Стивън Бруст
Йорич (2)

1.

Да разследва една държава действията на своите военни, както е изтъкнал самият Ланя още в Третия цикъл, означава или да започне със серия от предположения, които в крайна сметка ще контролират разследването, или да се оплете сама безнадеждно в противоречия още преди началото. Този доклад, следователно, ще започне с излагането на въпросните предположения (виж Първа част).

Въпросите, които настоящата комисия трябваше да проучи, бяха следните:

1. Какви са фактите по време на и около събитията в село Тирма в провинция Шаломар, наложили намесата на Имперските войски на Лиорн 2 на Зерайка 252?

2. Има ли някаква морална или законова виновност, която да се припише на имперските представители, свързани с инцидента?

3. Ако да, кои би трябвало да бъдат обвинени, за какво и как най-добре са защитени интересите на правосъдието по този проблем?

4. Доколкото е имало налице виновност, какви стъпки биха могли да се предприемат в бъдеще, за да се предотврати повторението на подобни неприятни и достойни за съжаление събития…

Чувствах се уверен, че районът непосредствено около кея е безопасен, защото бях пратил Лойош и Роуца да огледат за някой подозрителен, а Лойош го бива за такава работа. Дошъл бях на лодка, пълна с брашно от Пустата и риба от реката. Въпреки че, доколкото разбирах, главната печалба от транспорта щеше да дойде от солта, която щяха да закарат обратно. До кейовете имаше малък пазарен район, където хлебарите щяха да наддават за чувалите брашно, между които бях спал последните две нощи.

Изтупах облак кафяво брашно от кафявите си кожени дрехи, нагласих наметалото, тръгнах покрай пазара и заизкачвах безкрайните сякаш тухлени стъпала до уличното ниво. Беше сутрин и улиците тъкмо ставаха оживени. Лойош и Роуца летяха над мен на високи кръгове и наблюдаваха зорко.

Адриланка.

Моят град.

Речни и океански миризми — напълно различни — се бореха за внимание, наред с мириса на брашно и всевъзможни боклуци. Улични търговци вдигаха сергии, текла тичаха по дребни задачи, тук-там вече почваха да подрънкват монети. Това бе моят дом, все едно дали ми харесваше, или не. Всъщност не ми харесваше, поне в този момент. Но все пак бе моят дом.

И ето че отново усетих Имперския глобус, вече толкова близо, че въздействието му проби през камъка Феникс, който носех на врата си. Присъствието му в ума ми бе като тиха свирня на овчарска гайда на отсрещния хълм.

Оттук бяха само две мили до най-североизточния вход на Имперския дворец. Не смятах, че джерег ще са толкова глупави да ми посегнат, след като стъпя вътре. Дори крилото на джерег щеше да е безопасно — мисълта да ида там просто за да ги подразня бе изкусителна, но много за кратко.

„Като за глупав ход, шефе, този беше добър. В смисъл, сравнително“.

„Радвам се да го чуя“.

„Знаех, че ще те успокои“.

Обикновено, ако си професионалист и ти предстои да убиваш някого, ти отнема известно време да нагласиш нещата — трябва да си сигурен къде ще намериш обекта, как ще го свалиш, да обмислиш всички пътища за бягство и тъй нататък. С това неочаквано пристигане в града смятах, че шансовете ми да стигна безопасно до Двореца са доста добри. Ако някой все пак опиташе нещо, щеше да е тромав опит в последния момент и би трябвало да мога да го отклоня.

Така поне разсъждавах. И, прав или не, наистина успях. Тръгнах по улица Исола към тъй нареченото Имперско крило, въпреки че всъщност не е крило, а центърът на Двореца, към който са прикрепени всички други крила. Щом се озовах вътре, се наложи няколко пъти да питам за посоките, но най-сетне успях да обиколя почти цялото Имперско крило. Всъщност бях влязъл доста близо до крилото на йорич, но между мен и него беше крилото на джерег, а минаването през него не изглеждаше особено умен ход, тъй че избрах по дългия път.

