Стивън Бруст
Дзур (6)

5.
Бяло вино от Гуинчен

Редно е да се признае, че баща ми знаеше много за виното; определено повече от мен. Веднъж ми обясни, че всеки може да намери добро вино — трябва само да платиш много пари. Причината човек да се учи за виното е, за да можеш да намериш вино, което ти харесва, без да плащаш много пари. Проклятието на дребния бизнесмен, предполагам: всичко се свежда до печеленето или губенето на няколко петака.

Но все пак е прав.

Михи познаваше вкуса ми за виното може би по-добре от мен самия. Подходящо е (както обясни веднъж) гъбено-ечемичената супа да се сервира с бяло вино като „Бреска“ от Сърнешката долина или „Пимин“. Бедата с тях е, че не си падам по нюанса на сладки ябълки, който върви с „Бреска“, или на кайсии при „Пимин“. Когато се храня, всякакъв оттенък на сладко ми идва много, дори когато е доминиран от онази приятна киселост, която истинските експерти по виното толкова много обичат. Тъй че този път ни поднесе „Лескор“ от Гуинчен. За мен ароматът на пачи корен и зелен пипер, представете си, го прави идеално подходящо със супата. Но пък аз съм си аз, нали така. Михи го знае, тъй че го донесе. Защото Михи си е Михи.

Телнан просто пи, вярвам, без да се замисли. Е, всъщност нямаше причина да го прави — виното беше предназначено да подсили преживяваното удоволствие, а не да осигурява тема за часове разговор. Освен ако нямаш нищо друго, за което да говориш, а Телнан, изглежда, имаше неизчерпаем запас от неща, за които да говори. След като обсъдихме къде живея, продължи с изреждането на повече подробности, отколкото ме интересуваше, за живота в Дзур планина и каква била храната там (сравнена с гъбено-ечемичената супа на „Валабар“), и трудностите — основно скука — свързани с обучението на Лавоуд. Темата за храната (винаги в ума ми) повдигна въпроса кой готви там. Попитах го, а той ми отвърна с озадачен поглед и каза, че никога не му е хрумвало да се зачуди.

— Колко души сте там? — попитах.

— Мм? Не разбирам.

— Има ли други кандидати на Лавоуд или обучаеми, скрити от света в недрата на Дзур планина?

— О. Не, само аз съм. — Отпи от виното, намръщи се и добави: — Доколкото знам. Тя ме обучава само заради, мм, оръжието ми. И не мисля, че има много други наоколо.

— Оръжието ти. Да. — Погледнах щръкналата над рамото му дръжка и за пореден път се зачудих как успява да седи и да изглежда съвсем удобно с това огромно нещо, стегнато на гърба му.

„Може би изобщо не е меч, шефе. Само една дръжка, която носи, за да изглежда добре.“

„Мхм. Дали да не си взема и аз една, как мислиш?“

„О, определено“.

— Какво му е особено на оръжието ти?

Очите му леко се разшириха и изведнъж ми напомни за Айбин.

— Не знаеш ли?

Хрумнаха ми няколко реплики, но в интерес на дружеската гощавка казах:

— Не, не знам.

— То е едно от Седемнайсетте. — После се намръщи. — Запознат ли си със Седемнайсетте велики…

— Да. Чувал съм за тях.

Той кимна.

— Като Ледоплам.

— Да.

— Знаеш ли много за тях?

— Не съм сигурен какво се брои за „много“, но съм сигурен, че отговорът е „не“, каквото и да имаш предвид.

— Жалко.

— Защо? Мислеше си, че мога да ти кажа неща, които Сетра не може?

Той се ухили.

— Които Сетра не иска. И се надявах, да.

— Ясно. Добре, напълно сигурен съм, че ти знаеш повече от мен.

Похапнахме супа, пийнахме от виното. Още няколко души, лиорни, влязоха във „Валабар“ и заеха маса е другия край на помещението.

— Не знам много — заговори Телнан — освен онова, което знаят всички. В смисъл че те си имат собствен живот и че трябва да се спогодиш с тях, и че в един момент ще има изпитание на воли, и че ако имаш едно от тях, то е мост между теб и силите отвъд света.

— Ъъ. Да. Определено. Мм, та всички ли го знаят това?

Той кимна. Изглеждаше съвсем искрен.

— Какво значи „сили отвъд света“?

