Бесник Мустафай
Жега и щурци (1)

Разправят, че през онова лято в Катунд била незапомнена суша. Такава суша, че не пощадила не само природата, а и душите на хората. Още през втората седмица на юли се забелязало как с всеки изминат ден те започнали да говорят все по-жлъчно. От устата им бълвал нечуван гняв. Най-обикновените поздрави сутрин, на обяд или вечер, както и пожеланията „лека работа“, „на добър час“ взели да се чуват все по-рядко. Не закъснял и мигът, когато секнали всякакви поздрави и благопожелания. При среща хората вече изобщо не се питали: „Как замръкна?“ или „Как осъмна?“ И било чудо да чуеш някой да се обърне към друг и да го попита: „Как си със здравето?“

В началото на сушата, щом се срещнели, още преди да се здрависат, хората като по тайна заповед отправяли поглед към царевиците, които и след второто опрашване не само не избуяли, а още повече се смалили, листата им изтънели, пожълтели и виснали надолу. Вързалите мамули, както обикновено при настъпването на този сезон, стърчали като кости на детски пръсти. При подобна гледка думите сякаш губели всякакъв смисъл. Хората се разбирали помежду си само с една продължителна въздишка, изтръгната дълбоко от гърдите. По-късно станало така, че придружавали тази въздишка с проклятие, процедено през зъби, като глухо сумтене. Ужасната суша постепенно, но решително нахлувала и в устата на хората, стигала чак под езика, там, където са онези невидими извори на слюнката.

Никога дотогава не се било случвало в цялото село и на мало и голямо дяволът да е все на върха на езика. Изчезнали, като че ли никога не ги е имало, шегите, благите приказки и ласкавите думи. И гласовете им не звучали както преди, а станали надебелени и пресипнали, сякаш ужасната суша успяла да заседне и в гърлата на хората. Кожата на лицата им постепенно изсъхнала и се напукала като вар. Неусетно всичко наоколо полека-лека започнало да придобива нови, причудливи форми. Ала за беда гледката не пораждала мъка у никого, дори не правела лошо впечатление. А като се знае колко привързани били жителите на Катунд към родното си място, днес може да се каже, че въпреки промените, които претърпели в душите, гласовете и лицата, на никого и през ум не му минавало да потърсят спасение, сякаш не искали да се избавят от нечуваното наказание, стоварено от всевластното небе над Катунд. Но може да се каже и обратното, че само небето си знаело защо е избрало такова жестоко наказание за жителите на Катунд. След като гневът му се бил излял над това село и от наказанието не можела да се избави дори природата ведно с растенията, дърветата, потоците и камъните, то от своя страна и природата не можела да изличи човешкото униние, нито пък то било в състояние да възприеме причудливите изменения в заобикалящия го свят. Навярно затова хората и не намерили по-подходяща дума от дявол, с която да назоват всичко наоколо.

Дори към водата, дето пиели, за да наквасят пресъхналите си гърла и напуканите от жажда устни, отправяли хиляди от най-тежките проклятия, пръкнали се в човешкия ум. Жените от Катунд трябвало да мъкнат водата чак от Голямо ждрело, където останал единственият непресъхнал поток, и прегърбени от тежестта на големия бъкел, под прежурящото над главите им слънце, се влачели, като триели потта с опакото на дланите, с последни сили.

— Това не е вода, а самият дявол, който иска да ни извади душите. Дявол е пил опустялата му вода!

И с хляба, който слагали в уста, проклинали хиляди пъти дявола. Мъжете трябвало да ходят да мелят зърното далеч, чак при Зло стъпало, защото там останал непресъхнал единственият поток, който вършел работа на воденицата. А дотам им трябвали два дни да отидат и да се върнат. Но не изгубеното време изпълвало душите им с жлъч. За тях времето вече не струвало нищо. То нито можело да се спечели, нито да се пропилее. За мъжете от Катунд това били два дни път под палещото слънце, с постоянно пришпорване на конете, които се олюлявали като зашеметени ту на една, ту на друга страна от безбройните хапещи ги мухи. У тези мъже останало единствено съчувствието към добичетата. Затова и никога не ги проклинали. Но понеже все някъде трябвало да излеят гнева си, несъзнателно избирали товара на конете, върху който сипели огън и жупел.

— Вдън земя дано потъне сатаната, дето ни извади душите с това зърно!

О, господи, до какво озлобление стигнал човекът! Онези мъже, които все още пазели умовете си бистри, осъзнавали, че ги е сполетяла нечувана беда, защото за жителите на Катунд открай време хлябът бил неприкосновена светиня.

Разправят, че злото за този край не свършило само с това. Не закъснял денят, когато жителите му започнали да проклинат и бога. Хората не можели да простят на всевишния, че не прибира душите им, тъй като изгубили всякаква надежда да намерят друг път за избавление. Ако наистина има бог, нека вземе, по дяволите, и малкото душа, дето им е останала, та да почиват в мир. Поне там, под земята, няма да достигат парещите стрели на слънцето. Няма да ги мори ни жега, ни жажда. Представата за прохладната сянка, която ще цари и денем, и нощем под земята, където ще се подслонят изнурените им тела, била толкова убедителна, че ги карала да забравят всички мъки, които съпътстват откъсването на душата от тялото.

И това злокобно предпочитание към смъртта пред живота ставало, защото навсякъде се бил вселил сатаната. Всичко било в ръцете на дявола. Вече никой не се сещал да изрече благочестивия израз „Не дай боже!“. Надеждите за радост напълно секнали, тъй като бил пропъден всякакъв страх от злото. Онези, на които се случело за миг да се опомнят, ги обхващал панически ужас, като забелязвали как хората свикват до такава степен със злото, че то се превръщало в необходимост. А промъкнело ли се веднъж в душите им, то се разполагало там и ги изпълвало с жлъч спрямо бедствието, дошло със сушата и покосило всичко живо.

* * *

Разправят също, че за жителите на това село особено непоносимо станало свирукането на щурците. То не секвало ни денем, ни нощем, а щурците били навсякъде. След полунощ, когато въздухът най-сетне се поразхлаждал и хората, изтощени от непосилната работа в убийствената жега, се надявали малко да поспят, песента на щурците не ги оставяла. Дори завити презглава с чаршаф, за да не пробожда напористата песен като свредел ушите им, те пак я чували. Неуморимите насекоми сякаш се завирали под възглавниците и когато метнатият над главата чаршаф приглушавал останалите шумове на нощта, свирукането им се чувало още по-остро.

Скоро всички се убедили, че много по-лесно понасят тези звуци будни, отколкото да ги чуват в съня си.

А онези, които все пак успявали да заспят, винаги сънували един и същ сън. Внезапно се озовавали в някакво селище, подобно на Катунд, но на всеки то се струвало непознато. На мястото на кривите улички течали потоци, а вместо мегданите имало басейни. Навред се ширели бистри, прозрачносини, учудващо спокойни води, в които се оглеждало огромно и безкрайно безоблачното небе.

— Откъде дойдоха всичките тези води? Къде съм? — питал се стъписан всеки насън и се оглеждал с надеждата някой да му отговори, за да се убеди, че не е полудял, но наоколо не се виждала жива душа. Въпреки това въпросът не оставал без отговор.

— Отникъде не са дошли, ние винаги сме си били тук. И ти си в твоето село.