Главният вход към крилото на йорич от Имперското крило са две близначни арки без врата. Над едната арка има изображение на празна ръка, с отворена длан като на портиер, очакващ бакшиш. На другата има ръка, държаща брадва, като портиер, побеснял от това, че не е получил бакшиш. Същите тези изображения са на противоположните страни на арката в обратния ред, тъй че не можеш избяга от брадвата. Това би трябвало, несъмнено, да е някакво вдъхващо респект изявление, ако знаех какво символизират образите. Високо над двете арки има изображение на йорич, чиято зъбата муцуна е извита назад, все едно гледа над наведеното си рамо. Като имаме предвид с какво е прочуто гадното същество, това е поредният неясен за мен символизъм. Можех и да го разбера, ако ме интересуваше.

Йорич обичат да правят всичко по-голямо, отколкото трябва да е, предполагам, за да те накарат да се чувстваш по-малък, отколкото искаш да си. Дълго вървях през една голяма пуста зала, в която стъпките ми отекваха силно. Стените бяха тъмни, съвсем леко осветени от лампи със странна форма, висящи високо горе, и имаше пет-шест мраморни статуи — чист бял лъскав мрамор — високи по двайсет стъпки и изобразяващи фигури, които, предполагам, са били прочути в дома Йорич.

Лойош изобщо не изглеждаше впечатлен.

Наближих висок около две стъпки подиум. На подиума имаше бюро, а зад бюрото — широкоплещеста драгарка на средна възраст. Правата й коса лъщеше на светлината на факлите.

Ботушите ми продължиха да чаткат по твърдия под. Спряха чак когато стигнах до нея.

Очите й бяха леко над нивото на моите. Тя погледна джерегите на раменете ми и присви устни. Поколеба се за миг, предполагам, се мъчеше да се сети за някоя клауза от закона, забраняваща присъствието им тук. Накрая се предаде и каза:

— Името.

Гласът и държането й — делово и леко отегчено — се връзваха с околната обстановка както лимонов сок върви със сметана. Звучеше повече като имперски чиновник, отговарящ за данъчните регистри, отколкото като магистрат в Дома на съдиите. Отвърнах:

— Искам информация по едно дело.

— Името — повтори тя.

— Алийра е’Кийрон, дом на Дракона.

— Вашето име — рече тя с тон на човек, полагащ много голямо усилие да остане търпелив въпреки провокацията.

Но човек не може да действа в джерег, без да познава донякъде основите на имперската правосъдна система. Само идиот нарушава закон, без да знае какво прави, какво рискува и най-добрия начин да намали риска.

— Не желая да ви го съобщя — заявих. — Искам публична информация по случая с Алийра е’Кийрон, чието име е въведено по Имперските обвинителни параграфи за углавно престъпление. — Направих пауза. — Разбира се, ако желаете, мога да се обърна към дома на Дракона и да обясня, че домът Йорич не желае да…

Спрях, защото тя вече гледаше ядосано и пишеше нещо. Продължаването на битката, след като си спечелил е излишно хабене на енергия. Връчи ми едно листче. Не си направих труда да го поглеждам, защото не знам символите, които домът Йорич използва вместо съвсем понятното писмо, с което боравим ние останалите.

— Стаята на Делфина, вижте писаря. Той ще отговори на въпросите ви. Лек ден.

Тръгнах по коридора. Дори не беше се обърнала към мен с „милорд“. Нито веднъж. Обиден й бях.

Бил съм в залите на йорич достатъчно често, за да повярвам, че бих могъл да се ориентирам сам, но не достатъчно често, за да мога наистина да го направя. Докато вървях, видях няколко йорич — писари, войници, един може би беше и магистрат — но някак си не ми се рискуваше да си спечеля високомерието им, като питам някой от тях за посоката. Все пак, след близо час лутане, успях да намеря правилното стълбище към правилния коридор до правилната стая. Мъжът зад бюрото вътре — много млад, нещо като чирак, несъмнено — ми хвърли поглед, щом влязох, усмихна се, намръщи се, после сякаш се обърка какво точно поведение се очаква от него.

Преди да е успял да реши, му подадох листчето. Той го погледна и рече:

— О, разбира се. — И изчезна през една врата в другия край на стаята.

Върна се, преди да съм имал време да реша дали да седна на стола срещу бюрото му. Носеше доста голям сноп листове. Всички документи имаха по две дупки отгоре, с бели конци, минаващи през тях.

