Бесник Мустафай
Жега и щурци (3)

Не минало много време и почудата, която предизвикала в цял Катунд невероятната история с Нифе Карахода, напълно изчезнала и се възвърнало предишното уважение към старицата. Възклицанията на удивление на хората все повече оредявали, докато накрая секнали. С всеки изминал миг селяните мислели някак по-свободно. Постепенно започнали да чувстват известно облекчение, че са се избавили от пристъпите на този гърч. Това приятно усещане във всеки случай правело по-поносима жегата и песента на щурците. Въпреки всичко горещината съвсем не била намаляла. Напротив, станала още по-изгаряща. Нито пък била стихнала поне малко свирнята на щурците. Тъкмо обратно, песента им кънтяла още по-оглушително.

Постепенно хората стигнали до извода, че и парещата жега, и пронизващата песен на щурците не проникват както преди в техните черепи, за да размътят мозъците им. Те вече били забравили да мислят.

— Тя! — крещели всички в един глас, убедени, че по този начин изпълняват своето задължение, и вдигали ръце към небето, въпреки че старата Нифе Карахода, към която се обръщали, все още била в Катунд, свита под овехтелите си дрехи, молеща се с цялата си душа час по-скоро смъртта да я прибере. Тя била започнала да размисля, но гледала на своята история съвсем различно от цял Катунд.

Селото не искало и да знае за мъките на старицата. Дори не се и запитали жива ли е или не. Цял Катунд бил убеден, че тя е тяхното избавление, и това им било достатъчно, за да я боготворят. Разправят, че жителите от този край можели да боготворят своите идоли и без да ги виждат. Затова и съществуването на старата Нифе Карахода потънало в забрава. За тяхна радост и старицата се уединила в своя кът с желанието да намери покой, различен от този, който й предоставяли нейните съселяни. Не й било необходимо да споменават нейното име. Още в самото начало те я нарекли ТЯ. И си останала ТЯ — най-необходимата светица, която ще им помогне да преживеят остатъка от това ужасно лято, без да полудеят.

Първата помощ, която им оказала ТЯ — светицата, било възвръщането на способността им да чувстват. Неочакваното чудо, което завладяло цял Катунд, било как внушила на всички, че в близките дни ще падне равномерен дъжд върху тревата, царевицата и овощните дървета. Хората изведнъж се оживили. Лицата им светнали. Започнали да се усмихват, да се поздравяват и да си пожелават „добро утро“, „лека нощ“. Тук-таме взели да се разказват и хубавите сънища. Страшните, разбира се, не, защото учудването не останало единствено — то чувството породило от само себе си и радостта.

След като преодолели първоначалното удивление, хората започнали да посвещават повече време на размислите, отколкото на емоциите. Чувствали главите си все по-бистри, особено сутрин, току-що събудили се, когато слънцето все още не се било вдигнало високо на небето, а и щурците не били надули свирките си. Ведно с мисленето полека-лека взела да се възвръща и паметта им. Ах, паметта!

Но с възстановяването на паметта сякаш всичко се усложнявало. След радостта болката от преживените беди щяла да завладее Катунд, тъй като паметта бурно изпълнила главите на хората с всевъзможни вести, произнесени с викове по време на глухотата им, когато на всички им липсвал здравият разум, за да им обърнат нужното внимание. Най-неприятните от тези вести били свързани с тайните любовни връзки. Измамените съпрузи, макар в повечето случаи и те да били изневерили на жените си, се почувствали твърде зле. Долавял се стремеж към разкриване на прелюбодеянията, както никога досега, и то главно с осъждане на другите, като се оставяло настрана съденето на собствените грехове. Не ревността ги измъчвала. Ревността останала в сянката на друго, много по-силно терзание. Било наранено честолюбието им, защото открили, че са били мамени. А мъжете в Катунд били известни като твърде честолюбиви. Изведнъж всички се обявили за жертви. Никой не се почувствал поне за миг виновен за нещастието на другия. Всеки с увереност твърдял, че е само жертва. А известно е, че жестокостта на жертвите няма равна на себе си.

В това време жените от Катунд, които били изневерили на съпрузите си, които, от своя страна, също не им останали длъжници, само мълчали. Но тяхното мълчание съвсем не било мълчание на човек, хванат на местопрестъплението, нито пък онова мълчание на твърдоглавия, който смята за унизително да дава обяснения за своята вина. Мълчанието им изразявало само недоумение. Личало, че са заварени неподготвени за подобни главоболия. Както и да е, трябва да признаем, че те имали основание да са смутени, защото нищо не ставало така, както било прието в Катунд. Обикновено гневът на измамения съпруг се стоварвал най-напред върху неговата жена грешница. После идвал ред на прелъстителя. Но този път жените били напълно оставени извън мъжкия гняв, сякаш нямали нищо общо с разразяващата се буря, която се надигала в тях и се очаквало всеки миг да избухне. Не било трудно да си представи човек колко разрушителна щяла да бъде подобна буря. Мъжете от Катунд били много търпеливи, но не от онези, които прощават, когато им бръкнеш в раната.

Въпреки всичко бурята не се разразила. И избавлението дошло пак от старата Нифе Карахода. Като споразумение между божества, точно когато страстите така се разгорещили, че повече нищо не можело да ги удържи и неминуемо щяла да избухне свадата, някой извикал:

— ТЯ…

Той не произнесъл нито дума повече. Гласът му прозвучал като отприщен и подействал магически не само на присъстващите селяни, но и на онези, които били по домовете си и разумно обмисляли за последен път действията, които щели да предприемат. Мрачните им лица взели да се разведряват, а ведно с това настъпила и внезапна забрава на всичко. Никой не намирал причина да гледа другия накриво. Това разбирателство между мъжете в Катунд не спряло дотук. Не било нужно онзи, който заговорил, да изразява някаква мисъл. Неговата задача била само да даде знак, който всички разбрали.

Жегата и щурците продължавали своята работа, но действията им били поносими за хората, защото в главите им вместо раздразнението, което щяло да ги тласне към злото, изведнъж се появило преклонението пред старата Нифе Карахода, която несъзнателно се била превърнала в светица.

* * *

Зеф Мици наредил на дъщеря си да върви да спи, нещо, което никога не бил правил досега. Преди да се размърда от мястото си, Сося потърсила крадешком погледа на баща си, след това този на майка си, но понеже те нищо не й подсказали, се отправила към своя ъгъл, изпълнена с лоши предчувствия. Въпреки всичко те не породили у нея никаква паника. Била в състояние да посрещне каквито и да било фатални последици с неприсъщ за нейната възраст стоицизъм.

— На момичето му е дошло време да се задоми, но аз не искам да я омъжа — процедил през зъби Зеф Мици с поглед, отправен встрани, след като Сося се отдалечила.

Вечерта била като всички останали вечери през това лято. След кратката тишина, която настъпила, цялата къща се изпълнила с поривистата песен на щурците.

