Зимата на 1953–1954 г. беше дълга и студена. Бях се уволнил от казармата късно през есента. Всичко вкъщи ми беше толкова мило. В главата ми изникваха рояк детски спомени за събития и случки, останали далеч назад във времето. Бях завършил средно образование, после три години в казармата. Достатъчно време да порасна и да разбера, че животът на родителите ми с нищо не се е променил през тези години.

Някои от връстниците ми бяха записали да следват. За съжаление, много малко бяха тези, които получиха удостоверение от кмета, че са „честни и благонадеждни“. Това беше основният документ при кандидатстването. Кметът на селото ни беше преселник, нямаше никакви близки. Не разбираше нито от молба, нито от каквото и да било. Изпълняваше разпоредбите на партията и нищо повече не го интересуваше.

Вкъщи всичко бе наред. Полската работа попривърши, почти всичко за прибиране беше прибрано. С баща ми ходихме няколко пъти в гората да приготвим дърва за огрев. Сено, слама, фураж за кравите, за прасето и кокошките беше приготвено. Майка ми като добра домакиня за всяка зима приготвяше туршии, сладка, сушени плодове за компот, на които се викаше ошав. Той се приготвяше по строги правила, които не се ли спазват, няма да има компот през зимата.

Набраните плодове, в зависимост кои кога зреят, се нарязват. Слагат се в тави, на село обикновено са медни и калайдисани. Пътьом се разбъркват и така, докато се изсушат. Тогава в ход влиза една сериозна технология. Пред фурната за хляб на двора се напалва огън, над него се поставя котел с вода до половината. Приготвеният ошав, разбира се, поотделно по вид, се сипва по три шепи в чист тензух. Водата след като е възвряла, майка ми потапя тензуха със сложения в него ошав във врялата вода за 4–5 секунди и го изважда, след 3 секунди пак го потапя във врялата вода. Това потапяне се извършва 4–5 пъти и след като се изцеди водата от ошава, се изсипва в тавичките, за да съхне отново.

Тази операция се прави, за да се измие ошавът от прахоляка, докато се е сушил, и най-важното — да се махнат буболечките, ако са се завъдили в сухия плод.

Така изсушен и прибран в торбички от памучен плат, за да може да диша, се слага вкъщи на сухо и прохладно място. През зимата в тенджера с вода се пуска шепа ошав, разбира се, от няколко вида плод. След един час цялата стая ухае. Невероятно усещане, което може да се почувства истински само в този миг.

Брат ми, осем години по-малък от мен, бе ученик в прогимназията. Ежедневието течеше нормално. Майка ми всеки ден приготвяше някакво любимо ястие, тя наистина беше много добра готвачка. На сватби в селото, когато на хармана се слагаше дълга трапеза, а и да има място за голямо хоро, майка ми и една-две жени винаги биваха канени да готвят ястията за сватбарите.

Вкъщи все се случваше да се говори за неща, за които не знаех нищо през тези години. Едно от тях се заобикаляше мълчаливо, но се усещаше в погледа на всеки. Парите. Беше през 50-те години, бях достатъчно голям и се стремях да показвам самочувствие, приемайки пролетарското измерение, че „бедността не е порок“. Даже минавах за смелчага, когато го заявявах. Но вече разбирах, че тя не е порок, а фактор, който ти диктува самочувствието и достойнството.

* * *

Не знам защо, но се сещам за една случка от времето на гимназиалния ми живот в Харманли. Ще ми се да я разкажа. Баща ми имаше приятел в Харманли, казваха му Хаджи Димо. Какъв хаджия е бил, не знам, но бай Димо си имаше една механизация, наречена дарак. Занасяха при него хората, най-вече от селата, парцали и вълна да бъдат развлачени, за да може от тях да се опреде прежда. Тогава хората използваха и парцали от стари дрехи, изпрани, почистени от копчета, носеха ги на бай Димо и ги влачеха. От тази прежда, боядисана в различни цветове, изтъкаваха шарени черги, възпети в много народни песни.

Било е първата ми година в гимназията 1943–1944 година. Баща ми беше казал: „Виждаш по колко пари ти давам, може някой ден да се наложи да ти потрябват още за учебник или за каквото и да е там. Ще отидеш при бай Димо. Ще питаш къде е хаджи Димовия дарак и хората ще ти кажат“.

Два от учебниците излязоха по-късно и трябваше веднага да ги взема, можех да не успея, ако чаках до неделя да взема пари от село. И затова реших да отида при Хаджи Димо. Попитах и намерих дарака: нищо особено, един от някогашните тютюневи складове с една двукрила врата, над която имаше надпис с кафяви букви „Дарак“. Влязох и се изненадах — толкова много хора. Седнали на чувалите си, пълни с памук, вълна и парцали, на групички и си приказваха доста високо, защото машините работеха. Видях един мъж да рови в шкаф с инструменти и го попитах къде е бай Димо и ще може ли да го видя. Каза ми, че бил зает с една повредена машина. „Ще му кажа. Като отстраним аварията, ще дойде, почакай го тук“.

Така и направих. След около половин час виждам човек в синя престилка, среден на ръст, на годините на баща ми, а може и повече. Косата, веждите, миглите му дори покрити със ситни влакънца от пух, вълна и парцали. Дойде и попита: „Ти ли ме търсиш? Заповядай“. И без да спира, отвори една остъклена врата. Чак тогава забелязах, че това е някаква канцелария. Предната й стена беше също стъклена и през нея се виждаше целият цех. Влязох в канцеларията. Той затвори вратата, обърна се към мен, здрависа се и повтори: „Заповядай“. И ми посочи стол пред голямо бюро. Той самият бавно обиколи бюрото, седна от другата му страна, усмихна се леко и чак тогава като че ли разбра колко е покрит с влакна и прахоляци. Помаха с ръка пред лицето си и каза все така усмихнат: „Такава е нашата работа. Казвай, слушам те“.

Малко притеснен, станах прав и започнах. Казах му кой е баща ми от Бисер. Той се засмя: „О, да. Ти си ученик в гимназията. С баща ти сме добри приятели. Това са малки кахъри. Казвай, колко ти трябват“. Стана и дръпна към себе си чекмеджето.

То беше голямо и така препълнено с пари, че те изскачаха нагоре. Бай Димо с двете ръце взе една шепа и пак попита: „Колко?“.

Аз стоях онемял. Толкова пари никога не бях виждал. Даже и не съм си представял такава камара.

„Защо мълчиш? Казвай, не се притеснявай“.

Дойдох на себе си и забил поглед в пръстите на едрата ръка, казах тихо: „Бай Димо, трябват ми петдесет лева. Два учебника да си взема и някоя тетрадка. Това е, ако може“.

Вдигнах глава и погледнах хаджи Димо. Той си беше останал с двете ръце, заровени в парите, и ме гледаше учудено. „Аз съм възрастен човек и не съм за шеги. Какво е това петдесет лева? Ето, вземи колкото ти трябват, без да се притесняваш. Ние с баща ти после ще се оправим“. И показва с ръце към купчината пари на бюрото.

„Бай Димо — заговорих вече по-спокойно и без заекване. — На мен ми трябват петдесет лева и ви казах за какво. За друго не ми трябват. Ако друг път ми се наложи пак, ще дойда и пак ще поискам колкото ми трябват“. Посегнах и взех петдесет лева от купчината. „В неделя като си отида в Бисер, ще кажа на баща ми, че съм взел пари от вас“.

Бай Димо започна бавно да прибира чекмеджето. Беше пребледнял. Едно влакънце се беше спряло под веждата му на самата мигла. На няколко пъти той се опита да го махне, но се отказа, пък и явно не му беше до това. Излезе иззад бюрото и се доближи до мен. Видях, че едната му ръка е затворена, а другата сложи на рамото ми и тихо заговори: „Не ми се сърди. Като поостареем, ставаме по-чувствителни, или знам ли как да го кажа… Имам молба към тебе и искам да не ми отказваш. Пък и днес нали се запознахме, вече сме приятели. Вземи тези сто лева — те са нищо, бих ти дал много повече. Но разбрах що за човек си. Затова, моля те, вземи тези сто лева. На баща си няма да казваш. Това са неща между мене и тебе. Моля те, вземи ги“.

Погледнах го. Брадичката му трепереше, въздухът не му стигаше. Взех парите, благодарих не знам как, защото и аз нямах глас, една буца беше заседнала на гърлото ми. Тръгнах да излизам, но ръката му продължаваше да бъде на рамото ми, вървеше бавно до мене. Така се озовахме на улицата. Повече не можех да остана. Подадох ръка, благодарих, казах довиждане, измъкнах си ръката от неговата и веднага тръгнах. Може би съм изминал десет крачки, не издържах и се обърнах. Бай Димо бавно изтри влакънцето от миглата си. Но направи същото и на другото си око. Махна ми леко за довиждане.

В неделя, когато си отидох в Бисер, разказах всичко на баща си. Той махна с ръка и каза: „Ако знаех, че така ще се получи, нямаше да те пращам при него. Горкият човек, заболяло го е много. Те са бездетни“.

* * *

Спомените от ученическите години с нищо не ми подсказаха какво може да се направи за тази мълчалива тягостна атмосфера. Седенето вкъщи не променяше нещата. Трябваше да си намеря работа.

Веднъж след вечеря излязохме с баща ми на двора да изпушим по цигара. Като се върнах от казармата в израз на уважение поисках разрешение да пуша пред него.

— Повече седене вкъщи не променя нищо, ще търся работа — казах на баща си. — Утре искам да отида до Димитровград, може да се намери нещо.

В Димитровград работеха мнозина от Бисер. Бях ходил там веднъж през една отпуска от казармата у едни много близки хора. Бате Кольо беше локомотивен машинист, имаха две момчета. Споменът за града беше едно голямо строителство, накъдето и да погледнеш — строежи. През нощта се мъчих да си спомня още някои хора, от които да взема някаква информация или пък, представи си, „някой би ме препоръчал някъде“, на което най-малко се надявах.

Това беше непознат за мен свят. Не знаех неговите порядки и отношенията между хората и доста се притеснявах, защото бях чувал, че в Димитровград са надошли работници, строители, монтажници от цяла България. В крайна сметка какво от това, те са си отъпквали техните пътеки и си знаят от сутринта до вечерта откъде да тръгнат и какво да правят. Значи трябва и аз да отъпча моята пътека, и то много внимателно, че да не се спъвам като вървя по нея.

С тези мисли осъмнах. На сутринта заминах за Димитровград.

Във влака се видях с много хора — едни те поздравяват сърдечно, други те гледат, когато не си обърнат към тях. В купето се случи да бъдем заедно с бай Ангел от нашата махала в Бисер. Той работел като счетоводител в едно предприятие и всеки ден се прибирал да си нощува на село. Престраших се и му казах, че съм тръгнал за Димитровград да търся работа. Той ме изслуша внимателно и малко притеснено, че нищо определено не може да ми каже.

— Георги, в Димитровград работа да търсиш. Тук трябват много хора за всичко. И това е трудното — че не знам къде каква работа да търсиш, на кого ще налетиш и какво ще ти предложи — каза той. — Трябва да бъдеш внимателен, да разговаряш, да разпиташ за всичко за дадено работно място и тогава да прецениш дали да започваш работа или да потърсиш другаде. Има още един труден въпрос — квартирата. Тези блокове, които виждаш, не стигат за специалистите. Има бекярски жилища в някогашните бригадирски блокове. За там съм чувал недобри неща — нямало контрол и ред, случвали се кражби. Обяснимо — тук са дошли какви ли не хора от цялата страна.

Пристигнахме на гарата. Всичко живо бързаше за работа. Бай Ангел също, подаде ми ръка и каза:

— Късмет! Не се отчайвай, всяко начало е трудно.

И си замина. Даже не видях в каква посока тръгна.

Значи трябваше да започна отнякъде, нямах представа откъде, но така каза бай Ангел. А нямаше обратен път, нещо трябваше да започне, колкото и да е трудно.

Перонът на гарата гъмжеше от народ. Сутринта на гара Димитровград правеха връзка влакът от Свиленград за София, от Кърджали за Русе, и още два миньорски влака за въглищните мини. Всеки бърза към влака си, но без паника, случва се двама да се сблъскат, засмеят се, извинят се и всеки — по пътя си.

Излязох от гарата и тръгнах по централната улица. Нямах много багаж, една торбичка, в която майка ми беше сложила риза, пуловер, бръснарските ми принадлежности и кърпа за лице. То друго и не ми трябваше. Вървях и гледах хората как са се забързали, едни в магазините за закуска нещо за децата, чиновници към канцелариите на Съвета, към управлението на рудниците Марбас, към топлоцентралите и къде ли още не.

Седнах на една пейка и запуших. Не бързах, нямаше закъде. Гледах хората, препълнените градски автобуси, постройките (на някоя тераса току излизаше някой да изпуши цигара). Ето това е Димитровград. Нагоре някъде е квартал „Васил Коларов“, там е циментовият завод, съответно има блокове за работниците, магазини, голям работнически стол и, разбира се, културен дом със знамена на пилоните. Алеята пред входа — почистена, цветята — хубави. По същия скат по левия бряг на река Марица надолу по течението е квартал „Млада гвардия“ — също блокове за работниците от рудниците и останалото по същия модел както във всеки квартал. ТЕЦ „Вълко Червенков“ и до него Химическият комбинат „Сталин“ — там вече шега няма, военна охрана със сини шапки, портал, откъдето може да се мине само с пропуск.

Това бяха основните части на целия организъм Димитровград. А той наистина беше сложен, със собствени отношения между хората. Тук всеки работеше с чувството, че всички заедно за първи път правят големите съвременни мощности. Строеше се завод, голям завод. Основите за него вече бяха налети, както беше писал младият поет Пеньо Пенев.

След няколко цигари станах и тръгнах по тротоара с надеждата, че ще срещна някой познат. Магазините бяха отворили, витрините — толкова добре подредени, че не можеш да издържиш да не се спреш и да погледаш. Имаше някаква магия — като се загледаш в една витрина, след нея в другата и не можеш да се откъснеш.

Някой ме потупа по рамото, обърнах се и радостно се изненадах — Марко, момче от Бисер. С брат му, по-голям от него и от мен с една година, живеехме при едни хазяи като ученици в гимназията. С няколко думи се разбрахме — Марко работи в Димитровград, а аз съм дошъл да търся работа. Марко обясни:

— Аз съм сервитьор в един ресторант горе в квартал „Толбухин“. Сега трябва да вървя да подготвям салона за работа. Така че, ако искаш, ела с мен и там спокойно можем да си поговорим и да помислим каква работа търсиш и какво бих могъл да ти кажа.

Приех и отидохме в ресторанта.

Беше голям ресторант, освен салона имаше и обширна тераса, където също слагаха маси през лятото. Марко ме представи на колегите си — бюфетчика Жеко, главния готвач Петко и двама сервитьори. Каза им, че сме от едно село и съм дошъл да търся работа, така, да си имат представа хората що за човек съм. Всички се хванаха за работата си — готвачът в кухнята тихо нареждаше на две жени какво да му подготвят, бюфетчикът миеше чашите на бюфета и подреждаше някакви бутилки с алкохол на витрината, а Марко с колегите си почна да подготвя салона — слагаха покривки на масите, почистваха приборите, нареждаха чаши.

Аз седях и наблюдавах мълчаливо. Марко ме заговори, попита нещо за село, заговорихме и другите сервитьори. Станах и тръгнах между тях, докато си говорехме. Те бързаха. И аз, без никой да ми каже, започнах да зареждам масите, както го правеха те. Никой нищо не ми каза. Продължаваха да разказват някакъв случай от предната вечер.

Салонът беше готов и започнаха да идват клиенти, сядаха на масите и сервитьорите се хванаха да ги обслужват. Отново седнах на една крайна маса. Марко спираше при мен и ми обясняваше, че на обяд имали по-малко работа — всички хапват и бързат за работа.

— Работата ни е вечер, идват големи компании, събират на едно по две и три маси. Тук идват и съветските специалисти, които ръководят монтажа в комбината. За съветските специалисти монтажниците говорят, че взимали големи заплати. Колко нещо вечер се изяжда и изпива, си нямаш представа…

Обедната работа попривърши около два часа. Сервитьорите седнаха на една маса, поканиха и мен. Почнаха да се питат какво ще обядват. Марко се обърна към мен:

— Днес си ни гост.

Другият колега добави:

— Пък и ни помогна при зареждането на салона.

— То пък каква ли работа свърших — смънках като оправдание.

Вечерта ресторантът започваше работа към 18 часа. Двамата сервитьори си отидоха. Марко каза, че няма да си ходи в квартирата — била доста далече, пък и жена му си отишла в Бисер, щяла да поседи там около седмица, тъчала черги на домашния стан. Затова съм можел да спя при него.

— Пък и сега спокойно ще си поговорим. Тук има работа, във всички предприятия търсят работници, но знам ли къде да попиташ. Отначало започнах като кондуктор в градския транспорт. Лудница, особено кварталните автобуси така се пълнят, не можеш да минеш да таксуваш пътниците. Минават контрольори и като спре автобусът, искат билетите на слизащите и много пъти откриват без билети. После обяснявай каквото си щеш. Глобиха ме два пъти и напуснах, и без това заплатата не беше голяма. Хванах се като сервитьор в ресторант до гарата. След една година ме преместиха в този тук. В него съм вече две години, колективът е добър, управителят е кротък човек, не разбира от бранша и за нищо не ни се меси. Откровено да ти кажа, доволен съм от тази работа. Заплатата не е голяма, но винаги ти остава по нещо всяка вечер, като се отчиташ. Когато са доволни, хората оставят по някой лев в рестото. Ти имаш образование, има длъжности, началник на склад за материали, за инструменти. Нямам представа какви са заплатите. В складовете идват бригадири, технически ръководители, бързат, вдигат врява, защото си гледат тяхната работа, но се надяват, че все ще се намери каквото им трябва.

Започна вечерната работа, помогнах при подготовката на салона, после поседях при бюфетчика Жеко. Прибирах върнатите празни бутилки от сервитьорите, подреждах ги в касите и си приказвахме с Жеко. Той беше от новозагорските села, но беше женен и живееше при родителите на жена си — заврян зет, както се вика.

Вечерната работа приключи, сервитьорите прибраха всичко от салона. Кухненският персонал беше измил съдовете. Управителят проверяваше да не е забравен някой прозорец незатворен както трябва и чакаше всички да тръгнат и да заключи заведението.

С Марко се отправихме към неговата квартира. Той живееше в къща с пристройка с няколко партерни стаи, които хазяите му даваха под наем. Това всъщност бе село Гара Раковски, където се строеше Димитровград. Марко държеше стая с едно легло, масичка, два стола и някакъв шкаф — цялата покъщнина на него и жена му.

Поседнахме и продължихме разговора. Марко като че ли се колебаеше да ми каже нещо. Подканих го:

— Май имаш нещо да кажеш, давай, нали си говорим като свои.

И той започна:

— Днеска ти видя каква е нашата работа, тичаш, бързаш, някои капризничат, но не си навън на студа. Ето и зима идва, на топло си, храната — осигурена, защото имаш порция полагаема безплатна. Другото ти го разказах. Още днес ми дойде на ума нещо, но се притеснявах как ще го приемеш и затова сега ще ти го кажа. Тошо, онзи русият сервитьор, е от Пазарджик. Жена му през ден се обажда да си вземе отпуск, да си отиде, защото баща му бил болен, а директорът му казал „Намери някой да те замества, няма откъде да взема сервитьор на твоето място“. Та ти видя работата каква е, няма никаква философия, ако си съгласен, още утре ще отидем до личен състав и ще ти пуснат временна заповед и започваме. Ти пак ще си търсиш работа, тук в ресторанта, дето идват познати хора, ще питаме. Докато я няма жената, ще бъдеш при мене, няма да те оставя на улицата. Поне един месец Тошо иска отпуска, помисли, това е твоя работа, както си решиш.

Това дойде така неочаквано, дори през целия ден, когато бях в ресторанта и наблюдавах всичко, не ми и мина през ума дали бих могъл да работя такава работа. Замълчахме и двамата. Нямаше поне още едно предложение, та да сравнявам.

— Да си лягаме — каза Марко, — утре ще я мислиш.

Той като че ли съжаляваше, че ми е предложил работата. А пък аз през нощта вече се бях съгласил след недълго мислене.

На сутринта казах на Марко и заминахме за управлението. Тошо беше подал молба за отпуска и след като дадох моята молба, личен състав — жена на средна възраст с много уморен вид, но с топли очи ми даде заповедта за един месец и каза, че мога да започна работа още днес.

Върнахме се в Марковата квартира, ризата, която беше в торбичката, бе извадена и изгладена. Избръснах се и се подготвих за работа. Сакото ми от абитуриентския бал бе поотесняло, защото през трите години в казармата бях наедрял, но още беше прилично. Отидохме в ресторанта и Марко набързо разказа всичко. Тошо много се зарадва, дори и той си мислел да ми предложи същото. Тръгна си веднага и каза, че с първия влак ще си замине за Пазарджик.

Заехме се с подготовката на салона, Марко каза:

— На тебе ще ти определим по-малко маси, докато свикнеш.

На бюфета имаше сложено меню, напечатан лист с асортимента на напитките и цените, пред кухнята — същото. Дадоха ми два кочана — един за напитки, друг за кухнята да пущам марки за това, което искам да получа и сервирам.

И така започна. Обед, после вечерта, следващия ден, по-следващия. И усещането — движението между масите, хората насядали, ти стърчиш прав между тях. Спираш се да вземеш поръчката, записваш си. Някой пък промени нещо, поправяш, дори се усмихваш и така на следващата маса, правиш сметките, хората плащат, тръгват си, казват ти усмихнато „довиждане“, някои дори ти благодарят.

Дотук всичко вървеше добре и даже се бях успокоил, но не можех да преодолея усещането, което ме държеше в непрекъснато напрежение. В салона на масите наблюдавах гостите, които се чувстваха на мястото си като у дома, а аз бях чужд. А би трябвало да е обратното — аз да имам чувството на стопанин, а те да са ми гости. Значи нещо липсваше на стопанина. Например да познава някои, макар и малки правила, начин на държание към гостите, увереност и вещо предлагане. Взети заедно, те изграждат поведение, с което показваш увереност за добро обслужване и едновременно с това — самочувствие.

След много време разбрах, че това не се постига със сглобката на някои дребни правила. Разбрах още по-късно, че е едно от най-трудните неща в търговията. Негово величество клиентът не ти казва „дай ми един килограм домати, обувки 41-ви номер или два метра от този плат“. Мериш, опаковаш, подаваш, казваш колко струва и си приключил с клиента. В ресторанта не е така, гостът иска да бъде посрещнат, да си избере маса, да бъде настанен, да му се поднесе карт-менюто и търпеливо да го изчакаш да избере. Може и да попита кое как е приготвено, трябва убедено да му обясниш и приетата вече поръчка почваш да изпълняваш. През това време трябва да помниш, че гостът има достатъчно време да види колко са чисти покривката, салфетките, чашите и приборите, дали са излъскани, има ли петна по тях. След това започва да се храни и да отпива от напитката, която си е поръчал. Тези впечатления клиентите си ги споделят. Споделят ги и със сервитьора и управителя, даже има така наречената книга „за похвали и оплакване“.

За тези неща може много да се разсъждава, но и да се учи. А засега за мен нещата бяха временни, нали продължавах да си търся работа…

Времето вървеше, клиентите вече ме познаваха и ме питаха кои са моите маси, да седнат там. Една сутрин отидох на гарата и помолих един съселянин да каже на баща ми, че съм почнал работа, че съм здрав.

Месецът изтичаше, по телефона се обадиха от личен състав да отида в управлението. Там ми казаха, че Тошо, сервитьорът, когото замествах, се обадил, че няма да се връща, трябвало да си остане в Пазарджик при семейството. Искам ли да ми се издаде заповед за редовна работа. Приех, защото дотогава не бях намерил по-добра.

Застудя, а и жената на Марко се прибра от село. В квартал „Толбухин“, където беше ресторантът, жилищните блокове до един бяха ведомствени, на химкомбината. Бях питал един работник от комбината кой се занимава с настаняването. В ресторанта веднъж ми бе посочил един посетител и ми бе казал, че той е добър приятел с началника по жилищните въпроси, пък и се отбива редовно в заведението.

— Намери сгоден начин да му кажеш, той е добър човек, мисля, че ще ти помогне.

Така и стана, поговорих веднъж с човека и една вечер дойде с този началник. Настаниха се и началникът по жилищното настаняване ме подкани:

— Седни за малко при нас.

Попита ме откъде съм и каза:

— В блок еди-кой си намери еди-кого си, има свободна таванска стая, но е празна, трябва да си сложиш легло, маса, за да я пригодиш за живеене. Наемите, особено на тези стаи, са символични, ще дойдеш утре в управлението, ще подадеш молба да те регистрираме, има там един човек, който ще ти даде ключа и ще се настаниш.

Отидох си през почивния ден на село, говорихме с един шофьор на товарна кола в текезесето, обясни ми, че след няколко дни ще идва в Химкомбината за тор за стопанството и ще ми докара нещата. С Марко отидохме на един строителен обект, помолихме за кофа гасена вар и четка баданарка. Отидохме в квартирата, разтоварихме варта, сложихме по пода вестници и боядисахме тавана и стените. Прозорецът бе на покрива, отваряше се с желязна шина.

Така се реши въпросът с квартирата и обзавеждането.

* * *

Работниците специалисти и монтажниците получаваха много пари, поне така ми се струваше. Истината бе, че особено в събота и в неделя вечер ресторантът беше пълен. Правеха се големи сметки на масите. Няколко млади момчета, работещи в комбината, си бяха направили оркестър, понеже имаха музикалните инструменти — китара, тромпети, акордеон, пък и можеха да свирят. Веднъж дойдоха при управителя да питат ще разреши ли в събота и неделя вечер да свирят в ресторанта, за да е по-весело. Управителят се притесни:

— Как ще им плащаме, нямаме пари за оркестър, а и общественият ред, жилищните блокове наоколо, хората ще се сърдят, че им вдигаме шум.

— Пари не искаме — казаха момчетата, — а за шума… ние ще се съобразяваме.

Клиентите приеха охотно младежкия ентусиазъм. Настроението се вдигна, оттам и консумацията, в събота и неделя местата направо не стигаха.

През тези години главен директор на завода беше Георги Павлов. Няма да забравя впечатленията си от този човек. Понякога идваше в ресторанта, но не сядаше на масата. Ще каже „Прибирам се и ще мина край този блок (каже номера му), там живее еди-кой си началник на цех или смяна, или работник, има рожден ден. Тяхната компания е голяма, да не съм с празни ръце, дайте бутилка хубаво вино. Не трябва да забравяме хората, когато празнуват, само работа не може“. Обърне се към сервитьорите, попита кой сервира на голямата маса до прозорците, например. „Знам, там също празнуват, две бутилки ще им пратите от мен. Колко струва с моята бутилка?“. Плаща, пожелава приятна работа, довиждане и си заминава. Изключително интелигентен човек. Не си спомням коя година стана министър на химията и металургията (1966–1971 г. — Бел.ред.).

Студената зима си отиваше. Работата вървеше в ресторанта, бях се запознал с колеги от другите заведения. Нашият ресторант „Червено знаме“ се водеше квартален. Що се отнасяше до работното време, то не се спазваше. Често се случваше големи компании от комбината да настояват да останат до по-късно. Правехме го, а те от своя никога не допускаха скандали, викове или по улиците нарушаване на обществения ред. Просто се държеше на името на комбината.

