Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (37)

Тридесет и втора глава

Познатата на всички фасада на Детския музей, която през пролетта украси първите страници на международната преса, гледаше през високата си желязна ограда към кръстовището на улиците „Каира“ и „Насър“. Двете квадратни кули от бежов варовик, съединени с мост и орнаментна арка, бяха един от най-красивите образци на музейната архитектура. Подчертано ислямска и класически изящна.

Между централния фриз и горната част на арката като точка на удивителен знак зееше черна дупка — спомен от американско оръдие. Сега през арката не можеше да се минава, защото бе преградена от металното тяло на танк.

Малко късно, помислих си мрачно. Вероятно машината бе тук само за показност. Мястото имаше запуснат вид и ми напомни на изоставените фабрики от Ръждивия пояс^[1] — някога процъфтяващи концерни, а днес — самотни развалини без смисъл и бъдеще.

Историята на музея ми беше позната. Бил е основан по време на зенита на британското господство в Близкия изток, когато са били очертани границите на съвременния Ирак. В началото представлявал само една стая, разположена в обикновена багдадска сграда. Когато се наложило да го разширят, на брега на Тигър бил построен малък музей, открит през 1926 година. „Виновници“ за основаването му били иракският цар Файсал и една забележителна англичанка — Гертруд Бел. Наричали я Ал Хатун — благородната придворна дама. Била изследователка, писателка и археолог и посветила по-голямата част от живота си на опазването на месопотамската култура.

Сегашната сграда на музея всъщност се състоеше от няколко постройки, издигнати през 60-те. Главните галерии се намирали в квадратно помещение с вътрешен двор. След основаването си музеят станал жертва на няколко големи грабежа, най-прочутият от които бил по време на войната в Залива. Оттогава насам мястото било затворено за посетители.

Минах през портата и подадох паспорта, който Уорд ми беше върнал, на американския пехотинец, който ми посочи входа отдясно. Там ме посрещна старица с очила и хиджаб, която ми се представи като Ханифа ал Маджид. Това беше колегата на Томас. Изненадах се — бях си представял много по-млада жена.

— Добре сте ни дошъл, господине — приветства ме тя след моя поздрав. Английският й не беше добър, но успяхме да се разберем.

Спомних си колко пъти си бях мечтал да се разхождам из тези коридори със Самюъл, когато бях малък. Веднага почувствах вълнение, че най-сетне наистина съм тук. Минахме през Асирийската галерия. На входа й ни посрещнаха огромните ламасу с тела на бикове, крила, човешки глави, сплетени коси и рогати шлемове. Всяка статуя имаше по пет крака, разположени така, че гледани отпред или отстрани, биковете все изглеждаха четириноги. Подът на галерията беше обсипан с боклук и отломки, но релефите на асирийските владетели в цял ръст и на абгалите^[2], разположени покрай стените, за щастие бяха цели и невредими. Поспрях пред великолепното изображение на мъж, стиснал юздите на два коня и толкова красиво скулптиран, че надминаваше релефите, останали от гърците и римляните.

Водачката ми ме повика. Забързахме нататък и ехото от стъпките ни закънтя в празните зали. Натъжих се заради всичко, което е било откраднато, стъпкано и загубено завинаги. Нищо не се променя. Всички велики месопотамски градове са били разрушени. Повече от две хиляди години по-късно историята се повтаряше отново.

Забелязах, че служителите са започнали да разчистват безпорядъка, макар че на повечето места продължаваше да цари хаос. Промъкнахме се през една широка зала, където външната стена бе осеяна с квадратни дупки, през които се процеждаше слънчевата светлина. Встрани на един подиум стоеше безглава статуя. Когато видя, че я гледам, Ханифа се изчерви и каза:

— Винаги главата я няма. В миналото махната, не войниците.

Съчувствах й, че толкова се тревожи за състоянието на музея.

В една от стаите за реставрация зад малко бюро седеше иракски пазач, въоръжен с АК-47. Около него стърчаха лавици, чиито рафтове бяха пълни със стотици прашасали глинени съдове и гърнета. На пода бяха нахвърляни купчини строшени парчета, на някои от които още личаха печатите на музея. Всичко това е било потрошено от грабещите войници. Почудих се дали това е стаята, където Самюъл е съхранявал гравюрата. Ханифа ми посочи останките.