Онзи, който питал насън, не вярвал на ушите си и отново повтарял:

— Откъде дойдоха всичките тези води?

Отговорът не закъснявал:

— Отникъде не са дошли, ние винаги сме си били тук. Отникъде не са дошли, ние винаги сме си били тук. Отникъде не са дошли, ние винаги сме си били тук.

Човекът чувствал как коленете му отмаляват и го облива пот. Не можел да понася едни и същи думи да отекват безкрайно и прекъсвал гласа:

— Ами аз къде съм? Къде съм?

— Ти си там, където си бил. Там, където си бил. Там, където си бил…

Коленете на човека още повече се разтрепервали, а потта започвала по-обилно да избива по челото и гърба му. Езикът му се завързвал и започвала да го мъчи неутолима жажда. А водите били там, няколко крачки по-нататък, обгърнали в мълчание прозрачните си сини талази. Но краката не се подчинявали да отведат изтръпналото тяло до водата. А жаждата растяла. Устните напълно пресъхвали и се покривали с тънка бяла коричка, подобно на онзи пласт сол, който морето оставя след себе си, когато залее сушата. После хората усещали някакво странно изпаряване в черепите си и уверено твърдели, че били видели как мозъкът им се разпръсква из въздуха. След това вече не успявали да си поемат дъх и всеки миг очаквали да видят как дробовете им ще се пръснат като плодник на иглика в късна пролет. А водите продължавали да стоят все там, на няколко крачки по-нататък, обгърнати в мълчанието на прозрачните си сини талази. Кой не знае, че жаждата край вода е много по-мъчителна, отколкото далеч от нея. Точно тогава, когато пред очите им сякаш се спускала завеса и погледът им се замъглявал, еквала песента на щурците.

Сивкавата завеса пред очите на хората се разкъсвала, езикът им се размърдвал и с едно облизване те изтривали от устните си бялата коричка, подобна на онзи пласт сол, който морето оставя след себе си, когато залее сушата, а странното изпаряване в черепите им, което ги карало да мислят, че мозъкът им се разпръсква във въздуха, изчезвало. Мисълта им напълно се избистряла, само крайниците им продължавали да са вдървени.

Но никой вече не се и опитвал да придвижи тялото си няколко крачки по-нататък, където била водата, а напусто се ослушвал да открие откъде иде тая песен на щурците, която звучала съвсем различно от предишните лета, когато Катунд потъвал в знойните горещини. Сегашната песен на щурците се чувала приглушено, като че ли се надигала от коремите им. Хората започвали да притискат с палец пъпа си и песента секвала, но ушите им съвсем не се успокоявали. Напротив, ставало още по-лошо. Червата им започвали да се преплитат и да парят, сякаш в коремите им се търкалял огнен таралеж.

— Дявол да го вземе, какво става? Какво става? — стенели хората и ужасени се събуждали. Тогава се заклевали повече да не заспиват.

— Дявол да го вземе, какво става? Какво става? — разнасяло се из Катунд ехото на техния стон, съпровождан от еднообразната песен на щурците.

Хората дълго време сякаш усещали, че тази песен напира от вътрешностите им. „Дявол да го вземе, какво става?“ — питали се помежду си и постоянно притискали с палец пъпа си, с детска наивност, че поне за миг ушите им ще престанат да я чуват. Но, дявол да го вземе, всичко било напразно!

* * *

— Дяволът се е вселил и в нашето момиче — казал в една подобна вечер Зеф Мици на жена си. — С всеки изминат ден разкрасява лицето й, а в замяна на това замъглява ума й.

— Не думай! — отвърнала жена му със сподавен глас. — Сося е кротка и обичлива. Да благодарим на бога, че ни дари с нея.

— Дали господ или дяволът ни е дарил, не се знае — продължил Зеф Мици да излива гнева си.

— Не се коси залудо, бе човече! Сося е честито момиче, дай боже да й излезе и добър късмет! — Но в гласа на жена му потрепнало скрито безпокойство, което само Зеф Мици можел да долови.

— Хъм… Хъм… — изсумтял през зъби той, докато се оттеглял в своя ъгъл, всмуквайки дълбоко от чибука, който използвал само когато главата му гъмжала от напрегнати мисли.

Скритото безпокойство в гласа на жена му идело оттам, че докато отговаряла на съпруга си, мислела нещо съвсем друго — да не би момичето да е тръгнало по лош път.

— Хъм… Хъм… — отново се обадил Зеф Мици от своя ъгъл, но не добавил нищо повече. После инстинктивно потърсил с очи в стаята Сося, макар да знаел, че тя не е вкъщи. Искал да разбере какво ще направи, ако го чуе, че говори така. „Навярно би било по-добре да чуе“ — си казал той. Дни наред Зеф Мици слепешката търсел повод да се скара с дъщеря си. Без да си дава сметка какво става с него, правел всичко, та постепенно да охладнеят бащинските му чувства към Сося. Същевременно се улавял, че непрекъснато нараствало желанието му да я вижда край себе си. През деня донякъде се улисвал в работа, но влезел ли си вкъщи, всичко му изглеждало пусто, когато Сося я нямало.

Разправят, че през същото незапомнено сушаво лято Сося навършила шестнайсет години и обяснимо било всеки да смята, че внезапната промяна у нея не е предизвикана от нечуваната суша. От друга страна пък, имали основания да се съмняват, че замомяването може да предизвика такава коренна промяна. Независимо от всичко Сося все повече се разхубавявала, нещо, което никой не можел и да предположи. Очите й заблестели с някаква дълбока синева, която така поглъщала погледа ти отдалеч, че замъглявала светлината и сякаш те ослепявала. Кожата на лицето й станала толкова гладка, че не задържала и капчица пот, нито пък изгаряла от слънцето, като че ли под белия й гланц се била настанила априлската прохлада, която току-що е разлистила дърветата. И на стотина метра далеч да си, краката несъзнателно те отвеждали да минеш покрай Сося. Някакъв вътрешен глас сякаш прошепвал, че там ще намериш онзи лек ветрец, който ще прогони жегата и напълно ще те разхлади. Но опиташ ли се да я приближиш, внезапно те обливала такава топлина, че те карала да забравиш палещото над главата ти слънце. Това едновременно било и не било горещина. Струвало ти се, че и костите на тялото ти се разтапят, ала краката ти остават вдървени и усещаш как ръцете ти изстиват. Косите й се спускали гъсти, златисторуси и блестящи, с цвета на пролетен мед, и стигали чак до кръста й. Тялото й се източило и казват, че когато вървяла по пътя, то хвърляло две сенки, две сенки като ножици, които сякаш прерязват стъпките ти от сто метра разстояние. О, господи, благословен да си, че си пожелал и съумял да дариш земята с такова красиво създание!

Казват, че езикът й се развързал, което нито се е чувало, ни виждало за мома по тези краища. Вървяла по пътя и разговаряла с птиците и дърветата, с тревата и камъните. Хората в Катунд и до ден-днешен се кълнат, че Сося умеела да се разбира много добре с природата и още повече с животните.

Но освен с природата и животните Сося на Зеф Мици още по-добре умеела да разговаря и да се разбира с хората, включително и с момците.

