Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dzur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Стивън Бруст

Заглавие: Влад Талтош — убиец на свободна практика

Преводач: Валерий Русинов

Година на превод: 2010

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-201-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1853

История

  1. — Добавяне

16.
Червено вино

Има едно място, през което минах, когато посетих Изтока преди две години… Някаква ливада, проснала се под гол скалист склон, свършваше при гора. Не беше много голяма, но беше пълна с какви ли не храсти и цветя и се случи така, че попаднах там по време, когато всички те — рози, брекина, офика, мушна, детелина и какво ли не още — излъчваха особените си миризми.

Сетих се за нея, защото във виното, което Михи ни поднесе с телешкото, имаше нотки от всички тях.

Оставих чашата и отворих очи.

Михи ми смигна и се отдалечи, а Телнан отпи глътка вино, кимна и отбеляза:

Върви добре с храната.

Просто извадихме късмет.

Усмихна се. Само едно ядене и вече започваше да схваща чувството ми за хумор.

Обзалагам се, че в това има цяло изкуство, нали? В смисъл, да избереш подходящото вино за всяко ястие.

Има — отвърнах. — Не знам как го правят, но с удоволствие жъна плодовете.

Мислиш ли, че можеш да хванеш разликата обаче? Имам предвид, между виното, което върви съвършено с яденето, и вино, което просто върви? Има ли, не знам как да го кажа, много повече удоволствие в това?

Всъщност трябваше да помисля над това, и не само за да се опитам да разбера въпроса му. Отвърнах:

Има много неща, които не забелязваме, но които все пак са много важни.

Да, вярно е — отрони събеседникът ми дзур. Помълча малко замислен и повтори: — Вярно е, наистина. — Сякаш бях казал нещо много дълбоко.

Оставих го да мисли, хапнах още малко телешко и казах:

Охлаждат го съвсем малко, специално за мен, въпреки че не би трябвало да се сервира така. Не изстудено като бяло вино, но съвсем леко охладено. Просто смятам, че виното е по-хубаво, когато е леко охладено. За разлика от брендито.

И от героизма — добави той и се ухили.

Мм?

Най-трудно е да си герой, когато трябва да го направиш хладно.

Не те разбирам.

Просто се пошегувах.

А, добре.

Вярно е обаче.

Не те…

Едно е да се хвърлиш в битка, когато врагът те превъзхожда числено и просто, нали разбираш, сечеш и вървиш напред по най-добрия възможен начин. Съвсем друго е, когато трябва просто да чакаш, всичко е против теб и няма кого всъщност да нападнеш. Всичките демони в главата ти те почват, готов си да се уплашиш при всеки повод, но все пак трябва да продължиш. Май не го описвам много добре.

Не мисля, че съм попадал в подобна ситуация.

Не е толкова забавно, колкото може да си помисли човек.

Кимнах и отпих глътка вино. Съвсем леко охладено, точно както го обичах.

 

 

— Бил си тук през цялото време?

Крейгар поклати глава.

— Закъснях.

— Помислих си, че ще го направиш. Очакваше ли да ми извърти номер?

— Влад, още не си излязъл оттук.

— Вярно.

— Аз ще изляза пръв.

— Също като в доброто старо време.

— Донякъде.

— Ей, Крейгар. Мъча се да си спомня нещо.

— Да?

— Всичките онези пъти, когато излизах през някоя врата и се чудех дали някой от другата страна не чака да ме светне, имаше ли някой?

— Имаш предвид дали някой те е дебнел, когато си се оглеждал дали някой те дебне? Не, доколкото си спомням, но може и да не съм бил наблизо.

— Това може да се окаже първият път, знаеш ли.

— Казваш го само защото си суеверен източняк и смяташ, че ако го кажеш, няма да се случи.

— Точно така.

— Добър план.

И даже подейства. Поне никой не ме светна, докато излизах от „Фенера“.

— Сега какво? — попита Крейгар. — Гладен ли си? Трябва да хапнем нещо все пак.

