Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (38)

37. „Ние просто си спяхме“

Откакто ЦРУ е гарантирало трона му през 1953 г., шахът на Иран е центърът на американската външна политика в Близкия изток. „Иска ми се по света да имаше малко повече лидери с неговата далновидност — размишлява президентът Никсън през април 1971 г. — И с неговото умение да управлява, нека си го кажем, една в основата си истинска диктатура по мек начин.“^[1]

Никсън може би не е имал намерението да отправя послание чрез изпращането на Ричард Хелмс за американски посланик в Иран през 1973 г. Но точно това се получава. „Ние бяхме изумени, че Белият дом изпрати човек, който, в крайна сметка, има такива връзки с ЦРУ, смятано от всеки иранец отговорно за падането на Мосадък — казва Хенри Прехт, главният политически служител в американското посолство. — Струваше ни се, че е изоставена всякаква преструвка за някаква американска неутралност и се признава официално, че шахът е наша марионетка.“^[2]

На 31 декември 1977 г., вдигайки тост за шаха на бляскава държавна вечеря, президентът Картър нарича монархията „остров на стабилност в едно море от безредие“ — възглед, който е бил подкрепян и повтарян от шпионите и анализаторите на ЦРУ през изтеклите петнайсет години.^[3] Всъщност точно този израз използва шахът, за да опише сам себе си.

Но когато Хауърд Харт, един от най-смелите офицери, произлезли от тайните служби, идва в Техеран няколко седмици по-късно и се залавя с това, което умее най-добре — да дебне из улиците и да докладва какъв е истинският живот, той достига до обратното заключение. Неговият доклад е толкова песимистичен, че началниците му го укриват. Той е в пряко противоречие с всичко, което ЦРУ е казвало за шаха от 60-те години нататък.

Управлението не е съобщавало нищо, което да подскаже, че шахът е в беда. На него му липсва способността да постави под въпрос собствените си доклади от последните двайсет и пет години. През август 1978 г. Управлението уверява Белия дом, че Иран в никакъв случай не е пред революция. Няколко седмици по-късно по улиците има бунтове. Докато те се разрастват, водещите анализатори на ЦРУ изпращат на адмирал Търнър за подпис чернова за Националната разузнавателна оценка. Според нея шахът може да оцелее още десет години. А може и да не се задържи. Търнър прочита това, намира го непотребно и го слага настрани.

На 16 януари 1979 г. шахът бяга от Техеран. Няколко дни по-късно погледът на Хауърд Харт към улиците става окончателно по-мрачен.^[4]

Той попада в засада на въоръжена банда привърженици на аятолах Рухола Мусави Хомейни, седемдесет и седем годишен религиозен фанатик, който подготвя завръщането си от изгнание в Техеран. Харт е син на инвестиционен банкер; прекарал е като малко момче три години в японски пленнически лагер във Филипините през Втората световна война. Сега отново е пленник. Задържалите го се държат грубо с него, инсценират съдебен процес, обявяват го за шпионин на ЦРУ и се готвят да го екзекутират на място. Обявявайки своята невинност, молейки за живота си и готвейки се да умре, Харт поисква да види най-близкия молла. Идва млад духовник и вижда русия, синеок и мускулест шпионин в клещите на пристрастно правосъдие.

„Казах: «Това е грешно — не е разрешено никъде в Свещения Коран».“ — спомня си Харт. Моллата размисля по въпроса и се съгласява. Харт е освободен.

„Не разбрахме кой е Хомейни“

След няколко дни, на 1 февруари 1979 г., народната революция, свалила шаха от Пауновия трон, отваря пътя за връщането на Хомейни в Техеран. Хиляди американци, включително повечето от персонала на посолството, са евакуирани, когато хаосът по улиците нараства. Все още светският премиер-министър държи властта заедно с Революционния съвет и ЦРУ опитва да работи с него, да му влияе и да го мобилизира срещу Саддам Хюсеин. „Много, много деликатни секретни разговори бяха проведени на ниво министър-председател — казва Брус Ленгън, шарже д’афер в американското посолство. — Стигнахме дотам, че седнахме с тях и им дадохме много секретни разузнавателни данни за Ирак.“^[5]

Ленгън е бил най-младият служител в американското посолство в Техеран през 1953 г. През 1979 г. е най-старшият. Междувременно върволицата резиденти и посланици са станали твърде интимни с шаха, твърде обичат шампанското и хайвера му. „Платихме си за това — казва Ленгън. — Ние сме там, за да разберем как мислят хората, защо мислят така и защо се държат така. И ако ни е твърде удобно да вярваме в нещо, което съответства на намеренията ни — е, тогава сме я загазили страхотно.“^[6]

Идеята, че религията ще е водеща политическа сила в края на двайсети век, е неразбираема. Малцина в ЦРУ вярват, че някакъв стар духовник може да вземе властта и да обяви Иран за ислямска република. „Не разбирахме кой е Хомейни и подкрепата, която имаше движението му“ — казва Търнър, — или какво може да означава за Съединените щати неговият възглед за света от VII век.