Въпреки всичко тази нейна способност съвсем не облекчавала живота на ергените. Напротив, те, от своя страна, започвали да се чувстват по-зле от всички. Очаквали с нетърпение и трепет мига, когато тя ще се обърне към тях, но щом отворела уста, преди да знаят какво ще им каже, езикът им начаса се връзвал. Затова всякак гледали да избегнат разговорите с нея, защото усещали, че ще изтърсят нещо не за пред хора.

Девойката се смеела съвсем свободно, много често и без причина, при което лицата на момците светвали, завладявал ги безумен смях и радостна глъчка изпълвала всичко наоколо.

Щом се разделели с нея, всеки от младежите в Катунд започвал да си припомня какво е казал, както и всяка от нейните думи, преценявал и така, и иначе, като се преструвал пред другарите си, че е успял да сложи Сося на място. Останалите се правели, че му вярват, уверени като глупаци, че са се държали по-достойно от него и са съумели да прикрият чувствата си към Сося.

— Дяволът е влязъл под кожата й — обърнал се внезапно Зеф Мици към жена си, като си припомнил част от разговора на двама свои акрани, дочут съвсем случайно. Те се кахърели за изгубената младост. А в Катунд подобни съжаления сред старите мъже били нещо съвсем необикновено. Зеф Мици се заслушал и когато разбрал, че двамата му връстници жалели за изгубената си младост, защото побелелите им коси и треперещи нозе не им позволявали да се порадват на Сося, се хванал за главата.

Зеф Мици не бил човек кавгаджия и никога не се бил забърквал в разправии. Дотогава нито бил наругал, нито се бил скарал с някого. И този кротък мъж изведнъж почувствал как ръцете му несъзнателно се свиват в юмруци, а дългите му кокалести крака се готвят за онзи добре пресметнат скок, с който вълкът се озовава пред жертвата си. Зеф Мици, за когото всички смятали, че ще изживее живота си без кръвен враг, сега мислел едновременно за две кръвни отмъщения. Ала зад двамата мъже в семействата им стоели поне по дванайсетина други, които ще продължат кръвното отмъщение, докато той имал зад себе си само една дъщеря. И на всичкото отгоре красива дъщеря. Зеф Мици се вцепенил, сякаш се обвинявал в тежка вина, а искал да каже, че има зад гърба си само една дъщеря и то още недорасла. Не можал да разбере каква дяволска светлина озарила мозъка му, та отвела мисълта му към красотата на девойката. Той винаги се стремял да заобиколи този извод, когато станело дума за Сося.

Двамата беловласи мъже продължавали да се жалват един другиму за изгубената си младост и че напредналата възраст не им позволява да приласкаят поне малко дъщерята на Зеф Мици. А в това време юмруците на Зеф Мици вече се отпуснали и нозете му отново били готови да закрачат напред. Несъзнателно той пак си повторил, че дъщеря му наистина е гиздава, и тихомълком се отдалечил, за да не се набива в очите на двамината. Възмущението на Зеф Мици не траяло дълго. Повече не изпитвал никаква омраза към тия мъже и взел да обвинява дъщеря си. „Ако не беше толкова красива и общителна, в мъжките глави сигурно нямаше да се промъкнат такива похотливи помисли.“ С тези си мисли той стигнал вкъщи, изпълнен с необяснимо доволство. Несъзнателно Зеф Мици намерил за себе си необходимото оправдание.

— Не думай! — упрекнала го, както и преди жена му. — Момичето ни е за чудо и приказ. — Майката на Сося отново му се противопоставила, макар да не била съвсем убедена, че дъщеря й не е тръгнала по лош път.

* * *

Всички с ужас забелязали, че песента на щурците нито секва, нито свършва. Така еднозвучна, тя непрекъснато тегнела сред въздуха, който парел навред, където докоснел кожата. Песента на щурците дотам се сляла с огнения въздух, като че ли не била нищо друго, а самата ужасна жега, превърнала се в провлачено, кънтящо свирукане. Постепенно хората започнали да се убеждават, че до есента, докато небето не се покрие с облаци, няма да се избавят от тази напаст.

Естествено жеги в Катунд имало и през други лета, но не чак такива. Ведно с тях щурците също идвали и си отивали, без да оставят никаква следа в човешката памет. Разбира се, че жегата нерядко ги карала да изпитват остра нужда от дъжд. И така постепенно хората привикнали да се молят за шепа дъждец на високото небе, което поради продължителната липса на облаци изглеждало твърде бледо и безцветно. Но жителите на Катунд помнели също, че подобни молби се отправяли в редки случаи, когато изгубвали всякаква надежда небето само да се сети за техните неволи. Пък и такива молби за дъжд се отправяли в сублимни моменти, след като хората дълбоко се разкайвали пред небето за своите грехове.

Селяните от Катунд били убедени, че е настъпил мигът да паднат на колене с очи, отправени към небето, но не се решавали да го сторят. Защото, както никога досега в историята на селото, те нямало да молят небето за дъжд, за да утоли жаждата на земята, посевите и добитъка, а за дъжд, който да прогони щурците. Не че земята, посевите и добитъкът не изпитвали нужда, напротив, всичко живо изгаряло от жажда, но свирукането на щурците било по-непоносимо и от нея. Колебанието, съмненията и раздвоението им произтичали от това, че не били сигурни дали всевластният небесен съдник мисли като тях. Ами ако техните жалби му се сторят като подигравка спрямо неговите творения? Или като опит да поставят под съмнение всемогъщата му власт? Да искаш дъжд, за да прогониш щурци? „Ха-ха-ха — можел да им се изсмее той. — Ама вие съвсем сте си изгубили ума, клети мои чеда!“ И при това би могъл още повече да се разгневи. А обидените божества сипят и ужасяващ гняв! Най-малкото наказание би могло да бъде изпълване на небесната пещ с нова, още по-пареща жарава.

Въпреки всичко съмненията и раздвоението не можели да продължат безкрайно. Дори те траяли много по-кратко, отколкото е необходимо да назрее едно решение, което да се изложи пред всевишния. А в Катунд за пръв път се вземало подобно решение. Но човешката мисъл вече опростявала всичко, както опростява нещата умореният до краен предел мозък. И понеже умората еднакво завладяла всички, не било необходимо да се споразумяват и да определят мига, когато цял Катунд, от мало до голямо, ще произнесе в един глас:

— Дано дяволът най-сетне прокуди тия щурци!

И като по дадена заповед изведнъж всички започнали да се молят. Но никой не бил толкова прозорлив, за да осъзнае, че не може да се моли на всевишния, когато очаква добро от дявола. Много по-късно, когато земята се разхладила и настъпило всеобщо успокоение, цялата вина за равнодушието на всевишния към молбите и воплите им хората стоварили върху сатаната.

— Проклет дявол! Не виждаш ли колко горещо искаме божията милост?

В продължение на три дни и три нощи изпълнили всички ритуали, известни за подобни случаи, като ги съпроводили с най-дълбока набожност. Колкото и невероятно да изглеждало, тяхната набожност била прекомерно искрена. Както никога дотогава усещали сърцата си така силно да туптят, докато произнасяли свещените думи през тези три дни и три нощи.

Но тези усилни дни не им помогнали да трогнат поне малко сърцето на седящия върху небесния трон. Особено третият ден, който бил и денят на курбана, ги накарал да се убедят колко голяма е жаждата, причинена от нечуваната жега. Това бил единственият случай, когато никой не обърнал внимание на песента на щурците. Всички били впили очи в първия овен, който се колел. Ножът прерязал от край до край гърлото на животното, но от срязаните жили не потекла капка кръв. Нито една капка. Скупчилите се наоколо хора надали сподавена въздишка:

— О-х-х-х-х-х…

Всеки разбрал, че била угаснала и последната надежда да се избавят от това зло чрез молитви. Какво друго би могло да се направи? Какво друго? Вместо отговор отекнало провлаченото свирукане на щурците.

