Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Проходът

Преводач: Евелина Пенева

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

Консултант: Митко Илиев

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-135-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930

История

  1. — Добавяне

На моите деца. Нека нямат кошмари.

За куража и вдъхновението за издаването на тази книга Издателството благодари на Димитър Стайков

Когато гледам как с един замах

руши света това свирепо време,

как горди кули стават пух и прах

и бронзът мре под неговото бреме,

и как завзема с дни и часове

крайбрежията кипналата пяна,

и сушата протяга брегове

и граби свойта дан от океана,

и как пред този кръговрат от дни

и царствата не траят дълго време,

разбирам аз, че всичко се мени,

и времето от мен ще те отнеме.

А туй е смърт! Тъгувам аз безкрайно.

И щастието ми е тъй нетрайно.

Уилям Шекспир, Сонет 64[1]

I
Най-зловещият кошмар

5–1 Пр.В.[2]

 

Пътят към смъртта минава през всички злочестини, а всеки следващ ужас бавно и полека сломява сърцето. Мускулите се противят при всяка стъпка, разумът сам горчиво се отбранява — и защо ли? Една след друга преградите рухват, опустошението и извършените след разрухата злодеяния се ширват пред погледа.

Катрин Ан Портър, „Блед кон, блед ездач“

Едно

Преди да стане Момичето от Никъде — Тази, която дойде, Първата, Последната и Единствената, която живя хиляда години — тя беше обикновено малко момиченце от Айова, на име Ейми. Ейми Харпър Белафонте.

Майка й Джанет беше на деветнайсет, когато Ейми се роди.

Джанет кръсти бебето на своята майка, починала още когато била малко момиченце. За второ име на бебето избра Харпър, като Харпър Лий, авторката на Да убиеш присмехулник, любимата и всъщност единствена книга, която Джанет беше прочела от начало до край в гимназията. Можеше да я кръсти и Скаут, на малката героиня от книгата, защото искаше дъщеричката й с времето да заприлича на нея, да бъде смела, забавна и мъдра, каквато Джанет така и не съумя да бъде. Само че Скаут беше име за момче, а тя не искаше дъщеричката й цял живот да обяснява защо и как е получила такова име.

Бащата на Ейми бе мъж, влязъл един ден в ресторанта, в който Джанет работеше като сервитьорка от шестнайсетгодишна. Всъщност това беше заведение за бързо хранене и понеже приличаше на грамадна кутия за обувки от хром, поставена до главния път и заобиколена от посеви, всички го наричаха Кутията. На километри наоколо имаше само посеви и тук-там по някоя автомивка на самообслужване, от тези, в които клиентът трябва да пусне монета в автомата и да свърши цялата работа сам. Мъжът на име Бил Рейнолдс продаваше комбайни и жътварки, големи машинарии и беше сладкодумен. Докато Джанет му наливаше кафе, а и след това, той все повтаряше каква хубавица била, как само му допадала черната й като въглен коса, лешниковите очи, тънките й китки. Струваше й се искрен. Не дърдореше като съучениците й, които казваха каквото трябва само и само да ги остави да направят каквото са си наумили. Имаше голяма кола, нов понтиак с лъщящо като на космическа ракета предно табло и меки като сметана кожени седалки. Помисли си, че може да обикне дълбоко и истински този мъж. Той обаче се задържа в града едва няколко дни и после тръгна по пътя си. Баща й поиска да тръгне да го търси и да го накара да поеме отговорност, когато Джанет му разказа за случилото се. Само че Джанет не сподели с баща си, че Бил Рейнолдс е женен и има семейство в Линкълн, там някъде в Небраска. Даже й беше показал снимките на синовете си, които носеше в портфейла си: две момченца в бейзболни екипи, Боби и Били. Затова колкото и да я разпитва баща й за мъжа, вкарал я в беля, тя не каза нищо. Нито дори името му.

Всъщност Джанет не се впечатли много от случилото се. Нито от леко протеклата от начало до край бременност, нито от трудното, но бързо раждане, нито дори от факта, че си има бебе, нейната мъничка Ейми. Баща й превърна някогашната спалня на брат й в детска стая, за да й покаже, че й е простил. Смъкна от тавана старото бебешко креватче, същото, в което самата Джанет беше спала като бебе, а в последните месеци преди раждането на Ейми придружи дъщеря си до Уолмарт, за да изберат някои необходими й вещи: пижамки, малко пластмасово корито и въртележка с играчки, която да се постави над бебешкото креватче. Някъде прочел, че на бебетата им трябват играчки, които да привличат вниманието им, да размърдват и да накарат мозъчетата им да заработят както трябва. От самото начало Джанет мислеше за бебето си като за „нея“, понеже дълбоко в сърцето си искаше да е момиченце, но си знаеше, че подобни неща не се споделят с никого, човек не ги признава дори пред себе си. Попита облечената в престилка на цветя жена, която движеше по корема й пластмасовия накрайник на ехографа в Сидър Фолс, може ли да разпознае пола на бебето. Жената се засмя, вперила поглед в екрана с изображението на спящото в Джанет бебе и каза:

— Ами срамежливичко е бебчето. Има случаи, в които полът може да се види, в други не може. И сега е един от тези случаи, в които не може да се каже.