— Много съжалявам как изглежда. Тук електричество — не. Повечето служители заминали. Аларми, ключалки — не. Затова ние дълго поправя. — Бедната жена имаше вид, сякаш носи цялата сграда на собствения си гръб. Приближих се до нея.

— Имате ли телефон? Трябва спешно да се обадя. — Изражението й ми показа, че не ме е разбрала. Показах й с жестове как се обаждам по телефон и тя най-сетне схвана и поклати глава.

— Не, съжалявам.

Отново изгубих надежда. Е, и без това не се бях надявал много. Дори и да имаше работещ телефон, вероятно нямаше да успея да се свържа чак с Ню Йорк.

Ханифа взе от бюрото хартия и химикалка, написа нещо и ми го подаде. „Моля, последвайте ме“, пишеше на бележката. Опитах се да кажа нещо, но тя опря два пръста до устните ми, за да ме накара да замълча. Взе листа, обърна го и написа „Някой друг те чака“. После стана и каза високо, така че пазачът да я чуе:

— Моля, ела. Ще направя чай.

Няколко зали по-нататък срещнахме мъж с източно лице, тъмни очила и посивяла коса. Жената го посочи така, сякаш ми го подаряваше, усмихна се леко и се отдалечи със ситни стъпчици. Мазар ми протегна десницата си и поздрави. Отдръпнах се.

— Надявам се, че днес не носиш експлозиви. И каква изненада — ти говориш английски!

Той се ухили.

— Е, прощавай.

— Извиняваш ли ми се? Та ти едва не ме уби, бе!

— Опитах се да те предупредя, да те повикам, но ти не схвана веднага.

— Малко беше трудно да следя нюансите в поведението ти, когато зад гърба ми стояха четирима души, които само си търсеха повод да ме гръмнат.

Доброто му настроение изчезна. Той погледна часовника си и каза:

— Томас и аз поемаме огромен риск, за да те спасим. Ако останеш с Уорд, до утре ще бъдеш мъртъв. Сам избираш дали да дойдеш с мен. Препоръчвам ти обаче да решаваш бързо.

Спомних си тунела в подземния град и се сетих как Мазар ми направи знак да тръгна към него, как прошепна нещо. Възможно беше да се е опитвал да ме предупреди.

— Не мога да дойда с теб. Те държат една жена заложница в Ню Йорк. Ако избягам, ще я убият.

Лицето на Мазар се удължи и ясно прочетох на него съчувствие.

— Тази жена… Да не би името й да е Лоръл?

— Да.

— Сърцето ми скърби за теб. Тя е мъртва. Удавили са я в реката.

О, Господи, не може да бъде истина!

— Сигурен ли си? Откъде знаеш? Томас ли ти каза?

— Не, Ари. Разбрал е днес. В новините пишело, че се е качила на някакъв висок мост и скочила в река Харлем от скръб по съпруга си.

Колкото и зле да се изразяваше, нямаше начин да си е измислил връзката с моста Хайбридж и река Харлем. В думите му имаше логика. Когато Уорд и Ериния ме доведоха в Багдад, тя вече се бе превърнала в товар за тях. Уорд все още можеше да ме заплашва, че ще й стори зло, защото нямаше откъде да разбера какво се е случило с нея. Мазар каза нещо. Едва го чувах, защото новината за Лоръл ме обгърна като буреносен облак.

Той сграбчи раменете ми и ме разтърси здраво.

— Казах, че трябва да вървим. Веднага. — Почти ме завлече до прашния ван „Тойота“, който беше паркиран на сенчестата уличка пред музея. Отвори задната врата и ме бутна вътре. После се качи и завъртя ключа на таблото. — Стой отзад, за да не те види някой. Водя те при Томас.

Свлякох се на пода на колата. Не ми пукаше къде отиваме. Пътувахме няколко минути. Изведнъж Мазар натисна спирачката, свали стъклото на прозореца и каза нещо на арабски на пазача отвън. След една напрегната минута отново настъпи газта и потегли.