* * *

Той бил сред младежите в Катунд, който пръв измежду всички напълно сащисани забелязал, че единствено Сося никога не споменава дявола.

Колчем останел насаме и си припомнял думите й, той се убеждавал, че в тях липсва нещо. И то не нещо незначително, а твърде съществено, което ги отличавало от говора на останалите. По цели дни момъкът се занимавал само с едно — спомнял си и преповтарял, разнищвал и преразнищвал от началото до края и после обратно всичко, което бил чул от девойката. И непрекъснато се натъквал на някаква празнота, празнота, която по необясним начин отдалечавала изреченото от нея в съзнанието му. И така, сякаш с празна глава, или по-точно, напълно замъглена, било още по-трудно да определи какво отличава езика на Сося от говора на останалите жители в Катунд. Въпреки всичко някакъв странен тласък го заставял да не се отказва от търсенето на причината.

На няколко пъти момъкът се канел да отиде и направо да я попита:

— Каква е тази тайна в твоите приказки, която не мога да открия?

Но впоследствие отхвърлял тази мисъл. Опасявал се, че вместо отговор ще чуе само звънкия й, заразителен смях. Повече от смеха на Сося се плашел момъкът, отколкото от схватка с вълк. Само като се засмеела, без устата й да отрони някаква смислена дума, тя успявала да го зашемети. Той знаел, че ще е напълно безпомощен да се защити. Нямало да му остане нищо друго, освен унижението от бръщолевиците, които щял да изтърси. Веднъж вече бил изпитал това унижение и се отвращавал от себе си при спомена за израза на собственото си лице с усмивка на глупак. Чертите му се обезобразявали: удължавали се тези, които не бивало, и удебелявали ония, дето би трябвало да изтъняват. И след самоунижението му идвал ред на Сосините подигравки за лицето му, а това било непоносимо.

Навярно именно поради тази причина, когато се избавил от мъчителните си догадки, той още повече се зарадвал, че най-сетне открил каква е онази празнота, какво липсвало, или казано по-точно, какво отличавало говора на Сося от останалите — девойката не само че никога не споменавала дявола, но и всеки път, съзнателно или не, подбирала най-красивите думи, с които да се изрази. Същото старание проявявала и в начина, по който се обличала, за да изпъкнат единствено прелестите на тялото й.

Това откритие на младежа породило у него мъдро прозрение, което го убедило, че вече е отгатнал магическата власт, благодарение на която лесно можел да си обясни поведението на Сося. От друга страна, бил уверен, че е направил най-странното откритие, нещо, което му дало необходимата смелост да погледне за първи път девойката в очите.

След като се съсредоточил, за да придаде на гласа си неопровержим, категоричен тон, присъщ на истинския мъж, който умее да се владее, той се обърнал към Сося:

— Я ми кажи, защо ти никога не проклинаш? Защо твоята уста не произнася името на дявола?

Девойката невъзмутимо го погледнала в очите, но по устните й не личало никакъв признак, че ще се размърдат, за да отговори.

Момъкът не искал да позволи да се промъкне и най-малкото мълчание между тях. Не му оставало нищо друго, освен да продължи атаката си.

— Теб не те ли измъчва като всички останали тая проклета жега?

Погледът на девойката продължавал да потъва в очите му, като достигал онези глъбини, при които и най-силният мъж не можел да устои. А устните й както обикновено били полуотворени над белите й зъби. Момъкът събрал всички сили:

— Или го правиш нарочно, за да се отличаваш от останалите?

Той можал само за миг да я погледне в очите, като все още напусто се надявал, че не е изпуснал безвъзвратно момента да се предаде. Би казал с най-голямо задоволство, че всичко върви по неговата воля, ако би могъл да потуши в гласа си онзи разнежен трепет. Въпреки това успял да намери оправдание и за него — пред една красива девойка като Сося не трябва да бъдеш толкова суров.

За съжаление радостта му била съвсем кратка. В този миг Сося прихнала с познатия си звънлив смях. От полуотворените й устни, колкото да се открият красиво наредените зъби, се отронили куп думи, които едва успели да се подредят в обърканата глава на младежа.

— Но аз нямам никаква работа с дявола!

С малкото останали му сили той й отвърнал, без да се замисля.

— А с кого тогава си имаш работа, дявол да те вземе?

Сося отново се изсмяла:

— С тебе. Ти нали не си дявол?

Това бил най-неочакваният отговор. Клетият момък окончателно изгубил безумната увереност, че най-сетне е успял да се овладее пред Сося. Мигновено онемял и с болка си представил разкривеното си лице. Нямало нужда от огледало, за да види чертите си удължени там, където не бива, а останалите надебелени, вместо да изтънеят.

Сося повече не се изсмяла, само настойчиво продължила да търси очите на момъка, които се мъчели да се скрият под веждите. Не бил в състояние да прецени дали погледът й идел като помощ да превъзмогне смущението си или като нов удар, който окончателно ще го срази. Целият бил обсебен от мисълта за жалкия си вид. Почувствал как брадичката му затреперила и го обхванал нов ужас. Ами ако не може да удържи сълзите си? „Но това са сълзи на гняв, а не на слабост“ — си казал, с напразната надежда да се утеши. Ако не бил принуден да захапе силно устната си, щял да изкрещи: „Значи само тя си нямала работа с дявола? Ами другите какво общо имаха с проклетника, та името му да е все на върха на езика им? После… Какви бяха тия приказки, че била имала работа не с дявола, а с него? Защо именно с него?“ Щял да изкрещи и силно да я разтърси за раменете. „С кого си имаш работа ти? С мен ли, Юл Пърляля? Това ли ти е работата, да си играеш с хората? Да ми се подиграваш?“ Но предните му зъби се били впили здраво в долната устна и викът му като попаднал в капан постепенно стихнал. Той светкавично обърнал гръб на девойката — единственият начин да се избави от унижението.

* * *

По-късно някому в Катунд хрумнала безумната мисъл, че свирукането не било на щурци.

— Как така да не е на щурци? Всеки познава тяхната песен…

— Е, песента, да! Но не е толкова трудно да й подражаваш! Това не са щурци, слушайте мене! Няма как да са щурци… Не се заблуждавайте от песента, вече ви казах…

— О, всемогъщи боже, по дяволите! Откъде ни прати това слънце над главите, та да ни побърка?

— Няма как да са щурци…

— Тогава какво е?

— Не зная, но щурци не са… Щурците се виждат, не е ли така? Ние само чуваме песента им, но никога не сме ги видели с очите си…

Наистина, лятото било в разгара си, а в цял Катунд не можел да се намери човек, който да е докоснал с ръка или поне да е видял с очите си едно от тези насекоми.

Възможно ли е да не са щурци?

Волю-неволю, всички започнали да се съмняват, че това са щурци. Или поне не са обикновено щурци. По-точно, не са като щурците, които са се появявали в Катунд през изминалите лета.

— Какво е това делене на обикновени и необикновени щурци? Или са, или не са щурци? Аз главата си режа, че не са щурци.