— Още е малко — обадила се по някое време майката.

Зеф Мици не бил достатъчно съсредоточен, за да долови несигурността в гласа на жена си. Споменаването за задомяване на девойката изведнъж породило у него представа, която го накарала да почервенее и да се нервира, ала същевременно и окончателно да изгуби смелост да погледне жена си в очите.

— Не че не искам да я задомя. Исках да кажа, че на Юл Пърляля няма да я дам — продължил Зеф Мици.

— Юл Пърляля не е и поискал ръката на дъщеря ни, затова е излишно да се безпокоиш — отвърнала жена му, без ни най-малко да се съмнява в причината, която карала съпруга й да говори така.

Викът заседнал в гърлото на Зеф Мици: „Не е и нужно да иска ръката й. Той вече е грабнал сърцето й“ — но се въздържал да го изрече гласно. Сторило му се, че ако от устата му излезе подобно твърдение, с това ще докаже окончателното си поражение, затова само повторил, колкото да излее гнева си:

— На Юл Пърляля няма да я дам, ако ще светът да се обърне.

Категоричното му решение породило у Зеф Мици съвсем друга представа, от която нямало причина да почервенява, но жена му не допуснала тази представа да изплува в съзнанието на мъжа й. Тя го прекъснала с една продължителна въздишка, която сякаш плиснала в лицето му ведро вряла вода.

— Какво ти става?

— Нищо — отвърнала жена му разсеяно.

— Въздъхна ли или така ми се стори?

— Въздъхнах. Защо да не въздъхна?

— Какъв дявол те прихваща? Какво ти става? — Гневът на Зеф Мици бил стигнал дотам, че повече не можел да го овладее.

Жена му станала по-внимателна, но не придала голямо значение на неговото избухване. Помислила си, че и двамата са в едно и също душевно състояние, макар да го изразяват по различен начин. Тя била толкова разстроена, че не долавяла у мъжа си нищо повече от това, което изразявал външният му вид. А за Зеф Мици това било добре дошло, защото смятал, че не е нужно жена му да знае повече.

— И ти да искаш, и аз да искам, не можем да омъжим момичето за човек, който го няма. Бъди спокоен — казала майката на Сося, за да приключи разговора, след което отново въздъхнала.

Зеф Мици не чул думите, с които жена му искала да го успокои. Всичко, което разбрал от нея, било, че не могат да омъжат дъщеря си за човек, който не съществува. Той искал да й отвърне, че такъв мъж е още по-опасен, но му минало през ум, че след това жена му с положителност ще настоява да й обясни надълго и нашироко нещо, което му било невъзможно, и затова се отказал. Зеф Мици не можел пред никого да разкрие своята обърканост, а още по-малко пред жена си, ето защо подпрял с длани глава, както правел винаги, когато грижите му го отвеждали в задънена улица. След това отправил към жена си жест, който тя разбрала и се запътила да си ляга. Майката на Сося се отправила към леглото под гръмкия оркестър на щурците. Зеф Мици си поел дълбоко дъх, сякаш присъствието на жена му било разредило и въздуха наоколо. След това си свалил ризата. И сам не знаел защо в последно време му било неудобно да стои разсъблечен пред очите на старата.

„Един несъществуващ мъж е още по-опасен — повторил си наум Зеф Мици, отново подпрял с длани глава. — Защото не можеш да се защитиш от него.“ На Зеф Мици не му било ясно кой е застрашен от един несъществуващ мъж — той или дъщеря му. „Но Юл Пърляля съществува — неочаквано избухнал на глас бащата на Сося. — На него само тялото му е невидимо.“

От ъгъла се зачул гласът на жена му:

— Какво каза? Искаш ли нещо?

— Не, не, няма нищо, хайде спи… — отвърнал глухо той и в мозъка му внезапно проблеснало ужасно съмнение: Сося сигурно е бременна.

Гърлото на Зеф Мици пресъхнало и започнало да го пари. Надигнал се да вземе чаша вода, но краката му несъзнателно го отвели към мястото, където спяла Сося. Той се опомнил едва след въпроса на девойката:

— Искаш ли нещо?

Гласът й прозвучал толкова студено, че Зеф Мици съвсем се объркал, защото в този миг бил забил поглед в разголения корем на Сося. Той се бил промъкнал като в треска и дваж повече се изненадал, когато открил, че тя спи съвсем гола. Лунната светлина нахлувала обилно през отворения прозорец и меко се разстилала върху гладката кожа на тялото й. Погледът на Зеф Мици се замъглил.

— Каква е тая луна? — промърморил той. Бил застанал като вцепенен пред разбудилата се девойка и не можел да помръдне.

— Какво ти е сторила луната? Остави ме да спя! — отвърнала тя все така студено.

Зеф Мици вече бил отместил поглед върху лицето й. Това била единствената част от нейното тяло, която му било позволено да гледа. Всъщност можел да го гледа, без да се смущава. Трудно му било да си обясни своето объркване и се опитал да не му отдава значение. Личало, че Сося е сънена, но въпреки това той не я оправдавал, че изкарва на показ и не се опитва да скрие своята женска голота. Зеф Мици взел да се размисля — подобно нехайство в края на краищата отговаря на студенината, с която му заговорила. Той се убедил, че тя няма да му обърне повече внимание. „Дори «тате» не ме нарече — помислил си Зеф Мици и се учудил на себе си, че не се разгневил. — Докога ще търпя? — запитал се огорчен.“

„Остави ме да спя! — повторил той думите й, когато отново седнал в ъгъла. Изгони ме като да не съм неин баща, а някой досаден чужд човек. Не ме изгони, а презрително ме натири! Естествено, че ще ме изгони, и то с презрение, защото развалих удоволствието й. Не говори с такава жлъч на баща си, дъще, че е грехота“ — обърнал се той като чужд човек към себе си.

Отправянето на този незначителен упрек било, колкото да промени реда, в който били навлезли мислите му. Зеф Мици бил убеден, че озовавайки се край Сося, развалил удоволствието й. Разбира се не от съня, защото не вярвал, че е спяла. Тя мислено мърсувала с Юл Пърляля. В противен случай не би си свалила и гащите. У него се затвърдило убеждението, че Юл Пърляля е обсебил сърцето на Сося и никой не можел да го заблуди, което го изпълнило с радостта на победител. Но тази радост се оказала твърде кратка, тъй като изведнъж си спомнил, че сам бил казал: „От Юл Пърляля не можеш да се защитиш.“ И той начаса се запитал защо трябва да се защитаваш от Юл Пърляля? И кой трябва да се защитава от него — той или Сося? Вместо отговор изплувало голото тяло на дъщеря му, мятайки се от единия до другия край на постелята, хапано от невидима мъжка уста. А дали било хапане или милувки? Движенията на Сося болка ли изразявали или…? Зеф Мици нямал сили да спомене другата дума, която определя възбуденото от притискането на мъжки ръце тяло.

