Директорът на предприятието другарят Джанков идваше често в Димитровград. Понякога с главния счетоводител или с началника на плановия отдел проверяваха как вървят нещата при нас в „Москва“. Преди седмица пак беше дошъл и предложи да останем двамата в канцеларията, искал нещо да ми каже.

— Петров — започна той, — повикаха ме в окръжния комитет на партията и ми казаха, че не са доволни от обслужването и състоянието на ресторант „Аида“ в Хасково, не са доволни от работата на другаря Радичев. Предложението е да бъде освободен и на негово място, освен някои кандидати, които вече е имало в Хасково, предложиха да проведа с тебе един разговор и да си помислиш по този въпрос. Пак ще разговаряме, ти си помисли — и се разделихме.

За Радичев знаех, познавахме се. Беше партиец. Жена му също беше партиен член и председател на окръжния съвет на жените. Веднъж една съветска героиня, гостуваща на Хасково, дойде в Димитровград, за да й бъде показан първият социалистически град и Химкомбинат „Сталин“. Беше придружавана от един от секретарите на ОК и от другарката Радичева. Секретарят на градския комитет на партията в Димитровград Георги Славов им даде обяд в нашия ресторанта. Аз трябваше да посрещна гостите и да организирам престоя и обяда им.

Говорихме с Петя по възможността, която се откриваше пред мен. И на двамата ни се струваше, че няма да се осъществи това преместване в Хасково. Откровено да призная, не ми се ходеше в Хасково, макар че „Аида“ — хотелът и ресторантът — беше представителен комплекс в окръга.

Вече бях споменал, че окръжните ръководители водеха гостите си в „Москва“ в Димитровград. Междувременно имах среща с директора на Балкантурист в Пловдив Запрянов, който ми предлагаше да отида в Пловдив и да стана комплексен управител на тамошен представителен комплекс. Но нещата бяха в процес на преговори.

И така, животът си продължаваше в Димитровград. Валка вече беше ученичка в първи клас, Славейка — в седми, беше отличничка. И бяхме решили, че след седми клас Славея ще кандидатства за немската гимназия в Хасково. Имаше руска и немска гимназия там, ръководните другари записваха децата си в руската гимназия. Аз не се притеснявах нашата дъщеря да бъде в немската. И за двете гимназии имаше много кандидати и затова освен конкурсните изпити по български език и математика успехът от завършения седми клас трябваше да бъде отличен.

Училищата в Димитровград бяха добри. Там учеха децата на млади семейства, дошли от цяла България. Имаше олимпиади особено по математика. Там беше истинската показност на знания, на чисти детски амбиции, реален критерий за нивото на учителя и ученика. Тези показатели се отчитаха открито и в заседанието на учителския съвет на родителските срещи, и в часа на класния ръководител. Нашето семейство не правеше изключение по тези въпроси. Бяхме грижовни родители, обичахме много децата си, но бяхме последователни и категорични по отношение на училището и поведението им там. Разбира се, не сме имали никога проблеми с тяхното учене.

* * *

Един предобед Джанков се обади по телефона от Хасково и ме извика в управлението. Там беше и Делчо Николов, кметът на Хасково. Той често идваше с гости в ресторант „Москва“, разговаряхме и с него наистина се чувствах спокоен. Той беше слънчев, широко скроен човек, за всяко нещо намираше подходящото обяснение. Делчо погледна последователно директора и мен, помълча и каза:

— Петров, този разговор е по мое предложение. Сега сме само тримата и мисля, че ще намерим начин за решим този въпрос. Другарят Джанков каза, че отказваш да приемеш ръководството на „Аида“. Обясни също, че ти не си партиен член и не може да ти постави партийно поръчение. Разговарям с теб не като кмет на Хасково, а като приятел. Поканата към теб за тази длъжност е следствие на няколко обстоятелства. Първо, „Аида“ като представителен хотел и ресторант се намира в много лошо състояние и затова ние от окръга водим гостите си в ресторант „Москва“ при теб в Димитровград. Второ, за да придобие „Аида“ нивото на ресторант „Москва“, е необходимо да бъде поета от компетентен като теб човек. Кандидатите от Хасково са партийни членове, защото длъжността комплексен управител в системата на „Балкантурист“ е номенклатурна бройка на окръжния комитет на партията. Ти не си партиен член, но комитетът е решил ти да бъдеш назначен, защото си специалист. Това е оценката на окръжния комитет. Отказът ти към тези инстанции, които ти правят такава оценка, най-меко казано, е необмислен. И последиците от такъв отказ ще бъдат непредвидими, без да си мислиш, че ти извивам ръцете или те заплашвам. Ти си разумен човек и достатъчно разбираш нещата. Това мога да ти кажа. Другарят Пандо Ванчев ми каза, че жителството не е проблем, жилищният въпрос ще ти бъде решен. И ако имаш предвид и някои други условия, можеш да ги кажеш. Но днес трябва да решим въпроса. Досега имаше достатъчно време да си помислиш.

Слушах внимателно това, което каза Делчо Николов. По-откровен разговор не бих могъл и да предположа. Погледнах към Джанков, той беше кротък човек, седеше във фотьойла като пред олтар. Погледнах Николов — с вдигната глава ме гледаше право в очите и без да мигне, ме попита:

— Приемаш ли да бъдеш управител на „Аида“, да или не?

Без да отместя погледа си, казах:

— Да, приемам.

Делчо се засмя, стана, подаде ми ръка, стисна моята и каза:

— Благодаря ти, доволен съм, че си ме разбрал правилно.

Заповедта ми беше издадена от 1 април 1971 г. Чувствах се като в безтегловност. Бях наясно, че ще напуснем Димитровград и макар да сме имали намерението да отидем в друг град, особено заради децата, защото въздухът тук е много лош, сега трябваше да го направим. Въпросът беше решен.

През тези дни в главата ми се въртяха много въпроси — какво ми даде Димитровград, какво му дължах? Тук започнах работа, без да я избирам, но бях наясно, че трябва да започна. Тук, в този град, създадохме и изградихме с Петя нашето семейство. Досега не сме получили нищо даром от никого, всичко, което сме постигнали, е било на малки хапки, с много труд и търпение. В тези години имаше падане и изправяне в буквален и преносен смисъл. Сега се чувствахме добре, стъпили на краката си. Разбира се, не казвахме, че Димитровград е бил само едно убежище, напротив — тук имахме толкова ценни спомени, тук се родиха децата ни. И сега, когато напусках този град, не се чувствах гузен, бях честен през всичките тези години, не съм хленчел пред вратата на никого.

След два дни с Петя бяхме гости на ресторант „Москва“. Бяха организирали моето изпращане. Беше подготвено много добре, целият персонал се събра в ресторанта, имаше коктейл, наздравици, пожелания, хубави думи от ръководството и персонала. Направиха ми много подаръци и се разделихме.

Приемането в „Аида“ продължи няколко дни, представиха ме на персонала и работата започна. Последният автобус от Хасково за Димитровград беше в 23 часа, с него се прибирах при семейството. Сутринта пак с автобуса — за Хасково. Началникът на отдел „Просвета“ към Градския съвет в Хасково ме покани в съвета и ми каза, че откриват нова детска градина в центъра на Хасково. Ако желаем, Петя ще бъде назначена готвачка в градината. Това беше обещал Пандо Ванчев — председателят на Окръжния съвет. Разбира се, приех. И така Петя също веднага започна работа. Сутрин с първия автобус тръгваше, работното й време започваше в 6 ч., за да се подготви закуската, докато дойдат децата в градината.

Славейчето беше в немската гимназия в Хасково. Първата година беше задължително всички деца да бъдат в пансиона на гимназията. Беше много добре уредено — по две деца в стая, прекрасна столова за хранене, дежурни възпитатели през нощта. И така всеки от семейството ни беше застанал на своето място. Валка беше в Димитровград. Сутрин сама ставаше, приготвяше си закуска и отиваше на училище. На обяд се връщаше, обядваше, подготвяше домашните и излизаше пред блока, където, сложила ръчички зад гърба, опрян на стената, гледаше уличката от първи блок, откъдето майка й си идваше от работа.

Срещу нашия апартамент на първия етаж живееше семейство, по-възрастно от нас. Веднъж кака Минка заговорила загрижено Петя, която се връщала от работа:

— Слушай, бе, Петя, като сте винаги всичките в Хасково, вземете и това дете при вас, сърцето ме боли да го гледам всеки ден как те чака да се върнеш от работа. Много пъти я моля „Валка, ела у нас, докато дойде майка ти“. Но не иска. „Аз ще си я чакам тук“. И толкоз.

* * *

Откъм фасадата на хотела и ресторанта имаше разширение на улицата като площад. Въпреки че имаше знак, хората продължаваха да паркират там коли. Милиционерите кога глобяваха някого, кога за някоя кола се правеха, че не виждат, защото е на някого. Тогава имаше малко частни коли и се знаеше на кого е колата. Един ден споделих с директора, че това място може да стане прекрасна тераса за сервиране. Обсъдихме с архитекта Бояджиев. Делчо Николов смело подкрепяше такива идеи. Изпрати главния архитект на съвета и той маркира мястото като прилежаща част на комплекса. Бояджиев направи проекта и започна строителството, за лятото терасата трябваше да бъде готова.

Като зестра към ресторанта бях приел, без да се описва в приемателните отчети (шегувам се), една компания от шест-седем човека постоянни клиенти. Основната фигура беше бай Манол — доайен на Хасково, адвокат, журналист, дори главен редактор на местния вестник известно време. При него е започнал като млад журналист Димитър Добрев. След това той пък става главен редактор на „Хасковска трибуна“. Компанията на бай Манол беше компетентна по всички въпроси. Там бяха председателят на окръжния съд Гогов, понякога адвокатът Владо Дамянов, Джими, Муртата, бай Георги шивачът и Ончо.

Това беше и първата комисия, която се произнесе за идейния проект на терасата. Подхвана се коментар като точка първа още на сутрешното кафе в ресторанта. (Ресторантът сутрин от 7 до 10 часа поднасяше закуска на гостуващите чужденци в хотела). Пръв започва председателят на Окръжния съд:

— Какво си въобразява този Петров? Ще седна аз на тази тераса да си пия ракията и ще ме гледат хората от площада чак от паметника!

Не пропусна момента и бай Георги:

— Как си го представяте това бе, Петров? Тук на терасата да седнем, ще ни направят за посмешище пред хората.

Казвам им:

— В Европа на тротоарите, където има заведения, са поставени маси със столове и се сервира. Дано останалите хора в Хасково да приемат терасата като приятно място — и си тръгнах.

Чувам зад гърба си:

— Кой го измисли тоя да дойде тук, нямаме ли си специалисти в Хасково, та баш от Димитровград ни пратиха човек.

Имаше големи търкания между Хасково и Димитровград. По това време такова мърморене се чуваше непрекъснато. Трябваше търпеливо да понасям подобни хапливи думи. Не беше лесно да проявявам воля за живот, за оцеляване. Трябваше да предразположа тези хора да ме приемат и да им е приятно, когато идват в ресторанта. За мен беше разбираема характерната черта на еснафското общество в големия град.

Вечер, когато си отивах с последния автобус в Димитровград и слизах на спирката в квартал Толбухин в полунощ, усещах познатата до болка миризма на амоняк, на сяра — ароматът на моя град. Сега тази миризма ми беше приятна. Като тръгвах бавно към дома по безлюдната улица, си казвах: това наистина беше моят град, градът на нашите деца, те тук се родиха. Но жребият беше направен, бях на тепиха, ударите на гонга отбелязваха точките на всеки рунд, което беше важен показател за моята работа.

Учебната година на Валка беше към своя край. Една вечер се прибрах по-рано. Валя изчака да се доизкажем в поетия разговор и се обърна към нас:

— Другата неделя ще имаме тържество в училище, ще ни дават свидетелствата, нали ще дойдете? Кака също ще си дойде тази събота и неделя от общежитието. Искам да видите какво съм направила сама тази година.

И действително, следващата неделя беше голям ден за нашето семейство. Всички бяхме облечени празнично. Приготвихме хубав букет, който Валка да поднесе на своята учителка. Влязохме в класната стая, родителите се бяха строили прави покрай стената и прозорците. Децата бяха възбудени — какви ще са свидетелствата, каква ще е оценката. След това децата изнесоха програмата, другарката Ганева, учителката на Валя, която беше и начална учителка на Славея, застана пред учениците, бавно огледа редиците им, след това — родителите, и след няколко хубави думи започна да поднася тържествено свидетелствата на учениците, като казваше на всяко дете по нещо. Валка беше една от първите — чу името си и отиде с букета пред учителката си. Ганева взе свидетелството на Валка от бюрото си и се обърна:

— Валентина, ти беше през цялата година отлична ученичка, макар че винаги ти казвах „И още, и още!“. Така се казва на ученици, които имат още възможности. Доколкото зная, другата година ще бъдеш ученичка в Хасково, надявам се да продължиш да се учиш така добре, желая ти здраве и отличен успех!

Валка благодари и поднесе букета на учителката си. Когато си сядаше на чина, погледна към нас, кимна, усмихна се и седна. Все едно мълчаливо ни каза: „Видяхте ли, справих се“.

В „Аида“ имах много въпроси за решаване. Винаги ме преследваше мисълта, че ония в големите кабинети в Хасково си казват: „Да видим сега какво ще направиш, нали затова те предпочетохме. Обидихме наши другари, които бяха кандидати за твоето място“. Следователно, още от първия ден си имах врагове — тези, които са били кандидати и може би се надяваха да сгреша някъде. Но пропъждах бързо тези мисли, защото усещах, че ми пречат и демобилизират.

* * *

Един ден наредих на салонния управител Грозю Малчев да премери квадратурата на двете зали в ресторанта и да ми я представи. Разглеждах нормативния документ за категоризацията на ресторантите и изискванията за съответната категория. Ресторантите „Аида“ и „Москва“ в Димитровград бяха екстра категория. Интересуваха ме изискванията за квадратурите в „Аида“ — колко двойни маси се полагат, колко за двама и за четирима души. За категорията на ресторанта се полагаше 1.60 кв. метра площ на стол, така и беше направено.

На следващия ден отидох в мебелния завод „Никола Терзиев“ и поръчах съответния брой маси за двама и 6 кръгли маси за 6 човека в ъглите на залите. След една седмица бяха готови, директорът на завода беше познат — син на касиерката на нашето предприятие. Междувременно бях поръчал железни поставки за кашпи с живи цветя. Разговарях и с един техник от предприятието към съвета Паркове и градини и дадох поръчката.

Когато цветята бяха готови, един следобед заедно със сервитьорите и салонните управители (беше назначен още един салонен управител — Цвета Тодорова), аранжирахме новите маси и цветарниците. Обстановката се промени, стана по-уютно. Преди вечерната работа на оперативката със сервитьорите и майстора на смяна — традиция от ресторант „Москва“, която внедрих още от първите дни, наредих на сервитьорите под ръководството на салонните управители, на масите да се настаняват толкова гости, колкото столове са определени. Ще се спре категорично вземането на столове от други маси и събирането по десет човека като на седянка. Ако не се спазва изискването, няма да се сервира на цялата маса.

Това даде още един повод за скандал с бай Маноловата компания. Повикаха ме чрез салонния управител, отидох на масата им, седнах при тях и обясних, че това е изискване от нормативни документи и е за доброто на клиентите. Големи групи правят резервация предварително с уговорено меню и ще им бъде приготвена такава маса. А така събиране на 7–8 човека на кафенце и хубава приказка, не става. Това не е хан, това е заведение с категория „екстра“ и тази категория се отстоява с голяма издръжка, дори с много големи разходи. Няколко души едновременно заявиха:

— Това няма да стане, ние сме редовни клиенти на „Аида“, така е било досега. И при предишните двама управители беше така и сега така ще бъде.

— Изборът е ваш — казах и станах от масата.

На масата не бе сервирано и това беше новината или по-скоро клюката на деня.

Делчо Николов се обади по телефона и ме покани в кабинета си в съвета. Отидох. Из пътя си мислех да не съм прекалил и вече да има оплакване. Кметът ме прие сърдечно, излезе иззад бюрото си. Посрещна ме, ръкувахме се, покани ме и седнахме на фотьойлите. Секретарката влезе и кметът нареди да приготви две кафета.

— Вчера като идвах след обяд в съвета — каза Николов, — влязох в ресторанта. Потърсих те, Грозю ми каза, че си отишъл до управлението. Възхитен съм от аранжировката на салоните, цветята, кръглите маси в ъглите. Само така! Днес обаче те помолих да дойдеш при мен по друг въпрос. Научих, че една „елитна“ група е вдигнала кански оплаквания от въведените от теб правила да не се събират като врабци на лайно. Знаеш за кого става въпрос. Поздравявам те за това твое нареждане. Няма да се страхуваш, че в тази компания са адвокати, журналисти, пък дори и председателят на Окръжния съд. Ресторант „Аида“ е представителният ресторант на окръга, за такъв ред искахме да дойдеш в Хасково. Винаги можеш да разчиташ на моята подкрепа. Сигурен съм, че ще успееш и „Аида“ ще стане като „Москва“.

Следобед, преди да започне вечерната работа, директорът дойде в ресторанта и не пропусна да отбележи, че новата аранжировка на салоните му харесва много. Разказах му кои хора ми се сърдят и не идват в ресторанта, а отиват в ресторант „Република“ — също голям ресторант към нашето предприятие. Джанков беше кротък човек, такива конфликти го притесняваха, помълча и каза:

— Тази компания си я помня открай време в „Аида“, чувстват се като у дома си. Те пак ще се върнат, тук са свикнали. И се помъчи да проявиш търпимост, докато свикнат с реда ти. Дойдох за друго. Утре ще ни посети генералният директор на управлението на Балкантурист в София. Вероятно ще обядваме при теб. Има още един човек с него, Илия Чакалски. Веднъж му казах, че си в „Аида“. Разбрах, че с него се познавате още от бай Недьово време, преди да отидеш в материалното производство.

Тази новина за Илия Чакалски дойде като манна небесна. Бях разговарял с главния счетоводител да купи нови столове, пътеките бяха износени, но той само вдигна рамене и каза:

— Нямаме планирани пари и засега не можем да си позволим такъв разход. Ще мисля по въпроса.

Но и досега не ми беше казал какво е измислил. В „Москва“ се правеха много реконструкции и се познавах много добре с директора на инвеститорската дирекция в Балкантурист Дако Еревинов. Дирекцията отговаряше за строителството на нови обекти в цялата страна. За управлението на Балкантурист в София отговаряха две институции — Комитетът по туризъм с председател тогава Петко Тодоров и Генералната дирекция, на която генерален директор беше Илия Чакалски.

С Чакалски се познавахме още от първите ми години в Димитровград. По негово решение беше изпратен бай Недьо в „Москва“ като специалист, за което вече разказах. Спомням си първия ден, когато го доведе. Отиде в градския комитет да разсее недоверието към назначаването на един капиталист за управител на представителния комплекс в Димитровград. Като се върна от комитета заедно с един от вторите секретари, обядваха с бай Недьо. След края на обеда Чакалски и бай Недьо дълго разговаряха в канцеларията само двамата. Управителят ми се обади по телефона в ресторанта и нареди да се приготвят три кафета, да се сервират в канцеларията и аз да отида при тях. С влизането ми разговорът секна. Чакалски се обърна към мен, попита откъде съм, образованието ми и добави:

— Това, че си решил да работиш в този бранш, провървяло ти е, че ще работиш при такъв голям специалист. Това, което ще научиш от другаря Тихолов, в института няма да можеш. Всичко зависи от теб.

Така се запознахме с Чакалски. След това сме се виждали много пъти.

За туризма като отрасъл в Централния комитет на БКП тогава отговаряше Живко Живков. При него отишъл някой от съветското посолство, а може и да е бил посланикът на братския Съветски съюз с оплакването на съветски туроператори в посолството, че съветските групи са настанявани в не толкова луксозни хотели, в каквито се настаняват западните туристи.

Живко Живков много се изненадал и уверил гостите си, че ако има подобни грешки, веднага ще бъдат отстранени. Наредил да бъде повикан Петко Тодоров — председателят на Комитета по туризъм. Тодоров обяснил, че изпълнява програмата, съгласувана с правителството.

— Представил съм пред правителството възможностите на туристическата ни база и на това основание ми е поставена задача колко валута да постъпи в държавата по първо и по второ направление. Това е държавна стопанска политика. Аз съм стопански ръководител и изпълнявам държавната политика.

Живко Живков не издържал повече и заявил:

— Ти си длъжен най-напред да изпълняваш политиката на партията, а не над нея да слагаш стопанските въпроси. Повече председател на Комитета по туризъм не можеш да бъдеш. Свободен си.

Когато излязъл от сградата на Централния комитет, Петко Тодоров видял, че неговата кола не била вече на паркинга. От охраната му казали, че тя е заминала преди няколко минути.

След него се изредиха много председатели. Оттогава неволно наблюдавах ръководните места в Димитровград. Разбрах, че директорите, заместниците, главните инженери, началниците на отдели, началниците на цехове, директорите на най-малките промкомбинати, председателите на ТКЗС, председателите на съвета, кметовете, секретарите, още и още — до директори на детски градини — на тези длъжности могат да бъдат само партийни членове. Градските и окръжните комитети работеха като яйчари — този, дето изкупува кокоши яйца, има една ламаринка с дупка. Ако яйцето премине през дупката, да заминава, за него си има хора, а тези големите, които не минават през халката, подлежат на разпределения. Големите разпределяни яйца бяха скритите метастази, които след години проядоха целия държавен организъм.

Чакалски пристигна и изненада всички със сърдечното си държане към мен. Подкрепи всичките ми идеи и заяви:

— Петров, за тези проблеми, които имаш, нещо друго ако възникне, ще се обърнеш към Поптодоров от инвеститорската дирекция в София. Вие се познавате. Той отговаря за обзавеждането на всички нови комплекси, които строим в страната. Желая ти успех!

Така се разделихме с Чакалски и си отворих една вратичка да си решавам по-малките проблеми с Поптодоров.

* * *

Дадоха ни апартамент, малък двустаен до казармата в началото на квартал „Орфей“. Да се настаним временно. Нямах друг избор, приех този вариант. Отидохме с Петя, видяхме апартамента. Имаше си недостатъците, освен че е малък, през един блок оттатък имаше циганска махала, но затова че ще бъдем временно в този апартамент, приехме решението.

И понеже споменах за циганите, веднъж неволно слушах какво казва бай Манол на двама цигани, застанали пред ресторанта, обидени, че портиерът бай Дончо не ги пуска вътре.

— Имате си кръчми в квартала, там си правете моабетите, защото малко като пийнете и са готови скандалите — викаше портиерът, но циганите продължават да спорят с него.

— Нали и ние сме хора бе, бай Маноле, и ние искаме в хубавото, обърнаха се към бай Манол те.

Но бай Манол беше живата история на Хасково.

— Слушайте какво ще ви кажа на вас. Трябва да се организирате всички цигани в Хасково и на всяка годишнина да ходите на гроба на кмета на Хасково. В Хасково е имало германски войски. Германският комендант забелязал, че в центъра понякога се мяркат едни такива ваклички, разбрал, че са цигани и попитал кмета: „Много ли са тези цигани в града и ако имате проблеми с тях, кажете ми. Само за 24 часа на гарата ще пристигне една влакова композиция, до един от целия окръг ще ги изпратим където им е мястото“. А мястото било в концлагер. На кмета му полазили тръпки по гърба, как ще издаде такава смъртна присъда на толкова народ. Нищо че са цигани, и те са хора. И казал на коменданта: „Слушайте, хер комендант, те са добри, кротки хора, много са работливи и хората ги вземат за някоя непривлекателна работа, за чистене. Добри хора са, на никого нищо лошо не са направили. Моля ви, оставете ги да си живеят, ние сме си свикнали с тях“. Приел комендантът това обяснение на кмета и така сте си останали и досега. Ако не беше казал това тогавашният кмет, германецът щеше да ви очисти от окръга като троскот, зрънце нямаше да остане от вас. Така че ходете на гроба му и го целувайте. Разкажете на вашите хора в махалата да знаят това чудо, с което сте се разминали…

Пренесохме част от покъщнината ни от Димитровград, настанихме се в новия апартамент и се приключи с пътуването по автобусите. Вече бяхме станали хасковлии. Когато се срещнехме понякога с някой познат от Димитровград в Хасково, той бързаше да ми каже „Е, друго е сега в окръга, в големия град. Оттук се командва целият окръг“. Това „другото“ не поисках да го почувствам, но не ме притесняваше. Имах семейство, две хубави деца, трябваше да създам семеен климат, където ще се формират и възпитат тези деца. Всичко друго бе работа, компромиси и търпимост.

