Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (49)

48. „На тъмно“

„Американското разузнаване има неприятности“ — предупреждава Джеймс Моние Саймън — младши, административен помощник на директора на Централното разузнаване, скоро след встъпването на Буш в длъжност през януари 2001 г. „Централното положение“ на ЦРУ „е компрометирано“ — заявява той. То е неспособно да събира и анализира разузнавателната информация, необходима за защита на държавата.

„През 2001 г. Съединените щати са изправени пред растящо, почти зашеметяващо несъответствие между намалените си възможности и увеличаващите се изисквания на националната сигурност — продължава Саймън. — Несвързаността между планираното от нас и това, пред което вероятно ще се изправят Съединените щати, никога не е била толкова пълна.“ Ще настъпи време, когато президентът и Конгресът ще трябва да обясняват „защо една предвидима катастрофа е останала непредвидена“.^[1]

Американското разузнаване е разделено и разпръснато почти колкото през 1941 г. Осемнайсет директори на Централното разузнаване не са изпълнили задължението си да го обединят. Сега Управлението е на път да се провали като институция на американското правителство.

ЦРУ наброява седемнайсет хиляди души — приблизително числеността на една армейска дивизия, но мнозинството от тях са писарушки. Около хиляда човека работят в секретната служба в чужбина. Повечето служители живеят комфортно в малки улички в предградията и в градски къщи в орбитата на вашингтонското околовръстно шосе. Те не са привикнали да пият мръсна вода и да спят на глинени подове. Не са пригодни за живот на саможертва.

Двеста души са постъпили в тайната служба на ЦРУ при основаването й през септември 1947 г. Може би двеста са достатъчно способни и смели да се каляват на опасни постове през януари 2001 г. Пълният състав на фокусираната върху Ал Кайда група на ЦРУ вероятно е два пъти по толкова. Повечето от тях се взират в компютрите в главната квартира, отрязани от реалностите на заобикалящия ги свят от остарелите си информационни технологии.^[2] Да се очаква, че тези хора ще защитят Съединените щати от атака, в най-добрия случай е неоправдано доверие.

„Празна черупка от думи без дела“

Тенет се радва на благоволението на Белия дом, след като официално е преименувал главната квартира на ЦРУ Разузнавателен център Буш — на бащата на президента, а и новият главнокомандващ харесва неговия манталитет на корав мъж. Но Управлението получава възможно най-малката подкрепа от президента Буш по време на първите девет месеца на поста му. Той незабавно дава на Пентагона увеличение на бюджета от седем на сто. ЦРУ и разузнавателната общност получават поощрение в размер на три стотни от процента.

Разликата изпъква при срещите в Ръмсфелдовия Пентагон, на които не присъства нито един представител на разузнавателната общност. Ръмсфелд и вицепрезидентът Дик Чейни, партньори в политиката по национална сигурност от дните на Никсън и Форд, имат много голяма власт в новата администрация. Те изпитват постоянно съмнение в способностите на ЦРУ.

Буш и Тенет се срещат в Белия дом почти всяка сутрин в осем часа. Но нищо, казано от Тенет за Бин Ладен, не привлича изцяло вниманието на президента. Сутрин след сутрин на срещите в 8 часа Тенет говори на президента, на Чейни и на съветника по националната сигурност Кондолиза Райс за признаците на заговора на Ал Кайда за нанасяне на удар по САЩ. Но Буш се интересува от други неща — ракетната отбрана, Мексико, Близкия изток. Няма никакво усещане за извънредност.

При администрацията на Рейгън, когато президентът чува зле и директорът на Централното разузнаване мънка неразбираемо, помощниците се шегуват, че случващото се между двамата не може да се разкаже. Буш и Тенет нямат такива физически недостатъци. Проблемът е в липсата на яснота в ЦРУ и в липсата на фокус в Белия дом. Не е достатъчно да биеш звънеца — казвал е Ричард Хелмс. — Трябва да се убедиш, че другата страна го чува.

