Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Проходът

Преводач: Евелина Пенева

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

Консултант: Митко Илиев

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-135-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930

История

  1. — Добавяне

Шейсет и четири

Тео се събуди не рязко, а с пропадане. Търкаляше се и падаше към света на живите. Очите му бяха отворени. Осъзна, че е бил с отворени очи още преди да се събуди. Бебето, мина през ума му. Потърси Маусами и я откри до себе си. При докосването му тя се размърда, изпъна колене. Ето какво било. Сънуваше бебето.

Станал беше на шушулка от студ и въпреки това беше вир-вода от пот. Зачуди се дали пък няма треска. Човек трябва да се изпоти, за да пресече треската, така ги учеше Учителката, а и майка му. Пръстите й милваха лицето му, докато той лежеше в леглото и гореше от температурата. Това обаче беше отдавна минало, спомен за спомена. Не беше боледувал от треска от толкова години, че дори не помнеше какво е.

Отметна одеялата и се изправи, трепереше от студ, влагата по тялото отнемаше и последната му останала топлинка. Носеше същата тънка риза, която беше носил и през деня, докато редеше дърва на двора. Най-после бяха готови за зимата, всичко беше поправено, подредено и заключено. Съблече мократа от пот риза и извади друга от шкафа. В една от пристройките беше открил шкафове с дрехи, някои все още стояха в опаковката си от магазина: ризи и панталони, чорапи и термобельо, пуловери, които бяха направени от материал, който приличаше на памук. Мишките и молците бяха стигнали до някои от дрехите, но не до всички. Който се беше запасявал на това място, е трупал запаси за дълго време.

Измъкна ботушите и пушката от мястото им до вратата и слезе по стълбите. Огънят в дневната беше угаснал до тлееща жарава. Не знаеше колко е часът, но усещаше, че наближава да съмне. През седмиците, в които двамата с Маус бяха влезли в ритъм, спяха през нощта и се събуждаха с първите лъчи на слънцето в прозореца, той беше започнал да разпознава часа по един едновременно естествен и напълно нов за него начин. Потопил се беше в някакъв дълбок, дори отдавна забравен спомен за инстинкт. Причината не беше само в липсата на прожектори, както си мислеше, а в самото място. Маус също го беше почувствала още първия ден, когато излязоха заедно до реката да ловят риба, и после в кухнята, когато му каза, че са в безопасност.

Седна, за да обуе ботушите си, взе дебел пуловер от куките, провери заредено ли е оръжието и излезе на верандата. От изток над билата на хълмовете, които обграждаха долината, по небето пълзеше меко сияние. През първата седмица, докато Маус спеше, Тео седеше по цяла нощ на верандата, ала зазореше ли се, неочаквано го налягаше тъга. Цял живот се беше страхувал от тъмнината и онова, което крие. Никой, дори баща му, не му беше разказал колко красиво е нощното небе, как кара човек да се чувства едновременно нищожен и велик, а също го превръщаше в частица от някаква необятност и вечност. Постоя за миг в студа, загледан в звездите, докато вдишваше и издишваше нощния въздух и събуждаше тялото и ума си. След като беше станал, щеше да запали огъня, за да не се събужда Маусами в леденостудена къща.

Слезе от верандата към двора. В продължение на дни само беше влачил и цепил дърва. Горите покрай реката изобилстваха от паднали клони и дънери, сухи и добри за огрев. Трионът, който откри, не ставаше за нищо, зъбците му бяха безнадеждно ръждясали, но секирата свърши добра работа. Сега плодовете на труда му бяха наредени в хамбара, под стрехите имаше още, покрити с гумено платнище.

Онези хора, помисли си той, докато вървеше към открехната врата на хамбара. Хората от снимките. Чудеше се дали са били щастливи на това място. Не откри други снимки в къщата, а не беше помислил да претърси колата допреди два дни. Не знаеше точно какво търси, но след няколко минути, докато седеше на мястото на шофьора, безцелно натискаше бутони и копчета с надеждата нещо да се случи, откри верния бутон. На таблото се отвори малка врата и откри купчина карти и скрит под тях кожен портфейл. Втъкната в разпределенията имаше карта с надпис ДАНЪЧНА АГЕНЦИЯ ЮТА, ОТДЕЛ ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА и отдолу името, Дейвид Конрой. Дейвид Конрой, ЮТ, Прово, Мансард Плейс, 1634. Ето кои са били, каза той на Маусами и ги показа. Семейство Конрой.

Вратата на хамбара обаче нещо не беше както трябва, мина през ума на Тео. Защо стоеше така открехната? Дали пък не я е забравил отворена? Всъщност затворил я беше, ясно помнеше. Помисли си го и чу шумолене от вътрешността на хамбара.

Замръзна, стоеше напълно неподвижен. Дълго време не чу нищо. Може би му се е сторило.

Пак го чу.