Проведоха се избори за кметове. Преди да стане кмет на Хасково, Делчо Николов беше генерален директор на СМК — Хасково. След изтичане на мандата му, той отново се върна като генерален директор на СМК. Николов беше строителен инженер и в СМК се чувстваше в свои води. Веднъж отидох в кабинета му, бяхме си създали навика да се срещаме неофициално — кога при него, кога при мен. При това отиване разбрах, че има някакви проблеми. Покани ме да седна, нареди на секретарката да направи кафе само за мен.

— Моето кафе ще направиш след малко като свърша една работа.

Проведе два телефонни разговора с някои техници и след 10 минути секретарката каза, че техническият ръководител еди-кой си е пристигнал.

— Да влезе — каза той.

Делчо веднага започна, още като влезе въпросният човек, отначало бавно и тихо със стиснати зъби:

— Минах тази сутрин с колата на твоя обект. Още никой не беше дошъл и какво да видя — кулокранът наполовина е превозен, релсовият път само започнат, днес е четвърти ден — тонът почна да се усилва. — Много добре ти е известно, че нормата за демонтаж, превозване и монтиране на един кулокран е 5 денонощия. Знаеш, че това сме го правили и е практика в нашата работа. Никой няма право да не спазва този режим на работа в СМК — Хасково. Защо закъсняваш, кажи?

Почна човекът да обяснява, че късно му дали прицеп за пренасяне, на един от монтажниците му се случило нещо… Делчо не го изслуша, прекъсна го, стана и се разпореди:

— Не приемам такива обяснения. Утре сутринта в 8 часа искам да дойдеш в кабинета ми и да ми докладваш, че кулокранът е готов за работа. Разбра ли?

— Разбрах — каза техническият ръководител и излезе.

Делчо натисна звънеца и секретарката отвори вратата:

— Сега дай и за мен кафе — разпореди се той. Излезе иззад бюрото и се настани на фотьойла при мен.

— Трябва да идвам и друг път, когато проверявате работата на техническите ръководители. Ей така, за тонус — казах аз. — На този човек въздух не му остана.

Секретарката поднесе кафето и една бутилка студена минерална вода с две чаши. Делчо изпи чашата на един дъх и заговори:

— По друг начин не трябва да се работи. Поне аз така съм работил и така ще работя. А на теб тонус не ти трябва, преди два дни говорих с Джанков и като ми разказва какво си разтрошил кухненския блок. Заместник-главният готвач Митьо Иванов ти поставил въпроса защо не си обяснил най-напред на тях, а после да разпореждаш да се разгражда всичко в кухнята и ти си казал на този готвач „Иди при другаря директор, той ще ти обясни защо се прави това. С него съм обсъдил въпроса, сега ме остави, имам работа“. И той, разбира се, ходил при Джанков. Какво ремонтираш и защо не търсиш моето съдействие?

И аз заразправях за новите си идеи.

Такива бяха разговорите с Делчо — откровени, без задръжки. Имах чувството, че в Хасково поне на този етап само с него мога да споделям всичко.

Беше един четвъртък, Еревинов ми се обади по телефона от Асеновград:

— Днес като си свършим работата в Асеновград, ще дойдем на вечеря при теб и ще нощуваме в хотела. На следващия ден ще си заминем за София.

* * *

Дако Еревинов имаше собствен мерцедес. Със себе си водеше ВиК-инженер, строителен и още един по обзавеждането. Пристигнаха, настанихме ги в хотела. Джанков нареди на администраторката да не ги регистрира, което значи, че няма да плащат нощувката. С тези хора аз се познавах още от Димитровград, когато в „Москва“ правехме реконструкции и модернизации.

Директорът на дирекцията инж. Еревинов беше много ерудиран човек. Няколко години бе ръководил строителство в чужбина. Когато след вечерята останахме само с него, той ме попита какви проблеми имам. Разказах му за срещата с Чакалски, какво съм поискал и ми е помогнал. Но в залите има много неща да се правят, имаше и бар в мазето на хотела, който беше затворен, защото е бил занемарен и са ставали само скандали нощно време. Осветлението беше в много окаяно състояние. Дако ме изслуша внимателно, предложи да отидем в неговата стая в хотела, изкара бутилка уиски от чантата и каза:

— Сядай, стари приятели сме с теб. И освен че ти си инициативен човек, зная също, че си безпартиен като мен. На нас са ни добри самарите и там е нашата цена. Ще наредя на Живко, електроинженера, да скицира двата салона и бара — колко броя пендели, стенни аплици и полилеи са необходими и какви модели. Същото осветление сме поръчали в едно софийско предприятие за комплекс „Асеница“. Твоите ще бъдат с отделна спецификация и в отделни сандъци ще бъдат опаковани. Ще ги пуснем за сметка на комплекс „Асеница“. Инженерът по обзавеждане ще погледне състоянието на бара, ще ти изработи едно планче. До седмица ще ти го изпратя, ти само трябва да си намериш тук в Хасково някое дърводелско предприятие, което се занимава с тапицерия. Пари аз ще ти осигуря. Вярвам си разбрал, че няма да казваш на никого за това. Когато всичко сме подготвили, внимателно ще кажеш на другаря Джанков. Той е добър човек, но не иска да поема рискове, няма да му се сърдиш за това.

Допихме си чашите и се разделихме. Прибрах се късно вкъщи, отключих тихо, седнах в кухнята да изпуша 1–2 цигари, преди да си легна, и си мислех. Знаех,че няма признание за всичките неща, които вършех. Дори се правеха, че не са ги забелязали, а може би си казваха „Той е длъжен да го прави, да оцени доверието, което му е оказано от ръководството на Хасково“.

Това дотук беше сложено на едното блюдо на везната, на другото беше семейството ми, милите ми деца, Петя. Не можех да чуя отговора на тази среднощна Темида.

Всичко това съм приемал като моята работа години наред. Разбира се, не мога да не си спомня за вдъхновението, когато всичко мине успешно. Но когато се отчитат завършените неща, постигнатото, чуваш себе си в края на списъка „и други“. След тези всичките години труд, напрежение, компромиси, преглъщане на обиди за несвършеното, това „и други“ остава, но така бе преценил Големият, това не подлежеше на коментар, защото няма желаещи да слушат коментари, нито пък смелчага да коментира. Динамика, динамика, другари, няма време да се хващате за дреболии! Вгледай се в отчетите на петилетките. И когато се навъртят 6–7 такива петилетки, се нанасят в едно удостоверение Образец 30 с ясното и кратко определение „трудов стаж“. Моята пенсия е 150 лв. с увеличенията. Комунистите си знаеха работата, трябваше да се насажда страх в хората — неназован, всеобщ.

Ето, на мен не ми излиза от главата мисълта защо все пак не отидох при бай Петър — партийния секретар, да поговорим за тези пътеки. Той поддържаше линията на партията, а не стопанската политика, както аз разсъждавах (да не повтарям случая с Петко Тодоров и Живко Живков). Ето този страх беше се загнездил и в мен. В това отношение партийните деятели бяха неуморни, те непрекъснато сочеха примери, че където е бил държавният партиен контрол, след една седмица директорът, главният инженер са изхвърляни, че нищо не остава безнаказано. На заседание на Стопанския съвет, когато вземах отношение по някой въпрос, се позовавах на нормативни документи, които даваха възможност да решаваме самостоятелно немалко въпроси в стопанската дейност на комплекса, който ръководех.

Но ако сбъркаш… Знаеш, че обиденият партиен секретар ежедневно върви по петите ти, защото той друго и не прави, и какво — вечерта, когато се прибера вкъщи, преди да заспя за кой ли път преразгледам решението си, което съм взел днес. Виждате ли този страх как е тропосан за всеки като мен без „чадър“, само със значката ГТО („Готов за труд и отбрана“ — Бел.ред.).

Всичко това вървеше успешно, защото имаше структури. Така се създаваха коловозите на цялото общество. Всички, в които страхът намираше препитанието си, се вместваха в този коловоз, дори да им е много тясно, няма да се отклонят от правия отъпкан път.

Но имаше една магия в партийната програма, вкарана във всички отрасли в стопанската дейност на държавата. Това беше социалната програма на партията. Тя се правеше чрез отчислението от печалбата във всички предприятия по тъй наречения параграф СБКМ. По този параграф се събираха много пари в държавата. Определен процент оставаше в сметките на предприятията и там по пътя на натрупването големите предприятия си позволяваха да построяват собствени почивни станции.

През почивния сезон, особено през лятото, освен картите за почивка на профсъюзите на списъка бяха показвани по колко места се отпускат на смяна в собствената почивна база на предприятието. Отпуските се планираха и тези, които желаеха да отидат на почивка, заявяваха и 70% от желанията биваха изпълнявани. За заболели с препоръката на лекаря се осигуряваше лечение в балнеосанаториум. Пари за награди на ударниците при социалистическите съревнования имаше много.

Това беше магията на партията, с която сполучливо се въртеше управлението на държавата и народа в изграденото инерционно мислене, в резултат на което големият пропаганден апарат беше доволен, сияещ на манифестациите по празниците.

И като заговорим за безплатното образование и здравеопазване — това е държавна и партийна политика, която успява да създаде такова мислене в широките народни маси — чувството на благодарност и вяра в държавното и партийното ръководство. Може би културата на потребностите на тогавашното ни общество се е припокривала с управленческата компетентност, която, за съжаление, беше само от редовете на партията и е създавала условията за тази взаимна търпимост — да си припомним случая Мишо и П. Лозев в „Бор“.

Този климат беше създаден с едно решение на всички партийни величия в соцлагера. Първите партийни секретари бяха и държавни глави. На заседанието в Москва при Първия, се четеше само едно евангелие — московското. А желязната завеса играеше своята роля там, оттатък не можеше да се погледне.

През прозореца забелязах, че почва да се разсъмва, казах си: „Другарю Петров, не е зле да си полегнеш тук в кухнята и да си починеш малко. Утре, вече днес, много работа те чака. За тази порция бульон трезве, която изпи, не съжалявай и не се страхувай, отвън никой не те е чул, когато мълчаливо си говореше“. Има една стара приказка — човек се учи, докато е жив. Затова учи се, учи се, все някога ще ти потрябва наученото.

* * *

Учебната година беше започнала. Славето вече си беше вкъщи. Общежитието в немската гимназия бе задължително само през първата година. Валка беше в трети клас, учеха двете в детската стая. Сутрин бързаха за училище, а ние с Петя бързахме за работа.

На пръв поглед всичко вървеше нормално. Училището на Валка „Иван Рилски“ бе едно от най-добрите в града. Валя споделила със Славея, че имали събрание на пионерската организация в техния клас за избиране на председател на класа и заместник. На събранието Валка била избрана за председател на тяхната организация, а за заместник — едно друго момиче. Приключили събранието и през междучасието децата излезли на двора на училището да играят. На павилиона си купували някакви закуски като във всяко училище. Звънецът бил и децата се прибрали по стаите. Момичето, избрано за заместник-председател, споделило с някои деца, че другарката му казала през междучасието, че тя ще бъде председател, а Валя заместник. И докато да влезе учителката в стаята, децата се разжужали, недоумявали, коментирали. Едно момиче станало и попитало учителката, когато влязла:

— Другарко, на събранието нали избрахме Валя за председател и Пенка за заместник, а сега разбрахме, че Валя ще бъде заместник, а Пенка председател. Защо, нали ние ги избирахме?

Учителката не очаквала такъв въпрос и се получило неловко положение. Тя се помъчила да потърси подходящо обяснение, видяла, че в стаята е настъпила тишина и децата я гледат и чакат отговор.

— Знаете ли… Има някои неща, които вие не знаете, но трябва да се имат предвид. Родителите на Валя не са партийни членове и затова тя ще бъде заместник-председател.

Валка е в трети клас, нейните детски разсъждения не могат да определят какъв сериозен фактор е дали родителите ти са партийни членове или не, в каква степен повече притежават човешки добродетели и трудови способности партийните членове от тези, които не са. Неизбежният отговор на учителката неминуемо мачка детското самочувствие, утвърждава едно декласиране, за което обяснението е неразбираемо.

Монтирахме новото осветление. Възникна обаче проблем със столовете от Шумен. Имаше много лоши мъгли и шофьорите избягваха дълги курсове. Една сутрин директорът на завода в Шумен се обади с облекчение в гласа, че техен шофьор се е съгласил да докара столовете, защото имал син войник в хасковското поделение — така, за празниците, да донесе нещо на сина си и да се видят. Колата пристигна около 22 часа, човекът беше капнал. Очите му бяха силно зачервени от напрежението, имало много мъгла. Казах му как да паркира колата, за да може след приключване на работата персоналът да разтовари столовете и да зареди салона с новите пътеки, новите столове, с новата аранжировка на масите и цветарниците. Действително се получи много тържествена обстановка за Новата година.

Много хора започнаха да търсят куверти. Сервитьорите ми казаха, че в други години не се продавали всички куверти и на голяма част от масите настанявали своите семейства. Разбрах, че заради тези хора години наред точно на Нова година ресторантът е бил в такова състояние — почерпени сервитьори със семействата, някои готвачи с бялата престилка излизат от кухнята и идват на масата при близките си за наздравица. На обедната оперативка разясних на хората, че такова новогодишно празнуване повече няма да има.

Коментарът на персонала пред клиенти и колеги от другите ресторанти, че само аз разрешавам продажбата на кувертите, заинтригува подбраното общество в Хасково — лекари, адвокати, немалко големи предприятия имаше в Хасково, работеха млади семейства, инженери, икономисти и в действителност ресторантът беше резервиран, а кувертите продадени на много интелигентни компании — семейства, които разбираха от хубавото и щяха да оценят посрещането на Новата година.

На 31 декември на обяд ресторантът не работеше. Трябваше да се подготвят салоните според това как са продадени местата. Барът също беше подготвен и резервиран. Менюто — разкошно. Бях поръчал специални картички със снимки на комплекса и новогодишни пожелания и ги изпратих на директорите на големите промишлени предприятия в Хасково — Месокомбината, Винпром, пивоварния завод, завода за безалкохолни напитки, Търговия на едро, Кооперативния съюз. Аз контрактувах с тези хора.

Новата година наистина беше добре посрещната, гостите — доволни и в първите седмици след празниците можеха да се чуят оценки и коментари на много авторитети в Хасково. „Авторитети“, казах… защо пък се спрях на тази дума? Може би е много неподходящо да се етикетират много от тези хора, които поздравих с картички за Нова година, и много други, които правеха и тепърва щяха да правят оценки на моята работа. Имаше, разбира се, и авторитети като доц. доктор Мазгалов — завършил медицина във Виена. Той беше не само специалист педиатър, но и интелигент с широка култура. Друг авторитет бе Делчо Борисов — добър кмет на Хасково. Тази оценка съм слушал от компетентни хора в града. Освен това той бе и добър генерален директор на СМК, строителен инженер с много широка палитра в строителната дейност. Умееше да работи с хората, ерудиран, широко скроен човек.

Авторитети за мен бяха бай Вакрил и бай Недю Тихолов в Димитровград. Двамата бяха представители на две обществени формации — единият партизанин, другият собственик на хотел и ресторант „България“ в София. И въпреки големите различия в тях имаше нещо общо — човещината.

През 60-те години, когато бях в Димитровград, Пеко Таков беше министър на вътрешната търговия. От градския комитет на партията бе организирана среща в театъра с представители от търговските предприятия в Димитровград, театърът беше пълен с народ. Аз също бях там. Пеко Таков бе голям оратор, в анализа, който направи тогава за търговията като дейност и потребители, запомних две неща, които досега не съм забравил. Той каза следното:

— Като търговски работници не трябва никога да позволявате ръстът на културата на потребностите да изпреварва ръста на културата на предлаганото от вас. Ако запазите това съотношение, клиентите винаги ще намерят при вас и още нещо, освен това, което са търсили. Тогава те ще бъдат доволни и вие няма да имате проблем с изпълнението на плана. Знам, ще ми кажете — на нас гледат като на крадци. Възможно е такова мислене в някои хора. Крушка без опашка няма. Все някъде има търговец, който е допуснал нещо, следователно трябва да се борите за недопускане на такива случаи. Но в нашето общество не се краде само от търговските работници. И ние, там в София, имаме с какво да се борим като вас. Защото имаме и такива случаи, без да са на търговски работници.

Поклони се и седна. Всички в салона станаха прави, ръкопляскаха, споглеждаха се един друг, доволни от това, което каза министърът. За този човек съм съхранил спомена като за един заслужил определението „авторитет“.

* * *

През почивните дни си ходехме на село, особено през лятото. Моите родители бяха щастливи хора. Майка ми ще каже на баща ми:

— Петре, ще ми хванеш две пилета — едното сега ще наготвя, а другото утре ще го направя тавалък.

Това значи нещо специално, направено с ориз или със зеленчуци, картофи, но може би затова че се прави в кръгла медна калайдисана тава, се нарича тавалък, от тава. И като си вършиш нещо из двора, усещаш как ухаят нейните гозби.

Отивах и до ресторанта да взема бира и нещо безалкохолно, но не можеше да се откаже на хората — току разместят столовете, сложат още един до масата и ще кажат: „Седни за малко при нас, да си кажем нещо“. Сядам, поръчвам по бира, казваме си „Наздраве!“ и питам:

— Какво ново в село? Как върви текезесето?

— Точно това искаме да ти кажем — започва един от компанията. — Знаеш, първите години текезесето приключваше годината по 20 стотинки трудоден и натурално даваха — било то жито или царевица. Сега вече се поправихме и му хванахме чалъма да си организираме нещата и последните няколко години приключваме по 5, по 6 лева на трудоден, а в кравефермите — по 8 и 10 даже. Има семейства, дето ходят 4–5 човека всеки ден на работа в полето, свят пари вземаха. Оправиха се хората, халал да им е, с труд е изкарано.

— Добре — казвам, — нямате проблеми.

— Сега ще видиш нямаме ли проблеми — започна друг. — Миналата седмица по радиоуредбата три дни по пет пъти и повече даже правиха съобщение, че ще има общо кооперативно събрание. Присъствието — задължително. Дойдоха хората на събранието и избраните насядаха в деловия президиум, дето му казват: един от Градския комитет на партията в Харманли, един от отдел „Земеделие“ към Градския съвет в Харманли, нашият председател, агрономът и партийният секретар — той водеше събранието. И какво мислиш изплюха? Щели да обединяват текезесетата в Харманлийската околия и това обединение щяло да се казва АПК (Аграрно-промишлен комплекс) с управление в Харманли. Не само АПК, ами АПК с индиго. Селата, които са от левия бряг на Марица, са АПК Север, а тези, които са от десния бряг — АПК Юг. Иди му хващай края — куче влачи, диря няма. Ставаха хората, обясняваха, че така сме си добре, няма никъде в землището ни пустеещи земи, всичко е разорано и се работи. Но не искат да те разберат. Три пъти поставяха въпроса на гласуване и трите пъти се отхвърли предложението, но те си продължават на тяхното. И накрая председателят стана и каза „Другарки и другари, каквото и да говорим, не можем нищо да променим. Въпросът е решен отгоре, да считаме, че е приключен. Закривам събранието“. Пеньо, дето пише протокола, каза на другия ден, че е записано „След дълги разисквания накрая събранието прие единодушно предложението“. Ха, кажи ни сега, ако ти си на нашето място, какво ще направиш?

Знаех за образуването на АПК. Дори знаех една подробност — при приемането на решението за обединяването на кооперативните стопанства, дали е било пред бюрото на ЦК, или в Министерския съвет, една политическа величина от Хасково — другарят Джамалов — в тези среди е бил той през тези години, поискал думата и заявил:

— Другарю Живков, сега много добре се развиват кооперативните стопанства. Хората са привързани към земята и работят с грижовност. С АПК ще ги направим чиновници, ще им отмилее земята и резултатите ще бъдат отрицателни.

Това изказване на Джамалов не е било коментирано, но десет дни по-късно той напуснал България, изпратен в някаква далечна страна като посланик. На другаря Живков не се харесало изказването му. Той си представял окрупняването да е в големи мащаби. Спомням си през това време се говореше, че тези му идеи са продиктувани от братския Съюз. Отмиляването от земята, както е казал със загриженост Джамалов, е била основната цел за създаване на пролетариат. Земеделската партия е имала здрави корени и непрекъснато от тези корени са израствали млади грамотни фиданки, които щели да защитават интересите на селския труженик, а това значеше нарушаване на монопола на комунистическата партия. Така без коментари се решаваха всички въпроси.

* * *

Родителите на Петя много ме уважаваха. За тези мили хора дотук малко съм говорил. Петя и родителите й са от село Сърница край Хасково. Това е китно село, скътано в пазвите на последните хълмове на Родопите. Когато за първи път с Петя отидохме в Сърница, родителите й бяха още там, след 4–5 години се преместиха в Хасково. Хората бяха спокойни, кротки, някак си не бързаха. Говореха за случки от миналото — какво животновъдство са имали, какви лозя зад селото на голия скат на припек и затова гроздето било много сладко. Долу под селото между хълмовете тече река Олу дере. Там от стари родове са останали малки воденици и тепавици. С дни се е чакало, разказват, с колата и воловете да ти дойде редът да си смелиш житото. И всичко това го разказват не като оплакване и досада, не, а като нещо нормално. Отношения, запазени от отколешни поколения.

Седнали сме през деня пред къщата с бащата на Петя и си говорим. Разказва ми той за години назад, когато били цялото семейство в една къща — Петя и брат й Петър били малки деца, малки били и децата на чинка и чичко — брата на баща й, който е завършил семинария и бил свещеник. Тогава старият баща — дядо й на Петя, каквото кажел, неговата дума не се обсъждала. Царял пълен патриархат. Дошло време, разказа тъст ми, баща му казал: „На този край на големия двор ще си направиш къща и ще се отделиш. Трябва да ви отрежа, време е вече“. Някой се обадил „Нали там си сеем ягоди и още нещо“. Старият погледнал, махнал с ръка и казал: „Такива приказки не искам да слушам. Казал съм. Така ще бъде“.

— И наистина, повече коментари нямаше — продължи тъст ми или по нашия край — дядо ми. — И така започнах аз да подготвям материалите за къщата. Най-напред камъните, тук в село къщите до втория етаж са изграждани с камък. Имаме каменна кариера край село — бял, здрав варовик. Да ти кажа, Гошо, с какъв мерак започнах тази подготовка. На ъглите на стените се слагат правоъгълни камъни, издялани с чук и длето. Тези камъни се застъпват от лицевата и страничната страна на стените. Вика им се чапове. Като ги приготвя, съберем се близките и с колата и воловете ги пренесем в двора. После — дървения материал — в Балкана греди, каквито си искаш, само мерак да имаш. Така направихме къщата си.

Дядо Желю, така се казваше бащата на Петя, помълча малко, въздъхна и продължи:

— И се замислихме с баба ти — Петър работи в Димитровград (като дърводелец в един промкомбинат), при нас няма да се върне, вие се оженихте с Петя, ние какво да правим двамата? Много хора тук продаваха и отиваха в града при децата си. И си рекох, дано има здраве и живот още една къща да направим. Много наши близки отидоха в Хасково — братът, сестрите, всички са в Хасково вече. Така и ние направихме…

Наистина купиха място в Хасково, в квартал „Остров Куба“ и двамата направиха още една къща, където ходим сега.

Баба Добринка почина през 1965 година. Беше на петдесет и няколко години. Тиха, кротка душа, привикнала — още като са били в голямото семейство — да е изпълнителна, сърдечна, да не нагруби никого. На когото вкъщи е трябвало да се подаде, било то столче или на синията една лъжица по-малко сложили, все тя ще скочи и ще го направи с кротка усмивка, лек блясък в очите и един останал свян на лицето. Така и с него си отиде. Когато ходехме с Петя в хасковската болница при нея, тя пак се усмихваше, не се оплакваше, а кротко ни говореше:

— Пазете се, слушайте се, разбирайте се. Вие сте млади, ще се справите. Всичко ще си постигнете.

Така направи тя завещанието си към нас с толкова любов, с такава сърдечност и с цялата си душа, която все още имаше в нея. По-ценно завещание на нашето семейство от това не ни трябваше.