Опитах се да се взема в ръце. Мазар караше като луд, но така караха всички в Ирак. След петнайсет минути отново спряхме.

— Сега ела на предната седалка — обади се той. Въздъхнах и се прехвърлих до него. Бяхме паркирали до редица разрушени от бомби сгради. Боклукът отпред смърдеше непоносимо. Улицата бе засипана с гнила риба и кости.

— Тези дрехи твои ли са?

— Панталоните и обувките — да. Сакото и ризата ми ги дадоха в Ню Йорк.

Той отвори жабката и извади нещо, което приличаше на мобилен телефон. Натисна едно копче и го прекара по ръкавите, реверите и гърба на сакото.

— Свали го и разгащи ризата. — Повтори същата процедура и с ризата ми, после погледна екранчето, изключи устройството и го прибра.

— Какво търсеше?

— Чиповете за проследяване вече могат да се втъкават и в платове. Налага се да бъдем внимателни.

Поех няколко пъти дълбоко дъх, опитах се да се успокоя и си спомних какъв риск поемаше този човек заради мен.

— Благодаря ти. Знам колко е опасно това, което правиш.

Той вдигна рамене.

— Правя това, което иска Томас.

Тъмните му очи се впиха в моите. Той насочи показалеца си към мен, сякаш беше учител, който се кани да скастри непослушно момче.

— Там, където отиваме, ще бъдеш в безопасност единствено с мен. Не говори с никого.

Пресякохме един мост и завихме по главната търговска улица на Багдад „Ал Рашид“. Сградите край моста бяха пострадали от войната, част от прозорците им бяха избити, на фасадите им имаше почернели от взривове места и тъмни дупки.

По улицата се тълпяха стотици коли. Тук най-нормалното нещо беше да полегнеш на клаксона и да не го пускаш — просто естествена част от шофирането като сменянето на скоростите и спирането. Автобусите маневрираха в търсене на свободно място, момчета влачеха колички, натоварени с купища стока, колите се бореха за всеки сантиметър от пътя. Все едно бях на Бродуей.

Спряхме рязко, тъй като колите ни затискаха от всички страни. Газовете от ауспусите образуваха задушлива мъгла. Мазар вдигна ръце и изруга. Най-накрая видя една странична пресечка и успя да паркира вана.

— От тук нататък ще вървим пеша — ми каза. Жегата беше безмилостна. Тътрех се до него, но не можех да се отърва от спомените за Лоръл, които проблясваха в ума ми. Вероятно я бяха дрогирали с някакво успокоително, за да прилича повече на самоубийство. Сигурно някой от хората на Уорд я бе сграбчил, после я бе прехвърлил с лекота през перилото и я беше пуснал. Дори и да е била упоена, сигурно е преживяла миг на нечовешка паника, докато е падала към тъмната река. Каква тъжна смърт.

Дали не бях могъл да направя нещо по различен начин? Дали я бях обрекъл на смърт още в минутата, когато започнахме да мислим върху загадките на Хал? Всичко, до което се докоснех, изсъхваше и умираше.

Когато се смесихме с тълпата, Мазар сякаш се поотпусна, макар че от време на време продължаваше да хвърля погледи назад. Махна с ръка.

— Това е улица „Ал Мутанаби“. Тук се намира книжната борса — сега ще я видиш. В града още има някаква култура, въпреки старанията ви да я унищожите.

Ако се опитваше да ме засрами, успяваше.

— Ти познаваше ли брат ми Самюъл? — попитах с възмущение.

— Срещал съм го веднъж.

— Той също беше американец и правеше всичко възможно да опази иракската култура. Обичаше този град.

— Е, значи се е провалил.

— Провалът не е само негов.

Мазар се изсмя презрително и аз отвърнах поглед. На „Ал Мутанаби“ нямаше коли, не и по време на книжната разпродажба. Малка, спокойна пресечка, която по нищо не приличаше на хаоса, през който бяхме карали дотук. Ограждаха я старинни сгради, в много от които имаше книжарници. Мрачните магазинчета бяха претъпкани с купища книги. Отпред, на тротоара, бяха разпънати евтини пластмасови сергии, отрупани със списания, памфлети, пиратски DVD-та и книги на английски и арабски. Високите метални шкафове за папки отстрани преливаха от разпокъсани стари страници.