— Просто „сили отвъд света“.

„Сам си го изпроси, шефе.“

„Май да.“

Пробвах отново.

— Не съм запознат със силите отвъд света, нито за кой свят говорим, че са отвъд и какво има отвъд него.

— Ъъ, това не го разбрах много.

— Не те упреквам.

— Хмм.

— Просто тази фраза — „силите отвъд света“ — ме обърква. Не съм сигурен какво означава.

— Аха. Ами, аз също не съм.

Не знаех какво повече да кажа, тъй че пийнах още вино. Беше добро вино, предлагаше хубав контрапункт на разговора, както и на супата. Спор няма, Михи знае какво ми харесва.

 

 

Къщата на Улицата на чужденците не беше променена. Огледах я малко по-отдалече, отколкото последния път, да видя дали ще усетят присъствието ми оттук. Лойош и Роуца направиха кръг над нея и кацнаха малко по-далече.

Да кажем, че тук мина известно време. После — още малко време. И още време.

„Шефе?“

„Да, добре. Напълно съм убеден, че не са ме засекли“.

„Добре. Сега какво?“

„Сега трябва да изчакаме още малко“.

„О. Знаем ли какво чакаме този път?“

„Да“.

Каквото и да ставаше в Южна Адриланка, центърът му или беше тук, в тази къща, или най-малкото това бе най-близката нишка. Откакто я бях видял за първи път, нещо ме подтикваше да извадя Лейди Тилдра, да вляза през вратата и да почна да трепя. Лойош бе доловил този подтик у мен и го беше страх да не му се поддам. Но не бях оцелял като наемна мутра, наемен убиец и най-сетне дребен бос, поддавайки се на подобни подтици. Особено когато нямаше как да знам дали, при малко вероятния шанс да оцелея, това щеше да ме доближи до решаването на проблема.

„Ъъ, нещо против да посветиш влечугото в топлокръвната тайна?“

„Ще те уведомя, когато се случи“.

„О, добре“.

Случи се след около пет минути: дребен източняк с пребледняло лице, някъде на моята възраст, мина точно покрай мен и се качи по стъпалата на къщата. Носеше малка чанта. Затропа с юмрук по вратата, спря, остави чантата и плесна с ръце. Вратата се отвори и той влезе.

„Е, това ли очаквахме, шефе?“

„Да, точно това“.

„Много беше възбуждащо“.

„И аз така си помислих“.

„И сега какво?“

„Изчакваме още малко“.

„Очаквах го“.

Източнякът излезе след две минути. Пак с чантата. Мина покрай мен.

Следенето си е цяло изкуство и се опасявам, че така и не съм го усвоил. Правил съм го и съм се справял не зле, но не съм станал изключително добър в него, просто защото не ми е било нужно.

„Добре, Лойош“.

„Тръгвам, шефе“.

„Роуца дали да не остане тук и да продължи да наблюдава къщата?“

„Естествено“.

Лойош пое след куриера, а аз поех след Лойош. Заобиколихме Шестте кьошета, като хванахме Улицата на чужденците, лъкатушеща на североизток покрай съборетини, колиби и пазарчета. Малко хора ми обръщаха внимание. Мършав тъмнокос просяк, седнал на земята пред един сладкарски дюкян, ме погледна обнадеждено; държеше канче за подаяния в едната ръка, а в другата малък тиган, чието предназначение само той си знаеше. Гърбав старец с увита в дрипав шал глава се беше подпрял на тоягата си и като че ли се канеше да ме заговори, но май се отказа, защото извърна глава и ревна нещо неразбрано на някаква дебелана от другата страна на улицата. Без да се обръща, тя му подвикна нещо, което прозвуча като „става“, и го засипа с неприлични предложения. Беседата им продължи, докато следвах указанията на Лойош, и скоро престанах да ги чувам. На ъгъла малка група улични танцьори танцуваха за бакшиш; музикантите, с цигулки и кларнети, свиреха пламенен чардаш, който за малко ме върна в Изтока. Момичетата бяха хубави. Не спрях да им дам бакшиш.

Най-сетне куриерът се шмугна в един шапкарски дюкян. Не го последвах, защото не исках да ме види, а и вече си имах шапка.

„Сега изчакваме още малко, нали?“

„Не. Хайде да се връщаме“.

„Не знам дали ще мога да понеса толкова възбуда, шефе“.