— Седнете, милорд — покани ме той и се настаних. — Алийра е’Кийрон.

Кимнах.

— Арестувана на деветия ден от месеца на Ястреба тази година, обвинена в нарушение на Имперски едикт фолио деветдесет и първо, част тридесета, параграфи първи и втори. Намерение за внасяне на обвинителен акт съгласуван с нейно императорско величество на десетия ден от месеца на Ястреба тази година. Разпореждане за дело по углавно престъпление, внесено пред Съдийската колегия на…

— Извинете.

Приличаше на товарен кон, спрян точно пред вратата на конюшнята, но успя да отвърне:

— Да, милорд?

— Бихте ли ми казали какво фолио деветдесет и първо… тоест, какви са обвиненията? Имам предвид, на нормален език?

— Използване на Древна магия.

— Леле! — измърморих. — Браво на тебе, Алийра.

— Моля, милорд?

— Нищо, нищо. Говорех си сам. Кой я е обвинил?

— Нейно величество.

— Хе. Нещо за това как нейно величество е научила за престъплението?

— Не ми е позволено да го съобщавам, милорд.

— Добре. Продължете, моля.

Продължи, но повече нямаше нищо полезно, освен че, да, чакаше я съд за престъпление. Углавно престъпление.

— Има ли адвокат?

— Отказа, милорд.

Кимнах.

— Разбира се, че е отказала. Някои приятели на ответничката да са се представили за свидетели досега?

— Не ми е позволено да го съобщавам, милорд.

Въздъхнах.

— Е, можете да ме добавите. Шурке, граф.

— Дом?

— Имперски. — Извадих пръстена и му го показах. Беше силно впечатлен и т.н.

Записа нещо, удари няколко печата на някакъв документ и рече:

— Готово, милорд. Желаете ли да видите задържаната?

— Да.

— В случай че задържаната се съгласи, къде може да ви намерим?

— В Черен замък — отвърнах. Надявах се, че ще е достатъчно.

Достатъчно беше. Записа си.

— Приемала ли е посетители досега? — попитах.

— Не ми е позволено да… — После сви рамене, направи справка от друг лист и рече: — Не.

Предположих, че това не е толкова важно.

Та след като се сдобих с тази тъй оскъдна информация — но достатъчна, за да разбера с какво си имам работа — следващата стъпка бе очевидна: спрях на стълбището, свалих си амулета и внимателно направих телепорта си до двора на Черен замък. Поставих отново амулета на шията си и се огледах. Минали бяха толкова години, а все още се чувствах тук като у дома, макар и не като в Адриланка. Трудно е да се обясни.

Потупах дръжката на Лейди Тилдра, зачуден дали някъде там и тя се чувства като у дома. Но не почувствах отклик. Поне така мисля.

Не подходих направо към двукрилата порта. Огледах добре наоколо. Наоколо. Не долу. Знаех какво има долу: дълго падане и безмилостен камък. Нося амулет, който предотвратява действието на магия върху мен, и скоро след като го придобих, дойдох тук, на двора, и едва ден-два по-късно осъзнах, че е трябвало да се чудя дали амулетът по някакъв начин ще попречи на заклинанията, които ме държат във въздуха. В смисъл, всичко беше наред. Каквото и да е естеството на двора, не са нужни заклинания, които да ми действат пряко. Но всъщност трябваше да помисля за това, преди да стъпя на него, нали?

Двойки стражи стояха на различни места покрай стените. Винаги по двама: един боец и един магьосник. Доколкото знам, от Междуцарствието насам никога не им се е отваряла работа, но винаги са тук. Топло местенце, предполагам. Но скучно. Хубаво беше да разбера, че все още ме помнят обаче. Поне допуснах, че ме помнят, защото иначе трябваше да ме спрат и да ми искат парола или нещо такова.

Стените бяха черни. Можех да различа малките жили сребро, които прошарваха най-близките. Завих и самият замък, също черен, се извиси над мен, най-високите кули бяха размити и смътни там, където целуваха Облачната пелена. Погледът ми се сниши към огромните дъбови врати на входа. Колко пъти бях минавал през тях — и лейди Тилдра ме посрещаше и следваше разговор за важни или маловажни неща, забавен или вбесяващ… Лейди Тилдра нямаше да ме посрещне този път.