* * *

През юни трябваше да се открива футболният стадион „Химик“, рожба на комбината. Бяха поканени сериозни гости от ЦК на партията, съветският посланик, ръководството на футболната федерация, национални първенци по всички видове спорт. Директорът на комбината Георги Павлов мина предния ден през ресторанта, за да заяви посрещането на високите гости на обяд. Той покани управителя и нас, работещите, да седнем при него и ни обясни какво мероприятие ще се провежда. Обърна внимание на управителя да купи поне 50 комплекта средни и големи приборни ножове за хранене. Добре, че го направи, защото в ресторанта имахме около 20 ножа за хранене с алуминиеви дръжки.

Така беше през 1953–54 година, такъв беше протоколът на посрещането на такива гости, такова беше обзавеждането и културата на обслужването. Дори съм си мислил не съм ли бил заразен с ентусиазма за голямото строителство на основите на новото начало, както ми каза бай Ангел първия ден, когато пристигнах в Димитровград.

Беше празник за целия град, стадионът — пълен, градската радиоуредба предаваше тържествата на стадиона. Директорът пристигна с двайсетина души в банкетната зала, каквато имаше в ресторанта. Масата беше подредена с бутилки с всякакви видове напитки, предястия, после бе поднесено основното ястие, десертът. Имаше наздравици, обядът протече много добре. Когато си тръгнаха, директорът Павлов специално благодари. След тях пристигнаха 20 студенти и студентки от музикалната академия, придружаващи майката на Никола Й. Вапцаров. Настанихме ги на една обща маса в салона и им сервирахме обяд.

Дойдоха и 30 души национални спортни първенци, водени от човек от комбината. Поканихме ги да седнат, сервирахме им най-напред безалкохолни и започнахме да носим обяда. Менюто беше „а ла карт“ (какво значи този начин на сервиране, научих 20 години по-късно, но този ден го приложихме по всички правила).

В ресторанта сервирахме с големи дървени табли от шперплат, на една табла се събират 20 чинии с ястие. Поискахме от главния готвач да сложи порции от колкото вида ястия е приготвил. Ние зареждаме таблите и тръгваме между масите и предлагаме на спортистите — кой каквото предпочита, това му сервираме. Те бяха възхитени. Борците и тежкоатлетите си поръчаха и допълнително. На това му казвали „а ла карт“.

Придружаващият гостите ни каза да си водим сметка за всички групи гости поотделно.

Вечерта дойдоха на вечеря само студентите с майката на Вапцаров. Пяха, декламираха и накрая една двойка студент и студентка обявиха годеж. Точно тогава дойде директорът. Поздрави всички и най-вече годениците. Нареди каквото пожелаят, да им се сервира, да проявим търпение, да се веселят, докато искат. На тръгване директорът ни нареди:

— Направете сметката на отделните групи на отделни листове и вземете кочан с фактури на заведението и утре елате в моя кабинет, аз ще ви подпиша сметките.

Така направихме.

Всичко беше платено.

Поисках среща с директора на предприятието. Прие ме, помолих да ми дадат писмо да мога да кандидатствам задочно икономика на туризма, което означаваше, че предприятието ще ми осигурява отпуски за задочни и изпитите.

— Подай молба — каза той, — ще разгледаме случая и ще ти отговорим.

След няколко дни получих писмото. Записах се.

* * *

През август 1954 година получих заповед, че ме преместват от ресторант „Червено знаме“ в ресторант „Москва“. После разбрах, че ресторант и хотел „Москва“ преминават на управление към Хасково, обособяваха и други заведения в Хасково в нова система за хранене и хотели или тъй наречената система „Народен ресторант“ (предшественик на Балкантурист — Бел.ред.). Там видях сервитьори и готвачи от други ресторанти със същите заповеди. Управител на комплекса беше някой си Крайчев. Кратко събрание и започнахме работа — нищо по-различно от това, което работех и в „Червено знаме“.

След седмица от Хасково пристигна група от ръководството на новото предприятие — директорът, главният счетоводител, двама счетоводители и още неколцина. Дойде и комисия от моето предишно предприятие. Първо двете комисии проведоха кратък разговор. Сложиха табела на вратата на ресторанта, че няма да работи до следващия ден и започна инвентаризация на цялостното обзавеждане — от прибори до машини и обзавеждане.

Новият директор предложи на персонала да седнем по-близо и ни обясни, че новото предприятие е с по-големи възможности, но и с по-големи изисквания. Заплатите ще бъдат по-големи, на сервитьорите се полагат служебни костюми, за които ще се начисли данък доход върху заплатата за стойността на костюма в този месец, когато се получават костюмите.

Главният счетоводител на новото предприятие Андреев като ме видя, се изненада, защото ми беше учител по математика в гимназията. Седнахме с него на една маса, поговорихме си. Казах му, че съм записал задочно икономика на туризма.

— Много добре си направил, като идвахме насам, си мислех по един сериозен проблем, който още днес-утре трябва да решим. Вашият комплекс от хотела и ресторанта ще бъде филиал към Хасково, там е управлението, счетоводството. Тук обаче ще открия във вашата банка набирателна сметка, където ще внасяте оборота. Това нещо ще се прави ежедневно, всяка десетдневка материалноотговорните лица, бюфетчикът, главният готвач, старши администраторът в хотела ще изпращат в счетоводството стоково-паричен отчет. Затова ми трябва човек, който ще внася оборота от хотела и стокооборота от ресторанта в банката и ще изпраща отчетите в Хасково. Предлагам този въпрос да го решим с тебе, надявам се да не ми откажеш.

Приех, макар че не бях наясно още какви други неща ще трябва да се правят. Обзавеждането и инвентарът се водят на управителя, така че счетоводителите на двете предприятия започнаха инвентаризация на управителя, който трябваше да подпише описаните като задължаване към новото предприятие.

Следващата вечер заведението беше отворено за клиенти. През деня един от счетоводителите ме заведе до банката, представи на главния й счетоводител писмо с молба да бъде открита набирателна сметка на филиал „Народен ресторант“, град Димитровград, където ще се внасят ежедневно оборотът и стокооборотът от комплекс „Москва“. Представи ме като касиерът, който ще внася парите. Бе ми казано, че най-късно до 10 часа трябва да съм влязъл в банката, защото в 10 затварят за клиенти. Оставиха кочана с образци, които ще се ползват при внасяне на парите, контролни листове, на които си пишат имената сервитьорите. Стокооборотът се внася поотделно за кухня и бюфет, а аз давах на бюфетчика и на главния готвач квитанция за техния стокооборот за деня, с която те си заверяваха сметката в десетдневния паричен отчет.

Имаше и домакин със складове и хладилници за продуктите и всеки ден главният готвач получаваше продуктите за деня.

След 2–3 години се премахна домакинската длъжност. Каруцарят стана и доставчик, а главният готвач му заявяваше какво да достави, с други думи складовете преминаха към главния готвач. Сложна система за работа на пръв поглед, но имаше график със смените в кухнята, на сервитьорския персонал, на камериерките и администраторите в хотел-ресторанта.

От сутринта машината — комплексът, заработваше, всеки си знаеше работното място и какво трябва да работи до вечерта, когато е краят на работното време.

* * *

След седмица управителят ми каза, че на негово място щели да сложат друг човек. И действително, след няколко дни дойдоха директорът от Хасково със счетоводител, един другар от градския комитет на БКП в Димитровград и един непознат човек, който щеше да бъде новият управител.

Започна се приемането и предаването между двамата управители. Счетоводителят ме повика настрани и ми каза:

— Новият управител не е от бранша, не знае много неща и затова при инвентаризация ти ще гледаш всичко, когато се записва, и ще му обясняваш кое какво е.

Приключи предаването и приемането и счетоводителят постави описите в три екземпляра на масата и ни предложи да се подпишем. Пръв подписа старият управител със замах като обиден или пък като че ли се отървава от нещо, отдръпна се настрани от масата, за да подпише новият управител. Счетоводителят му даде писалката и му обясни на кои места да се подпише три пъти.

Новият управител се казваше Вакрил Иванов. Взе писалката, обърна се към мен с притеснена полуусмивка и почна да подписва. Помислих си, че с този поглед ми казва: „Подписвам, но дано си гледал добре по време на описа, защото на мен всичко ми е в мъгла“.

На следващия ден дойдоха директорът на предприятието и представители на градския комитет на партията. Приключи обедната работа, в същото време дойдоха и от втората смяна в кухнята. Повикаха персонала и от хотела и буквално на крак се проведе събрание. Директорът от Хасково представи новия управител, каза, че е бил директор на Керамичния завод в Скобелево. След това се изказа другарят от комитета и също каза ласкави неща — че е добър ръководител и добър човек.

Ресторантът отново заработи. Клиентите не разбраха нищо от смяната на управителя. Те чакаха на обяд и вечерта да е отворено заведението, прекъсването беше от 16 до 17 ч. Но отвори ли, няма шега, всичко е пълно, кипи работа. Управителят бай Вакрил, гледаше как всичко бърза, някъде мимоходом се разменят остри реплики между бюфетчика и сервитьорите. Не успяваше да разбере какво се случва.

Свикнах с моята работа още след първите десетина дни. Главният счетоводител от Хасково — моят учител по математика, каза да не се изпращат отчетите до Хасково по автобуса, а аз лично да отида в управлението. Отидох, той ми обясни, че трябва да получа служебен аванс, примерно до 500 лв., за евентуални дребни разходи, когато се наложи, и, разбира се, да вземам фактура. И като свършат парите, с авансов отчет описвам фактурите, отчитам изразходваните пари и получавам други.

Ресторантът имаше почивен ден — петък, защото този ден бе определен да се предлага пилешко и риба.

В Димитровград идваха много често от София от министерствата, а понякога — и чужди делегации. Пристигаха в ресторанта, търсеха управителя и му казваха: „Еди-кой си министър идва, десет човека сме, искаме да обядваме във вашия ресторант“. Той ме викваше веднага.

— Георги, казвай какво ще трябва да се направи.

Друг път гостът беше от друга държава с придружител от ЦК на партията или от някое министерство. Тогава поне идваше предупреждение от секретаря на градския комитет на партията и веднага се биеше тревога за подготовка. Организирах подготовката на масите, със сервитьорите се разбирах, защото им помагах в такива случаи. А подобни случаи имаше все по-често.

* * *

Нещо не достигаше на ресторанта. В много моменти нещата се задъхваха и не можеше да се определи на какво се дължи. Липса на организация, недостатъчна квалификация на персонала или много работа? За съжаление, приемах, че и трите фактора действат. И не виждах кой и по какъв начин би се намесил, за да започнат да се оправят нещата, макар и не всичко наведнъж.

В един почивен ден на ресторанта като се връщах от банката, минах през хотела. На стълбите беше управителят бай Вакрил. Поздравихме се и той ме попита:

— Ако не си ангажиран с нещо, да влезем в ресторанта да си поговорим. В другите дни май не остава време.

Приех охотно, защото подусещах, че ще има такава среща. Влязохме в ресторанта. Беше тихо, спокойно, седнахме на маса в лятната градина, не в ресторанта до прозореца към улицата, където всеки да ни гледа. Много е трудно пред не особено познат човек да обясняваш някои неща, да търсиш най-подходящите думи, за да бъдеш убедителен, и в същия момент да си сигурен, че позицията ти е правилна. Разменихме с бай Вакрил няколко общи фрази — за работата, за хората. Замълчахме. След малко бай Вакрил се облегна на стола, погледна ме в очите спокойно и заговори:

— Георги, с теб още в първия момент се приехме, особено по време на описа на инвентара, поне така мисля аз. Работата ни повлече в ежедневието, без да сме сигурни колко можем да си разчитаме взаимно. Използвам случая да ти благодаря, че ми помогна, защото ти виждаш колко разбирам от тази работа. Поне пред теб трябва да бъда открит и честен. В много деликатни моменти при посрещането на официални гости ти така отговорно вземаше отношение, помагаше през цялото време. По решение на градския комитет на партията в Димитровград дойдох тук на работа. Бях директор на Керамичния завод в Стамболово. Там също погълнах много горчиви хапове. Не знам, може би имам потребност да споделя с някого това, което ми се е набрало в душата. Защото досега всичко е било решения на партийни, административни инстанции и аз съм бил добрият изпълнител. Но тук е тревожният въпрос, че аз не мога да решавам проблемите в тази стопанска дейност. Вярвам, че ме разбираш и затова споделям пред теб всичко. Смятам, че ти честно ще ми кажеш — да остана ли тук или да отида в ГК на партията и да им кажа открито, че тази работа не е за мене.

Този въпрос много ме притесни. Кой бях аз да давам съвети на този човек, на когото му личеше, че е по човешки добър? Какви оценки мога да правя аз? Съжалих, че минах през хотела и се срещнахме. Но въпросът беше зададен и бай Вакрил ме гледаше в очите и чакаше. Казах:

— Мисля, че много рано правите заключение как върви работата. Та вие работите едва два месеца, всяко начало е така. Вие сте добър човек, всички ви уважават, а на мен не ми тежи всичко, с което мога да ви помагам.

Малко ми поолекна, мислех си, че напрежението спадна.

* * *

През почивните дни си ходех до Бисер. Текезесето вече беше създадено, баща ми бе един от последните, които влязоха в него. Сестра ми беше омъжена в село, у добри хора. Брат ми беше завършил прогимназия на село. Не му се учеше, и в стопанството не му се работеше. Бях му намерил работа в Димитровград към една сладкарска работилница да разнася торти и закуски по павилиони и сладкарници според дадената от тях заявка за количествата. Напусна след известно време и отиде в едно ДЗС (държавно земеделско стопанство — Бел.ред.) като помощник-тракторист. На следващата година влезе в казармата в Хасково.

Майка ми беше изкарала лек инсулт и с дясната си ръка не можеше да си служи. Помагах им, колкото можех, такъв беше животът на село и като че ли те не се притесняваха — имаха крава за мляко, пилета си гледаха, в двора имаше в изобилие овошки и зеленчуци, лозенце с много хубаво грозде. Баща ми всяка година си правеше и малко, но много хубаво вино. Днес децата, моите и на брат ми, често си спомнят как дядо им давал от една шарена паница да си пийват по глътка вино да им били червени бузките.

Работата в ресторанта си вървеше и нямаше кой да каже добре ли е, какви грешки се допускат. Може би на други места се правеше някаква оценка, някакви предложения, но пред нас нищо не се коментираше. На колектива в ресторанта му харесаха общите вечери след приключване на работата и затова често се събирахме. Веднъж, когато се обсъждаше, че предстои такава вечеря, защото един от сервитьорите има рожден ден, Мата — жената на бюфетчика, каза:

— Да дойде една сервитьорка с мен и ще отидем по магазините, докато не са затворили, да му вземем някакъв подарък. Ще видим колко ще струва и после ще съберем пари от колектива.

Така и направиха. Управителят също слушаше и одобри предложението. Донесоха подаръка, опаковаха го в луксозна хартия, вързаха му панделка, както е редно да се направи.

Вечерната работа течеше, не се очертаваше голяма компания да поиска до по-късно да остане и това предполагаше, че вечерта ще е спокойна. Управителят дойде при мен, погледна ме някак особено, но ведро, и ми каза:

— Ела с мене.

Отидохме в канцеларията, той седна на стола до бюрото, отвори страничната вратичка и се обърна към мен:

— Сега ще те изненадам — и сложи на бюрото цигулка в калъф.

— Знаеш ли — каза той, — отдавна съм я донесъл от къщи, все не се решавах да ти кажа, че свиря и на цигулка. Така де, народна музика, хора. Свирил съм някога и на сватби. Но това друг път ще ти разказвам. Тази вечер ще ми бъде приятно да посвиря на вечерята, която ще направим, пък и има рожденик. Какво ще кажеш, дали ще се приеме добре от хората — управителят да им свири на цигулка на моабет?

Имах чувството в този момент, че бай Вакрил ме е намразил и току измисли нещо, с което да ме върти и да ме пече на шиш. Аз го уважавах този човек, стараех се във всичко да му помагам. Щом възникнеше някакъв въпрос, бързах да взема отношение и да го изведа от неловкото положение. И сега изведнъж „кажи как ще го приеме персоналът?“. Е как да ти кажа? Идеално, свири и аз заедно с тях ще си подсвирквам. Не знаех какво да му кажа. Той го предложи с най-добри чувства, да им е весело на хората. Имаше огледало в канцеларията в ъгъла, като се погледнах какъв съм отчаян, даже бях готов да прихна да се засмея. Овладях се и отговорих:

— Не е лошо, ще им бъде весело на хората, но не казвайте, че е ваша цигулката. Просто някой познат, минавайки, я е оставил при вас и като се връща, ще си я вземе. А вие като младеж сте опитвали на цигулката на някой близък.

Усмивката беше изчезнала от лицето му, с ръката си леко потупваше цигулката. Помълча малко и ми каза:

— Прав си, хора всякакви. Някой кой знае какво може да си помисли, макар колективът да си е наш. Добре, така ще го направим. Като започне веселието, аз ще дойда в канцеларията, ще взема цигулката и точно така ще им кажа — и остави цигулката обратно на бюрото.

Мина ми мисълта да намеря някой да дойде, когато приключи работното време на ресторанта, да каже, че трябва веднага да идем някъде да помогнем на познати за нещо и после да не се върна. Така не ми се искаше да бъда на тази вечеря. Но откъде по това време може да се намери такъв човек. Масата беше готова, настроението се покачваше.

Вечерта мина спокойно, подаръкът беше хубав пуловер. Бай Вакрил засвири на цигулката като обясни уговореното. Беше народна песен и цялата компания запя, сетне засвири първомайско хоро и всички заиграха.

Една сутрин бай Вакрил ме извика в канцеларията си и започна:

— Георги, веднъж споделих с теб дали ще мога да се справям с моята работа. Ти се надяваше, че с времето ще мога да се науча на някои неща и ще реагирам както трябва. Поддадох се на същата надежда и аз, но не става само с надежда. Искам да ти кажа, че вчера ходих в градския комитет на партията и им казах, че тази работа не е за мене. „Съзнавам колко извънредни моменти възникват, какви гости идват, за чието посрещане се изисква съответната организация и разбиране“, обясних. „Не разбирам този бранш, той си има своите тънкости. Просто преча в работата, вместо да помагам. Не трябва така да бъде и заради работата в комплекса, и заради мене. Аз съм член на партията, партизанин съм бил. Не мога да увисвам в някои моменти като паяк. Имам си професия и мога да си работя работата с удоволствие“.

Бай Вакрил бил ятак на партизаните, а по-късно отишъл в отряда. По време на колективизацията бил инструктор в градския комитет в Първомай и с благия си характер обяснявал на хората как нямат избор и трябва да влязат в текезесето. След време го направили директор на Керамичния завод в Скобелево. Казали му: „Няма що да се страхуваш, партийният секретар е добър човек, местен, познава хората и го уважават. Имаш и един заместник. Главният счетоводител разбира от финансовите въпроси, няма да се притесняваш. Заплатите на хората ще бъдат осигурени. Трябва само организация на работа, а това ти го можеш. Умееш с хората да работиш, ето при образуването на ТКЗС, в което село отидеш, работа е свършена“.

— И се започна — продължи бай Вакрил. — Всяка сутрин на бюрото ми в папка една камара служебна поща. Писма от събрания, някакво сведение от министерството на финансите, други от предприятия, които молят спешно за няколко хиляди тухли за обектите си.

Повиках главния счетоводител и му ги показах, защото трябваше да се реагира, да се отговаря на тези писма. Главният счетоводител беше много интелигентен човек. Прегледа пощата, като отделяше някои спешни писма, и кротко, тихо ми каза:

— Другарю директор, гледам, че се стремите колкото се може да наблюдавате производството и там помагате, но за канцеларската работа, естествено, няма да ви стигне времето. Затова този въпрос между нас ще си остане, аз ще се занимавам със служебната поща. Ще давам чернови на деловодителката да пише отговорите и тези писма трябва да ги подписваме всеки ден аз и вие. Секретарката ще ви ги носи всяка сутрин и така въпросът ще бъде решен.

Приех, защото нямах друг избор, и след като останах сам в кабинета, чувствах се смачкан, унизен, без всякакво достойнство. Аз не съм някакъв помощник, дето подрежда някакви неща. Аз съм директор на това предприятие. Проверката на тези служебни писма трябваше да я правя аз и аз да разпоредя какъв отговор да се даде.

Георги, ти знаеш колко усилия трябват, за да се съгласиш, че това е нормално. И да го правиш, макар че то те смачква, само заради това, че градският комитет на партията е преценил и решил аз да бъда директорът на това предприятие. С тези мисли мъчих съвестта си цели две години. Издържах единствено поради помощта на жена ми. Вечер като се прибера вкъщи, жена ми ще ме посрещне и кротичко ще ми помогне да си съблека връхната дреха, да се измия и след това да се облегна на един миндер. Беше ми любимо място. Там като че ли си свалях самара от гърба и ми беше приятно да я гледам как ми приготвя масата за вечеря и кротко ми говори. А като си легна, ще дойде и ще започне да наглася завивката ми, ще я подгъне под краката ми и ще я оправи между стената и гърба ми. Знаеш ли каква топлота излъчва тази ръка. Това не може да се разкаже. Може само да се почувства.

Твърдо съм решил да заявя пред бюрото в комитета, че няма да приема никакво ново предложение за работа. Ще се върна в циментовия завод като шлосер, какъвто бях преди. Има хора там, които ме уважават…

Още много неща ми разказваше бай Вакрил и много неща си обяснявах след всичко чуто. Но не можех да проумея въпроса с кадрите — от ръководителите до работниците — и защо не се решава кардинално. Вече бяхме 1954 година. Десет години, откакто управляваше Партията. Казвам го, защото вече бях разбрал, че всичко се решаваше на партийно равнище. Всичко е национализирано, земята — кооперирана. Това изисква компетентно ръководство от образовани, интелигентни ръководители. Десет години са минали и ще назначаваме хора като бай Вакрил с такава грамотност за директор в отрасъл, след като дори на екскурзия не е ходил, а сетне и на друга, още по-непозната работа. И защо? Защото бай Вакрил е честен комунист, прекрасен човек. Непростимо беше, че много честни хора като бай Вакрил бяха сторени курбан с такива длъжности. Това ли е истинската благодарност на партията към тях за честната им борбена самоотверженост? Те отиваха на такива длъжности, защото това беше партийното решение и то трябваше да се изпълни. Защото комитетът не се е постарал да подбере образовани кадри. Ученолюбиви млади хора имаше преди 10 години, имаше и сега колкото искате. От малкото село Бисер в гимназията в Харманли в една година отидохме 10 души. Само 6 човека получиха удостоверенията от кмета, че са честни и благонадеждни и могат да продължат да учат висше образование.

Ако с някого споделиш това, той ще ти отговори „не се притеснявай“, не само в България, в целия социалистически лагер всичко е еднакво. Ето ти едно успокоение да не те боли глава и наистина няма да те боли, ако спреш да разсъждаваш по тези въпроси…

Какво ли съм се заоплаквал, та аз бях на 25 години. Още като излезеш на улицата, чуваш от говорителите на градската уредба, окачени на стълбовете, песен. Ей такава като „Нашият сигнал“ на Емил Димитров. И настроението е готово. Заглеждаш се в обувките си на какво приличат, в панталона… Няма значение, всичко е наред, нали сега започваме, всичко ще се оправи…

* * *

Твърдо реших, че в общественото хранене ще ми бъде кариерата. Казах голяма дума — кариера, да я позаменим с препитание. Бях изкарал първата година в икономика на туризма и трябваше да се чете. Но е справедливо да призная, че немалко научих и заради бай Вакрил. Поне достатъчно ме е провокирал по много въпроси да разсъждавам, защото те изникват и трябваше да се решават.

Есента беше дошла с цялото си изобилие. По улиците се влачеха каруци, натоварени с грозде, зеленчуци и плодове, хората купуваха, за да си приготвят зимнината.

Една сутрин пристигнах в ресторанта, след като ходих до банката, за да внеса оборота, а след това до автобусната спирка, за да изпратя документите в управлението в Хасково.

Попитах администраторката къде е управителят, каза ми, че тази сутрин не е идвал. Проверих в кухнята нямат ли някакви проблеми, салонът беше почти готов, когато бай Вакрил влезе, спря рязко и, без да ме погледне, нареди:

— Георги, ела в канцеларията.

Отидохме, той не седна на стола зад бюрото, стоеше прав до прозореца и гледаше навън.

— Идвам от комитета — заговори той. — Днес следобед ще дойдат от управлението директорът, партийният секретар, един другар от комитета и новият управител, бил от София.

Замълчахме и двамата. Това, че ще става тази промяна, знаехме и бяхме подготвени за някоя позната личност от комитета, поне от нашия край, а то изведнъж — от София. Та толкова ли нямаше тукашни хора?

Обядвахме с управителя на една маса в градината, макар че там не се сервираше — този ден времето беше облачно и можеше да завали.

— Е, какво, Георги, ще се разделяме — каза бай Вакрил. — Ти не се притеснявай, ще свикнеш с новия управител, той идва от София, преценили са, че е човек с повече разбиране в този бранш и значи ще можеш да научиш нещо повече от него. Това ще ти трябва, нали това учиш. Моята е лесна, бях ти казал, че ще отида в циментовия завод на моето си място, така им казах и днеска в комитета.

На сервитьорите и на кухненския персонал казах какви хора идват и защо, наредих на администраторката да мине по етажите на хотела и да провери наред ли е всичко. На всеки етаж имаше стая, където се държаха чаршафи, кърпи за баните и консумативи — сапун, тоалетна хартия. Казах да бъдат почистени добре стаите, да сложат нови чаршафи и нови кърпи в баните, в малки вазички по едно цвете. Едните стаи гледаха към булеварда, а другите — към градината на ресторанта. Не обясних на никого какво имам предвид.

Наредих първа смяна от кухнята да не си тръгва, когато дойде втора. Когато влязат, да се затвори ресторантът и персоналът от хотела и ресторанта да се събере в салона, където да стане представянето на новия управител.

И действително около два часа спря кола пред хотела. Слязоха директорът на предприятието Хаджиев и един невисок пълничък човек с много фин костюм, очила и бомбе. Свалиха от колата две големи кожени чанти. Имаше също и човек от Хасково, за когото после разбрах, че бил от окръжния комитет на партията. Малко преди това дойде и един другар от градския комитет на партията.

Посрещнахме гостите с управителя и ги поканихме в канцеларията, беше удобно — имаше диван, два фотьойла и няколко табуретки — всички се разположиха спокойно. Наредих на двама сервитьори веднага да донесат нещо безалкохолно. Директорът каза:

— Георги, пригответе две маси на едно място като за делови президиум със съответните столове за хората, които сме тук. Служителите в ресторанта и хотела да се настанят в салона, след малко ние ще дойдем.

Приготвихме всичко, а аз се върнах и съобщих, че е готово. Гостите заеха местата си на масите на деловия президиум. Директорът излезе първи отпред и поздрави:

— Добър ден, как е положението? Като гледам данните в плановия отдел, резултатите ви са много добри. Това значи, че работите добре.