Но спасението не било в това. Зеф Мици не можал да пропъди предишното си съмнение, че Сося е бременна.

* * *

Нито старата Нифе Карахода умишлено била решила да стане светица, нито хората съзнателно я били избрали за такава. Просто така се стекли от само себе си обстоятелствата. Старицата, свита на кълбо в сянката на черницата пред къщата, под триумфалния марш на щурците продължавала да моли всевишния да я прибере, като единствено избавление от срама, дето я сполетял. Тя ту се молела, ту проклинала всевишния, който я изоставил в тези тежки дни. Нямала и представа за боготворенето, което била предизвикала в Катунд. Но дори и да знаела, само би се учудила, но не и да повярва. Сега разсъждавала съвсем трезво. Как може да се обожава такъв срам? Господи, какво сме ти сторили, че ни затри ума от главите?

Нифе Карахода смятала за нечуван срам онова, което ставало с нея. Никога досега не се било случвало старица на деветдесет и три години да се сети за мъж. И то да го иска така открито, с такъв копнеж, както умиращият от жажда моли за капка вода. Тя си припомнила с каква ненавист започнала да гледа на младите мъже в Катунд, които напълно я били забравили. Не била в състояние да определи дали не разбирали какво изгаряло душата й или се отнасяли пренебрежително към нейното страдание. Въпреки това и в единия, и в другия случай тя не ги оправдавала. Именно тази омраза, трупана капка по капка като отрова в душата й, слепешката я отвела на отдавна забравения гроб на мъжа й. Нифе Карахода започнала всичко като някакъв вид отмъщение към мъжете, но скоро сама си повярвала, че е намерила начин да угаси огъня, който вътрешно я изгарял. „О, господи, каква е тая бясна кучешка кръв, дето я вля в тялото ми?“ — шепнела тя под нажежената сянка на черницата в двора и триумфалния оркестров марш на щурците.

— И защо бе, боже?

Нифе Карахода си била внушила, че във вените й не тече човешка, а кучешка кръв. Била чувала много отдавна, още като млада невеста, че на кучката никога не секва ищахът — и душа да бере, тя пак била похотлива. „Аз съм една кучка“ — си казвала Нифе Карахода с някакво неудържимо желание да започне да лае. „Бау-бау!“ — отеквал в ушите й собственият й глас, радвало я, че толкова ясно звучи лаенето, та всички да чуят тоя вой на разгонена кучка.

„Бау-бау!“ Сега вече Нифе Карахода била завладяна от отчаяното желание безмилостно да си отмъсти, като се унижи докрай и открито, та всички да разберат. Някаква потайна мисъл й нашепвала, че ако се представи пред цял Катунд като истинска разгонена кучка, хората накрая ще я сметнат за обезумяла и ще забравят срама й. Нека да я наричат побъркана, както си искат да я наричат, само да забравят нейния позор. Тя би понесла всякакъв прякор, освен този, който сама си бе лепнала.

Но старата Нифе Карахода чувствала някаква непреодолима пречка, която я възпирала непрекъснато да лае, и не можела да си обясни откъде се е взела.

А хората в Катунд, които постоянно се опитвали да се съобразяват с хода на нейните мисли, започнали да се уморяват от преклонението пред своята измислена светица. Тази умора настъпвала винаги, когато забравяли причината, поради която им било необходимо това боготворене. Ала главите им продължавали да мелят. И колкото по-ясно и логично разсъждавали, толкова по-силно се затвърждавало убеждението, че в това тяхно отношение има нещо безсмислено. После полека-лека се породило съмнението, че онова, което не върви, не е нещо обикновено. Напротив.

Накрая настъпил мигът, когато като по някаква тайна, но безусловна заповед в главите на всички изплувала съкрушителната мисъл: „Кого боготворят? На кого се молят?“

* * *

Сося с положителност била бременна. Видим или невидим, Юл Пърляля, независимо от всичко бил мъж, щом се бил вмъкнал в топлото легло на девойката. Зеф Мици не бил в състояние да определи виновника за срама, който зачернил неговата къща.

Когато се разгорещял, естествено цялата вина стоварвал върху Сося. Няма нищо по-тежко за един баща от това да вини собственото си чедо за нещо, в което са замесени и други. Но както се бил настроил, Зеф Мици не можел трезво да разсъждава, докато сипел гръм и мълнии върху дъщеря си. Дори му се струвало, че по този начин облекчава мъката си.

След като му олекнело, което наподобявало изтрезняване след тежко пиянство, у Зеф Мици се надигала омраза към Юл Пърляля. Естествено дъщеря му била чиста като сълза. И още толкова млада, макар да била източила снага и да се била разхубавила. Последното Зеф Мици смотолевял през зъби сякаш било нещо срамно, за което той като баща носел голяма отговорност. Всички в Катунд знаели, че Сося е съвсем млада, почти дете, макар стройното й тяло… Но както и да е, човек не се мери с метър, нито пък на килограми. За него се съди по това, какво има в главата му. А Сося била умна, но й липсвала зрялост и все още не се била откъснала от майчините милувки, въпреки че по стройното си тяло изглеждала… Преди да настъпи лятото, всички гледали на нея като на момиченце. Човек не избуява като тиква само за седмица. Онези, които съдели за Сося само по източените крака и налетите й гърди, или били зложелатели, или забравяли, че на човек му трябва време, докато се научи да се пази от житейските капани. О, всемогъщи боже! Как не можели хората да проумеят, че онзи непрокопсаник на Пърляльовци я бил опозорил?

С положителност той я е излъгал. Вмъкнал се бе в чистата й душа и я бе опозорил. Клетото момиче! Зеф Мици заридал от мъка. С него се случвало това, което става с всички мъже, които рядко плачат в живота си. Сълзите напирали с някакъв гърч, пълзящ от краката към главата. Въпреки всичко това не продължило дълго, но лошото било, че избликът не му донесъл облекчение, а напротив. Докато смятал, че се успокоява, го завладяла друга, още по-ужасяваща мисъл, свързана с бременността на Сося, в която сега бил повече от сигурен, макар нито веднъж да не бил успял да огледа както трябва корема й.

Виновна или не, Сося била бременна. Детето растяло в утробата й. Източването на бедрата, заоблянето на хълбоците и внезапното наедряване на гърдите, независимо дали това се нравело или не на Зеф Мици, вече било променило живота на дъщеря му. Постепенно той се окопитил. Имало ли някакъв изход? Заглушителното свирукане на щурците му пречело да мисли, но в замяна на това пораждало най-ужасяващи представи. Дори и още да не се набивало на очи, коремът на Сося един ден неизбежно щял да се издуе. И този ден нямало да е далеч. Горе-долу някъде през есента. Въпреки това щяло да мине доста време, небето щяло да се заоблачи и навярно щели да завалят първите дъждове, които с положителност щели да угасят слънчевия огън и да напълнят поне със струя вода пресъхналите извори. Значи щяло да измине доста време, за да избледнеят от паметта страданията и бъркотиите от знойното лято. Само Сося щяла да бъде все така красива, ако не и още повече. „Ако се е метнала на майка си — си рекъл Зеф Мици — ще се разхубави дваж повече.“ Той си спомнял как жена му като бременна придобила някаква особена красота.