— Тогава какво са, дявол ги взел, че ни побъркаха?

— Хайде, ти кажи де, какво са? Щурци не са, защото щурците са едни и същи, откакто свят светува. Свирукали са до пръсване, но никога не са ни подлудявали така.

— Имаш право, не са… Не, не, това не са щурци. Всичко друго може да са, но не и щурци.

— Тогава какво са?

Съмнението, че това не са щурци, се разпръснало неимоверно бързо, като тумор в мозъците на хората. И както имали навик в Катунд, изразеното мнение незабавно повлякло и страха да не се говори за него. Никой не се осмелявал да спомене за това пред другаря си, нито пред съседа, дори и пред жена си. Но всички били убедени, че трябва да се направи нещо, за да се разсее час по-скоро съмнението.

Цял Катунд, от мало до голямо, се втурнал да открие поне един щурец. Но всеки търсел за себе си. Искал сам да се увери. Дори в началото криели един от друг истинските си намерения. Този стремеж да запазят в тайна от останалите целта си бил продиктуван от необходимостта всеки лично да се освободи от първоначалните си съмнения. Всичко ще свърши, когато намерят щурец. Достатъчен е и само един, но да е истински щурец. Да го задържат в дланта си и той да запее пред очите им. Ще вдигнат празник, че и земята да прокънти. И всички подред ще доближат ухото си до това грозно насекомо, само и само да се уверят, че е щурец като всички останали щурци през миналите лета, през хилядите, изнизали се едно подир друго лета. Със същото тяло и крака. И че пеят досущ като предишните и няма никаква разлика между тях.

Дните бавно се нижели, сякаш някаква невидима сила се мъчела да задържи колкото се може по-дълго над Катунд парещия като жарава остен на слънцето. Това проточено изнизване на деня имало само едно преимущество: давало повече време на хората да търсят щурци.

Но и предостатъчното време не донесло спасение. Така и не се намерил никъде щурец. А проглушителната им песен непрекъснато се засилвала. Кънтяла и правела още по-ужасяващо злокобното съмнение, което хората не се осмелявали да споделят помежду си. Най-лошото било, че те не съзнавали какво ги принуждава да пазят съмненията си така дълбоко заключени в уморените си мозъци. Не разбирали защо се страхуват да произнесат името му. Дали просто защото в Катунд имало обичай да не се споменават лошите болести? Не можели да си обяснят какъв бил този страх, който ги възпирал? Какви нови беди можели да ги сполетят от това? Така се пораждало второ съмнение, което съвсем не се понасяло по-леко. И щяло да отведе всеки до трето, също толкова глождещо съмнение. И така подред всички хора изведнъж щели да се озоват оковани във верига от съмнения, която ще ги насърчи желанието им да се избавят с последното останало им средство — смъртта.

Затова трябвало на всяка цена да се хване поне едно от тези насекоми. И то непременно да се хване живо. Да запее пред очите на всички в Катунд. И хората щели да ръкопляскат и да възхваляват като обезумели неговата песен. Да я извисяват до небесата в случай че тя е познатата песен на щурците, а щурецът е истински, каквито са били през хилядите лета щурците в това село. Един умрял щурец не би могъл да разсее ничии съмнения. Не би могъл да освободи хората от страха.

— Как не се намери поне един-единствен, дявол да го вземе?

Да, не се намерил дори един-единствен. А междувременно тяхната песен, напълно необезпокоявана от отчаяното търсене, продължавала неотменно и навсякъде да присъства.

* * *

Отначало Юл Пърляля решил да не казва на никого за своето откритие. Той избрал този начин, за да запази изцяло за себе си властта, която смятал, че си е извоювал над Сося.

И с положителност би удържал на клетвата, ако беше постигнал целта си — поне с нещо да учуди Сося, защото само така щял да спечели онова, което му трябвало — известно преимущество в очите на девойката. Той не знаел как би се възползвал от подобно преимущество, но въпреки всичко най-упорито се стремял към него. И по-късно не можел точно да си обясни какво е загубил и какво е спечелил с това. Независимо от всичко го изстрадал с цялата си душа.

Сося успяла да избегне удара му и за негов срам се измъкнала съвсем лесно. Затова Юл Пърляля не сметнал за необходимо да се придържа повече към първоначалното си решение.

С все още зашеметена глава си казал, че нищо няма да запази в тайна. Ще вика, колкото му глас държи, та да заглуши и песента на щурците, и да чуе цял Катунд. Само толкова рекъл, защото главата му бучала, и сметнал, че с това си е отмъстил.

Юл Пърляля бил от онези, на които ядът бързо им минава. След като се поуспокоил, се запитал учуден какво щял да вика, колкото му глас държи? За своето унижение ли? Как бил сразен само от един поглед и от смеха на девойката? Да потвърди как била съумяла само с две думи окончателно да го унищожи: „Аз нямам работа с дявола, а с тебе.“ Значи аз не съм дявол, а навярно побратим на дявола, след като ме накара да разбера, че съм й дал повод да гледа на мен с други очи. В противен случай, ако го е казала само за да ми се подиграе, тогава тя е рожба на дявола. Или пък е самият сатана, който си играе с останалите. А може би е наистина самият сатана? Ако не е така, защо се отличава от всички други? Не я ли пече и нея същото слънце? Не проглушава ли ушите й същата песен на щурците?

Ако тя е сатаната, тогава аз трябва да съм побратим на дявола. Тази мисъл на Юл Пърляля дошла вследствие новата вълна на гняв, която го заляла. И главата му пак се размътила от жаждата за отмъщение. Но този път отмъщението му изплувало под друга форма, която му харесала. Онова, което щял да разкаже, представлявало една заплетена история, толкова заплетена, че да принуди Сося да коленичи пред него и да му се моли:

— Целуни ме! Целуни ме, за бога, по устните, по шията, по очите!

Юл Пърляля сметнал за необходимо тая история да е колкото се може по-заплетена, за да повярват останалите, че казва самата истина, тъй като прекалено обърканият разказ, разпокъсан на места, с някои съмнителни празноти, ще създаде у слушателите впечатление, че постъпката на девойката, както и неговите действия, са продиктувани от някакви тайнствени сили. „Сося съвсем точно определи — несъмнено аз съм побратим на дявола“ — си рекъл Юл Пърляля, доволен от споходилата го мисъл. Той знаел, че хората в Катунд се страхуват да отхвърлят необяснимите неща и слепешката вярват в тях. Сам се учудил на умението си да измисли нещо, с което да постигне своята цел. Бил сигурен, че с това ще спечели възхищението и дваж по-голямата завист на другарите си, като избраник да притежава онази загадъчна сила, която да застави Сося да коленичи пред него с една толкова желана молба. Само трябвало да внимава да не разкрие несъзнателно пред другарите си голямата тайна, че Сося е единствената, която никога не споменава дявола. Юл Пърляля се страхувал, че сред тях можел да се намери някой, който да се възползва от тази тайна, за да покори девойката. Той не знаел какво би станало с него, ако види Сося увиснала на врата на когото и да било от младежите в Катунд, но предчувствал, че това би било най-голямото му нещастие.

