Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (6)

Първа глава

Двадесета улица, запад, № 342, Ню Йорк

Събота, 2 август 2003 г., 22:30 ч.

Няколко седмици след катастрофата продължавах да страня от приятелите, които познаваха и обичаха брат ми Самюъл. Ако все пак се случеше пътищата ни да се пресекат, те все мълвяха:

— Чудо е, че оцеля, Джон — казваха, но тонът им говореше съвсем друго.

Носех този мрачен миг от магистралата върху себе си като червен белег от жигосване.

За да избегна нови случайни срещи, нарочно пристигнах на празненството на Хал Вандерлин късно. Надявах се, че тълпата вече се е стопила. Изобщо не бих си правил труда да идвам, но напоследък Хал умело ми се изплъзваше и не отговаряше на обажданията и имейлите ми. Все още ми дължеше значителна сума и това събиране бе единствената сигурна възможност да го открия.

Като дете прекарвах часове, бродейки из огромната къща на семейство Вандерлин. Губех се в сумрачния лабиринт на залите й, отварях врати, водещи към притихнали стаи. Повечето пазеха мебели от отдавна отминала епоха — кресла, тапицирани с дамаска в бургундско червено, оградена от орехова дърворезба, ръчно плетени дантели, които покриваха облегалките за ръцете и главата. Гардеробите, библиотеките и бюрата излъчваха аромат на камфор и старинен махагон. Призрачна къща. Такава ми се струваше тогава.

Наричах любимата си стая там „стаята за изчезване“. За едно малко момче огромното, правоъгълно помещение на последния етаж изглеждаше необятно. На противоположните стени висяха две грамадни огледала. Ако застанех точно между тях, виждах отражението си, което се умножаваше до безкрай. Щом се изморях от самотните си игри, изтичвах през кухнята към задния двор, който беше истинска джунгла от дървета и избуяли храсти. Заострях пръчки и привързвах парчета връв към клони — така си правех лъкове и стрели. После лягах и чаках някой циклоп да връхлети от храстите или пък някой великан да слезе от дървото.

Дори и тези невинни спомени сега ми изглеждаха опетнени от смъртта на Самюъл.

Когато пристигнах на празненството, бяха останали само истинските натегачи. Един от тях — професор Колин Рийд, заграждаше някаква светлоруса жена с порцелановосини очи, която явно току-що бе завършила и затова можеше да бъде сваляна без притеснения за етиката. Тесните панталони и прилепналата копринена блуза подчертаваха чудесно стегнатото й, добре тренирано тяло.

Рийд се отдалечи, вероятно за да донесе питиета. Докато се оглеждах за Хал, жената улови погледа ми. Усмихнах й се.

— Аз съм Ериния — каза тя, когато се приближих достатъчно, за да се чуваме.

— Джон Медисън. — Тя се приближи още малко.

— На булката или на младоженеца сте приятелка? — попитах.

Забелязах, че очите й се разшириха. Тя се засмя. Ирисите й бяха вцепеняващо сини, толкова ярки, че се почудих, да не би да използва от онези контактни лещи, които подсилват цвета.

— Да, не е ли странно — рече тя. — Понякога тези университетски купони наистина са смъртоносни, като сватбата на втория ти братовчед.

— От Нюйоркския университет ли сте?

— Не, завърших Масачузетския технологичен институт. А вие?

— Колумбийският. Но преди доста време. С Хал се познаваме от години. Приятели сме от деца, а напоследък и бизнес партньори.

— Той не беше ли преподавател?

— Да. Аз пък съм търговец на изкуство. Той продаде няколко артефакта с моя помощ.

— Търговец на изкуство значи. Доста екзотично. Сигурно сте милионер. — Тя се изкиска, за да ми покаже, че само ме дразни.

— През ръцете ми минават милиони долари. Винаги ми става лошо, когато гледам как приключват пътя си в нечия чужда банкова сметка. Трябваше да се посветя на хедж фондовете.

Това предизвика нова усмивка.

— Значи сте приятел на Хал, така ли? — попита жената.