И Джанет си остана в неведение, което я устройваше. С баща й опразниха стаята на брат й, свалиха старите флагчета и плакати на групи и изпълнители. Видяха колко избледнели и очукани са стените и ги боядисаха в цвят, наречен „Мечтание“ — хем розов, хем синееше. Подхождаше както за момченце, така и за момиченце. Баща й залепи бордюр от тапет по ръба на тавана с мотив на плискащи се в езерце патета. Почистиха и люлеещия се стол от кленово дърво, който баща й беше открил в магазина за разпродажби, за да има къде прибралата се у дома Джанет да поседне и да подържи бебето на ръце.

Бебето се роди през лятото. Момиченце, както си мечтаеше Джанет, на име Ейми Харпър Белафонте. Нямаше причина да използват името Рейнолдс, фамилията на мъжа, когото Джанет мислеше, че никога повече няма да срещне. След раждането на Ейми вече и не искаше той да се появява. Пък и по-хубаво име от Белафонте едва ли можеше да се измисли. Означаваше „красив фонтан“ и точно такава беше Ейми. Джанет я кърмеше, люлееше и преобличаше, а когато нощем Ейми плачеше, защото се е подмокрила или огладняла или пък се е изплашила от тъмното, Джанет със сънливи стъпки прекосяваше антрето към детската стая без значение кое време е или колко изморена е от работата в Кутията. Взимаше я на ръце и й казваше, че е с нея, че винаги ще бъде до нея, разплачеш ли се, веднага ще дотичам при теб, така сме се разбрали аз и ти, сега и завинаги, мъничка моя Ейми Харпър Белафонте. Джанет я прегръщаше и люлееше чак докато навън се зазореше. Тъмнината се стопяваше и тя чуваше птичките да пеят сред клоните на дърветата отвън.

 

 

После Ейми стана на три, а Джанет остана сама. Баща й почина. Казаха й, че е получил инфаркт или удар. Не беше от събитията, които трябва да се изследват обстойно. Дали е удар или инфаркт нямаше значение, повали го една ранна зимна утрин, на път към камиона, с който ходеше до работата си в силоза. Едва успял да остави кафето си на бронята, свлякъл се и умрял, без да разлее капка кафе. Джанет все още работеше в Кутията, но парите вече не достигаха нито за Ейми, нито за друго. Брат й беше някъде във флота и не отговаряше на писмата й. „Бог е създал Айова — повтаряше той, — за да могат хората да я напуснат и да не стъпят повече в нея.“ Джанет изпадна в безизходица.

Един ден в ресторанта за бързо хранене влезе мъж. Бил Рейнолдс. Изглеждаше различен и настъпилата промяна не беше към добро. Старият Бил Рейнолдс, когото тя помнеше, и да си признае, за когото все още мислеше от време на време по повод дреболии, като начина, по който пясъчнорусата му коса падаше върху челото му, докато говореше или подухваше вече изстиналото си кафе, преди да отпие от него, онзи Бил Рейнолдс излъчваше някакво топло сияние, което я привличаше. Напомняше й на пръчиците, които щом разлюлееш, заблестяват от течността в тях. Мъжът беше същият, но сиянието бе помръкнало. Изглеждаше остарял и измършавял. Видя, че е небръснат, с несресана, мазна, щръкнала във всички посоки коса. Вече не носеше като преди изгладена тениска-поло, а като баща й — обикновена работна риза, разгащена и с петна под мишниците. Имаше вид на човек, спал на открито или в кола. Погледите им се срещнаха още на вратата и тя го последва в едно от сепаретата отзад.

— Какво правиш тук?

— Напуснах я — гледаше към нея, а тя долови мириса на бира, пот и мръсни дрехи. — Тръгнах си и приключих с нея, Джанет. Оставих жена си. Вече съм свободен мъж.

— И си бил тоя път, за да ми го кажеш?

— Мислех си за теб — прокашля се той. — Много. Мислех за нас.

— Какво „нас“? Няма „нас“. Не можеш да се появяваш изневиделица и да ми разправяш, че си мислил за нас.

Седна вдървено.

— Ами това правя. Нали.

— Тук е пълно с хора, не виждаш ли? Не мога да говоря с теб така. Трябва да си поръчаш нещо.

— Добре — отвърна й той, без дори да погледне менюто на стената, не откъсваше поглед от нея. — Искам чийзбургер и кола.

Докато записваше поръчката, думите плуваха пред погледа й. Осъзна, че плаче. Налегна я умора, сякаш не е мигвала от месец, дори от година. Понасяше чудовищното изтощение със зрънцето останала й воля. Преди време искаше да направи нещо с живота си. Да си подстриже косата може би, да вземе диплома, да отвори магазинче, да се премести в истински град, като Чикаго или Де Мойн, да наеме апартамент и да си намери приятели. Представяше си как седи в уютно ресторантче или кафене. Есен е, студено. А тя е сама на масичка до прозореца и чете книга. Пред нея от голяма чаша чай се издига пара. Хвърля поглед към хората, крачещи по улиците на града, в който живее. Бързат насам-натам с дебели палта и шапки. Вижда и лицето си, отразено в стъклото на прозореца, как се наслагва над образите на хората отвън. Само че както стоеше пред масата, я обзе чувство, че мечтите й принадлежат на съвършено различен човек. Сега вече я имаше и Ейми, която непрекъснато беше или настинала, или я болеше корем. Пипваше болестите в мърлявата детска градина, където стоеше, докато Джанет работи в Кутията. Баща й почина съвсем неочаквано, изчезна като вдън земя, а Бил Рейнолдс седеше на масата така, сякаш е отсъствал секунди, а не цели години.