Както и да е, дори и без да се разхубавя, тя пак щяла да бъде толкова красива, че да привлича вниманието и възхищението на всички. Когато забележели заоблянето на корема й, хората от учудване или от злоба с право щели да се питат: „Какво се е случило?“.

Не, нямало да бъде нужно да питат какво се е случило. Това би бил най-безсмисленият въпрос. А и нямало да е вече лято, нямало да я има досадната жега, че хората да задават глупави въпроси. Те щели да запитат най-естествено — кой е бащата на детето?

Зеф Мици някак се зарадвал, че нямало да попитат с кого е мърсувала тая хубавица.

Но радостта му била твърде кратка, за да го успокои, защото хората колкото и вежливи да са, както любопитните, така и злорадстващите щели да искат да разберат чие е детето, което расте в корема на Сося. И кой е бащата?

Зеф Мици си казал, че това е най-съкрушителният въпрос. Както виждал още отсега държанието на Сося, тя нямало да се съгласи да даде каквото и да е обяснение. Но твърдоглавото й мълчание едва ли щяло да е достатъчно, за да затвори хорските уста. Целият товар за преодоляването на този срам щял да се стовари върху него. Зеф Мици си помислил съвсем спокойно, че няма да скрие истината, и се учудил на себе си, че не се вбесява от дъщеря си, която ще го постави в такова трудно положение.

Полека-лека в главата му започнали да се изясняват много неща. Трябвало да сведе очи и с повдигане на раменете да подчертае огорчението, което изпитвал, потвърждавайки, че бащата на незаконното дете на дъщеря му е Юл Пърляля. Зеф Мици на всяка цена щял да се постарае хората да разберат, че той не го укорява и няма нищо против него, само би желал според реда и обичая да влезе в дома му като зет. Щял да го посрещне с уважение, макар че това щяло да накърни честта му. Защо да го прави дядо крадешката? При тези думи в очите на Зеф Мици щели да блеснат сълзи, което още повече би принудило онези, с които разговаря, да му съчувстват: „В края на краищата не е станало бог знай какво чудо! И двамата са млади, сгрешили са.“ И Зеф Мици щял да отвърне с една насилена усмивка, която щяла да се посрещне добродушно. И нищо повече не било необходимо. После случилото се постепенно щяло да се забрави. Ден след ден хората щели да свикнат с растящия корем на дъщеря му и леките петна върху млечнобялото й лице. Така че първите писъци на новороденото вече нямало да учудят никого. Напротив, цял Катунд щял да дойде да им честити детето. Тогава Зеф Мици щял да направи празника, който му липсвал поради невъзможността да вдигне сватба на дъщеря си. Всички щели да ядат и пият, дори и случайните минувачи през Катунд, толкова голямо щяло да е празненството. Само като си представил това, в уморените очи на Зеф Мици проблеснала като плъзнала се светкавица следата на една сълза. Но тя била съвсем различна от предишните. Това била сълза от радост.

* * *

Жегата винаги придавала на небето една трептяща мъглявина с цвят на олово, а щурците не проявявали ни най-малък признак да са пресипнали. Времето течало бавно, като че ли и то не успявало да си поеме въздух. А мозъците на хората, колкото и размътени да били, пак продължавали настойчиво да търсят отговор на открития въпрос: Дали наистина обожавали старата Нифе Карахода, която ги накарала да се опомнят и им възвърнала способността да чувстват. Само с нейна помощ те отново изпитали вкуса на изгубеното свойство да се учудват, да се радват на нещо. Ах, с какъв живот се изпълнили изведнъж телата им! И телата, и душите им. Само благодарение на Нифе Карахода се възстановила и паметта. Колко прекрасно! А били се превърнали в камък. Камък, който яде, пие, движи се, говори. Колкото до яденето — ядели малко, защото нямали апетит от жегата, но въпреки това никога не лягали, без да хапнат нещо. А за пиенето — пиели вода, но много я пестели поради умората, която им причинявало носенето й. Разбира се, никого не оставяли съвсем да му пресъхнат устата. По обясними причини се стараели да избягват и излишните движения, но към необходимите естествено се придържали. Най-неудържимо било говоренето им. Хранели се оскъдно, пиели съвсем малко вода, движели се, без да прекаляват, и говорели много, но това не попречило да заприличат на камъните. Виж, с дърветата например не можели да се сравняват. Чрез кръговете на стволовете дърветата денонощно изписвали под кората си своята възраст и история, които да оставят след себе си. Само като правели паралел с времето, когато им липсвала паметта, хората разбирали колко полезно за човека е сегашното им състояние. Затова им се струвало недостатъчно само да боготворят своята спасителка. Ала не знаели какво друго да направят, за да изразят цялата благодарност, която тя заслужавала. Да коленичат пред нея! Да целуват нозете и ръцете й! Да я накарат да се закълне, че няма да ги изостави поне докато премине това злокобно лято!

Така коленичили, с разтреперани от вълнение брадички и ръце, те щели да изразят своята признателност и почит към първата жена, провъзгласена от Катунд за светица. И започнали да коленичат с притворени очи, където и да се намирали — в домовете си, на пътя, край нивите, тъй като новата светица все още нямала храм. „Как така да няма храм? — възразявали мнозина. Нейният храм е отворен навред из Катунд.“ Инстинктивно всички взели да чувстват известно задължение спрямо старицата и всячески се мъчели да избегнат катастрофата, която би причинило раздразнението и отмъщението помежду им. По една случайност Катунд се избавил от кръвопролитие. Защо по случайност? Избавил го Господ. О, всемогъщи, благословен да си, че намери начин да разрешиш нашите спорове в тези тежки дни! О, господи, благословен да си, че ни остави само удоволствието да се възхищаваме на светицата! Това била молбата, с която завършвали исканията им, които се повтаряли от сутрин до вечер.

Но не било казано, че всевишният ще изпълни тяхното желание. Понеже господ ги познавал по-добре, отколкото самите те, знаел, че няма да живеят дълго само с насладата от възхищението. Душите на жителите на Катунд били замесени от такова тесто, че подобно удоволствие най-малко би ги подхранвало. По-голяма наслада душите им изпитвали от презрението. Техните души дотолкова били привикнали да вкусват от презрението, че то се превърнало в необходимост. Те не можели да живеят, ако постоянно не оскверняват идолите си. Породилото се съмнение, че са взели становище, в което нещо не върви, било само инстинктивно оправдание да захвърлят обожаването. Кого боготворели? На кого се молели? Всички отговори, изразени, щом се поставяли тези въпроси, били безсилни да предотвратят разсейването на съмненията. А по принцип те избягвали обясненията. Всъщност кого боготворели?