— По-големият ми брат и бащата на Хал бяха приятели. Самюъл винаги ме водеше тук, когато идваше на гости и когато Хал се прибереше от интерната или от летните лагери, прекарвахме много време заедно. Той нямаше много други приятели тук, в града. А вие откъде го познавате?

Тя не отговори. Видях как хвърли бегъл поглед към другия край на стаята. На вратата се показа Рийд. Хвърчащата му светла коса, която сякаш стърчеше вертикално от скалпа му, изглеждаше разбъркана, а зачервеният му нос показваше, че това далеч не е първото му питие. Хвърли ми убийствен поглед — знак, че не се радва как съм обсебил обекта на желанията му.

По принцип бих отстоявал позицията си, но сега трябваше да открия Хал.

— Извинявайте, че не мога да остана да си поговорим. — Извадих визитната си картичка и й я подадох. — Трябва да се видя с Хал. Обадете ми се, ако искате да се срещнем за по кафе или нещо друго.

Тя бегло разгледа картичката и я пъхна в дамската си чанта.

— Не употребявам кофеин, но обожавам дългите разходки по плажа и романтичните вечери.

Бе мой ред да се засмея.

— Ще чакам с нетърпение — отвърнах. Тръгнах си, преди Колин Рийд да довтаса и да развали мига.

Преди да продължа издирването на Хал, влязох в кухнята и заредих „Черно, черно сърце“ на Дейвид Ъшър в плейъра. Усилих звука и отворих прозореца, за да може музиката да излезе навън. Ъшър е написал тази песен за жена, но винаги съм си мислил, че тя спокойно може да се отнася и за мен.

Излязох навън по каменната пътечка. От прозорците струеше мека светлина и озаряваше запуснатата градина. Горещата августовска вечер привличаше уханието на трепетликите и го разсейваше из въздуха.

Поех дълбоко дъх и се почувствах почти доволен.

Открих Хал в малката каменна беседка, седнал на същия стар плетен стол, в който си почиваше и баща му. На задната стена висеше газена лампа, която разпръскваше цитрусов аромат. Един от ръкавите на Хал бе навит над лакътя. Кремавото гумено маркуче пристягаше плътта му така здраво, че кожата му се беше набръчкала.

Когато ме забеляза, той затвори запалката си и остави лъжицата, която държеше, на масата до вакуумирано пакетче със сивкав прах.

— Джон, винаги идваш точно навреме.

Прекрачих през сводестия вход и се настаних на ръба на каменната стена, която ограждаше едната страна на беседката. Погледнах дали някой друг не бе излязъл в градината и посегнах да спусна щорите. От тях изпърха нощна пеперуда с тънки като тоалетна хартия бели крилца.

Човек можеше да помисли, че не аз, а Хал е този, който наскоро е оцелял от катастрофа. Бях поразен от крехкия му вид. Голата му ръка беше белязана от множество виолетови драскотини — ранички от стари инжекции. Беше само на тридесет и три — година по-възрастен от мен, а изглеждаше по-скоро на петдесет.

Погледна ме намръщено.

— Още си свободен човек.

— Разбира се. Защо не?

— Във вестниците се намекваше, че ще те подведат под съдебна отговорност. Писаха, че сериозно си превишил скоростта.

— Катастрофирах преди повече от шест седмици и още нищо не е станало. Знаеш, че винаги преувеличават. Карал съм по онзи маршрут сто пъти. Мога да го мина със затворени очи.

Той повдигна вежди.

— Е, засега имаме само твоята дума. Самюъл не може да сподели своята гледна точка.

— Хал. Току-що се канеше да си биеш дозата. Не ми чети проповеди за риска.

Той се изсмя.

— Тук няма нищо опасно, освен ако не изтеглиш късата сламка и не купиш чисто.

Зависимостта му не беше тайна за мен. Някога започна на майтап, но откъслечните случаи се превърнаха в ежедневие. Търговското ни начинание да продаваме колекцията на баща му нямаше кой знае какво бъдеще. Вече бяхме опоскали по-голямата част от семейното богатство.

Той ми посочи лъжицата.