— Ами да вземем да се върнем за още час-два?

Крейгар се изкиска и попита:

— В офиса?

— Бива.

Стигнахме без неприятности, но ще излъжа, ако кажа, че по пътя не бях изнервен.

Типът, който въртеше играта, ми кимна. Не забеляза Крейгар.

— Как го правиш? — попитах го, след като влязохме в стария ми кабинет и той се настани зад моето бюро.

— Кое?

— Как караш хората да се подчиняват на заповедите ти, след като дори не те виждат.

— О. Пиша много бележки.

— Опасно.

— Изгарят ги. И знаеш как е: обикновено в тях няма нищо уличаващо.

— Не знам, Крейгар. Достатъчно е само някой да…

— Искаш ли си работата, Влад?

— Не, благодаря.

— Тогава млъкни.

— Правилно. Млъквам.

— Какво правим по-нататък?

— Лявата ръка ме подгонва.

— Как им бягаш?

— Не бягам.

Изгледа ме мълчаливо. После попита:

— Оставяш ги да те спипат?

— Отивам при тях.

— Защо, ако мога да попитам?

— Не мога да ги оставя да ме гонят. Това, че ме гони джерег, е достатъчно лошо. Да ме гони и Лявата ръка…

— Почакай. Не искаш да те гонят, тъй че ще им се предадеш сам? В смисъл, от една страна изглежда логично, но…

— Може би изобщо не трябваше да се опитвам да го обяснявам.

— Мда, грешка. И къде се развива ситуацията?

— В една къща в Южна Адриланка. Лявата ръка е отседнала там, ако мога да се изразя така.

— Къде точно?

— Няма нужда да го знаеш.

— Къща пълна с магьоснички и ти просто влизаш?

— Изтеглям ги навън всъщност. И не са толкова много, колкото вчера по това време.

— Хмм. Гръб трябва ли ти?

— В това не можеш да помогнеш, освен ако не си по-добър чародей, отколкото съм мислел.

— И ти не си кой знае какъв чародей, Влад.

— Уредил съм помощ.

— Добре. Но ако ти трябва резервен нож, нямам нищо против да…

— Не, благодаря.

— Знаех, че ще кажеш така. Точно затова попитах.

— А-ха. Гладен ли си? Черпя.

— Какво ще кажеш да пратя някой да донесе нещо?

— Притеснен си да те виждат с мен публично?

— Ти нямаше ли да си?

— Е, щях.

Крейгар поръча супа от морски дарове от „Медальонът“. Донесоха я и я изядохме. Никога не бях ял в „Медальонът“, въпреки че не беше далече от офиса. Не знам защо така и не бях влизал там. Толкова по-зле. Хубава супа.

Докато се хранехме, Крейгар каза:

— Няма ли да ме попиташ за името, което поиска?

— Вече го имаш, така ли?

— Да, всъщност затова наминах там. Намирането на обущар в Южна Адриланка ми се стори излишен труд.

— Добре, впечатлен съм. И кой е той?

— Нилант.

— Чувал съм това име. Кой е?

— От Съвета. Контролира част от Южна Адриланка, тъй че сигурно се е сетил…

— Коя част?

— Товарният превоз.

— Товарният превоз? Какво има да му се контролира на превоза?

— Влад, не всичко, което се превозва, е съвсем законно.

— Не се ли оправят орка с това?

— Да. Но той ги купува, когато му потрябват. Освен това върти малко хазарт при кейовете.

— Добре. В такъв случай е обяснимо. Как реагира?

— На това, че му объркваш плановете? Ами, ако вече не се е опитвал да те убие като всички други в Организацията, сигурен съм, че ще започне. В общи линии нищо не се е променило.

— Да, това му е хубавото на положението ми: трудно е да стане по-зле.

— Не си прав. Можеш да го направиш и по-зле. Можеш да се натикаш в ръцете на банда магьоснички, които искат да те убият. Това вече ще е по-зле.

— Никога не бих направил нещо толкова глупаво.