След като преодолях носталгичния момент, се заизкачвах към вратите, които се разтвориха за мен по познатия ми грандиозен свръхдраматичен начин. Лапнишаран съм за такива неща, тъй че ми хареса. Пристъпих вътре и се озовах пред белокос благородник драгар с безукорно бяла бухнала риза и зелен тесен клин. Вторачих се в него. Невъзпитано, предполагам, въпреки че го направих неволно, а и той не го прие като грубост. Просто се поклони изящно и заяви:

— Аз съм Скифра и ви посрещам с добре дошъл в Черен замък. Нали не греша, че имам честта да се обърна към великолепния приятел на милорд Мороулан лорд Талтош?

Върнах поклона в знак на съгласие, че да, има тази чест и т.н.

Изглеждаше определено доволен и заяви:

— Ако сте така любезен да ме последвате до дневната, ще уведомя негово благородие за визитата ви. Бих ли могъл да ви донеса вино?

— Би било страхотно — отвърнах и го последвах до друга стая, която познавах добре.

Седнах в стол, който бе твърде голям за мен, и отпих от чудесното червено вино, леко охладено, точно както го харесвам. Това предполагаше много, но го оставих за по-късни размишления.

Очаквах да се върне след около пет минути и да ме заведе при Мороулан, но само след две минути се появи самият той: Мороулан е’Дриен, лорд на Черен замък, владелец на Чернопрът и, да, неща в този дух. Познах стъпките му — крачеше бързо — и преди вратата да се отвори, станах.

— Влад — рече той. — Толкова време мина. — Хвърли бърза усмивка на Лойош. Лойош се накокошини на рамото ми и наведе ниско глава като за поздрав. Мороулан продължи: — Чул си за Алийра значи?

Кимнах.

— Бях в крилото на йорич, дадох името си да го добавят в списъка…

— Какъв списък?

— На приятелите на ответницата.

— Защо се прави това?

— Позволява ти да я видиш, ако се съгласи.

— А, затова значи… Добре. Да се качим в библиотеката.

Последвах го по широкото стълбище, запознах се отново с картините, след това по коридора, покрай двата огромни тома, оковани на пиедестали (израз на чувството за хумор на Мороулан, което може и да обясня някой ден), до друга двукрила врата. Като за мършав тип като него Мороулан прекалено много си пада по двукрилите врати.

Затвори ги след мен и седнахме в столове, които бяха като стари приятели, един срещу друг под кос ъгъл, с масички до десните ни ръце.

— Хубаво е, че те виждам отново, Влад. — Наля си нещо моравочервено от стъклена гарафа. Аз си бях донесъл виното. — Е, как я караш?

— Все така. Още бягам, още се крия.

— Неприятно.

— Свиква се.

— Интересни случки за разказване?

— Не. Кажи ми за Алийра.

Това съм аз: по същество, без увъртания.

— Добре. — Заби намръщен поглед във виното си. — Не знам точно. Беше се увлякла в някакви експерименти и гвардията Феникс се появи и поиска да я види. Заведох ги до…

— Почакай. Станало е тук?

— Да, точно тук.

— Арестували са я тук?

— Знаеш, че тя живее тук.

— Мм, добре. Продължавай.

— Горе-долу само това знам. Влязоха, взеха я и я отведоха.

— И ти си им позволил?

— Да вдигна въстание срещу Империята ли очакваше? Помислих малко, после казах:

— Да.

— Реших да не го правя.

Засега оставих този въпрос настрана.

— Какво си научил оттогава? — попитах.

— Много малко. Не можах да разбера нищо. Не ми позволиха да я видя.

— Трябваше да идеш в крилото на йорич и да се заявиш като неин приятел, тогава може да получиш някаква информация и ако тя го одобри, можеш да получиш още и да ти разрешат да я видиш.

— Добре, ще го направя.

— Някаква идея защо е отказала адвокат?

— Никаква.

— Адски помагаш, няма що.

Той се подсмихна.

— Радвам се да те видя, Влад.

— Може ли да попитам какво все пак си направил?

— Говорих с Ноуратар и Сетра.