— Част от пълния комплект, събран от майка. Поръчани били от испански кралски особи — поне така й бяха казали. Шестнадесети век. Династията Бурбон-и-Гресия. Сватбен подарък по случай обединяването на Кастилия, Арагон и Навара.

Внимателно взех лъжицата, защото знаех, че Хал ще откачи, ако разлея ценния й товар. Ясно виждах герба на дръжката — щит в долната половина, изправен лъв и замък в горните два квадранта с корона отгоре. Опитът ми като търговец на антики и предмети на изкуството ме бе научил на няколко тежки урока за фалшивия материал.

Оставих лъжицата обратно на масата и въздъхнах.

— Знаеш, че комплектът ти е фалшификат. Иначе отдавна да си го продал.

— Прав си, разбира се. Това е единственото, което мама купи, без да се посъветва с нас. Беше толкова доволна от себе си. Татко веднага разбра, че приборите са копие. „При това лошо!“ Още чувам как го казва. Цели две седмици се забавлява. А аз я защитих, както винаги. Нямам сърце да ги продам.

— Хал, дойдох днес само защото ме избягваш. Дължиш ми почти две хиляди от заема, който ти дадох. Кога ще си видя парите?

— Списъкът на кредиторите ми е дълъг. Можеш да се наредиш на опашката.

Гласът ми се усили с една идея:

— Виж ти. Друго разправяше, когато ти заех парите.

Лицето му потръпна нервно, сякаш бях засегнал най-болното му място.

— Толкова си агресивен, Медисън. Толкова малко приличаш на брат си. Самюъл ме научи да ценя красотата на антиките, техните истории. Трудно ми беше да продам предметите на баща си, но ти пък се интересуваш само от доларите. Винаги е било така между нас. „Първо аз!“ е твоят девиз.

Отношенията ни открай време бяха бурни, но този път нямах желание да търпя изблиците му. Раздразнението ми прерасна в гняв.

— Все още се опитвам да дойда на себе си след катастрофата. Изгубих единствения си брат. Не смей да го използваш като оръжие срещу мен!

— А пък аз съм на път да изгубя работата си. Колин Рийд, който точно в този момент се наслаждава на гостоприемството ми, налива се с най-добрия ми алкохол и точи лиги по жените, ми връчи заповедта за уволнение този следобед. Разбрах твърде късно, за да мога да отменя партито. Знаех, че няма да ми гарантират постоянна длъжност, но такова нещо не съм очаквал. И той има нахалството да дойде на купона. Така че съм сериозно фалирал. Дори и ти не можеш да изстискаш вода от камък.

Промърморих нещо за неприятната новина. Той отхвърли думите ми с широк жест.

— Скоро ще си получиш парите. Във всеки случай имам нещо друго, което струва хиляди пъти повече от купчина старо сребро.

— Какво? — Бях малко изненадан да науча, че е крил нещо от мен. — Няма да се опиташ да го продадеш сам, нали?

Той отново затегна гумения маркуч около ръката си и се направи, че не ме чува.

— Хал. Преди да отплуваш към Небивалата земя, би ли ме изслушал? Винаги си бил доволен от предложенията, които съм ти намирал преди. Ако това, за което говориш, е наистина ценно, може да те измамят. Продай го чрез мен и така ще можеш да ми се изплатиш. По дяволите, не бъди такъв инат!

— Достатъчно натрупа на мой гръб. Сега аз съм наред. — Хал се усмихна измъчено и възобнови подготовката си — ритуал, на който сякаш се наслаждаваше почти толкова, колкото и на наркотика.

Взе спринцовката, махна предпазителя и я пусна на масата. Иглата сякаш бе по-тънка от човешки косъм. Хал изтегли течността в спринцовката и изчисти въздушните мехурчета. Стисна левия си юмрук, допря върха на иглата до кожата си, вкара я и натисна буталото. Върху плътта му блесна капка кръв.

Той отпусна глава назад, върху облегалката на стола, сякаш искаше да си почине. Излязох си отвратен и го оставих да седи там със замечтани очи и провиснала челюст. Дали наистина бе попаднал на нещо ценно? Съмнявах се. Но защо ли му беше хрумнало да го крие от мен?