Жителите на Катунд искали да знаят кого и защо боготворят. Това бил въпросът, който щял да разруши всичко, подобно на ветровете, изпращани от безмилостната сила, колчем на хоризонта се появял някой малък облак, който можел да поръси Катунд с няколко капки дъжд. Селяните от този край били известни също така като хора, непреклонни при постигането на дадена цел. Те искали на всяка цена да разберат пред кого се прекланят и никакво застрашаващо предчувствие не можело да ги застави да се откажат от намерението си, преди да са напълно убедени кой е техният идол. Разговаряли на висок глас, както винаги, когато били превъзбудени. Не трябвало да остане нищо скрито. И не виждали никакво основание да запазят нещо в тайна. Напротив.

Излизало, че боготворят една старица, най-възрастната жена в Катунд, на която годините били изсушили и разкривили тялото, а жегата и песента на щурците през това лято отнели и малкото ум, останал в главата й. В съсухреното й тяло, сгърчено до такава степен, че не било останало нищо друго, освен набръчканата потъмняла кожа, залепнала като прозрачно платно върху тънките възлести кости. И в това тяло било нахлуло такова безумие, каквото не се било виждало и чувало досега на земята: тя търсела със сълзи на очи сред мъжете в Катунд някой да я обладае и да я подмлади. И когато не намерила мъж, който така да я подреди, че угасналите й очи да изскочат от кухините, отишла като крастава коза да се чеше в изронения гръб на гроба на мъжа си. Нещастният гроб, какво го сполетяло! И костите на клетия, отдавна изгнил под земята, лека му пръст, ще да са потреперили от ужас.

— Уф! Как тежко дишаше и се мяташе тя, че и свиня би се отвратила.

— А да остави настрана жалните нареждания! Проклятията, отправени към земята.

— И защо?

— Само защото в нея изтляло най-скъпото нещо у мъжа й.

— Тюф, какъв срам!

— Старешка уста да изрече, че жените винаги искали мъжът да обладава плътта им, за да се чувстват добре.

— Тюф! От женска уста да излезе такъв срам!

— И още по-лошо — от устата на старица. На старица с единия крак в гроба!

— Тюф!

— Тюф!

— Тюф! Това не е жена, а вещица!

— Тюф!

— Тюф!

— Тюф!

— Господи, знаем, че си един, не сте двама, но ако ти е останала малко милост към нас, твоите безсилни създания, вземи душата на тая обезумяла жена и я сложи да ври в казана с катран!

— Дори и в ада не я смесвай с нашите души. За нея и в пъкъла няма място сред хората!

— О, господи! Тя ще омърси и ада! Ще омърси, ще обърка всичко и в твоя свят, където се изкупват греховете!

— Всичко ще обърне наопаки.

— Тюф!

— Да върви по дяволите!

Нямало по-способни от жителите на Катунд така да презират и проклинат. Те никога не се уморявали да изливат яда си. Но не били като змиите, които се срещали толкова много сред пресъхналите потоци край Катунд, да държат отровата в устата си, без те да се отровят. А селяните тук несъзнателно се тровели с онази жлъч, която събирали с такава страст, за да я излеят върху другите. Господ да ги пази от самите тях!

* * *

Както винаги, и този път радостта на Зеф Мици не траяла дълго. Той щял да става дядо. Хората постепенно щели да свикнат с добре заоблящия се корем на Сося и когато роди, щели да дойдат да му честитят, а не да питат, подсмихвайки се, с кого е мърсувала дъщеря му. Зеф Мици прехапал устни до болка, сякаш нямало друг начин да се самонакаже. За да спомене бременността на Сося, бил използвал думи, с които човешката реч изразява плоденето на животните. Той усетил, че у него отново се надига скритата ненавист срещу дъщеря му, но не бил в състояние да я превъзмогне.

— Тежко ми! — си казал той, напълно отмалял. — Хората, които ще дойдат да честитят, когато Сося роди, наистина няма да питат кой е бащата на детето, но имат пълното право да попитат къде е бащата? Ще изминат месеци, докато започне да се набива в очи промяната в тялото на младата майка, а той няма да се мерне никакъв. Навярно това време ще е достатъчно за хората не само да свикнат с положението, в което е Сося, но и напълно да забравят, че някога е имало в Катунд младеж на име Юл Пърляля. В такъв сезон, като това лято с изгарящата жега и безумната песен на щурците, подобна забрава щяла да бъде напълно естествена. От ден на ден се забравяли толкова по-важни неща, та камо ли съществуването на някакъв младеж, който никога не бил привлякъл вниманието на Катунд нито със смелостта си, нито пък с ума си.

Дай боже Юл Пърляля да потънел вдън земя и никога да не се върнел, защото окончателно щял да затрие честта на Зеф Мици. Хората, дори ако от вежливост нямало да се осмелят да попитат направо, пак щели да имат известни съмнения около бащата на детето, които цял живот нямало да се заличат. Още повече че нямало да могат да повикат Юл Пърляля да го докаже. Сося, каквото и да твърдяла, никой нямало да й повярва.

Разбира се, хората щели да настояват да научат истината. Естествено щели да искат да стигнат до онази истина, която на тях им харесвала. Зеф Мици се вцепенил при тази мисъл, сякаш бил разбрал за надвисналата заплаха. Той вече не се чувствал стопанин на своя дом, в който все по-рядко идвали гости. Сега като че ли се намирал на площада в Катунд, пред църквата, заобиколен от много хора, мъже и жени, старци, старици и деца, които трябвало да убеди, че бащата на детето, родено от крехката девойка, е Юл Пърляля и никой друг. Но преди да започне обясненията около нерадостната съдба на Сося, Зеф Мици се запитал коя истина би се харесала на Катунд. Понеже се усъмнил, че може да стигне до нежелателно заключение, замълчал и продължил да се занимава с въпроса, как да убеди останалите, че дъщеря му никога не е познавала друг мъж, освен Юл Пърляля.

Зеф Мици, както и предполагал, щял да бъде заобиколен от хора, които изобщо нямало да си спомнят и нямало да знаят нищо за Юл Пърляля. Колкото и да предвиждал подобно нещо, пак му се сторило невъзможно никой да не помни този младеж и се запитал неуверено колко време било изминало от онова ужасно лято, бомбардирано от всички страни от жегата и свирукането на щурците.

Не било нужно да брои изминалите седмици. Със собствените си очи виждал как влиянието на забравата било по-силно от това на паметта. Чувал онези, които твърдели, че никога не са познавали Юл Пърляля, и то с толкова искрено изражение, че несъзнателно пораждали колебание и у другите, които смътно си спомняли за съществуването на младежа. Това доказвало, че и последните претърпели известно замъгляване на паметта и затова търсели опора в останалите.

— Наистина имаха или не син с такова име Пърляльови? — питали се едни други.

— Като име твърде странно е това Юл?

— В Катунд няма обичай да се кръщават хора с небесни имена, когато има толкова земни, не е ли така?