Над една сергия стърчеше плакат на Саддам Хюсеин, чието лице беше зачеркнато с хикс. На съседната масичка стоеше портрет в рамка и надпис на арабски.

— Кой е това? — попитах Мазар.

— Аятолах Мохамед Мохамед Садик ал-Садр. Загина в атентат в Наджаф през февруари 1999 година. В Ирак много го почитат — отвърна той.

Почти всички продавачи бяха мъже; по улиците изобщо имаше малко жени. Минахме покрай една разчистена площадка, където трима мъже стояха на дървена платформа. Двама от тях бяха коленичили, а третият се беше надвесил над тях с пръчка и се правеше, че ги удря. Ентусиазираната тълпа крещеше.

— Актьори — обясни ми Мазар. — Това е стар обичай.

Улицата зави и в края й видях подобната на стъкло вода на Тигър. Малко по-нататък Мазар ми посочи една полукръгла едноетажна сграда, пред която бяха наредени сергии.

— Това е „Ал Шабандар“, много известно заведение в Багдад.

Кафенето беше претъпкано, отново само с мъже, които пушеха почти без изключение. Някои подръпваха ароматен тютюн от наргилетата си, а други предпочитаха цигарите. Стори ми се, че долових и ваниловия аромат на хашиша. Смесените ухания във въздуха дразнеха обонянието. Масите бяха отрупани с чаши димящ чай. От тавана бавно се въртеше голям вентилатор. Стените бяха отрупани с картини и снимки в рамки с всякакви размери — портрети, пейзажи, натюрморти. В далечината бръмчеше генератор. Тракаха плочки за домино. Две групи мъже играеха на табла.

Щом седнахме, в небето над нас премина хеликоптер и сградата се разтърси от мощните му перки. Секунди по-късно чухме страховита експлозия. Вероятно от минохвъргачка, мина ми през ума. Хората се вцепениха. Мазар се намръщи и поклати глава.

— Виж ни само — каза ми той. — Смърдим на страх.

Приведох се напред и снижих глас. Новината, че Лоръл е мъртва, бе сложила точка на всичко. Исках просто да се махна.

— Слушай сега. Можеш ли да ме измъкнеш от Багдад? Например към Йордания или Турция? Все едно къде, не ми пука. Не искам да се срещам с Томас и съм сигурен, че и той ще се зарадва да не ме види. Принуден бях да дойда тук.

Той бързо отхвърли идеята ми.

— Нищо такова не е казвал. Ще донеса кафе.

Донесе две и ги остави на масата. Наситеният аромат на моката трябваше да ме изкуши, но не стана така. Мазар погледна часовника си сигурно за стотен път тази вечер и насочи вниманието си към преминаващите навън хора. Да не би някой там да го търсеше? Кафето му си стоеше недокоснато на масата. Зачудих се какво да кажа.

— Защо говореше с Ериния на турски?

— Асириец съм, но израснах в Истанбул. Нашего брата сме разпръснати из целия свят. Дори в Европа. Дори и в твоята страна.

От улицата се чу изсвирване. Мазар скочи рязко.

— Ела. Остави кафето. Трябва веднага да тръгваме.

Вървеше бързо и едва успявах да го догонвам. Не казваше нищо. Устните му бяха стиснати толкова силно, че бяха побелели. Очите му бягаха наляво-надясно и оглеждаха улицата. Върнахме се при вана по заобиколен път. Когато тръгнахме, аз се обадих:

— Нямам нищо против пътуването, но защо трябваше да идваме дотук?

— Не е лесно да се измъкнем от хората на Уорд. Следят ни. Трябва някак да им се изплъзнем.

— Сега къде отиваме?

— На пазара на крадците Сук ал Харамия. Чувал ли си за него?

— Чувал съм.

Тръгнахме на север по улица „Хулфафа“, надалеч от центъра на града. В покрайнините на предградието „Садр“ се натъкнахме на американски патрул. Мазар отби и ги остави да минат.