Шумът — обемът и честотата на фрагментарна и непотвърдена информация за предстояща терористична атака — е оглушителен. Тенет не може да предаде понятен сигнал на президента. Докато клаксонът свири все по-силно през пролетта и лятото на 2001 г., всеки нерв, всяко сухожилие на Управлението се напрягат, за да виждат и чуват ясно заплахата. Предупреждения потичат от Саудитска Арабия и държавите в Залива, от Йордания и Израел, от цяла Европа. Износените схеми на ЦРУ са опасно претоварени. Продължават да пристигат сведения. Ще ударят Бостън. Ще ударят Лондон. Ще ударят Ню Йорк. „Когато тези нападения се случат, както вероятно ще стане — пише в електронно писмо Кларк до Райс на 29 май, — ще се питаме какво повече бихме могли да сторим, за да ги спрем.“^[3]

Управлението се бои от атака в чужбина по време на празненствата за 4 юли, когато американските посолства по света традиционно свалят гарда и отварят врати за отбелязване на американската революция. През седмиците преди празника Тенет призовава началниците на чуждите разузнавателни служби в Аман, Кайро, Исламабад, Рим и Анкара да опитат да разрушат известните и предполагаеми клетки на Ал Кайда и филиалите й по света. ЦРУ ще предостави информацията, а чуждите разузнавания ще извършат арестите. Шепа заподозрени терористи са затворени в държавите от Залива и в Италия. Може би арестите са провалили планове за нападение над две или три американски посолства — казва Тенет в Белия дом. А може би не. Невъзможно е да се каже.

Сега Тенет трябва да взема съдбоносни решения, различни от всичко, с което до момента се е сблъсквал един директор на Централното разузнаване. Преди една година, след седемгодишна борба между ЦРУ и Пентагона, малкият, снабден с видеокамери и шпионски сензори безпилотен самолет Хищник е обявен за готов за издигане над Афганистан. Първият полет е осъществен на 7 септември 2000 г. Управлението и ВВС вече са измислили как да поставят противотанкови ракети на Хищник. На теория срещу инвестиция в размер на няколко милиона долара скоро някой служител в главната квартира на ЦРУ ще може да преследва и убие Бин Ладен с видеоекран и джойстик. Но каква е командната верига, пита се Тенет. Кой дава зелената светлина? Кой натиска спусъка? Тенет смята, че няма разрешително за убиване. Представата как ЦРУ започва убийство с дистанционно управление по своя собствена инициатива го ужасява. Управлението е допускало твърде много грешки при подбирането на мишените си в миналото.

На 1 август 2001 г. Комитетът на заместниците — второешелонният екип по националната сигурност — решава, че за ЦРУ ще е законно да убие Бин Ладен с Хищника като акт на национална самозащита. Но Управлението се връща с още питания. Кой ще плати? Кой ще въоръжи самолета? Кой ще бъде въздушният диспечер? Кой ще играе ролята на пилота и кой — на стрелеца? Кършенето на ръце побърква царя на контратероризма Кларк. „Или Ал Кайда е заплаха, срещу която има смисъл да се действа, или не — гневи се той. — Ръководството на ЦРУ трябва да реши кое от двете е и да прекрати с промените в настроението.“^[4]

Управлението никога не е отговорило на поставения му от президента Буш въпрос: Може ли нападението да се случи в Съединените щати? Моментът е сега: на 6 август ежедневната сводка за президента започва със заглавието „Бин Ладен решен да удари в Съединените щати“. Предупреждението под заглавието е един много слаб доклад. Най-прясната информация в него е от 1999 г. Това е исторически труд, а не новинарски бюлетин. Президентът продължава отпуската си, сече храсталаци в Кроуфърд и се размотава пет седмици.

Дългата ваканция на Белия дом приключва във вторник, 4 септември, когато Комитетът на началниците — главният екип на Буш по национална сигурност — се събира за първото си заседание, посветено на заплахата от Бин Ладен и Ал Кайда. Същата сутрин Кларк изпраща измъчено съобщение до Кондолиза Райс, умолявайки съветника по национална сигурност да си представи стотици американци, мъртви заради следващото нападение. Заявява, че Управлението е станало „празна черупка от думи без дела“, която разчита на чуждите правителства за спирането на Бин Ладен, оставяйки Съединените щати „в очакване на голямата атака“. Той апелира към нея да накара ЦРУ да действа в същия ден.