— О. — Да, Драконовата наследничка и Магьосницата на Дзур планина щяха да са подходящите лица за начало. — Мм, те снабдяват ли те с информация?

— Точно колкото би очаквал.

— Значи не.

— Позна.

— Арестували са я преди колко? Преди около две недели?

— Малко повече.

Кимнах и казах:

— Добре. Трябва да й намерим адвокат.

— Откъде знаеш толкова много за тези неща, Влад?

Изгледах го мълчаливо.

— Но тя нали отказва адвокат? — каза Мороулан.

— Може би има начин да привлечем някого и да се опита да я вразуми.

— Как?

— Нямам представа. Но адвокатите са умни копелета.

— Парите не са проблем — каза той.

— Не са — съгласих се.

— Гладен ли си?

Осъзнах, че съм огладнял, и го признах.

— Да идем до килера и да видим какво можем да си намерим. Намерихме си някакви наденици в стила на някое източно кралство: мазни, люти и с вкус на розмарин. Вървяха с хрупкави дълги хлебчета и чудесно леко пикантно сирене. Имаше и делва червено, което май беше твърде младо, но все пак имаше плътност донякъде. Ядохме прави в кухничката на Мороулан и си подавахме делвата.

— Влад, знаеш ли какво става, ако я осъдят?

— Доколкото разбирам, макар че не съм съвсем сигурен, или ще я екзекутират, или императрицата трябва да смекчи присъдата, което ще породи суматоха сред домовете.

Мороулан кимна.

Изтупахме трохите по себе си и се върнахме в библиотеката.

— Какво ще направиш? — попита той.

— Не знам. Но вероятно ще включва нечие убийство.

Той се изкиска.

— Обикновено го включва.

— Сетра дали ще знае вече нещо?

— Само ако е видяла Алийра. В което се съмнявам.

— Може би трябва да ида да се видя с нея.

— Може би.

— Или направо да ида и да намеря адвоката.

Той кимна и хвърли поглед към колана ми.

— Как е лейди Тилдра?

Устоях на импулса да докосна камата.

— Не знам как точно да отговоря на това.

— Имаше ли някакъв… контакт?

Помислих.

— Не в прекия смисъл. Усещания понякога, може би.

Замълча.

— Знам, че връзката ви е от стотици години — казах. — Съжалявам, че…

— И аз.

— Тя беше нещо повече от сенешал за теб, нали?

Челюстите му леко се стегнаха.

— Не разбирам точно какво имаш предвид.

— Извинявай. Не е моя…

— Веднъж стоя на стража над тялото ми близо цяла неделя, за да ме опази жив, докато умът и душата ми странстваха до Пропадите при Портата на смъртта и водеха битка по Пътеките на мъртвите. Да ме опази жив не беше нито лесно, нито приятно, предвид обстоятелствата.

— Хм. Тук май има интересна история.

Той сви рамене.

— Питай императрицата. Вече казах твърде много.

— Няма да настоявам тогава.

— Какво ще правиш след това?

— Мисля, че ще е добре да се опитам да намеря адвокат на Алийра. Освен ако ти не искаш да го направиш.

— Стига да ми кажеш как.

— Знам какво да търся, повече или по-малко. По-лесно е просто да го направя аз.

— Освен ако междувременно не те убият — изтъкна той.

— Мда, това би позабавило нещата. Но ако стоя в Имперския дворец, би трябвало да съм в безопасност. А ако стоя близо до него, ще съм почти в безопасност.

— Ти знаеш най-добре.

Искаше ми се да си запиша часа и датата, на която е казал това.

— Вече знаят, че съм в града, защото свалих амулета, за да стигна тук. Тъй че знаят, че съм в Двореца. — Свих рамене. — Да скърцат със зъби. Знам как да се измъкна, когато се наложи.

„Шефе, лъжеш като исола“.

„Това е най-хубавото нещо, което си ми казвал някога“.

— Добре — рече Мороулан. — Не познавам крилото на йорич. Къде да те оставя?

— Навсякъде в Двореца, където го позволяват, стига да не е крилото на дракон или на джерег.

— Добре. Готов ли си?

Свалих амулета, прибрах го в кесийката, затворих кесийката и му кимнах.