След това съобщи, че на гости на събранието са другарят Добрев от окръжния комитет на партията и другарят Стоянов от градския комитет.

— По решение на градския комитет и съгласувано с окръжния комитет на партията в Хасково ще представим пред колектива новия управител на комплекс „Москва“, защото другарят Вакрил Иванов преминава на друга работа. Използвам случая да изкажа голяма благодарност за добрата работа на другаря Иванов и резултатите са налице, планът се изпълнява добре, в комплекса не е имало никакви оплаквания, нещо повече, в управлението сме получавали писма, в които са изказвани благодарности за доброто посрещане.

Подаде ръка на управителя и му благодари. Целият колектив стана и изръкопляска. Бай Вакрил се изправи, мачкайки някаква хартийка в ръце. Личеше си, че му е трудно да започне.

— Другарки и другари, тези хубави неща, които ги каза другарят директор, тези резултати са плод на вашия труд. Вие сте прекрасен колектив, прекрасни хора, благодаря ви много. Никога няма да ви забравя.

Гласът му пресипна и той си седна. Всички отново станаха прави и ръкопляскаха.

Сетне директорът заговори:

— Новият управител е от София. Голям професионалист е. Работил е на по-високо ниво обекти от нашите. От новия управител ще научите много нови неща, а това ще промени и нивото на обслужване към още по-добро. Новият управител се казва другарят Недьо Тихолов, той е бил собственик на ресторант „България“ в София. Давам му думата.

— Уважаеми другарки и другари, драги колеги. Аз съм работил през целия си стаж само с хора като вас, като, разбира се, не трябва да изключваме другата група хора — нашите гости. Заедно трябва да си вършим работата с любов, за да останат доволни гостите. Вярвам, че ще можем да работим заедно.

Персоналът изръкопляска, другарят от окръжния комитет се обърна към новия управител, здрависа се с него и каза:

— Да ви е честито. Желая ви успех

Директорът закри събранието и пусна хората да си продължат работата.

Във фоайето на хотела той съобщи на стария и на новия управител, че на следващия ден ще дойдат двама души от счетоводството и ще започне предаването и приемането.

Той се обърна към мен, дръпна ме встрани и каза:

— Георги, прецени каква стая ще предложиш на другаря Тихолов. Той ще живее в хотела. Сам е, семейството му е в София.

Обясних, че съм подготвил две стаи. Той остана доволен и предупреди:

— Гледай да има дисциплина в комплекса, да се изпълняват всички разпореждания. Трябва да знаеш, че от него ще научиш далече повече, отколкото от твоето задочно следване.

Заминаха си, аз влязох в канцеларията. И двамата управители стояха прави и се мъчеха нещо да си говорят. Извиних се и предложих:

— Другарю Тихолов, предлагам ви да видите коя стая в хотела ви харесва, за да наредя да занесат багажа ви там.

— Да, това е правилно. Най-напред това да решим — каза той и тръгнахме тримата.

Още по стълбите Тихолов ме попита имаме ли стаи с едно легло, но разбира се, да не са по-малки от другите. Показах двете стаи, които бях приготвил. Предпочете тази с изгледа към градината.

— Искам да ми е тихо.

Наредих да донесат багажа и се разбрахме в 9 часа да слязат на вечеря в ресторанта. Приеха и двамата и оставих новия управител да си оправя нещата.

С бай Вакрил отидохме в канцеларията — казах му, че съм приготвил и за него стая на същия етаж, за да нощува, и на сутринта като станем, ще закусим, ще си пием кафето и ще чакаме счетоводителите. Говорех бодро и ведро, той се отпусна и се разприказва.

— Утре при предаването разчитам на тебе. Ти знаеш всичко, което съм приел. Да не се окаже нещо да липсва и да стана за резил. Няма да мога да го понеса.

Успокоих го и му казах, че трябва да отида в салона, за да се сложат нови покривки, салфетки, сгънати на фигури, да проверя карт-менютата, състоянието в кухнята.

— А вие да не стоите в канцеларията до девет часа, излезте, разходете се.

Той така и направи.

В дъното на залата до прозореца завесите бяха спуснати, наредих да сложат прибори на една маса. В девет часа двамата управители разглеждаха нещо пред рецепцията и разговаряха, отидох при тях, поздравих ги. Бай Вакрил попита:

— Георги, какво, ще ни поканиш ли на вечеря?

— Ще ми бъде много приятно такива гости да поканя в ресторанта — и влязохме в залата, масите бяха почти всичките заети.

Поогледаха се, Тихолов помоли да погледне в кухнята.

Отидохме.

Той поздрави и се извини, че влизаме в неподходящо време. Показах къде е студената кухня, транжорната за месо и подготвителния за зеленчуци, останалото се виждаше.

Тихолов пожела приятна работа и още веднъж се извини.

Седнахме на масата. Новият управител разгледа внимателно карт-менюто, сервитьорът търпеливо чакаше да вземе поръчката. Бай Вакрил предложи по един малък аперитив и тогава да си избираме вечерята. Тихолов прие, бях казал да приготвят три ордьовъра, сервитьорът поднесе по няколко препечени филийки хляб в салфетки в чиния и ни донесе аперитива.

Старият управител взе своята чаша, стана прав, ние го последвахме.

— Наздраве — каза бай Вакрил, — желая ви успех, хората са добри, Георги ще ви помага, вярвам, както на мене е помагал.

Чукнахме се и седнахме.

— Значи вие сте били собственикът на ресторант „България“, зная къде е, идвах на конгрес и с един другар се срещнахме там.

— Да — отговори Тихолов. — Все нещо трябва да се работи.

И бавно си хапвахме от ордьоврите. И изведнъж Тихолов се обърна към бай Вакрил и попита:

— А вие къде другаде сте работили?

Бай Вакрил помълча, преглътна и се облегна на облегалката на стола.

— Знаете ли, моята е дълга. На няколко места съм работил, бях партизанин.

Тихолов трепна, взе салфетка, избърса си устата, макар че нямаше нищо, свали очилата си, стана, подаде ръка на бай Вакрил и каза:

— Моите почитания. Уважавам това, което сте преживели.

Бай Вакрил благодари и замълчахме.

Въздухът ми беше спрял. Не знаех съдбата ли трябваше да виня или това беше възмездие и за двамата. Но не се мъчих много да си отговоря, защото бях сигурен, че и двамата нямат отговор. Оставаше ни единственото — да се чувстваме спокойни, всеки от нас тримата да приеме, че фрапиращото различие, събрано на една маса, може да се приеме само като плод на стечението на обстоятелствата.

По-късно във времето се убедих, че заключението ми е било правилно. Нямаше никакъв замисъл и никой от тримата не дължеше на никого нищо.

Вечерята беше сервирана, сервитьорът показа няколко бутилки вино пред госта. Тихолов предпочете червено вино, взе пръв чашата и вдигна наздравица с много пожелания за бай Вакрил, най-вече за здраве и дълъг живот.

След вечерята двамата управители се оттеглиха в стаите си, защото сутринта ни чакаше много работа със счетоводителите. А аз седнах на масата, която вече беше почистена, поисках си кафе и газирана вода и си запалих с удоволствие цигара. През цялото време в компанията не си позволих да запаля, защото и двамата управители не пушеха.

Най-различни мисли ми идваха в главата. Не можех да определя какво изпитвам към Тихолов, в разговора беше много спокоен, точен и деликатен. Мислех си, няма да ме хареса, сигурно си има подготвени хора от София и ще си работи с тях. Но всичко ще се разбере, да мине сега предаването и приемането.

Работата приключи, сервитьорите се отчетоха, в хотела беше пристигнала група. Поседях при администраторката, докато се настанят, за да не възникне нещо, и се прибрах в квартирата. Сутринта станах рано, избръснах се, сложих си чиста риза и отидох в комплекса. Пръв слезе бай Вакрил и почака Тихолов пред администрацията във фоайето. Влязоха и двамата, станах, посрещнах ги, извиних се, че няма да закусвам при тях, защото трябва да отида до банката, та като дойдат от Хасково счетоводителите, да бъда в ресторанта.

Така и стана — като се върнах от банката, двама счетоводители бяха седнали на масата при двамата управители и пиеха кафе. Предложено бе да започнем. Тихолов попита откъде да тръгнем — от основните или от малоценните и малотрайните средства. Счетоводителите се спогледаха и сигурно си казаха наум „може би този разбира от работата си“.

Танчев — единият счетоводител, каза:

— Основните средства са машини и съоръжения, вървят лесно, много са малоценните и малотрайните, предлагам да започнем от тях.

Бай Вакрил каза:

— При предаването аз трябва да показвам нещата, защото така е било, когато съм приемал. Нали тогава ви казах — обърна се към Танчев, — че много названия ги чувам за първи път.

— Да, така беше — каза счетоводителят.

Обърнах се и срещнах погледа на Тихолов, в първия момент той втренчено ме погледна, след това се поусмихна и попита така ли е било при предишното приемане.

— Да — отвърнах и Тихолов се обърна към Танчев: — Ако обичате, елате в салона.

Всички се върнахме в салона. Тихолов каза:

— Преди месеци е правено приемане и издаване, този човек е присъствал и гледал по време на броенето и записването и аз предлагам да направите описа за приемане от вашите описи. За толкова време няма какво да изчезне, вярвам и спокойно подписвам всичко, че съм приел.

Всички се спогледаха, това дойде неочаквано. Тихолов продължи:

— Персоналът нека си работи, заведението ще бъде отворено за обяд. Аз ще подпиша описите, че в мое присъствие и с мое участие е проведено приемането.

Танчев прие предложението.

Счетоводителите се оттеглиха в канцеларията да правят описите. Аз влязох в кухнята и предупредих за обяд да подготвят всичко, дежурните сервитьори започнаха подготовка на салона.

След обяд около 16 часа всичко беше готово. Поканиха двамата управители в канцеларията, отидох и аз. Почнаха да попълват описите, едни за основни средства, втори — за малоценни и малотрайни и трети — съдове и прибори.

Беше приключено, подготвено и счетоводителите почнаха да си прибират папките и ръчната сметачна машина (тогава бяха такива). Тихолов отстъпи назад, доближи се до мен, погледна ме и каза:

— Какво ще кажеш? Ще работим ли заедно? Вече ти казах, че ти имам доверие.

— Ще работим, разбира се — казах и малко се смутих, защото разбирах какво значеше доверието. Това, че бях споменал, че при приемането на бай Вакрил аз съм гледал и броил. Счетоводителите си заминаха. Бях говорил с председателката на персонала — една администраторка, да съберем пари и на следващия ден като приключи обедната работа да изпратим стария управител с някакъв подарък. Тихо без коментар беше задействано събирането на парите. Бяхме седнали в салона, счетоводителите си бяха заминали на автогарата.

— Ето че свършихме много работа днес — каза бай Вакрил. — Всеки ден си мислех какви проблеми има за решаване — дали не се е повредила някоя машина или пък да не се е случило нещо с някой човек. И какво сега — дотук, повече тези въпроси няма да ме занимават. Какво нещо е животът, как всичко се променя…

Отворихме ресторанта за вечерната работа. Сервитьорите старателно подреждаха помощните шкафчета в салона, на бюфета чашите се миеха най-внимателно. Усещаше се, че има нов управител и най-вече всички знаеха, че е бившият собственик на „България“ в София.

Около 20 часа управителят дойде в ресторанта с друга риза и друга вратовръзка, кимна за поздрав, влезе в бюфета, сърдечно поздрави и попита Иван бюфетчика откъде получава напитките, какъв е редът на заявките, какъв асортимент се предлага, от други винпроми може ли да се вземе нещо по-добро. Пожела приятна работа и отиде в кухнята. Поздрави и застана на такова място, че хем да вижда всички, хем да не пречи на никого. Главният готвач винаги беше първа смяна, но тази вечер и той беше в кухнята. Тихолов отиде при него, ръкува се и се заприказваха.

След това седнахме на освободила се маса в дъното на салона. Гледахме как тече работата, салонът винаги беше пълен с работници и специалисти от завода. Управителят ме заприказва:

— Запиши си утре да ми напомниш да проверим има ли някакво сервизно и ремонтно предприятие да потърсим някой да ремонтира тези вентилатори в кухнята, пушеците влизат направо в салона. Понеже не проверявахме съдовете, има ли големи тави, които да се сложат на печките и във водна баня да се поставят тенджерите, кутиите с грах, оризът, картофеното пюре. Това е топла гарнитура и по този начин се поддържат топли. Говори с главния готвач и от утре това да се прави всеки ден. Познаваш ли се с директора на винпрома в Димитровград?

— Познавам се — казах аз.

— Тогава деликатно ще поприказваш с него и ще го поканиш на един обяд и тогава ще се запозная с него. По-нататък ще отидем в Хасково в Родопа (държавно месопреработвателно предприятие, което под шапката „Родопа“ е имало свои клонове във всеки окръжен град — Бел.ред.), във Винпром (същото — под шапката „Винпром“ във винарските центрове е имало винопроизводителни предприятия — Бел.ред.), пивоварния завод (Хасково е един от няколкото града в България, където е имало държавни пивоварни — Бел.ред.). Трябва да се запозная с ръководителите на тези предприятия. С тия хора ще работим ежедневно, при нас ще възникват извънредни ситуации. Ще дойдат гости от висок ранг, тогава ще ни трябват специални меса, колбаси, вина и трябва да си създадем връзки, така че да можем да разчитаме на тези предприятия.

Трябва да ти кажа, че в София ми предложиха да дойда в Димитровград, защото всяка делегация от чужбина я водят в Димитровград — първия социалистически град с големи заводи. След разглеждането на заводите гостите трябва да обядват. А посрещането им е отговорна работа. Допусната груба грешка може да предизвика дипломатически скандал, което да има големи последици. Тези дни ще разгледам инвентара. Всичко трябва да се унифицира — достатъчно прибори, не сбирщина от различни модели. Ресторантът е натоварен, има много клиенти, и то с пари. Този състав в кухнята и салона е крайно недостатъчен. Например имаме 10–15 човека, за такива гости, за каквито ти говорех преди малко, ще са необходими четирима сервитьори. Това е протоколно сервиране с най-малко две предястия, основно ястие, следястие и десерт. Погледни сега всеки сервитьор на колко маси работи. И като вземем 4 човека за банкета, на останалите сервитьори масите се удвояват. Оттам нататък какво сервиране е?

Същото нещо е и в кухненския блок. Един човек веднага ще трябва да премине на помощ в студената кухня, един се занимава с гарнитурите и трети с подготовката на ястията. Кой изпълнява поръчките на сервитьорите? Трябва да прегледаме всичко, да преценим възможностите си в най-натоварени моменти какви хора са ни необходими, за да бъдат подготвени и сервирани висококачествени храни и напитки, и то по всички правила.

Необходими са машини в кухнята, аранжировка на масите в салона — не поставени в редици като в работнически стол. Трябва зеленина, живи цветя. За тоалетните да не говорим, там не знам как ще измислим един динамичен ремонт, защото състоянието е невъзможно. Искам още няколко разговора да проведем с тебе — по този начин ще се подготвя да отида в Хасково. Ще искам да се оправят нещата, да ни се даде възможност да закупим необходимите прибори, някое частично освежаване. Утре ще мина по стаите в хотела, колко от казанчетата в тоалетните пускат нощно време или направо текат. За там ти трябва по-голям бележник да записваш което казвам. И последно засега. Щатните бройки с директора на предприятието в Хасково ще оправя. Недостигът на прибори и съоръжения ще набавим. Да помислим обаче по този въпрос — квалификацията на тези хора. Готови няма откъде да вземем — това не са обувки да ги поръчаме по номер и модел. На тези хора ние непрекъснато, без обиди, без караници трябва да им показваме правилата, да им помагаме. Всеки ден преди обедната и вечерната работа ще се събират сервитьорите, майстор-готвачът, който е на смяна, и бюфетчикът. На тази малка оперативка за около 3 до 5 минути ще се напомнят на сервитьорите основните неща, майсторът ще казва какво предлага кухнята, бюфетчикът — за напитките, в смисъл има ли промяна в написаното вътре в менюто. Ще се проверява външният вид на сервитьорите и така се пристъпва към работа.

И още много, много неща има да си говорим. Сега ти ми кажи имаш ли въпроси и ще можем ли да се справим с това, което казах дотук?

— Имам въпрос — започнах аз. — Първо, сутринта — парите, банката, изпращане на документите в Хасково, след това участвам в организацията на обедната и вечерната работа. Вие можете да прецените, че на това натоварване не може да се издържи, защото цикълът е непрекъснат. Предлагам, имаме една административна бройка за калкулант (касиер — Бел.ред.), калкулациите се премахнаха и тази бройка бе съкратена. Тази бройка трябва да се възстанови и човекът да поеме носенето на парите, документите за Хасково и служебния аванс за текущи сметки. Тогава спокойно ще мога да се занимавам с организацията на търговската дейност. С всичко друго, което предложихте и което ще възникне в бъдеще, смятам, че ще се справим.

Тихолов ме изслуша внимателно, като свърших, погледна ме, замисли се и каза:

— Доволен съм, разбрал си, което ти казах. Напълно си прав с предложението за тази бройка за касиерската дейност. Останалото започваме от утре.

Така поставихме началото на съвместната работа.

* * *

На следващия ден бай Вакрил дойде, подарихме му хубава риза и един сервиз. Тихолов му връчи автоматична писалка в кадифена кутийка. Бай Вакрил не издържа, отвори я и с изненада възкликна, че била с позлатен писец. Колективът му пожела много здраве, Тихолов също му пожела дълги години живот и здраве.

Нещата, за които бяхме говорили, започнаха да се прилагат и в кухнята, и със сервитьорите още на следващия ден. Нямаше възражения. Готвачът на смяна осигури тавите с вода, след което всичко необходимо беше сложено на водна баня.

Чаршафите, калъфките, хавлиените кърпи, покривките от ресторанта и салфетките се перяха в обществената пералня. Прането не беше много качествено, а за гладенето не можеше и да се говори — беше направо лошо. В мазетата имаше място да се направят и складови помещения, и наша пералня с всичките й машини за пране и гладене.

Няколко дни Тихолов, облякъл дочена престилка, обхождаше всички мазета, аз бях с него и му светех с фенер. На някои места се връщахме по няколко пъти. Караше ме да меря разстоянията на крачки и си записваше данните в тетрадка. Директорът от Хасково дойде след една седмица на „проектиране“, говориха дълго в канцеларията и си тръгна веднага.

Влязох да оставя едни документи. Тихолов обясни, че му било казано: „За пари няма да се притеснявате, ще отида в София, ще ми изпратите човек, който ще прецени какво ще се прави и колко пари са необходими. Въпросът е тук, в Димитровград да се намери строително предприятие да извърши тази работа. Като гледам — всичко е заето в големите обекти“.

Това бяха въпросите за строителството, при този разговор се реши и въпросът с допълнителните бройки. В Хасково имаше техникум за готвачи и хлебопекарство. През лятото имаше две стажантки, които завършваха и трябваше да бъдат разпределени. Директорката на техникума първо предложи на ръководството на предприятието тези стажанти, които желаят да останат в обекта, където са карали стажа, да бъдат разпределени там. Тихолов остана много доволен.

До идването му в ресторанта не се предлагаше руска салата, избит и тарама хайвер. Майонезата за руската салата или за картофи се приготвяше на ръка — в един буркан с тел се разбиваха жълтъци и олио и така се правеше майонезата.

След седмица-две руската салата вече не стигаше и трябваше да се приготвя в по-големи количества. Тихолов назначи един готвач и един сладкар, които някога са работили при него. И двамата бяха добри майстори. Спомням си сладкарят правеше торти, пасти и какви ли не десерти, работеше само първа смяна, в два часа си отиваше да си почине. Вечерта около 20.30 часа той идваше в ресторанта, имаше количка за сервиране. Той си обличаше бялата престилка, винаги чиста и изгладена, подреждаше на количката торти и други десерти и тръгваше между масите. Вежливо, с усмивка поздравяваше гостите и питаше коя торта биха желали за десерт.

На такава любезност хората не можеха да устоят. И така на две зареждания на количката за час и половина той продаваше продуктите си, които беше приготвил през деня.

* * *

Помежду си наричахме управителя бай Недьо Тихолов. Към него винаги се обръщахме с другарю Тихолов. Забелязах, че на това обръщение той винаги се поусмихваше.

Една вечер, като останахме двамата, той предложи:

— Георги, остани да си поприказваме, няма да си лягаме да спим. Дай от витрината бутилка червено обикновено, утре ще му я платим на бюфетчика и ела в кухнята и ще видиш какво ще направим.

Взе една ябълка, сряза я на четири, почисти семките и я сложи в чайник, сложи и няколко зърна чер пипер, едно-две зърна карамфил, лъжица захар и 100 грама ром, изсипа виното в чайника и го оставихме да заври. След 10–15 минути беше готово. Взехме две чаени чаши и отидохме в салона.

— Това се казва „пунш“ и е много подходящ да се пие по такова никакво време.

Казахме си „наздраве“ и бай Недьо ми заразказва, когато е бил собственик на „България“.

— Веднъж — каза той — седя си в кабинета, работя нещо, чука се и счетоводителят ми съобщава, че един гражданин настоява да го приема. „Да влезе“, казах. Оставих писалката и погледнах влезлия. Представи се и се легитимира, че е от Държавна сигурност. Поканих го да седне, поръчах да му сервират кафе и казах „слушам ви“.

„Господин Тихолов — заговори той, — аз отговарям за този район, за да бъдат отблизо наблюдавани в него заподозрени хора с леки противодържавни отношения. В ресторанта при вас има такива хора, особено двама готвачи в кухнята. Искам да ви помоля да ми разрешите понякога да минавам в ресторанта и да проверявам имат ли прояви тези хора“. Изслушах го внимателно и го попитах кои са, макар да знаех. Той ми каза имената. Помислих малко и му казах: „Тези двамата, които ми казвате, са най-добрите ми готвачи. Това са кротки и съвестни хора, не допускам да се занимават с глупости, затова ви моля да не провеждате наблюдения тук, защото хотелът и ресторантът се посещават от видни хора от наши и чужди фирми и наблюдението от такива като вас би ги притеснило“.

„Господин Тихолов — настоя човекът, — разберете, това ми е работата и трябва да я работя, защото имам семейство и трябва да го храня, ето така стоят нещата“.

Като видях, че не почна да ми чете лекции за сигурността на държавата, си казах — ще опитам. „Кажете ми, попитах го, колко е месечната ви заплата?“. Той ми каза, гледайки ме спокойно. Отворих касата, извадих чековата книжка, грубо направих сметка колко е годишната му заплата и го попитах „Как се казвате?“. Каза ми. „Ето ви заплатата за една година. Като мине една година, пак елате, ще ви платя и за следващата, но ви моля, не притеснявайте хората ми“. И оставих чека на масичката, където беше чашата му с кафе.

„Но, господин Тихолов, започна той, заеквайки, това може да ми струва страшно много“. Вдигна рамене, гледайки ту мене, ту чека. „Вземете чека спокойно, казах аз, и не се притеснявайте, аз съм солиден, сериозен човек, никога няма да ви злепоставя“. Станах, той също. С очите си му посочих чека на масичката, той го взе и тогава му казах: „Отивайте си спокойно и нещата остават така, както ви предложих“. Той прибра чека във вътрешния джоб, подаде ръка, благодари и излезе.

И както виждаш, от този ден към персонала имах още една бройка за заплата, но нямаше друг начин. Двамата готвачи от две места бяха махнати от работа по настояване на такива като този, а бяха наистина добри.

Бяхме изпили пунша, бай Недьо се прибра в стаята си в хотела, а аз поех към квартал „Толбухин“ за моята таванска стаичка.

На следващия ден отидох до автогарата да изпратя документите за Хасково, на връщане чувам някой ми вика „Георги, Георги“. Обърнах се — бай Вакрил. Засмян, забързан дойде при мен. Ръкува се с две ръце така сърдечно и ми беше приятно, че го виждам.

— Върнах се на старата си работа — каза той въодушевено. — Пак шлосер в ремонтната бригада в циментовия завод, добре ми е там, хората ме уважават, разбирам си от работата и нищо не ме притеснява, имам време и на лов да ходя, аз съм стар ловджия. Радвам се, че се видяхме. Бързам да свърша една лична работа, докато дойде влакът, хайде, пак ще се видим — и забърза по алеята.

Погледнах го и се замислих за моите управители, бивш и настоящ. С толкова различно минало и настояще и едновременно с толкова общо в човешките им прояви. Двама представители на две различни системи — преди Девети септември 1944 година двамата са били от двете страни на барикадата, с различно мислене, с различна мярка за правдата и кривдата. И двамата са вярвали в бъдещето, така както те са желаели да бъде. На бай Вакрил се сбъднала мечтата, той е свободен, може да е и директор, и управител, а сега — и шлосер, но е доволен от този живот. На бай Недьо след Девети му е национализирана „България“ и всичко останало, което е имал, и сега с една заповед е пак управител на хотел-ресторант „Москва“ — Димитровград, но не на „България“. Но е със същия ентусиазъм за подобряване на работата в ресторанта и хотела — доволен, когато вижда, че ресторантът е пълен с клиенти. И той има мястото си в живота като бай Вакрил.

Следователно тяхното различие е преодоляно от човешката им същност, от тяхната добродетел. И ето, виждате, с каква лекота ние — следващото поколение, гледаме на различията на някогашното и настоящето време. Може би пропускаме и не се вглеждаме в някои основни предпоставки за тези големи повратности и промени, които стават. Но в човешки план има една закономерност, която не се променя.

Колкото и философски да разглеждах различията и общото между бай Вакрил и бай Недьо, не за първи път стигах до заключението, че единственият, който имаше думата за тях, беше партията и нататък аз нямам право да надничам. Това бях споделил и когато работехме с бай Вакрил.

Бях стигнал до заключението — партията и правителството имаха голямата потребност и от работливи, знаещи и можещи хора. Следователно и аз мога да реша потребностите си в моя живот, стига да съм знаещ и можещ. Трябва да се чете, да се учи, да се придобият много знания и да можеш отговорно и компетентно да вземаш решения. Така критично, така отговорно и безкомпромисно може да се учи в другия университет — университета на живота. Там няма завършване — вечно има какво да се учи. Винаги си в първи семестър. Но което научиш, знаеш го за цял живот.

* * *

Веднъж бай Недьо ми беше казал:

— Георги, ти си решил да работиш и да градиш кариера в общественото хранене и хотелиерството. Ще ти кажа една максима за тази работа. Ресторантьорството и хотелиерството казват: „Щедри сме и можем да ти дадем много, но и това, което ще вземем от теб, никога няма да ти го върнем“.

Ще вземат — глупости, си казах, ще уча, ще бъда принципен, ще следя нормативните документи и ще натрупам опит и знание. Тогава няма да греша. Разбира се, бай Недьо ми бе обяснил:

— Ето какво ще ти вземе нашият бранш. Когато има големи празници, всички почиват, веселят се, ходят си на гости, на театър. Тогава при нас е най-голямата работа. Децата ти вкъщи искат да си говорите, да им разкажеш някои смели неща, защото ти за тях си най-смелият, най-можещият и най-добрият. Теб те няма в това време, те са заспали, когато се прибереш от работа. Тук в ресторанта има много съблазни, настроение, музика, алкохол, хора всякакви, хазарт, жени и още много неща, които могат да те изкушат, и поддадеш ли се — пропадаш. Най-голямата деградация може да стане с алкохола. Поддадеш ли се, неусетно ставаш зависим от него. Смазва в тебе всички ценности. Видя ли какво ти отнема и не ти го връща?