— Нещата отново се влошиха след нападението пред посолството на Йордания. — Той се изсмя горчиво. — Не, не е така. Тук си е зле всеки ден. Във вашия език има ли дума за място, което е по-лошо и от ада? Ако има, ние сме точно там.

Мина ми през ума, че точно там съм живял през последната седмица.

— Какво се е случило?

— Камион, пълен с експлозиви, уби седемнайсет души. Вчера пък са нападнали американски военен джип пред хотел „Рабия“. Тогава войниците дошли на пазара. Няколко мъже изпробвали пушки, които се канели да купят, и стреляли във въздуха. Войниците отвърнали на огъня, защото помислили, че стрелят по тях. Хората побесняха. Тази война няма да свърши скоро.

Отново слязохме от колата и продължихме пеша. Вървяхме цяла вечност. Площадът приличаше на черна версия на лондонския Портобело Роуд^[3]. Самюъл беше казал веднъж, че оттук може да се купи почти всичко, и беше прав. Въпреки случилото се вчера, един продавач на оръжия стоеше до пикап, пълен с пушки. Група мъже ги разглеждаха, но днес никой не показваше желание да ги изпробва.

Друг продавач стоеше пред два големи варела от петрол, срязани на две и пълни с вода, която кипеше от мятащи се рибешки тела. Мазгуф — зеленият шаран, който ловяха в бавните води на Тигър.

— Отровна риба — рече Мазар. — Някога ставаха за ядене, но войната напълни реката с мръсотии.

Върху един килим бяха наредени странни вещи — изстискани тубички от паста за зъби, розови дамски самобръсначки, полупълни шишета с вода за уста, бурканчета с фъстъчено масло и готови пакети с храна за армията. Мазар ми посочи стоките.

— Преравят боклука край армейските бази и продават всичко, което намерят.

Близката сергия бе отрупана с телефони, DVD плейъри, телевизори и компютри — очевидно откраднати от разграбените офиси и хорските къщи. Следващият продавач предлагаше странни на вид парчета месо. Мазар ми каза, че това са овчи бели дробове. Над тях бръмчеше облак мухи. Суровото месо зеленееше и вдигаше пара в жегата. Когато изразих отвращението си, той вдигна рамене.

— Хората гладуват. Ти какво очакваш?

Чу се ново изсвирване. Никой не му обърна внимание, но Мазар извади бързо телефона си и се обади. След кратък и бурен монолог той стисна ръката ми и ме повлече обратно към вана, но по друг път. Усещах, че нещата не отиват на добре, и предположих, че шансовете ни се изчерпват, затова се изненадах, когато той каза:

— Томас ще ни посрещне на следващата спирка. Слава богу.

Този път Мазар не ми каза къде отиваме. Знаех само, че бяхме завили на югозапад и карахме по една натоварена улица. Той завъртя кормилото към една алея и намали. Табелата пред нас обявяваше, че се намираме до гробището „Северна порта“, запазено за войниците от Обединеното кралство, участвали в кампанията срещу отоманците през 1917 година. Да не би Томас да беше взел пример от Хал и да беше избрал скривалище като онова в Ню Йорк?

Ръждивата желязна порта беше отворена. Влязохме с вана по пешеходната пътека. Мазар зави, паркира и отново извади телефона си. След като каза нещо в слушалката, той затвори и обяви:

— Сега ще чакаме Томас. Скоро ще бъде тук.

Широката централна алея бе обградена с високи, проскубани палми. Край тях растеше трева, висока колкото човешки бой. Алеята водеше към една гробница, чийто покрив стоеше върху четири колони. Очевидно беше построена за важен човек, за разлика от простите кръстове и изронените надгробни паметници на обикновените войници.

— Това британско гробище ли е? Колко много гробове! Сигурно битката е била ужасна.

Мазар поклати глава.

— Не всички са умрели от куршум и сабя.

— Ами от какво тогава?

— От холера. — Той ми посочи редиците бели кръстове. — Болестта била толкова страшна, че буквално си изкашляли червата. На хиляди километри от дома си. Защо ли изобщо са дошли?