„Там не става нищо особено, нали?“

„Никой не влиза и не излиза засега“.

Върнахме се на Улицата на чужденците, поизчакахме още, после в къщата влезе друг куриер с друга чанта, след това излезе и го проследих, и се сдобих с друго място.

Към края на деня си бях припомнил много от Южна Адриланка: Грънчарската порта, Барабана, Двора на Донър, Колелото. Също така бях разкрил шестима куриери и шест места, където живееха, работеха или които най-малкото посещаваха. Представа нямах дали тази информация ще е полезна, но поне ми даде някаква идея за паричния оборот, свързан с бизнеса. Това е едно от хубавите неща при джерег: почти винаги можеш да измериш важността на една дейност по тежестта й в пари и да си напълно сигурен, че си прав.

Колко голям беше бизнесът?

Видял бях шестима куриери, всички с чанти, които тежаха порядъчно, несъмнено пълни със сребро. Шестима на ден, пет дни седмично… да, беше достатъчно голям, за да си струва един живот тук-там.

И да, Лявата ръка сега определено се беше въвлякла в бизнес, който до този момент бе резервиран за мъжката страна на джерег.

Купих друг хляб и други наденички от друг уличен продавач, върнах се в стаята си и споделих храната с познайниците си, докато обмисля нещата. Наденичките бяха мазни, но ми харесват точно така.

Лойош и Роуца деликатно щипваха последните трошици с крачетата си, като се крепяха на другия крак, и ги поднасяха към устата си. Това е най-малко присъщото за влечуги нещо, което правят. Обичам да ги гледам, когато ядат.

„Приключихме ли за вечерта, шефе?“

„Не съвсем. Искам да добия представа колко дейност се върти в Двора на Донър. По-рано там нямаше нищо“.

Усетих нещо като психична въздишка.

„Да, знам. Уморени сте до смърт от работа. Млъкни“.

Навлякох си отново Сандор и излязох през вратата, докато те излитаха през прозореца. Двора на Донър беше на доста път от квартирата ми и повечето нагоре. Улиците тук се извиваха, но общо взето бяха по-широки от повечето в Адриланка, а районът изглеждаше по-заможен. Тук Сандор, ако наистина беше писар в кланица, щеше да си мечтае да живее, в собствена къща, купена със собствените му пари, с малка градинка. Щеше да си сади моркови, грах и лук, да си намери дебела дребна женица и да си гледа дечица, които щеше да учи да уважават Империята над всичко. Избухнеше ли някое въстание, щеше да се крие под леглото си и не че щеше да каже точно на децата си, че за бедността наоколо им са виновни самите бедни, но щеше да им приказва много за личната отговорност. Не че, разбирате ме, ми пука особено за бедните. Но поне мога да не съм лицемерен. Сандор обаче щеше да е изключително горд от своя грах, уплашен до смърт от всичко извън дворчето му… и щях да се обеся сам след шест седмици.

Във всеки случай такива бяха мислите на Сандор, докато се изкачваше по лекия склон на Южна Адриланка към квартала Двора на Донър. Тук имаше малко движение и повечето бяха рикши, понеже на рикшите се гледа като на знак за почти богатство, някъде по средата между ходенето пеш и да си имаш личен файтон. Почти богатите винаги се грижат повече за впечатлението, което правят, от другите две крайности.

Двора на Донър носи името си от един неголям двор, единственото останало от някогашен внушителен храм на Барлън, построен, колкото и странно да е, от източняк на име Донър. Улица, наречена Харвот, води до двора и отсечката от четвърт миля между двора и Площада на Донър с местния пазар е обградена с капища и олтари на различни божества. Тази вечер имаше няколко души, които се молеха или поднасяха дребни дарове на тия олтари, и това май бе единствената дейност в района. Ако Лявата ръка печелеха пари от този квартал, нещо, което трябваше да правят, след като бях видял доставката, нямах никаква идея откъде може да идват тези пари.

Крачех покрай олтарите, като се стараех да изглеждам почтителен, и се опитвах да проумея що за големи финансови операции може да има тук за джерег. Изведнъж долових някакво движение зад мен и отляво и ръката ми се пъхна под палтото да докосне дръжката на Лейди Тилдра, но още докато ме пронизваше онази приятна, успокоителна топлина, видях, че е само литнала птица, и се отпуснах. Задържах дясната си ръка на дръжката на Лейди Тилдра под палтото, само заради хубавото усещане от допира до нея. Виждал бях Мороулан и Алийра да галят дръжките на Великите си оръжия доста често, но сега разбирах защо.