— Защо ми причиняваш това?

Той дълго не откъсна поглед от нейния и я погали по ръката.

— Да се срещнем по-късно. Моля те.

В крайна сметка заживя с нея и Ейми. Не беше сигурна сама ли го покани, или се случи някак от самосебе си. Тя веднага съжали, че се е стигнало до съжителство. Кой всъщност беше този Бил Рейнолдс? Изоставил там някъде в Небраска съпругата и синовете си, нагласените в бейзболни екипи Боби и Били. Понтиакът го нямаше, нямаше и работа. И работата зарязал, обясни й той. Проблемът бил в икономиката, каза й, никой нищо не купувал. Имал план, но единственият план, по който се виждаше да работи, беше да виси в къщата и да не помръдва пръста си нито за Ейми, нито за домашните задължения, дори чиниите от закуската не миеше, а тя по цял ден се трепеше в Кутията. Три месеца след като се нанесе в къщата, я удари за пръв път — беше пил и щом я удари, ревна на мига. Повтаряше непрекъснато колко съжалявал. Хлипаше на колене, сякаш тя го е ударила, а не той нея. Трябвало да разбере колко трудно било всичко, променил се животът му. Кой мъж щял да го понесе. Обичал я, съжалявал, нямало да се повтори, никога. Закле се. Нито нея, нито Ейми щял да удари. Накрая Джанет се чу да казва, че и тя съжалява.

Удари я заради пари през зимата. Когато не й достигна сумата, за да плати нафтата за отопление, я удари отново.

— Мамка му, жено. Не ме ли виждаш в какво положение съм?

Просната на кухненския под, Джанет се държеше за главата. Отстрани, където я беше ударил. От удара му загуби равновесие. Чудно нещо, както лежеше на пода, видя колко е мръсен. Зацапан, в лекета, с валма от прах и какво ли не под шкафовете и местата, които по принцип оставаха скрити от погледа. Половината й разум осмисляше мръсотията, а другата половина казваше: Не мислиш правилно, Джанет, Бил те удари и нишката се скъса, затова си на пода и се притесняваш за мръсотията. Странен беше и начинът, по който възприемаше околните звуци. Горе, на малкия телевизор в стаята си, Ейми гледаше телевизия. Джанет чуваше телевизора, сякаш е в главата й. Барни, лилавият динозавър и песничка за миенето на зъбите. Някъде отдалече дойде шумът от цистерната, която си заминаваше. Двигателят й забоботи при потеглянето и тътенът се насочи към главния път.

— Това не е твоят дом — каза тя.

— Тук си права — Бил взе бутилка уиски от шкафа над мивката и си наля в буркан от мармалад, въпреки че беше едва десет сутринта. Седеше на масата, кръстосал крака за по-удобно. — Не е и моята нафта.

Джанет се извърна и понечи да се изправи, но не успя. Около минута го наблюдава как пие.

— Махай се.

Той се разсмя, поклати глава и отпи от уискито.

— Каква смехория — каза той. — И ми го казваш така, както си лежиш на пода.

— Говоря сериозно. Махай се.

В стаята влезе Ейми. Държеше плюшеното зайче, с което никога не се разделяше. Носеше хубавия гащеризон с избродирани отпред на гърдите ягоди, който Джанет й купи в магазина за намалени стоки. Една от презрамките се беше отвързала и висеше над кръста й. Сигурно Ейми сама я е разхлабила, защото се е налагало да иде до тоалетната, разбра Джанет.

— Мамо, лежиш на пода.

— Добре съм, миличка. — Изправи се, за да й покаже, че е добре. Лявото й ухо пищеше. Около главата й като в анимационно филмче закръжиха звезди. Видя петно кръв на ръката си. Не знаеше откъде се е взела. Вдигна Ейми и й се усмихна колкото е възможно най-искрено. — Виждаш ли? Мама просто се подхлъзна, това е. До тоалетната ли трябва да идеш, бебчо? Трябва да ползваш гърнето, така ли?

— Я се виж само — обади се Бил. — Ще се погледнеш ли? — отново поклати глава и отпи. — Тъпа кучка такава. Че тя може и да не е от мен.

— Мамо — каза момиченцето й и посочи, — порязала си се. На носа.

И дали заради чутото, или заради кръвта, момиченцето се разплака.

— Видя ли каква я свърши? — каза Бил и се обърна към Ейми. — Я стига. Голяма работа, хората понякога се поспречкват, какво пък толкова.

— Махай се, казвам ти.

— И после как ще я караш. Ти дори варела с нафта не можеш да напълниш.

— Според теб не знам как ли? Не се и съмнявай, че за тази работа не си ми притрябвал, Бога ми.

Ейми вече плачеше с глас. Както я прегръщаше, Джанет усети по нея да се стича топла течност. Малката се напишка.