„Ние просто си спяхме“ — казва той.^[7]

На 18 март 1979 г. Хауърд Харт, вече изпълняващ длъжността резидент, има среща в 2 часа през нощта с високопоставен офицер от САВАК, бруталната тайна полиция на шаха, който е служил лоялно на резидентурата като агент и информатор. След като му дава пари и фалшиви документи, за да му помогне да избяга от Техеран, Харт се натъква на кордон от Революционните гвардейци на Хомейни. Те яростно налитат на бой с крясъци: „ЦРУ! ЦРУ!“ Паднал по гръб, Харт изважда пистолета и ги убива с два изстрела. След много години той си спомня искрящия в очите им фанатизъм, който вижда. Това е лицето на свещената война. „Като държава нямахме представа — размишлява той — какво, по дяволите, е това.“^[8]

„Беше повече от обида“

Иранците от всякаква черга — и образованият елит, и бесните радикали, смятат, че ЦРУ е всемогъща сила с безгранична власт над живота им. Те не биха повярвали на истината: през лятото на 1979 г. резидентурата наброява четири човека, като и четиримата са новодошли в Иран. Хауърд Харт се е върнал в главната квартира през юли, оставяйки нов резидент — изкаралия последните тринайсет години в Япония Том Ахърн; опитният водещ офицер Малкълм Калп; техника по комуникациите Фил Уорд; и трийсет и две годишния ветеран от морската пехота Уилям Дж. Дохърти, постъпил в ЦРУ преди девет месеца. Дохърти е извършил седемдесет и шест бойни полета по време на Виетнамската война. Техеран е първата му работа за Управлението.

„Знаех малко за Иран — спомня си той. — Още по-малко знаех за иранците. Цялото ми запознаване със страната, вън от вечерните телевизионни новини и триседмичния курс по странознание в Държавния департамент, се състоеше от наученото през петте седмици четене на оперативни документи на бюрото.“^[9]

Пет месеца по-рано тълпа ирански марксисти е нахлула в американското посолство. Последователите на аятолаха контраатакуват, изхвърлят комунистите и освобождават американците. Никой не смята, че може да се случи отново. „Не се притеснявайте за друга атака срещу посолството — успокоява шефът на иранското подразделение в главната квартира на Управлението в Техеран. — Единственото нещо, което може да предизвика атака, би било ако пуснете шаха да влезе в САЩ — а никой в този град не е толкова глупав да го направи.“^[10]

На 21 октомври 1979 г. Дохърти онемява при новата телеграма от главната квартира. „Не можех да повярвам на това, което четях“ — спомня си той.

Под интензивен политически натиск от приятели на шаха — особено Хенри Кисинджър — президентът Картър, противно на по-добрата си преценка, е решил да допусне монарха в изгнание в Съединените щати за медицинско лечение. Президентът се е измъчвал за това решение, страхувайки се, че в отговор американци могат да бъдат взети за заложници. „Изкрещях: Разкарайте шаха! За него е все едно дали играе тенис в Акапулко или в Калифорния — спомня си Картър.^[11] — Какво ще правим, ако хванат двайсет от нашите морски пехотинци и убиват по един всяка сутрин на изгрев-слънце? Ще воюваме ли с Иран?“

Никой в Белия дом не се замисля да запита Управлението за мнението му.

Две седмици по-късно група ирански студенти, всичките последователи на аятолаха, завземат американското посолство. Те задържат трийсет и трима заложници за остатъка на Картъровата администрация — 444 дни и нощи. Дохърти изкарва последните седмици на 1979 г. в строг тъмничен затвор. Припомня си шест разпита между 29 ноември и 14 декември, водени от Хосеин Шейх ал Еслами — бъдещ заместник външен министър на Иран; те започват през нощта и продължават до сутринта. След полунощ на 2 декември Хосеин му връчва телеграма. „Реших, че животът ми е свършил — пише той в мемоар за служебния дневник на ЦРУ. — Телеграмата съдържаше истинското ми име и ясно заявяваше, че трябва да бъда зачислен към резидентурата в Техеран. Тя споменаваше и специалната програма, по която съм постъпил в Управлението преди 10 месеца. Когато погледнах към Хосеин и неговите мръсници, те се хилеха като три Чеширски котки.“