* * *

Веднъж споделих с Делчо Борисов, че съм разговарял с инвеститорската дирекция в София и са ми обещали средства за реконструкция и модернизация на комплекса — колкото ми трябват, ще ми отпуснат, но при условие че заявените суми бъдат усвоени до края на годината. Това са пари, планирани и разпределени от Държавната планова комисия за строителство, реконструкции и модернизации през годината, неусвоени от някои поделения на Балкантурист до края на третото тримесечие, които отново ги планират и превеждат на Балкантурист — Хасково с твърдото заявление, че ще бъдат усвоени и вложени съгласно икономическата обосновка, каквато съм направил за включването ми през четвъртото тримесечие за реконструкция и модернизация.

Делчо Борисов одобри идеята и много доволен ми каза:

— До края на третото тримесечие при нас строителната програма е изпълнена на 80%, следователно имам възможност да организирам хора, техника и материали, колкото ти трябват. Аз също имам изискване, но ще говорим, когато минат август, септември.

В управлението имаше един финансов ревизор — прекрасен човек. Правеше ревизии на обектите на главните готвачи, бюфетчиците, барманите, домакините на складовете, управителите, защото на управителите се водеше цялото обзавеждане на комплекса — като се започне от сградата и всички основни средства, мине се през малоценните и малотрайните средства и се стигне до чаши, чинии, прибори и салфетки.

За малотрайните и малоценните предмети, съдове и прибори управителят имаше склад, където съхраняваше всичко необходимо за комплекса, получено от централния склад. Естествено, в ежедневието нуждата да се ходи в склада е непрекъсната, но отнема време и успоредно с цялата организационна работа този склад ми губеше много време и с това цялостно обзавеждане боравеше целият персонал.

С други думи, мислех по какъв начин да се освободя от това бреме. Обсъждах с ревизора — Георги Петров се казваше, бяхме адаши с двете имена.

— Нищо не може да се промени — обясняваше ми той. — Така е било досега, така е и в другите комплекси. Ти така завари нещата, така са били при твоите предшественици. Ако беше поставил като условие този въпрос, когато те молеха да поемеш „Аида“, можеше тогава да се съгласят, но сега не виждам как може да стане.

Дойде екип от ревизори да извършат финансова ревизия на Балкантурист — Хасково. Във всеки окръжен град имаше държавна институция, която периодически извършваше проверки на всички предприятия със стопанска дейност. Тази институция се наричаше Държавен финансов контрол. Да използвам момента да спомена, че имаше и Държавен партиен контрол — за неговата дейност — по-нататък.

Ревизията продължи два месеца. След като приключи, получихме нареждане — стопанският съвет, което значи директорът на предприятието, главният счетоводител, всички началници на отдели, партийният секретар, председателят на профкомитета и всички комплексни управители — това значи и тези от Димитровград, Харманли и Свиленград, на следващия ден да са в банкетната зала на „Аида“ — ще се чете ревизионният протокол. Ръководителят на финансовата ревизия прочете протокола. Имаше малки констатации в осчетоводяването, недобро съхраняване на амбалажа в някои ресторанти и предложение за засилване на контрола от комплексния управител до директора и главния счетоводител на предприятието.

Още когато почна да се чете докладът и посочването на нарушенията, беше обърнато внимание и на някои негативни случаи. Веднага ми влезе в главата моята идея за освобождаването от материална отговорност на обзавеждането плюс склада. След доклада комисията прави предписания за изпълнение в бъдещи периоди, което ще предпази от допуснатите грешки. Това предписание юридически е нормативен документ и неговото изпълнение е задължително.

След това бе дадена почивка, беше сервирано кафе и газирана вода. По втора точка трябваше да се дадат обяснения там, където бяха цитирани пропуски и предложения за по-добра работа в бъдеще. Още през почивката си скицирах изказването, като спокойно се помъчих да спомена много случаи, за да заинтригувам финансовите ревизори. Изказа се главният счетоводител, като обясни забележката за неокомплектовани десетдневни стокови отчети от материалноотговорните лица — главните готвачи, бюфетчиите, барманите и домакините. Това налага счетоводителите да търсят по телефона съответния човек, за да се доокомплектова отчетът. Директорът на финансовия контрол веднага нареди към предписанието да се прибави още една точка — тези отчети съответно по обектите ще се проверяват първо от комплексните управители и ако има допуснати грешки, ще изискват от подчинените си материалноотговорни лица, ще подписват отчета и тогава ще го представят в счетоводството.

Изказа се един колега от Свиленград и след него поисках думата. Приветствах направените бележки от ревизорите и направените предписания.

— Използвам случая — започнах аз — да кажа, че в комплекса възникват потребности и тяхното задоволяване се извършва с покупки от магазините с фактура. Така е заведено, откакто помня. Отивам в управлението, вземам със служебен ордер аванс 200–300 лв. и купувам неща за комплекса с фактура. Разбира се, за тези неща към фактурата пускам стоков ордер, с който се задължавам, и много други неща. Този служебен аванс го отчитам с авансов отчет съответен образец, в който описвам номер на фактурата, предприятието, откъдето е взета, и дата. На тези фактури обаче аз парафирам в горния ъгъл „Разходът е направен за ресторанта, да се отчете в издръжката“, после пак служебен аванс и т.н. Такива фактури не представляват никакъв проблем да се вземат от къде ли не, аз утвърждавам тяхната автентичност. Ако вие ми заявите: „Петров, вие от всеки служебен аванс си измисляте някоя фактура и си взимате по едни 50 лв., три такива фактури представляват една месечна заплата“. Кажете ми по какъв начин мога да ви уверя, че не съм направил престъпление? Аз нареждам на готвача или салонния управител да вземат това, което трябва, от склада, в който имаме кашони чаши, вилици, ножове, чинии и какво ли не. За всичко от трета група — чаши, чинии, вилици, ножове, пепелници — при ревизия липсата се покрива от определен процент от направения стокооборот. Кой контролира това изнасяне от склада и кой следи по какъв начин се реализират липсите? Предлагам да се назначи домакин към ресторанта, такъв в хотела има, аз ще нареждам какво и колко да се закупи и ще контролирам закупеното. Парафирам фактурата и тогава домакинът се отчита за служебния аванс. По същия начин аз ще нареждам какво да се изнесе от склада и в какво количество. Ако не може да се назначи домакин, на който да се води обзавеждането и наличността в склада и който да купува при възникнали потребности, тогава записвайте в препоръките, че този начин, който е бил досега, е правилен и комплексният управител ще се самоконтролира.

Настана пълна тишина, само се споглеждаха взаимно. Главният счетоводител Панайотов наруши мълчанието:

— По принцип и юридически Петров е прав, но не виждам основания да се предполага, че може да е направил такива нарушения. Още повече — той е дългогодишен служител в предприятието и се ползва с доверие. Аз така мисля.

Директорът Джанков започна бавно, кротичко:

— Въпросът на пръв поглед показва, че няма основание да се допусне извършено престъпление. Разбира се, както казва Петров, по пътя на разсъждението, съвсем основателно е притеснен: всеки би си позволил да мисли за лошото, макар и да не може да го докаже. Лошо е, че това е станало практика. Подкрепям предложението на Петров вие като специализирана финансова институция да вземете отношение и да предпишете правилната практика.

С доста усилия се въздържах да не стана и да благодаря на Джанков, че ме подкрепи. Стана директорът на Държавния финансов контрол, когото наблюдавах, когато се изказваха главният счетоводител и директорът. На физиономията му по нищо не можеше да се разбере как приема изказванията.

— Благодаря за направеното от другаря Петров предложение. То не би могло да бъде направено от човек, склонен да извърши такова деяние, но той обясни много ясно условията, които предлага тази възможност. Слушах и изказванията на директора и на главния счетоводител по този въпрос. Аз няма като вас да потупам по рамото другаря Петров, че е добър и съвестен служител, а нареждам да се запише в предписанията — в най-близко време да се назначи домакин, така, както предлага Петров. Предполагам, фондът на предприятието няма да се наруши до края на годината, а от следващата година ще си планирате бройката в щата на „Аида“ и въпросът окончателно е решен. Така постъпвам, защото после, когато някой върху предположения и йезуитска фантазия наковлади Петров пред вас, днешните оценки за него няма да свършат никаква работа. Толкоз по този въпрос.

Станах, благодарих и си седнах. След приключване на съвещанието на излизане от залата избягвах да срещна погледа на Г. Петров — ревизора на предприятието, който, естествено, беше в залата. Той мина край мен, дръпна ме леко за ръкава и тихо каза:

— След работа ще бъда в ресторант „Златното пиле“, ще те чакам да пием по едно кафе.

Отидох. Докато сервираха кафето, седяхме на една маса един срещу друг и мълчахме. Петров ме гледаше с широко отворени очи, сякаш за първи път ме вижда. Реших да изчакам той да заговори.

— Ти луд ли си, бе? — започна. — Прощавай за израза, но как можа да ти влезе в главата тази идея? На такова съвещание да си решаваш въпроса с домакина! Един въпрос, който ти е влязъл в главичката като муха от няколко месеца! Да ти призная, не обичам нахалните хора и се мъча твоето поведение днес да не го гледам като нахалство. Как можа с пет подредени изречения и две предложения да изправиш комисията и ръководството на предприятието на нокти и да ти решат бройката веднага?! Това още не мога да го проумея, ти си страшен човек.

Замълчахме. Погледнах го, едва сдържах смеха си.

— Казах ти, че трябва да се реши този въпрос и толкоз.

И изведнъж двамата прихнахме. Така се решаваха служебните въпроси, нямаше никаква сложна философия. Изхождах от една стара поговорка: „Това, което човек може сам да си направи, никой друг не би могъл да го направи, било то добро или лошо“.

* * *

Веднъж през 1972 година, когато се откри ловът на пернат дивеч, председателят на окръжния съвет Пандо Ванчев чрез сътрудника си ме покани в съвета. Отидох, посрещна ме сърдечно, но делово, седнахме на фотьойлите в кабинета и той заговори:

— Петров, имам идеята да поканя другаря Тодор Живков на лов в Хасково. Ловният сезон вече е започнал. Говорих с управителя на ловното стопанство, те имат кекличено стопанство и въобще много подходящи места. Вечерята, закуската и обядът ще бъдат във вилата на Окръжния съвет. Домакин на това мероприятие съм аз и затова искам да организираме нещата така, че всичко да се предвиди и да се проведе на високо ниво. От направените уточнения дотук официалните гости на масата ще бъдат човека, разбира се, има и придружаващи — отговорник по охраната, една лекарка. Разбира се, в тези 12 човека влиза и първият на окръжния комитет другарят Корцанов, а може би и още двама от комитета. Охраната на вилата и района, където ще се проведе ловуването, се поема от ръководството на МВР тука, за това нямаме ангажименти. Предлагам да обсъдиш с твоите готвачи меню за вечеря, закуска и за обяд в няколко варианта и след два дни ще дойдеш и ще преценим по кой вариант ще се подготви всичко. Аз ти вярвам и съм спокоен, че като домакин на това мероприятие няма да се посрамим.

В посоченото време представих менютата на председателя, обсъдихме и се спряхме на едно от предложенията. Такива случаи ме мотивираха, посрещах ги чисто професионално. Следях всички новости в ресторантьорството и хотелиерството, знаех дипломатическия протокол при приеми, последователността при поднасянето. На големи величия също може да се даде прием като се спазват правилата при поднасяне на главния гост и на домакина и същевременно се запази задушевна обстановка.

Петър Иванов, сътрудникът на окръжния председател, се обади по телефона да отида при него.

— Утре пристигат гостите. Организирай си нещата, продуктите, които ще трябва да си подготвиш. Разговарях с Държавния ветеринарен контрол от кое ТКЗС биха препоръчали пилета. Казаха от село Крепост, там били хранени с чист фураж и хигиенните условия в птицефермата са добри.

За месото от Родопа имахме доставчик с наша лекотоварна кола. Нужно беше да е сериозен човек. И той да отиде при лекаря в месокомбината, за да му посочи какво месо да вземе, освидетелствано от лабораторията на комбината. Кухнята при нас бе почистена, подготвен бе един хладилник за съхраняване на пробите от приготвените ястия, които се държат там заключени три дни след поднасянето им.

За предястие щеше да има прясна салата от краставици, домати и чушки. Ордьоврите бяха избегнати, защото имаха колбас и яйце. Второ предястие — пабирано пилешко филе. Основно ястие — свинско бон филе вретено, следястие — сирене — прочутото сирене в стомна, специалитет на хасковския млекокомбинат Сердика. Това сирене се приготовляваше по такава технология — налива се овче пастьоризирано мляко в негледжосана стомна с вместимост около два литра, прибавя се подкваса и се запечатва отгоре с парафин. Има определен срок на зреене и тогава се отваря, като се чупи стомната внимателно. Сервира се на малки порции, придружено с малки препечени филийки хляб, поставени в платнена салфетка, за да са топли. Сиренето е като гъста сметана.

Към 10 часа пристигнаха в ресторанта представители на ХЕИ и ДВСК. Видях милиционер на входа на задния двор, други двама се разхождаха около хотела и ресторанта. Около 10 часа Иван Вълев донесе с джипа на съвета десет живи пилета от текезесето в село Крепост. Наредих на майстора на смяна Митьо Иванов да организира клането и почистването, като изкормването лично той да направи. Оставих Ганозов — управителят на ресторанта, да контролира подготовката на пилешкото.

В салона на ресторанта дойдоха началникът на милицията в Хасково генерал Янев, полковник Костадин Трайков от Държавна сигурност, който щеше да е в охраната на Тодор Живков (ресторант „Аида“ беше обект на полковника и той почти всеки ден минаваше да пийне едно кафе и да се срещне с някого).

Посрещнах гостите, поканих ги на една маса и поръчах да донесат чай, кафе, безалкохолни и седнах при тях. Иван Вълев също седна при нас и заяви, че е донесъл много хубави пилета, бригадирът ги избрал от текезесето в село Крепост. Както вървеше разговорът на масата, от офиса на кухненския блок излезе лекарката, придружаваща височайшите гости, приближи се, извини се и се обърна към мен:

— Петров, ако може, елате за момент.

Отидох и разбрах по изражението й, че е станало нещо.

Каза:

— Тези пилета няма да позволя да се поднесат на другаря Живков. При изкормването готвачът Митьо Иванов скъса червата на няколко и по този начин месото е замърсено.

— Дайте да влезем в кухнята — предложих аз. И действително на три от пилетата имаше такива разкъсвания.

Наредих да се почистят всички оскубани пилета, да се измият и да се оставят настрани. Върнах се на масата и помолих Иван Вълев колкото е възможно по-бързо да донесе от текезесето други 10 пилета и обясних какво се е случило. Иван Вълев замина веднага, а полковникът и генерал Янев дойдоха в кухнята да видят аварията. Попитаха лекарката наистина ли е толкова рисковано. Тя твърдо заяви, че не разрешава да се поднесат на гостите и че такава отговорност е излишно да се поема.

След половин час пристигнаха вторите 10 пилета и започна отново баташкото клане. Ганозов ме поглеждаше виновно и следеше работата в транжорната. Аз отидох на масата и седнах при гостите. След 10–15 минути Ганозов дойде пред масата и заяви:

— Другарю Петров, Митьо Иванов отказа да обработи пилетата, бил се притеснил, ръцете му треперели и заеква.

Станахме всички от масата и отидохме в кухнята. Митьо Иванов наистина беше пребледнял, лекарката като орлица стоеше насреща му. Трайков пръв заговори:

— Майсторе, успокой се, не за първи път правиш това, давай, защото няма време.

Аз веднага се намесих:

— Оставете човека на мира. Иванов, подготвяй си ястията за обяд, ресторантът ще си работи, а за тези пилета повече не мисли. Всичко ще се оправи.

Съблякох сакото, махнах вратовръзката, запретнах ръкавите на ризата, отидох на мивката и си измих хубаво ръцете до лактите със сапун. Наредих да почистят масата в транжорната. Почистването на пилета става по определен начин и наистина изисква умение. Сложих една тава пред себе си, взех нож, взех и друг и го наострих — току-що бяха опърлили едно пиле на пламъка на запален спирт в друга тава. Сложих пилето по гръб и започнах внимателно да го обработвам, като се стараех да не нараня червата. Не се обръщах назад, зад гърба ми бяха цялата компания от масата, а срещу мен стоеше лекарката. Така на един дъх минаха десетте пилета. Отидох до мивката, измих небрежно ръцете си, защото чувствах, че краката ми треперят. Една капчица пот леко слизаше по гърба ми. Тогава се обърнах към всички, попитах докторката тези пилета могат ли да се поднесат на гостите. Тя въздъхна, явно бе преживяла заедно с мен напрежението и с лека усмивка каза:

— Да, това е истинска обработка, другарю Петров, възхитена съм.

Отидох в кухнята, знаех какво му е на Митьо Иванов — майсторът беше на печката, изваждаше тава с ястие от фурната и я сложи във водна баня на печката. Отидох до него, сложих ръката си на рамото му и му казах:

— Майсторе, не се притеснявай, случват се такива неща в нашата работа, всеки може да излезе от релси. Колко години си над тази печка, даже много издържате — обърнах се към останалите хора от смяната: заместник-готвача, готвача на студена кухня, едно момиче общ работник и две миячки. — Този случай ви моля да не обсъждате пред никого и никъде. Разбрахме се, нали?

Погледнах майстора. Въздъхна и каза: „Благодаря, другарю управител“. Погледнах отново останалите, те също се усмихнаха и се захванаха пак с работата си.

Разбрах, че горчивият хап е преглътнат, и ми олекна, излязох от кухнята. Исках да остана малко сам, макар че времето беше много ценно. Трябваше да съм благодарен на това стечение на обстоятелствата, въпреки че ми коства много напрежение. Първо, че издържах този изпит без поправителен. Второ — тези хора, които ме наблюдаваха, никой не би могъл да увери, че имам такива качества. И трето, което е най-важното — това бе персоналът, с който щях да работя и в бъдеще. Вярвах — бяха разбрали, че могат да ми имат доверие.

С първия курс на колата бяха извозени сервитьорите и кашоните с разхладителни напитки и необходимите неща за подреждането на залата във вилата на окръжния съвет. Провеждали сме и други приеми с гости на окръжния съвет. С втория курс щеше да се пренесе готовата вечеря, а там, в кухнята на вилата, бяха поставени тави с вода на печката. В затоплена вода или така наречената водна баня се слагат тенджерите с готово ястие, така то се поддържа топло и свежо. Виждате колко неща се правят, както се казва, зад кадър, колко добавки, колко „грим“, докато се стигне до официалната маса, докато се вдигне завесата, когато вече сме стигнали до усмивките. Между нас казано — тихо, цялото е един цирк. Трябваше да се гледа и от веселата страна на нещата, иначе не се издържаше.

Всичко беше подготвено и натоварено в колата, в кабината при шофьора беше салонният управител Грозьо Малчев, при товара в колата не се допускаше никой. След тази кола — аз и Иван Вълев с кола на съвета. Вълев ми каза, че гостите ще бъдат 12. Приготовлението беше за 15, това бяха нормални толеранси.

Пристигнахме, всичко се пренесе в кухнята на вилата и беше сложено на мястото си.

След малко един от охраната слезе от втория етаж и кимна на Пандо Ванчев. Излязоха от залата в коридора. По стълбите слязоха Тодор Живков, Тано Цолов, Пенчо Кубадински и още трима.

Пандо Ванчев направи крачка встрани и даде възможност пръв да се ръкува Корцанов, председателят на Окръжния комитет на партията, и след това се ръкува той с Първия и вече последователно с другите. Размениха по няколко думи. Тогава вече Пандо Ванчев като домакин покани гостите в залата. Местата бяха предварително определени, аз бях при входа, Тодор Живков кимна с усмивка към мене, което значи „Кое е моето място“. Аз се обърнах към стола му, Грозьо Малчев дръпна стола за облегалката назад. Така настанихме и останалите гости. Първо бе налята вода в чашите и след това — аперитивът; спазване на протокола — първо на Живков, втори до него Пандо Ванчев и насреща останалите. Водеше се лек разговор. Направих крачка напред към масата и се обърнах към Пандо Ванчев:

— Другарю председател, аперитивът е предложен, можете да вдигнете наздравицата.

— Благодаря — каза Пандо Ванчев.

Стана, взе чашата си и се обърна към Живков, към останалите гости и вдигна тост, като накрая на приветствието каза:

— А за утрешния ден — наслука!

Всички се засмяха и казаха в хор „Наздраве“. Тази „наслука“ беше ключът за по-спокойна обстановка и разговори. До вратата между кухнята и банкетната зала лекарката ми даде знак да отида в кухнята. Още на вратата ми подаде една подложна чинийка — в нея на малка книжна салфетка бе сложена една таблетка. Каза тихо на ухото ми:

— Поднеси това на другаря Живков.

Изтръпнах. Отидох, леко се приведох над рамото на Живков и казах:

— Другарю Живков, казаха да поемете тази таблетка — и поставих чинийката пред него.

Той се облегна на стола и се обърна към вратата на кухнята. На полуотворената врата стоеше лекарката така, както ми подаде чинийката и ме следеше с поглед, докато отида до Живков. Той я погледна уж небрежно, тя му кимна утвърдително. Позасмя се той и каза:

— Няма що, трябва да се слушат лекарите — и изпи таблетката.

Разговорът мина на ловна тема. Пенчо Кубадински разказа един случай, на който присъствал и Живков.

В Смолянския Балкан организирали лов на прасета. Едно подходящо стадо охранени се разпръснало и ловците пуснали кучетата. Кубадински заразказва нататък:

— Бях си избрал такова място, където от три посоки можеше да ми изскочи и нямаше изтърване. Долу край реката бай Сталю — голям майстор, още рано сутринта беше отишъл да сгори огъня с много жарава и въртеше на шиш агне. Там щеше да бъде сборният пункт за обяд, но като привършим лова. След три часа следобед чувам моето куче лае упорито. Беше ми ясно, че е открило прасе. Слезе в едно ниско място и отново на височината и се чува — идва към мене, така силно джавка. Изведнъж от лявата ми страна някой гръмна, прасето се върна, кучето — след него, и изчезнаха. Чух долу при рекичката, там бяха джиповете, някой даваше уговорения сигнал да отиваме на обяд. Този, който стреля, дал сигнал за прекратяване на ловуването. Побеснях!

Тодор Живков започна да се смее и разказа как Пенчо пристигнал, сложил пушката на земята и заявил „С вас повече на лов няма да ходя. Под носа ми изгонихте такова голямо прасе, видях му дирите и пак се скри“. Тодор Живков имаше особен смях „хъъ-хъъ-хъъ“ с фалцет.

Вечерта беше към своя край, чу се предложение да се ляга, защото рано трябвало да се тръгва. Десертът беше сервиран и след 20 минути Тодор Живков стана, станаха всички. Живков се обърна, благодари и тръгна навън в коридора. Пандо Ванчев излезе с него, останалите се отправиха нагоре към апартаментите си. Корцанов почака с хората, които бяха с него, Пандо Ванчев да слезе от втория етаж и двамата излязоха отвън. След малко колите заминаха.

За закуска, освен стандартното компле — прясно мляко, кафе, чай, колбаси, масло, мед и рохко яйце, Хасково се слави и с хубавите бюреци. Имаше един майстор баничар към баничарницата на сладкарската работилница. И друг път като съм поръчвал бюреци, винаги му нося половинка гроздова. Вечерта майсторът започваше работа в нула часа и рано сутринта заявените количества бюрек бяха готови. Полковник Трайков от ДС ми подшушна, че ще изпрати човек след нула часа в баничарницата при баничаря. Имаше осигурена кола да донесе бюрека на вилата.

Сутринта около девет часа в коридора и отвън пред вилата се чуха гласове. Закуската беше подготвена, масата сложена. Сервитьорите — застанали зад столовете, готови да посрещнат гостите. Вратата на залата беше отворена и се чуваше гласът на Пандо Ванчев как сърдечно кани гостите на закуска. Той беше весело възбуден. И заслужено — домакин на такива скъпи гости. Всички бяха облечени в ловна екипировка, закуската започна весело, възбудено, усещаше се ловната тръпка. Много им хареса хасковският бюрек.

Пред вилата пристигнаха три джипа от танковото поделение. Охраната на района отдавна беше разположена. Закуската приключи, нещата им бяха качени в джиповете и всички се отправиха към тях.