До мен имаше малка статуя, висока около четири стъпки, във формата на кръгла кула от черен мрамор. Отпуснах лявата си длан на нея, докато обмисля нещата.

„Това не е важно, Талтош Владимир, позволи й да докосне мислите ти, както желае. Както и да изглежда, не е важно; остави го да се зарее в сенките, където собствените ти демони танцуват сред петна от светлина като смеха на невинността. Няма значение, защото не е реално…“

Не е реално? Какво имаше предвид, когато каза, че не е реално, богиньо? Сега си спомням. Спомням си как гласът ти мина покрай ушите ми и нахлу в главата ми, за да заехти там, и не мисля, че изобщо си очаквала да го запомня. Но помня звуците, които прииждаха като вода, за да ме удавят, и собствените си непокорни крясъци в главата ми, а ти просто продължаваше монотонния шепот.

Кучка.

Странно бе, че виждах Мороулан на колене. Още по-странно бе, че се появи онова блещукане, твърде ясно, за да е от въображението ми, пробяга по дължината на меча, в който се взираше той; меч, направен от мрамор и държан от мраморна ръка…

Да. Точно така. Статуята, която имаше някакъв собствен живот, а аз се канех да попитам Мороулан дали духът на Кийрон живее в мрамора, или е някакъв друг вид живот. Но така и не го попитах. Заради онзи глас ли? Да, заради онзи глас. А имаше и още един глас, само за миг.

„Съжалявам, вуйчо Влад. Трябваше да го направя. Но не е изгубено и един ден ще си го върнеш…“

Да. Това беше. И на кого да вярвам сега? Звучеше тъй безобидно; самото въплъщение на всичко, на което можеш да се довериш: мило и невинно. Но беше по-стара от мен и беше внучка на Вийра. Имах и други спомени за нея, и много от тях се върнаха на порой, умоляваха да бъдат преосмислени с целия ми цинизъм, развихрен над тях. И можех да усетя онази неосакатена част от себе си, която се бореше с него, искаше да повярва, да надвие онези образи, както плувец надвива силно течение…

Има езеро с бистра вода в Пътеките на мъртвите, преди високата арка, отвеждаща към Залите на Съда, и трябва да се потопиш в него, преди да преминеш, уж за да се пречистиш. Но това не те пречиства. Само премахва от теб онова, което може да попречи да приемеш току-що видяното като реално. Побрало е тайните на Пътеките, поради което си предупреден да не гълташ от водата. Докато изсъхнеш, си забравил защо си се намокрил…

Да, точно така започна. Там, в онова езеро. Може би беше естествена част от пейзажа, но сега вече знаех, че не действаше само. Богинята бе топнала ръката си в него и беше бръкнала в главата ми, за да направи каквото бе решила да направи по свои си причини. Може би не трябваше да помня и онова езеро. Може би го помнех само защото се бе опитала да ме накара да забравя толкова много други неща. Може би я бе изиграло собственото й лукавство.

Около мен има стени от бяло, бяло, бяло. Чудя се защо са бели и изведнъж осъзнавам, че въпросът би трябвало да е: Защо ги възприемам като бели? А да го задам по този начин означава да му отговоря и тогава отново идва докосването…

Точно така! Върнал се бях в залите й. Чувах се как й задавам въпроси, настоявам за отговори, а тя само поклати глава и започна да говори. Виждах я изкривено като през развълнувана вода и когато заговори, осъзнах, че начинът, по който я чувам, няма нищо общо с ушите ми. Усетих, че отново целият съм се разтреперил. Да, връщаше се. Стиснах силно очи и отново ги отворих, мъчейки се да си спомня.

Няколко души се бяха вторачили в мен. Някои питаха дали съм добре.

„Шефе? Кажи нещо, по дяволите!“

„Ъъ…“

„Е, и това е добре за начало“.

Лежах по гръб, а хората стояха около мен и ме гледаха.

„Какво се случи, Лойош?“

„Представа нямам“.

Още някой попита дали съм добре. Кимнах, защото не бях сигурен дали мога да отговоря.