— Разбира се, че има, но ми се струва, ако не се лъжа, дали беше този случай или някой друг, но стана нещо с Пърляльови, което направи силно впечатление в Катунд и се изтълкува като лоша поличба, та те кръстиха детето с това име — обади се един.

— Може би тази е причината.

— Наистина, чувал съм го, но може и да греша.

Зеф Мици не знаел какво да направи, за да спаси паметта поне на онези, на които не била напълно заличена. Ако всички станели пленници на забравата, тогава за него нямало никакъв изход. Никой не би повярвал в бащинството на Юл Пърляля, защото не може да се приеме за основателно бащинството на несъществуващ мъж. И тъй като неговата Сося не е Дева Мария да зачене от Светия дух, всички щели да питат кой мъж е бил близо до дъщеря му. Единствено оставал той — Зеф Мици. Останалите мъже в Катунд били срещали девойката само когато минавала по пътя.

Зеф Мици заудрял с юмруци слепоочията си. „Олеле, божичко!“ — завайкал се като жена.

— Значи аз, нейният баща? — изрекъл предизвикателно той. Но аз не мога да бъда и баща на детето й, всеки го знае, не е ли така? — И Зеф Мици си поел дълбоко дъх. Гърдите му, както никога досега, изпитвали нужда от въздух.

За съжаление не последвал отговор на тази му мисъл. И с повтарянето на въпроса, придружено с изблещване на очите, сякаш не им стигала светлината, за да обгърнат с поглед скупчените наоколо хора, и с навеждане на глава, или по-точно, със силно набръчкване на врата пак нямало да бъде в състояние да накара хората да възприемат тази мисъл или да й се противопоставят.

Всъщност Зеф Мици нямал нужда да чуе онези, които гласно щели да се противопоставят. Мълчанието им за него щяло да е съвсем ясно. Той не можел да заплаче пред цял Катунд. Подобна слабост би се изтълкувала като признание за вина. Никой не би повярвал каква голяма нужда изпитва да изплаче с горещи сълзи мъката, която гнети душата му. Зеф Мици се окопитил и само дълбоко въздъхнал. Но една въздишка съвсем не била достатъчна да го облекчи. И свръхусилията му да не заплаче щели да отидат напразно. Вцепенението му, така, както е на крак, сякаш внезапно са го омагьосали самодиви, окончателно щяло да убеди останалите, че той е спал с дъщеря си. Зеф Мици щял да се предаде пред погледите им, в които ще се чете суровост, смесена с презрение, като човек, който вижда, че всеки опит да докаже своята невинност е безсмислен. В историята на Катунд не се помнел случай някой мъж да е баща и на своя внук. Затова и самият Зеф Мици не знаел какъв вид линчуване щял да заслужи. Ръцете му нямало да се подчинят и да се вдигнат към тълпата с последна молба да му повярват, че е невинен. Ръцете му безпомощно щели да увиснат, а въздишката, изтръгнала се от гърдите му, щяла да докаже секването на всички сили във внезапно остарялото му тяло.

Зеф Мици бил в състояние на пълна отпуснатост, когато дошъл на себе си. Чувствал се съсипан. Никога не било му се случвало да сънува с отворени очи. Казал си, че с положителност това е някаква магия, завладяла мозъка му. Неотстранима магия, защото не можел да се зарадва, че цялото това мъчение, което преживял преди малко, било само въображаемо. В него нямало нищо вярно. Нямало и капчица истина. Но въпреки всичко Зеф Мици хладнокръвно повторил наум цялата измислена история. След като Сося била забременяла, несъмнено един ден щяла да роди. Катунд вече щял да знае за нейния грях и във всички случаи щял да й прости. Според обичая хората щели да дойдат да честитят. „Както и да е“ — си казал Зеф Мици, внезапно отегчен. Каквото и да станело, един ден хората с право щели да искат да поздравят бащата на детето. А на кого щели да честитят най-напред, на дядото? Бащата, който непрекъснато бил отсъствал, нямало да се появи дори на празника и безусловно щели да се усъмнят дали изобщо съществува. И нямало как да не се усъмнят. По-точно, нямало място за съмнения, че бащата съществува като такъв. Христос вече се бил родил и нямало как да се роди втори Иисус. Съмненията щели да са дали съществува Юл Пърляля, а за да ги убеди, Зеф Мици нямал никакво доказателство, освен да се закълне в честта си. Но той знаел още отсега, че това нямало да е достатъчно. При тези обстоятелства особено споменаването на честта нямало да хване място.

Постепенно Зеф Мици отново изгубил хладнокръвието си. Вдигнал високо ръце, свил рамене така, че вратът му напълно да се изгуби сред тях и гърдите му да хлътнат. Бил мобилизирал и тялото, и чертите на лицето си, за да изрази своето безсилие да се защити. И точно в този миг в мислите му настъпил внезапен обрат, който отначало го изумил, но по-късно тихомълком взел да му харесва. Вече нямало и следа от мъката, която му причинявало евентуалното задължение да обяснява на хората за незаконната, но все пак недотам осъдителна връзка между Юл Пърляля и Сося. С някаква необяснима намеса на дявола пред него отново изплувало голото тяло на дъщеря му, така както го бил видял, когато краката му несъзнателно го отвели в стаята, където тя спяла. Лунната светлина се стелела като тънък прозрачен воал и меко покривала гладката й кожа. Зеф Мици не се и запитал каква била тая наслада, която усетил, докато галел с поглед тялото на дъщеря си, невъзмутимо отпуснато върху постелята. Той мислел за нещо съвсем друго — Юл Пърляля, тъй като бил неосезаем, дори и излегнат край нея, бил неспособен да се защити. „Той е неспособен да се защити“ — повторил Зеф Мици, целият потънал в несъзнателните си помисли. Имал предвид безсилието на Юл Пърляля да се защити в тази история. Той действително нямало да присъства при посрещането и изпращането на гостите, но това в никакъв случай не било доказателство за неговото бащинство. От очите на Зеф Мици не се откъсвало тялото на дъщеря му, обгърнато само от красивата лунна светлина. Той си помислил, че прекалената жега, с която била изпълнена стаята, не можела да е единствената причина за така отпуснатото й тяло. Но внезапно го заляла някаква студена вълна и челото му се покрило с пот, което тутакси го накарало да се опомни. „Аз съм болен — си рекъл натъжено и силно потрил очи, за да пропъди предишната гледка. — Болен съм“ — повторил, но не се осмелил да повика жена си, макар и да чувствал нужда от нея. Тя с положителност щяла да поиска обяснение за причината, поради която се чувства зле. Погледът му продължавал да е впит в отвъдната стена, където било то… тялото. Юл Пърляля нямало как да се намира там. Но дори и да бил, той не би могъл да се защити, не защото пламтящото тяло на дъщеря му било отнело силите му. Той не би могъл да се защити, тъй като бил неосезаем. С кои ръце щял да го удари? Зеф Мици подигравателно се усмихнал. „Юл Пърляля е невидим — си казал. — Той не съществува.“ Значи единствено Зеф Мици можел да се възползва от несъществуването му. Ето, само една стена го деляла от леглото, където го чакало то… моминското тяло, обгърнато единствено от лунната светлина… И никой нямало да каже, че детето не е от Юл Пърляля… Зеф Мици инстинктивно се изправил, за да се запъти към стаята, където спяла Сося. Правел втората крачка, когато нова вълна студена пот обляла челото му. Вече не му минало и през ум, че може би е болен. Нещо така силно притискало гърдите му, че не бил в състояние да си поеме дъх. „Ах, ти нещастнико!“ — си казал внезапно и се отпуснал с цялата си тежест на стола. Този път тънките му устни, покрити също със студена пот, несъзнателно отронили гласно тежкото проклятие.