„Ние сме във война“

Разузнаването се проваля, защото е човешко, защото не може да надскочи способността на един ум да разбере друг. Гарет Джоунс, резидентът на ЦРУ по време на злощастната американска експедиция в Сомалия, се изказва недвусмислено: „Ще има провали, грешки, объркване и неверни ходове — са думите му. — Да се надяваме, че няма да са фатални.“^[5]

11 септември е катастрофалното поражение, предсказано от Тенет преди три години. То е органичен провал на американското правителство — на Белия дом, Съвета за национална сигурност, ФБР, Федералното управление на авиацията, Службата за имиграция и натурализация, конгресните Комисии по разузнаването. То е провал на политиката и дипломацията. То е неумение на хората, осведомявали правителството, да разберат и покажат безредието му на своите читатели. Но преди всичко става дума за непознаване на неприятеля. Това е същият Пърл Харбър, за предотвратяването на който е било създадено ЦРУ.

На 15 септември, събота, Тенет и завеждащият контратероризма Кофър Блек се намират в Кемп Дейвид, където излагат план за изпращане на хора от ЦРУ в Афганистан, за да работят с местните военни главатари срещу Ал Кайда. Директорът се завръща в главната квартира късно в неделя и издава прокламация към подчинените си: „Ние сме във война.“

Управлението, както се изразява Чейни същата сутрин, минава „на тъмно“.^[6] В понеделник, 17 септември, президентът Буш издава строго секретна директива от четиринайсет страници до Тенет и ЦРУ, заповядвайки на Управлението да преследва, залавя, затваря и разпитва заподозрени по целия свят.^[7] Тя не поставя ограничения пред това, което може да върши. Тя е основанието за системата от тайни затвори, в които служители и контрактори на ЦРУ използват техники, включващи мъчения. Един служител на ЦРУ на временна заетост е осъден за пребиване на афгански затворник до смърт. Не това е ролята на една цивилна разузнавателна служба в едно демократично общество. Но това очевидно е нещото, което Белият дом иска ЦРУ да върши.

ЦРУ е поддържало тайни центрове за разпит по-рано — започвайки от 1950 г., в Германия, Япония и Панама. То е участвало в изтезаването на заловени вражески войници — започвайки от 1967 г., по програмата Феникс във Виетнам. Отвличало е и заподозрени терористи и убийци — най-известен е случаят от 1997 г. с Мир Амал Канси, убиец на двама служители на Управлението. Но Буш дава на ЦРУ нова и извънредна власт: да предава задържани заподозрени на чужди служби за безопасност, за да бъдат разпитвани и измъчвани и да разчита на изтръгнатите от тях признания. Както писах в Ню Йорк Таймс на 7 октомври 2001 г.: „На американското разузнаване може и да се наложи да разчита на връзките си с най-твърдите чужди служби, с хора, които могат да изглеждат, мислят и действат като терористи. Ако някой ще разпитва човек в някакво мазе в Кайро или Квета, то той ще бъде египетски или пакистански офицер. Американското разузнаване ще вземе информацията, без да задава твърде много юридически въпроси.“

В съответствие със заповедта на Буш ЦРУ започва да действа като глобална военна полиция, хвърляйки стотици заподозрени в тайни затвори в Афганистан, Тайланд, Полша и в американския военен затвор в Гуантанамо, Куба. То предава още стотици пленници на разузнаванията на Египет, Пакистан, Йордания и Сирия за разпит. Ръкавиците са свалени. „Нашата война срещу тероризма започва с Ал Кайда, но не свършва там — казва Буш на нацията в обръщение към обединена сесия на Конгреса на 20 септември. — Тя няма да приключи, докато всяка терористична група с глобален обхват не бъде разкрита, спряна и победена.“

„Не можех да не го направя“

У дома също тъй се води война и ЦРУ е част от нея. След 11 септември Джеймс Моние Саймън — младши, помощник-директор на Централното разузнаване, е поставен като отговарящ за вътрешната сигурност от разузнавателната общност. Той отива на съвещание в Белия дом с министъра на правосъдието Джон Ашкрофт. В дневния ред е създаването на карти за самоличност на американците. „Какво ще съдържа всяка карта? Добре, пръстов отпечатък — казва Саймън. — Кръвната група ще е от полза, както и сканиране на ретината. Ще искаме снимката ви да е направена по специален начин, тъй че да можем да разпознаем лицето ви сред тълпата дори ако носите дегизировка. Ще искаме запис на гласа ви, тъй като идва технологията, която да отличи гласа ви от всеки друг във всеки мобилен телефон по света, а всеки глас е уникален. Всъщност ще искаме да имаме и фрагмент от вашата ДНК в картата, тъй че ако някога нещо ви се случи, ние да можем да идентифицираме тялото. Между другото, искаме чипът да ни казва къде е картата, тъй че ако искаме да ви намерим, да можем. Тогава ни светна, че ако направим това, вие можете да оставите картата. Тъй че ще поставим чипа в кръвния ви поток.“^[8]