В химкомбината, в топлоцентралите работеха млади инженери, тогава получаваха много пари. Всеки ден звъняха по телефона да им резервирам маса — за осем, десет човека. Някои идваха всяка вечер, стояха до затварянето, после трудно си тръгваха, залитайки.

Спомням си, че след няколко години много от образованите, ценни за тогавашното време кадри рухнаха. Прав беше бай Недьо, когато говореше за алкохола.

* * *

В кухнята две Петранки бяха назначени на редовна работа, на едната й казваха Роне. Аз, колкото и да се правех на делови, все търсех някакъв повод да вляза в кухнята да заговорим, беше ми приятно. Вече не бях скромното сервитьорче от ресторант „Червено знаме“. Бях облечен добре — официално облекло, бяла риза, вратовръзка — неща, които никога дотогава не съм имал. Вратовръзка бях сложил на абитуриентския бал и после — никога. С други думи, бях вече със самочувствие.

Една вечер, както и друг път, персоналът се бе събрал на вечеря. В ресторанта дойде музикант с цимбал и попита може ли да ни посвири. Поканихме го. Дадоха и на него вечеря и нещо за пиене и настроението се получи. Засвири на цимбала валс, наистина беше добър музикант, свиреше добре. Поканих Ронето да танцуваме, беше ни приятно, поговорихме, после пак танцувахме. Когато приключи вечерята, изпратих Петранка до квартирата. Тя живееше в стая в бекярското общежитие с братовчедка си Златка, която работеше в стола на Стройрайона.

Ще си позволя да спомена една фраза на бай Ангел от Бисер, когато първия ден слязохме с него на гарата в Димитровград. Беше ми казал: „Не е страшно, така е всяко начало“. Когато стигнахме до квартирата на Петранка, поговорихме си, пожелахме си лека нощ и се разделихме.

Може би тогава бе сложено нашето общо начало. След няколко дни Петранка беше втора смяна, аз пак й предложих да я изпратя. По улиците имаше малко хора. По онова време нямаше шляещ се народ по улиците. Всички работеха, някои — на смени. Вървяхме двамата и си говорехме, не бързахме, разговорът течеше леко, нищо не ни притесняваше. Петя ми разказа, че е от село Сърница, дошли с братовчедка си в техникума. Аз й казах за Бисер, за гимназията и казармата. Говорихме за моите и нейните родители. Разбрахме и двамата, че сме бедни, но на тази възраст това не изглеждаше страшно. След като си казахме и тези неща, разговорът стана още по-приятен. Бяхме даже подминали квартирата на Петя, върнахме се. Разделихме се пред входа на общежитието с пожеланието пак да се видим.

* * *

Работата в ресторанта си вървеше, постепенно всичко, което замислихме да се направи, се правеше. С бай Недьо все повече се разбирахме. Беше му приятно понякога да сме заедно, когато свършим работа. Разказваше ми много неща от миналото си. Трудно ми беше към кои хора да причисля бай Недьо, капиталистът, богаташът, но с толкова човешки добродетели. Разказвал ми е какви ли не случаи.

Той се вглеждал в хората, които работели на обектите му. Имал е и ресторант до къпалнята. Веднъж едно момче, много добър готвач от ресторанта на „България“, дошло в кабинета му. Помолило бай Недьо да му разреши да отсъства от работа следващата събота и неделя. Щяло да се жени, неговите и на момичето родителите щели да дойдат на подписването на гражданския брак, в черквата и да се повеселят в някой ресторант.

„Слушам го внимателно как говори момчето“, разказа ми бай Недьо. Значи така щяло да започне семейството на тези млади хора. Момичето също било при него като сладкарка — и двамата бедни. „Слушай, казал му бай Недьо, тази седмица ще имаме много работа, нали може да отложите тържеството за другата седмица“. „Разбира се, може“, съгласило се момчето и се върнало в ресторанта. Бай Недьо повикал счетоводителя си и му наредил да прегледа вестниците „Зора“ и „Изгрев“, в които пишело къде се продават апартаменти. „Иди и поогледай някой приличен апартамент за семейство и ме уведоми какво си намерил“.

След няколко дни счетоводителят казал, че е намерил на две места почти в центъра два апартамента. Бай Недьо казал на счетоводителя да поиска от момчето личната му карта уж за справка, да купи един апартамент на негово име с личната му карта, да се оправи с нотариуса и да изкара на негово име нотариалния акт. „Прецени какво е необходимо и го обзаведи прилично“, наредил още.

През следващата седмица бай Недьо извикал момчето и момичето в кабинета си. Влезли те плахо, той ги посрещнал приветливо, поканил ги да седнат и им казал: „Ти миналата седмица ми каза, че ще поканите само вашите родители като се венчавате. Сега ме слушайте внимателно, ще поканите и роднините си, сватбата ще е в «България». Момчето се притеснило: «Господин Тихолов, какво говорите, откъде пари за такава сватба, аз нали ви казах, ние само двете семейства ще отидем в някое малко заведение и толкоз». «Седни спокойно и не се притеснявай, нищо няма да плащате. Искате ли аз да ви бъда кум, така, както се прави на всички сватби?». Двамата се притеснили още повече: «Това ние не можем и на сън да си го представим».

«Спокойно, ето ви този чек. От утре няма да идвате на работа, идете по магазините, купете си хубави дрехи, костюм, знаеш какъв ще ти отива, а на тебе — булчинска рокля и други дрехи, каквито ви харесат. Кажете на родителите си да поканят близките за сватбата и да не се притесняват».

Бай Недьо гледаше някъде встрани, явно си спомняше всичко и добави: «Излязоха от кабинета като разбудили се от някакъв сън». Разпоредих на счетоводителя да организира подготовката на залата, да се запише час в «Александър Невски» за венчавката и да се внесе такса за черковния хор, няколко коли, с които ще отидем до черквата“.

„Така и направихме, с жена ми отидохме с моята кола“ — почна да се смее и обясни как жена му казала: „Кого пак ще осиновяваме и пак ли ще ме правиш на циркаджийка да държа свещи в черквата на младоженци, които не съм виждала“.

„Успокоих я и всичко мина добре в черквата. Когато излязохме, казах на родителите и младоженците да последват нашата кола с две коли, а останалите близки да дойдат направо в «България». Дадох на шофьора адреса, счетоводителят ме чакаше там. Пристигнахме, отидохме в апартамента, пред входа счетоводителят беше приготвил торбичка с ключовете за апартамента и нотариалния акт. Взех торбичката, застанах пред младото семейство, подадох им ключовете и нотариалния акт, че те са собственици. И двамата ми целуват ръка. Нито те, нито близките им знаеха за това нещо. Влязох, в апартамента имаше приготвено шампанско, казах на младоженеца: «Отвори шампанското, налей чашите и посрещнете първите си гости във вашия дом». Всички се разплакаха, родителите не можаха да проумеят. Счетоводителят се намеси, като подкани младоженците да затворят дома си и да отведат гостите в ресторанта, за «да се веселим, както подобава на сватба».

Отидохме в «България». Като кум станах и честитих празника на младоженците и близките, пожелах им много здраве и щастие.

Знаеш ли, Георги, много е приятно да видиш толкова хора как те гледат. В тези погледи мълчаливо усещам най-топлите им мисли, пожелания, благодарност. Това не може да се разказва. Това може само да се почувства“, завърши бай Недьо.

* * *

Работата ме увличаше, все нещо повече можеше да се направи. Стигнах до заключението, че асортиментът на ресторанта не е само записаното в карт-менюто, има и още много неща, които не са написани там, но могат да се предлагат на гостите. Тогава чувстваш, че тези и други неща се оценяват и приемат много добре от гостите. Като например конкретният подход към всеки човек, колкото е възможно това в ежедневието.

Въведох такава практика. Всеки обяд преди началото на работата във фоайето на ресторанта се провеждаше четири-петминутна оперативка със сервитьорите и готвачите. Тогава се съобщаваше какви гости се очакват в ресторанта, освен сватба. Готвачът ще каже какво се предлага от кухнята, отбелязваше се какви пропуски са забелязани, но без караници, само с препоръката да не се повтаря. И винаги се напомняше на сервитьорите за конкретен подход към гостите.

Особено последното никога не се пропускаше да се напомня. Това незабелязано изработи у сервитьорите способността да познават гостите по тяхното поведение. Интелигентният, възпитаният образован човек не се легитимира пред хората с дипломите си, особено в свободното си време. Тогава легитимацията е неговото поведение. При нас гостите идваха през свободното си време.

Това, което казвах на оперативките на сервитьорите, с цялата си отговорност се отнасяше и за мене. Имах възможността да виждам какви ли не хора. Разбира се, заведението беше най-луксозното в Димитровград и хората бяха по-подбрани. Имаше какво да се наблюдава и да се учи. Можех спокойно да наблюдавам фини хора, техниката им на хранене, правилното ползване на приборите. Те бяха безплатни лектори по този предмет, стига да искаш да ги гледаш и слушаш…

Тази работа, която изисква контакти с хора, не може да е механична, трябва да се изпълнява с любов, с топлота, оказаното внимание към госта още при посрещането, настаняването на масата, малката усмивка е много нещо, гостът ти се доверява, той е сигурен, че ще получи всичко, както го иска. Тогава работата не изморява, не омръзва, неусетно работното време минава и когато се прибереш, си удовлетворен, не се срамуваш от себе си. Не знам къде другаде, на друго работно място би могъл човек да даде толкова много радост, толкова топлота на хората с толкова малко усилия!

Управителят Недьо Тихолов искаше да го водя в предприятията на едро, да го запозная с ръководствата им. От тези предприятия се снабдявахме. Беше много тактичен, знаеше как да подходи за някои дефицитни стоки, а се оказваше, че често някои стоки са дефицитни. Зимата беше вече дошла. Дърва за печката в кухнята бяха докарани, имаше и въглища за парното. Туршии — колкото можеха да се поберат в складовете на мазето. Беше топло и приятно в ресторанта и в хотелските стаи.

В един почивен ден с Петя отидохме на кино в киносалона на ТЕЦ „В. Червенков“ до Химкомбината. След филма решихме да се отбием в ресторант „Червено знаме“ да вечеряме, пък и там нали бях работил като сервитьор. Много се изненадахме като влязохме в ресторанта, защото видяхме на една маса бай Недьо сам да си пийва нещо. Той също ни забеляза, засмя се и с пръст ни подкани да отидем при него. Поздравихме и той ни предложи да седнем при него. Сервитьорът дойде, бай Недьо каза:

— Понеже ще ми правите компания, ще ми бъдете гости, искам да си изберете каквото ви харесва за вечеря.

При него не можеше да се говори уклончиво, поръчката беше направена и разговорът потръгна. Бай Недьо ни разказваше много неща, обръщаше ни внимание за някои недооправени неща в ресторанта, на начина на сервиране, разчистване на масите, когато си отидат клиентите. Нищо не отбягваше от очите му.

Приключихме с вечерята, беше поръчал бутилка вино, пихме по чаша и бай Недьо даде знак за сметката. След малко сервитьорът представи сметката, бай Недьо извади портмонето:

— Аз съм домакинът и аз ще плащам, казах го още когато ви поканих.

Плати, благодари на сервитьора и отказа рестото. Станахме и излязохме от заведението.

— Сега имам една молба — каза бай Недьо. — Ще ме изпратите до хотела и тогава ще се приберете.

Вървяхме бавно и си говорехме, времето беше хубаво. Тогава нямаше толкова много коли и мотори, беше тихо и спокойно. Както вървяхме, бай Недьо спря, ние също спряхме и се обърнахме към него. Той внимателно ни изгледа и ме попита:

— Георги, ти оценяваш ли доверието на Петранка към тебе спокойно да отидете на кино, на ресторант? Нямам право да се меся, но ей тъй, по бащински, с най-добри чувства питам.

— Разбира се, оценявам го — казах аз.

— Така и предполагах — каза бай Недьо.

Продължихме да вървим към хотела мълчаливо. Бай Недьо пак заговори:

— Не ми се сърдете, човек на всичко трябва да гледа отговорно, дори когато му е много весело и приятно, тогава също трябва да мисли, особено когато се поставя някакво начало.

Стигнахме до хотела, благодарихме на бай Недьо за вечерята, той — на нас за хубавата компания, пожелахме си „лека нощ“ и се разделихме.

Тръгнахме и ние да се прибираме, вървяхме, хванати за ръка, мълчахме. Това, което бях решил да кажа, бай Недьо го каза. Беше ни леко, приятно, на няколко пъти се погледнахме и се засмяхме. После пак вървяхме мълчаливо. Но това беше особено мълчание. В момента толкова много неща си казахме безмълвно и така се разделихме пред общежитието щастливи и доволни от тази нощ.

* * *

В ресторанта бяха назначени доста хора, двама готвачи от София, които някога са работили при бай Недьо, един сладкар и няколко сервитьори. С препоръка от комитета на партията бе доведена сервитьорка, тогава така беше с подбора на кадрите. Искра беше от едно от първомайските села, съпругът й Кирил Ликов бил партизанин. Той работеше в градския съвет, където завеждаше военния отдел. Понякога идваше в ресторанта, държеше се приятелски с всички, запозна се с персонала. Беше учил в гимназия, но не завършил, отишъл в Балкана. Беше просветен човек, можеше да се води нормален разговор с него. Докато Искра си беше типична селянка, завършила прогимназия в село. Беше им даден голям апартамент в центъра, взели бяха в него и родителите на Кирил. Мирни, кротки хорица, живели си на село с двор, къща, близки съседи, с които да си кажат приказката. Но трябваше да станат граждани, да почувстват свободата, за която се е борил синът им.

Разбира се, хорицата нямаха такова самочувствие, не се чувстваха толкова значими. Но при младите не беше така, особено при нашата сервитьорка Искра. Една вечер с бай Недьо сме се спрели между фоайето към кухнята и ресторанта, наблюдаваме салона и си говорим. Изведнъж бай Недьо пристъпи нервно от крак на крак и каза:

— Погледни бе, тази Искра как разчиства, пъхнала е пръстите си в чашите и минава така през целия салон сред клиентите.

И докато наблюдаваме това, Искра мина покрай нас и бай Недьо се обърна към нея:

— Искра, как може така, колко пъти правя бележки, време е да свикваш вече, ама че си селянка, не възприемаш тези неща.

Сервитьорите, които бяха наоколо, бюфетчикът и жена му чуха репликата. Искра отиде на шубера, остави чашите и чиниите, които носеше от салона, спря се пред бай Недьо и му се тросна:

— Няма да ме наричаш селянка, че знаеш ли, фашист такъв!

Всички замръзнаха на място и се вторачиха в Искра и бай Недьо. Възцари се тягостна тишина. Бай Недьо се засмя лекичко, кимна, почеса се зад ухото и нищо не каза. Аз веднага се намесих:

— Я всеки да си върши работата, отивайте в салона — и всичко се раздвижи, все едно нищо не се е случило.

Бай Недьо влезе в кухнята и нещо се заприказва с готвача, водещ смяната. Ставаше дума за повредената ламаринена обшивка, която трябваше да се подмени. Сервитьорите и бюфетчикът тихо казваха на Искра да се извини на управителя, аз се правех, че не чувам. Управителят погледна в салона и през междинната врата отиде в хотела. Работата почти привършваше. Бай Недьо дойде пред бюфета, аз разговарях с бюфетчика нещо. И изведнъж, откъде ми дойде на ума, казах:

— Другарю управител, Иван предлага да ни почерпи по едно малко коняче „Курвоазие“ — много хубав френски коняк.

— О, няма да откажа — засмя се бай Недьо, — но не на маса, тук при Иван, вече няма много поръчки.

Казахме си „наздраве“ и отпихме по глътка от хубавия коняк. Дойде и готвачът, той поиска бира. Сервитьорите също бяха във фоайето да изпушат по цигара, по време на работа това не се правеше. Бай Недьо поглеждаше ту едни, ту други, попипвайки очилата си, бръкна във вътрешния джоб на сакото. Искра беше също при сервитьорите. Управителят, но така, с усмивка, каза:

— Искра, ти като че ли ми се разсърди, ела, ако обичаш.

Тя се изчерви, помъчи се да се извини:

— Другарю управител, и аз просто не знам как можах да го кажа.

Управителят, продължавайки да се усмихва, сложи ръка на рамото на Искра и й каза:

— Всеки реагира, както разбира нещата, аз не ти се сърдя, веднага ти простих, такъв съм — прощавам.

Обърна се, встрани до него беше един сервитьор, Вълчан от Черногорово, и помоли:

— Моля те, прочети това писмо да го чуят всички.

Вълчан разтвори листа и зачете:

— Протокол. Днес, еди-коя си дата, 1939 г. Аз, гражданинът Недьо Тихолов, родил се и прекарал детските си години в родното си село Карменско, Севлиевска околия, дарявам в знак на благодарност, че съм се родил тук, родилен дом с 40 легла, родилна зала, лекарски кабинети, всичко обзаведено и оборудвано, съгласно изискванията на държавните нормативни документи. В партера има обзаведени 4 стаи за преспиване на придружители на родилките от околните села. Подписи: Кмет… Директор на училище… Свещеник в селото. Дарител — Недьо Тихолов.

Всички мълчаха. Управителят подаде още един лист на Вълчан:

— Прочети и това — каза.

— Първичната партийна организация в село Карменско на общо събрание разгледа предложение, направено единодушно от всички членове. Реши. Предлагаме: Недьо Тихолов, родил се в нашето село, подарил на селото родилен дом, оборудван и поставен съответният персонал, обявяваме за почетен член на селото, като му предлагаме двете стаи, подготвени за случая. Може да отседне в тях, когато желае, те ще бъдат предоставени на него. С това искаме да изразим нашата скромна благодарност за проявеното благородно отношение към селото ни. Председател на събранието, партиен секретар, протоколчик, 20 май, 1950 г., с. Карменско.

— Де да бяха всички фашисти като мен…

Това беше като шок. Вгледах се в лицата на присъстващите, но нищо не можах да прочета по тях.

Сервитьорите отидоха да прибират инвентара от помощните шкафчета. Един клиент дойде до фоайето и озъртайки се, поиска:

— Можете ли да ми дадете една бира, връщам се от работа, няма да ви бавя.

Управителят трепна, обърна се и каза:

— Дайте на човека една бира, да седне и да си я изпие спокойно.

Сервитьорите се бяха вече отчели и се приготвяха да си отиват, някой се върна, нещо забравил. Излезе майсторът на смяна, обърна се към управителя:

— Всичко съм изключил, всичко е прибрано, лека нощ.

Бай Недьо го погледна и му кимна усмихнат. Сервитьорите си тръгваха. Никой никого не чакаше да си ходят заедно, както го правеха друга вечер. Никой не искаше да остане да обсъжда станалото. Минах в кухненския блок да проверя дали всичко е наред, врати и прозорци дали са затворени както трябва. Бай Недьо беше застанал по средата на салона, погледът му се беше зареял някъде. Като ме видя, че се връщам в салона при него, обърна се, погледна ме и се усмихна. Седна на близкия стол и ми посочи отсрещния до масата. Седнах и аз. Двамата мълчахме. Усещах как ме гледа бай Недьо. Имах чувството, че с поглед ме пита мълчаливо „какво мислиш по този случай, това, което ми беше казано публично пред колектива ти как го приемаш“. След това заговори:

— Не се сърдя на Искра сервитьорката, която ме нарече така. Много пъти съм си задавал този въпрос такъв ли съм, защото съм бил богат, или не съм, защото и много съм помагал на бедни хора. Но тя е права — права е, защото е представител на промененото време, дошло с оръжие, с кръв, а е имало кръв и от старото време, и убити партизани, техни близки и привърженици. Следователно всяко време си има своя белег, с който се отличава. Следователно аз съм белязан като „фашист“, колко е вярно това, не знам, но това е белегът ми. Всички подобни спорове идват по-късно и всъщност нямат никакво значение — резултатите винаги ще са същите. Първият избор и единственото от значение, е свобода или диктатура. Това изисква тази битка. По-малко би било недостатъчно…

Не виждах бай Недьо да е в окаяно положение, защото сервитьорката Искра го нарекла „фашист“. Той беше на 60 години, преживял много неща, мерел е истината от своя гледна точка, вярвал е в хората и в старата система, значи и на него истината не всякога се е усмихвала. Но през тези години той от многото истини и неистини е научил много, има голям опит и рутина, заради която е изпратен за управител на хотел-ресторант „Москва“ в Димитровград — първия социалистически град в България.

Тази вечер ние пак останахме след работа в ресторанта. Бай Недьо донесе от стаята си в хотела бутилка вермут, имаше студена газирана вода в хладилника, която ползваха готвачите в кухнята, и някакви фъстъци. След първата наздравица бай Недьо ме погледна и каза:

— Ще ти разкажа една друга история от моя живот, мисля, че ще ти бъде интересна след този случай. При национализацията на „България“ сградата всъщност беше собственост на друг човек, аз и един съдружник — казваше се Гаврилов, бяхме взели хотела и ресторанта под наем. Една сутрин дойде комисия, запечата касата и кабинета ми и започна опис на стоки, напитки и пълното обзавеждане. В обекта нямах право да ходя. Имах свинеферма, борова гора в Чамкория, но за тях други път ще ти разкажа. Един месец си бях вкъщи в нещо като домашен арест, но никой не ме притесняваше за нищо. Казаха ми, че мога да си наема адвокат, защото ще бъда призован пред Народния съд да се извърши юридически законно национализация на всичко, което притежавам.

Това са процедури в съда като например прочитане на протокола с точен опис от комисията, която е извършила цялостната проверка.

Със себе си водех и моя счетоводител с документите, които доказват покупката на всички машини и съоръжения, заведени надлежно по фактурите на тяхната доставка. Счетоводителят представи пред съда документите от предни години за внасянето на данък доход на държавата, осигурителните вноски на работниците, изплатени помощи на работници, които са имали болен човек в семейството. От инспекцията беше представено писмо, че при две трудови злополуки обезщетението, определено от инспекцията, беше изплатено на пострадалите. Адвокатът представи и показания на работници, които са били преследвани като комунисти — аз съм ги вземал на работа и съм ги покровителствал. Други показания на студенти, които са работили нощно време в ресторанта като пикола. На тях също съм плащал прилично, защото бяха бедни момчета. Ритуалът, така на шега казано, завърши по този начин. Председателят на състава на съда ми задава въпроса „Господин Тихолов, на вас известно ли ви е, че съобразно с прочетеното в протокола, което е било ваша собственост, от днес нататък с решение на Народния съд вече не е ваша, а държавна собственост?“.

„Господин, другарю председател на съда (казвах и двете обръщения, за да не обидя някого). Известно ми е, че вече не е моя собственост това, което прочетохте в протокола, по силата на това обстоятелство, че държавата се управлява от друга политическа формация и законовите форми не разрешават такава частна собственост“.

„Господин Тихолов, с това решение на Народния съд считате ли, че са нарушени вашите права — дотук Народният съд е приключил исковете към вас“. „Другарю председател на Народния съд, след като казвате, че съдът не предявява повече никакви искове срещу мен, това значи, че аз имам същите права както всички хора. И в такъв случай аз заявявам, че моите права не са нарушени и съм равноправен гражданин на държавата. Благодаря ви, ако е така“. „Така е, господин Тихолов. Свободни сте, напуснете залата“.

Погледнах бай Недьо в лицето, беше се загледал в ъгъла на стаята, сякаш виждаше отново този момент. Взе чашата с вермута, погледна ме приветливо и каза:

— Наздраве за настоящето — чукнахме се и отпихме.

Бай Недьо отпи още глътка и бавно остави чашата на масата.

— Което ти разказвам, Георги, е минало и никога вече няма да се върне или пък да се повтори по този начин. Не, никога. Вярвам, че е така. С миналото вече е свършено. Не можем да го променим. Но можем да променим отношението си към него. Да се постараем да запазим добрите спомени, а за лошите да простим. Истинското, вярното е настоящето, в него трябва да се вглеждаме. Да работим, да живеем така, че да не се срамуваме от себе си. В настоящето трябва да се вярва, в него си ти, живият човек с мечтите си, с усещането, дори и това, което не можеш да разкажеш. Знай, че и в последния си миг си с настоящето.

След тези думи се разделихме мълчаливо.

Бай Недьо си отиде в стаята на хотела, а аз бавно поех към моята квартира в квартал „Толбухин“. Беше около два след полунощ, по улиците нямаше никой, дори бях доволен от тази тишина, исках да бъда сам, не можех да проумея всичко, което се случи в ресторанта и което ми разказа бай Недьо. Търсех обяснение на чутото. Познавах Кирил Димов — съпруга на Искра сервитьорката. Той идваше често в ресторанта, сядали сме заедно, говорили сме си. Смятах го за човек като останалите, говори за работата си в съвета, говори за семейството си — има две момчета, бяха вече ученици. Баща му и майка му — обикновени селски хора, дошли в града.

Бях убеден, че познавам и бай Недьо. Интелигентен човек, видял много. Работата по негово време е давала възможност да се среща с най-различни хора. За преживяното разказваше спокойно, минало, което няма нищо общо с настоящето. Спомен, разказван като че опипва отдавна зараснала рана, от която е останал само белегът. Който обаче си личеше, когато беше между хората.

Вървях и си мислех. Кирил Димов е взел автомата, отишъл при партизаните, оставил в селската къща две деца, жена, стари родители. Там не се отива на забава, там често свистят куршумите на полицията и ловните дружини. Много бяха застреляни и наредени на площада в селото. Между тези двамата аз не търсех по-големия герой, по-силния характер, по-рационалния. Никой не ми беше наредил на единия да окача орден и да го приема, а другия да отхвърля. Проблемът не е за двама герои на две различни системи. Проблемът е за мен. Аз искам да съм наясно къде е истината.

На пръв поглед всичко беше ясно, категоричните различия на двете обществени системи бяха фрапиращи без съмнение и въпреки това в новото имаше нещо недопълнено, нещо липсваше. Имаше много теория, много лозунги и всичко в бъдеще несвършено време. Редно е да си призная, че бях объркан в разсъжденията си, може би от сиромашкия живот (тогава така се казваше), произхождах от бедно селско семейство и имах усещането, че в мене се зараждат леви убеждения.

Какъв точно съм аз, никога сериозно не бях се питал досега. Тази вечер разбрах, че този, „другият“, който още не е наясно какъв е, през цялото време, докато съм на улицата, стои насреща ми и любопитно следи каква страна ще взема. Мълчи, все едно иска да ми каже: „аз няма да ти подскажа, ти сам ще трябва да решиш“.

Така е трудно, когато чувстваш, че още много неща ще трябва да научиш. И най-вече да имаш принципи, а те не идваха чрез имунизация, те се изграждаха. И каквито ги изградиш, такива остават за цял живот.

Прибрах се в квартирата и си легнах с чувството за вина, че докато се прибирах, не можах да си отговоря на въпросите.

Сутринта по навик: избръсване, измиване, обличане, излизане веднага. Нощните размисли вече не чукаха натрапчиво в съзнанието ми.

* * *

Петя беше втора смяна и след работа щяхме да бъдем заедно. Да бъдем заедно, това чувство не ни напускаше. Ние се обичахме, обичахме живота и не се страхувахме от нищо. Много малко ни трябваше да бъдем щастливи.