След като заминаха ловците скъпи гости, с една кола на окръжния съвет отидох в Хасково в ресторанта да проверя подготовката на обяда. В такива дни персоналът, особено в кухнята, е притеснен. При тях непрекъснато надничат представители на ХЕИ и на ДВСК, около външната врата — охрана. И току-що пристигам, по телефона ми се обаждат. На ловното поле спонтанно възникнало предложение защо пък в обедното меню да не се включат задушени кеклици. Трайков ми каза по телефона:

— Петров, от кекличеното стопанство ще донесат 5–6 кеклика. Преценете там как ще се подготвят, да бъдат поднесени към обедното меню.

Пристигнаха кеклиците, Митьо Колев, главният готвач, организира клането, скубането от перушината и изстъргването, без да се правят вчерашните панаири.

Но не се размина без напрежение. Докторката ревностно следеше подготовката на кеклиците и, представете си, на последния откри някакви петна на дробчето му. Отдели го встрани от другите, постави дроба в един стерилен буркан (такива бяха донесени от ХЕИ и от ДВСК за проби, а иначе — буркани колкото щеш), и с една кола материалът бе изпратен спешно в лабораторията на ДВСК със специално разпореждане по телефона от докторката. С главния готвач решихме петте кеклика да бъдат сложени в една тенджера от алпака да се сварят. След това обезкостени с гъби, подправки и увити като малки къделки в тънко тесто да се сложат в тава и във фурната да се задушават. Лекарката заяви:

— Докато не получа убедителен резултат от лабораторията, тези задушени кеклици няма да излязат от кухнята.

Питам я какво ще обясня на другаря Ванчев, той е домакин, той е поканил гостите.

— Не знам, Петров, това си е твой проблем. Измисли си обяснението, ако щеш, направи репетиция как ще му обясняваш. Аз поне засега не мога да ти помогна. Моли се резултатите от лабораторията да бъдат добри.

Понякога мои приятели, кога на шега, а и насериозно, са ми казвали „Блазе ти с твоята работа, винаги спретнат, обстановката при теб — разкошна, командваш и всичко е наред“. Да, точно така, завиждайте ми, паднало ми се е и толкоз. Какво да им обяснявам…

Обядът беше приготвен. Вече го слагаха в подходящи съдове, защото с кола щеше да се носи на вилата. Резултатите от лабораторията бяха готови и лекарката усмихнато (макар тя много рядко да се усмихваше) ми каза:

— Петров, приготвените задушени кеклици ще бъдат включени в обедното меню.

Благодарих и си казах наум — Бог е чул молбата ми. Всичко беше подготвено в залата, ловците си идваха от лова, джиповете спряха пред вилата. Настроението беше приповдигнато, ловът бил богат. Бяха взели двама ловджии от Хасково и председателя на ловното дружество бай Георги Господинов. Те също присъстваха на обяда. Гостите се прибраха в апартаментите, може би някои взеха душ, облякоха се официално и слязоха в залата. Пътьом, докато се настаняваха на масата, весело споделяха някои истории с истинска ловна тръпка. Тодор Живков беше в много добро настроение, обърна се към Пандо Ванчев:

— Много съм ви благодарен за поканата. Така се разтоварих, такъв чист въздух, такъв хубав сън снощи след вечеря. А днес такава ведрина. Другарите също ще го оценят.

Всички единодушно потвърдиха. Бяха също толкова възхитени. Размених поглед с Пандо Ванчев, засиял от похвалните думи на Тодор Живков. Той леко кимна и макар и засмян, сви вежди. Може би искаше да ми каже „Внимавай да не се получи и най-малкият фал“. Обядът бе приет с одобрителни кимвания и явно от хубавата разходка чиниите се изпразваха докрай. Пенчо Кубадински попита:

— Какво направихте с кеклиците или не стигна времето?

— Всичко е готово, другарю Кубадински. Следващото ястие ще бъде задушени кеклици — казах аз.

Бях застанал до вратата между кухнята и залата. Сервираха се порциите със задушени кеклици, топли, с ароматна пара. Любопитството веднага се прояви. Пръв Тано Цолов се обърна към мен и попита:

— Кой майстор е приготвил това ястие? То е прекрасно.

Заговориха за някакво посрещане в едно село до Радомир. С поглед внимателно посочих на сервитьорите да отидат в кухнята и сам наблюдавах гостите прав на малко разстояние. Тано Цолов разказа за един борец против фашизма от селото, така и не съм запомнил името му.

— Беше възрастен човек — разказваше той — и в един разговор се разбра, че на него също трябваше да се даде орден. И по стечение на обстоятелствата не бил връчен. Спомнете си, другарю Живков, бяхме съгласували и определихме Пеко Таков да направи изказването на тържеството и да прочете решението на Централния комитет за наградата на нашия другар. Говорихме с комитета в Радомир, организираха се хората, приготвили естрада от нови чамови дъски, знамена, хубав плакат „На борците против фашизма — с признателност и поклон“. От къщите в Радомир хората извели микрофон и няколко говорителя на площада. Всичко беше подготвено — като отидохме, цялото село се беше събрало. Секретарят на ГК на Радомир даде думата за приветстване на Пеко Таков. При него нямаше грешка, голям оратор е, не можеш го спря, народът го аплодира. И като погледнахме към другаря, Станов ли беше, пребледнял, всеки момент ще падне. Казах на другарите, донесоха стол, чаша вода. За малко да си отиде човекът, преди да го наградим. Подшушнахме на Пеко Таков да посъкрати изказването и връчихме ордена на човека. Въла (Вълкана Горанова — Бел.ред.), съпругата на Пеко, също беше с нас. Тя пък като събрала жените в читалището да разглеждат проблемите в село. И там хората какво посрещане ни направиха…

Тодор Живков се беше облегнал на облегалката на стола и слушаше Тано Цолов, позасмя се и заговори:

— Като казваш за Въла, ми дойде на ума. Нали се заговори, че Лили Иванова ще й става снаха и някой ми беше казал, че Въла крещяла, не била съгласна. Свързаха ме с Въла, поканих я, дойде, казах два чая да донесат, седнах и я гледам — свила вежди, настръхнала, заела отбранителна позиция. Изведнъж ми стана така смешно и прихнах да се смея — и се засмя Тодор Живков с неговия типичен смях.

— „Въла, какво има, защо си така мълчалива, проблеми ли има някакви, да не би Пеко да те е обидил нещо? Той е кротък, възпитан човек“. „Никой не ме е обидил, другарю Живков, но тази циркаджийка няма да ми стане снаха“. „О, това ли било, да ти имам проблемите. Такива неща не трябва да те занимават. Ние сме други хора, Въла, ние управляваме държавата, нямаме право на такива капризи. Знаеш много добре, че твоите изказвания без радио повече се коментират в цялата страна, та да се показваш като нарицателна за свекърва. Да се женят, остави младите, те да си решават нещата, ако пък не стане семейство, ще се разделят и толкоз. По-малко ще се говори за това, отколкото сега. Казваш «циркаджийка», въздържай се от такива определения, защото, чувам, че на нейни концерти отиват толкова много хора със закупени билети, докато ние не бихме могли да направим такъв голям митинг и без пари. С най-добри чувства ти препоръчвам да не правиш такива оценки“. Тя остави младите на мира. Та такава е Въла Бойка.

Обядът беше към своя край, беше сервиран десертът. Хората от охраната се раздвижиха.

Военните джипове се изтеглиха встрани и колите на официалния гост бяха паркирани пред входа на вилата. Станаха и сервитьорите, помогнаха да изтеглят столовете назад за по-удобно излизане от масата.

Тодор Живков се обърна към персонала, благодари и излезе в коридора. Изпращането по-нататък се правеше от Пандо Ванчев, Корцанов и останалите представителни лица на Хасково.

Ние бяхме дотук.

* * *

Есента дойде, учениците започнаха учебната година, ние ходехме на работа с Петя и на пръв поглед всичко бе наред — и защо не — здрави сме. Това, че имаше и служебни, и лични проблеми, които трябва да се решават, бе нормално.

Познавах се с много хора в Хасково Спомням си за един човек, с когото по стечение на обстоятелствата ми се наложи да вляза в трудно положение и да отстоя решаваща позиция. Този човек беше Руси Колев. Формално отговаряше за жилищните въпроси в Окръжния съвет, а всъщност завеждаше секретната служба към съвета. В ресторанта идваше със семейството си. Идваше и сам и ни беше приятно да разговаряме.

Един ден около единайсет часа салонният управител дойде в кабинета ми и каза, че Руси Колев помолил да отида в салона при него. Отидох. Руси делово се ръкува, погледна встрани и започна: „Първо искам да ти кажа нещо и после ще пием кафе. Току-що излязох от заседание на Бюрото на Окръжния комитет на партията. Разглеждаше се изпълнението на плана по отделните строежи. Ще ти кажа някои неща за строителството, другото тебе не те интересува. Отчете се, че обемът на ведомственото жилищно строителство е преизпълнен, а частното с много малък процент не е изпълнен. Във връзка с това се реши един блок в квартал «Орфей», който е с много добро строително изпълнение, да се предостави на подбрани наши хора със заповед за настаняване и след това да се предложи да ги закупят. По този начин ще се изпълни обемът и на частното строителство. От този по-удобен момент не би се отдал да си решиш жилищния въпрос. Отиваш при Пандо Ванчев и си решаваш въпроса, за мен ти си сериозен човек и мога да разчитам на твоята дискретност. И да ти кажа още — нямаш никакво време, защото още днес ще се каже на хората за това решение; срещу тях нямаш сили да се бориш, нито да поискаш това, което те са харесали“.

Прибрах се в канцеларията, там можех спокойно да разсъждавам. Нямах време. Не можех да си представя как ще протече разговорът с Пандо Ванчев, даже и не мислех как ще го започна. Позвъних на сътрудника на окръжния председател и помолих да ме свърже. След малко бях при Пандо Ванчев.

— Слушам, Петров, какво има?

— Другарю председател, вие ми казахте, че в тази квартира, в която съм със семейството си, ще бъда временно, докато се намери подходяща и по-голяма. Имам информация, че в квартал „Орфей“ ще се раздаде един блок и там ще се разреши да се закупят апартаментите на тези, които се нанесат там, и ви моля да се възползвам от това решение и да получа обещания апартамент.

Пандо Ванчев кимна просто на себе си, подпря лакти на бюрото и без да премести погледа си от мене, заговори:

— Петров, оказа се, че аз тебе не съм те познавал достатъчно, ти ме изненада много. Имам предвид, че ти не си член на никоя партия, знам също, че нямаш никакъв близък, който е авторитет на някакво място. И ти, Петров, само след броени часове от заседанието на Бюрото на Окръжния комитет на партията, на което присъствах и аз, ми цитираш решението на бюрото. Искам да ми кажеш откъде знаеш за него. И апартамента ще го получиш. Но ти заявявам категорично, че ще получиш апартамент само ако ми кажеш кой е този човек; в противен случай ще си останеш в малкия до циганската махала. Както виждаш, аз съм коректен и държа на думата си.

Облегна се на стола — леко усмихнат ме гледаше и мълчеше. Аз също мълчах. След малко Пандо Ванчев заговори:

— Знам ги аз, това само комунист може да го направи, от нашите земеделци никога няма да го направят. Не!… Но ти ще ми го кажеш този герой, да си го сложа аз тука в малкото си джобче и ще му дойде времето да му поставя двата крака в една обувка — завърши той с лукава усмивка.

— Другарю председател, съжалявам, но няма да ви кажа човека, който ми е дал тази информация, не мога.

— Защо бе, Петров, страхуваш ли се от него, бъди спокоен, аз съм насреща, нищо лошо не може да ти се случи.

Той замълча, аз също мълчах, но усетих, че разговорът тръгна някак на яден спор и реших да го приема.

— Другарю председател, както казахте, не съм партиен член, нито пък имам близък човек, който би се застъпил за мен. Това е вярно и не го казвам със съжаление. Освен че имам добър самар, заради който съм в Хасково, имам и мои приятели. Аз знам каква е цената на приятелството и не искам да се срамувам от себе си. Една от уговорките за идването ми да работя в Хасково беше апартаментът, вече една година мина, за резултатите от работата ми вие ще прецените. Затова дойдох, другарю председател. Свърших. Довиждане.

Станах и тръгнах към вратата. Кабинетът на председателя е голям правоъгълник и когато стигнах до вратата, Пандо Ванчев викна:

— Върни се.

Спрях, обърнах се, той беше прав и ме гледаше сякаш ме вижда за първи път.

— Заповядай, ела тука.

Върнах се и отидох до масата с фотьойлите. Стоях прав. Пандо беше също прав до бюрото и ме гледаше. Аз не гледах към него. Не исках разговорът да започне наново. Отвори вратичката на барчето до него, взе бутилка коняк и две чаши и дойде до масичката срещу мене, сложи чашите на масата, седна, седнах и аз. Никой не говори. Наля чашите почти догоре и продължи да ме гледа. Взе си чашата и стана прав. Направих същото, тогава го погледнах в очите. На лицето му не беше останало и капка от този бяс, който беше допреди малко.

— Наздраве, Петров.

— Наздраве, другарю председател — казах и се чукнахме.

Той така натисна масата, като че ли искаше да ме бутне да падна назад, вдигна чашата и я изпи на един дъх. Аз направих същото. Председателят седна, седнах и аз. Под масичката на бюрото имаше сигнални бутони, видях, че натисна и гледаше към вратата. След секунди сътрудникът му влезе.

— Заповядайте, другарю председател — каза той.

— Нареди на Митко (това беше шофьорът на Ванчев) да изкара мерцедеса пред съвета.

Сътрудникът излезе. Пандо Ванчев обясни:

— Петров, отиваш пред съвета, колата те чака. Отивате в кв. „Орфей“ във въпросния блок, влизаш по етажите му, разглеждаш, решаваш, идвате, казваш номера на апартамента, входа и етажа на сътрудника, адреса ти, където сега живееш, за да отмени заменките. Заповедта ще бъде издадена и всичко приключва. Доволен съм, че поговорихме по този начин. Много рядко може да се направи такава проверка за качествата на един човек.

Стиснахме си ръце и се разделихме. Така се реши въпросът с апартамента, макар че Петя, без да знаеше какво той ми коства, не го харесваше — бил в краен квартал. След години кварталът се превърна в един от най-добрите на Хасково.

* * *

С Евтим Николов подготвихме плана за реконструкцията. Цялото заведение трябваше да се изтърбуши със смяна на електрическата инсталация, настилките, с бутане на стени. И всичко това за един месец. Представихме програмата пред Делчо Борисов. Той я одобри. Директорът на инвеститорската дирекция в София Дако Еревинов потвърди, че ще ни отпусне достатъчно пари. И се започна.

Отидох до директора, секретарката ми каза, че два пъти ме е търсил. Влязох. Джанков не седеше на бюрото си. Седеше на фотьойла и гледаше през прозореца. Изглеждаше притеснен.

— Петров, идва друг човек за директор на предприятието, аз ще бъда заместник.

— Това пък не мога да си го обясня — възкликнах аз.

Получи се неловко. Джанков се поусмихна и каза тихо:

— Спокойно. Всичко си има обяснение. За мен тези неща са понятни, но на теб не мога да намеря начин да ти обясня, защото почива на правила, които не касаят теб и по-добре да не говорим повече по този въпрос. Аз имам информацията от един приятел в Окръжния комитет. Засега само знам, че Окръжният комитет има решение, на мене никой нищо не ми е казал. Нито знам кой е човекът.

Показа ми какво значи партийната дисциплина, решенията на голямата месомелачка не могат да се коментират. Може би само там, в Окръжния комитет може да се проявява субективизъм, но по правилата на йерархията. Длъжностите на стопански ръководители от най-малката стопанска единица до генералния директор на голямото предприятие в града са номенклатурни бройки на Окръжния комитет. И придобиеш ли веднъж този имунитет „директор“, от тебе вече нищо друго не става, можеш да изредиш поне три предприятия за пет години, да ги довеждаш до несъстоятелност и чак тогава могат да сменят този етикет „директор“ с другия етикет — „председател на профкомитета“. Наредбата за специалистите беше, че някой като „слезе“ до председател от директор, оставаше с последната си директорска заплата. За такъв един председател на профкомитета на Заводски строежи в Димитровград вече разказах.

Разбира се, имаше и друга институция — държавен партиен контрол. Те също работеха по сигнал, донесение, това беше най-точният показател за преданост към партията. И никак не е за завиждане на това предприятие, което се проверява от Държавен партиен контрол. Директор, заместник, главен инженер — от тези длъжности все някой изхвърчаше.

Веднъж Пандо Ванчев — бяхме вече приятели, ми разказа следното, нали аз бях безпартиен и следователно безпристрастен: „Та, Петров, при комунистите, като наклепят някого пред Държавния партиен контрол, няма отърване, няма как да се оправдае, да мине по-леко, да се премълчи. Няма такова нещо. Никой не отива да се застъпи за него, да му помогне, да каже и какви добри неща е правил — няма, братко, всичко бяга настрани, вдига рамене и се прави на вода ненапита.

В кариерната стълбица на комунистите ще видиш непрекъснато как едни драпат по-нагоре, други падат с главата надолу. Страшно е, да знаеш. При нас, земеделците, не е така. Ние си пазим хората и ако видиш, че някой залитне, сбърка нещо, веднага се притичаме на помощ. Каквото подлежи на оправяне, се прави веднага и по най-бързия път следите се зариват. Каквото и да е, ние си го знаем и не се коментира нищо“.

* * *

Реших в събота и неделя да отидем с Петя до Бисер да видя баща си и майка си. Децата имаха да четат и не дойдоха с нас. Брат ми със семейството си се бе заселил в Казанлък, беше купил малка къщичка с немалък двор с перспективата, че там ще се строи жилищен блок и като обезщетение ще получи апартамент, както и стана.

В село се чувствах добре, намирах си някаква работа из двора, да помогна с нещо на баща си. Петя и майка ми подреждаха из къщи, готвеха пак нещо хубаво и ухаеше из целия двор. По някое време майка ми дойде при мене и заговори загрижено:

— Георги, баща ти пикае кръв вече от много време уж нарядко, не всеки ден. И ми нарежда „няма да казваш на децата, няма какво да ги притесняваме“.

— Как така няма да казвате, това не са дребни неща.

Извиках го, беше в обора. Каза: „То не е редовно, не чувствам никакви болки и затова не ви казвахме, но както прецените“. Решихме в неделя като си отивахме в Хасково баща ми ще дойде с нас и в понеделник да го заведа в болницата при уролог. Познавах завеждащия отделението д-р Делчев, много способен хирург, имаше и още един приятел лекар д-р Добри Господинов, жена му беше от нашето село.

В понеделник отидохме в болницата в урологичното отделение. Делчев ни прие, разказахме какви са оплакванията, изслуша ни внимателно и каза:

— Бай Петре, ще те приемем в отделението, ще ти направим изследване и каквото открием, ще го лекуваме и толкоз.

Сестрата донесе пижама, той се преоблече, поуспокоих го, заговори се с човека в неговата стая. Разбраха се, бил от съседно село. Намериха си скоро тема за разговор.

Трябваше да се връщам в ресторанта. Щеше да има събрание. На него представител на Окръжния комитет на партията щял да представи новия директор на предприятието. Това, което се коментираше под сурдинка от известно време. Караджов прикани хората да седнат по-близо до приготвената маса, хората се приближиха и седнаха на столовете с лице към импровизирания делови президиум.

Новият директор, досегашният Джанков, Караджов и Керанов от Окръжния комитет на партията, когото познавах, седяха на масата. Караджов стана, обърна се с „другарки и другари“, преглътна два пъти, после помоли за тишина. Явно беше притеснен как ще обяви дневния ред.

— Днес провеждаме извънредно събрание, на което ще ви запознаем с решение на Окръжния комитет на партията. Има думата другарят Керанов.

Керанов бавно се изправи, извади от джоба си листче, постави го на масата, после пак го взе, направи гримаса на усмивка и започна:

— Другарки и другари, вашето предприятие се разраства, вие сами виждате това. След наблюденията на Окръжния комитет е взето решение да предложим на Комитета по туризъм в София да бъде назначен за директор на предприятието другарят Вълчо Атанасов и за заместник ще бъде другарят Джанков.

В салона се чу един тъп звук, нещо като „кхъъ-ъ-ъ…“. И всеки се понаведе да не каже някой, че от него е излязъл този звук. Керанов продължи:

— Нашият окръг граничи с Турция, Гърция, където също се развива туризъм. Вашето предприятие тук на границата трябва да бъде най-големият конкурент на туризма на тези съседни държави. Ние добре познаваме качествата на другаря Вълчо Атанасов, досега е бил винаги на отговорна работа и се е справял блестящо. Вярваме, че нещата във вашето предприятие ще се развиват с още по-добри показатели. Да ви е честито — и се обърна към Вълчо Атанасов.

Той се изправи. Керанов му честити и му пожела успех. Събранието изръкопляска. Джанков се усмихна плахо, подаде ръка на новия колега и му честити. Караджов беше доволен, че му беше дошъл редът и на него и с усмивка честити на новия директор. Нещо се спогледаха в деловия президиум, получи се малка пауза и Караджов обяви:

— Има думата другарят Атанасов — директор на предприятието.

— Другарки и другари — започна Атанасов, — човек никога не може да предполага каква работа ще започне, с какви хора ще се запознае, но така е построен животът, трябва да се работи. Работа лоша няма, щом човек си разбира от работата и си довежда въпросите до тяхното успешно решение. Последното предприятие, където бях директор, беше Държавното земеделско стопанство до Ивайловград. Прекрасни хора, разбирахме се добре и резултатите бяха прекрасни. Вярвам, че ще намерим общ език, ще си помагаме и ми позволете да заявя пред другаря Керанов, че ще оправдаем доверието на партията.

Пак ръкопляскаха вече малко като на цирк. Другарят Керанов беше доволен от изказването, поздрави Атанасов и му кимна утвърдително, може би му казваше „горе главата, нещата тръгнаха, не се страхувай“.

Пред очите ми продължаваше да стои Джанков. Този човек не ме възхищаваше с големите си делови качества, но предприятието не е претърпявало загуби от негови грешки. Не. Но в себе си за него знаех, че е изключително честен човек, деликатен и мръсотия на никого не би могъл да направи. И днес се усмихваше, честити на новия директор. И защо?… Защото уставът на партията и партийната дисциплина бяха ампутирали в него самочувствието, достойнството му и вече се беше отказал да се защитава.

* * *

Сутринта минах през болницата. Занесох нещичко на баща си. Беше спокоен. Лекарите минаваха на визитация и с никого не можах да говоря. Отидох в ресторанта, работата беше започнала и управителят на ресторанта Ганозов беше там. Седнахме с Евтим Николов и взехме графика. Организацията на предвидената работа трябваше да е такава, че да бъде изпълнена 100%. А това беше основният показател как се движат нещата ни.

Позвъних на директора на инвеститорска дирекция на Балкантурист Дако Еревинов. Първият ми въпрос беше по какъв начин ще бъде открито финансирането на обекта и как ще актувам работата, за да се изплаща на изпълнителя. И след като изредих на Дако основните неща, попитах ще се правят ли. Дако помълча, даже помислих, че е прекъснала връзката и почнах да викам високо „Ало, ало!“. Дако се обади:

— Стига си викал, чакай малко. — И пак замълча. — Слушай, Петров — подхвана пак той. — При теб нещата, както виждам, ще се окажат сериозна работа и ще трябва да се направи генерална сметка, представена тук, ще се утвърдят и преведат парите в Инвестиционната банка, където ще бъде открито финансирането, каквито са отношенията с проектантската организация в Хасково.

Познавахме се с един проектант от проектантската, казваше се Жоро, много приказлив човек, ще ми разкаже и каквото ми трябва, и каквото не ми трябва. Обадих му се по телефона. До проектантската имаше барче. Казах му, че след 15 минути ще го чакам вътре. Отидох. Жоро беше там, засмян ме посрещна, седнахме и му разказах какъв проблем имам. И Жоро ми обясни правилата:

— Пишеш едно писмо до нашия директор да изпрати двама човека да направят тъй нареченото проучване на обекта и какъв е идейният проект. Те ще направят описание какви строители, ВиК, електрически, отоплителни и вентилационни инсталации ще се правят. Ще се възложи на други хора да се изчислят сметките, наречени стойностно-строителни. Те се представят се в инвестиционна банка — там има съответните специалисти. Инспектори проверяват сметките, удрят щемпела, че са утвърдени, и се изпращат обратно при нас. Тогава шефът нарежда на един архитект да направи генералната сметка от тези стойностно-строителни сметки. Това най-бързо може да стане за около… 15 дни — проучване и 20 дни — изчисления и проверки. Горе-долу месец и половина.