Представата за дълбоката болка, която би му причинило покоряването на Сося от някой друг, сякаш го накарала да се опомни. Цялата история, измислена от него, за да се похвали пред младежите от селото, меко казано, му се сторила подлост. Почти бил готов да се откаже от намерението да си отмъсти на Сося, но не можел да се освободи от приятната тръпка на възхищението, което би предизвикала сред другарите му неговата измислена авантюра. „В края на краищата, тя сама потвърди, че си има работа с мене.“ Това оправдание му се сторило достатъчно, за да не се откаже от намерението си.

* * *

Хората били погълнати от търсенето на щурец. Целта, която всеки си бил поставил, не се запазила дълго в тайна. А и не било необходимо да я крият. До вечерта всеки се надявал да извоюва победа, а избавлението от щурците да бъде всеобщо. Но съмненията, които ги тласнали към тази цел, били различни, затова всеки ги пазел здраво заключени в собствения си мозък.

Из цял Катунд денем и нощем се щурали мъже, жени, старци, деца, които тичали поотделно или на групи в посоката, откъдето идела безсмислената песен на странните насекоми. А песента понякога се чувала от всички страни. Хората били принудени да се втурват поотделно или вкупом напред, да се връщат назад, да хукват наляво, надясно, като се блъскали едни в други подобно слепци, наловени на хоро. Лицата им посърнали, изпълнени с болка, с огорчение и яд от безсилието, сякаш се мъчели да се уловят за последната сламка на надеждата. Завирали ръце из трънаците, под камъните, провирали се през изсъхналите клони на дърветата и движенията им още по-красноречиво говорели за безсилната болка, огорчение и гняв, които ги били завладели.

По пътищата, из дворовете на къщите, по нивите мъже, жени, старци, деца, поотделно или на групи, като пребити кучета, с тревожни и отчаяни от безсилие гласове, се питали помежду си:

— Хвана ли го, проклетника?

— Не, дявол да го вземе.

— Защо?

— Изплъзна ми се, по дяволите!

— Как така ти се изплъзна? Накъде отиде, дявол го взел?

— Не знам, по дяволите.

— Как така не знаеш? Къде ти бяха очите, дявол да те вземе?

— Ами на лицето. Къде, по дяволите, другаде да са, на задника ли?

— По-добре да ти бяха на задника. Може би щеше да го хванеш…

— Дай боже твоите да са на задника!

— Ако ти дойда, ще те наредя аз тебе…

— Мен да ме наредиш? Я ела и опитай…

— Как, по дяволите, ти избяга? Къде избяга?

— Не зная, вече ти казах, дявол да го вземе!

— Поне успя ли да го видиш?

— Не, не можах. Ако го бях видял, знам аз…

— Е, за какъв дявол ми разправяш, че ти е избягал? Откъде знаеш, че е бил там? Ох, на теб май ти е изхвръкнал умът…

— Не на мен, а на теб ти е изхвръкнал.

— На мене да ми е изхвръкнал умът? Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Много добре го казах.

— А ти успя ли да хванеш щурец?

— Не. Как да го хвана?

— Защо?

— Избяга ми, дявол да го вземе.

— Как така ти избяга? Къде избяга, по дяволите?

— Не зная, дявол го взел!

— Как така не знаеш? Къде ти бяха очите?

— На мястото си, по дяволите!

— Тогава как ти избяга? Къде отиде дяволският? Слушай, видя ли го или изобщо не го видя? Видя ли щуреца да върви, да хвърчи, да пълзи?

— Не, не го видях. Не го видях изобщо.

— Тогава какви ги дрънкаш, че ти е избягал, когато не си го и видял? Защо не кажеш, по дяволите, че изобщо не е бил там? Викаш, избяга ми… Кой ти избяга? Ох, ти си си изгубил ума… Признай си… Ти си се побъркал…

Аз съм се побъркал, ти си се побъркал, той се е побъркал, тя се е побъркала. Ние сме се побъркали, вие сте се побъркали, те са се побъркали.

Всички сме се побъркали. Всички са се побъркали. Целият свят се е побъркал. Щурците пеят навсякъде. Денем и нощем. И пеят все по-разпалено, сякаш искат да изразят по-мощно своята радост от триумфа си над хората, от играта на криеница, която си правят с тях. Или… Или…

* * *

Юл Пърляля се убедил, че разказът му постига целта си, защото другарите му го слушали и го гледаха занемели, като омагьосани от неговата история. Но на него му се искало да изразят още по-открито своето възхищение, да възклицават, да настояват за по-големи подробности, такива, каквито предизвикват сладки въздишки и присвиват очите на слушателите, тъй като разпалват въображението им и ги пренасят в света на мечтите. Въпреки всичко за него и мълчанието им било достатъчно, за да го тласне към разкрасяването на преживените прекрасни мигове. Юл Пърляля решил да не навлиза в подробности, за които не го разпитват. Но докато разказвал, именно защото не го питали, се осмелил да ги спомене.

Момците от Катунд го оставили спокойно да продължи докрай. Изслушали го мълчаливо, като го зяпали в устата. Разбира се, Юл Пърляля и за миг не забравил, че можел да каже всичко, освен истината: „Сося никога не споменава дявола, както прави цялото село, защото не е имала работа с него.“

Момъкът завършил разказа си, но не можал да издържи на тягостното мълчание, затова продължил:

— Вие не можете да си представите какви сладостни тръпки ме полазваха от върховете на пръстите по цялото тяло, докато я галех от разголените рамене чак долу до слабините.

В изражението на младежите нищо не се променило. Те не показали, че са доловили онези сладостни тръпки, нито очите им се присвили, за да дадат полет на въображението им. Продължавало да тегне предишното мълчание и Юл Пърляля отново почувства, че едва го понася. „Но тия какво очакват“ — си казал. А на глас добавил:

— Изпитвах неутолимо желание да прокарам пръсти в по ямката между гърдите й.

Отново последвало мълчание. Такова мълчание, в което заглъхвала и оглушителната песен на щурците. Мълчание, поглъщащо и най-малкия шум наоколо, та правело жегата още по-непоносима. „Какво повече очакват?“ — запитал се Юл Пърляля и с опакото на дланта изтрил потта, която струяла от челото му, събирала се в ъгълчетата на очите и ги парела. Спомнил си за овните, заклани за курбана, от които не потекла ни капка кръв. „Поне да беше изсушило потта ни това лято, а не кръвта“ — си рекъл той с болка. Юл Пърляля не бил в състояние да намери думи, с които да наруши мълчанието, както не било по силите му и да го изтърпи.

Накрая изглежда настъпил мигът, когато и останалите не можели повече да понасят мълчанието, затова един от младежите се обадил:

— Къде беше, когато се събуди? На леглото или под кревата?

Като по дадена заповед избухнал всеобщ смях. В това време, сякаш очаквала същата заповед, закънтяла и песента на щурците. Понеже чул разпокъсано думите на младежа и нищо не разбрал, Юл Пърляля се смутил. Трябвало да напрегне всичките си сили, за да попита:

— Какво каза?

Разсеяният му поглед се плъзнал по лицата на младежите, но не се задържал на нито едно от тях. Той не можал да разбере кой заговорил, дори и след като чу повторно думите:

— Къде беше, когато се събуди? На леглото или под кревата?

— Значи ти смяташ, че ви разказвам празни приказки? — нахвърлил се Юл Пърляля, без да се замисли, и затърсил с поглед онзи, който говорел. — Така ли мислите вие, че аз сънувам с отворени очи?

Младежите отново му отвърнали със смях.