— Накарай това дете да млъкне, за Бога.

Джанет притисна Ейми по-здраво.

— Прав си. Не е от теб. Не е твоя дъщеря и никога няма да бъде. Тръгвай си или ще се обадя на шерифа, кълна се.

— Не постъпвай така с мен, Джен. Наистина.

— Ще постъпя и още как.

После той вече беше горе, тряскаше вратите, събираше си нещата, хвърляше ги обратно в довлечените от него преди месеци мукавени картони. Как така още тогава не беше забелязала, че той и куфар като хората си няма… Седеше до кухненската маса и прегръщаше Ейми. Наблюдаваше часовника над печката и броеше минутите. Той се върна в кухнята, за да я удари отново.

После обаче чу хлопването на външната врата и тежките му стъпки по пътеката. Няколко пъти влиза и излиза, докато пренесе кутиите. Заряза външната врата отворена и студеният въздух нахлу в къщата. Най-после той влезе в кухнята, довлече сняг, остави малки снежни купчинки да се топят на пода от подметките на ботушите му.

— Добре. Хубаво. Искаш да се махна ли? Гледай само! — Взе бутилката с уиски от масата. — Давам ти последна възможност — каза той.

Джанет остана безмълвна, дори не го погледна.

— Така значи. Хубаво. Нали ще ми позволиш да си пийна едно за изпроводяк?

В този миг Джанет протегна ръка и перна чашата му през масата. Перна я с отворена ръка като ракета, ударила топка за пинг-понг. Разбра, че ще го направи, половин секунда преди да го стори с ясното съзнание, че не е най-блестящата спохождала я идея, но вече беше твърде късно. Чашата се удари в стената с глух трясък и падна на пода, без да се счупи. Джанет затвори очи и притисна Ейми по-силно. Знаеше какво би могло да последва. За миг звукът от търкалящата се по пода чаша беше единственият шум в стаята. Джанет усещаше как гневът на Бил се разгаря и го облива на вълни.

— Само стой и гледай какво ти готви светът, Джанет. Помни ми думите.

После стъпките му го отведоха от стаята и него вече го нямаше.

 

 

Джанет купи толкова нафта, колкото успя, намали термостата, за да изкарат по-дълго с купеното количество.

— Ейми, миличка, сякаш сме на пътешествие и лагеруваме, нали — говореше тя, докато намъкваше ръкавици на ръчичките на момиченцето и натъкмяваше шапка на главата й. — Сега вече не е толкова студено, нали. Това е нашето приключение.

Спяха заедно под куп стари завивки, а стаята беше толкова студена, че от устата им излизаше пара. Джанет си намери работа и за през нощта. Чистеше в гимназията, оставяше Ейми при една съседка, но жената се разболя и се наложи да отиде в болница. Джанет трябваше да оставя Ейми сама. Обясни на Ейми какво да прави: стой си в леглото, не отваряй вратата на никого, затвори очи и преди да разбереш, аз вече ще съм си вкъщи. Стараеше се Ейми със сигурност да е заспала, преди да се измъкне през вратата, после припряно се запътваше през замръзналата пътека към мястото, където паркираше колата, далеч от къщата, за да не чува Ейми как пали двигателя.

Обаче Джанет сгреши, като разказа на друга жена от чистачките, с която бяха излезли да изпушат по цигара, как оставя момиченцето си само. Джанет не си падаше много по пушенето и не искаше да си харчи парите, но цигарите й помагаха да остане будна. А и без почивка за цигара, освен още тоалетни за лъскане и класни стаи за почистване, друго не й оставаше. Джанет каза на другата жена, Алис, да пази тайната й. Ясно й беше, че може да си навлече проблеми, защото оставя Ейми сама у дома. Алис обаче направи точно обратното: веднага отиде при началника, който начаса уволни Джанет. „Лошо е да оставяш така само детето, каза й той в офиса си до парните котли — стаичка от едва няколко квадратни метра с нащърбена метална маса, старо кресло с плюшена тапицерия и стар календар на стената. Въздухът беше толкова топъл и спарен, че Джанет едва дишаше. Каза й: — Имаш късмет, че няма да уведомя властите за това.“ Стана й чудно кога се е превърнала в човек, на когото могат да се кажат подобни думи и те да са верни. Дотогава началникът й се беше държал добре с нея и може би щеше да го накара да прояви разбиране към положението. Да го убеди, че без парите за чистенето тя няма да може да се справи, но беше прекалено уморена, за да търси подходящите думи. Взе последния си чек и потегли към къщи със старата си, раздрънкана кола. Киата, купена в гимназията, която тогава вече беше на шест години и се разпадаше с такава скорост, че Джанет буквално виждаше в огледалото за обратно виждане как гайките и винтовете се търкалят по пътя. Спря при магазина за пакетче картофи, след което двигателят не запали. Джанет се разплака. Плака почти половин час.

Проблемът беше в акумулатора. Новият й излезе осемдесет и три долара в Сиърс, но докато го купи, отсъства от работа цяла седмица, затова остана и без мястото си в Кутията. Имаше пари само колкото да замине, насъбрала нещата им в няколко пазарски торби и кутиите, останали от Бил.