На челото ми беше избила пот. Вече не слушах Жоро, всичко друго нататък вече нямаше никакво значение. Благодарих му и го помолих да не споделя с никого този разговор.

По улицата вървях и мислех кой би могъл да предложи нещо друго, нещо по-рационално. А нямах време и от днес започваше да ми става много трудно. Директори дал Бог, и двамата ще ми кажат: „Твоя беше идеята, оправяй се“. Изведнъж ме осени една идея, дойде ми като манна небесна. Познавахме се с един главен инженер в БКС (Благоустройство и комунално строителство), сега работеше в инвестиционната банка като инспектор. Казваше се Любо. Без да спирам никъде, отидох при него. На вратите бяха написани имената, намерих стаята му, почуках и влязох. Любо беше сам, посрещна ме любезно, покани ме. Изкарах цигарите (той също пушеше много), запалихме и се заговорихме.

— Вие си имате вече нов директор — научил той. — Познаваш ли го?

— Не, не го познавам. Но да оставим директорите. Имам един проблем и идвам при теб, Любо, ако можеш да ми дадеш някакъв съвет — и му разказах.

— Всичко мога на този свят да оправя, само да има добра воля и човек да не го мързи. Вземаш Евтим Николов, той е добър технически ръководител, познава нормировъчните книжки, които определят коя работна операция как се таксува и оценява. С Евтим ще направите подробни описания поотделно за видовете операции и чернови на отделните стойностни сметки — строителни, електрически, ВиК и т.н. Без да изчислявате, да е записан само обемът. Ние тук ще ги изчислим. И след това ние ще сложим печатите, че са проверени и утвърдени. Отиваш в Проектантската при Тенчо Димов, познавате се. Сглобяването на генералната сметка става за два часа. Разбра ли ме? Друг начин няма. С новия директор се познаваш, той е свестен човек, надявам се няма да прояви педантизъм защо не си започнал от проектантската.

Отидох в книжарницата, взех две тетрадки голям формат с твърди корици и поканих Евтим в канцеларията. Бях приготвил няколко бутилки коняк, ей така някоя вечер да почерпя работниците, които идват да вземат заплануваното за следващия ден. Това са дребни неща, но предразполагат към по-друг разговор, създават топлота. На хората много малко им трябва, ама възвръщаемостта е много голяма.

Налях в две чаши и казах на Евтим:

— Наздраве! После ще ти кажа какъв е поводът. Да се захващаме за работа.

На втория ден завършихме строително-стойностната сметка.

На третия след обяд баща ми дойде в ресторанта, облечен в своите си дрехи. Разбрах веднага, че се е случило нещо неприятно. Той се изненада като видя вътре тръбното скеле, в целия салон имаше хора, които работеха какво ли не. Поканих го в канцеларията, седна и ме загледа като изплашен.

— Казвай какво се е случило, татко — запитах притеснено.

В първия момент като че ли не знаеше как да започне и преглътна, наведе глава, помълча и заговори:

— Моля ти се, ако съм ти мил, води ме нагоре в Пловдив или в София, но не ме оставяй в ръцете на тези касапи. Като не можаха да открият с какво да ме лекуват, се хванаха за ножа. Днес някой си Делчев ми каза: „Бай Петре, ще трябва да ти правим операция“ и си замина нататък по коридора, като че ли все едно ми е казал, че зъб ще ми вадят. Затова се облякох и дойдох при теб.

— Спокойно, не се притеснявай, всичко ще се оправи.

— И пак ти казвам — ако съм ти мил…

— Ти много добре знаеш, колко сте ми мили и двамата. Къде да отидем? И все пак да знаем при кого…

— Слушай — каза баща ми, — ще отидем в Пловдив при професор Вапцаров, той ме познава и на него имам доверие.

— Добре, татко, Вапцаров е познат, но той е педиатър — детски лекар, а твоето заболяване е за уролог.

— Това е така — каза баща ми, — но Вапцаров познава в пловдивската болница и други лекари. Той ще прецени при кого да ме заведе.

Съгласих се, имаше логика. Вечерта говорих с д-р Делчев по телефона и той ми обясни, че това е папилом от вътрешната страна на пикочния мехур. В повечето случаи преминава в раково заболяване и затова трябва да се оперира. Вкъщи въпросът го обсъждахме достатъчно, но баща ми държеше да отидем в Пловдив.

Пристигнахме на другия ден в университетската болница. Отидохме при проф. Вапцаров, той разпита баща ми за свои стари познати в Бисер. Като млад лекар Вапцаров бил изпратен в нашето село и работил, доколкото той си спомня, повече от две години. Бил е на квартира в един вуйчо на баща ми и оттам се познаваха. На професора разказахме всичко както е и тогава той каза:

— Ще отидем при нашия уролог, и той е професор, бай Петре.

Отидохме в клиниката по урология. Въведоха ни и Вапцаров каза:

— Водя ти едни мои близки хора, запознайте се.

Професор Муржев — така се казваше урологът, се обърна към мен и веднага възкликна:

— Вие сте Петров, управителят на „Аида“. Приятно ми е — обърна се към баща ми, ръкува се и ни покани да седнем.

Докато се суетяхме при сядането, срещнах погледа на баща си. Той ме гледаше озадачен, даже сърдит. Разгадах веднага какви мисли са го обхванали. В момента си казваше: „Ти, дето се познаваш в Пловдив с професора на тези болести, ме остави в ръцете на онези касапи в Хасково“. Вапцаров се обърна към Муржев и го попита:

— Вие откъде се познавате с Георги — синът на моя приятел?

— Ще ви разкажа — започна Муржев с усмивка. — Не се познаваме, бях ходил в Хасково на една консултация и на обяд отидох в ресторант „Аида“. Самият управител най-учтиво ми предложи да се кача в горната зала, защото долу в големия салон имало някакво мероприятие. Салонът на втория етаж е така направен, че през перилата се вижда половината салон долу и аз седнах на една маса до перилата и си поръчах обяд. Изведнъж долният салон се напълни с ученици и ученички от средния курс на някоя гимназия. Масите бяха заредени с прибори по всички изисквания. Представи си, другарят Петров с гръб към прозорците, с лице към залата, където са учениците, а в същия момент и с лице към мен, и започна лекцията си. И то, Вапцаров, каква лекция! Занемях, като чух заглавието — „Правила и култура на храненето и поведение и култура в обществото“. Храня се аз и насреща ми този човек ми изнесе една лекция, която изслушах с такова удоволствие. Поздравявам ви, другарю Петров, на тази тема никъде не се говори, а е основен белег в поведението на интелигентния човек. Прощавайте, аз май много се разприказвах. Слушам ви.

Проф. Вапцаров разказа оплакването. Проф. Муржев нареди на една лекарка да поеме баща ми и първо да му вземат кръв и урина — веднага в лабораторията да се изследва.

— И след това му поставете катетър и ме повикайте да погледна.

Така се проведе прегледът на баща ми и всичко като приключи, младата лекарка усмихната доведе баща ми в кабинета на проф. Муржев, където го чакахме и ние. Проф. Муржев му каза абсолютно същото, че дори баща ми се засмя и каза на професора:

— Като че ли сте се наговорили с д-р Делчев!

— Д-р Делчев е един от най-големите уролози в Южна България, дори в някои сложни операции сме го викали. Много компетентно ни е помагал. Трябва да сте доволни, че той ще ви оперира. Това е моето заключение и ви моля да си направите операция, не трябва да се отлага.

Станахме, благодарихме и на двамата и се разделихме.

През две пресечки беше ресторант „Лайпциг“ и отидохме да обядваме. Поръчахме обяда и някак си се бяхме успокоили, че въпросите се решават в правилната посока. Нахранихме се добре, платих сметката и си тръгнахме за Хасково.

Като пътувахме, баща ми зацъка с език ядосано:

— Какъв срам си навлякох бе, Георги! Как ще погледна сега д-р Делчев? Такъв добър човек! Не знам… разчитам на теб да ме извиниш.

— Не се притеснявай, сега право в болницата ще отидем и всичко ще се оправи.

Стигнахме до болницата, лекарите все още бяха в отделението. Влязохме при д-р Делчев и аз започнах да търся най-подходящите думи да се извиняваме. Делчев се засмя и ме прекъсна:

— Аз познавам много добре психиката на хората. Страхът е нормално нещо във всеки човек. Нали ако ти кажа „Лягай на операционната маса“, ще започнеш, разбира се, да търсиш няма ли начин с лекарство да се размине операцията. Така че, бай Петре, нищо лошо не се е случило. Ти решаваш. Оставаш в болницата и няма да се страхуваш.

* * *

Евтим и Ганозов бяха описали всичко. Хвърлих поглед по двете тетрадки и се уговорихме за следващия ден внимателно да препишем на отделни листове и да комплектуваме поотделно строително-стойностните сметки. И тогава, когато преписвахме, поисках на подходящи места внимателно да увелича обемната работа с цел да вдигна парите в генералната сметка, за да направя допълнителни гардеробни и бани за персонала и други довършителни неща, които не можах да посоча в икономическата обосновка за реконструкция и модернизация на обекта. Там не се посочват социални придобивки на работниците, а ефективна търговска площ, която повишава културата на обслужване и вдига финансовите резултати.

На следващия ден всичко беше готово. След обяд говорих с Любо от банката и той ми каза:

— Много добре съвпада. Сега не сме натоварени със сериозна работа. Утре около 9 часа ела и, мисля, ще успееш.

При една авария бях повикал двама работници да почистят канала, щеше да се напълни мазето. Имахме кочан за издаването на фактура при изплащането на такива спешни работи. Но освен че платихме на хората, казах на майстора да ги нахраним и попитах какво ще пият. Поискаха бутилка вино. Казах на един сервитьор да маркира бутилка вино и му платих. В този момент Джанков беше дошъл да провери какво е станало с аварията и видя случая с бутилката. На следващия ден се обади по телефона и ме повика в кабинета си.

— Слушай, Петров, вчера видях бутилката, с която почерпи работниците. И правилно, така се прави. Но ти не получаваш хиляда лева заплата, ами 150. Нито пък ще трябва да молиш бюфетчика да ти даде така бутилката. От този бюфетчик тогава вече няма да можеш да изискваш да работи с точен грамаж. Ето заповедта, наградил съм те със сто лева, измислил съм за какво. Сложи си ги в касата и в такива случаи няма да бъркаш в джоба си.

Тези пари си стояха в касата ми в канцеларията. Извиках Ганозов и му казах:

— Сега ще купиш каса кока-кола, кутия хубаво нес кафе, захар на пакетчета, бутилка коняк и чаши за кафе. И така, всичкото в два кашона и един електрически чайник за вода, с двама сервитьори, ти и Евтим Николов да бъдете сутринта тук в ресторанта.

Отиде Ганозов, купи нещата и ги приготви. Сутринта в осем часа екипът беше готов. Тогава им казах какво ще правим. Евтим се подсмихна и каза:

— Другарю Петров, извинявайте за израза, но според мен само луд може да си представи, че тези неща така могат да се решават.

— Добре, Евтиме, приемам, но нека сега да си свършим работата и после ще отида в лудницата, ако трябва.

Банката беше на сто и петдесет метра от комплекса. В девет без десет тръгнахме. На първия етаж на банката имаше коридор и голяма масивна правоъгълна маса. От външната страна към улицата бяха наредени работните канцеларии на отделните специалисти. От вътрешната страна на коридора имаше скрито разкошно стълбище, което водеше до втория етаж, където бяха кабинетът на директора, на заместник-директора и на главния счетоводител. Внесохме всичко в коридора без голям шум, но като се отвори една врата от канцелариите, всички разбраха, че се е случило нещо, и започнаха да излизат. Директорът, застанал на стълбите, засмяно ме попита:

— Петров, да не си решил да откриваш бар в банката? — и слезе по стълбите.

Поздравихме се и всички чакаха отговора ми.

— Другарю директор, улучих шестица от тотото и понеже сме съседи, реших да почерпя за случая най-напред вашата институция.

Всички прихнаха, някой весело подметна: „За шестица, Петров, много леко искаш да минеш с толкова почерпка“. Тогава Любо помоли за тишина и каза:

— Другарят Петров има проблем и е дошъл при нас да му помогнем. За това е посещението.

Отворих папката и показах отделните закарфичени сметки.

— Не е изчислявано, защото при вас трябва да се преизчисли, да се провери дали е вярно. Ако приемете това мое предложение, с най-искрената ми молба, ще доведа наша машинописка тук в коридора. След това вашите хора ще ги подпишат и подпечатат, утвърдени вече, а аз ще отида в Проектантската организация да ми направят генералната сметка. Разбира се, всичко това се плаща според вашите изисквания. Това е моят проблем и моята молба.

Като свърших, ми се стори, че някакво ехо повтори няколко пъти думичката „молба“ толкова тихо, че се изплаших да не съм направил нещо лошо. Погледнах директора, стори ми се, че лицето му е поруменяло, очите му имаха някакъв блясък, устата му — малко отворена с едва забележима застинала усмивка. Директорът сложи ръка на рамото ми и се обърна към неговите специалисти:

— Другари, как можем да откажем на наситена с толкова ентусиазъм молба и така сполучливо подготвена чернова? Няма да откажем на Петров, нали?

Всички единодушно приеха.

— Другарю Петров, молбата ти ще бъде изпълнена. Като си организираш нещата, заповядай горе в кабинета ми, ще ми бъде приятно.

Не смеех да погледна към Любо, страхувах се, че ще се разплача. Бях му толкова благодарен за идеята, която ми даде. Ганозов отиде до управлението със сервитьора да вземат пишещата машина и машинописката. Другият включи самовара да прави кафета. Помолих Евтим да отиде в ресторанта и да ръководи хората, графикът трябваше да се спазва.

— Чуваш ли ме, Евтиме, нямаме право на нито една грешка.

Погледна ме преди да тръгне, стисна ме за лакътя и ми каза:

— Къде всички луди да са като тебе.

И замина за ресторанта.

До обяд всичко беше подписано и подпечатано. Любо ми даде папката, окомплектована с всички сметки. Тенчо Димов — директорът на проектантската, разпореди да се направи генералната сметка. На следващия ден бях при Дако Еревинов в София. С помощта на Милчо Маринов — главен инженер в комитета, ми утвърдиха генералната сметка и ми откриха финансирането.

Работата вървеше добре, кабелите по електроинсталациите бяха подменени. След два-три дни щеше да се разглобява тръбното скеле, следваше фина замазка и поставяне на мокета. Банката с официално писмо до предприятието уведоми, че финансирането е открито. В хладилната камера изолацията беше направена, изпарителите — монтирани и дадена възможност на строителите да поставят теракота и фаянса. Разговарях с директора на предприятие „Никола Терзиев“, той каза, че всички плоскости за ламперията са разкроени, поставянето ще стане за два дни.

* * *

Операцията на баща ми мина успешно. Нощта изкара трудно, на разсъмване като че ли малко позаспа, сестрата мина и даде термометър да се провери температурата.

Санитарките почистваха коридора с мокри парцали. Когато наблюдавах как обикновено започва денят в отделението, си казах — колко рутинно е всичко, точно и монотонно. Аз, външният човек, не бях видял динамиката зад този спокоен, но строг ред. Всеки ден е толкова различен, всеки поотделно е една страница със своето съдържание за лекарския екип и пациента. Колцина са започнали отново живота си от тази операционна маса, на болничното легло или в интензивния кабинет? Тези хора помагат, дават живот. Това е най-голямото щастие, че живееш, най-голямото богатство е, че си здрав.

Отидох в ресторанта. Там работата кипеше, пренасяха се плоскости и первази за залата, подготвяше се слагането на мокета. Момчетата бързаха да изсушат вътрешната облицовка на новата хладилна камера, за да могат да включат и изпробват инсталацията. Уговорена беше доставката на плюша за новите завеси на прозорците.

Следобед, на връщане от Свиленград директорът и главният инженер на комитета Милчо Маринов се отбиха да видят докъде е стигнала работата. Влязоха в ресторанта и хотела, разгледаха новата банкетна зала, присъединената стара банкетна зала към търговския салон и подготовката му за мокета. Главният инженер поиска да види мокета, хареса му десенът. И повече не искаше да разглежда. Обърна се към директора и каза:

— Другарю Атанасов, трябва да се намесите в организацията с реконструкцията в „Аида“, като гледам още тръбно скеле има. Подробно нямаше време да се вглеждаме, но за новогодишните празници ще бъде много лошо обектът да не работи.

Останах изненадан от изказването на Маринов, но го приех като лоялна загриженост и нищо не казах. Погледнах директора, челото му беше оросено от пот.

— Идеята за тази реконструкция — заговори Атанасов — е на Петров и договора за изпълнение със СМК е подписвал Джанков. Дано да са си направили добре разчетите, защото с идването ми в предприятието като директор такъв сюрприз ще бъде излишен.

На другия ден минах покрай Делчо Борисов и му разказах за този разговор. Делчо, облегнат на фотьойла, пиеше кафе и с усмивка слушаше.

— Слушай Петров, вашият нов директор е бил преди това директор на държавно земеделско стопанство. Можеш да си представиш каква е била методиката му като ръководител и каква е била средата — моабети и чевермета. Държавните земеделски стопанства са неголям гьол. Разбираш какво искам да ти кажа. Но назначаването му тук е грешка. Той не може да издържи. А това, че се е позаканил на теб, ако евентуално сроковете се провалят, това е присъщо на хора като него. Ти, освен че си добър специалист, за което сме искали да дойдеш в Хасково, мисля, че имаш и другите качества, които са основно оръжие за отбрана — търпимостта и дипломатическия такт.

Такива приятели като Делчо Борисов в Хасково имаше много малко. Той си остана най-добрият сред тях.

Чрез доктор Добри Господинов, уролога, станахме приятели с д-р Честименов — заместник-главен лекар на болницата. Друг приятел лекар — педиатърът д-р Мазгалов, стана после доцент.

Една сутрин като минах през болницата, д-р Делчев ми каза:

— Утре ще изпиша баща ви, вече всичко е заздравяло добре. Разбира се, ще се пази от тежко, но другото, другарю Петров — и позамълча, — резултатите тук в нашата лаборатория, за съжаление, са положителни за раково образувание. Единственото нещо е дано от София да се опровергаят, имали сме и такъв случай. Но няма да се притеснявате. Имам предвид как съм направил операцията и се надявам да няма разсейки.

Прибрах се вкъщи, децата бяха радостни, че ще видят дядо си. Милите деца! Как те разтоварват, колкото и да е бил тежък денят!

Петя ми разказа какво е приготвила за изписването. Баща ми и майка ми много харесваха Петя. Каквото и да направеше, все беше хубаво. Веднъж се хванала да окопава зеленчука в градината. Баща ми застанал отстрани и я загледал.

— Абе, Петрано, кой те е учил така хубаво да окопаваш? Знаеш го като селските хора.

— Нали и аз си имам майка и татко. Когато бяхме на село, и аз съм помагала. Научили са ме.

— Ти си била тогава дете.

Петя се засмяла и отговорила:

— На село и децата работят.

* * *

Ремонтът в ресторанта напредваше. Банкетната зала беше напълно завършена. Евтим Николов каза да актувам част от извършеното, идваше краят на месеца, а хората трябваше да си получат заплатата. Бяха започнали да поставят мокета в горния салон. Замазката в големия салон долу беше направена, дансингът с венецианска мозайка беше готов. Обстановката беше коренно променена. В мазето хладилната камера бе монтирана, коридорите, складовете бяха замазани, имаше вече плочки и фаянс.

Наред с реконструкцията исках да поосвежа и облеклото на сервитьорите. Бяло работно облекло в кухнята. Костюми за сервитьорите. Взеха плата, отидохме в модна централа, представихме списък и се разбрахме за две седмици всичко да бъде готово. Поръчах на началника снабдяване Лазар Динев да закупи десет хладилника ЗИЛ от големите и му обясних по коя сметка да фактурира в банката. Предвиждах четири да са за големия салон, три в горния салон, един в банкетната зала и два за терасата. Трудно беше за сервитьорите да носят на таблата по няколко бутилки разхладителни напитки заедно с аперитив и салати, докато преди започване на работа можеха да маркират две-три каси, да заредят хладилниците и при всяка поръчка да имат под ръка студена напитка.

Гардеробните за персонала бяха готови. Баня беше направена за кухненския персонал.

Уточнявахме с Евтим нещо на стълбището, когато Ганозов ми каза, че директорът спешно ме вика. Кипнах. Имах толкова много работа. Управлението беше на двеста метра и докато отида, се сетих за обицата, която Делчо ми беше закачил на ухото. В коридора вече имах усмивка на устата.

Влязох, най-напред видях Делчо Борисов, който пръв ме поздрави и ми направи място при него на дивана. Бяха Атанасов, Джанков, Караджов и един от вторите секретари на окръжния комитет на партията. Ръкувах се с Делчо и секретаря на комитета и седнах. Делчо пръв заговори:

— Петров, пусковият срок за ресторанта се удължава с 15 дни. Чуваш ли — 15 дни! Значи всичко ще се доизпипа както трябва.

Атанасов гледаше Делчо и чакаше да спре да говори и почна:

— Петров, от окръжния комитет на партията предложиха с 15 дни по-късно да се открие ресторантът и при откриването окръжният комитет ще даде обяд на делегатите, които ще дойдат за пленума. Разбра ли ме сега — значи, удължаваме ти пусковия срок, напрежението ще е по-малко.

— Прекрасно! За 15 дни ще свърша работата, за която точно толкова време ми трябваше. Още сега ще наредя на Евтим да постави двама специалисти с пистолети и да смъкнат фаянса, теракота, писоара и чинията на тоалетната долу за големия салон. Второ — ще извикам отсега човек от завод „Никола Терзиев“ да вземе размери за ламперията на фоайето на ресторанта. И имам друга идея за гардероба…

Атанасов вдигна двете си ръце нагоре и извика:

— Чакай, бе, ти луд ли си, спри се! Как така ще натрошиш всичко в тоалетната, умивалните и фоайето? Това как ще се оправи? Мен ми олекна като казаха другарите да почакаме с откриването, а ти искаш да ме насадиш на пачи яйца. Слушайте бе, другарю Борисов, вземете го този човек при вас си, той е само за строител.

Всички мълчаха, стана пълна тишина. Делчо заговори бавно и много спокойно:

— Другарю Атанасов, в това, което предлага другарят Петров, няма нищо лошо и рисковано. Тази работа може да се извърши за пет дни, да кажем максимум за една седмица, защото не е свързана с това, което има да се върши сега. А което иска да прави, е важно, защото е на самия вход, където са първите впечатления, при влизане.

— Да го е предвидил по-рано.

— За толкова малко време се направи толкова много — продължи Делчо. — Така че Петров ще може да действа — хора и механизация ще му дам толкова, колкото поиска. А това, че ми го изпращате при мен в СМК — няма да изгубя. Вие знаете ли какво значи инвеститор? Виждали сме такива, пари имат, идват и не знаят какво искат да им направим, нямат никаква идея. А Петров знае какво иска. Наздраве! — Подаде си чашата напред, всички пресегнаха да се чукнат, а атмосферата видимо се разведри.

На следващия ден се обадих на Дако Еревинов и му разказах решението си за санитарните възли и в общи линии какво ще подменя. Той ми каза:

— Да не забравиш да смениш и осветителните тела, избирай нещо подходящо. Аз ще направя допълнение към генералната сметка и официално ще уведомя банката в Хасково.

Всичко беше доставено и се монтираше най-прецизно, за три дни фоайето и санитарните възли бяха готови. Мокетът в горния салон и в банкетната зала беше поставен. Времето спокойно щеше да стигне и да не бяха допълнителните 15 дни. Но благодарение на тях се промени интериорът още при влизането в ресторанта.

Костюмите се приготвяха в модната централа. Цвета, салонната управителка, движеше този въпрос и нямаше никакви проблеми. Тенчо Димов — директорът на Проектантската, изненадващо пристигна един ден.

— Петров, аз не четох подробно генералната сметка и нямах представа какво се прави. Възхитен съм! Особено за фоайето и санитарните възли. Те са хронична язва, дори нарицателно в България. Нивото на този сегмент в ресторантьорството и хотелиерството все още има много да се вдига. Но тук вече е друго. Това и направеното в ресторанта на първия етаж на хотела, е много сполучливо.

Работата беше към края. Но както казва Евтим Николов: „Най-малкото, но най-трудното — довършителните и недоизпипаните неща. А тези дребни неща се забелязват, бодат в очите при общата хубава гледка и ако сега не се вгледаме и не открием тези малки чепове, те си остават и вечно ще се набиват на очи“.