В ресторанта започна да се приказва, че има сериозни двойки: управителят Петров и Петранка, Георги Станков скараджията и Мария и готвачът Васил Христов и другата Петранка.

И трите двойки се оженихме без тържества, приехме добрите пожелания с малки почерпки и толкоз. На нас с Петя много ни провървя — десет дена след женитбата получих повиквателна и заминах запас на военния лагер в Широко поле, Кърджалийско, за 75 дни. Сега там е дъното на язовир. Завърнах се от военната служба в края на октомври 1955 година.

Квартирата ни беше в една къща в селото (Както съм отбелязвал, Димитровград стъпи върху Гара Раковски, което си беше едно село). По-късно израсна нашият град. Тази зима никога няма да забравим. Стаята ни бе в мазето, по стената от външната страна под стряхата през зимата имаше толкова влага, че сутрин като се събудим, стената побеляла от скреж. На семейство се полагаха по 400 килограма нарязани сурови дърва след записване. Бяха ни подарили печка. Много вестници и списания трябваха, докато изсушим дървата в печката, за да се запалят. Петя заболя от анемия, десет дни в болницата, десет дни в болнични, на работа и след 10 дни пак в болницата.

При едно отиване в болницата лекарят ме покани в кабинета и каза:

— Знаеш ли, от такива анемии жените се оправят след едно раждане, тогава в организма на жената стават немалко биологически промени и това често пъти влияе положително.

Предадох на Петя какво е казал докторът, тя се разплака.

— Не виждаш ли колко съм слаба, как ще родя? Не мога да понеса това нещо. Как ще протече бременността, този слаб организъм какво дете ще създаде?

Мислихме цяла нощ, не спахме. Решихме да отидем при лекаря и да говорим с него за страховете, които имаме. След няколко дни успях да се свържа с лекаря и го помолих да каже кога би ни приел да разговаряме. Той се позамисли малко, каза „след два дена“ и определи часа. Не беше ядосан, нито притеснен, даже усмихнат ми подаде ръка и се разделихме.

Отидохме в определеното време в кабинета му. Там заварихме още един лекар акушер-гинеколог, аз го познавах, поздравихме се и седнахме. Пръв започна доктор Ранделов, така се казваше гинекологът.

— Разказа ми колегата вашето притеснение, но е прав с неговото предложение да родите. Ще ви направим едно обикновено изследване на кръвта. Просто как е хемоглобинът ви. Още отсега съм сигурен, че няма нищо лошо, което може да ви се случи.

Изследването беше направено и резултатите бяха добри. Това ни окуражи.

След два месеца Петя забременя. Беше се затоплило — чисто лято. Първата ни грижа беше да си намерим друга квартира, особено да няма влага. Намерихме една стая, пак мазе, но беше сухо, около къщата беше циментирано. Работехме си и очаквахме голямата радост.

За няколко месеца в ресторанта беше направена малка реконструкция. Част от лятната градина, която беше голяма, се превърна в още един салон към ресторанта, нещо като зимна градина. Столовете, завесите и пътеките в големия салон бяха червени и му казвахме „червения салон“. Зимната градина си беше ресторантски салон с парно отопление, но обзавеждането беше в зелено и аранжирано със саксии с живи цветя. През деня с дървена декоративна решетка се затваряше зеленият салон, на обяд обикновено работеше само червеният.

* * *

Преди това искам да отворя една скоба и да споделя някои неща, които възникнаха спонтанно. За времето в предишните ми години говорих немалко за белезите на бедността, които като брошка показваха какъв ми е халът.

Когато човек е лишен от дадено нещо, особено като е млад, го чувства като болка, а мечтите му са да го постигне, да го има.

Много обичах да бъда облечен добре, чисто, с вкус. Тогава ще имам самочувствие, дори ми се струваше, че ще бъда по-смел и по-решителен. Тази мечта се сбъдна. Управителят в ресторанта имаше право на един зимен и един летен костюм с две ризи и вратовръзки, обувки. Стойността на това официално служебно облекло се отразяваше във ведомостта при заплатата и само се облагаше с данък към общия доход на месеца. Дотук пито-платено. Същото беше с облеклото на сервитьорите. Но облеклото не беше всичко. Всеки ден можеш да видиш някой от гостите колко фино е облечен, как върви, какво е поведението му с хората на масата, как се храни, как ползва приборите. Когато внимателно се вглеждах в детайлите, разбирах от колко малки, дребни неща в една взискателна последователност колко много може да се получи.

Признавам съвсем честно, много сериозно всеки божи ден се вглеждах много внимателно в тези дреболии. Изисквах много от себе си и резултатите не след дълго бяха налице. Разбира се, това поведение непрекъснато се усъвършенства. Става естествен маниер, дори ще си позволя да го нарека — личен почерк.

Никъде не можех да намеря висококвалифицирани лектори безплатно да ми изнасят такива лекции, защото в тогавашното време нямаше брошурки и книги на такава тема. Нещо повече, това се считаше за поведение на дребнобуржоазни елементи. Аз обаче си продължавах моето „следване“ и никак не се страхувах, че ще ме нарекат „буржоа“. Дързостта ми стигна по-далече. Помъчих се да напиша като лекция две теми — правила и култура на храненето и поведение и държание в обществото.

Защо такива лекции, ще кажете. Контактувах с две категории хора: едната — гостите, които посрещахме в ресторанта през тяхното свободно време, и другата — персонала в неговото работно време. Първите искат добре приготвени маси, студени напитки, сервиране по правила и да струва по-малко пари. Персоналът иска с по-малко работа да получи повече пари. Казвам го като малка шега. И така писах, зачертавах, пак писах и накрая отидох в деловодството в едно предприятие и помолих машинописката през обедната почивка да й диктувам и тя на машината да напечата лекциите. Бяхме приятели с мъжа й, не можа да ми откаже. Получи се, стана това, което бях вече намислил. Вкъщи ги прочетох на Петя и казах какво съм решил да правя.

— Ти си луд, ще ти се смеят хората — каза тя.

Изнасянето на лекцията за правила и култура на храненето и за поведение и държане в обществото се вместваше в 40–45 минути. Бях отбелязал, че възрастните хора не биха проявили старание да свикват с тези правила. В учебните заведения, прогимназия, гимназии, техникуми нямат такива предмети. Аз завършвах задочно Института по икономика на туризма и там само се даваше обща култура по отношение на технологията на кухненската продукция и напитките, подготовката на маса с определеното меню и какви прибори трябва да се поставят. В други учебни заведения не се говори за културата и възпитанието.

В Димитровград имаше гимназия, химически техникум, техникум по строителство и минен техникум. Този материал, мислех, най-сполучливо може да се поднесе на учениците от средния курс. Те вече имат чувството, че са големи, поне си представят, че знаят и могат много неща. Самочувствието им също сега се оформя. Тях би ги заинтригувало. Как обаче да стане?

Но това не беше чак толкова важно. Ние си имахме дъщеря — бяхме толкова щастливи (и сега сме щастливи!). Малка хубава щерка. Квартирата ни стана толкова малка, вече имаше правила кога да се говори тихо, проветряването да става внимателно. Още беше ранна пролет. Славея се роди не кога да е, а на 3 март 1957 г. Събра се цял куп поздравления от близки и приятели. Но малката си има нейни задължителни процедури, не прави компромиси, сърди се, плаче. Плахото момиче Петя, което се чудеше как ще роди, порасна изведнъж. Затоплена стаята, водата готова, взема и изкъпва малката в коритото, бързо я подсушава, повива, накърмя и слага заспала в кошчето, след което казва „готово, всичко е наред“. Такава добра майка беше станала Петя (и сега е такава). Помагахме си двамата и се радвахме на хубавото ни дете, детски консултации, пелени, друг „тоалет“, всичко, както му е редно.

* * *

Работата в ресторанта беше толкова, че на мен никога не ми стигаше времето. Всяко нещо трябваше да се свърши в рамките на работния ден, нищо не можеше да се остави за другия ден. За идеята с лекциите потърсих съдействието на началника на отдел „Просвета и култура“ към градския съвет Димовски. Обадих му се по телефона и го помолих да ме приеме. Познавахме се с него, покани ме веднага да отида.

Взех лекциите и отидох. Разбирах, че там няма възможност да се говори дълго. Просто го помолих да оставя материала и когато има възможност, да го прочете и да ми се обади. Тогава да споделя каква е и идеята ми. Допусках, че Димовски кой знае кога ще намери време да прочете лекциите ми, да прецени и да ме покани за разговор. Обаче на втория ден телефонът в канцеларията позвъня. Димовски искал веднага да отида при него, ако имам възможност.

Влязох в кабинета, той ме посрещна. Много се бил впечатлил.

— Знаеш ли, Петров — започна той. — Четох лекциите, да си призная, засрамих се от себе си, като си спомних как елементарно съм се държал даже пред гости. Просто не оценяваме тези неща. Кажи ми каква идея имаш.

— Идеята е такава. Да ви помоля с една заповед до директорите на всички средни училища в Димитровград да трансформират час на класния ръководител да бъде последен час в програмата и всяка паралелка, имам възможност по две паралелки, разбира се, при направен график, да дойдат на обяд в зеления салон на ресторанта и след лекцията ще се сервира обядът. Направил съм няколко примерни менюта — предястие, салата, основно ястие, десерт и разхладителна напитка, разбира се, и хляб. Това ще струва на дете 5–6 лева. Класните ръководители ще обяснят на децата каква е лекцията. Просто да придобият представа за техника на храненето, как се използват приборите. Родителите няма да имат нищо против децата им да бъдат един ден на обяд в ресторант.

Димовски ме гледаше, хем учудено, хем въодушевено.

— Ще го направим това непременно. За възпитанието на децата това ще е голям принос.

Заповедта беше издадена и през следващата седмица класните ръководители започнаха да идват и да уговарят през кои дни кои паралелки ще минават.

Първия ден бях малко притеснен. Първо — какво ще бъде впечатлението на децата и на класния ръководител, а и от друга страна персоналът любопитстваше как ще се възприеме мероприятието — няма ли да го отчетат като чисто търговско.

Залата беше подготвена много добре — три прибора — за предястие, основно ястие и десерт. Чаша, в която ще бъде налята от сервитьор разхладителна напитка. Салфетката на всеки, сгъната във фигура. Учениците дойдоха, настаниха се. Имах подготвена масичка, до която да изнеса лекцията. На нея бяха сложени различни прибори при различни менюта като коктиери (поставка) за сервиране на рохко яйце за закуска, плата, сосиери, купички за боле (напитка от плодове, захар, вино, вермут и сода — Бел.ред.).

Поздравих гостите и започнах с встъпление за поведението и за тези на пръв поглед малки правила на хранене, които не се знаят, не са станали навик на интелигентния човек и липсата на които могат да го поставят в неловко положение. Дадох пример как, когато към закуската ти е предвидено рохко яйце в коктиера, трябва с приборния нож леко да строшиш черупката отгоре и с помощта на чаената лъжичка, поставена в подложната чинийка, да отвориш отгоре счупеното яйце и с лъжичката да гребеш от него. „Представете си, казах на учениците, че това не се знае, гостът взема яйцето от коктиерата, удря го в ръба на масата, за да почне да го бели, в същия момент ръцете му се омазват с рохкия жълтък, оттам нататък си представете как ще протече закуската на този гост, а той за първи път е поканен на гости в това семейство“. Учениците се разсмяха, споглеждайки се.

Дадох друг пример — за предястие е сервирано пържено или панирано. Прието е, че можеш с пръсти да отделиш някаква костичка и това предполага, че пръстите миришат на риба. След вдигането на чинията, в която е сложена рибата, преди да бъде поднесено следващото предястие или основното ястие, се поднася на госта вода в купичка от алпака в подложна чинийка с парченце лимон във водата и книжна салфетка до купичката. „Това значи да си топнеш пръстите във водата, да разтъркаш парченцето лимон по тях и да си подсушиш пръстите с книжната салфетка. За голямо съжаление имали сме гости, които не знаят това, взимат купичката и изпиват водата“. Отново избухна младежки смях.

По-нататък обясних за технологията на кухненската продукция и на напитките. Умението да си поръчаш менюто или да се съобразиш какво ще предложиш на поканените гости. Накрая приключих, че няма нищо сложно, само човек трябва да свикне и не след дълго няма да има проблеми.

Сервитьорите бяха много старателни при сервирането. Обедът приключи, класната ръководителка с хубави думи благодари от името на децата и от свое име за лекцията. Персоналът също беше доволен, бай Недьо се подсмихна и каза:

— Тази идея ще излезе много сполучлива и от търговска страна, и в обществеността ще се коментира добре. Така че провеждай това възпитателно и търговско мероприятие.

Всеки делничен ден на обед имахме по две паралелки в зеления салон, лекциите се изнасяха вече много спокойно и сполучливо. Магазинът за домашни потреби беше успоредно до ресторанта на главната улица. Отидох в магазина за нещо и едновременно трите магазинерки започнаха:

— Петров, какви са тези обеди, придружени с някакви лекции, знаете ли, че от две седмици не можем да сварим да заредим магазина с чинии, вилици и приборни ножове. Майки ни казват, че децата им заявявали „стига си ни поднасяла първо, второ и десерт в една чиния“, да не говорим за готвеното с месо… Искат комплекти средни чинии за предястие и десерти, чинии за основно ястие, приборни ножове, вилици, средно големи лъжици, всичко това в комплекти. „Децата са ни подгонили страшно“, весело и доволно споделят родителите.

Изненадах се много, никога не бях предполагал, че ще има такъв ефект.

* * *

На път за вкъщи в главата ми се появи цялата поредица от потребности за семейството, които с всеки изминал ден ставаха все повече и аз все по-трудно ги осъществявах. С недоимъка сме сродници още от детските ми години и тази роднинска връзка неизменно се поддържаше. Петя се стараеше всичко вкъщи най-практично да се ползва — дрешки, пособия за детето, всяка сутрин една баба съседка носеше по литър мляко, но искаше веднага да й се плаща. Помолихме я да плащаме на седмица, съгласи се. Но за седмица как да се замогнем. Пък и колко бързо минаваше тази седмица. Да идеш при някого, знаеш го, че има пари, и да поискаш 100–200 лева назаем, е по-лесно осъществимо. Но да искаш 10–15 лева, вече е страшно. Сякаш мълчаливо заявяваш, че ти не си в състояние да посрещнеш потребности на такава цена. А уж си нормален човек, облечен добре, уж имаш самочувствие, достойнство…

И там, на уличката, преди да се прибереш вкъщи, спираш и не можеш да повярваш това ти ли си или ти разказват за някого. Да, аз съм и трябва да се държа. И да помоля Генчо (имаше такъв добър човек, работеше на един павилион „скара-бира“). Трябва, защото е краят на седмицата и утре бабата като донесе млякото, трябва да й се плати.

На сутринта Славея е ранобудна, измита, облечена, косата й отгоре на главичката с ластиче е вързана на палмичка, засмяна и чака да изстине млякото в чашата. Взема го с ръчички, Петя държи чашата отдолу. Славея пие така сладко млякото и поглежда щастлива ту мене, ту майка си. Тези очички са истински акумулатор, който ни зарежда, и ти казват „аз съм щастлива, отивай да работиш, всичко ще се оправи“. По същия начин аз казвах на Петя „обичам ви, отивам на работа, няма нищо страшно, ще се оправим“ и отивах на работа.

Разбрах, че човек се приспособява към много неща, силен е, когато умее да се мобилизира. Работата ми беше все едно съм в театър. Не трябваше на лицето ми да личи загриженост или умора, напротив — трябваше да съм усмихнат, вежлив и готов да поднеса само приятни неща. Това ми се отдаваше, защото, както вече съм споделял, като ученик в гимназията играех в театралната трупа и даже мечтаех да стана актьор.

Понякога, когато останех сам и не бях зает с нещо, мислех какво да правя, за да изкарвам повече пари. Защо реших да завърша задочно икономика на туризма, а не нещо друго? Разколебавах се, когато чувах как в някакво производство хората получавали много пари. В химкомбината, в тецовете работници, инженери, ръководители на смяна взимаха заплати, които не можех да си представя. Главен директор, главен инженер, главен счетоводител и техните заместници, за техните пари не се коментираше. Непрекъснато мислех какво трябва да се направи за повече пари. Каквото и да правя, не можех да вържа двата края.

Един следобед сервитьорите, които по време на обедната почивка не си бяха отишли вкъщи до вечерната работа в ресторанта, седнаха на маса в градината да играят белот. С бай Недьо седяхме на съседна маса под едно дърво. Спореха играчите нещо високо, един не беше доволен от партньора си. Бай Недьо се засмя и махна с ръка, сякаш искаше да пропъди нещо, а аз го запитах:

— Какво, нещо си спомнихте?

Бай Недьо помълча, пак се засмя и заразказва:

— По наше време семействата от нашия бранш, търговци, банкери се познаваха помежду си. Например героите от „Тютюн“ (романът на Димитър Димов — Бел.ред.) почти всичките ги познавам, бяха редовни наши клиенти. Та както и да е, една вечер сме се събрали четири семейства, добри приятели. Мъжете сме седнали в една стая, напитките — сложени в шампаниера с лед да са студени. Решихме да играем белот като тези там, дето вдигат шум — и пак се засмя.

— Моят партньор в играта — продължи — беше голям дърдорко, обичаше да се хвали, от неговото по-хубаво нямаше. Внасяше мебели от чужбина. Играем картите и той ми обяснява „Недьо, да знаеш каква борова гора в Чамкория 100 декара имам, един лесничей я гледа и казва, че след десет години ще имам чамов материал за стотици хиляди“. Изгубихме играта, вдигнах гюрултия и аз като тези, той обеща да млъкне и продължихме играта. След малко обаче пак почва: „Ама да знаеш сутрин съм ходил да слушам птичките как пеят, как всичко ухае…“. И пак изгубихме играта. Помислих си как да го съсредоточа в картите и да си направим удоволствието, както трябва. Изведнъж ми дойде идея. Питам го и раздавам картите: „За колко купи тази гора“, „80 хиляди лева“, казва той. „Ако намериш някой купувач за двеста хиляди, ще му я дадеш ли?“. „Веднага, отговори той, тъкмо толкова ми трябват сега за една оферта“.

Чековата книжка беше във вътрешния джоб на сакото ми, попълних чека на негово име за двеста хиляди лева и казах: „Вече нямаш гора, няма за какво да ми разказваш, птички и ухания, давай да си доиграем картите както трябва“. Веднъж бях ходил в тази гора и след това беше национализирана. Но важното е, че си изиграхме картите както трябва.

* * *

През октомври 1958 година бяхме уведомени от управлението в Хасково, че за една седмица ще дойде швейцарско семейство — специалисти по хотелиерство и ресторантьорство, което ще изнесе лекции пред хотелския и ресторантския персонал.

Приготвихме се и на следващия ден посрещнахме гостите. Направиха програма в кои часове ще се провежда курсът и на другия ден започнахме.

Да отворя една скоба, през тези години се строяха големите комплекси на Златните пясъци и Слънчев бряг. Трябваше да си признаем, че нямахме подготвен персонал за такива сериозни хотели и ресторанти да посрещат претенциозни гости. Затова управлението на Балкантурист (основното държавно туристическо предприятие в България до десети ноември 1989 г. — Бел.ред.) прибягна да договаря специалисти чужденци да помогнат в квалификацията на нашия персонал и ръководства.

Лекциите вървяха добре — всички проявяваха интерес и един ден като приключи лекцията с ресторантьорите лекторът помоли чрез преводача да проведе свободен разговор с колегите в залата и да сподели впечатленията си. Това бе прието охотно. Швейцарецът започна:

— Няма да влагам нищо политическо, аз получавам всички вестници и списания в Швейцария, но чета само страниците с реклама. Възхитен съм от България: морето, курортите ви във вътрешността, хората ви, природните дадености, за всичко това във вашата държава благородно ви завиждам. Гордейте се. След като изнесохме договорените лекции в комплексите, помолих да ни разведат из страната да видим вътрешните ви курорти. Ходихме в Хисаря, Банкя, Баня, Карловско. Минахме и през планински курорти — там хубавото се усеща през зимата. В Хисаря има четири минерални бани с различен състав на водата за бани и пиене. Ходихме и на четирите. Пред всяка баня има чешми, откъдето от две тръби тече топлата минерална вода, хората си наливат чашките, отдръпват се настрани и си пият водата, други си вземат в бутилки за дома си. Дотук добре. Но водата тече, не спира, тя излиза от щедрата земя и отива някъде из едно дере, където е станало мочурище. Попитахме да няма авария, казаха ми, всичко е наред, така си тече. Тези минерални води със състав, който бях проучил после, че е уникално лечебен, би трябвало да се бутилират в различни разфасовки, в ампули дори и да се продават в целия свят. Достатъчна е само една малка реклама какво се лекува с тази вода.

— Не мога да си обясня това нещо — продължи гостът. — Минавам по магистралата, виждаме една табела на отсечката — село еди-кое си на 3 километра. Помолих преводача и шофьора да отидем в това село. Пристигнахме, слязохме от колата, вървим по улицата. Гледаме все хубави къщи с чудни дворове — какво ли няма в тях. Попитах преводача ще ни пусне ли в двора собственикът на тази къща. Преводачът се засмя, почука на пътната врата и извика „Пътници сме, бихте ли ни дали чаша вода?“. Вратата се отвори, застана здрав засмян човек на 50–60 години. Покани ни, пред портата имаше лоза с такива едри гроздове, които бяха увиснали над нас. Имаше маса, столове, прикани ни, седнахме, дойде и жена му. Само за 10 минути на масата беше сложена кана с вода, кана айрян, в една голяма фруктиера измити свежи плодове. Поставиха чинии на масата, поднесоха хляб. Мъжът сложи на малка дъска топка, обвита в засъхнала кожа. Наряза на малки лентички месо, приготвено с толкова подправки, толкова вкусно. И пак поднасят и поднасят. Аз се притесних и казах на преводача, че този човек иска да прави бизнес, но ние не сме дошли за това. Стопанинът попита преводача какво съм казал, преведено му беше. Скочи стопанинът и приветливо заобяснява, че ние сме му гости, за което той толкова се радва. Благодарихме и станахме да си вървим. Бяха приготвили в една чанта плодове и зеленчуци, една такава топка с изсушено месо, бутилки с вода. Изведнъж стопанинът каза: „Но вие не сте видели къщата ни. С жена ми живеем в лятната кухня, младите са в града“. Влязохме в къщата му — четири стаи, застлано с килими, фотьойли, на прозорците сложени хартии да пазят обзавеждането от слънцето. Там никой не живее. Усеща се от въздуха, когато влязохме. Сбогувахме се. Не можах да проумея всичко това. Защо вашето държавно ръководство не разясни на тези селски хора, видяхме, те са богати, защо не им обясни, че трябва да имат в тази къща една добре поддържана баня и добре поддържана тоалетна. На магистралата под табелата с името на селото да е поставена още една табела в селото колко туристически къщи има. Като мине комисия, да ги категоризира по международната звездна категоризация. Регистрира се стопанинът, получава кочана с фактури от данъчното и най-подробно попълва туристическите услуги. И чужденецът си плаща с валута. Този човек си плаща данъците във валута и спестената му валута е в държавната банка. Кой измисли това валутата да бъде държавен монопол. Туристите, гостували в тази къща, ще си правят снимки, както си направихме ние и пред близки и приятели ще споделят къде са прекарали годишната си почивка. Как иначе бихте могли да намерите хора да ви правят реклама? Видях селското ви стопанство, доматените ви плантации, овощните ви градини. Не знаете какво имате. Вашите текезесета (беше научил тези срички) трябва да си купят самолети и всяка сутрин да излитат по всички държави и да продават плодове и зеленчуци, каквито няма в другите държави. Във вашата страна трябва да се занимавате само с туризъм, селско стопанство и хранително-вкусова промишленост. Кой беше този, който разпореди да се строят химически заводи? С тези три отрасъла ще имате толкова валута и ще купувате нулевите серии на машините и всякаква потребност за хората и ще бъдете с най-висок стандарт.

Как можа един швейцарец за четири месеца да разбере това и да го казва с такава лекота? Ръководители на нашата държава не могат да го разберат. Впечатленията на швейцареца повдигнаха много въпроси пред мен.

Не искам да кажа, че думите му ме объркаха и че не можех да различа кое до каква степен е истина, и кое — не. Но този чужденец бе разбрал кое обстоятелство е принудило моята страна да се договаря с него като специалист, за да ни подскаже как да организираме нещата в нашите туристически обекти по преценка на богатите туристи от чужбина. Това бе достатъчно да оформи в него такова самочувствие и да си позволява хем да ахка от хубостите, хем цинично да пита за десетки неща защо не са били решени. Любезен, усмихнат, той не пропускаше да се извини след всяко изречение и да напомни, че не влага нищо политическо. Аз обаче бях смачкан като хлебарка. Имах чувството, че през цялото време, като говори, ми пляска шамари отляво и отдясно.

Като започнахме вечерната работа след оперативката, предложих на бай Недьо да седнем на една маса и побързах да поръчам по кафе и бутилка газирана вода, просто исках да го задържа на масата. Попитах бай Недьо защо не идва да чуе някоя лекция на швейцареца ей тъй, от любопитство.

— Защо, ти възхитен ли си от лекциите? На мене ми е обидно — каза бай Недьо. — Аз съм браншовик и имам достойнство, нека тези, които са го поканили в нашата страна, те да си направят извода колко ниско падаме, когато в България имаме толкова добри специалисти. Но да не говорим, други хора решават тези въпроси. Да бъдем послушни и да си гледаме работата. Съдбата си върши нейната работа, особено тогава, когато ние не можем да си я свършим.

* * *

Първо чух по радиото, но не можах да разбера всичко. На следващия ден взех от павилиона до нас вестник „Работническо дело“. На първа страница беше публикувано постановление, решено на пленума на Централния комитет на партията. То се отнасяше до „преминаване в материалното производство на служители и неспециализирали някаква професия“. Беше от юни или юли 1959 година. Обикновено в тези месеци се провеждат пленумите на ЦК на БКП.

Ще бъдат проведени курсове в няколко града в страната, но Димитровград, където се строи Химкомбинатът, има голяма база със специалисти, това беше предприятието Заводски строежи и монтажи. В постановлението се обясняваше, че курсът е петмесечен на пълни държавни разноски и всеки ще получава основната си заплата в предприятието, в което е работил. На неживеещите в Димитровград специализанти беше осигурено общежитието на Химическия техникум. В курса ще се изучават следните специалности (изброяваха се) и всеки избира специалността. След завършване всички ще бъдат назначени на работа в Заводски строежи и монтажи с разряда, който са получили на изпита при завършване на курса.

Имаше определен срок за подаване на документи. Занесох вестника вкъщи, прочетохме го няколко пъти с Петя, мислихме и умувахме и кой да те посъветва, ние трябваше сами да решим. Разговарях с познати от комбината и Заводски строежи коя специалност да запиша — а те бяха електромонтьор, машинен монтьор и заварчик. Един монтьор от цех на Химкомбината ми беше клиент, когато бях сервитьор в ресторант „Червено знаме“, срещнах го в една бирария на главната улица. Поздравих го, заговорихме се. Бирарията беше на самообслужване, отидох до шубера, платих две бири, сложих ги на масата и седнахме двамата.