 

 

Никой не разбра какво се е случило с тях. Къщата остана пуста. Тръбите замръзнаха и се напукаха като презрели плодове. През пролетта водата дълго време тече от тях, преди компанията за водоснабдяване да разбере, че никой не плаща сметките и не изпрати двама работници да я спрат. В къщата се настаниха мишки, а след като една лятна буря строши прозореца на етажа, в спалнята, където Джанет и Ейми бяха спали на студено, свиха гнездо лястовици. Скоро цялата къща се изпълни с птичи миризми и звуци.

В Дъбюк Джанет работеше нощна смяна на бензиностанция, а Ейми спеше на дивана в задната стаичка, докато собственикът не разбра и не я отпрати. Лято беше и живееха в колата. Използваха тоалетната зад бензиностанцията, за да се поизкъпят, затова напускането означаваше чисто и просто да потеглят на път. Известно време останаха у приятелка на Джанет в Рочестър — нейна съученичка, която се беше преместила, за да стане медицинска сестра. Джанет получи работа като чистачка в болницата, където работеше приятелката й, но заплатата беше минимална, а апартаментът на приятелката й прекалено тесен, за да останат. Джанет се премести в мотел, но там пък нямаше кой да гледа Ейми. Приятелката й не можеше да го прави и не познаваше никой, който би могъл. Накрая отново заживяха в колата. Дойде септември. Въздухът стана мразовит. По радиото непрекъснато говореха за война. Джанет потегли на юг, успя да стигне чак до Мемфис, преди колата й да спре веднъж завинаги.

Мъжът, който ги взе на стоп в мерцедеса си, каза, че името му е Джон. По начина, по който го изрече, като дете, което обяснява как и кой е счупил лампата, Джанет позна, че я излъга. Преценяваше я около секунда преди да каже името. „Казвам се… Джон.“ Предположи, че е към петдесетте, но не я биваше да отгатва възрастта на другите. Носеше добре оформена брада и стегнат тъмен костюм като на погребален агент. Докато караше, наблюдаваше Ейми в огледалото за обратно виждане, наместваше се на седалката си и разпитваше Джанет коя е, къде отива, какво обича да прави, какво я е довело в славния щат Тенеси. Мерцедесът й напомни за лъскавата кола на Бил Рейнолдс, само дето беше по-хубав. При затворени прозорци шумовете отвън почти не се чуваха, а в меките седалки сякаш седеше в порция сладолед. Доспа й се. Пристигнаха в мотела, когато вече почти й беше все едно какво има да се случва. Струваше й се неизбежно. Летището беше наблизо. Земята беше равна, като в Айова и в здрачината виждаше светлините на самолетите, които кръжаха над полето, описваха бавни, лениви дъги като траектории на цели в стрелбище.

— Ейми, миличка, мама ще влезе вътре с този приятен господин за минутка, нали? Ти просто си разглеждай книжката с картинки, миличка.

Мъжът беше доста любезен, докато си вършеше работата. Наричаше я „скъпа“ и други подобни, а преди да си тръгне, остави петдесет долара на нощното шкафче. Стигнаха й да наеме стая за себе си и за Ейми за през нощта.

 

 

Другите обаче не бяха толкова приятни.

Нощем тя заключваше Ейми в стаята с включен телевизор, от който да се носи някакъв звук, излизаше на магистралата пред мотела и просто си намираше някакво място. Не й се налагаше да чака дълго. Някой спираше, неизменно мъж, и щом уговореха нещата, тя го завеждаше обратно в мотела. Преди да въведе мъжа в стаята си, тя влизаше сама, за да отнесе Ейми в банята, където й беше направила легло във ваната от няколко одеяла и възглавница.

Ейми беше на шест. Момиченцето растеше тихо, рядко продумваше, но някак се беше научила да чете сама, докато непрекъснато разглеждаше едни и същи книжки, можеше и да брои. Веднъж гледаха Колелото на късмета и когато дойде моментът, в който жената да похарчи спечелените от нея пари, се оказа, че момиченцето знае точно какво би могла да си купи, че не може да си позволи почивка в Канкун, но може да получи обзавеждане за дневна и да й останат достатъчно пари за двойно членство в голф клуба. Джанет си помисли, че Ейми е много умна, щом преценява правилно подобна ситуация. Може би дори повече от умна. Предположи, че трябва да иде и на училище, но Джанет не знаеше къде наоколо има училища. Имаше само автосервизи, заложни къщи и мотели, като този, в който живееха. Собственикът много приличаше на Елвис Пресли, но не младия и красив Елвис, а стария и дебел, с мазна коса и масивни златни очила, които му придаваха вид на риба в аквариум. Носеше сатенено сако с мълния на гърба, съвсем като Елвис. През повечето време просто си седеше зад плота, играеше карти и пушеше малка пура с пластмасово цигаре. Всяка седмица Джанет му плащаше в брой. Добавеше ли отгоре още петдесетачка, той изобщо не ги притесняваше. Един ден я попита дали носи нещо за самозащита и дали пък нямало да прояви желание да купи от него оръжие. Тя отвърна с „разбира се, колко струва“ и той й каза още стотачка. Показа й ръждив наглед револвер 22-ри калибър. Когато го взе в ръцете си там в офиса, не изглеждаше кой знае какво чудо, само дето можеше да убие човек с него. Револверът обаче беше достатъчно малък, за да се побере в дамската чантичка, която носеше със себе си на магистралата, и тя си помисли, че няма да е зле да й е под ръка.

