грешка, като съм го отвързал. Въпреки това се затичах след него, а когато стигнах до заешката дупка, която го беше погълнала, коленичих отпред нея и настойчиво започнах да го викам.
В дупката обаче не се забелязваше никакво движение и не след дълго аз изпаднах в паника. Ами ако зайците нападнеха котето? Като малък бях гледал заек и знаех, че когато им се наложи, тези дребосъци могат много лошо да хапят или пък да ритат. Нямам представа колко време съм прекарал, притиснал лице към отвора на песъчливия тунел, но в един момент иззад гърба ми се дочуха някакви гласове. Давайки си сметка, че сигурно изглеждам доста комично, аз бавно се обърнах и със смутено изражение започнах да обяснявам какво се опитвам да направя. В следващия момент зяпнах от изненада. Над главата ми стоеше някакъв мъж с широка усмивка на уста, но това, което ме шокира най-много, беше придружаващата го жена. Непознатата се беше навела и галеше не кого да е, а негово величество Тоби Джъг. Явно малкият палавник беше излязъл през някой от другите изходи на подземния тунел и през цялото време ме беше гледал изотзад, вероятно чудейки се защо ли съм се проснал на земята и крещя ли крещя името му, притиснал глава в някаква заешка дупка. Когато разказах на мъжа и на жената какво се е случило, те сърдечно се засмяха, а после продължиха по пътя си. Междувременно аз бях решил, че това приключение ни е напълно достатъчно за един ден, така че когато двамата непознати се отдалечиха, веднага сложих повода на Тоби Джъг и без колебание го поведох към колата. Щом потеглихме към дома, позволих на питомеца си да се качи върху мен и той с удоволствие се настани на рамото ми, изпълвайки слуха ми с шумно мъркане. После се сетих, че съм облечен в ново-новеничко сако от скъп туид „Харис“, но вече беше твърде късно.
След вечеря реших да се насладя на нощното небе от градината и се запътих полека натам. Скоро Тоби се присъедини към мен и въпреки ядовете, които ми беше създал следобед, аз го взех в ръцете си и започнах да го галя. Що се отнася до него, той изобщо не смяташе, че е направил нещо лошо. В крайна сметка малко забавление не може да навреди на никого, нали така? Аз, разбира се, не бях на това мнение и в следващия момент с ужас си спомних другите „забавни“ инциденти, състояли се през последните няколко месеца, които едва не бяха коствали живота на черно-белия мъник. После обаче побързах да прогоня тези мисли от ума си, тъй като те изобщо не подхождаха на спокойната обстановка, за която доста допринесе и бляскавото изгряване на Венера в мастилено черното небе. Реших, че това със сигурност е добра поличба, и се вгледах в питомеца си, който вече спеше дълбоко и дори лекичко похъркваше. Питайки се какви ли други вълнения щеше да ми създаде това изключително коте, очаквайки със затаен дъх следващия ден.
* * *
Винаги съм смятал, че животните много по-лесно приемат нас, хората, отколкото ние тях, и че обикновено те поемат инициативата да се сближим. Общуването обаче е двупосочен процес, така че докато ние ги опитомяваме, те ни демонстрират силата на инстинктите си и невероятните си умения и по този начин ни разкриват великите чудеса на природата. Изобщо идеята, че животните са глупави, ми е напълно чужда, да не говорим пък, че нито един от домашните ми любимци не се е отличавал с тази характеристика. Колкото до котките, смятам, че тези създания са надарени с изключителна мъдрост, за която много от цивилизованите човеци биха могли да им завидят. Това важеше с особено голяма сила за Тоби Джъг.
Черно-белият мъник не приличаше на нито една от останали котки, които бях имал, и аз го възприемах повече като свое дете, отколкото като домашен любимец. В крайна сметка бях отгледал дребосъка още от люлката (в нашия случай — от картонената кутия) и той не познаваше друг родител, освен мен. Сигурен съм, че ако чуят това, някои хора биха казали, че се превземам, но също така съм сигурен, че чувствата им към собствените им домашни любимци изобщо не са по-различни. Предполагам, че всички ние можем да бъдем обвинени в налудничав антропоморфизъм — склонност да се приписват човешки характеристики на животни — но това не би ни спряло, нали? Разбира се, всички животни, които бях познавал, ми бяха мили, но Тоби Джъг, независимо че беше просто котка, зае огромно място в сърцето ми.