Каквото и да имаше вътре, поне не го беше усетило все още. Ако беше вирал, щеше да има възможност само за един изстрел. Можеше да се върне в къщата и да предупреди Маусами, но къде биха отишли? Най-добре щеше да е да използва изненадата, с каквато възможност все още разполагаше. Внимателно, стаил дъх, дръпна затвора на пушката, заслушан в щракването от влизането на първия куршум в цевта. Дълбоко вътре в хамбара се чу приглушен удар, последван от почти човешка въздишка. Вдигна цевта към дървената врата и лекичко я побутна. Зад него шепот разпръсна мрака.

— Тео? Какво правиш?

Маусами, облечена в дълга нощница и с разпиляна по раменете си коса, приличаше на видение, което се носи в мрака преди зазоряване. Тео отвори уста да й отговори, да й каже да се прибира, когато вратата се отвори, халоса здраво цевта на пушката му, та чак го завъртя. Преди да осъзнае какво става, оръжието стреля и го отхвърли назад. Покрай него скочи сянка и се понесе към двора.

— Не стреляй! — извика Маусами.

Оказа се куче.

Животното забави тичането си и спря на няколко метра от Маусами, подвило опашка между краката си. Козината му беше гъста, сребристосива, с черни шарки. Гледаше към Маусами в поза, подобна на поклон, стоеше на жилавите си крака, покорно превило шия и прибрало уши. Изглежда се двоумеше накъде да гледа, дали да бяга, или пък да се хвърли в нападение. Дълбоко в гърлото му се надигна ръмжене.

— Маус, внимавай — предупреди я Тео.

— Не вярвам да ме ухапе. Нали, момче? — приклекна, протегна ръка към кучето да я подуши. — Гладен си, няма какво да е друго, нали? Тършувал си в хамбара да хапнеш нещо.

Кучето беше точно между Тео и Маусами и ако животно се нахвърлеше, пушката щеше да е безполезна. Тео я обърна в ръцете си, за да я използва като тояга, и предпазливо пристъпи.

— Махни пушката — каза Маусами.

— Маус…

— Сериозно, Тео — усмихна се на кучето с протегната към него ръка. — Дай да покажем на този приятен господин какво добро куче си. Ела тук, момче. Не искаш ли да подушиш ръката на мама?

Животното се примъкна към нея, отдръпна се, после пак тръгна към нея, като насочваше черния връх на муцуната си към протегнатата ръка на Маусами. Докато Тео наблюдаваше слисан, кучето постави муцуната си до ръката й и започна да я ближе. Скоро Маус беше на земята, седеше в калта и галеше животното, търкаше муцуната му и козината.

— Видя ли? — тя се разсмя, когато кучето разтърси доволно глава и здраво кихна в ухото й. — Той е просто голям, стар бонбон. Как ти е името, приятел? Хмм? Име имаш ли си?

Тео продължаваше да държи пушката над главата си, готов да замахне. Отпусна се объркан.

Маусами се намръщи към него с прошка.

— Сигурна съм, че няма да я използва по теб. Ти ли си моето добро момче? — говореше тя на животното и разтриваше козината му. — Какво казваш? Измършавяло животинче. Какво ще кажеш да закусиш? Как ти се струва идеята?

Слънцето се беше издигнало над хълма, нощта си беше отишла, осъзна Тео, но беше довела куче.

— Конрой — каза той.

Маусами го погледна. Кучето ближеше ухото й, търкаше муцуната си в нея, почти непристойно.

— Така ще го наричаме — обясни Тео. — Конрой.

Маусами улови муцуната на кучето и почеса страните му.

— Ти ли си това? Ти ли си Конрой? — накара го да кимне и щастливо се разсмя. — Конрой е.

 

 

Тео не искаше да го пуска в къщата, но Маусами беше непреклонна. Щом вратата се отвори, той със скокове мина през стъпалата и профуча през всички стаи като у дома си, дългите му нокти дращеха развълнувано по пода. Маусами му приготви закуска от риба и картофи, пържени в сланина, и постави купата под кухненската маса. Конрой вече се беше настанил на дивана, но звукът от потропване на съд по пода го накара да скочи към кухнята и да зарови лице в купата, която заблъска през стаята с дългия си нос, докато ядеше. Маус напълни и втора купа с вода. Когато Конрой приключи със закуската си, дълго и шумно пи вода, после отново скочи през стаята и се върна на дивана, където се просна по гръб с шумна въздишка на задоволство.

Кучето Конрой. Откъде се беше взело? Виждаше се, че и преди е живяло с хора, някой се е грижил за него. Измършавяло беше, но Тео не би казал, че е изпосталяло от глад. Козината му беше гъста, овързана и сплъстена на места, но иначе здрава.

— Напълни ваната — нареди Маус. — Щом ще седи на дивана така, искам да го изкъпя.