— От много време не сме се виждали — заговори той. — Доволен ли си от работата? Питам, защото въобще нямам представа за вашата работа, аз си разбирам от моята — железариите.

— Точно затова искам да питам нещо, което, разбира се, засяга само мен, но ценя мнението ти.

И му разказах за постановлението, какъв е проблемът и каква специалност би било най-добре.

— Слушах за това постановление, а за специалностите мога да ти кажа определено, защото от монтажното предприятие отидох в експлоатацията. В електромонтажния цех за пет месеца можеш да се научиш само да правиш канали по стената за поставяне на кабелни конзоли. Сегашната КИП апаратура в завода (КИП — контролно-измервателни прибори — Бел.ред.), по която работят подготвени електротехници, няма нищо общо с тази петмесечна подготовка. Машинен монтьор пък в монтажното предприятие е все едно такелажник, монтажът на машините е работа за инженер, който ти казва кое къде да поставиш. За пет месеца обаче можеш да станеш заварчик.

Разговаряхме с Петя, мъчихме се да определим плюсовете и минусите, но нищо не се получаваше. Поне в материалното производство, написано с главни букви, работеха строители и монтажници, дошли от цялата страна, и казваха, че са специалисти, работели по еди-колко си години къде ли не. Добре де, аз също бях дипломиран специалист, вършех си работата добре. Това го оценяваше не кой да е, а специалист от най-висок ранг, ръководил най-луксозния комплекс като „България“ в София. А си обичах и работата. Приемите на високи гости в ресторанта се провеждаха на все по-високо ниво. Мероприятието с учениците имаше положителен отзвук в целия град. Дори един проверяващ от София, после се оказа, че е научен работник, помести статия във вестник „Социалистическа търговия“ с хвалебствия за това, което се прави с учениците.

Дотук всичко е на мястото си. Какво ми липсва, каква е тази муха за материалното производство, която е влязла в главата ми? Отговорът беше много ясен — не ми стигаха парите, за да покривам що-годе потребностите на семейството си. Бедността е страшна пречка. Колкото повече нерешени потребности се натрупват, натискът на пресата става по-силен. Значи тази муха в главата не е някакъв каприз. Не е търсене на друго статукво, отиване на друг тепих без ръкавици.

* * *

Започнах курса, преподавателят по теория беше инженер, младо момче от комбината, който ни запозна с технологията на металите, видовете въглеродни стомани, режима на заварки с електрожен. Особено при тръбните съединения, където има голямо налягане, заварките трябва да бъдат безупречни.

Практиката се водеше от добри заварчици осморазредници, които бяха извършвали заварките в работещите цехове. Те имаха голям опит. По време на практиката в ремонтния цех всеки вземаше 4–6 планки, нарязани на гилотината. Трябваше да заварим едната планка за другата. Майсторът заставаше до курсанта с маска и наблюдаваше как насочва електрода посредством ръкохватката към плочката. При контакта се получава дъга, металът започва да се топи, електродът — също и трябва да извършваш движения, така че разтопеният метал да запълни фаската между двете плочки, да ги завари и да станат една плочка. Това изисква много упражнения, но рефлексът за реагиране се придобива при сериозното наблюдение за колко време капката метал от електрода и тази от основния материал се съединяват и тогава леко се премества върхът на дъгата встрани.

На обед се хранехме в стола безплатно. Познавахме се с двама добри заварчици — Димо и Коста — още от времето, когато работех в ресторант „Червено знаме“. Всеки ден бях при тях на практика. Благодарен съм им, че не им омръзваше да ми показват.

Вече правех самостоятелни заварки и бяха успешни. В края на септември курсът приключваше. Дадоха ни една седмица да направим преглед на записките си и започнаха изпитите. Нямаше учебници. Подготвих се добре. На практиката ни дадоха номерирани планки. Изпитите бяха два дни — първо теория, после практика. Заварените планки бяха одобрени от комисията и предадени в лабораторията за изследване. Там се проверяваха за шупли, отрязани детайли и изпробвани на якост на опън и якост на удар.

След три дни изнесоха списъка с резултатите. Аз, Тошо и Кенаев бяхме най-добри и на тримата ни дадоха пети разряд. Започнахме веднага работа. Аз — в една бригада за метални конструкции, Тошо — на един въздухозабор за охлаждане на кули.

* * *

Славея беше на две години и половина. Като се върнех от работа, тя, грейнала в усмивка, и Петя ме посрещаха. Умората незабелязано изчезваше. Сутринта ставах и отивах на работа. Носех си храна от къщи — две мариновани чушки, които Петя беше направила през лятото, малко сиренце и хляб. Около 10 часа всеки ден пристигаше каруца с каси с мляко в еднолитрови дълги бутилки. Полагаха ни се като заварчици за вредност от фонд СБКМ (фонд „Социално-битови и културни мероприятия“ — Бел.ред.). Винаги очаквах бутилката с нетърпение.

Получих първата заплата, беше 360 лева. Не вярвах на очите си, даже бригадирът казваше, че имаме готова работа, която ще се актува следващия месец. Значи тогава заплатата ще бъде още по-голяма. Когато се прибирах, купих някои неща от магазина. Бях доволен, Петя вярваше, че нещата ще потръгнат нормално. Славея беше щастлива, че бях й носех любими лакомства.

Така започнах този занаят. Взе да става студено, но работата вървеше добре. В бригадата нямаше мързеливи хора, всички работеха както трябва.

Дойде декември. Къщата до нас се освободи от квартиранти и ние се нанесохме там, защото ни беше много тясно в мазето на старата квартира.

Посрещнахме новата година с добри пожелания и вярата, че ще преодолеем трудностите, които ни предлага животът. През януари началникът на управление „Монтажи“ предложи на мен, Тошо и другия колега Кенаев да отидем за един месец на курсове в София в завод „Христо Смирненски“. Там се произвеждаха българските електроди. Курсът беше за повишаване на квалификацията. Завършихме го, положихме изпити и получихме паспорти за извършване на тръбни заварки на дебелостенни тръби с издръжливост 300 атмосфери.

Прибрахме се в Димитровград и започнахме работа. По това време стана голяма авария — срутиха се фермите в ДМЗ (Държавен металургичен завод — Бел.ред.) „Ленин“ в Перник.

При обследването комисията констатирала, освен другите причини за аварията и лошо изпълнени заварки. Във връзка с това управлението в София издаде заповед всички отговорни заварки да се провеждат от електроженисти паспортчици. При приемане на работата им да се прави протокол с името на електрожениста и номера на паспорта му. Заповеди със същото разпореждане бяха издадени и до началниците по места.

С други думи започнахме работа не в бригадите, а самостоятелно. При актуване на заварките техническият ръководител оценяваше работата — при какви условия е извършена, на каква височина, прецизност на изпълнението. Това бяха коефициенти, които вдигаха цената на извършената работа.

Започна разширението на цеха за сярна киселина. Там имаше много тръбна комуникация за заваряване. Бях изпратен на този обект. Тошо остана на въздухозабора, а Кенаев отиде в ТЕЦ „Марица Изток“ 2 — беше национален обект. След две години Кенаев стана герой на социалистическия труд (най-високата награда за трудови постижения в социалистическа България — Бел.ред.).

През февруари получих заплата 700 лева. Работата вървеше добре, запознах се с много хора, обикновени, с памуклийки, които говореха високо. Шегите им бяха весели и поучителни. Между тези хора, събрани на площадката от различни бригади, цареше естествена, ненаговорена солидарност. Наложи ли се някой да премести тръба, щом се наведе и посегне, веднага от околните ще се чуе „ей, чакай, сам не бива“. Горе високо си на скелето, отдолу ще ти извикат „Ей, закопчей си колана!“.

Такива бяха тези хора. Всеки пазеше другия. Беше хубаво с тях да работиш, да изпушиш една цигара и да си поговориш в малката почивка.

Времето се затопляше, беше март-април 1960-та година. През изминалите месеци вземах все повече и повече пари. В квартирата, когато се прибирах, отмората ми беше Славейка, да я слушам как разправя с кое дете си играла през деня. Беше вече на 3 години.

Разбрах, че Петя беше разпитвала и слушала, че при електрозаварките, колкото и да се внимава, наведеният над заварявания детайл неизбежно вдишва смесеният дим от изгореното от електрода, обмазката му и топенето на стоманата. От друга страна електродъгата те облъчва и последиците идват по-късно. Петя ме гледаше тревожно и питаше „докога?“.

Мислехме си — само няколко години да се пооправим малко и ще напусна.

Бригадир на арматурния двор бе един прекрасен човек от чирпанските села, казваше се Гюно — име, да ти падне шапката. С него се познавахме. Веднъж като отивах на обяд в стола, се видяхме на входа. Предложи да обядваме заедно, искал нещо да ми каже. Взехме си яденето и отидохме на една маса. В стола е на самообслужване — харесвах тази форма. Никога нямаше да можем да нахраним за един час толкова хора в милия ми ресторант „Москва“, колкото в стола. Гюно ме заговори:

— Имам голям проблем. В момента приготвям арматура за естакадата на разширението на супера, заварчикът ми се поболя и както чувам, нямало да се върне на работа. Можем ли с тебе да се договорим да ми помогнеш? Ти работиш на смяна седем часа. След това да дойдеш на арматурния двор, там ще бъде всичко приготвено, детайлите от дебела арматура са готови да се съединят чрез заваряне с електрожен последователно от двете страни, с по 20 сантиметра накладки, които се заваряват. След обяд като свърши твоето работно време, при мен ще работиш около 2 часа. Сутринта, преди да започнеш работа на смяна, ще дойдеш по-рано и ще завариш арматурата от обратната страна. Моите хора още вечерта, когато си приключил, ще са я обърнали. Това за 10 дни, има определена дата да почне наливането на бетона на естакадата. Ще си записваш всеки ден заварките, защото всичко готово веднага се монтира в кофража. Аз ще ти пусна отделен наряд за свършената работа, повярвай, ще бъдеш доволен.

Приех и започнах, работата не беше в неудобно място или на височина. Всичко протече нормално. Умората си казваше своето. Петя малко ми се сърдеше, но на края на месеца взех цели 1570 лева. Тогава това бяха много пари, никога не бяхме виждали толкова, които да са все наши. През май нещата също вървяха добре.

* * *

В един неделен ден Петя се занимаваше с чистене и подреждане на дрехите на Славейчето. Малката си играеше с куклите, нещо се караше на едната, че е непослушна. Крадешком слушах, за да не ме види, този детски спектакъл, диалога с куклите, някаква детска песничка. Все едно слушаш малка симфония… Това не може да се разкаже, може само да се почувства. Тогава ми хрумна идеята да обядваме в ресторант, разбира се, в „Москва“. Извиках:

— Обличайте се, ще отидем на ресторант.

Петя ме погледна изненадано, после се засмя. Облякохме се, станахме хубави, както казваше Славейчето. И тръгнахме. Беше по средата на май — прекрасно време. Влязохме в ресторанта, посрещнаха ни приветливо, настаниха ни на хубава маса. Петя отиде до кухнята да се види с колежките. Сервитьорите се обаждаха, като минаваха край мен. След малко се появи бай Недьо, дойде при нас, ръкува се първо с Петя, щипна по бузката малката, обърна се към мен шеговито заканително: „как можа да ме напуснеш“.

Поканихме го при нас. Поръчахме аперитив, аз, нали бях от материалното производство, си поръчах ракия и салата, за Петя малък вермут със сода, а на бай Недьо — неговото любимо питие — малко коняче „Курвоазие“. Попитах аз как върви работата, в управлението в Хасково беше назначен нов директор. Предложихме на бай Недьо да бъде наш гост на обяд, така както и ние с Петя сме били гости на неговата маса в ресторант „Червено знаме“. Той веднага си припомни, разсмя се, прие охотно поканата.

Главният готвач дойде само да ни поздрави и помоли да оставим на него какво да приготви за обяд, разбира се, приехме. Бай Недьо ме гледаше мълчаливо, опипваше чашката си с коняче, но не каза „наздраве“. Петя ме погледна, аз трепнах, нали бях домакин на масата, трябваше да вдигна наздравица, така и направих. Заговорихме за хубавото време, със смях разказвах как е било през зимата, но сега вече е добре.

— И какво, доволен си, а? — попита бай Недьо.

— Да — казах. — Вие много добре знаете защо отидох там. Сега получавам пари, за които другаде не бих могъл и да помисля.

— Остави тези пари — махна с ръка бай Недьо. — Да говорим за друго.

Обядвахме, бай Недьо разказа за някои посрещания на големи гости.

— Жените от различни предприятия се редуваха да празнуват 8 март. Такава е нашата работа, ти много добре знаеш.

Дойдоха някакви хора, помолиха бай Недьо да отиде нещо да говорят. Той стана, благодари за обяда, щипна Славейка по бузката и отиде при гостите. Поисках сметката от сервитьора да платим и бяхме решили да се поразходим с детето, той се усмихна, влезе в офиса, дойдоха главният готвач и бюфетчикът. И двамата заявиха, че сме били гости на заведението. Стана ми неудобно, сервитьорът също беше дошъл, оставих една банкнота, не си спомням колко, на масата и казах на сервитьора:

— Маркирай по едно питие за тримата. Нека и аз да почерпя.

Излязохме от ресторанта. Качихме се на автобуса за квартал „Толбухин“ и отидохме в парка „Н. Вапцаров“. Беше много добре поддържан — чисти алеи, много цветя, предостатъчно пейки за сядане. Имаше малък зоопарк. Седнахме на една скамейка. Петя беше се умълчала, имаше уморен вид. Попитах я какво има, защо е без настроение.

— Не, всичко е наред, добре се чувствам, но да ти кажа откровено, съжалявам, че отидохме в ресторанта. Някак си особено те гледаха всички, дори и бай Недьо, някакво такова пресилено внимание. Ако бяхме дошли направо тука в парка, щеше да бъде много по-добре. Ето, насреща има павилион, продават такива хубави кюфтета, щяхме да закусим и щеше далече да бъде по-вкусно и по-добре.

Не виждах никакво основание за впечатлението на Петя.

Имаше много хора в парка, видяхме се с много познати. Паркът „Вапцаров“ димитровградчани го наричаха белия дроб на Димитровград като се има предвид колко е замърсен въздухът от Химкомбината, тецовете, циментовия завод „Вулкан“. Но като че ли бяхме свикнали с тази силна миризма и от комбината, и от теца, дори от мините за въглища.

Заоблачи се. Петя предложи да си тръгваме, за да не завали, че сме доста далеч от квартирата. Славейчето веднага каза:

— Ами животните, нали ми обещахте, че ще отидем?

Въпросът не подлежеше на обсъждане, отидохме при животните, разгледахме ги, времето се проясни и спокойно си тръгнахме за дома.

* * *

Булевард „Христо Ботев“ минаваше край болницата и на 300 метра беше нашата квартира.

Пак започна работната седмица. Отивах с настроение на работа, Петя ме изпращаше винаги. В комбината се срещахме с много познати. Сутрин всеки бързаше да отиде на работното си място, отдалече ти махне с ръка за поздрав. Ден като всички други, камо ли да предчувстваш, че ще бъде по-различен, че нещо много важно ще ти се случи.

Вече месец работех на разширението на цеха за сярна киселина. Сутринта пристигнах във фургона, облякох работния гащеризон, взех ръкохватката, предпазната маска и пакет електроди. Беше 2 юни 1960 година, трябваше да заварим един контактен апарат между две кули, високи 15 метра, 3 метра диаметър. На площадката имаше олово-спойческа бригада, която сглобяваше и спояваше оловни филтри. Поздравихме се и тръгнах по стълбата да се качвам нагоре на кулата. На 12-ия метър първите дни бригада за метални конструкции бе монтирала околовръстни площадки на кулата, по която ще се движат работниците от експлоатацията и ще следят данните на монтирания апарат.

Монтажът бе незавършен, на заварените конзоли от Г-образен винкел, дълги метър и двадесет, бе разкроена рифелова ламарина, поставена върху конзолите и само прихваната, точкувана на няколко места. Нямаше никакво ограждане и маркиране, че площадките не са завършени. Аз спокойно се движех върху ламарината, поставил маската и електродите и проверявах къде е изведен кабелът за електрожена, за да се включа. Изведнъж ламарината се откъсна от конзолите и аз политнах надолу между двете конзоли, с дясната ръка успях да се хвана за едната конзола, увиснах, погледнах надолу, успях да се изтегля и легнах по корем върху ръката си. Мъчейки се да се изтегля по конзолата към кулата, загубих равновесие и политнах с главата надолу.

Ламарините с трясък са паднали преди мен, от олово-спойческата бригада чули и ме видели как вися и сетне как падам на циментовата площадка, покрита с какви ли не железарии. Насочил съм се към една чугунена тръба 200 мм. Инстинктивно съм сложил китката на лявата си ръка пред челото. При падането първо удрям ръката, после — челюстта, преминавам малко по-надолу и приключвам третия последен удар на гърдите си все върху тази тръба (горката).

От всички страни на площадката се разтичали хора. В комбината имахме здравен пункт, оборудван с линейка, лекари, сестри и при сигнал спешно реагираха. Така са направили с мен. Бил съм в безсъзнание, дори някои колеги помислили, че съм мъртъв и казали „ние ще си го приберем“. Лекарката се намесила и разпоредила веднага да бъда качен в линейката, включили сирената и полетели за болницата в квартал „Толбухин“, която беше и заводска болница.

В хирургията срязали с ножица работните ми дрехи, гледали ме на рентген и ми сложили инжекции за поддържане на сърцето. Трима колеги взели дрехите ми да ги отнесат вкъщи и да кажат на семейството ми. Единият от тях бил Тошо, който отишъл напред да каже на жена си и на кака Иванка, съпругата на главния счетоводител на банката — бяхме приятелски семейства. Те двете отишли да посрещнат Петя и да я подкрепят, защото Тошо и колегите мислели, че съм мъртъв.

Петя перяла нещо на чешмата в двора на хазяите, когато двамата пристигнали и разказали, че съм се ударил, но доста било и затова са ме откарали в болницата, бързали да предадат дрехите ми и да си тръгнат. Петя оставила всичко, облякла Славейчето и тръгнала за болницата. Посрещнали я на улицата Веса, Тошковата съпруга, и кака Иванка и почнали да я успокояват. Разбрала тя, че е станало нещо страшно. Дошли в болницата, аз съм бил в безсъзнание, покрит с чаршаф, ябълката на дясната страна на лицето ми смачкана, окото затворено от оток, дясната челюст — счупена по средата.

Дошъл лекарят и обяснил:

— Положението е много сериозно, мъчим се да направим всичко, но за всеки случай обадете се на близките ви да знаят. Друго не можем да ви кажем.

Една сестра и една санитарка седели до леглото ми и забърсвали устата ми, откъдето излизала кръв.

В Димитровград бяха чичо ми — братът на баща ми — и един техен братовчед, и двамата се казваха Кольо. Петя отишла веднага у тях, те пък незабавно съобщили в Бисер на баща ми, който веднага тръгнал за Димитровград. Дошли всички в болницата, но състоянието ми си оставало все същото — с много неизвестни.

Вечерта баща ми и чичо ми били при мене. На другата сутрин след визитацията лекарите стигнали до заключението, че вътрешно имам някакво разкъсване и затова през устата ми излиза прясна кръв. Решили да ме оперират, затова повикали хирург от голямата болница в града. Той видял състоянието ми и казал:

— На пациента ви едва се лови пулсът, не знаете какво ще търсите като го срежете и дотук той ще е приключил. Няма да участвам в тази операция — и си тръгнал.

В коридора срещнал главния инженер на предприятието, в което работех. Инженер Иванов го попитал за моето състояние. Лекарят обяснил какво са решили колегите му да правят и предложил:

— Вие имате право да се намесите, той е ваш работник. Поискайте помощ от София.

Главният инженер така и направил. От лекарския телефон помолил началника на пощата да осигури телефонна връзка с „Пирогов“ и да се проведе консултацията.

От София дали телефона на хирург, в момента в Пловдив, който веднага можел да тръгне за Димитровград. До обяд пристигнал професорът от Пловдив, а мен ме подготвили за важния преглед. Шинирали ръката ми, на която пръстите стигали до лакътя, превързали счупената челюст. Професорът направил прегледа с апарат и констатирал, че нямам никакви вътрешни разкъсвания. Наредил да ми сложат някакви инжекции и така съм дошъл в съзнание. Попитал ме професорът как се казвам, после дали познавам баща си и Петя, които били в стаята, и как се казват. После доволно се усмихнал и казал:

— Страхувах се от амнезия, изгубване на паметта, но е добре.

И тогава се обърнал към мен с думите:

— Ще те спасим, след малко пак ще си в безсъзнание и утре по естествен път ще се свестиш. Лекарствата, които ти дават, не позволяват да ти слагаме болкоуспокояващи и затова трябва сам да се справяш. Разбра ли ме?

С обезобразената уста и с едно отворено око съм се засмял и съм казал:

— Щом казвате, че ще бъда спасен, за болките оставете, ще издържа — и съм изпаднал пак в безсъзнание.

Още през нощта съм започнал да показвам колко много ме боли. Баща ми молил дежурния лекар да направи нещо, но той му казал:

— Чухте професора.

Наредил на сестрата да ми сложи на главата гумен мехур с лед. От болки пак съм изпадал в безсъзнание и след това съм се пробуждал. Това редуване вече ми бе познато. Струваше ми се, че ако кажа веднъж „ох“, ще рухна и повече няма да успея да се мобилизирам. И наистина, изтърпях, не излъгах Петя, Славейчето, баща си. Защото вярвах, че ще оздравея.

Тогава лекарите гипсираха ръката ми. Въздух си поемах на малки глътки, защото ме боляха гърдите от потрошените ребра. На четвъртия или петия ден откриха, че съм имал рана и на гърба, която се възпалила. Системите бяха спрени, сутрин, обед и вечер Петя ме хранеше през устата, преглъщах и казвах тихо „горе главата, всичко ще се оправи“.

И наистина всичко тръгна добре. Пускаха близки и приятели на свиждане. Дойде и бай Недьо с една голяма тумба от персонала, която сестрата спря и каза „вдругиден по един-двама, днес се измори много“.

Бай Недьо дойде до мене, сложи ръката си на рамото ми и ме гледаше, брадата му трепереше. Помълча и след като преглътна и избърса сълзите си, заговори:

— Аз също имам вина за това, което се случи. Можех да те разубедя да не завършиш този курс. Не го направих, защо, и сега не мога да си обясня, нямаше да го преживееш. Но, както казва немската поговорка „Енде гут, алес гут“ („Всичко е добре, когато свърши добре“).

* * *

Бях изписан след 20 дни. Нервите ми бяха много обтегнати от преживяното и трябваше да сменя обстановката. След един месец отидох да свалят гипса от ръката ми.

Всичко беше добре, дланта бе малко извита навътре и не можех да движа китката. Лекарят каза:

— Ще те изпратим в санаториума на Минерални бани в Хасково. Там ще ти правят само парафинени бани на ръката и ще я раздвижват. Това ще трае 20 дни и, мисля, че ръката ти ще се раздвижи, ако си достатъчно настоятелен.

Заминах за баните. Петя отиде в Бисер при родителите ми. Започнах всеки ден парафинени бани. Масажистът отделяше само по 10–15 минути с обяснението, че много хора го чакали за кръст, крака и какво ли не. Разбрах, че лекарят от болницата беше прав, като каза, че трябва сам да правя масажите и раздвижването.

Минаха още 20 дни, резултатите бяха добри, почти се раздвижи ръката ми в китката. Прибрах се в Димитровград. Хазяите ми предадоха съобщение да се явя при прокурора на Димитровград. Първо отидох в болницата, похвалих се с ръката си. Там ми казаха, че след 5 дни трябва да замина на санаториум в Баня, Карловско, за някакви хладни бани за нервите. Тъкмо можех за няколко дни да отскоча до Бисер.

На следващия ден сутринта отидох при прокурора. В тази институция влизах за първи път в живота си. Прокурорът, разбира се, познавах още от ресторанта. Идваха с още две семейства в празнични дни. Беше тих, възпитан човек. Прие ме в кабинета си много вежливо, ръкува се и ми предложи да седна.

— По едно чудо оздравя като знам от каква височина си паднал и как си се натрошил целият — каза той. — При мен е протоколът от комисията, която направи оглед как е станало и кои са причините. Има виновни за случилото се с теб, но това не те засяга, аз съм приготвил молбата ти. Предприятието ще ти плати обезщетение за всичко, което преживя, ти само трябва да подпишеш молбата.

И изкара от бюрото си една папка и я подаде заедно с молбата ми. В мислите ми много бързо премина какво значи това обезщетение. Държавата няма такъв параграф за обезщетения. В протокола, който е направен от комисията, е записано по чия вина е станала злополуката. Първи е главният инженер, следващите са „охраната на труда“, техническият ръководител и бригадирът на бригадата за метални конструкции. Те не са сложили заграждения, че обектът не е завършен.

Държавата никога не губи, тя ще ми плати, но веднага ще си го потърси от тези „виновници“ и те ще ги върнат на държавата от заплатите си. Решението вече бях взел. Умълчаването ми озадачи прокурора и той се обърна към мене:

— Петров, не вярваш ли, че ще получиш обезщетение?

— Другарю прокурор — започнах бавно. — Не се съмнявам, че ще получа обезщетение. Аз съм бил беден, беден съм и сега. Най-голямото обезщетение ми даде съдбата, че съм жив и почти здрав. Държавата ще ми плати, но в този протокол са посочени степените на вина на една редица от хора, които всеки ден работят при същите условия, на каквито бях аз, и с всеки от тях може да се случи същото, което не го пожелавам на никого. Държавата ще си вземе от тях това, което е дала на мене. Аз по всяка вероятност на първо време след излекуването ще бъда трудоустроен. Това предприятие е длъжно да ми осигури такава работа и нали всеки месец аз със същите тези хора ще се нареждам на опашката при касиера да си получаваме заплатите. Но в техните графи удръжки ще има едно перо — моето обезщетение. Как ще ги поглеждам тези хора?

Изкарах молбата от папката, скъсах я и я пуснах в кошчето до бюрото.

— Другарю прокурор, мисля, че не наруших закона.

Прокурорът беше се изправил с разперени ръце и с широко отворени очи ме гледаше. После седна:

— Няма никакво нарушение на закона, че скъса молбата си. Случай като този ми се случва за първи път в практиката.

В този момент отново си помислих, че съм жив и здрав, ще живея, ще се радвам на семейството си, ще бъдем щастливи. Станах, благодарих на прокурора за оказаното ми внимание. На улицата видях джип, пред него стоеше момче и ми се усмихна, поздравих го учудено.

— Бате Георги, началникът ме прати да те заведа при него.

Вече разбрах, че е шофьорът на началника на предприятието.

Началникът беше идвал, когато бях в болницата, след като ме изписаха от болницата дойдоха с председателя на профкомитета, донесоха в една чанта някакви продукти, салам и кашкавал и още нещо и в плик 200 лева. Поседяха малко, Петя сложи на масата кутия шоколадови бонбони, поговорихме, бяха доволни от моя оптимизъм, че скоро ще се оправя, и си отидоха.

Не можех да проумея за какво може да ме кани в кабинета си. Пристигнахме, секретарката ни посрещна засмяна, отвори вратата и ме покани.