Не мисля, че някой би оспорил думите ми, ако кажа, че за много хора обичта — най-силната от всички емоции — се появява, когато животното се превърне в домашен любимец. Е, скептиците вероятно биха настоявали, че тази любов е едностранчива и че ако бъде оставено без храна, всяко животно би забравило за така наречената си обич. Според мен обаче това не е така. Да, животните имат нужда от храна, но не по-малко се нуждаят и от обич и в това отношение те не са по-различни от нас, хората. Срещал съм много котки, кучета и коне, които с радост са приемали човешките ласки, без това да е имало нещо общо с храната. Тоби Джъг пък демонстрираше такава нежна привързаност към мен, че когато я усетех, сърцето ми направо се разтапяше от щастие.
Когато бях малък, котките бяха неразделна част от живота ми — срещах ги вкъщи, по улиците, в дворовете на съседите и дори в училище! Да, един ден някаква котка се вмъкна през прозореца на класната стая, но аз успях да я хвана и я пуснах обратно навън. Друг път котката на баба ми роди две черни котета и този спомен е особено болезнен, тъй като никой не искаше мъниците, а пък моето семейство беше твърде бедно, за да си позволи да ги отгледа, така че се наложи баща ми да ги удави във ведро с вода. Най-добре обаче помня първото си посещение в зоологическата градина, когато буквално не можаха да ме откъснат от клетката на тигрите. Тези огромни котки, нашарени с красиви ивици, плениха въображението ми завинаги и оттогава насетне аз използвах всяка свободна минута, за да ги изучавам. Така любимата ми книга стана „Книга за джунглата“ на Ръдиард Киплинг, а любимият ми герой от нея — тигърът Шир Хан.
Спомням си още, че през Втората световна война, когато баща ми беше заминал да се сражава по море, аз намерих на улицата едно изгубено тигрово коте и го занесох вкъщи. Горката ми майка, която, като изключим малката помощ от Адмиралтейството, не разполагаше с никакви други средства, за да изхранва трите си деца, неохотно ми позволи да задържа животинката. Кръстих приятеля си Тайгър и започнах да го храня с остатъците от скромната ни семейна трапеза, които между другото много му се услаждаха. Когато сирените прозвучаваха, за да ни предупредят, че немците се канят да бомбардират оръжейните фабрики и корабостроителници покрай река Тайн, Тайгър пръв се шмугваше в убежището и в крайна сметка преживя войната, но по-късно, за съжаление, беше блъснат от камион.
Изобщо цял живот съм се чувствал някак инстинктивно привлечен от котките. И досега, когато видя котка, ме обзема непреодолимо желание да се приближа до нея и да й заговоря. В повечето случаи животинката също пристъпва към мен и ми позволява да я погаля. Обожавам да наблюдавам грациозната походка на тези създания и съм убеден, че всички умели танцьори и актьори имат нещо котешко в себе си. Учителите по йога пък съветват учениците си да се протягат като котки, както и да дишат, използвайки коремните, а не гръдните си мускули — абсолютно същото правят и котките, когато си почиват. Когато за първи път видях Шон Конъри в ролята на агент 007 от поредицата филми за Джеймс Бонд, останах направо запленен от бързината и елегантността на движенията му, които напомняха за движенията на някоя голяма котка.
Предполагам, че именно заради тези си чувства бях решил да спася ранената сребристосива котка през онази студена зимна нощ и бях излязъл от уютния си дом в снежната буря. Наградата обаче се беше оказала много по-щедра, отколкото бях очаквал, и умиращото тогава коте се беше превърнало в страхотния домашен любимец на име Тоби Джъг.