— Щом казваш. Е, предприемаме ли нещо?

— За кое?

— За него. За Нилант.

— А. — Замислих се. — Не. Нека ме гони из Южна Адриланка. Не мисля, че има да играе кой знае каква роля повече.

— Добре.

Привършихме и оставихме съдовете на бюрото — добре де, на бюрото на Крейгар.

— Мисля, че е време да тръгвам — казах.

— Само минутка.

Затвори очи и след малко каза:

— Не бих излязъл от предния, Влад.

— Някой чака?

— Хората ми не виждат никой, но казват, че не гарантират нищо. Много улично движение.

— Ако някой чака, задният също ще е покрит.

— Тогава мини през тунела.

— Идеално. Какъв тунел?

— Направих някои промени.

— Защо? В смисъл, защо точно ти? Би могъл да излезеш през предната врата и никой да не забележи.

— Помислих, че може да се върнеш, а знам, че не телепортираш много напоследък.

— И затова си прокопал тунел?

— Съвсем къс.

— Къде излиза?

— Зад галантериста, отсам площад Малак.

— Аха. Къде започва?

— Онази стая в мазето, където някакъв древен народ е практикувал дивашките си ритуали.

— Лабораторията ми?

— Не ми вършеше никаква работа.

— Предполагам. Добре, води.

— А, Влад…

— Да?

— Хубави ботуши.

Запали фенер и ме поведе надолу по стъпалата и в мазето. Миризмата на плесен и допирът на мръсния под събудиха много спомени. Повечето ми оборудване бе изчезнало, но мангалът още си беше там, подпрян на отсрещната стена. Не видях никакъв вход, тъй че погледнах Крейгар питащо.

Той се подсмихна и изви леко един от стенните свещници. Нищо не се промени, но чух тихо изщракване.

— Таен вход със скрит проход и тайна ключалка — отбелязах. — Трудно ми е да го повярвам.

— Не можах да устоя.

— Стигна ли до избиването на строителите?

— Тази част я забравих.

Отиде до средата на стената отляво и натисна. Отвори се безшумно и Крейгар поведе. Беше тясно — едва имаше място да се проврем — но достатъчно високо, за да не ни се налага да се навеждаме. Стените изглеждаха довършени, може би с плочки, а ботушите му кънтяха в пода. Когато заговорих, имаше ехо.

— Оставил си пода на мазето мръсен, но си сложил под тук?

— Ами, когато ми предаде нещата, плюс толкова много пари, просто не знаех какво да правя с тях.

Нямах отговор на това, тъй че замълчах и продължих след танцуващата светлина на фенера в ръката му. Стори ми се доста дълго.

Тунелът не се разклоняваше. Изведе ни до едно стълбище, което свършваше с тясна врата. Крейгар долепи лице до нея.

— Шпионка ли? — попитах.

— Че как без шпионка?

Дръпна едно въже, което висеше от тавана, и вратата се отвори.

Той излезе, огледа се и ми кимна. Последвах го. Нямаше никого.

— Благодаря, Крейгар.

— Късмет, Влад.

Минах по Верижния мост. Чувствах се оголен и уязвим, въпреки че Лойош и Роуца бяха нащрек за всеки, който само хвърли поглед към мен. Към седмия час стигнах до Шестте кьошета. Продължих по Улицата на чужденците до мястото за наблюдение, което вече бях използвал.

„Добре, Лойош. Виж какво става“.

„Тръгвам, шефе“.

Шмугнах се зад ъгъла на сградата, успокоен от тежестта на Роуца на рамото ми.

„Нищо засега, шефе“.

„Търпение. Щом са забелязали преди, ще забележат и сега“.

„О, аз съм си търпелив. Ти как си?“

„Побърквам се“.

„Така си и мислех. Ъъ, шефе? Нещо против да ми кажеш какво стана, когато те забелязаха? Или е тайна?“

„Тайна е. Не мога да ти се доверя дали няма да предадеш информацията на Империята“.