Той махна с ръце и мина време, през което не бях никъде, а след това бях другаде. Извадих отново амулета, сложих го на врата си и се огледах. Имперското крило. Съвсем добре.

Отне ми цял час, докато се измъкна от Двореца, най-вече защото исках да го напусна през крилото на йорич, за да мога да прекося до Дома на йорич колкото се може по-бързо. Да, съществува едно непрекъснато напрежение, когато знаеш, че те преследват, но дори и с това може да свикне човек. Взимаш разумни предпазни мерки, сваляш риска до минимум и не се оставяш да те спинат.

Поне така е на теория.

Домът на йорич (за разлика от крилото на йорич на Двореца — просто за да не се объркате, не бих искал да се объркате) се отличава с висока врата с посребрена арка, над която се издига символът на дома Йорич. Този, за разлика от другия в крилото на Двореца, гледа напред. Вратата бе отворена. Двамата стражи, в цветовете на йорич, ми хвърлиха поглед, но ме пуснаха да мина, без да кажат нищо.

Възрастна драгарка в скромна рокля в кафяво и бяло пристъпи към мен, каза името си (не го помня) и попита с какво би могла да ми помогне. Казах й, че имам нужда от адвокат, и тя, с много тих глас, въпреки че нямаше никой друг наоколо, рече, че ако бъда така добър да й обясня най-общо естеството на проблема, сигурно би могла да препоръча някого.

— Благодаря ви. Не е необходимо. Бихте ли били така добра да ми кажете дали лейди Ардвена е на разположение?

Лицето й се затвори като кепенци в къща на Изтока и тя отвърна:

— Разбира се. Моля, елате с мен и ще ви заведа до чакалнята.

Последвах я и ме заведе, без да разменим повече приказки.

Предполагам, че знаеше що за клиенти поема лейди Ардвена, и не го одобряваше. Напаст за дома Йорич, не се и съмнявам.

Стаята беше малка и празна. Беше удобна обаче, с два изящни маслени светилника. Докато чакахме, размених реплики за украсата с Лойош, който нямаше мнение по въпроса.

След около пет минути влезе самата тя, спря се на вратата, погледна ме, после пристъпи вътре и я затвори. Станах и й се поклоних.

— Лейди Ардвена. Толкова време мина.

— Нищо не мога да направя за вас. — Гласът й бе доста напрегнат. Не можех да я виня, но и не бях обладан от съчувствие.

— Искам само да ви попитам няколко неща.

— Не би трябвало да правя дори това.

Нямаше да се изрази точно така, ако не смяташе да го прави. Нямаше дори да се види с мен. Казах й:

— Дори не е за мен. Моите проблеми не са законови.

— Не са. За кого е?

— За Алийра е’Кийрон.

Очите й леко се разшириха.

— Вие я познавате?

Хе. А аз си мислех, че всички го знаят.

— Да. Тя има нужда от адвокат. Моля да ми препоръчате някой.

— Чух, че е отказала съвети.

— Да, това затруднява вещата.

Тя кимна и помълча малко.

— Чух за проблема, разбира се. Част трийсета, параграфи едно, две и пет, нали?

— Само едно и две.

— Движат го бързо значи.

— Което означава?

— Означава, че не харесват доказателствената си база, иначе трябва да я съдят по политически причини, а случаят, изглежда, не е такъв.

— Добре е да се знае това.

Тя прехапа замислено устна и седна. Аз също седнах и зачаках.

— Ще ви трябва някой, който може да се оправи със своеволен клиент, и някой, който е работил доста с Фолио деветдесет и първо. Имперските едикти се различават както от Кодифицираните традиции, така и от Постановленията. Приличат малко на Декретите, но с цялата сила на Империума зад тях, което ги прави ниша донякъде.

Като добавим и това, че Империята го движи толкова бързо… Добре. — Извади молив и малко квадратно листче. — Вижте се с него. Ако не иска да го направи, би могъл да ви препоръча някого.

— Благодаря.

Тя стана, кимна ми и излезе с плавна походка. При толкова много пари, които й бях давал през годините, мисля, че ми дължеше поне това. Тя сигурно не бе съгласна, но се боеше, че мога да направя живота й труден, ако не ми помогне. И го можех.