— Внимавай, като го насочваш — каза й шефът.

А Джанет отвърна:

— Става за нещо, щом ти се боиш. Сам продаде оръжието.

Джанет се радваше, че има оръжие. Само като се замислеше как си кротува в чантата й, разбираше, че преди се е страхувала, но вече не е така или поне не толкова. Оръжието беше като тайна за това коя е тя, сякаш носеше в чантата си последното късче от себе си. Другата Джанет — онази, която стоеше на магистралата в прилепнало горнище и пола, поклащаше бедра, усмихваше се и казваше: Какво ти се иска, бебчо? Мога ли да направя нещо за теб тази нощ?, беше измислена личност, като жена от история, чийто край май не искаше да научава.

От самото начало сбърка в преценката си за мъжа, в чиято кола се качи онази нощ. Лошите обикновено веднага си проличаваха и понякога тя благодареше, отказваше и просто си продължаваше по пътя. Този обаче изглеждаше приятен. Предположи, че е от колеж или поне достатъчно млад, за да посещава колеж. Имаше хубави дрехи, носеше изгладени панталони каки и една от онези ризи с дребния, размахал чук ездач на кон. Изглеждаше като мъж, тръгнал на среща. Мисълта я накара да се засмее на себе си, докато влизаше в колата, голям модел форд с багажник отгоре за превозване на колело или нещо подобно.

Тогава мъжът постъпи необичайно и не потегли към мотела. Някои искаха да ги обслужи направо в колата, дори не си правеха труда да се събличат, но когато Джанет се залови за работа, като си мислеше, че това се очаква от нея, той внимателно я отмести. Искал да я изведе, обясни й. Джанет попита:

— Какво имаш предвид под извеждане?

— Някое приятно местенце — обясни й той. — Не ти ли се иска да отидеш на някое приятно място? Ще ти платя повече, отколкото получаваш обикновено.

Джанет се замисли за Ейми, която спеше в стаята им и реши, че няма да има кой знае каква разлика така или иначе.

— Стига да не е за повече от час — каза тя. — После ще трябва да ме върнеш.

Само че пътуването отне много повече от час и когато вече стигнаха до мястото, за което пътуваха, Джанет беше уплашена. Мъжът спря пред къща с голям знак на портата с три подобни на букви фигури и Джанет разбра, че къщата е на братство. Място, където живееха богати младежи, напиваха се с парите на бащите си и се правеха, че ходят на училище, за да се изучат за доктори и адвокати.

— Приятелите ми ще ти харесат — каза той. — Хайде. Искам да се запознаеш с тях.

— Няма да вляза вътре — възпротиви се Джанет. — Веднага ме върни обратно.

Мъжът спря с ръце върху волана, а когато долови тежката, налудничава стръв по лицето и в погледа му, вече изобщо не й приличаше на приятно момче.

— Такава възможност не се предвижда — каза й. — Да ти призная, точно сега това го нямаме в менюто.

— По дяволите има ли го, или не.

Отвори вратата и тръгна навън, без да я е грижа, че не знае къде се намира. Той я последва и я сграбчи за ръката. Съвсем ясно беше какво я очаква в къщата, какво иска той, как щяха да се развият събитията. Сгрешила беше, че не го разбра по-рано, много по-рано, още в деня, в който Бил Рейнолдс влезе в Кутията. Осъзна, че момчето също е уплашено, че върши тези неща по нечия принуда, приятелите в къщата или пък на него така му се струваше, все едно. Изобщо не я интересуваше. Той мина зад гърба й и се опита да обвие врата й с ръка, да я приклещи с лакът. Удари го силно с опакото на юмрука си където свари. Извика от удара й, нарече я кучка, проститутка и всичко останало. Зашлеви я през лицето. Джанет политна и падна по гръб. Той се озова отгоре й, обкрачил я през талията като жокей своя кон. Удряше я, блъскаше я и се опитваше да обездвижи ръцете й. Успееше ли, това щеше да е краят. Дали е в безсъзнание или не, помисли си тя, и за двамата май щеше да е все едно. Джанет се пресегна към падналата в тревата чантичка. Животът й изглеждаше толкова странен, вече не свой, ако изобщо някога е бил неин. Само че оръжието придаваше смисъл на всичко. То познаваше силата и предназначението си. Усети хладния метал на револвера да се плъзва в дланта й, сякаш искаше да е там. Разумът й говореше: Не мисли, Джанет, долепи дулото до главата на момчето, усети кожата и костта, до които опря, реши, че е достатъчно близо, за да не пропусне, и натисна спусъка.