— Какво стана? — попита друг.

Затворих очи.

— Беше докоснат от богинята демон — каза друг, с благоговение в гласа.

— Пиян е.

— Пиян ли си?

— Не изглежда пиян.

— Кой е той?

— Кой си?

Отново отворих очи и погледнах кръга от шест лица, вторачени отгоре в мен с изражения, вариращи между тревога и подозрителност.

Кой бях? Добре, това ставаше за начало. Бях Влад, само че се наричах Сандор точно в момента, докато се бях забъркал в рискован бизнес с измъкването на Коути от беда. Лявата ръка на Джерег. Лейди Тилдра. Вчера се бях хранил при „Валабар“. Добре, паметта ми все още работеше.

— Сандор — казах. — Казвам се Сандор.

Гласът ми също все още работеше.

— И не съм пиян — добавих.

— Какво стана? — попита едно от лицата.

— Не знам.

Вдигнах се с усилие на крака, получавайки любезна помощ, която не исках, но поне разбрах, че и краката ми работят. Усмихнах се колкото се може по-любезно, измъкнах се и се запътих обратно към Шестте кьошета.

Някой ревна след мен да съм почакал малко. Предпочетох да не го правя.

„Тръгна ли някой след мен?“

„Не, просто са зяпнали“.

„Добре, да си зяпат“.

Върнах се в стаята си без произшествия, въпреки че ми се виеше свят дотолкова, че ми беше малко трудно да задържа очите си фокусирани и да си спомня накъде да вървя. Когато най-сетне се справих, смъкнах палтото и се пльоснах на леглото, докато Лойош и Роуца влизаха през прозореца.

„Добре ли си, шефе?“

„Не съм сигурен“.

„Какво има? Какво стана?“

„Не съм сигурен. Нещо. Главата ми. В главата ми“.

„Знам — каза Лойош. — И на мен“.

В гласа му имаше нотка на паника. Опитах се да кажа нещо утешително, но ми беше трудно да се съсредоточа. Лойош кацна на стола и или имаше нещо в държането му, което го караше да изглежда умислен, или просто го долавях от него. Роуца кацна до него и отърка врата си в неговия.

„Какво стана, шефе?“

„Не знам. Опитвам се да го осмисля“.

Веднъж Сетра ми каза, че когато си затруднен от мистичното, започваш с физическото и баналното и действаш едновременно навътре и навън от там. Така и не разбрах частта с „навътре и навън“, но съветът звучеше смислено.

„Добре, последното, което направих, бе, че докоснах олтара на богинята демон“.

„Правил си го преди, шефе“.

„Да“.

„Но това не се е случвало преди“.

„Да“.

„Какво беше различното?“

„Тогава нямах Лейди Тилдра“.

„Да, но докосваше ли я, когато пипна олтара?“

„Не, но… чакай. Да, докосвах я“.

„Наистина ли?“

„Да. Сигурен съм“.

„О. Добре. Не е ли хубаво, когато можем да решаваме загадки толкова лесно, шефе?“

„Да. Страхотно е“.

Отпуснах се на леглото и затворих очи. Дюшекът беше едновременно на буци и прекалено мек.

„Добре. Знам отчасти какво стана преди малко: просто някои спомени ми се върнаха“.

„Шефе, това е… не знам какво е това“.

„И аз“.

Опитах се да се съсредоточа. Да го проумея.

Вийра, богинята демон, покровителка на предците ми, се бе погрижила възприятията ми да се променят и някои от спомените ми да се потиснат. Най-добрият начин да контролираш нечии действия е да контролираш информацията, въз основа на която той взима решенията си. Някои методи за контрол над нечия информация са по-гадни от други.

Нищо от това не отговаряше на въпросите какво искаше тя да правя или да не правя, а исках да разбера, за да мога да й се противопоставя, просто напук.

Осъзнах, че отбягвам да мисля кои точно спомени са ми били отнети и са възстановени сега, предполагам по същата причина, поради която, при един отдавнашен повод, когато ме бяха промушили, се стараех да не си представям парчето стомана в мен. Цялата идея беше…

„Трепериш, шефе“.

„Да, добре. Ти как се оправяш?“

„Не толкова добре. Каквото направиха на теб, направиха го и на мен“.

„Не те. Тя“.

„Това не помага“.