— Каза ли нещо? — обадила се жена му от ъгъла, сякаш през цялото време се била ослушвала.

— Да — отвърнал тихо той.

— Какво?

— Казах, че няма по-нещастен мъж от мене.

— Защо? Я не се размеквай такъв! — Тонът на жена му бил спокоен, но като че ли това още повече го раздразнило. Въпреки това бил напълно безсилен да излее поне отчасти мъката, която го била завладяла.

— Иди кажи на оная… на оная… — Зеф Мици искал да извика „кучка“, но не се побрало в устата му и мисълта му секнала. Гласът му почти угаснал и не можел да си спомни към кого искал да отпрати жена си.

— Какво? На коя? — И той забелязал, че жена му го била приближила и стояла пред него в бялата си нощница.

Зеф Мици я обгърнал с уморен поглед.

— Така ли спиш? — запитал я след малко, без да откъсва очи от нея.

Жена му учудено повдигнала рамене.

— Защо не спиш гола? — продължил той с отпаднал глас. — От днес нататък гола да спиш, чуваш ли ме? И да спиш на тази страна, откъдето пада лунната светлина… Само така да спиш…

* * *

По някакво чудо за известно време спрял да се сипе огън и жупел върху старата Нифе Карахода. Това продължило няколко часа, почти цял следобед.

Бил ден като всички останали. Вместо с въздух, просторът, както обикновено, бил изпълнен със звуците на щурците, които непрекъснато гърмели, сякаш били невидими фойерверки.

Жителите на Катунд, както намирали общ начин да изразят досадата си, така и всеки поотделно изкарвал на показ недостатъците си. Селянинът Руст Зена си наумил да се промъкне в дома на Нифе Карахода. Заварил я на неизменното й място сред двора на къщата под избледнялата сянка на черницата.

— Знаеш ли какво се приказва из Катунд за тебе? — обърнал се той с тънкия си глас към нея, без да поздрави.

Точно в този момент в цял Катунд настъпила дълбока тишина. Не се чувал дори човешки шепот, тъй като щурците продължавали своя напев.

Старицата измерила изкосо току-що пристигналия с пренебрежителен поглед.

— Аз не чувам нищо — отвърнала тя по някое време също така нехайно и свела очи над ръцете си, подпрени на коленете.

Руст Зена съвсем не се засегнал от нейното посрещане. Мисълта му се била съсредоточила в една точка и нямало да помръдне оттам, както и да се развиели нещата.

— Наистина в момента нищо не чуваш, но знаеш какво се говори за теб, нали?

Руст Зена загледал ръцете на старицата и забравил, че тя не му е отвърнала на въпроса. Тънките й пръсти, покрити с толкова набръчкана кожа, приличали на гущери. Ала тя го накарала отново да се опомни.

— Голяма работа какво са говорили и какво ще говорят.

Руст Зена съвсем не сметнал, че старата е побъркана. Единствено безразличието й му се сторило прекалено, но не намерил подходящите думи, с които да я накара да се оживи. Или по-точно не намирал онези думи да я настрои срещу другите. Надявал се, че по този начин ще събуди любопитството на Нифе Карахода и най-вече ще привлече вниманието й към него. За съжаление не намирал нито една дума, с която да я предразположи. Старата продължавала да съзерцава пръстите си, наподобяващи гущери. Привидно сякаш била напълно забравила присъствието на Руст Зена и цялата била потънала в невъзмутимото си мълчание. А той не бил от мъжете, които можели да понасят женското мълчание. В края на краищата не бил дошъл да наблюдава нямата уста на Нифе Карахода. Излишно било да напряга мозъка си, за да намери някоя умна приказка. Въпреки всичко трябвало да каже нещо, защото в мълчание и жегата парела още по-зле. Накрая рекъл:

— Подлудиха ни проклетите щурци.

Нифе Карахода бавно повдигнала глава. По изострените й скули проблеснала закана.

— Не се забърквай в политиката, защото е опасно — рекла тя и гласът й внезапно станал по-плътен. После добавила: — Особено за мъже като тебе е твърде опасно…

Руст Зена отново си помислил, че старата съвсем не е побъркана, само че езикът му пак се заплел, когато повдигнал очи и спрял поглед върху гърдите й, където се била събрала на топка избелялата рокля. Той дори не събрал кураж да попита каква връзка има тук политиката, нито пък се почувствал обиден от подценяването, изразено по отношение на неговото мъжество. Но по необясними причини споменаването на политиката предизвикало у Руст Зена онова объркване, което пораждало явяването на гола жена в сънищата му. И за учудване през това знойно лято сънят му бил смущаван както никога досега от подобни сънища. Последният кошмар бил през миналата нощ, когато за първи път разпознал сънуваната жена. Била Нифе Карахода, макар да нямала никаква прилика със старицата, която сега стояла пред него. Била облечена цялата в бяло, тънковита, без излишни тлъстини, но с всички прелести, и приближавала към него, сякаш не докосвала земята. Въпреки всичко той я бил познал — Нифе Карахода. Занемял от почуда, я бил запитал как се е променила толкова много? Не желаел да казва „как така си се подмладила?“. Щяло да е досадно да спомене пред подобна жена старостта.

В съня му Нифе Карахода изобщо не се учудила на неговия въпрос. „Съвсем просто“ — отвърнала, поглеждайки го право в очите. А в погледа й блестяла несдържаната радост на щастлива жена. „Съвсем просто. Добре, но как?“ — продължил Руст Зена. „Ти ли ме питаш? Забрави ли?“ — отвърнала тя. „Какво да съм забравил?“ — попитал той. „Забрави ли онова, което се случи пред очите ти?“ — и Нифе Карахода прихнала да се смее, обърквайки го още повече. „Кога? — прошепнал той. — За бога, кога? Не ме побърквай!“ И тя изведнъж придобила сериозен вид: „Ами, преди малко, когато се любехме. Забрави ли?“ Руст Зена навел засрамен глава, но не отворил уста нито да потвърди, нито да отрече. Той не си спомнял да се е любил някога с Нифе Карахода. Дори и през ум не му минавало подобно нещо. От друга страна, тя била толкова красива, че Руст Зена не можел да се освободи от насладата, с която го дарявала нейната любов, макар и да не си спомнял да я е изпитал. С положителност било истина, след като го твърдяла без каквото и да било стеснение.