Не знаех какво да отговоря.

Може би контрастът между тихото гробище и шума от колите в града ми правеше особено впечатление, но застиналият въздух тук ми навяваше всичко друго, освен покой. В дърветата не чуруликаха вечерни птици; в тревата не шумоляха животинки. Чакахме.

Започна да се здрачава и слънцето увисна над хоризонта. Една сянка привлече вниманието ми — някак не пасваше на силуетите, които я обграждаха. Изглеждаше твърде висока и сякаш се движеше към нас. Като че ли някакъв каменен паметник изведнъж бе оживял. На светлата пътека излезе Шим.

Белият военен джип нахлу в гробището. След него пристигна седанът на Уорд. Мазар изкрещя и се хвърли на пода. Измъкна изпод седалката една полуавтоматична пушка. Хвърлих се към дръжката на вратата. Мазар ме сграбчи и ме дръпна назад.

Истински смъртоносните звуци са приглушени. В далечината се чу пукване и хрускане. Вълната от детонацията ме залепи за вратата. Втората вълна ме задържа на мястото ми. Металната рамка на прозореца засвети и жегата опари ръката ми. Дръпнах се рязко. Белият джип избухна в облак от оранжеви пламъци. Вратите му се разтвориха и тялото на Ериния изпадна навън. В разкъсаните й гърди имаше дупка, косата й гореше. Във въздуха разцъфна цвете от бензинови пари.

Шим стигна до седана, отвори вратата и измъкна със сила Уорд, като прегради със силното си тяло своя господар от мястото на нападението. Серия изстрели взриви тревата пред него със силата на пневматична сонда. Единият от бодигардовете изскочи от седана и засипа гробницата с куршуми. Мазар стовари ръка върху дръжката на вратата, отвори я с ритник и стреля. Куршумите уцелиха войника отляво; тялото му се изкриви от силата на удара и той се свлече.

Артериите ми се пръскаха от безумното биене на сърцето ми. В същото време имах сюрреалистичното усещане, че всичко това се случва на някой друг.

Предницата на седана бе ударена от втора ракета, която хвърли колата във въздуха като играчка. Тя падна на покрива си и един шрапнел от бронята й полетя към нас. Инстинктивно вдигнах ръце. Стъклата на вана се строшиха и Мазар падна назад. Усетих миризмата на горяща гума. Отново опитах да отворя вратата; ръцете ми така трепереха, че едва успях да хвана дръжката. Хвърлих се напред и паднах навън. Мазар ме последва. Опитах се да стана, но усетих такава слабост, че не успях. Мазар ме погледна за миг. Лицето му бе осеяно с рани. После хукна да бяга.

Шим се обърна и се опита да извлече Уорд зад разрушения корпус на седана. Чуха се нови изстрели. Той се разтърси и олюля, но продължи. Куршумите го бяха засегнали толкова, колкото и надгробните камъни наоколо. Резервоарът на колата обаче избухна и Шим се оказа твърде близо до него. Експлозията засипа двамата с огнен дъжд. Дрехите на Уорд пламнаха. Той изкрещя и рухна на земята. Шим се загърна, обхванат от яростни пламъци. Стори ми се, че започва да се смалява и почернява като камък, който се превръща в пепел. После падна.

Отново се опитах да стана. Нов откос удари предницата на вана ни. Жестока болка прониза главата ми. Стори ми се, че надгробните камъни засветиха с бяла светлина, сякаш осветени от вътрешни лампи. Помня, че се насилвах да дишам. Някой се надвеси над мен и се опита да каже нещо. Видях как устата му се движи, но не чувах нищо, сякаш се бях гмурнал на трийсет метра под водата. Човекът изчезна. И изведнъж наистина се озовах под вода. Около глезените ми се сучеха зелени риби, зелени одеяла от водорасли обвиваха ръцете ми, тялото на Лоръл се полюшваше от течението. Кожата й бе сребриста като на русалка, а кестенявата й коса се разстилаше като ветрило. Крайниците й се движеха, сякаш тя танцуваше в течението. Последната ми мисъл беше колко е странно, че в едно гробище изведнъж може да се появи река.