 

 

Прибра се едва призори. След като момчето се стовари отгоре й, тя с всички сили хукна към най-големия път, който видя: осветен от улични лампи широк булевард. Точно навреме, за да хване автобуса. Не знаеше дали по дрехите й има кръв или друго, но и шофьорът почти не я погледна, докато й обясняваше как да се върне на летището. Джанет седна отзад, където никой да не я види. Автобусът обаче беше почти празен. Нямаше представа къде се намира, автобусът бавно се движеше през потънали в мрак квартали, магазини, голяма църква, отмина табелата на зоологическата градина и най-накрая навлезе в покрайнините, където тя стоя в плексигласов подслон, зъзнеща на влажния въздух, докато чакаше втори автобус. Не знаеше колко е часът, беше загубила часовника си. Вероятно беше паднал при сборичкването и полицията можеше да го използва като следа. Но у него нямаше нищо особено, беше купен от супермаркета, затова си помисли, че няма да им каже много. Оръжието щеше да я издаде. Хвърлила го беше в тревата или поне имаше такъв спомен. Ръката й още беше изтръпнала и безчувствена от силата на изстрела. Костите й вибрираха като неспиращ да трепти камертон.

До мотела стигна по изгрев. Усети пробуждането на града. Влезе в изпълнената с мъждива светлина стая. Ейми спеше. Телевизорът продължаваше да работи, течеше някаква реклама за спортен уред. Мускулест мъж с конска опашка и огромна кучешка уста тихо лаеше от екрана. Джанет предположи, че разполага с няколко часа, преди да я потърсят. Глупаво беше да оставя така оръжието, но вече нямаше смисъл да се тревожи. Плисна малко вода на лицето си и изми зъбите си, без да поглежда към отражението в огледалото, после се преоблече в джинси и тениска. Занесе и напъха старите си дрехи във вонящия контейнер за боклук зад мотела: късата пола, прилепналото горнище и обточеното сако, които носеше на магистралата, изпръскани с кръв и късчета от нещо, за което не искаше да знае какво е.

Времето се беше свило като акордеон. Тежестта на този миг изведнъж премаза всичките години от живота й и всичко преживяно от нея. Джанет си спомни ранните утрини, в които Ейми беше бебе, как я прегръщаше и люлееше до прозореца и как често сама задрямваше. Хубави бяха тези сутрини, винаги щеше да ги помни. Опакова нещичко в детската раница на Ейми. После взе пари и малко дрехи в пазарската торба.

Изключи телевизора и внимателно побутна Ейми, за да се събуди.

— Хайде, скъпа. Събуждай се. Трябва да вървим.

Момиченцето беше сънливо, но позволи на Джанет да я облече. Сутрин винаги беше сънлива и някак отнесена. Джанет се радваше, че не е друго време от деня, защото щеше да й се наложи да я увещава и да й обяснява. Даде й зърнено блокче и топъл гроздов сок, после двете излязоха на магистралата, там където автобусът беше оставил Джанет.

Тя си спомни, че по пътя на връщане към мотела беше видяла голяма каменна църква с табела: БОГОРОДИЦА ОПЕЧАЛЕНА. Подбере ли правилно автобусите, съобрази тя, тогава пак ще стигне там.

Седеше с Ейми отзад, обвила раменете й с ръка, за да я държи близо до себе си. Момиченцето проговори само веднъж, за да каже, че отново е гладна. Джанет извади ново зърнено блокче от кутията, която беше сложила в раницата на Ейми, заедно с чисти дрехи, четка за зъби и нейното Зайче Питър. Ейми, мислеше си тя, ти си моето добро момиче, прекрасното ми момиченце, прости ми, прости ми. Качиха се на друг автобус отново в предградията и пътуваха още трийсет минути. Когато Джанет видя табелата на зоопарка, се запита дали не е отминала мястото, но тогава си спомни, че църквата беше преди него, затова сега в обратната посока ще се падне след него.

И тогава я видя. На дневна светлина изглеждаше различна, не беше така голяма, но в нея щеше да намери помощ. Слязоха от задната врата и докато автобусът потегляше по пътя си, Джанет дръпна нагоре ципа на якето на Ейми и й постави раницата.

Погледна и отново видя другата табела, онази, която помнеше от изминалата нощ. Табелата висеше на колоната на края на пътя, който минаваше покрай църквата: ОБИТЕЛ НА СЕСТРИТЕ НА МИЛОСЪРДИЕТО.

Джанет улови Ейми за ръка и тръгна по пътя към църквата. От двете страни на пътя се издигаха огромни дървета — някакви дъбове с дълги мъхнати клони, които ги обгръщаха. Представа нямаше как трябва да изглежда един манастир — оказа се обикновена, но красива къща: построена от камък с фин блясък, покрит с дъски покрив и прозорци, обточени с бяла боя. Отпред имаше градина с билки и тя си помисли, че сигурно това е заниманието на монахините. Излизат на двора и се грижат за малки растящи същества. Пристъпи през главната порта и позвъни на звънеца.

За изненада на Джанет жената, която й отвори, не беше възрастна, както тя очакваше. Нито пък носеше роба или както там се казват тези дрехи. Беше млада, малко по-възрастна от Джанет и ако се изключи воала на главата, дрехите й бяха като на всички останали: пола, блуза и чифт кафяви евтини мокасини. Монахинята се оказа чернокожа. Преди да напусне Айова, Джанет беше виждала само един или двама чернокожи в живота си, ако не се броят онези от телевизията и филмите. В Мемфис обаче беше пълно с чернокожи. Знаеше, че някои имат проблеми с тях, но на Джанет не й се беше случвало. Реши, че и чернокожата монахиня е подходяща.