— А, Георги, заповядай. Защо се забавихте? Исках да отида в завода да проверя някои неща, но няма значение, сядай. — Излезе иззад бюрото, ръкувахме се и седна на фотьойла срещу мен.

Попита какви са резултатите от парафинените бани на ръката и как върви раздвижването.

— Разбрах, че те изпращат в санаториума в Баня, Карловско.

Казах му, че след пет дни ще замина за санаториума, ще използвам това време да отида до Бисер, да видя родителите си, Петя и Славейчето.

Началникът пресегна към бюрото, взе една папка, отвори я, извади напечатан лист и ми го подаде.

— Вземи, Георги, това е заповед за настаняване в квартира — апартамент в блоковете до училище „Н. Вапцаров“. В заповедта е написано кой апартамент и в кой блок, ключът е в председателя на профкомитета, можеш да го вземеш веднага и да отидеш да го видиш дали ще ти хареса, вероятно ще се нанесеш като се върнеш от санаториума.

Бях много изненадан. Началникът стана, станах и аз, благодарих му, стисна ми ръката и каза:

— Доволен съм, че успях да реша този въпрос.

Когато се върнах от санаториума, разбрах тази му реплика. Вече го нямаше, беше преместен в управлението в София, на неговото място имаше друг. Познавах го, беше известно време в градския комитет на партията, директор в някакво предприятие, знам, че беше инженер.

Не исках да се прибера с един от автобусите за града на комбината. Вървях и си мислех какъв ден преживях, с такива изненади, и то нелоши, но като се върнах три месеца назад, спрях и усетих устата ми да пресъхва.

Каква висока цена трябваше да платя, за да бъда забелязан, за да ми се обърне толкова внимание, да се помисли за моите нужди, дори за някакви обезщетения, квартира и за призива „ако възникне нещо, обади се, ще помогнем, можеш да разчиташ на нас“.

* * *

Вече имах своето място в димитровградския конгломерат. Говореше се в града за „този, управителя на ресторант «Москва», винаги избръснат, с бяла риза, вратовръзка, усмихнат, възпитан и отговорен, напуснал ресторанта, станал електрозаварчик, след това паднал от дванадесет метра и по чудо останал жив. Ето, върви по улиците и колко познати му махват с ръка и го поздравяват“.

Преди 4–5 години, когато дойдох в Димитровград, си мислех — кой съм аз, освен трите имена друго няма какво да се каже за мен. Абсолютно непознат, който към никого не можеше да се обърне за каквото и да било. Бай Ангел от Бисер тогава ми беше казал „отначало е така, малко е трудно, но ще трябва да се справиш“.

Отидох в квартирата, тези блокове бяха на Заводски строежи и монтажи, двуетажни с един вход, четири апартамента и две гарсониери. Почти с всички се познавах. Посрещнаха ме сърдечно и се зарадваха, че ще бъдем съседи.

Напазарувах някои неща и с вечерния влак заминах за село. Говорихме до късно, разказах какво представлява апартаментът: две преходни стаи, кухня, тоалетна с баня. Петя ахна и закри уста с ръка:

— Господи, какво ще сложим в тези големи стаи?

Всичко, което имахме, се събираше в едната стая на квартирата. С какво ще се обзавеждаме, щеше да се мисли като се върна от санаториума в Баня. Бях разговарял в ресторанта, там имаше ново ръководство, бай Недьо беше изпратен от софийското управление в Мадан, Рудозем. Там беше построен нов комплекс и той трябваше да се заеме с него. Управителят на „Москва“ беше непознат човек, той обаче знаеше кой съм. Попитах може ли Петя да започне работа в кухнята, отговорът беше положителен. Решихме Славейчето да остане на село при майка ми и баща ми. Брат ми беше женен и работеше в Маджарово.

Завърнах се от санаториума през септември. Касиерът на предприятието ми изплати болничните. Сториха ни се много пари, но трябваше да обзавеждаме апартамента. Купихме си диван с два фотьойла и две табуретки. Тапицерията беше твърда. И още — двукрилен гардероб и спалня. Това беше.

С голямо вълнение се хванахме с подредбата на мебелите. Бяхме много щастливи. Аз се явих на ТЕЛК — комисия, която ме трудоустрои, което значи на по-лека работа, но с по-малко пари. Петя започна работа в ресторанта. Предприятието ми предложи да бъда домакин на работническия стол с управител бай Стоян от едно първомайско село, който казваше на чиниите паници, но беше партиен член.

Моята работа не беше тежка. Всеки ден с един човек, бай Станчо се казваше, с неговата каруца ходехме в търговските складове за продукти. Като материално отговорно лице предавах продуктите на главния готвач срещу калкулация за видовете ястия и още един документ за количествата продукти. В стола обядваха около 200–250 души.

Така тръгна работата. Зимата идваше, а ние нищо не бяхме сложили в мазето на новото жилище. Тогава брикети нямаше, маришки въглища от димитровградските мини и пернишки въглища се предлагаха в предприятие Топливо, но бяха скъпи. Оттам взех 500 килограма дърва — по толкова беше разрешено на семейство, нарязани, но сурови със зелени дъбови листа по тях.

В Заводски строежи бяха разрешили да се продават на работниците от предприятието дърва за подпалки от разтрошени дървени кофражни платна — една каруца за 15 лева. Социална придобивка, защото цената наистина беше символична.

Бележките за тези подпалки се даваха лично от началника на управлението. Като излязох следобед от работа, отидох в управлението да взема бележката от началника. Секретарката ми каза, че при началника е завеждащият планов отдел Маргарита, съпругата на инженер Славчев, за когото вече споменах. Почуках, отворих вратата и попитах може ли да вляза.

— Заповядай — с новия началник се познавахме от времето, когато бях в ресторанта.

Поздравихме се и казах за какво съм дошъл. Той подписваше някакви документи от планов отдел. Остави писалката, облегна се и ми каза:

— Петров, прощавай, но не мога да ти дам бележка. Вчера съм издал заповед да се спре продажбата на бракувани кофражни платна, защото имам сведения, че се товарят в каруците и здрави платна. Няма как да ти дам бележка, какво ще кажат хората — забраниха, а пък дават на еди-кой си.

Аз успях да се овладея, рекох с усмивка „здраве да е, закъснял съм, прощавайте“, обърнах се и казах „довиждане“. Тогава видях опнатото лице на Маргарита, беше сложила ръка на устата. Излязох, не се нервирах, просто си казах — дотук си, циркът свърши, оправяй се, не си вече някой си. Пък може би е прав човекът, има си принципи. На Петя не й казах за случая, това си бяха мои грижи и тяхното решаване бе моя задача.

На следващия ден след работа приседнахме няколко мъже пред блока да си приказваме. Ганьо, бригадирът на арматурния двор, разказваше, че набирали работници специалисти за Марица-Изток. Там ще има много работа, но и добри пари. Както си говорехме, една натоварена каруца с бракувани платна спря пред блока. Каруцарят поздрави високо, познавах го, беше местен човек, викаха му Иван Раковчанеца по името Гара Раковски на селото, където израсна Димитровград. Иван ми махна с ръка и ме повика.

— Това е за тебе. Маргарита ме намери на обекта в завода, разказа ми как началникът ти отказал бележка и ти като си излязъл, тя му разказала целия ти случай. Той се сконфузил и помолил Маргарита да намери каруцар и да му даде пропуск за излизане от завода на товара с каруцата.

Иван викнал няколко работника да му помогнат и много грижливо натоварил платната.

— Кое е твоето прозорче за мазето, там да ги разтоварим — попита той.

Едни почнаха да разтоварват със съседите от блока, други подаваха през прозореца, аз и още някои подреждахме в мазето дървата.

Мазето беше за две семейства — за нас и за бай Евтимови. Това налагаше всеки да си слага нещата в своята половина. Гюно се пошегува: „Личи си, че Георги и началникът са приятели, виж колко много дърва е натоварил, моите бяха наполовина“. Иван се разсмя. „Хм, такива приятели. Да не казвам, че ще ви приседне от такива приятели“.

За кратко всичко беше готово. През това време Петя беше отишла в близкия магазин и донесла по една бира. Поседнахме и се чукнахме. „Наздраве и дано зимата бъде по-лека“, каза Иван.

По време на строежа на завода и разширението към предприятието за връзки, строежи и монтажи превозът на материали като арматурни заготовки, кофражни платна, сглобяеми скелета се извършваше с няколко каруци. Това беше икономически по-изгодно за предприятието, а и с каруците — по-достъпно до всякакви места.

Хората в този град живееха по-различно от хората в другите градове. Динамиката в ежедневието беше голяма, взаимоотношенията бяха по някакъв начин подчинени на програмата на строителната площадка, между стените на цеховете със строгия режим на работните места. Всеки уважаваше труда на другия и бе готов да му помогне.

Това бяха хора от цяла България с техните различия, характери, убеждения. Те неусетно се приемаха такива, каквито са, противопоставяния нямаше.

Дните вървяха, отивахме на работа, времето неусетно течеше. Вече година как работех в стола. Един ден началникът на управлението с главния инженер и двама технически ръководители дойдоха на обяд в стола. Когато свършиха, началникът влезе в кухнята, там беше и моят склад, поздравихме се, седнахме до масичката, която ми беше за бюро. Началникът заговори:

— Петров, убеден съм, че тук с работата няма проблеми, имам предвид преди какво работеше, но въпросът е там, че твоята бройка домакин е щатна и заплатата ти е определена по ведомост на 50–60 лева. Нищо не мога да променя. Имам едно предложение, ако го приемеш, веднага ще реша въпроса. В гаража има сервиз за ремонт на колите, самосвалите, бордовите камиони и автокрановете. Там можем да те назначим електроженист, ти си седми разряд паспортчик, само по тарифната ти ставка ще получаваш над 350 лева. Работата ти е позната, а няма да има никакво натоварване. Помисли си и ми се обади в управлението.

Вечерта обсъждахме с Петя, тя се притесняваше дали ще мога заради здравето ми. Аз се чувствах добре и след два дни казах на началника, че съм съгласен. Така се озовах в сервиза. Там имаше трима автомонтьори, един стругар, домакин за резервни части и технически ръководител. Нямаше много работа, познаваха ме още от ресторанта, знаеха също и случая със злополуката. Приеха ме сърдечно.

Там изкарах две години. През зимата на 1963 година в работилницата дойде заместник-директорът на гимназията Иванов, и с него се познавахме още от ресторанта. Беше идвал там по време на лекциите за правилата и културата на храненето, сподели добрите си чувства за положителния резултат от лекциите, които са слушали учениците.

— Научих, другарю Петров, че работите в автосервиз. При нас възникна проблем. Преподавателят по машинно-тракторно дело (имаше въведен в гимназията политехнически предмет) замина в Марица-Изток за по-добра заплата и нямаме преподаватели. Особено е тревожен въпросът за 11-ти клас, те завършват и трябва да има оценка и по този предмет. В машинно-тракторната станция има много монтьори, но нямат образование и не можем да ги назначим. Вие сте образован човек и бихте могли да ни помогнете, ако нещо не ви възпрепятства. Учебници нямаме по този предмет, учениците си правят записки и така ще се подготвят. Учебен тематичен план имаме, по който ще си подготвяте лекциите. По ваша преценка ще си подберете техническа литература.

Приех. През седмицата имах три дни по два часа, двата дни теоретически в училището и един ден на практика в машинно-тракторната станция на текезесето. Плащаха ми по 8 лева на час. Вечер четях и подготвях лекциите, и то така, че спокойно да обясня устройството на машинната част, предназначението, а учениците да направят записки, по които ще се готвят и ще бъдат изпитвани.

Сега като си помисля какви млади хора сме били тогава. С каква дързост, упорство и отговорност се е гледало на всичко, решено да се извърши.

* * *

Ресторант „Москва“ беше в дълъг ремонт. Правеше се някаква нова реконструкция и модернизация. Преди година бай Недьо се бе прибрал в София, защото беше болен. След това почина. Ходихме на погребението няколко човека от тогавашния колектив. Спомням си жена му казваше троснато: „Не се спря вкъщи да си преживее спокойно старините. Не можа да се раздели с тази работа, изпращаха го къде ли не“. Той имаше две дъщери, единият зет бил добър адвокат в София.

Животът си вървеше все така забързан, като че ли всеки бе започнал две или три неща да върши в едно и също време. Славейчето беше вече на шест години, ходеше на детска градина. Вкъщи цареше радостна атмосфера, чакахме второ дете. Петя беше излязла в майчинство, наближаваше Нова година. „Дядо Мраз ще ни донесе бебе“, казваше Славчето. Подготвяхме се за празника. Семейството, което живееше на втория етаж над нас — Мария и Петьо, дойдоха заедно да посрещнем новата година. И тя дойде — 1963-та. Честитихме си, пожелахме си здраве и само хубави неща. Около два часа Мария предложи да си ходят.

— Петя се измори вече — каза тя и си тръгнаха.

Прибрах приборите, чашите и чиниите в кухнята и си мислех, че ще си лягаме. Петя ме погледна и се засмя:

— Искаше бебето да се роди през Новата година, ето дойде Новата година — сега се обличаме, хващаме се под ръка и бавно, бавно ще отидем в болницата, ще раждам, познати са ми симптомите.

Аз се изненадах:

— Така изведнъж да тръгваме?

— По-добре сега, докато мога да вървя, след няколко часа ще ме водиш в болницата с шейничката на Славето, кола тази вечер не можеш да намериш, всички са пили.

И беше права, облякохме се топло и тръгнахме за болницата, не беше много далече.

По улиците се чуваха весели гласове, прибираха се компании, посрещали някъде Новата година. Имаше сняг до колене.

Акушерката ни посрещна на входа засмяна, познаваше ни. Хвана Петя под ръка и ми каза:

— Другарю Петров, вие бяхте дотук, останалото е наша работа.

Погледнахме се с Петя, мълчаливо си пожелахме всичко да е наред. В такъв момент човек не може да има много желания, раждането крие много неизвестни.

Прибрах се вкъщи. Славчето беше с един мой братовчед, син на вуйчо ми. Преди няколко месеца беше започнал работа в Заводски строежи като шофьор. Предприятието — моето предприятие — беше организирало колективно посрещане на Нова година в стола на училище „Н. Вапцаров“ до блоковете, в които живеем. Там имаше елха, Дядо Мраз щеше да раздава подаръци и децата бяха там. За подаръците се беше погрижил профкомитетът. Когато се прибрах вкъщи, те също се бяха прибрали и спяха.

Седнах в кухнята, не ми се спеше. Налях си чаша вино и отпих, все едно нищо не бях пил през нощта. Страхувах се да си пожелая каквото и да било, за да не разсърдя съдбата. Съмваше се, Славчето и Гошо (така се казваше братовчед ми) още не бяха се събудили.

Облякох се и излязох, не ме свърташе вкъщи. Отидох пред болницата, имаше още двама на главния вход. Портиерът не пускаше никого в болницата, само спешни случаи. На нас информация щеше да даде, като провери по телефона.

Единият от двамата чакащи беше казал името на жена си, портиерът седеше със слушалката на телефона на ухото. След малко подаде глава през гишето и като каза името на жената, съобщи:

— Имаш син. Да ти е честито!

Моят колега махна с ръка и въздъхна намръщено:

— Ех, пак ли момче?

На втория чакащ каза, че още не е родила жена му. После се обърна към мен, попита ме за името на жена ми и затвори гишето. Гледам през стъклото, той звъни, каза нещо и чака със слушалката в ръка. Стори ми се много дълго. Отвори вратичката на гишето и ми каза:

— Имате си дъщеричка, да ви е честито!

Отстраних се от входа на болницата, запалих цигара и не бързах да се прибирам. В този момент видях доктор Ранделов да излиза от болницата и да се отправя към изхода. Беше с балтона, меката шапка и ръкавиците. Като излезе, видя ме и дойде при мен. Сложи ръка на рамото ми и каза:

— Всичко е добре, положението е овладяно. Наложи се да преливаме кръв. Имаше проблем с подходящата кръв, трябваше линейката да ходи до Хасково, а виждаш какво е времето. Но всичко се оправи — и разказа какво е станало. — Аз бях на повикване и затова дойдох. След раждането, което е минало успешно и тя се е прибрала от родилната зала, е получила кръвоизлив. Но сега е добре, и детенцето е добре, няма да се притесняваш.

Засмя се, махна си ръкавицата, подаде ми ръка и каза:

— Да са ти честити и дъщеричката, и Новата година!

Тази усмивка на д-р Ранделов и честитенето, което отправи, ме убеди, че страшното е минало. Д-р Ранделов беше добър лекар, малко заекваше и на лицето му се изписваше леко притеснение от това, но беше убедителен, когато говореше. Д-р Ранделов присъстваше и на раждането на Славейчето.

При нас хубавите очаквани с радост неща идваха трудно, трябваше да се отвоюват и изстрадат. Затова пък ги посрещахме с много любов. Но да не се оплаквам, сигурно и при другите хора е така. Трябва да вярваме в доброто. Някой веднъж ми беше казал: „Щастието идва, ти готов ли си да го посрещнеш?“. Значи и за него трябва да имаш готовност, както за мобилизирането, когато се изправиш пред трудностите. Готовността е вярата в доброто, вярата в утрешния ден, във всички начинания, които започваш в живота си.

Със Славчето отидохме следобеда до болницата. Видяхме, че хората минават по снега в задния двор — от тази страна бяха прозорците на родилното отделение на втория етаж.

Имаше много родилки по прозорците, говореха с близките си. Петя се показа на прозореца, вдигна рамене, засмя се през сълзи и каза:

— Това е, Гошо, имаш си още една дъщеричка, записах я Валентина, както бяхме говорили. Да знаеш колко неща преживях.

— Зная всичко, бъди спокойна, всичко е наред. Лягай си да не се изморяваш, целуни тази малка душица от нас.

Славейчето махна с ръчички на майка си и си тръгнахме. Хората бяха излезли и чистеха тротоарите от снега, разравяха пътеки към автобусната спирка, тогава беше така.

Вървяхме със Славето и си говорехме.

— Като си идем, има шоколадови бонбони, ще вземеш кутията и ще отидеш в Лидкини над нас да ги почерпиш, че си имаш сестриче, нали, татко, така се прави.

Славето обаче мълчеше, държеше се за ръката ми, забола поглед в пътечката. Попитах я:

— Нали ме слушаш, Славе?

Тя ми отговори:

— Да.

Помълча малко и каза:

— Няма да отида в Лидини, тя ще ми каже, че си има братче, а пък аз — сестричка.

— Ааа… — проточих аз. Коленичих пред Славето. — Каква е разликата между братче и сестричка? И двете еднакво се обичат, братчетата като пораснат отиват при по-големите момчета да си играят, а сестричето отива при другите момичета да си играе. И като порасне, между тези момичета си избира приятелка. А вие с Валка ще се обичате, ти ще бъдеш кака, тя ще те слуша много, всичко ще научава от тебе, винаги ще си помагате, когато и тя порасне. Така ще свикнете двете и ще се обичате, както всички сестри.

— Да, татко — каза Славето, — ще отида.

Погледна ме и се усмихна.

* * *

Петя и Валка отдавна си бяха вкъщи, зимата вървеше трудно.

На месец и половина Валя се разболя. Мръкваше, аз се прибирах от работа. Петя ме посрещна разтревожена:

— Валето е зле, има температура, ела да видиш.

Погледнах — малката душица изгаряше. Дишаше учестено. Уви я Петя в пелени и одеяло, прегърнах я и тръгнахме за АТЗ-болница (болницата на Азотноторовия завод — Бел.ред.) в квартала — там, където бях лежал и аз.

Дежурният лекар погледна детето и каза веднага:

— Носете го в голямата болница, там има специалисти. Детето прави гърчове от високата температура.

Петя я зави добре, аз я взех — и към голямата болница. Петя едва ме следваше по снежния път.

Дежурният лекар нареди на сестрата да заведе Петя с малката в детското отделение, а линейката да докара бързо доктор Душева.

Погледнах шофьора, който сви рамене и отбеляза, че е навалял много сняг и не знае как ще стигне.

Излязох с него, той запали двигателя и почна да превключва напред-назад, линейката забуксува и не мръдна. Аз се изплаших. Това значи д-р Душева да не може да дойде и да спаси милата ми Валка. И казах да включи на първа и застанах на колене зад линейката, хванах я отзад и по колене се обърнах обратно, изтиках я на здравото и седнах при шофьора. „Карай — казах, — ще дойда с теб, ако трябва да помагам някъде“.

Позвъних на вратата, отвори д-р Душев. Познавахме се с него, казах му с две изречения и той извика:

— Емилия, обличай се, линейката те чака долу спешно.

Така д-р Душева пристигна в болницата. На следващия ден Петя ми разказа останалото.

Като видяла каква е температурата, лекарката поискала от сестрата да й донесе чаршаф и кофа студена вода, наредила на Петя да разсъблече детето голичко. Д-р Душева потопила чаршафа в кофата и след това увила малката в него и наблюдавала температурата. След малко махнала мокрия чаршаф и го завила в пеленките. Направила инжекция. Приготвила някакво лекарство в шише, взела лъжичка, слагала по малко от него в лъжичката и наливала в устата на малката. Обърнала се към Петя и казала:

— Това през 15 минути трябва да се прави до сутринта, ще можеш ли да издържиш?

— Как няма да издържа — казала Петя. И така до сутринта.

Аз бях в коридора. След два часа д-р Душева излезе и ми каза:

— Направено е каквото трябва, да се надяваме, че всичко ще тръгне добре — и си отиде.

Аз се прибрах вкъщи. Бяхме повикали майката на Петя да помага за малката. На сутринта казах на някого от блока да съобщи в сервиза, че ще отсъствам, а аз самият отидох в болницата. Д-р Душева излезе и ведро ми каза:

— Герои са и двете. И жена ти, и дъщеричката ти издържаха смело тази вечер. Всичко е наред.

По една сестра Петя ми прати бележка „Нямам мляко. Валка е гладна, а аз нямам мляко. Лекарката каза, че съм получила стрес, но щяло да се оправи. Донеси ми нещо за ядене и бързай“.

Веднага отидох в магазина, взех нещо за ядене и от една сладкарница — боза в бутилка. Занесох ги веднага, една санитарка ги внесе.

Така правех всяка сутрин, когато отивах на работа и вечер като излезех, преди да се прибера вкъщи. И всичко се оправи, мляко имаше вече, Валка се хранеше добре и спеше спокойно.

След една седмица ги изписаха от болницата. И като че ли всичко си отиде на мястото. Славчето си ходеше на детската градина, баба Добринка — майката на Петя, помагаше за готвенето, къпането на малката красавица, прането на пеленките, а аз ходех на работа в автосервиза. Разбира се, и учителствах. Когато се роди Валка, в първия учебен ден след новогодишните празници Генчо, синът на моя роднина бай Колю, който беше ученик в 11 клас в смесената паралелка, стана и каза:

— Другари, другарят Петров си има дъщеричка, роди се на Нова година, да му е честито!

И всички повториха честитката.

Този ден им предадох лекцията за карбуратор. И Генчо, като идваше у нас, казваше на Валка: „Как е малкото карбураторче?“.

Зимата, колкото и да не й се щеше, си отиваше, снегът почти се стопи, денят порасна, слънцето препичаше, вдигаха се леки пари като мъгла от напоената земя. Валка я извеждаха с количката около блока. Славея стоеше властно до количката, когато идваха Лидка и другите деца да видят бебето.

* * *

Веднъж, като се връщах от работа, се срещнахме с Мишо Георгиев, познавахме се с него от ресторанта, беше инструктор в градския комитет на партията, а сега — директор в някакво предприятие.

— Петров, какво работиш сега след трудоустрояването? Нали си още в Заводски строежи?

— Да, там съм.

И разказах за стола и после за сервиза. Попита ме за заплатата. И това му казах.

— Директор съм на промкомбинат „Бор“. Произвеждаме дограма, СКШ (секционни кухненски шкафове — Бел.ред.) за кухненското обзавеждане на панелните блокове, малка тапицирана и фурнирована мебел. Трябва ми грамотен началник-склад на дървения материал и готовата дограма, заплатата е повече от това, което получаваш в Заводските. Помисли си и ми се обади за един по-подробен разговор. Ако се съгласиш, ще ми бъде приятно да работим заедно.

И се разделихме. Цехът за дограма и мебели, а и дървеният склад бяха почти в нашия квартал. С Петя решихме, че трябва да се провери на място какви са условията. След няколко дни се обадих на Мишо по телефона, още същия ден той определи среща в 18 часа след работа в ресторанта под Съвета. Отидох, на масата имаше още двама човека — директорът ги представи — Пенко Лозев — зам.-директор по производствената част в предприятието, и другия, с когото се бях запознал едно лято, когато бях в ресторанта и бях командирован в Слънчев бряг за един месец. Това беше Койно Панков — главен счетоводител на предприятието и партиен секретар.

„Прослушването ми ще бъде на високо ниво“, си помислих. Представихме се един на друг и седнахме на масата. Директорът поръча по една ракия и салата, запалихме по цигара и разговорът започна. Припомниха случая с моята злополука в завода и как по едно чудо съм останал цял. Панков бил научил от един съдия за срещата ми с прокурора и как съм скъсал молбата. Поговорихме за работата ми при тях, аз поставих някои въпроси на главния счетоводител за отчетните документи и за намерението ми след година или две да се върна в „Москва“.

— Ние имаме твърдото решение да те вземем при нас, помисли си и се обади в близките дни — каза директорът.

Пихме още по ракия, плати главният счетоводител и излязохме от ресторанта. Бях решил да отида в промкомбинат „Бор“ и си подготвих напускането. Не ме разубеждаваха, бях освободен, взех си трудовата книжка и през следващата седмица бях назначен и започнах да приемам складове за дървен материал.

Канцеларията беше приветлива, с две бюра — едно за мен и едно за началника на цеха бай Стойко, около петдесетгодишен улегнал кротък човек с вдигната глава, който гледаше право в очите.

Приемането приключи за няколко дни. Взех от счетоводството картони и на тях нанесох от описа количествата и видовете дървен материал. С бай Стойко минахме в цеха за дограма — две големи помещения, в които производството се извършваше от две големи бригади — машинна и ръчна, общо 31 човека. Кротки, мирни хора, но със самочувствие.

Бригадите се ръководеха от двама бригадири, а те бяха създали отделни звена, всяко със специфична дейност, като лепенето на фазеровите врати, съответно касите им.

Беше изградено интензивно производството и това, разбира се, осигуряваше добри заплати на хората. Предприятието като цяло беше с добри финансови показатели.

По стечение на обстоятелствата възникна един непредвиден въпрос.

Бях повикан в управлението от главния счетоводител и един следобед се озовах в кабинета му.

— Петров, имам един проблем като партиен секретар, а не като главен счетоводител — заговори той внимателно. — Предстои ни отчетно-изборно събрание на профорганизацията на предприятието. Ще се избира нов профкомитет и проблемът ми е най-вече за председателя на профкомитета. С директора обсъждахме този въпрос и намираме тебе за подходящия човек. Вече си три месеца в предприятието, поопозна се с хората, отблизо виждаш организацията в работата, взаимоотношенията. Мисля, че не те притеснява да излезеш пред тези хора, било на събрание или в неформални срещи в цеха, и можеш спокойно да вземаш отношение по каквито и въпроси да възникнат. Ти си делови човек и знаеш как да подходиш при даден случай.