„Правилно. Случайно да ти хрумва, че на Империята не й пука дали ще те убият?“

„Империята ме харесва. Ако ме опухат, сигурен съм, че ще носи нещо бяло. Поне за един следобед“.

„То пък голямата утеха… Някой излиза“.

Стомахът ми се обърна.

„Добре“.

„Шефе, би ли ми казал просто в най-общи линии какво ще правим?“

„Влизаме в къщата“.

„Влизаме ли? Какво…“

„Имам план, Лойош“.

„Как излизаме живи?“

„Планът не стига чак дотам. Какво прави магьосничката?“

„Озърта се“.

„Добре“.

„Да остана ли тук?“

„Да. Продължавай да наблюдаваш“.

„Излезе още една. Говорят си. Да се приближа ли да ги подслушам?“

„Не. Стой, където си“.

„Трета вече“.

Вдишах дълбоко и кимнах умствено на Лойош.

„Вече са три, шефе. Просто стоят на верандата“.

„Хубаво“.

Роуца ме стисна за рамото. Обърнах се и зад мен имаше магьосничка, на десетина крачки, облечена в черно и сиво, с кама в ръка. Ако камата не беше омагьосана, щях да си изям новите ботуши. Толкова ужасно ми се искаше да извадя Лейди Тилдра, че усетих как ръката ми затрепери.

— Много се забави — казах й. — Стоя тука вече почти час.

Ръката й стисна още по-здраво камата, сякаш се канеше да направи нещо с нея, тъй че извадих Лейди Тилдра и я изпънах пред мен. Камата, която държеше чародейката, описа малък кръг. Лейди Тилдра леко засия и усетих тръпка по ръката си. Нищо повече.

— Стига де — рекох. — Няма нужда от грубости.

Изражението й не се промени, но изпитах чувството, че не знае как точно да се справи с този обрат на събитията. Или може би джерегската присмехулност бе присъща само за Дясната ръка. Ужасно ми се искаше да разбера що за заклинание се канеше да ми хвърли. Имаше дълги ръце и крака, доста светла коса и хлътнали очи. Държеше се небрежно отпуснато.

— Аз съм Влад — казах й. — А ти?

— Аз не съм — каза чародейката.

— Знам, че не си. Нещо против да ми кажеш името си?

— Защо? Можеш ли да го използваш в заклинание?

Добре, значи джерегската присмехулност минаваше чертата и към женската половина.

— Вероятно не — отвърнах. — Но съм навит да пробвам, ако искаш.

— Обикновено ме наричат Нисаста, което, както ми обясниха, означавало „търсачка на истината“.

„Идат към теб, шефе“.

— Добре, Нисаста. Преди приятелките ти да дойдат тук и да ми се наложи да се поизпотя малко, какво ще кажеш, просто да се разберем за един мирен разговор?

— Ти уби…

— Да. А предложението ми? Приятелките ти се приближават и ако се окаже, че съм в неизгодно положение, ще се наложи да направя нещо по въпроса.

Лейди Тилдра беше приела формата на къса, много гадна на вид триъгълна кама. Оставих я да подскочи леко в ръката ми. Усещах я здрава и удобна. Нисастра избягваше да погледне към нея.

„Колко са близо?“

„Около трийсет крачки“.

— Решавай — казах й. — Говорим или се колим. На мен ми е все тая.

Все още не поглеждаше към Лейди Тилдра. Бях впечатлен. Едва ли беше много лесно.

— Не взимам аз решението — отвърна накрая.

— Тогава се разбери, с която взима решението. Бързо.

Тя кимна и челото й леко се смръщи. Не затвори очи. Това също не беше много лесно. Затварянето на очите, когато говориш с някого психично, е инстинктивно. После каза:

— Те… чакай.

„Спряха, шефе. Има…“

„Какво? Какво?“

„Дойде Демона, шефе. С двама охрана. Говори с магьосничките. Не мога да ги чуя оттук“.

„Окей. Дотук добре“.

„Какво правим, ако не искат разговор?“

„Импровизираме“.