— Я ме чуйте, ама добре си отворете ушите! Сега ще ви убедя, че не съм сънувал… Ще ви убедя, че не ви дрънкам празни приказки…

Юл Пърляля се спрял за миг, но не за да се замисли. Спрял, за да си поеме дъх. Останалите наоколо продължавали да го гледат с онова пренебрежение, което завладява хората след избухването на всеобщ подигравателен смях. Но Юл Пърляля бил сигурен, че те изведнъж ще променят отношението си. Трябвало само да напълни гърдите си с въздух, за да може да произнесе ясно онези три-четири думи, които до този миг с голямо усилия сдържал в себе си.

— Не сте ли забелязали, че в Катунд единствено Сося никога не споменава дявола?

Тяхното възклицание, така силно желано от Юл Пърляля допреди малко, изведнъж било заглушено от песента на щурците. Изумлението им било по-голямо, отколкото той можел да си представи. Издули гърди и изблещили очи, нещо, което Юл Пърляля изтълкувал като окончателна победа над тях.

Те наистина били силно впечатлени. Как никой от тях досега не бил забелязал нещо толкова очевидно? Но Юл Пърляля грешал, като приписвал победата на себе си. Възклицанията им изведнъж секнали, за да сторят място на песента на щурците. Само очите им били така изцъклени, че на Юл Пърляля всички му заприличали на слепци, нещо, което засилило приятното му усещане на победител. Но това заблуждение щяло да му струва твърде скъпо. Възхищението и завистта, които така бързо били завладели младежите от Катунд, нямали нищо общо с Юл Пърляля. Това било едно безгранично възхищение от девойката. Само за нея. Юл Пърляля бил заличен от съзнанието им. Младежите от Катунд били изпълнени с безрезервна всеотдайност към Сося. Авторът на това откритие не бил в състояние да разбере какво ставало в главите и сърцата им, но дори и да беше разбрал, това не би го утешило.

Разправят, че всички младежи в Катунд поради новото благоговение, което изпитвали към Сося, до смърт се ядосвали на себе си, но не и на нея. Никой не се сърдел на Сося. И защо станало така, и самите те не можели да си го обяснят, дори не се и опитвали да намерят отговор. Една мъдрост казва, че няма по-несретен човек от онзи, който сам презира себе си. Но каквото и да подсказва разумът, истината си остава истина, която нито се купува, нито се продава. Младежите се ядосвали на себе си, докато на Сося ни най-малко. Може би искали да се разгневят и на девойката, и то много, и да й присъдят най-тежко наказание, като по този начин се успокоят и се захванат с грижите, които им създавала жегата. Но така и не можели да заставят сърцата си да се изпълнят с жлъч към Сося.

Какво, по дяволите, била посяла в сърцата им тази девойка?

* * *

— Или… Или… Какво?

— Хъм… Хъм… Какво? Дано дяволът да ни запази ума в главите!

Песента на щурците неспирно продължавала да кънти навред, докато самите щурци никакви не се виждали ни денем, ни нощем.

Въпреки всичко жителите на Катунд били непреклонни и не се отказвали да търсят и да хванат поне един жив щурец. Но трупащата се умора накрая ги принудила да отстъпят — може и мъртъв, но убит пред очите им, за да не се съмнява никой, че това е някакъв щурец, останал из трънаците от минали лета.

Дотогава жителите на Катунд не били известни с нищо, освен с голата си гордост. Смятали ги за хора, които сноват из пътищата с вирнати към облаците глави. Но през онова лято им се разнесла славата на най-търпеливите люде в света, на най-решителните в преследването на целта. Естествено, че жегата ги съсипвала, а ги моряла и жаждата. Сърцата им се късали, като гледали нивите и лозята как от ден на ден линеят и загиват. Умората била непосилна, но въпреки това не успяла да ги принуди да се откажат от намерението си.

Упоритостта им да намерят поне един щурец имала и своите положителни страни. Освен желязното търпение, което пуснало корени в характера на тези хора, научила ги и винаги да ходят с поглед, забит в земята. Разправят, че още по онова време те разбрали, че на плещите им тежи непосилно бреме, което не е лесно да се носи. Оттогава за тях никога не употребявали подигравателния израз: „И носовете им да паднат на земята, няма да се наведат да ги вземат.“ Също по онова време раменете им постепенно увиснали и те леко се прегърбили, което им придало вид на онези работни хора, дето прекарват по-голямата част от деня наведени над посевите, нуждаещи се от тяхната грижа.

Но от друга страна, денонощното съсредоточаване на цялото им внимание в песента на невидимите щурци оказало пагубно влияние върху облеклото им. Полека-лека, без да се усетят как е станало, те се убедили, че песента на щурците не достига само до слуха им, а прониква и през тялото им. Тя нахлувала чрез порите на кожата и отеквала в цялото им същество. А за нещастие било лято, и то с нечувани дотогава горещини, което ги принуждавало да се обличат колкото се може по-леко, дори да оставят разголени отделни части от тялото си. Естествено не и срамните части, което кара другите да се изчервяват и да извръщат очи встрани.

Постепенно настъпил мигът, когато за хората по-непоносима от жегата станала песента на щурците. Не се знае кой пръв казал, че има начин да се избавят от нея, но изведнъж всички повярвали, така както непоколебимо се вярва в нещо, което вдъхва и най-малка надежда. Хората започнали да вадят от сандъците и да обличат есенните си дрехи. С помощта на дявола навлекли беневреците и потурите, ризите и памучните сетрета, като смятали, че по този начин ще пресекат устрема на това бръмчене, което така добре успяло да проникне в тях през многобройните пори на кожата. Но за зла участ, то не спирало и след като потънело в месата им. Оттам стремглаво достигало чак до костите и ги превръщало в чудновати свирки, които съпровождали и многократно усилвали песента на щурците. Забучавало цялото тяло. И когато тая песен непрекъснато кънтяла в него, ставало наистина непоносимо. Направо да полудееш, защото освен другото това било придружено и със сърбеж от главата до петите.

Не било необходимо много време, за да се убедят, че и есенните дрехи не могат да ги избавят от тая мъка. Жегата била толкова непоносима, че можело спокойно да ходиш и съвсем гол, а те били принудени да намъкнат беневреци и потури, ризи и сетрета, приготвени за времето, когато започват да падат сланите. Потта се стичала отвсякъде, но поне вече кожата им не изгаряла, защото била защитена. Постепенно стигнали до извода, че ще е най-добре да навлекат зимните си дрехи. Понеже са вълнени и тежки, по-добре ще покриват тялото им, а след като ги предпазват от суровия януарски и февруарски студ, едва ли ще успее да проникне през тях лятната песен на щурците.

Хората оставили открити само ушите си, защото трябвало да чуват свирнята, за да знаят в каква посока да търсят щурците. А търсенето нямало да престане, дори да запушат с восък ушите си и да заглушат свирукането. След като щурците продължавали да са навсякъде, макар и невидими, хората трябвало да ги търсят, да хванат поне един истински, за да го видят всички. Необходимо било на всяка цена да се освободят от ужасното съмнение, което се забило като гвоздей в мозъците им.