— Простете за безпокойството — подхвана Джанет. — Колата ми се повреди там на улицата и се чудех…

— Разбира се — каза жената. Интонацията й беше необичайна, Джанет за пръв път чуваше такава. Думите й звънтяха със странна мелодичност. — Влезте, влезте и двете.

Жената се дръпна от вратата и пусна Джанет и Ейми да влязат в просторния салон. Някъде вътре в къщата, разбираше Джанет, имаше и други монахини, може и те да са чернокожи, които спяха, готвеха, четяха или се молеха. Предполагаше, че монахините се молят много, вероятно през по-голямата част от деня. Цареше почти пълна тишина, затова си помисли, че май има право. Сега трябваше да накара жената да ги остави насаме с Ейми. Знаеше как да постъпи, както знаеше и че предишната нощ е убила младеж, цялата история от начало до край. Сега й предстоеше да постъпи по начин, който щеше да я нарани. Постъпката й, както всички останалите събития от живота й, щеше да й причини мъка и да усили болката във вече болезнената рана.

— Госпожице…?

— О, наричайте ме просто Лейси — отвърна жената. — Тук не държим на официалностите. Това дъщеричката ви ли е? — коленичи пред Ейми. — Здравей, как се казваш? Имам малка племенница почти на твоята възраст, може да се каже, че е и също толкова хубава.

Жената погледна към Джанет.

— Дъщеря ви е много стеснителна. Вероятно заради акцента ми. Аз съм от Сиера Леоне, Западна Африка — обърна се към Ейми отново и я улови за ръка. — Знаеш ли къде се намира? Много е далече.

— Всичките ли монахини са оттам? — попита Джанет.

Жената се изправи засмяна. Усмивката й разкриваше блестящи зъби.

— О, боже мой! Опасявам се, че само аз съм от там.

За миг и двете замълчаха. Джанет хареса жената. Понрави й се интонацията й. Допадна й как се отнесе с Ейми, начинът, по който я гледаше в очите, докато говори с нея.

— Бързах да я оставя на училище, нали разбирате — каза Джанет, — когато старата ми кола се повреди. Просто отведнъж отказа.

Жената кимна.

— Моля. Оттук.

Тя поведе Джанет и Ейми по коридора към кухнята, просторно помещение с огромна дъбова маса за хранене и отделения с табелки пред тях: ПОРЦЕЛАН, КОНСЕРВИ, ПАСТА и ОРИЗ. Дотогава на Джанет и през ум не й беше минавало, че монахините също се хранят. Реши, че с всичките тези монахини в сградата не е зле да се знае кое къде е в кухнята. Жената посочи към телефона, който беше стар, кафяв, с дълъг кабел и висеше на стената. Джанет добре беше планирала действията си. Набра някакъв номер, докато жената взе поднос с бисквити за Ейми — не купени от магазина, ами домашно приготвени и изпечени, после докато записаният глас от другата страна я осведомяваше, че днес ще е облачно, с температура от дванайсет градуса и вероятно привечер ще превали, Джанет с кимане се престори, че говори с пътна помощ.

— Аварийният автомобил идва насам — заяви тя и затвори телефона. — Казаха да изляза и да го посрещна. Имали човек наблизо.

— Значи новините са добри — ведро й отвърна жената. — Днес имаш късмет. Ако искате, можете да оставите дъщеричката си с мен. Няма да е хубаво да се занимавате с нея на натоварена улица.

Ето това беше. Джанет не трябваше да прави повече каквото и да било. Оставаше й само да се съгласи.

— Няма ли да ви притеснява?

Жената отново се усмихна.

— Ще си бъдем добре, нали? — погледна насърчително към Ейми. — Виждате ли? Съгласна е. Идете да се погрижите за колата си.

Ейми седеше на един от столовете на голямата дъбова маса, без да се е докоснала до подноса с бисквити и чашата мляко пред нея. Свалила беше раницата си и я гушкаше в ръцете си. Джанет задържа погледа си върху нея, колкото е възможно по-дълго, после коленичи и я прегърна.

— Бъди послушна — каза до рамото й. Ейми кимна.

Джанет искаше да добави още нещо, но не намери думи. Сети се за бележката, която беше оставила в раницата, късчето хартия, което те със сигурност щяха да намерят, след като Джанет не се върне за нея. Удължи прегръдката, колкото можа. Обгръщаше я усещането за Ейми, топлината на тялото й, аромата на косата и тялото й. Джанет разбра, че ще се разплаче, а жената — Люси? Лейси? — не биваше да вижда, но си позволи още миг да прегръща Ейми, като се мъчеше да скъта усещането от тази прегръдка вътре в себе си, на сигурно място, където да го опази. После пусна дъщеря си и преди някой да изрече дума, излезе от кухнята, тръгна по пътеката към улицата и продължи да върви.

Бележки

[1] Цитатите от сонетите на Шекспир в книгата са превод на Владимир Свинтила и Валери Петров; цитатите от „Крал Лир“, „Дванайсета нощ“ и „Бурята“ — на Валери Петров; от Пърси Биш Шели — на Илия Люцканов. Останалите стихове и цитати в книгата са превод на Евелина Пенева. — Б.р.

[2] Преди вируса. — Б.пр.