* * *

В края на един от последните дни преди откриването седнах в дъното на салона, запалих цигара и си замислих. Това, което сме направили сега, е като напудряне. Бил съм в много от големите комплекси в системата на Балкантурист — и по морето, и вътрешни. Погледнато, основният замисъл — прекрасен, изпълнението също. Но все ще се види нещо пропуснато, непредвидено, недооценено достатъчно. Ако щеш, и за хроничната язва, за която беше споменал Тенчо Димов — санитарните възли. Държавата ни бе на такова геотуристическо място в Европа и в света, че 51% от брутния вътрешен продукт идваха от туризма и хранително-вкусовата промишленост. С такива природни дадености! Като слушам някой турист чужденец, идва за първи път в България, удивен, хваща се за челото и почва да ти изброява всичките тези дадености, гледа те, вдига рамене, все едно иска да ти каже: „Какво чакате? Защо спите бе, а не развивате туризъм? Май не заслужавате тези дадености“. Иде ти да го фраснеш и да му кажеш повече да не идва в България. Акъл ще ти дава… Айде, де…

Имахме образовани, интелигентни, можещи и знаещи хора. Но с голям недостатък — не са наши хора. Как да им имаш доверие? Затова на конкурсите за ръководните места нямаше от тези образовани, кадърни хора. На такива места е ясно кои се назначават. Затова, когато се направиха големите скъпи комплекси по черноморския бряг поканихме чужденци хотелиери и ресторантьори да ни показват как да правим туризъм. Разбира се, като им заплащахме.

Не можех да си обясня защо не се оценяваха на хората достойнството и кадърността. Портретите на тези хора не бяха в алеята „Герои на труда“. На тържествени събрания, когато се отчитаха трудовите постижения, те бяха в графата „и други“.

Над 40 години се работеше с такъв човешки „посадъчен материал“. Инкубатори за този материал бяха списъците на приетите студенти — внуци и правнуци на борци против фашизма. Тези 40 години бяха достатъчни народът да се приспособи и да стигне до убеждението, че по друг начин не може. И караше другите, в които все още имаше достойнство, а бяха и кадърни, да се чувстват още по-огорчени и смазани. Магията обаче съществуваше — работа имаше за всички, само да ти се работи. Заеми също можеш да ползваш — взаимоспомагателната каса в предприятието, Спестовната каса. Двама поръчители, удостоверяващи къде работиш, и въпросът със заема е решен. И макар да казваме с каква лекота си решавахме проблемите, различията неизбежно създаваха противоречията. Това беше в тяхната диалектика, следователно тази историческа закономерност беше неизбежна. Унгария има голям поет — Шандор Петьофи. И друг път съм се обръщал към него и ще ме извините, но ще взема назаем едно негово стихче от стихотворението „Лудият“ и после ще му го върна, то си е негово:

Едвам узрей плодът,

и гледаш — пада…

И ти, и ти, земя, узря,

хай падай, сгърмоли се!

Социалистическата система презря, падна и се сгромоляса. Но за това по-късно…

Всичко беше подготвено. В комплекса идваха любопитни да видят какво е направено. Джанков беше поканил архитект Бояджиев — авторът на комплекс „Аида“. От цялата си душа се радваше Делчо Борисов.

Извикаха ме в окръжния комитет на партията да представя в няколко варианта менюто за обяда след заседанието на пленума му и фактическото откриване на ресторанта. Зареждането на ресторанта беше направено с пресни продукти. Гост на пленума беше Гриша Филипов (партиен функционер и министър-председател през 1981–1986 г. — Бел.ред.) Имайки предвид протокола, при посрещането в ресторанта гост на такова ниво трябва да бъде приветстван първо от директора на предприятието, а след това настаняването по местата е задължение на ръководството на ресторанта. Бях доволен, че в окръжния комитет приеха предложението ми в дъното на салона да бъде направена официална маса за 10–12 души с лице към салона, а останалите маси остават така, както са аранжирани с цветарниците, и пригодени да не бъдат с лице към официалната маса. Директорът Вълчо Атанасов прие, че ще приветства големия гост, съпровождан от първия секретар на окръжния комитет на партията другаря Корцанов, другаря Пандо Ванчев и останалите официални гости. Делчо Борисов също беше гост на пленума.

Всичко мина много добре. Когато си тръгнаха, гостите не пропуснаха да изразят задоволство от новата обстановка и посрещането.

След седмица мина и Пандо Ванчев и много се изненада от новата банкетна зала. Разгледа навсякъде, застана до прозорците, откъдето се виждаше целият площад и официалният вход на окръжния съвет.

— Поздравявам те — подаде ми той ръка, — не е случайно доверието, което имахме единодушно с ОК на партията и с градския съвет. Научих, че основният човек да се съгласиш да дойдеш в Хасково, е Делчо Борисов, и както виждам, сега ти помага. За толкова малко време да се направи толкова голям ремонт, трябват хора, организация. И така трябва да бъде, аз приветствам.

С Делчо често обядвахме в тази зала, разговаряхме по какви ли не въпроси. Не знам как се получи това, но между нас се създаде истинско доверие, каквото не съм допускал, че в тогавашното ни общество може да има. Понякога съм поставял пред него въпроса за начина на заплащане на труда, което тогава беше според общата заработка. По този начин специалистът, дисциплинираният работник не си получава истинското възнаграждение, неговото качество на продукцията е нарушено от мързеливия и неквалифициран колега в бригадата, в която работят заедно.

— Мързеливи и некадърници е неизбежно да има в нашето общество по обективни и субективни причини — каза Делчо. — Те обаче са си наши членове на обществото. Основен фактор да има такава категория хора е компромисът, приет и от обществото, и от институциите, които оценяват поведението и мястото им. Размесени в обществото, на тях ще трябва някой да им осигурява съществуването. В една строителна бригада от 25 човека 13 произвеждат продукция, останалите 12 носят етикета на помощен персонал — подаване на материали, товари, разтоварване и накрая почистване на работната площадка. Делът на тези 12 човека в производството на бригадата е 20%. Основният отговор е — всички трябва да работят и да си осигуряват семействата. Дотук, както виждаш, държавата е вдигнала само лозунга хората да работят. Обществото е достатъчно смирено и не роптае против мързеливите, защото и то като цяло с 20% по-малко се натоварва в работния си ден. Произведената стока е с ниско качество, следователно ще бъде и с ниска цена. Заплата за тази заработка, придружена два пъти с отрицателни 20%, ще бъде също такава. Цената на произведеното и цената на труда се вместват една в друга.

Рационализатори не могат да оцелеят. Те искат специалистите да работят по нова технология и да получават съответното възнаграждение за качеството и количеството на продукцията и в същото време да няма никакъв „помощен персонал“, търтеи, които да получават дял от тази продукция. Но ние не можем да делим хората на две категории, нали всички заедно чакаме светлото бъдеще. Точно там еднакво трябва да бъде вперен погледът. По този въпрос различия не трябва да има. Дотук не трябва никакви обективни и субективни фактори да влияят отрицателно на развитието на социалистическото бъдеще. Всичко върви закономерно, независимо от споменатите две величини от по 20%, върви и погледът ти да отива в безкрая… — завърши Борисов.

Голямата загадка бе, че всеки беше на мястото си. Или по-правилно казано — всеки е поставен на съответното му място. Аз също бях на мястото си или по-скоро знаех обратната страна на медала, който ми беше прикачен, и мислех. При контактите си с хора като Делчо, разбира се, не така откровени като него, коментарите и гледните им точки ми даваха много информация. Държавата беше богата, и то не от тези отрасли, за които говорехме преди малко, с този начин на заплащане. И тя можеше да прави социална политика. Например с такива предприятия като промкомбинатите БКС (Благоустройство и комунално строителство — Бел.ред.). Там се поглъщаше този разнороден конгломерат от хора, много внушителен на манифестациите на 1 май и на 9 септември. Главните улици — човек до човек. Ако излезеш пред тази вълна от хора и им кажеш две лоши думи за държавата, ще те пометат, окото няма да им мигне. Те вярваха в тази държава. Слабите отрасли имаше какво да ги компенсира. Земеделието беше се изправило на крака — плодове, зеленчуци, българско сирене и кашкавал излизаха на голямата сергия на СИВ. Скотовъдството с модерни осеменителни станции. Френски фермери са идвали и са признавали, че при тях такива постижения няма. Заводът „Соди“ в Девня — производство с най-ниска себестойност, но с най-високо качество в света. Заводът за дискове в Стара Загора — качество, което западните фирми не можеха да си обяснят как е постигнато. Военни заводи, които даваха милиони чиста печалба на държавата. Българските мотокари, електрокари — японците им сваляха шапка. Туризмът — милиони печалба в държавния бюджет. Строене на детски градини, училища. На световни фестивали нашите ученици и студенти обираха златните медали. Богатият цветущ Запад положи немалко усилия за сриването на тази система и конкурентните фирми, които пречеха на бизнеса на техните частни фирми. Те не са виновни, ние сме си виновни. Но за това после.

Към централния комитет на партията имаше отдел за агитация и пропаганда. Представете си какъв е бил апаратът му, като само в Хасково идваха 3–4 човека два пъти в седмицата и изнасяха лекция на ръководния състав в Хасково. Така бе в цялата страна. Този екип нощуваше и другарите бяха съпровождани от един кротък човек от окръжния комитет на партията. Водеха гостите на вечеря в ресторанта, стаите — резервирани в хотела. Фактурата подписваше другар от комитета. На фактурата май пишехме „лекторите от Георги Кирков“, но това са подробности. Понякога ме молеха да поседна при тях на масата. Говорехме си като познати. И веднъж един от лекторите ме попита:

— Във вашето предприятие дали провеждате просветни форми, изучаване на КПСС, БКП с ваши лектори?

— Да — казах, — провеждаме. И ходя редовно на лекциите.

— А доволен ли си от лекциите, интересна ли е материята?

Помислих си малко, пък защо да не му кажа на човека, нали ме пита. Лошото е, без да ме пита, а пък аз да му казвам, тогава не върви някак си.

— Да ви кажа откровено не ми харесват лекциите, нещо се повтаря понякога, в друг път нещо е недоизказано.

— А! — изненада се единият лектор. — кажи какво не можеш да си обясниш, нямаш ли такава литература, политикономия, трудове на Енгелс, Ленин.

— Имам — казах — и чета понякога, когато имам време. И така, както се заговорихме искам да ви попитам, няма да ми се сърдите, нали си говорим на масата.

— Казвай — единодушно казаха и тримата.

Погледнах ги, бяха леко развеселени и някак ме гледаха снизходително — какво ли пък аз, дребният, ще попитам по политикономия.

— В един от трудовете си Ленин пише — казах, — след като завзехме властта с Октомврийската революция, сега основният ни въпрос е да организираме стопанската дейност в държавата на високо ниво на производство, с нови технологии, с научно доказани и конкурентни на западните стоки. Ако това до 10–15 години не направим, Западът ще ни помете. Нито в една лекция не се споменава писаното от Ленин в тези негови трудове.

Като че ли падна полилеят на нашата маса. Погледнах събеседниците си, усмивките им бяха увиснали като мартеници.

Като сложи ръка на рамото ми, един от гостите каза:

— Другарю Петров, политиката е сложна работа, а ти си добър търговец. Най-добре е да си гледаш търговията и остави политиката на хора като нас.

— И аз така мисля — отговорих.

Когато излязох на улицата да се прибирам вкъщи, си помислих, че тази вечер бях попрекалил пред лекторите на пропагандния отдел на ЦК на БКП. Такива волности можеха да ми изиграят лоша шега; с тези хора игра не биваше.

* * *

Работа имаше много, персоналът в ежедневието повишаваше квалификацията си. Провеждаха се много мероприятия, посрещаха се големи гости. Промените също трябваше да ги посрещаме като нормална закономерност. Главният счетоводител се разболя и напусна предприятието. На негово място дойде друг човек — другарят Цанов. Стегнат, парфюмиран денди. Като заговореше, първо се покашляше, слагаше ръка на устата, оглеждаше ни и тогава започваше. Работил бе на много места и имаше славата, че е бил в държавния финансов контрол. При ревизиите много материално отговорни хора и ревизори са имали потребността от неговия компромис, за което са се провеждали щедри почерпки.

С Вълчо Атанасов си допаднаха много добре. При обиколките в Свиленград, Харманли, Димитровград, когато се прибирали, шофьорът доста се затруднявал при откарването на единия и на другия до къщи.

Една вечер гостуваха и в „Аида“. Предпочетоха масата им да бъде в горния салон. Имали да си говорят сериозни въпроси и там било по-тихо и нямало да бъдат обезпокоявани. След като взе поръчката на директора и на Цанов, сервитьорът, минавайки край мен, ме попита:

— Да маркирам ли това, което поръчат?

— Ще маркираш — му казах, — как иначе?

Минах в долния салон, беше пълен. Поздравихме се с някои познати клиенти и след час отидох в горния салон. Минах и край масата на директора. Той ме покани, седнах, заговорихме за работата, беше доволен, че има много работа, всички са заети. Разказа на Цанов как непосредствено след започване на работа тук станало откриването на ресторанта след реконструкцията. След това Цанов каза:

— Петров, кажи на майстора да направи нещо за вечеря, да похапнем и след това да пийнем вино, при теб има хубави вина.

Казах на готвача каква вечеря да подготви за директора и главния счетоводител на предприятието. Вечеряха, след това си поръчали пак вино и луканка за мезе на виното. Мернах се пак при тях, директорът каза:

— Къде ходиш, сядай при нас.

Седнах и казах:

— Нали другарят Цанов каза, че имате да си говорите по сериозни въпроси.

Оркестърът беше приключил програмата си, вечерната работа на ресторанта беше към края си. Грозьо, салонният управител, се извини и помоли да отида долу на касата. Някои гости искали някакъв документ. Казах как трябва да издадат фактурата на гостите, които били командировани и искали в рамките на командировъчните да им се издаде фактурата. Сервитьорите започнаха да се отчитат. Бяхме говорили с бюфетчика, че хладилният шкаф не замразява достатъчно, записах си да се обадя в хладилната база на следващия ден — с базата имахме договор. В този момент сервитьорът, който сервираше на директора, дойде при мене и встрани ми подаде направената сметка на директорската маса. Цанов я подписал и казал на сервитьора:

— Дай я на Петров, той да я оправи.

Взех сметката от сервитьора и му казах: „Не се притеснявай, всичко е наред“. На следващия ден отидох до счетоводството, представях някакви документи, по коридора ме видя Цанов, покашля се и каза:

— Петров, мини като си свършиш работата.

Отидох, кимна с вежди и с ръка ме покани да седна. Цанов пушеше, за всеки случай попитах мога ли да запаля цигара. Кимна и продължи да си пише нещо на бюрото. След малко се облегна назад и ме попита:

— Сервитьорът даде ли ти нашата сметка?

— Да, даде ми я — казах му, — ето я. Ще я оправиш ли? — и си запалих цигарата.

Замълча, мълчах и аз. Цонков заговори:

— Какво предлагаш?

— Предлагам да преведеш на профкомитета на комплекс „Аида“ пари от СБКМ и по този начин профкомитетът ще плати сметката като посрещане на гости. Такъв начин виждам. Това е във вашите възможности — казах и млъкнах.

Цанов пак се покашля, угаси цигарата си в пепелника, запали друга и каза:

— Значи това предлагаш — каза той.

— Да — отговорих и станах.

— Добре, ще помисля — каза Цанов.

— Довиждане — и си излязох.

На следващия ден Атанас Ножчев, председателят на профкомитета, дойде в кабинета ми и ми разказа как го е повикал Цанов и прехвърлил в профсъюзната книжка 2000 лв. от СБКМ. „Да си имате — казал Цанов, — понякога ви идват гости, а и на някои от колектива може да помогнете, ако има нужда“.

Дните вървяха, срещахме се, все едно че нищо не е било на съвещанията, имало е и шеги.

Веднъж Динко Чолаков дойде в Хасково до управлението и след това в ресторанта, имаше този навик, винаги ми се обаждаше. Поканих го да обядваме, той прие и седнахме в горния салон, защото на обяд работеше само големият салон долу. Казах на майстора да подготви два обяда, но най-напред да изпрати по някой сервитьор две салати. Донесе сервитьорът и по една малка ракия и се заговорихме. Разпитвах за Димитровград, за ресторант „Москва“, колективът как е. Беше ми приятно да слушам за Димитровград. Там за първи път погледнах на себе си отговорно, критично се стараех да разглеждам и най-малкия проблем. Много научих в този град, много ми даде, но и аз не му останах длъжник — всичко си плащах с лихвите. Като си говорехме с Динко, той се поогледа встрани и тихичко ми заговори:

— Петров, искам да споделя един въпрос с тебе, защото, предполагам, че същите проблеми имаш и ти. Вече няколко пъти идваха другарят Атанасов и другарят Цанов, даже една вечер дойдоха с жените си. Идват с микробуса на предприятието. Правят сметки, нямаш представа, толкова пиене не съм виждал и за плащане не говорят. Веднъж Цанов ме попита при ревизиите кухнята и бюфетът какви излишъци дават. Говорих с Георги Станков, главния готвач, ти го знаеш колко е див. Казва ми „Пазя всички бележки и като дойде ревизия, на ревизора му представям бележките най-напред и после започва ревизията“. И бюфетчикът солидарен, и той е приготвил същите бележки. Не ми стига акъла какво да правя. Станков казва, ако ревизорът не признае бележките, ще ги представя в милицията, в стопански отдел. Представяш ли си? При тебе идвам, кажи ми как се справяш.

Гледам го аз, изненадан, и спокойно му отговорих.

— И тука идват понякога, но защо да си кривя душата, вадят парите и си плащат, както си му е редът. Кога единият, кога другият, или двамата. Но нищо подобно няма при мен.

— В „Република“ не смея да попитам Митко. Там беше вече друг управител, Караджов отиде домакин в Училищни столове.

— Не мога да ти кажа за „Република“ — казах на Динко, — пък и не ме интересува.

Обядвахме с Динко и той си замина за Димитровград.

* * *

Новогодишните празници минаха и работата се поуспокои. Делчо се обади по телефона и ме покани да отида на обяд при него в техния клуб, щял да дойде един приятел и да си поговорим през обедната почивка. Отидох, гостенинът на Делчо беше Георги Стойков — кмет на село Минерални бани, Хасковско. Стойков беше образован човек. Работил бе по комитетите, имаше добър организационен опит, мислещ, и рутината му като кмет се бе наложила. В селцето на минералните бани бяха построени големи почивни домове. Почивната станция на трудещите се селяни, над 100 легла, с лекарски кабинети, физиотерапия, в другото крило — много хубава столова. След това голям културен дом с голяма библиотека. Отвън — спортни площадки. Почивни станции на профсъюзите, други — на големите предприятия в Хасково. Вертикалната планировка на цялото селище беше направена — с алеи, скамейки за сядане, кокетни павилиони, магазини, ресторанти. Особено през лятото идваха почиващи от цялата страна. Имаше много добре поддържан санаториум. Стопанинът на цялата тази прекрасна база беше Георги Стойков. После станахме големи приятели.

На тази среща Делчо ми съобщи приятна новина. СМК Хасково няколко години беше национален първенец по обем на строителството, внедрени бяха нови методики в строителството и добра организация на строителната механизация на предприятията. Делчо разговарял с един заместник-министър от Министерството на строежите и било замислено в Хасково да се проведе национален семинар на три етапа през февруари. Първата група ще бъдат бригадири от различни строителни специалности и механизатори. Втората група — технически ръководители, нормиране и работна заплата. И третата група — генерални директори, главни инженери, заместник-директори, началник-отдели в управлението. Курсът на всяка група ще бъде една седмица — от понеделник до събота, в неделя — закуска, и си заминават. Семинарът ще се провежда в културния дом.

— Уважаеми другарю Петров — така обичаше да се обръща Делчо към добрите си приятели, — имаш 10–15 дни да разсъждаваш по това мероприятие. Пак ще се срещаме и ще обмислим всичко, мисля, че ще се представим добре. Имаш ли нещо да питаш?

— Имам — казах, — нека още днес вашия заместник-министър, да отправи писмо до централната резервация на Балкантурист — София, за колко дни и за колко души — леглата в хотела и храна, закуска, обяд и вечеря в ресторанта.

— Ей, и при вас ставало с точно заявени неща — каза Делчо. — Браво, само така. Винаги съм приветствал реда.

Обикновено почивах в събота и неделя, за съжаление много пъти се е налагало да отивам в комплекса, но сме прекарвали и много приятни празници. Идваха ни на гости от Димитровград Генчо и Теменужка, синът на бай Колю, лека му пръст, братовчед ми Гошо и жена му Стефка, техният син пък беше пораснал и трябваше да отива войник.

Във военното окръжие имах познати, уредих да го вземат във военната шофьорска школа — както казват, да си вземе професия.

Спомням си една вечер се бях прибрал по-рано. Тези близки или друго приятелско семейство бяха у нас. Беше празник, Бабин ден — празникът на родилната помощ. По-предния ден двама лекари бяха дошли в ресторанта, направиха резервация, казаха, че ще имат гости от Пловдив — двама професори с жените си. Уговорихме менюто. Долу големият салон беше целият резервиран за тях. Всичко беше подготвено, други клиенти се посрещаха само в горния салон.

Присъствах на оперативката, която се провеждаше винаги при започване на работа. Обърнах внимание на персонала да бъдат изключително внимателни и да не разстройват празника на гинеколозите и акушерките. Двамата салонни управители бяха тази вечер на работа и Ганозов, управителят на ресторанта, беше там.

Около десет и половина-единадесет часа вечерта тъкмо гостите у нас се бяха развеселили, когато телефонът звънна.

— Обажда се Ганозов, другарю Петров. Изпратил съм кола да ви вземе, моля ви, трябва да ми помогнете.

— Добре, идвам — и не питах за подробности.

Облякох се, извиних се на гостите и заминах. Влязох във фоайето, до гардероба стоеше дежурният на окръжното управление на МВР майор Руси Колев. От салона дойде и Ганозов. Обърнах се към Ганозов и попитах какво се е случило. Обясни, че Руси Колев наредил в 10:30 така, както предвиждаха наредбите, ресторантът да бъде затворен. Ганозов обясни — стана лошо, едва хората почнаха да се веселят, а другарят майор заповяда оркестърът да прекрати музиката. Обърнах се към Руси Колев с молба да отидем във фоайето на хотела, да поговорим, защото тук не е мястото за това. Той се съгласи и отидохме.

Там нямаше никой, освен дежурната администраторка, която нещо пишеше. Седнахме на фотьойлите и аз заобяснявах:

— Вас не ви обвинявам, виновен съм аз. Още при уговорката на тържеството трябваше да кажа да направят едно писмо до началника и да помолят за удължено работно време на оркестъра. Мисля, че началникът нямаше да им откаже, но сега се намираме пред свършен факт. Ще ви помоля да се приберете в управлението, аз на своя глава съм разрешил на оркестъра да свири, въпреки предупреждението на обходния милиционер и той ви е докладвал. Вие от своя страна ще ме докладвате на началника и толкоз. Приемам каквото наказание ми наложи началникът и ще го понеса, но този скандал в ресторанта не трябва да се случи. Приемате ли?

— Приемам — каза.

— Много благодаря — продължих. — Оркестърът ще свири до 12 часа. Ще наредя да свири по-тихо, а утре сутринта рапортувайте при приключване на дежурството си на началника на МВР: „Петров не изпълни заповедта въпреки моето разпореждане“, за да не се получава неловко положение. Дежурен сте в управлението, идете там, тук няма произшествия, нито побои или пожар.

Влязох в салона, посрещнаха ме с „Ооооо!“. Казах на оркестрантите да заемат местата си, взех микрофона. Обясних, че има такава заповед, но оркестърът ще свири до полунощ. „Желая ви приятно прекарване!“.

Попитах Ганозов мога ли да ползвам същата кола, която ме докара, беше на негов познат.

— Разбира се — отговори той като се мъчеше нещо да се извинява.

Но явно не беше нужно нищо друго, след като оркестърът веднага започна.

Използвах колата и се прибрах вкъщи, гостите бяха на масата и всички в един глас полюбопитстваха какво се е случило. Разказах накратко и налях чашите, те прихнаха да се смеят, колко било забавно.