Къде ще свърши тази гонитба за сигурност? — пита се Саймън. В ума му изникват имената на разузнаванията на Сталин и Хитлер. „Всъщност може да приключи като КГБ, НКВД, Гестапо — твърди той. — Ние, хората, трябва да наблюдаваме и да вземаме участие.“ Как точно американският народ ще извършва наблюдението, е спорен въпрос. Какво прави представителят на директора на разузнаването в Белия дом, обсъждайки имплантирането на микрочипове в американски граждани, е друг въпрос. Картата за самоличност не става реален факт. Но Конгресът дава на ЦРУ нови правомощия за шпиониране на хора в Съединените щати. Вече му е разрешено да чете — без предварителното одобрение на съдия — тайни свидетелски показания, дадени пред съдебни заседатели, и да получава поверителни документи на институции и корпорации. Управлението използва властта си, за да получава банкови и кредитни данни за американски граждани и фирми от финансовите корпорации. Никога преди ЦРУ не е имало формалното право да шпионира в границите на Съединените щати. Вече го има.

Скоро след атаките Тенет провежда разговор с генерал Майкъл Хейдън, директор на Агенцията за национална сигурност. „Има ли още нещо, което можете да направите?“ — пита той. „Не и в рамките на настоящите ми правомощия“ — отвръща Хейдън. Тогава Тенет „ме покани да дойда и да говоря с администрацията за това какво повече може да се направи“. Хейдън се явява с план за подслушване на комуникациите на заподозрени терористи в границите на Съединените щати без съдийско постановление. Това е незаконно, но е оправдано според теорията на „горещото следене“ — преследване на заподозрени отвъд държавните граници и извън ограниченията на закона. Президентът Буш му нарежда да приведе в изпълнение плана на 4 октомври 2001 г. Това трябва да се направи — твърди Хейдън: „Не можех да не го направя.“^[9] АНС още веднъж започва да шпионира в САЩ.

Кофър Блек заповядва на контратерористичния си корпус да му донесе главата на Бин Ладен в кутийка. Центърът за контратероризъм, роден преди петнайсет години като малко отделно звено на тайната служба, все още работещо в мазето на главната квартира, сега е сърцето на ЦРУ. Пенсионирани служители се връщат към задълженията си, а новобранци се включват към малобройния екип командоси на Управлението. Те отлитат за Афганистан, за да водят война. Хората на Управлението похарчват милиони долари, за да мобилизират лоялността на афганските племенни вождове. В продължение на няколко месеца те служат смело като авангард за американската окупация на Афганистан.

Към третата седмица на ноември 2001 г. американските части свалят политическото ръководство на талибаните и проправят пътя към ново правителство в Кабул, като забравят редовите членове. Американската армия оставя десетки хиляди талибански лоялисти невредими. Те обръсват брадите си и се стопяват в селата; ще се завърнат, когато американците започнат да се уморяват от войната си в Афганистан. Ще доживеят да се бият отново.

Единайсет седмици трябваха, за да се организира ловът на Осама Бин Ладен. Когато въпросният лов започна насериозно, аз бях в Източен Афганистан — в Джалалабад и околностите му, където бях извършил пет пътувания през годините. Един стар познат, Хаджи Абдул Кадир, току-що бе заел отново поста си на провинциален управител — два дни след падането на талибаните. Хаджи Кадир бе образец на афганистанската демокрация. Добре образован и високо културен племенен вожд на патаните в началото на шейсетте си години^[10], богат търговец на опиум, оръжие и други основни продукти на афганистанската икономика, той е бил подкрепян от ЦРУ командир в съпротивата срещу съветската окупация, управител на провинцията от 1992 до 1996 г. и близък помощник на талибаните по това време. Лично е посрещнал Осама Бин Ладен в Афганистан и му помогнал да изгради база извън Джалалабад. Сега пък приветства американската окупация. Хаджи Кадир бе добър домакин. Ние се разхождахме из градината на губернаторския дворец покрай наклонени палми и перести тамариски. Сега той всеки ден очакваше посещение от американските си приятели и разчиташе на възобновяване на старите връзки и ритуалната размяна на пари за информация.