Тео запали огън, за да стопли вода, докато приготвят ваната, утринното слънце вече грееше високо. Зимата може и да беше вече на прага им, но по пладне времето беше достатъчно топло, за да ходят по къси ръкави. Тео седеше на един пън и наблюдаваше как Маус къпе кучето, търкаше сребристата му козина с безценния им сапун, стараеше се с пръсти да разплете сплъстеното и да махне овързванията. Муцуната на кучето беше портрет на крайно унижение, сякаш казваше: Баня ли? На кого му хрумна? Когато Маус приключи, Тео го вдигна от ваната, какъвто си беше грамаден и мокър, и Маус отново клекна — с всеки ден й беше все по-трудно да прави дори най-обикновени движения, — за да го увие в одеяло.

— Не гледай така ревниво.

— Така ли гледам? — уловила го беше, наистина чувстваше ревност. Конрой отхвърли одеялото и здраво се разтърси, а от него във всички посоки се разхвърчаха водни пръски.

— Най-добре свиквай — каза Маус.

Наистина, бебето скоро щеше да се появи. Всяка част от нея изглеждаше окръглена, изпълнена с някакво благословено живеене, дори косата й изглеждаше по-гъста. Тео очакваше тя да се оплаква от състоянието си, но тя не го направи нито веднъж. Докато я наблюдаваше с Конрой, който най-накрая беше отстъпил пред нейните закъснели и напразни опити да го изсуши с одеялото, той се улови изведнъж колко неимоверно, немислимо щастлив е. Там, в килията, единственото му желание беше да умре. Дори още преди това. Част от разума му непрестанно се беше борила с това желание. Онези, които се бяха предали: Тео познаваше този порив, копнеж, нетърпим като глад. Да се предаде, да влезе в безкрайния мрак. Всичко това се беше превърнало в някаква игра, която играеше, наблюдаваше се как живее дните си така, сякаш е наполовина мъртъв и заблуждава всички, дори Питър. Колкото по-силно беше чувството, толкова по-лесно му се удаваше лъжата, докато накрая единствено лъжата го поддържаше жив. Когато онзи следобед на верандата Майкъл му беше разказал за батериите, някъде в себе си си помисли: Благодаря ти, Боже, това е краят.

А да се видеше сега. Животът му беше възстановен. Нещо повече — сякаш имаше съвсем нов живот.

Денят приключи и по залез-слънце те се прибраха. Конрой се настани в долния край на леглото. Както всяка вечер, Тео и Маус се любиха и едновременно усещаха как бебето рита между тях. Настойчиво, изискващо внимание потупване, като код. В началото Тео се притесняваше, но после свикна. Всичко това беше едно цяло, ритането на бебето в неговата обвивка от топла плът, тихите викове на Маусами, ритъмът на движенията им и дори сега звуците на Конрой на пода, който внимателно наместваше костите си. Благословия, помисли си Тео. Това беше думата, която се появи в ума му, докато сънят го унасяше. Това представляваше мястото. Благословия.

Тогава си спомни за вратата на хамбара.

Знаеше, че е пуснал резето. Споменът беше ясен и отчетлив в съзнанието му: беше затворил вратата плътно на скърцащите й панти и спуснал резето във вдлъбнатината му, преди да се прибере у дома.

Но ако беше така, тогава как Конрой е влязъл вътре?

В следващия миг нахлузваше панталони, грабна с една ръка ботушите си, а с другата навличаше пуловер. През целия ден не погледна вътре в хамбара.

— Какво има? — попита Маусами. — Тео, какво не е наред?

Седеше, издърпала одеялото над гърдите си. Почувствал вълнението, Конрой се беше изправил и лудуваше из стаята с дългите си, тропащи нокти.

Грабна пушката от мястото й до врата.

— Стой тук.

Искаше му се кучето да остане с нея, но Конрой изобщо не го послуша. В мига, в който Тео отвори вратата на къщата, Конрой излетя на двора. За втори път този ден Тео се запромъква към хамбара с опрян на рамото приклад. Вратата все още стоеше отворена, както я бяха оставили. Конрой се стрелна пред него и изчезна в тъмнината.

Той се промъкна през вратата с вдигната пушка, готов за стрелба. Чуваше как кучето снове из мрака, души пода.

— Конрой? — прошепна. — Какво има?

Когато очите му привикнаха с тъмнината, видя как кучето обикаля земята точно зад паркираното волво. До купчината дърва на пода стоеше фенерът на Тео, както го беше оставил преди дни. Пусна пушката до крака си, коленичи пъргаво и запали фитила. Чуваше, че Конрой е открил нещо в пръстта.

Консерва. Тео я вдигна, държеше я за разкривения й край, където някой беше използвал нож, за да я отвори. Вътрешността на консервата беше мокра, миришеше на месо. Тео увеличи светлината от фенера, разшири обхвата на светлината й по пода. Стъпки. Следи от човешки стъпки в пръстта.

Някой беше влизал в хамбара.