Колко примамлива е тази управителска длъжност, с каква лекота се решават проблемите! Но те не знаеха, че утре след рапорта на Руси Колев началникът ще нареди на следващия дежурен и той троснато по телефона ще ми каже: „Петров, веднага да се явите при началника“, а това значи изслушване поне един час лекция на началника. Че разпорежданията трябва да се спазват, че по този начин съм отворил възможността друга вечер други да си позволяват да нарушават наредбата.

Разделяхме се с двамата хладилни техници от монтажна база, когато директорът ме повика. Седнах, директорът разглеждаше някаква таблица от плановия отдел за изпълнението на плана на отделните обекти и на предприятието като цяло.

— Как върви работата, Петров, някакви проблеми?

— Проблемите са естествен белег на ежедневието. Само трябва да се прави възможното да се преодоляват.

— Петров, знаеш ли, имам една идея. Да те преместим в ресторант „Република“. Какво ще кажеш?

На мен ми беше ясно откъде се е родила тази идея и откъде се опитват да ме сплашат и да видят как ще реагирам. Запалих цигара, Атанасов също пушеше, седеше на стола си изхлузено напред и облегалката стърчеше над главата му. Гледаше ме с иронична усмивка.

— Другарю директор, тази идея не е ваша, а е идея на другаря Цанов.

— Защо мислиш така — веднага ме прекъсна той.

— Ще ви кажа — Цанов ви каза моето предложение да се оправи сметката.

— И нали е оправена, какво още?

— Аз нямам никакви претенции — казах аз. — Второ, аз съм поканен от окръжния комитет на партията и окръжния народен съвет да работя като управител на комплекс „Аида“.

— Какво месиш комитета — каза Атанасов. — В това предприятие аз съм ти директор и аз определям кой къде ще бъде.

— Ще обясните ли за какво съм неудобен в „Аида“ в окръжния комитет, ако ли не, аз трябва да обясня.

Вълчо Атанасов стана от стола, отиде до прозореца, помълча малко и седна на фотьойла срещу мене, погледна ме ведро и каза:

— Петров, дай да си поговорим като мъже. Ти знаеш много добре на всяка ревизия бюфетът и кухнята колко излишък дават, който не се отчита и като печалба на предприятието, ами се внася направо в държавния бюджет, а ние като ръководство да нямаме никакви средства да посрещнем някои гости. Има там един мижав директорски фонд. Тези сметки ще се разплащат от тези излишъци — каза Атанасов.

— От тези излишъци не може и лев да се вземе, може да се ползва, ако евентуално има някаква стока с преминал срок и трябва да се бракува, а бракът, знаете, се отнася като разход и реализира загуби, тогава от този излишък се намалява стойността на развалената стока, която не се води вече и се хвърля. Това е придружено с една камара протоколи и обяснения. Има нормативни документи, които определят ежедневно дейността, всяка порция и всяка ракия се маркира и оставя втора марка при касиера маркировач. По тези марки вечерта се отчитат сервитьорите и на сутринта парите се внасят в касата с контролния акт, на който са се подписали сервитьори и управители на салони. Вашите сметки няма да се маркират, ще се записва на един лист и при ревизията ще се оправят. За отчетността се издават писмени разпореждания, дава ги счетоводителят. Кажете на Цанов да издаде заповед да се пишат такива листове и ще го правим.

— Защо пък трябва такава заповед? — каза Атанасов.

— Трябва, защото си представете, че при ревизията не е излязъл излишък, а точно обратното — сметката не излезе. Ревизорът трябва да направи акт за начет, защото тези сметки няма кой да ги плати. И тогава главният готвач или бюфетчикът, зависи къде ще изскочи, взема тези бележки и акта за начет и отива в милицията в стопанския отдел. Представяте ли си оттам нататък чорапът как се разплита? Предполагам, мислите, че аз съм страхлив, лош, егоист, а другите колеги си мълчат, не реагират като мене, усмихват се и другарят Цанов ги потупва по рамото. Аз съм повече от 20 години в този отрасъл, постарал съм се да следя всички нормативни документи и съм сигурен, че такова нещо скрито не може да остане, защото тука са намесени най-различни хора, които всичко виждат и всичко знаят. Това не са хора от строителната площадка, където всеки е готов да дойде и ти помогне, когато разтоварваш тежките греди или торбите цимент. Тук хората са други, всеки е взел химикалката и непрекъснато прави сметката, така че при него да остане повече. Техните човешки ценности са материализирани и често ги заменят за пет стотинки. Аз съм бил и при двете категории хора. Вие сте ми директор и аз съвет не мога да ви давам, но понеже вие предложихте да си говорим по мъжки, аз приех предложението ви и говорих по мъжки.

И си тръгнах.

Не споделих с Делчо този случай, бях убеден, че щеше да отиде в комитета и да стане голям скандал. От това само щях да изгубя пред ръководството на Хасково. За клюките закон няма — и в комитета, а и другите, които научат, справедливо ще си кажат „Значи, този не е стабилен човек. Като бъде попритиснат, не намира начин да докаже, че е прав, и с това да се защитава. Той прибягва до ангажирането на други хора и още по-лошото е, че информацията, която им дава, ги принуждава да вземат решения, които не са много приятни“. Покажеш ли веднъж, че си склонен да откриваш чуждите грешки пред силни инстанции, макар и да е било форма да се защитиш, никой няма да те оправдае или най-кратко казано: „Нямаме ти доверие“. Без този капитал не можеш да правиш никакви инвестиции в живота си, ако ще да си факир.

Споделянето все пак е нормална потребност, най-елементарното — това те разтоварва. Разбира се, не в семейството, какво са виновни те да им тровя живота с моите проблеми, те са мои и аз трябва да намеря подходящи форми и начини да се оправя. Споделих с Георги Петров — финансовият ревизор в предприятието. Слушаше ме той мълчаливо, вдигаше рамене и питаше.

— На това не може да се издържа, познавам ги тези хора. Зная апетитите им и са свикнали да бъдат задоволени. Нищо не мога да ти помогна, нито да те посъветвам.

За семинара на строителите пристигна заместник-министърът на строежите. Делчо Борисов ми се обади по телефона и каза, че ще дойдат в ресторанта да обядват. Посрещнах гостите, настаних ги на кръглата маса в дъното на салона към прозореца. Тази маса беше на най-представително място и същевременно създаваше уют.

— Това ще бъде нашата маса — каза Делчо — през цялото време на мероприятието.

Делчо ме запозна със зам.-министъра, казваше се Людмил Ангелов, ресор му бяха финансовите въпроси в министерството.

На следващия ден гостите запристигаха от цялата страна по различно време.

Присъствието на тези хора от цялата страна беше най-добрата реклама на комплекс „Аида“, а и на дейността на СМК — Хасково. За домакин на семинара, който се провеждаше от Министерството на строежите, беше определен СМК и така по стечение на обстоятелствата строителите бяха гости на комплекс „Аида“. Справедливо е да си призная, че на това мероприятие не гледах само откъм търговската страна. Бях доволен да разговарям с тези хора. През 60-те няколко години бях на скелето между тях и като чуех някои термини в техния разговор, се връщах неусетно в тогавашното време и определено усещах строителната тръпка. Аз познавах езика на строителите.

Първата група завърши семинара, сега и втората беше към края си. Често пъти имаше възможност да бъдем заедно със зам.-министъра и Делчо на официалната маса. Свободно, по най-непринудения начин се опознахме с Людмил Ангелов. Той ме беше приел, особено когато Делчо му разказа за преживелиците ми в материалното производство и скоковете ми от 12 метра в химическия комбинат, за реконструкцията, проведена миналата година, и особено за правенето на генералната сметка. За Делчовия принос да бъда в Хасково. Всичко това допадна на Людмил Ангелов.

Делчо Борисов имаше качествата на голям ръководител. Когато се провеждаха съвещанията при генералния директор на СМК, инженер Борисов съобщаваше на ръководствата на основните звена една седмица по-рано. Затова всички идваха подготвени. Можете да си представите какво значи, ако някой заговори неубедително с предполагаеми параметри и в неопределено време — жална му майка. Делчо ще направи такъв скандал, ще го притисне с въпросите „Знаеше ли, че ще бъдеш на съвещание, а на съвещанието се докладва какво си извършил до момента?“.

Така протичаха тези съвещания при Делчо Борисов — там бяха главният инженер на управлението, главният счетоводител и началникът на плановия отдел. Показателите, разглеждани на съвещанията, се обобщаваха от това ръководство в такива параметри, от които се виждаше приблизително 80% от себестойността на един квадратен метър от готовия апартамент. Такъв ръководител беше Делчо Борисов и затова беше със самочувствието на домакин на това национално мероприятие.

Семинарът продължаваше, беше дошла третата група, директорите с главните инженери и главните счетоводители. Или ръководството на този голям отрасъл.

В края на мероприятието Людмил Ангелов изпрати до директора на Балкантурист — Хасково с копие до Комитета на Балкантурист — София благодарствено писмо. Делчо направи същото от името на СМК — Хасково и от негово име като генерален директор. Окръжните и градските комитети и съвети дадоха заслужена положителна оценка на ръководството на СМК като домакин на мероприятието.

* * *

Наближаваше пролетта. Подготовката на терасата пред ресторанта започна. Бях се разбрал с техника на Паркове и градини за оформяне на цветята.

Един от пролетните празници на Хасково мина през февруари. Заместник-председателят по просветата и културата към градския съвет Никола Атанасов беше съобразителен и деликатен човек, правеше много точно резервациите за гостите от София и Пловдив за празника „Музикални дни Недялка Симеонова“. Идваха първомайските празници, след това 24 май. Започнаха резервациите за абитуриентските балове.

Подготовката за първомайските празници се правеше с истинско празнично чувство, подплатено от пролетта. За провеждането им вече имаше рутинна организация от профкомитетите и ръководството на предприятията. И сега си спомням за тях още от Димитровград с дългите колони на химкомбината, Марбас, тецовете, Циментовия завод, строителното предприятие, Заводските строежи и монтажи, развети знамена, музика. В Хасково също — големи предприятия, много повече учебни заведения. Манифестациите бяха задължителни, народът беше свикнал с тях, облечен официално, с празнично настроение на колективите, на хората, които заедно работят.

Бяха минали вече 30 години и да си признаем — тези празници се очакваха с радост. На 1 май бяха внушителни колоните на големите предприятия. След всяка изминала година предприятията в града нарастваха, откриваха се нови. Една мълчалива миграция от селата към града течеше трайно, особено след като се създадоха АПК. Пролетариатът в града нарастваше, но пролетариат със специфичен статут. Младо семейство идва от селото, мъжът е шофьор в ДАП, жена му — в текстилния комбинат „Жеко Димитров“. На квартира са, родителите им на село в двора са направили оранжерии за 3–4 хиляди корена домати. През юни младото семейство взема отпуска, отива на село, бере и продава доматите. Първоначалната вноска за жилище в ДСК беше 1500 лева. Това семейство след три години влиза в собствен апартамент, и то без заем. С такава нагласа и упорито отстояване на поетата работа след 6–7 години децата са пораснали за училище, апартаментът вече е изплатен и не е проблем да се купи една жигула. Генетична черта на българина — през живота си трябва да построи къща, независимо беден ли е, или богат.

Годините се нижеха. Оптимизмът, надеждите да успеем, да решим проблемите, които възникват ежедневно, беше като неусетен поток във времето. Децата растяха, учеха се добре, това е щастието за семейството ни. Ние с Петя започнахме от нулата, нямахме какво много да се разказва за нас, бяхме едни от забързаните в мравуняка. Искахме да възпитаме, да образоваме децата си и един ден спокойно да заемат мястото си в обществото със самочувствие и достойнство. За мен и Петя това беше единствената ни цел.

Бях вече свикнал много внимателно да се вглеждам в хората. Ценях това познание, защото ми даваше възможност да научавам много неща в ежедневните си контакти с какви ли не хора: ръководството на Хасково на окръжно и градско ниво, директори на големите предприятия, учебни заведения. Това бяха ръководителите в Хасково, създавани в продължение на тридесет и няколко години.

Секретар на окръжния комитет на комсомола беше Стоян Стоянов, възпитан, интелигентен и тактичен човек. Водеше гости в банкетна зала и винаги много коректно си оправяше сметките. Когато открихме новата зала, при едно идване на Стоянов с гости, като ги изпращах, тихо и деликатно Стоянов помоли, когато нямаме гости в банкетна зала, да идват вечер с хората му от комитета, инструктори, заместници.

— Петров, ние няма да правим голям оборот, но спокойно ще можем да си провеждаме разговорите — каза Стоянов.

Разбира се, приех. Така започна използването на залата за неофициални съвещания. На тях присъстваха бивши инструктори в ОК на комсомола като Иван Драганов, Деспо Деспов — началник-отдел в Обществено хранене, задочник по икономика, синът на Динко Атанасов, вторият секретар по идеологическите въпроси в окръжния комитет на партията. Тези млади хора бяха минали политическата школовка като инструктори. Така се подготвяха бъдещите стопански ръководители Сталю Сталев, Вангел Димитров, завършили пълния цикъл на подготовката и всеки готов да си отиде на мястото.

Това беше през седемдесетте години. Виждах този процес в детайли, в него имаше строги правила. Тези хора трябваше да минат през много сита.

Познавах и по-възрастните сред тях, минали някога същата школа и застанали твърдо на своите места като Делчо Борисов, Атанас Тенчев, Георги Славов, Георги Стойков, доктор Честименов, доктор Господинов. Партията столетница си беше създала механизъм за създаване и подготовка на кадри. Но истинската политическа кариеристична борба беше в София. Апетитните места в министерствата, сред дипломатическия елит, в търговските представителства, в сътрудническия апарат към всички институции. Кандидатите трябваше да носят „генетичния“ фактор, политически или роднински.

През седемте години между 1979 и 1977 година, когато бях в „Аида“, в Хасково станаха много кадрови промени. Стоян Стоянов стана първи секретар на ОК на партията, Пандо Ванчев — министър на пощите и съобщенията, Иван Драганов — секретар на окръжния съвет, Деспо Деспов — директор на Балкантурист. При него се пенсионирах. Той остана две години след мене да погълне всички горчилки на промяната, да затвори последните страници на едно предприятие, което е било гостната стая на окръга.

* * *

През 60-те, когато бяхме в Димитровград — швейцарец, за когото вече разказах, поканен да ни учи на туризъм (и за този срамен факт разказах), препоръчваше, че освен туризъм и хранително-вкусова промишленост друго не ни трябва. Да оставим швейцареца да си прави швейцарските часовници, а ние да си гледаме в нашия български туризъм.

Работих 40 години в отрасъла в системата на Балкантурист. Сега съм на 80 години и продължавам да твърдя, че от туризма по-привлекателен отрасъл няма.

Тази дейност не остарява, туристическият продукт не е само храна и възглавница, където можеш да положиш глава и да заспиш.

Туристическият обект удовлетворява непрекъсната потребност на хора с различно интелектуално и духовно равнище. Туристът идва в туристическата база да си почине, да възнагради себе си за успеха, който е постигнал, да окаже внимание на този, който му е помогнал, да се весели с приятели, да празнува със семейството си.

И той избира точно така да сподели двете изречения, за които не е имал дотогава подходящо място, с най-скъпия човек.

Още при посрещането отправяш усмивка, поздравяваш, ведро заявяваш, че си го очаквал, радваш се, че е пристигнал.

Оттам нататък всичко е много интересно. Повярвайте, гостът ти се е доверил, той приема предложенията ти, той ти вярва, че всичко ще е много добре, защото има тази нагласа — че всичко ще бъде прекрасно. И това доверие трябва да се оправдае много професионално, внимателно, тактично.

И във всички случаи трябва да се има предвид, че територията, където е настанен гостът, е неприкосновено негова. Не трябва да се позволи на никого да се намесва в нея. Обслужващият персонал трябва много тактично да спазва разстоянието. При избликналия радостен смях на гостите или споделяния с шепот между някои от тях, обслужващият персонал да бъде на разстояние и да не изразява отношение.

За поведението на обслужващия персонал няма точно маркирани служебни правила. Всичко е професионално усещане и рутина, които се определят в различните случаи и според различното поведение на самите гости.

Но има и други случаи за посрещане на гости, които изискват голям професионализъм, освен рутина. Това са официалните приеми. Било то гости от чужда страна, било някоя голяма институция дава прием по особен повод, тогава обслужването е прието да бъде по дипломатическия протокол.

Гостите на този прием (моля за извинение за тази забележка) също трябва да бъдат на съответното ниво, за да се получи истинското протоколно протичане на приема.

А човекът от ресторанта, който ще подготви приема, ще ръководи и ще наблюдава, трябва да е специалист. И за този специалист, твърдя, приемът е като симфония. И само ако е истински специалист, който си обича професията, с много любов може да се наслади на тази чудесна симфония.

* * *

В комплекса нямаше текучество сред персонала, непрекъснатата взискателност повлия положително на квалификацията на хората. С такъв персонал лесно се провеждаха големи мероприятия на високо равнище. Ганозов беше преместен към Здрава храна в Харманли — стана управител на един нов комплекс. Корцанов бе изтеглен в София и на негово място застана Стоян Стоянов. Напълно обяснимо беше, че ще има ново пренареждане в окръга.

Един от първите сменени стопански ръководители беше нашият директор Вълчо Атанасов. На негово място дойде Деспо Деспов, познавахме се с него — беше началник-отдел в Здрава храна, завърши задочно икономика. Инвеститорската дирекция в София към обединението на Балкантурист беше закрита. Дако Еревинов замина с екип в чужбина. Голяма част от хората му отидоха в Капитално строителство към Централния съвет на профсъюзите. Към окръжните поделения на Балкантурист назначиха по един строителен инженер за началник на капиталното строителство, който разполагаше с помощта на двама технически ръководители със средно техническо образование. Този екип упражняваше инвеститорски контрол при строежите на нови обекти. Цанов си остана главен счетоводител на предприятието. Към предприятието се откри отдел външен туризъм. Дадоха ни от София два луксозни автобуса и назначиха по двама шофьори на всеки. Имаше бюро за туристическо обслужване — набиране на туристи и при формиране на група от съответния брой туристите заминаваха с автобусите и с екскурзовод. Обикновено маршрутите бяха СССР, Молдова и Украйна. Имаше много кандидати. Големите предприятия, земеделските стопанства създадоха практика — награждаване на колектив, бригада и по-малки групи с екскурзии в чужбина. След това бяха създадени туристически бюра в София, които правеха резервациите в чужбина — хотелите, ресторантите. Отвориха се маршрути в Германия, Чехия, Унгария. Туристическото разнообразие се осигуряваше от предварителната програма за посещение на групата в исторически места, музеи и други характерни забележителности в района.

Туризмът, било то организиран или самостоятелен, е много ценно преживяване. Неслучайно се казва в една мъдра поговорка „Колкото си видял — толкова знаеш“.

С Деспов се разбирахме добре, познаваше бранша, беше интелигентен човек. Запази традицията от Джанково време и всеки понеделник се провеждаха заседания в банкетната зала в „Аида“ на стопанския съвет, началник-отделите в управлението, заместник-директора, главните счетоводители и комплексните управители. А с тези от Свиленград, Любимец, Харманли и Димитровград — накрая на всеки месец.

Наближаваха първомайските празници, след това най-истинският празник — 24 май. Спомням си на един 24 май след приключване на манифестацията дойде при мен д-р Марков, лекар педиатър:

— Петров, ще мога ли да си купя един хляб от ресторанта? Поръчаха ми от къщи, но аз се увлякох в манифестацията. Не зная как да ти опиша какво удоволствие е да гледаш засмени деца, толкова весели, щастливи, с румени лица. Нагледах се на здрави деца. Знаеш какво е в приемната при нас в детската клиника.

Докато говорехме, наредих да донесат в найлонова торбичка един хляб и предложих:

— Д-р Марков, предлагам да пием по едно коняче за здравето на всички деца и за техния празник.

— Така го казахте, че не мога да откажа — прие докторът и седнахме на една маса.

Казахме наздраве за децата и отпихме. Никога не можех да предположа, че един грамаден човек като д-р Марков е така чувствителен.

Валка и Славето дойдоха при мен след края на манифестацията. Бяха отличнички, свалили лентите от рамото си и ги държаха навити в ръцете си. Бяха възбудено радостни, седнахме на маса, поръчах да донесат по един крем карамел с топка сладолед. Обичаха този десерт.

* * *

Винаги с истинско удоволствие си отивахме на село през почивните дни. Баща ми и майка ми се радваха много. С брат ми имахме по две деца, аз — две дъщери, той — дъщеря и син. Спомням си, когато и двамата си идехме на село със семействата, каква радостна глъч наставаше. В такива дни баща ми и майка ми бяха най-богатите хора.

И като казах богати, тези две думи — бедни и богати — много рядко се чуваха в разговорите. Беднотията от детските и младежките ми години беше напуснала не само мен и нашето семейство, но като че ли всички хора я бяха изтикали някъде настрани. Всеки работеше кой каквото може и знае, за големи богатства не се говореше, но и бедни хора нямаше, които да се чудят как да вържат двата края. В селата в Пловдивско, Хасковско чак до морето се отглеждаха толкова много плодове и зеленчуци, които се продаваха. Дворовете в селата от ранна пролет побеляваха от покритите с найлон оранжерии. Всичко се извозваше на пазара или за консервните комбинати. За някогашната бедност място не беше вече останало.

Веднъж пак бяхме при нашите с братовото семейство. Децата играеха на двора, Петя и Добрина приготвяха вечерята, майка ми като добра свекърва майчински нещо им подсказваше за готвенето. Донесохме бира от кръчмата и както друг път седнахме с брат ми и баща ми на масата в очакване всички да дойдат когато стане време. Като взехме чашите да кажем наздраве, забелязах, че баща ми някак неспокойно ни погледна двамата с брат ми. Може и така да ми се е сторило, си помислих, но видях как майка изгледа баща ми и каза:

— Петре, започвай.

Той неловко се помъчи да се усмихне, махна с ръка и каза:

— Нека да се навечеряме и тогава ще говорим.

Брат ми забави хапките, поглеждаше ту към баща ни, ту към майка ни. Налях си бира в чашата, казах наздраве и пих. Разбрах, че предстои нещо трудно за казване, че темата е предварително подготвена. Затова реших да изчакам нещата сами да се случат. Баща ми се облегна се на стола и заговори:

— Георги — обърна се той към мене, пък аз затаих дъх какво ще е това, дето започва с мен. — Знайте — продължи баща ми, — като създават семейства, редно е децата да определят при кого ще бъдат родителите.

Баща ми отпи от бирата, запали цигара, махна с ръка като да пропъди муха и продължи:

— Не искам да правите делби, каквито ние някога сме правили с моя брат и сестрите ми. Та, ние с майка ти сме решили да бъдем при Димо, пък и така е прието като традиция — родителите остават при най-малкия син. Това е, Георги, какво ще кажеш?

Настана тишина. Такъв въпрос не съм очаквал, така тръшнат пред мен, дори за миг се обвиних, че никога не бях мислел за това. А сега трябваше да отговоря, всички бяха обърнали очи към мен и чакаха. Нали беше решено, какво тогава трябваше да одобрявам или отхвърлям. Баща ми ме разбра, погледна ме и някак на пресекулки каза:

— Така де, тука сме си само ние и всеки да каже както го чувства.

Обърнах се към Димо, брат ми срещна погледа ми, разбрах, че той е застанал зад решението и го попитах:

— Разговарял ли си с майка и татко по този въпрос?

— Да — каза той, без да снеме погледа си, — и заедно взехме това решение.

— Така ли да разбирам — попитах.

— Да, заедно го решихме.

Налях бира в чашата на баща ми, налях и на брат ми и в моята, която взех и изпих, без да кажа наздраве, след което запалих цигара. Те също отпиха и на свой ред запалиха. Струваше ми се по-трудно от някогашната „делба“ на баща ми с неговите братя и сестри.

— Признавам честно, досега не съм мислил по този въпрос. Решението, което сте взели без мен, вече е факт, и не ви виня, че не сте ме потърсили. За мен щеше да бъде много трудно, ако татко ми беше поставил въпроса „Георги, ти си най-големият от децата, с майка ти като родители питаме теб, ти да кажеш при кого ще бъдем като остареем“.

— Кое му е трудното?

— Ако кажех „ще бъдете при мен“, щях да имам чувството, че Димо ще каже „взема ги при него, за да му помагат“, макар че не виждам с какво трябва да ми помагате. И другият вариант — ако бях казал „ще бъдете при Димо“, веднага щях да си помисля, че ще ми кажете „Да, ние ти трябвахме преди, когато беше ученик, всичко сме ти давали и сега вече не те интересуваме“. Можете ли да застанете на моето място и да решите? Вие сте решили въпроса така, както искате. Аз го приемам, нямам възражения, вие сте ми родители, Димо ми е брат. Това решение нищо не променя между нас. Само да сме живи и здрави.