Но облечени така дебело, им било трудно да тичат и да се завират из трънаците, да се катерят по дърветата, откъдето долитала неудържимата песен на щурците. Въпреки всичко хората не се предавали. Тичали, ровели се из пепеляка, докато обръщали камъните, провирали се из трънаците, катерели се по дърветата. От тези усилия започвали да дишат все по-тежко, задъхвали се и проклинали дявола, който сякаш вървял пред тях в посоката, накъдето се отправяли, и предупреждавал проглушителните насекоми за опасността, която ги застрашава. Когато стигнели до определено място, щурците вече се изпокривали, като оставяли след себе си само въздуха, пронизан от песента им.

* * *

Бащата на Сося, кроткият Зеф Мици, когото не помнели да се е карал или да е ругал някого, всяка вечер замръквал с пламнала глава от онова, което чувал през деня в селото за невижданото разхубавяване на дъщеря му. И така всяка вечер, докато прекосявал пътеката на двора, се заканвал да вдигне голяма кавга и да сложи на мястото… (Ох, но тежките думи, които искал да отправи към дъщеря си, потъвали между зъбите му и никога не успявали да се отронят от устата.) Целият започвал да трепери, усещал как челюстите му се сковават, сякаш някаква скрита сила го възпирала да отправи обидни думи към Сося. Мислите му се обърквали, разпилявали и не можел да ги събере. Чувствал как главата му пламти, празна и размътена, като че ли била изпълнена с пара. По същия начин се разпръсквал и гневът му, както и твърдото решение да вдигне голяма кавга… Само лицето му оставало мрачно и навъсено.

С това лице влизал вкъщи и сякаш домът внезапно се изпълвал с неговата потиснатост. Тази мрачност напълно го обезсърчавала и Зеф Мици вече не знаел поради каква причина искал да се скара на дъщеря си, какво всъщност желаел да й каже…

Обикновено той заварвал Сося да бродира, седнала край газената лампа. Как не се умори да бродира това момиче? После изведнъж избродираното грабвало с красотата си погледа на Зеф Мици и той не можел да повярва, че е сътворено под тънкия връх на иглата. Тази красота го карала да смята, че съдбата на девойката е някъде другаде, далеч оттук. Дори веднъж съвсем несъзнателно я попитал:

— Чеиза ли си стягаш?

Веднага разбрал каква глупост е изтърсил, но нямал сили да я прикрие зад някоя шега.

Сося се изчервила до ушите и крадешком го погледнала учудено.

Зеф Мици не можел да си обясни какво става с него. Дъщеря му била започнала да бродира още от малка. В Катунд това се смятало за признак на женственост за едно момиче и било доказателство, че ще стане добра домакиня и съпруга. Той винаги се радвал на желанието и способността на Сося да бродира. Щяла по-лесно да си намери късмета. И сигурно щяла да сполучи. А сега именно това, че ще има добър късмет, отваряло необяснима рана в душата му. Единственото, което осъзнавал било, че не трябва да споделя с никого, дори с жена си, тези свои терзания. Особено с жена си. Трябвало много да внимава, за да не събуди някакви подозрения. Дори и това свое желание, да запази всичко в тайна, не можел да си обясни, както не можел да си обясни празнотата, която щяла да остави наоколо девойката, когато напусне дома им. Само съзнавал, че мъката му е съвсем различна от тази на стар баща по единствена дъщеря.

Това било някаква мъка, която постоянно нараствала, но оставала все така неопределена и той винаги по един и същи начин се утешавал. Понякога внезапно го завладявало тайното желание да приближи дъщеря си, да я целуне по челото и хиляди пъти да похвали златните й ръце. И кой знае колко пъти би го сторил, ако ведно с желанието не идвало и известно просветление, че това не е редно. Той стигал до заключението, че подобно нещо е прекалено за един баща. Щом се приберял, обикновено искал веднага да му сложат вечерята, ядял бързо, макар и трудно да преглъщал, сякаш нямал друг начин да изрази пред жена си и дъщерята своята нервност, и без да им пожелае лека нощ, се отдалечавал в ъгъла, където било неговото легло.

Докато се хранел, през цялото време крадешком наблюдавал лицето на Сося, което сякаш поглъщало цялата светлина на газената лампа и после я разпръсквало наоколо като отражение на сребриста луна. Зеф Мици не можел да разбере дали се гордее или наистина се дразни от бързото и неочаквано разхубавяване на дъщеря си. Чувствал, че нейната красота го привлича с някакво магическо излъчване, затова бързо се отдалечавал към своя ъгъл, защото ако останел още малко, не би удържал на изкушението да я приближи, стъпвайки на пръсти, а по никакъв начин не желаел да изплаши веселите птици и пъстрите цветя, върху които като малки звезди блестели капките роса, избродирани от Сося. Птиците и цветята сякаш изплували от големите й очи и заемали място върху бялото платно. Той се страхувал да не изплаши очите й. А приближал ли, бавно би я целунал нежно по челото. Той непрекъснато си повтарял наум, че ще я целуне по челото, и то леко, сякаш с това искал да се противопостави на някакъв вътрешен глас, който му нашепвал нелепи неща. После на всяка цена щял да я благослови. Една благословия за ръцете й, друга за очите й, и трета… И след това какво щяло да остане от цялата онази враждебност, натрупана през деня? Той бил убеден, че ако не прояви сдържаност, на следващия ден щял да се срамува пред цял Катунд.

В мрачния ъгъл, където спял съвсем сам (жена му била разбрала, че в такива мигове той не търпи никого край себе си, затова стояла до късно, седнала срещу дъщеря си от другата страна на лампата, като кърпела или плетяла мълчаливо чорапи), Зеф Мици си блъскал ума да открие какво така връзва езика му, та не може да каже нито една груба дума на Сося, и накрая заспивал.

И не можел да си го обясни.

„Чедо мое… Чедо мое“ — повтарял си той с усърдието на религиозен фанатик. Това било инстинктивно усилие да убеди себе си, че мисли само така, и не можело да бъде нищо друго. Сося бе негова дъщеря, единственото му дете, преродената му душа, неговата едничка надежда за продължението на рода. „Чедо мое… Чедо мое…“ Но колкото повече повтарял тези думи, толкова повече го завладявало необяснимо презрение към самия него. „Чедо на сатаната“ — избухвал след това. Самият сатана. За негово учудване този несъзнателен изблик на гняв се измествал от объркване, което едновременно предупреждавало и тялото, и душата му, а той изпадал в такова състояние, че нищо не можел да си обясни. Въпреки всичко то му харесвало, защото не изпитвал повече терзания.

Разправят, че Зеф Мици никога не успял да разбере как нито един човек в селото не смята държанието на дъщеря му за непристойно. Дори когато тя внезапно и по такъв странен начин умряла, сякаш да потвърди, че е изживяла мечтания от нея живот през цялото онова лято, и всички искрено я оплакали, Зеф Мици отново сметнал тази скръб за естествено съжаление към младостта на девойката. По никакъв начин не искал да хване вяра, че може да има нещо съвсем различно. Въпреки това не изразил пред никого своите съмнения. А може би не му останало време. С падането на първите есенни дъждове, които сложили край на ужасната жега, той починал, без да разбере дали дъщеря му наистина ги е опозорила, или не. За себе си знаел, че е изпаднал в грях. А поради това, че главата му непрекъснато била размътена, не можел да определи какъв грях е сторил или просто не искал да го приеме за грях. Но както и да е, разкаянието на грешника облекчило много дните му, докато гаснел в постелята, и му дало смелост спокойно да посрещне смъртта.