А другото нещо беше, че не знаех кои спомени са ми били отнети и кои са ми били върнати. Паметта не действа така. Понякога можеш да ровичкаш из паметта си и да търсиш нещо, както ровиш из чекмедже на бюро, и може би дори да го намериш. Понякога можеш просто да оглеждаш спомените си, все едно че пребъркваш стари сандъци на тавана, и намираш интересни неща. Понякога можеш да проследиш спомени един след друг като в криволичещ коридор, просто за да видиш докъде водят.

Но не можеш да проучиш паметта си, за да видиш какво липсва в нея.

И в известен смисъл това беше ужасът на цялата работа, и все още е. Какви спомени, или спомени за спомени, се таят в дъното и дебнат да ме захапят? И какво все още липсва?

Успях да седна, запалих свещ, намерих делвата вино и отпих. Имаше онзи вкус, който ми напомня за кожа на стара обувка. Казвали са ми, че експерти по виното всъщност харесват този вкус, когато има съвсем мъничко от него. Не е толкова глупаво, колкото звучи — съществуват какви ли не неща, които са добри, докато ги имаш по малко, и лоши, когато ги имаш твърде много. Както понякога забравяме неща, които или са неприятни, или не си струва да се помнят. По мъничко от това е добре.

Вкусът на кожа от стара обувка беше твърде много.

Оставих делвата.

„Няма ли да се напиеш, шефе? Впечатлен съм“.

„Лойош, кога за последен път си ме виждал пиян?“

„Вчера, когато излезе от «Валабар».“

„Не бях пиян, просто бях щастлив“.

„Толкова щастлив, че едва не припадна точно пред вратата на Сетра“.

„Това не го помня“.

„Не съм изненадан“.

„О, стига вече!“

Облегнах се на стената. Бях докоснал олтара. Не съм експерт по това как действат тези неща, но можех да повярвам, че това по някакъв начин ме е свързало с богинята. Само че носех талисмана, камъка Феникс, който трябваше да го прави невъзможно. А даже и да беше възможно, що за контакт с богинята можеше да възстанови спомени, които тя е отнела?

Трудно беше да се съсредоточа върху това. Представата, че бърка така в главата ми, беше…

„Скърцаш със зъби, шефе“.

Спрях да скърцам със зъби и се опитах да се отпусна. Поругах известно време Вийра наум. Това помогна. Пък и ако камъкът Феникс действаше, нямаше да може да ме чуе.

Искаше ми се да стана и да походя, защото така мисля по-добре. Също тъй не исках да оставя безопасността на стаята си. Или може би трябва да кажа „сигурността“.

Извадих ножа от ботуша си и го метнах към стената. Издрънча силно и отекна. Надявах се да последва оплакване от управата. Тогава можех да шибна два шамара на управата и да обясня какво ми е мнението за качеството на стаята. Така щях да се почувствам по-добре. Намерих друг нож и го отпратих при първия. Тупна на педя от него. Някога ме биваше повече.

Станах, прибрах ножовете, седнах на леглото и ги метнах отново. Резултатите бяха приблизително същите, но в стената вече имаше четири хубави пукнатини. Докато станат двайсет, си бях подобрил малко формата и се бях убедил, че никой няма да дойде да се оплаче от шума, тъй че престанах и прибрах ножовете. Ударих още глътка от виното и запокитих делвата през прозореца. Изтрещя хубаво, щом се удари в земята. Някой изрева нещо неразбираемо. Щях да отвърна, но нямах какво неразбираемо да кажа.

„Не си ли жаден повече, шефе?“

„Това вино беше наистина ужасно“.

„Разбирам“.

„Напомни ми да не купувам повече от него“.

„Добре“.

„Трябва да е Маготрепача“.

„Шефе?“

„Маготрепача. Вече е част от Лейди Тилдра. И докосвах Лейди Тилдра и олтара едновременно. Лейди Тилдра някак си е разбила магията, вкарана в главата ми“.

„Как би могла да го направи?“

„Представа нямам“.

„Е, добре. Значи това го решихме“.

Излегнах се и се вторачих в тавана. Трябваше да платя на момчето да почисти и него. Сенките от стола, от Лойош и Роуца потръпнаха по стените, щом пламъкът на свещта заигра. Лойош трябваше да го е духнал. Или угасил с плясване на крилете може би. Всичко това означава, че по някое време трябва да съм заспал.