— Ами точно така, нищо не е станало, докато сме живи, ще идвате в тази къща и ще се посрещаме и изпращаме, както е било досега.

Излязохме на двора, пак запалихме по цигара и се помъчихме да говорим за каквото и да е, просто да говорим. До лягане по този въпрос повече не се заговори. Димо беше с москвича и решиха да си тръгнат за Казанлък да приготвят децата за училище. След малко дойде наш калеко или свако, както казват в София. Той беше слънчев човек, открит, разговорлив, много се уважавахме с него. Добре стана, че дойде, и така до нашето тръгване не говорихме нищо с баща ми и майка ми по този въпрос.

Дълго време не можех да си обясня защо преди да решат, не бяха споменали или поне намекнали мене. Дори започнах да се питам дали не съм показал нещо нередно, да съм обидил някого или да съм изразил някакво безразличие по въпроси, свързани със село. Вече бях преодолявал деликатни ситуации през годините, откак започнах работа и създадох семейство. Поемал съм сам отговорността и когато съм допускал грешки, те са били за моя сметка.

Но тук нещата се отнасяха до нашето семейство. Ние нямахме какво да делим, дворът ни беше събран от три парцела, къщата с двата парцела и зад нея — третият парцел, приписан на мен. По едно време май имаше някакъв закон, че не можеш да притежаваш два парцела в едно населено място. И тогава баща ми го прехвърли на мое име, за да не изпрати кметът някой, дошъл в село да си търси парцел за строеж…

* * *

Неусетно децата израснаха пред очите ни. Истинското родителско творение е от мълчаливото погалване на малката главичка до срещане на погледа им и как мълчаливо те питат за толкова много неща. Това е необратимото време на родителите с техните деца, с нашите деца. Много отговорно да предусещаме, и ако имаме късмет, да предвидим процесите в развитието им. Поправителни изпити за родителите по този предмет няма.

На Славея й оставаше още една година да завърши немската гимназия. И двете с Валка се учеха упорито, бяха отличнички. Нормално беше в семейството да се говори какво ще кандидатства Славето. Изборът й беше отначало като на шега, но после се оказа твърдо замислено решение. „Искам да уча медицина“.

В комплекса работата вървеше рутинно, някак си не се вглеждах в малките пропуски на персонала. Оставях с тях да се ангажират управителите на салоните. С Делчо бях споделил радостната грижа за следването, той също заяви: „И ние това мислим за двамата сина“. На пръв поглед на всички родители като че ли грижите и радостите са еднакви, особено когато застанем на тротоарите и гледаме манифестацията на 24 май, но и са различни и по друг начин не може да бъде.

Брат ми беше купил пет телета и ги бе докарал на село баща ми да ги гледа, да ги кара на паша на полето и наесен като пораснат, да ги продадат на есенните пазари. Докарваше от магазина фураж и обсъждаха пред мен какво може да се припечели от това. Гледах спокойно на всичко, макар да потвърждаваше решението при кого да бъдат родителите ни. За мен въпросът беше приключен. Държах станалото с нищо да не повлияе на отношенията ни. Особено след като синът на брат ми Гошо беше кръстен на мене.

Когато си ходехме на село, родителите ми еднакво ни посрещаха и нас, и Димови и се радваха и обичаха децата ни много. За тях това беше най-радостното, бяха щастливи баба и дядо. Другото — кой щял да печели от телетата, не ме занимаваше. Аз се вглеждах в моите си проблеми и толкова.

Една лятна събота и неделя отидохме на село да се разведрим. Димови си били идвали предната неделя. В двора видях, че са струпани сухи клони за горене, взех брадвата и ги насякох за огъня. Пред къщи имаше огнище, майка ми през лятото там готвеше и целият двор миришеше на вкусните гозби. Баща ми си дойде, беше ходил да оправи колелото на каруцата. Отидох, помогнах да го сложим и след това влязохме в обора.

— Ела — каза той, — да видиш какви телета имаме. Станали са като рибки, така добре се хранят.

Баща ми обичаше животните, той винаги е имал крави и теленца. Без мляко, масло и извара къщата ни не е оставала. В малката стаичка в дъното до коридора, спомням си от детските години, имаше огнище, което, не знам защо, наричаха „оджак“. Спомням си още, че имаше верига от ковано желязо, имаше и две куки, също от желязо, на едната се закачаше бакърът с водата да се позатопли на огъня, а другата определяше на каква височина от огъня да бъде бакърът. В тази малка стаичка какво ли нямаше. В чувалче, закачено на пирон, имаше орехи, връзка сушени червени люти чушлета, в една торба — ошаф. Още като отворя вратата, веднага ще ми замирише на ошаф, на сушени сливи, ябълки, круши. Аромат, толкова познат. Трайни отпечатъци в съзнанието ми от детските години.

Вечерята беше готова и всички седнахме на масата. С баща ми решихме да пием по ракия за аперитив, а той да донесе малко от останалото вино. Донесе го, всички се хранехме, децата си шушукаха нещо. Баща ми вдигна шарената купа, каза „наздраве“, отпи и се обърна към Славея:

— Славейче, сега като завършваш, какво си решила да следваш?

Славето погледна дядо си и каза:

— Твърдо, дядо, ще уча медицина.

— Медицина, казваш — остави вилицата баща ми и се загледа учуден в Славея. — Господи, и такава радост не сме мислели, че ще доживеем. Д-р Георгиева, така ли?

Славея се засмя:

— Не, бе, дядо, д-р Петрова, на фамилно име се казва.

Баща ми сложи двете ръце на масата и повтори учуден: „Д-р Петрова, на моето име“.

— И вървя, значи, по големия коридор в болницата и гледам на един кабинет на вратата табелка „Д-р Петрова“. Какво ще кажеш, Георги — обърна се неочаквано към мен баща ми. Познавах добре този негов упорит поглед.

— Връщане назад няма, така ми каза и ти, татко, когато ме записваше в гимназията.

Леко потрепна брадата на баща ми, поклати глава и каза:

— Вярвах, че не си го забравил.

Майка ми се беше заслушала и се намеси:

— Петре, какви са тези въпроси, нали сега се храним.

— Нищо лошо не се е случило — кротко отвърна баща ми. — Получих отговора, който чаках.

Човек трябва да почувства кога е дошло времето за решаване на сериозни въпроси. Тогава могат да се разглеждат всички вероятности и рискът при всяка от тях. Започнахме да събираме информация за кандидатстването в университета, пък и имахме още много време. Миналата година за окръга са били отпуснати петдесет места за медицина. Бройката вече няколко години се поддържаше. За едно място кандидатите бяха над сто.

Учебната година беше към края си. Усещаха се вълненията около предстоящия абитуриентски бал, кой какво ще кандидатства и че ще настъпи неминуемата раздяла на съучениците. Децата като че ли не бяха наясно за трите неща, които се случваха почти едновременно — абитуриентският бал, кандидатстването и раздялата. Радостта се смесваше със сълзи. И справедливо е казал някой — щастието е миг, а всичко друго в живота е борба. За да живее човек, трябва да държи на трите върховни ценности в своя живот — разума, целта и самоуважението. Разумът е неговият инструмент на познанието. Целта е неговият избор, за който този инструмент трябва да работи, за да бъде постигната. И самоуважението е неговата ненакърнена убеденост, че умът му е способен да разсъждава и личността му е достойна да живее.

Славето подаде документите си за кандидат-студентските изпити. И в най-трудното нещо в живота има и нещо лесно — началото. След това не можеш да се отказваш, щом истински искаш това, което си започнал, ще преодолееш всичко и ще го постигнеш.

Конкурсът се проведе в стаите на една пловдивска гимназия. Дворът и близките улиците бяха пълни с родителите на кандидатите. Това са напрежения, в които с нищо не можеш да се намесиш. Седиш безучастен като с вързани ръце. Всички ние, родителите, с нашите най-добри чувства и пожелания, бяхме пак от другата страна на бариерата. Крайно време беше да разберем, че децата ни са големи и вече сами ще решават проблемите в живота. Но никой не може да ни отнеме правото да се притесняваме, да правим всичко възможно, което да помогне на децата ни да успеят!

Резултатите излязоха, гледаме, наредени с другите, по изнесените списъци. Класирането беше направено, не ни достигаха три стотни, за да влезем. Помъчихме се да задържим надеждата, че сме в първите резерви и вероятността е голяма. Имахме и другия шанс, в стоматология Славето можеше да влезе без никакви проблеми. Но тя искаше голямата медицина и се осланяхме на резервите.

* * *

Записването започна, чакахме съобщение. И след това отидох в медицинския институт и разбрах, че резервите са попълнени, без никой да обясни как. Разбира се, нямаше трагедии, правехме възможното да няма разколебаване, отчаяние. Трябваше да се работи през годината, така беше наредбата, за да има право човек да кандидатства следващата година. Не беше проблем, отидох до директора на текстилния комбинат „Жеко Димитров“, въпросът се реши, Славето щеше да прави сертификатите на платовете за износ на немски език.

Ежедневието потече в своето русло. Ние работехме, и Славея работеше, Валка беше във ваканция, не искаше да отиде в Бисер. Славея беше получила първия удар от боксовата ръкавица на живота, ние бяхме извън ринга, само наблюдавахме. Изводите трябва да се правят, и то по най-рационалния начин. С Петя открихме, че в нашето семейство се е настанил максимализмът. Първо у нас двамата при формиране на семейството ни, при непрестанното изискване от себе си да успяваме последователно, за да постигаме потребностите си. Сега се убедихме, че този стремеж е обхванал и децата. Но те не са виновни, виновни сме ние, родителите. Или най-правилно казано — виновен съм аз, само аз с моя страшен характер, упорит и вярващ. Има качества у нас, които откриваме още от началото, доволни сме от тях, но след време разбираме, че са били в твърде голяма доза. Така е и с максимализма, от него няма отърване. Пречи на рационално пресметнати решения. Не на всяка цена да се хвърлиш в големия вир и след това да положиш толкова усилия, докато излезеш и се устроиш на сушата. Милият ми бай Недьо Тихолов някога ми казваше: „На този свят за всичко се плаща. Така е построен животът“.

Новата година дойде, изпратихме старата и новата ни изненада с неочакван „подарък“. С решение на министерството от петдесет бройки за кандидат-студентите по медицина двадесет и пет се прехвърляха на Кърджалийски окръг. С други думи, за 1977 г. Хасковски окръг щеше да има само двадесет и пет бройки, в тях влизаха и тези с предимствата без конкурсни изпити. В голямата навалица щяха да се включат много здрави и големи лакти, натискът щеше да бъде голям. Нямахме много време за избор и размисъл, трябваше да се предприеме нещо. При едно отиване в София споделих проблема със зам.-генералния директор Илия Чакалски. Той ми предложи да замина на работа в Германия. На работещите в Германия децата какво биха могли да кандидатстват да следват, попитах.

— Само немска филология. За твоята работа аз поемам ангажимента, германците такъв специалист и работар като тебе оценяват прекрасно и няма да имаш никакви проблеми.

Благодарих, казах, че ще си помисля, и си отидох в Хасково. Говорих по телефона с Иван Димитров, бившия зам.-председател по строителството в комитета на Балкантурист. Сега партиен организатор в генералното консулство на България в Киев, Украйна. Разказах какви ми са плановете и той какво би могъл да помогне, защото децата на работещите в СССР могат да кандидатстват медицина и всички инженерни специалности. След като ме изслуша внимателно, Иван Димитров ми каза:

— Петров, тук в Киев Балкантурист България има представителство с дейност реклама, договаряне на съветски туристи чрез централна резервация в София, но за всичко това трябва да проверя тука и в София какви възможности има и след три-четири дни ми се обади и ще ти кажа.

След четири дни Иван Димитров ми обясни по телефона, че нищо определено не могат да му кажат нито от председателството, нито от управлението на Балкантурист София. Благодарих му, извиних се, че съм му създал толкова грижи и толкова.

Отидох отново в София в Министерството на строежите при Людмил Ангелов, зам.-министър по финансовите въпроси. Посрещна ме сърдечно в кабинета си. Заговорихме се за срещите ни в комплекса в Хасково.

— С какво мога да ти бъда полезен, другарю Петров, ако идването ти при мене е свързано с някакъв проблем?

Разказах как са нещата при мене и това, че съм проучил, че в СССР могат да кандидатстват децата на работещите родители и че имам желанието да замина за СССР.

— Бихте ли могли да ми помогнете, другарю Ангелов? — директно поставих въпроса аз.

Зам.-министърът ме слушаше много внимателно, дори напрегнато, помълча, стана, поогледа се в кабинета, пак седна на фотьойла срещу мене и подхвана:

— Слушай, другарю Петров, такова притискане до стената не съм очаквал. Аз те уважавам, имам прекрасни впечатления от срещите по време на мероприятието в Хасково и след това пак сме се виждали няколко пъти. Не мога да проумея решението ти да те изпратим в СССР. Ние изпращаме там само за строителна работа. Аз те познавам много добре, влизал съм в комплекса, ти си истински специалист в твоята работа.

Повече не можех да слушам тази проповед, макар че Ангелов говореше с най-добри чувства.

— Много се извинявам, другарю Ангелов, че ще ви прекъсна, обмислил съм всичко, преди да дойда при вас. Може би си спомняте, разказах ви в Хасково, че няколко години съм работил наравно със строители и монтажисти на химкомбината в Димитровград. Именно като строителен работник искам да отида в СССР. Моля ви да ми помогнете, останалото е мой проблем, с който аз ще се справя, в това трябва да ми вярвате.

Ангелов натисна копчето, влезе секретарката и той й нареди:

— Веднага повикайте на директора на управлението за набиране на работници за СССР. С него да дойде и един от хората му, други няма да пускаш при мен.

След това взе бутилка коняк и две чаши. Седна пред мене, сложи чашките на масичката, наля коняк и каза:

— Петров, да пийнем. Да се съвземем, май и на двамата ни дойде повече напрежението. Всичко ще се оправи така, както решихме. Наздраве! — и пак отпихме коняка. — Имам един въпрос. Делчо Николов е зам.-началник на строителен тръст в Ростов на Дон. С него споделил ли си твоето намерение?

— Другарю Ангелов, вие сте близки с Делчо. Той е прекрасен човек и е един от истинските ми приятели. Той е силният човек, на който винаги мога да разчитам, но и никога не съм допускал той да се срамува от мои грешки в работата. В Ростов на Дон Делчо е със семейството си. Той също има двама сина, на които да помага, както аз на двете си дъщери. Не мога да извивам ръцете на Делчо, защото знам, че той нищо не може да направи за моето устройване, нито пък искам да се чувства отговорен за мен като ме гледа общ работник в строителната бригада. Той няма никакво отношение към моите проблеми, аз истински уважавам приятелите си и държа на тях.

Влязоха директорът и служителят. Ангелов започна веднага с въпрос към директора.

— Набирате ли група за Украйна?

— Строители — каза директорът — от всички разряди, за съжаление, с високи разряди много малко кандидатстват, но набираме. Сега формираме група за Полтава, град, приблизително като Пловдив. Там имаме строителна група от две години и работата се разраства.

— Има ли висши учебни заведения и медицински институт? — попита Ангелов.

— Има — отговори директорът — на един работник синът му учеше медицина в Полтава.

Ангелов помълча и заговори:

— Този човек трябва да замине за Полтава. Кога ще бъде готова групата?

— В края на март, началото на април — каза директорът и попита малко притеснено — като какъв специалист и какъв разряд има?

Аз погледнах към Ангелов, засмях се и казах:

— Трети разряд, бетонджия, нали така се водят общите работници към строителната бригада?

— Да, така се водят — каза директорът и ме изгледа изпод вежди. — Тази работа е най-тежката и неблагодарната в бригадата — товарене, разтоварване, пренасяне.

— Зная — прекъснах го, — нали тази работа хора я работят и като им изтече договорът, се връщат в България живи и здрави.

Ангелов нареди:

— Другарят Петров ще дойде с вас в дирекцията, ще направите договора за полтавската група и ще се уточните как ще държите връзка.

Станахме всички, двамата тръгнаха, аз почаках малко и казах на Ангелов:

— След като направим договора, няма да се връщам при вас, достатъчно време ви отнех. Много благодаря за това, което направихте за мене. Никога няма да го забравя.

Ръкувахме се и Ангелов ми каза:

— Да си призная, нямам никак чувството, че съм направил добра услуга, но изборът е твой. Желая ти здраве и успех в това, за което си тръгнал.

В дирекцията за набиране на кадри за СССР процедурите бяха кратки. Директорът разпореди да донесат в неговия кабинет образец на договор, поиска ми паспорта и нареди на един служител да попълни договора. Прочете го внимателно да не е допусната грешка и каза:

— Другарю Петров, подпишете се тук и тук, като се приберете в Хасково, идете в нашето представителство и ги уведомете, че сте подписали договор при нас и ние ще ви съобщим чрез тях кога ще се тръгва.

На гарата за Хасково си взех билет и от един павилион механично си купих сандвич и кола. Взех и някакви вестници, цигари, погледнах на таблото на кой коловоз е влакът и отидох. Влязох в купето, беше още празно. Седнах и чак тогава разбрах колко съм изцеден. И изведнъж като че ли се събудих. Та аз успях, въпросът е решен — след месец заминавам и трябва да се решават въпросите. За мен всичко друго вече нямаше никакво значение. Разговорът с директора, че ще напускам работа, е формалност. Аз имам цел и трябва да я постигна.

Прибрах се вкъщи. Всички знаеха къде съм бил и с нетърпение чакаха резултатите. Седнахме и разказах всичко. „И толкова скоро? Само след месец ще заминеш?“ — питаха почти едновременно. Вечеряхме, говорихме, до късно обсъждахме отделни детайли.

* * *

Отидох на работа. Да си призная, бях много внимателен с персонала. Разговаряхме, питах главния готвач дали има някакви проблеми. Не исках веднага да съобщя на директора решението си, защото знаех, че още същия ден ще го каже на заместниците и главния счетоводител. Той не можеше да ме изслуша и мълчаливо да решава кого ще сложи на мое място, това може да стане след като замина. След обяд отидох в управлението, влязох в стаята на ревизорите. Георги Петров беше на бюрото си и преглеждаше един опис. Попитах го има ли сериозна работа за приключване през деня.

— Няма нищо особено, трябвам ли ти? — попита той.

— Да, ще те чакам в банкетната зала — и излязох.

Имах бутилка с хубав коняк в канцеларията и пакет ядки. Седнахме. Той не беше пияч, но ценеше добрите напитки и на хубав разговор с приятел си доставяше удоволствието от някоя малка глътка.

— Такъв коняк навремето — отбеляза Гошо — пиеха само банкерите.

На Гошо баща му е бил директор на банка и това си личеше в държането му.

— До месец напускам работа. Отивам в Съветския съюз като строителен работник.

Гошо се наведе към мен и прошепна:

— Шегуваш се! — и ме загледа втренчено. — Нали се шегуваш…? Само луд може да вземе такова решение, без да мисли. Само да те попитам: там как ще издържиш на такава груба, трудна работа и между такива хора?

— Понякога и лудостта помага, Гошо — му казах. — Вече съм подписал договора, вчера бях в София. Почти 90% въпросът е решен. Само на тебе съм казал. Нима тук е добре, условията — спокойни? Ти знаеш колко много работа мина през главата ми, сам не проумяваше какви рискове съм поемал и за мое щастие съм решавал въпросите успешно. Някаква благодарност да е изразена по някакъв начин? Ти прекрасно го виждаше, аз се правех на мъжага — махах с ръка и казвах „Остави ги тези дребни душици“. Защо тогава не ми каза „Слушай бе, човек, ти си луд бе, че се товариш толкова много“, а сега ми го казваш, защото искам да сляза от това виенско колело, което наистина може да ме направи луд.

Замълчах, Гошо също мълчеше, загледал се нанякъде. Съжалявах, че изсипах толкова гняв върху него. Беше добър и честен приятел, търпелив наблюдател на всичко от „кухнята“ като финансов ревизор на предприятието. Но усетих, че е засегнат от реакцията ми. Поисках да налея по още малко коняк в чашите, но Гошо махна с ръка:

— Нищо не ми се пие — и стана. Станах и аз.

— Гошо, не ми се сърди — казах, — трябваше да го кажа на някого. За лудостта ми не се учудвай. В живота понякога се налага човек да предприема неща като това. И да знаеш, това е нормално. Дай да излезем на улицата да поемем въздух и всичко ще се оправи.

Обяснима беше изненадата, когато хората научаваха, че съм напуснал работата и заминавам за чужбина. Най-малко пък можеха да проумеят защо отивам като строителен работник. Те ме смятаха за добър в професията и бяха убедени, че където и да отида, ще успея с това, което зная и мога.

От родителите си вайкане не чух. Като че ли бяха предвиждали това решение. Баща ми ме изгледа продължително и каза:

— Сигурно си сметнал всичко. Ще издържите и ще успеете. С майка ти нищо друго не можем да направим, освен да се молим за вас.

Деспов — директорът на предприятието — беше изненадан, но се съгласи, че всеки има право да решава своите и на семейството си въпроси.

— Здраве и живот да има, като се прибереш в България, винаги си добре дошъл в Балкантурист. Ти си добър специалист и добър ръководител.

На следващия ден отидох в дирекцията за набиране на работници за СССР. Началникът се оказа познат, покани ме в кабинета си и се обърна усмихнат към мен.

— Не знам с какво мога да ви бъда полезен като виждате каква е нашата дейност.

— Именно затова съм дошъл при вас. Ето договора от София, откъдето ми казаха да го представя при вас и по-нататък вие движите нещата, те са във вашата компетенция. Остава да ми кажете какво още трябва да направя, за да бъде насрочено заминаването ми. Видяхте ли, че можете да ми бъдете полезен.

Милият човек, както беше застанал срещу мен, седна на стола до бюрото си с полуотворена уста и вдигнати вежди.

— Чакайте бе, другарю Петров, аз не помня от колко време не съм преживявал такава изненада. Разбира се, всичко ще бъде готово — стана и подаде ръка.

Изчете внимателно договора, след което се обърна към мен.

— Другарю Петров, ще ви помоля да оставите паспорта си, за да мога от МВР да подготвя задграничния паспорт. Паспортът ще ми бъде нужен да ви открия сметка в БНБ, където ще ви превеждат задграничната заплата.

Дадох си веднага паспорта.

— При нас — продължи той, — ще ви направим картон, където се нанася пребиваването ви в чужбина и когато се приберете, ще дойдете да си вземете трудовата книжка с нанесения стаж. Това е.

Благодарих и си тръгнах. Бях страшно изненадан, че този човек не ми зададе нито един въпрос.

Прибрах се вкъщи и разказах на Петя. След вечеря децата си бяха в детската и ние потънахме в разговор. Никога не бях се отделял от семейството си за толкова дълго и на толкова далече. Решихме да отидем с няколко най-близки семейства на Бачковския манастир, да изпечем едно агне така, за здраве. Валя е кръстена там.

Обадиха ми се по телефона от МВР, че задграничният ми паспорт е готов, и отидох да го получа. Ходих в дирекцията за набиране на работници и ми казаха датата на заминаването. Съобщих на Деспов и се уговорихме пет дни преди тръгването да отида в управлението, където щеше да има малък коктейл на ръководството за моето заминаване с пожелания за успешна командировка. Почерпка се предвиждаше и с персонала на комплекса в банкетната зала след края на обедната работа.

Така се разделих с колегите си.

Разбрахме се с брат ми да вземе своето семейство и да се съберем на село при нашите, където да изкараме една вечер заедно. Беше хубаво, говорихме само забавни и приятни неща за неизвестното и непознатото, където отивах. Наистина понякога човек не може да възприеме реалността такава, каквато е застанала пред него. Съзнателно вкарваш в ума си лъжлив биберон и си повтаряш много пъти „всичко е наред, това е правилното решение“.

Направих резервация в хотел в София. Трябваше в 10 часа да получа визата си и на следващия ден в дванадесет часа влакът потегляше от Софийската гара.

Към следващата част или към съдържанието

Георги Петров Куражът да бъдеш (8)

Метаданни

Данни

Куражът да бъдеш

Информация

История

Сваляне / Връзки

Хасково и хасковлии

Георги Петров
Куражът да бъдеш (8)