„Ох!“

„Не се притеснявай. Същото ще правим, ако решат да поговорим“.

„Чудесно, значи няма проблеми“.

— Казаха ми — заговори Нисаста — че ще говорят с теб, ако се разоръжиш.

Изсмях се.

— Да бе! И да вляза в къщата при не знам колко си чародейки, които искат да ме убият, след като предам единственото нещо, което би могло да ме опази жив?

— Смяташ ли, че ще е достатъчно, за да те опази жив? Вече има телепортен блок над целия район. Никой не може да влезе или излезе, освен пеша и никой не може да се приближи достатъчно, за да ти помогне.

Свих рамене.

— Очаквах го. Можем да потанцуваме, ако искате. Вероятно накрая ще ме свалите. Колко от вас ще паднат преди това и какво ще стане с тях? Знаете какво нося.

Тя кимна едва-едва и отново замълча за миг.

„Още ли не се движат, Лойош?“

„Не, шефе. Говорят с Демона. Да се приближа ли да…“

„Не. Чакаме“.

За миг се зачудих защо се чувствам толкова спокоен. После усетих гладкия, хладен, успокоителен допир на дръжката на Лейди Тилдра в ръката си и престанах да се чудя: Телнан дали щеше да го сметне за заблуждаване? Щях да го попитам, ако се измъкна от това.

— Готов ли си поне да го прибереш в канията?

Не бях очаквал този въпрос и трябваше да помисля.

— Ако говорим тук, не. Ако влезем вътре, ще го направя, докато не се случи нещо, което да ме накара да се почувствам застрашен. Реагирам лошо, когато се почувствам застрашен. Личностна особеност.

След малко тя каза:

— Вътре тогава.

Кимнах и казах:

— След вас.

„Шефе, държиш ли да влезеш?“

„Да“.

„Защо, в името на всички…“

„Ако някоя искра подпали огъня, искам ги в затворено пространство“.

„Но…“

„Не ме разсейвай, Лойош“.

Нисаста тръгна към къщата. Прибрах Лейди Тилдра в канията не без известно съжаление и я последвах. Лойош литна към мен — Нисаста, доколкото можах да доловя, както я наблюдавах отзад, съвсем леко потръпна, когато прелетя покрай нея — и кацна на рамото ми. Вече не бях спокоен, което беше добре, защото Телнан нямаше да може да ме обвини в заблуждаване.

„Ей, шефе. Как преценяваш шанса да се опитат да те убият вътре?“

„Сто процента сигурно“.

„Мда, и аз така прецених“.

„Радвам се, че сме в синхрон“.

„Мхм. Някаква идея как се измъкваме от това?“

„Някои смътни идеи, да“.

„Окей. Нещо против да ми кажеш защо се поставяме в това положение?“

„Беше в плана ни през цялото време“.

„О. Добре. Добре тогава. Защо ли се притеснявах“.

Чародейките, Демона и телохранителите му, които бяха на четирийсетина крачки пред тъй наречената Нисаста, която бе само на няколко крачки пред мен, влязоха в къщата. Нисаста стигна до вратата и ме изчака. Кимнах и да влезе първа. Тя сви рамене и влезе.

„Искаш ли да разузная?“

„Не. Стой с мен“.

Влязох в широко антре с коридор, водещ надясно, и свод в другия край, стълбище до свода и врата, вероятно затворена, отляво. Изглеждаше приятно и комфортно — къща, каквато би мечтал да си купи Якуб. Или Сандор. Вратата зад мен се затвори от някаква противотежест или може би някакво заклинание. Изщракването прозвуча някак окончателно. Зачудих се колко ли трудно ще е да се отвори отново.

„Шефе, в капан ли сме?“

„Не, те са“.

„О. Добре тогава“.

Нисаста ме погледна през рамо.

— Ще говорим вътре — каза ми и мина под свода.

„Последен шанс да бягаме, шефе“.

„О, я млъкни“.

Минах под свода все едно нямах никаква грижа на света.