Хаджи Кадир бе събрал селските старейшини на провинцията в губернаторския си дворец. На 24 ноември те обявиха, че Бин Ладен и арабските бойци от Ал Кайда са се скрили в изолирано планинско убежище на трийсет и пет мили юг — югозападно от града, близо до селото Тора Бора.

На 28 ноември към пет часа сутринта, докато звучеше първият призив за молитва, малък самолет с делегация от хора от ЦРУ и офицери от специалните части кацна на надупчената от ракети писта на летището в Джалалабад. Те носеха торби със стодоларови банкноти. Срещнаха се с Хаджи Заман, новоназначения от страна на самообявилото се правителство командир за Джалалабад. Той им каза, че е „90 процента сигурен“, че Бин Ладен е в Тора Бора. Прашният път южно от Джалалабад към Тора Бора завършва в неравна планинска пътека, достъпна само за хора и мулета. Тя е свързана с мрежа маршрути на контрабандисти, водещи до планинските проходи към Пакистан. Тези маршрути са били снабдителна линия за афганските бунтовници, а Тора Бора е място, прочуто от съпротивата срещу Съветите. Там с помощта на ЦРУ е бил построен дълбоко вкопан в планината пещерен комплекс, отговарящ на военните стандарти на НАТО. Добър съвет за американския командир със заповед да унищожи Тора Бора би било да използва тактическо ядрено оръжие. Човекът от ЦРУ със заповед да залови Бин Ладен би трябвало да повика Десета планинска дивизия.

На 5 декември, докато американските бомбардировачи B-52 бомбардираха каменното укрепление, наблюдавах атаката от няколко мили разстояние. Аз лично исках да видя главата на Бин Ладен забучена на копие. Той беше в обсега на Управлението, но извън хватката му. Можеше да бъде хванат само чрез обсада, а ЦРУ не можеше да я проведе. Отишлите след Ал Кайда в Афганистан бяха най-добрите от Управлението, но бяха твърде малобройни. Бяха пристигнали с много пари, но с твърде малко информация. Безсмислието на преследването на Бин Ладен с обикновени бомби скоро стана очевидно. Движейки се от лагер към лагер в граничните области на Афганистан, той бе защитаван от фаланга от стотици закалени афгански бойци и от хиляди патански войни, които по-скоро биха умрели, отколкото да го предадат. Той успя да изкара повече хора от ЦРУ, да го надхитри и се измъкна.

Тенет бе със зачервени очи, бесен, гризеше угарките на пурите си и бе на границите на издръжливостта си. Контратерористичните му части бяха развърнати отвъд капацитета им. Едновременно с американските войници от специалните части те преследваха, залавяха и убиваха наместниците и войниците на Бин Ладен в Афганистан, Пакистан, Саудитска Арабия, Йемен и Индонезия. Но отново започнаха да целят неподходящите мишени. Удари на въоръжения Хищник убиха най-малко двайсет и четирима невинни афганци през януари и февруари 2002 г.; ЦРУ даде по 1000 долара обезщетение на всяко от техните семейства. Разпрострели се из Европа, Африка и Азия, според Тенет, хората от ЦРУ, работещи с всяка приятелска служба по света, са заловили повече от три хиляди души в над сто страни за една година след 11 септември. „Не всеки арестуван е терорист — предупреди той. — Някои бяха освободени. Но този удар по Ал Кайда в световен мащаб със сигурност разстрои операциите й.“^[11] Това беше несъмнено. Остана обаче фактът, че само четиринайсет от трите хиляди заловени бяха високопоставени фигури в Ал Кайда и филиалите й. Покрай тези хора Управлението затвори стотици лица без значение. Те станаха затворници — фантоми във войната срещу тероризма.

Целенасочеността и интензивността на мисията за убиването или залавянето на Бин Ладен започнаха да отслабват през март 2002 г. след неуспешното нападение срещу Тора Бора. ЦРУ получи заповед от Белия дом да насочи вниманието си към Ирак. Управлението отговори с фиаско, много по-важно за съдбата му от нападенията от 11 септември.