Трябва да е било истина — си повтарял Руст Зена. В края на краищата защо да не е истина? Нифе Карахода е толкова красива, че няма нищо учудващо, ако той си е изгубил ума в миговете, докато се е любил с нея. Сега изпитвал само едно желание — случилото се да се повтори, па макар и още един-единствен път. Той щял да се съсредоточи и да не си изгуби ума, за да съхрани добре запечатани в съзнанието си тези любовни мигове. Руст Зена се готвел за нещо изключително и може би именно защото било изключително в съня му, то не се случило. Нифе Карахода постояла известно време пред него, като се усмихвала ласкаво, с лице, изразяващо едновременно признателност и съжаление, след което изчезнала от очите му, сякаш никога не била съществувала. Руст Зена искал да я намери, но не знаел къде да я търси. Въпреки всичко не се отказал ни най-малко от намерението си да се любят поне още веднъж с нея. Усещането, че това ще бъде нещо изключително, се засилило още повече от нейното необяснимо изчезване.

С положителност това изчезване било оставило Руст Зена с толкова изострени сетива, че станало причина у него да се заличат границите между съня и действителността. Същия ден, когато щял да се срещне с Нифе Карахода на дневна светлина, тоест на сутринта след съня, той бил уверен, че не прави нищо друго, освен да следва започналата любовна история. Поради тази причина не бил в състояние да открие и следа от безумие в държанието на старата. Дори нямал очи да види подчертаната грозота от твърде напредналата й възраст. Напротив, ако в началото нейното безразличие се сторило на Руст Зена прекалено, постепенно той започнал да мисли, че подобно пренебрежение спрямо другите, които я одумват, е повече от естествено за една красива жена. Такава жена никога не може да се избави от одумките. „Голяма работа какво са казали преди и какво ще дрънкат по-късно!“ — била казала тя. Съвсем естествено е една красива жена да живее напълно в света, който сама е изградила около себе си. Сега вече не излизало от ума на Руст Зена, че Нифе Карахода е наистина такава жена. Той я бил видял и сега я съзерцавал. Бил чул думите й със собствените си уши и затова сега я слушал. Само жена, която знае да използва своя чар, произнася думи, които изглеждат без каквато и да било връзка, но имат тайната магия да възпламеняват мъжкото тяло и да го карат да отмалява от главата до петите. „Подлудиха ни проклетите му щурци! Не се забърквай в политиката, защото е опасно… Особено за мъже като тебе е твърде опасно“ — припомнил си той разговора им.

„Дяволска работа! Тя споменава политиката, а аз целият се разтапям, сякаш е мушнала меката си ръка под ризата ми и ме гали“ — си казал Руст Зена, без да откъсва нито за миг очи от нея, макар тя изведнъж да се затворила в своя свят и да не му обръщала никакво внимание. Той се отказал да разговаря повече с нея. Помислил си, че Нифе Карахода е от онези жени, с които пречките се превъзмогват по-лесно в мълчание. Значи не му оставало нищо друго, освен да действа. Наоколо нямало жива душа и Нифе Карахода съвсем не била заела позиция на човек, който предусеща опасност и е готов да се брани.

Руст Зена не обърнал внимание и на невъзмутимото спокойствие, което било завладяло цял Катунд, откакто се озовал в двора на Нифе Карахода. Отначало оредели гласовете на хората. Като по тайна заповед изведнъж всички били прекъснали разговорите си. След това млъкнали и щурците. Но тяхната песен не секнала отведнъж, а заглъхнала бавно и постепенно, сякаш жителите на Катунд били съсредоточили вниманието си в безпогрешния знак, че наближава смъртта на тези насекоми, обезобразили целия живот в селото. Това означавало също така, че някъде в своите неразгадаеми глъбини палещото слънце през това лято било започнало полека-лека да се охлажда.

Но хората всъщност били наострили уши, за да чуят странния разговор между Руст Зена и Нифе Карахода. Ала старицата твърде рядко отваряла уста и често потъвала в продължително мълчание, поради което нормалните хора щели да се уморят и да се откажат от подслушването. Но жителите на Катунд или не били нормални, или пък били неуморими. А може би някаква сила над волята им ги държала приковани към онова, което щяло да се случи.

Обгърнати от такава дълбока тишина, потънали в съвсем неестествено за това лято мълчание, Руст Зена и Нифе Карахода се били вглъбили в себе си. Той вече напълно бил убеден, че Нифе Карахода е от онези жени, с които обикновените пречки се превъзмогват без думи. Руст Зена полагал последните необходими усилия, за да се освободи от своята нерешителност. А що се отнася до Нифе Карахода, нещата стоели съвсем различно. Тя напълно била забравила за присъствието му и напрягала паметта си да се сети за проклятието, което баба й употребявала за змиите през лятото, които се плашели от млякото на лехусите. Не можела да си обясни защо й трябва именно това проклятие, но въпреки всичко била решила да си го спомни.

Руст Зена се колебаел около още едно решение — дали да пристъпи към нея с тежки крачки, за да привлече вниманието й, или съвсем леко, че тя да го усети едва когато я докосне. Това раздвоение някак го възпирало, но след известно време решил, че е по-подходящо да не се безпокои за такава подробност. Главното било, че Нифе Карахода продължавала да се държи като човек, който не предугажда никаква опасност. „Но тук няма опасност, има само удоволствие“ — помислил си Руст Зена и цялото му лице се озарило от безумна радост. Той се навел над Нифе Карахода, която изчакала, докато я хванал за раменете и силно я притиснал към себе си, след което се оживила:

— Какво ти стана? Какво те прихваща? Да не те е блъснала жегата в главата?

Руст Зена се изсмял на глас. И както бил прилепил уста до ухото й, прошепнал:

— Ние вече веднъж се любихме. Сега ще го повторим. Ще ни бъде хубаво!

— Глупак! — отвърнала старата и леко го отблъснала със слабите си ръце. — Казах ти да не се забъркваш в политиката, защото не е работа за тебе.

Руст Зена усетил тялото на старицата да пращи в ръцете му, като че било изсъхнала слама и не знаел как да я удържи, за да не се пръснат костите й по земята.

И точно в този момент се разнесъл първият глас, последван и от други. Било всеобщо пробуждане на Катунд, придружено от продължителния напев на щурците.

— Кой беше този човек?

— Не зная.

— Руст Зена, като че ли му казаха името.

— Кой е Руст Зена? Откъде изникна?

— Поне да го бяхме хванали, че сам да си изкопае гроба. Кой копае сред тая жега?

— Но защо и къде избяга? Никой ли не видя?

— Отиде нататък, откъдето и дойде.

— Ами след като е дошъл, откъде дойде?

— Оттам, накъдето и отиде.