Разпитвалите го „казват, че знаят, че аз съм начело на цялата шпионска мрежа на ЦРУ в Близкия изток, че аз съм бил планирал убийството на Хомейни и че съм бил подбуждал кюрдите да въстанат срещу правителството в Техеран. Обвиниха ме, че съм опитвал да унищожа страната им — спомня си Дохърти. — За тези иранци бе немислимо, че ЦРУ ще изпрати на толкова важно място като Иран някой, който толкова слабо познава местните култура и език. Това беше толкова необяснимо за тях, че седмици по-късно, когато най-накрая разбраха истината, те бяха лично засегнати. Беше им достатъчно трудно да приемат, че ЦРУ е поставило неопитен служител в страната им. Но беше повече от обида, че този служител не говори езика или не познава обичаите, културата и историята на страната им“.^[12]

След края на всеки нощен разпит Дохърти спи неспокойно на пенокаучукова подложка в кабинета на резидента. Докато стотици хиляди иранци пеят из улиците около заградения със стени американски комплекс, той мечтае да прелети с боен самолет над широките булеварди и да изпепели тълпите с напалм.

ЦРУ не може да направи нищо, за да освободи него и останалите заложници в американското посолство. Но през януари 1980 г. Управлението изпълнява класическа шпионска операция, за да измъкне шестима служители на Държавния департамент, успели да се укрият в другия край на града в канадското посолство.

Операцията е дело на Тони Мендес от ЦРУ, чиито специалности са фалшификацията и дегизирането. Мендес и екипът му са хората, усъвършенствали маските от тип Мисията невъзможна, позволяващи на бели да се дегизират като африканци, араби и азиатци.^[13] Той е рядък образец на интуитивен гений в ЦРУ.

Като прикритие за мисията в Иран Мендес създава Студио Шест, фалшива продуцентска компания от Холивуд; наема офиси в Лос Анджелис; най-накрая пуска във Варайъти и Холивуд Рипортър реклами от по цяла страница, в които обявява предстоящото заснемане на научнофантастичния филм „Арго“ в Иран. Сценарият за филма — и за операцията — включва документи и маски за шестимата американци. Въоръжен с тесте фалшиви паспорти и с фалшива реклама, той получава от съответните власти разрешение за влизане в Иран, пристига с граждански полет от Бон, настанява се в техеранския Шератон, прави резервации до Цюрих за следващия понеделник в Суисеър и хваща такси до канадското посолство, за да се срещне с шестимата американци. Мендес реализира операция Арго без затруднение. Докато се качват на борда на Суисеър, един от освободените от него американци го бута по ръката и казва: „Вие сте уредил всичко, нали?“ Човекът сочи към изписаното на носа на самолета име на швейцарския кантон Ааргау.

„За нас това бе знак, че всичко ще е наред — спомня си Мендес. — Изчакахме самолетът да отлети и да напусне иранското въздушно пространство, преди да вдигнем палци и да си поръчаме Блъди Мери.“

„Акт на отмъщение“

Останалите пленници не са освободени с подобна магия. На силите за специални операции на Пентагона е поверена Пустиня Едно — мисията от април 1980 г. за спасяване на заложниците в американското посолство. „Тя разчиташе твърде много на ЦРУ“ — казва Антъни Куейнтън, главният координатор на правителството по контратероризма през 1978–1981 г.^[14] Управлението предоставя информация за вероятното разположение на заложниците в комплекса на посолството. Пилотите му вкарват незабелязано малък самолет в иранската пустиня, за да тестват мястото за кацане на мисията. Хауърд Харт помага за създаването на крайно усложнения план за измъкване на заложниците и извеждането им на свобода. Операцията завършва с катастрофа; осем командоси загиват в иранската пустош след сблъсъка на хеликоптер с транспортен самолет.

Животът на заложниците става много по-лош. Бил Дохърти е изведен от посолството и хвърлен в затвора. Изкарва по-голямата част от следващите девет месеца в единична килия, която едва побира неговата фигура от метър и осемдесет. Излиза малко над шейсет килограма. Той и останалите най-накрая са освободени със съгласието на иранското правителство в момента, в който президентът Картър напуска Белия дом. Освобождаването им няма нищо общо с тайните акции или с американското разузнаване. То е политически ход, предназначен да унижи Съединените щати.

На следващия ден гражданинът Джими Картър се среща с освободените американци във военна база в Германия. „Още имам снимката пъхната някъде — спомня си Дохърти. — Бившият президент изглежда неловко, а аз изглеждам като навъсен труп.“^[15]

Вземането на заложниците е „акт на отмъщение“ за преврата на ЦРУ от 1953 г. в Иран — пише Кен Полак, ветеран анализатор на Близкия изток в ЦРУ.^[16] Но наследството на тази стара операция е по-голямо от изпитанието на американците. Фанатизмът на иранската революция ще преследва следващите четирима президенти на Съединените щати и ще убие стотици американци в Близкия изток. Блясъкът от славата на тайните агенти от най-голямото поколение на ЦРУ ще се превърне в трагичен пожар за наследниците им.