Помислих си — особено натоварване в работата нямаше. В началото на месеца ден-два бригадирът на машинната бригада получаваше дървен материал за разбичване и разкрояване. Готовата продукция се фактурираше на края на месеца. Нека да помисля, има още време до отчетно-изборното събрание.

Директорът дойде в кабинета на главния счетоводител, поздрави, ръкувахме се и попита:

— Работният ден приключи, няма ли да ставате? Ще ви водя на едно много пикантно място, в клуба на ловната дружина.

Помъчих се да се измъкна, но и двамата отрязаха:

— Отиваме.

И отидохме. Наистина клубът беше добре замислен и изпълнен в духа на ловната тръпка. На барчето беше едно младо момче, но готвача го познавах — дълги години бе работил в търговското предприятие Здрава храна — много чист, много работлив, с богато кулинарно въображение. Предлагаха се салати, карантия в пръстени гювечета, на скара, всичко приготвено с много вкус.

Имаше портиер и в клуба се пускаха само членове на ловното дружество и техни гости.

При откриването бил поканен Пенчо Кубадински, познат на Димитровград от първите години на града, когато бил там представител на ЦК на БКП и кабинетът му се намирал в управлението на Стройрайона. За него се разказват много случаи от строителството с твърдението, че са се прилагали за първи път в България като например пълзящият кофраж при строежа на комините и охлаждащите кули под ръководството на инженер Славчев.

Нямаше никаква музика, беше тихо и спокойно. Настанихме се на една маса, поръчахме и разговорът тръгна.

— Говорихте ли с Петров? — попита директорът. — Какво решихте?

Панков му предаде разговора и продължи:

— Петров, искам да ти кажа още някои детайли да имаш предвид, когато размисляш, както каза. Ти знаеш, че от печалбата ежемесечно отчисляваме процент за сметката по СБКМ (фонд „Социално-битови и културни мероприятия“ — Бел.ред.). От тази сметка към касата на профкомитета мога да ти превеждам пари за награди при провеждане на съревнования, не да се говорят само голи приказки пред хората и да се вдигат лозунги. И други мероприятия можеш да провеждаш спокойно, пари винаги ще имаш, само да се води истинска отчетност.

Съгласих се и започнах работа. В началото на всеки месец директорът провеждаше съвещание на стопанския съвет, където влизаха зам.-директорът, партийният секретар, началникът на плановия отдел, нормировчикът и председателят на профкомитета.

Разглеждаше се програмата за месеца в цеховете, изпълнението на договорите, доставката на материали. На тези съвещания използвах случая да поставям въпроси за бита на работниците, за охраната на труда, за периодични прегледи на машините в машинната бригада. Приемаха се предложенията ми. Уговорих се с бригадите да направим на стената пред входа на цеха табло, на което ще отразяваме съревнованието. Планът за месеца беше приеман на събрание през обедната почивка от всяка бригада поотделно. Бяха набелязани точки, по които ще се отчита съревнованието. Предложих и наградите — първо място на бригадата — 100 лева, второ място — 50 лева; индивидуални награди: ръчен часовник, няколко ризи. Таблото беше със стъкло, зад което бяха поставени наградите.

Такова нещо не беше правено, работниците го приеха с въодушевление, създаде се наистина атмосфера за социалистическо съревнование. Да си призная, на това гледах като на цирк. Колко малко трябва на обикновените хора. Когато ги гледах как се спираха до таблото и разглеждаха за месеца какви ще бъдат наградите, чувствах се притеснен, бях гузен, че съм инициатор на този лъжлив социален биберон. Но такова беше и времето, и мисленето на хората.

В машинната бригада имаше работник на име Таню — едър, здрав човек от едно близко село, пътуваше всеки ден. Беше на банцига, монтиран в началото на машинния цех. На вагонетка бяха натоварени широки талпи, дебели 5 сантиметра, дълги 4 метра. На пирон до машината се закачаше поръчката с размерите на детайлите. Таню превръщаше материала от вагонетката в различни по размер детайли, които оттам минаваха в ръцете на другите работници за дообработка. Таню беше внимателен, поставил единия край на талпата на плота на банцига и застанал от другата страна, опрял края й на гърдите си, с бавни, отмерени крачки вървеше към машината, откъдето се чуваше равномерно свистене.

По предложение на заместник-директора насрочих един следобед производствено събрание. На него дойдоха директорът, главният счетоводител и нормировчикът. Дневният ред беше с единствена точка: стиковане в работата на машинната и ръчната бригада. Предложението беше развито от зам.-директора Пеньо Лозев. Той беше завършил техникума по дървообработване в Радомир и уверено се чувстваше специалист със заслужено място на зам.-директор по производството. Основният проблем беше в това, че в началото на месеца е натоварено в машинна бригада, докато разкрои и приготви детайлите за заготовка за ръчната бригада, докато при нея по това време няма напрежение и тече неуплътнено работно време, без да се произвежда. И затова предлага да се подготвят хора за машинната бригада и в началото на месеца да са в нея. Когато всичко е подготвено, да преминат от машинната в ръчната бригада.

Започнаха разпалени разисквания, машинната бригада считаше, че изпълнява по-трудоемкото в подготовката и не желае промяната. Ръчната бригада пък беше доволна от нормите, поставени пред нея от отдел „Норми“. По този начин работата на бригадите се отчиташе поотделно. От своя страна нормировчикът разясни, че никой няма да бъде ощетен от това, че цялата продукция ще се отчита общо за двете бригади и съобразно с разряда на всеки.

Пеньо Лозев пък допълни, че по този начин ще излиза повече продукция и ще се получават по-големи заплати. Но народът си държеше на своето — да бъдат поотделно.

Аз водех събранието в качеството си на председател на профкомитета, като не допуснах разправии. На всеки беше дадена думата. Директорът също подкрепи новото предложение. Накрая и аз взех думата.

— Има нещо вярно, че в началото на месеца се явява неуплътнено работно време в ръчната бригада и в края на месеца — в машинната бригада — казах аз. — Но считам, като се има предвид квалификацията на хората, че с отиване на друго работно място вероятно производителността няма да бъде на съответното ниво.

Заради различията в мненията предложих да се гласува като най-демократичен начин на решаване на спора.

Работниците одобриха с ръкопляскания. Резултатът беше ясен — 83% бяха против. Закрихме събранието и всички се разбързаха да излязат, за да запалят по цигара. Други, нямали смелостта да се изкажат, споделяха позицията си на висок глас с който им се изпречи пред очите. Усещах погледите на работниците, кимаха ми одобрително.

Хората се разотидоха. От ръководството още стояхме пред клуба със запалени цигари. Пеньо Лозев продължаваше да се чуди защо не са го разбрали работниците. Пенков предложи да отидем в ресторанта да пием по ракия.

— Редно е — каза той — Петров да почерпи. Работниците победиха, а той тях представлява.

Директорът се засмя и одобри. Нормировчикът отказа, щели да му идват гости. И си останахме ние — административното, партийното и профсъюзното ръководство.

Влязохме в ресторанта и поръчахме. Пеньо Лозев продължаваше да цъка с език и да се сърди, че не са го разбрали. Панков мълчеше и се беше замислил. Отпи от ракията и каза:

— Мене ме притеснява една характерна черта у хората. Не подлежат на обединение, не могат да си вярват, трудно се поддават на нови по-прогресивни начинания. Това не е малък въпрос.

— Обединение, глупости — поде пак разпалено Пеньо Лозев. — Това са прости хора, прости и толкова, колко пъти им обясних, с какви ли не примери — нищо не разбират.

Директорът Мишо Георгиев хвана ръката на заместника си, сложи я на масата и заговори.

— Слушай, баджанак — жените им бяха сестри. — Ние двамата с теб трябва да бъдем благодарни, че тези наши работници са достатъчно прости, за да ни търпят мен за директор и теб за заместник. Можеш ли да си представиш, ако бяха малко по-образовани и мислещи — нямаше да ни държат и един ден, разбираш ли? Хайде, наздраве, и много не се пали.

Панков ме погледна, аз бях объркан. Това откровение на Георгиев можеше да му коства много.

След няколко дни се видяхме с Панков в един магазин, той ме почака да взема още нещо и да изляза.

— Какво напазарува — подхвана той, като че ли не се решаваше да изговори нещо. — Гошо — понякога, когато бяхме сами, така се обръщаше към мен, — знаеш ли, Пеньовите емоции оная вечер накараха директорът да направи едни такива заключения. Нали никъде не споделяш тези разговори, които си водим понякога. Ако това го беше чул бай Стойко, с когото сте в една стая, знаеш, той е партиец, щеше да отиде в градския комитет на партията и да разкаже целия разговор, макар че и той беше на събранието. Директорът нямаше да му се сърди, такива са правилата. Човек трябва да си мери думите и къде ги казва.

* * *

Отидох си вкъщи, беше весело с децата. Валка вече беше на две години, водехме я на ясли. Петя работеше в стола на консервната фабрика, там беше само дневна смяна и събота и неделя се събирахме всички вкъщи. Славето ходеше на училище, беше много старателна. Учителката й — другарката Ганева, беше сериозна и добра учителка. Славето завършваше учебната година като отличничка — на манифестацията беше с лента на отличник.

Правехме снимки в паркчето. Това бяха щастливи години. Беднотията не ни напускаше, беше си сериозен член на семейството ни, с когото много се съобразявахме. Но имаше и дни, когато си създавахме уют и веселие, идваха ни на гости бате Кольо и кака Тонка — едни от добрите ни близки.

Като се върнеше от работа, Петя приготвяше за вечеря или сядаше пред блока със съседките, винаги плетеше нещо за децата и те винаги бяха много спретнато облечени и чисти. Приятна грижа са децата, техният смях, шепотът им, когато си играят с куклите.

Когато говорим за щастие, не мога да не подчертая, че истинското щастие за човека са децата му. Разбира се, това не значи, че загърбваш проблемите, които имаш да решаваш или поетата отговорност в работата. Напротив, това щастие те окриля, дава ти сила да преодоляваш проблемите. В името на тяхното добруване си готов да издържиш на каквото и да е напрежение при решаването на каквито и да са проблеми. Това щастие поддържа вярата ти в теб самия, в близките ти, в бъдещето, че ще успееш.

Димитровград някак неусетно се променяше. Някогашните кални улици, кръстосвани с каруци и товарни коли, вече бяха широки булеварди. Имаше големи магазини с добре аранжирани витрини, алеи с цветя и зеленина. И двете малки мечета в алеята, до които децата имаха снимки като малки и като по-големи с ленти на 24 май. Манифестациите на Димитровград — на първи май, на 24 май, на Девети септември — стройни колони със знамена и с празнично облечени хора. Химкомбинатът, Марбас, Минстрой, циментовият завод, Стройрайонът, Промкомбинатът, училищата — гимназията, химическият техникум, строителният, минният, прогимназията — всичко скандираше празнично.

* * *

На един Девети септември организирах традиционния обяд след манифестацията на работниците и служителите от промкомбинат „Бор“. Направихме маси и седалки от чамови дъски, застлани с хартия в двора на дърводелския цех.

Намерих двама майстори скараджии, уредих скари от ресторантите, ухаеше целият квартал, бира и разхладителни напитки имаше предостатъчно. Свиреше музика, настроението беше прекрасно, истински празнично. Минах между работниците за наздравица. Бяха много доволни, за първи път им се случваше така да празнуват. Бях се възползвал от парите, които имахме по сметка на фонд СБКМ.

Направихме индивидуални гардеробчета за всеки работник в самостоятелни стаи за жените и мъжете в двете бригади и мебелния цех. Хората идваха на работа по-добре облечени, особено младите момчета, които от работа отиваха на среща, както казваха те.

През лятото изпращахме децата в Бисер при моите родители. Там бяха и децата на брат ми. На село баща ми и майка ми имаха крава и кокошки, плодове и зеленчуци в двора — истински рай за децата. Майка ми беше много добра готвачка.

Една вечер майка споделила с баща ми една своя тревога.

— Пред къщи до фурната съм напалила огън и готвех — заразказвала тя. — И поглеждам — Славея и Петя ги няма на двора. Отивам зад къщата и какво да видя, събрали камъчета, навели се на гривната на кладенеца, пущат камъчета и се смеят. Изтръпнах, прибрах ги, затворих капаците на кладенеца, дори сложих камък.

Баща ми слушал и казал:

— То само един път трябва да забравиш да затвориш капаците и да сложиш камък, нали?

На сутринта, без да обяснява, запрегнал колата и отишъл на каменната кариера край село. На два пъти натоварил колата с камъни и ги изсипал в кладенеца, изтеглил гривната встрани, сложил отгоре пръст, влязъл вкъщи и казал на майка ми:

— Събирай ми торбата да отивам на полето и спокойно да работя.

И досега си нямаме кладенец в двора. Преди 20 години набих тръба един цол 6 метра в двора и имаме вода за поливане.

Вече две години работех в „Бор“. Работата беше спокойна, разбирахме се с бай Стойко. Той деликатно надничаше, когато правех фактурите на Стройрайона за дограмата, плащането беше с платежно нареждане — през ръцете ми не минаваха никакви пари. Друг път преброяваше вратите в склада. Но на тези неща не обръщах внимание. Аз не забравях разговора си с Панков — какъв изпълнителен партиен член е бай Стойко. Но да не си слагам грях на душата — нищо лошо не ми е причинил. Четяхме заедно вестниците в канцеларията, дори в разговори той често изразяваше възхищението си, че съм откликнал на постановлението на ЦК на БКП за преминаване в материалното производство, завършил съм курсовете за електрозаварчик и съм работил. Ех, бил съм паднал, но нали съм жив и здрав, такъв ми бил късметът!

Една вечер пак бяхме седнали тримата в ресторанта, разговорът вървеше спокойно, аз си помислих „моментът е подходящ“ и започнах:

— Искам с вас двамата да споделя един личен въпрос.

Двамата се облегнаха на столовете, загледаха ме и директорът каза:

— Слушаме те, с нас можеш да говориш всичко.

— Искам да кандидатствам за член на БКП. Какво ще ме посъветвате и мога ли да кандидатствам в партийната организация на промкомбинат „Бор“?

Двамата замръзнаха като че беше паднал полилеят в ресторанта. Спогледаха се няколко пъти, като и мен не изпускаха от поглед. Директорът облегна лакти на масата и заговори бавно:

— Да призная, а доколкото подразбрах, и Панков, сме изненадани много от предложението ти. Говорили сме си двамата, че ти не си член на никаква партия. Но сме считали, че този въпрос си го решил за себе си много отдавна. Да те приемем партиен член в нашата организация, не е проблем. Ти си интелигентен, възпитан човек. Партийните членове при нас те познават и като председател на профкомитета направи много неща. Аз не зная каква е потребността да ставаш член на партията: от твърди политически убеждения или чисто практически. През тези две години работим заедно и често водим свободен разговор и си позволявам да кажа, че те познавам и като човек. В партията има правила, които трудно ще приемеш, партийната дисциплина, много решения няма да одобряваш, но са приети от мнозинството и ще ги изпълняваш. Партийните поръчения не се коментират, казва се „решението е отгоре“, а ти сега си свободен човек, независим. Знаеш ли какво значат тези две думички? — и замълча.

След пауза се обади Панков:

— Петров, ти си имаш образование, специалност в твоя бранш. Спомням си, докато работеше в „Москва“, говореха се добри неща за теб като специалист. Сега всестранно е разгърнато мащабно изграждане на големи производствени мощности, мисля, че в този аспект ще се развива и туризмът, а ти там си специалист и си разбираш от работата.

— Добре — казах аз. — След като се пребих в завода, ме трудоустроиха и ме назначиха за домакин на работническия стол на „Заводски строежи“, а за управител — един селски човек с оскъдно селско образование. Но беше партиен член. Предложихте ми при вас да съм началник-склад на дървени материали. В една стая сме с началник-цеха, образованието го знаете — дори не е занаятчия дърводелец, но пак партиен член. Сега след ремонта в „Москва“ е назначен за комплексен управител някой си Динко Чолаков, по професия шивач, но партиен член, а мен — специалиста, никой не ме търси. Трябва сега аз безличният, безпартийният да отида и да му стана заместник и да върша цялата работа. И когато се отчита извършената работа, мене ще ме четат в графата „и други“.

Замълчах, мълчаха и двамата ми събеседника. Директорът се обади:

— Ако те приемем партиен член, което може да стане още на първото събрание, и после отидеш в „Москва“, Динко Чолаков ден и нощ ще мисли какво да ти подлее, как да те злепостави, защото ти си му конкурент в редовете на партията. Изграждането на кариера е борба без правила, докато се докажеш. Постави пред нас въпроса честно и аз ти отговарям честно. Не ти препоръчвам да влезеш в партията, така си по-добре, мисля, че ще успееш в живота си.

Панков едва дочака директорът да замълчи и веднага заяви:

— Аз напълно заставам зад това становище.

Бутилката с виното на масата си стоеше наполовина изпита. Никой не се пресегна да си налее, докато разговаряхме. Взех бутилката, налях, вдигнах моята чаша, погледнах и двамата поотделно в очите и казах:

— Благодаря от сърце, че бяхте честни с мен. Тази вечер никога няма да я забравя. Наздраве за нашето истинско приятелство.

Изпихме чашите наведнъж. Директорът поръча на сервитьора да донесе още една бутилка вино, но аз и Панков го помолихме повече да не пием. Той също се съгласи, отказа поръчката:

— Наистина не трябва, имам чувството, че само една чаша и ще рухна. От много време такова напрежение не съм преживявал, да излезем навън, ще бъде най-добре.

Платихме сметката и излязохме. Вървяхме заедно бавно и мълчахме. Ако някой ни гледаше отстрани, щеше да си помисли, че не се познаваме. Директорът спря, спряхме и ние, погледна ни и предложи:

— Най-добре да се прибираме при семействата си. Лека нощ.

Тръгнахме всеки в своята посока.

Разстоянието от центъра до квартал „Толбухин“, където беше квартирата, не беше малко — достатъчно отново да повторя в главата си целия разговор и да усетя, че напрежението е преминало. Не усещах горчилка, каквато изпитвах, докато говорехме. Дори ми олекна. Имах чувството, че съм взел един изпит успешно, но без оценка.

Беше минала седмица или повече, ходих до управлението да представя едни фактури в счетоводството. В коридора директорът и главният счетоводител си говореха. Поздравих, те отвърнаха все едно нищо не е било и както обикновено представих документите и излязох от управлението. Не се обадих на никого, прибрах се в цеха.

Имах немалко приятели и близки. Чичо ми — брат на баща ми, имаше двама сина, които работеха в експлоатацията на завода, бате Кольо — също много близък. Но с тези близки аз не споделях такива „подробности“ от живота си. Имах и други добри приятели. Тошо — бил е учител и след това заедно завършихме курса за електроженисти, събирали сме се семействата, гуляли сме, веселили сме се. И още един добър приятел — Руси Русчев, аптекар, пък и други.

С всички съм разговарял спокойно. Едни от тях се възхищаваха от настоящето, други роптаеха, псуваха под сурдинка. Не знам колко съм бил прав тогава, но аз не правех нито едното, нито — другото. Тази политическа действителност я разглеждах като страничен шарж, отделно от основните ми проблеми в работата и грижите към семейството ми. Макар че този политически шарж определяше стандарта ми, мястото ми в това общество и до каква степен мога да си позволя да мисля за някаква програма за бъдещето на децата ми.

Левичарските ми нагласи постепенно почнаха да затихват, те бяха формирани от факта, че съм бил беден от детските си години. Оказа се, че имаш ли власт, основните ти проблеми по-лесно се решават, властта е предпоставка да имаш и пари.

На всичко това, обаче, се казваше с две думи — без коментар.

* * *

Напуснах „Бор“ с много добри чувства и към ръководството, и към работниците. Върнах се на работа в ресторант „Москва“. Предложиха ми длъжността салонен управител, а всъщност — цялата организация както преди и по същия начин. От някогашния персонал имаше останали доста и сервитьори, и готвачи. След ремонта ресторантът беше станал много привлекателен. Бюфетът и кухненският блок бяха функционално съобразени. С Динко Чолаков нямахме проблеми, той се държеше служебно, понякога се изразяваше:

— Казал съм, нещата трябва да вървят добре.

Това се отчиташе за ръководна дейност.

За управител на хотела беше назначена жена, завършила училище за шев и кройка, която беше партиен секретар в комплекса. Чолаков веднъж ми каза:

— Петров, ще обърнеш внимание на сервитьорите, когато седнем на масата с другарката Налбантова, веднага да идват при нас и да ни изпълняват поръчката. Такова чакане на масата подбива авторитета на комплексния управител и партийния секретар.

Отговорих му:

— Няма ли да ви бъде неудобно, че сервитьорът в това време е взел поръчката на клиентите на съседната маса, оставя тях, изпълнява вашата поръчка, след това обслужва тях?

— Не ме интересува — бе реакцията му, — сервитьорът да си организира работата.

Така е, когато си началник. Но да не се вживяваме — трябва да се работи.

Димитровград се беше побратимил, имаше такава инициатива, с град Гросето в Италия. Ресторантът долу в сградата на съвета се казваше „Гросето“. Кметът на Димитровград тогава беше Петър Йорданов — партизанин от отряда на Антон Иванов, партизанското му име беше Тушо. Висок, едър човек с вдигната глава, но не надменно, със засмени очи, кротко говореше, проявяваше добро чувство за хумор.

Бяха поканили на гости на Димитровград кмета на град Гросето с делегация от 10 човека. Обядът беше поръчан два дни по-рано. Всичко беше подготвено в зеления салон, имаше много зеленина от декоративни цветя. Бяхме направили блок-маса, заредено всичко по изискванията на протокола. Посрещнахме гостите и обедът започна. При сервирането на основното ястие на масата се слагаха пресни люти чушки по четири-пет в чаша с вода. Кметът Йорданов взе една чушка от чашата и на две-три хапки я гризна така шумно, че се чу от всички на масата. Кметът на Гросето, на средна възраст, с оплешивяла глава и големи оранжево-жълти бакенбарди, също си взе чушка и я охрупа като колегата си. Веднага голото му чело плувна в пот и страните му почервеняха. Отпи от виното без наздравица, попи потта по челото на два пъти със салфетката. Дадох знак на сервитьора да смени салфетката. Петър Йорданов забеляза това и весело разказа, като поспираше, за да се превежда:

— У нас в България около късната есен се появяват грипни заболявания и за да не ходим по доктори, практикуваме тази предохранителна мярка. Няколко дни на обяд и вечер изяждаш по 3–4 чушки и никакъв грип не те хваща.

По този начин помогна да излезе от неловката ситуация кметът на Гросето. Той вече се беше успокоил и реши да отговори:

— В Италия също се появява такова заболяване и се лекуваме по този начин. Лягам си в леглото, слагам две бутилки бяло и червено вино на шкафчето, а на другото шкафче меката си шапка. Почвам да пия от едната и от другата бутилка, докато видя две шапки. Завивам се през глава и заспивам, а сутринта, като се събудя, така се изкихвам, че шапката да падне от шкафчето. Това показва, че съм се излекувал.

Разбира се, Димитровград трябваше да върне визитата на Гросето. Другарят Йорданов събра екип от 10 и кусур човека и заминаха за Италия. Били развеждани в Гросето и в други градове и видели какви ли не паметници и архитектурни величия. Били там няколко дни. Това ми разказва един от групата.

Последната вечер кметът на Гросето подготвил в скъп ресторант галавечеря за изпращане на скъпите гости. Всичко било така блестящо, масата така подготвена, че в първия момент нашите гости се почувствали притеснени. Домакинът — кметът на Гросето, весело и сърдечно ги поканил да се настанят и от сърце пожелал да бъде приятна вечерята.

Настанили се и започнали да вдигат наздравици с аперитива. Собственикът на ресторанта седял в кабинета си и наблюдавал на екран и най-малките подробности как протича приемът на тези видни гости. Изведнъж видял как един от българските гости взема приборите, които са поставени пред него и ги поставя зад приборната чиния, слага лактите си на масата и спокойно си разговаря със събеседника. Собственикът изтръпнал — гостът не употребявал и не приемал поставените му прибори. Викнал управителя на ресторанта да смени приборите със съвършено нови („А с тебе утре ще разговаряме. Да ме злепоставиш така пред кмета!“). Управителят взел от кутиите спешно нови прибори, поставил ги пред нашия мил гост с хиляди извинения.

След 2 минути и тези прибори били преместени както първите. Собственикът отишъл на масата, извинил се и чрез преводача попитал нашия мил представител на Димитровград: „Какъв модел прибори предпочитате и ще ви осигурим веднага?“ Изслушал българинът преводача, поусмихнал се и казал: „Приборите са прекрасни, само че ми пречат да си сложа лактите на масата“… Горкият собственик, изпотил се целият, а не само по челото както неговият кмет в България.

Този мил човек от България, който ни кара да се изчервяваме, може би е баща на някой ученик, посещавал лекциите в ресторанта за правила и култура на храненето, но явно не му е останало време да попита сина си какво е разбрал. Ако го беше направил, предполагам, нямаше да изпадне в тази ситуация. Това между нас да си остане, било, каквото било, имало е и по-конфузни случки.

* * *

На обед и вечерта ресторантът беше винаги пълен. Много пъти, особено вечер, се налагаше портиерът да не пуска, докато не се освободи някоя маса. Ръководителите от Хасково — председателят на Окръжния съвет Пандо Ванчев, секретарят на ОК на БКП другарят Корцанов и кметът на Хасково Делчо Николов започнаха да водят гостите си все по-често. Идваха и семейни компании от Хасково. Управителят Чолаков се стараеше при изпращане на гостите да се вестява и получаваше благодарности за хубавото посрещане. Често казваше: „Само така, нека разберат големите шефове, че тук в «Москва» има ред и специалисти“. Той също минаваше за специалист.

Вече споделих спомените си за манифестациите, които се провеждаха на големите празници в Димитровград. А какви празници се правеха за Деня на строителя и за Деня на миньора! Спомням си за един празник на миньора дойдоха трима души от Марбас да уговарят банкет на обяд в ресторанта. Празникът е през летния сезон. Прегледахме двата салона в ресторанта и градината, пресметнахме колко места има общо и какво още може да се направи допълнително и седнахме да уточним менюто. Предлагам аз салата за аперитива, ордьовър някакви предястия и основното ястие. Спогледаха се тримата и единият започна:

— Другарю Петров, такива ордьоври, предястия не ни трябват. Салата за ракията, там, където не му стигне, давате му втора и след това по една двойна мешана скара. Да яде народът — това са миньори. Един от нас ще бъде тук при вас през цялото време и ще води сметка на всичко допълнително, което се наложи да се сервира.

Уважавах мнението, изслушах коментара и на другите двама. Помъчих се деликатно да предложа и друг вариант.

— Както предлагате двойна мешана скара, това е камара месо в една чиния. Човек ще поеме само едната пържола, едното шишче и топлото кюфте. Останалото ще изстине и няма да е приятно. Предлагам ви след аперитива да махнем чинията от салатата и да се сервира за основно ястие свинско печено с топла гарнитура грах, ориз и пържени картофи. Дори месото може да бъде с грамаж порция и половина и към това гарнитурата. След това допълнително по една пържола и две кюфтета на скара. Това ще създаде разнообразие и достатъчно топло ястие.

— Приемаме, другарю Петров. Дори сега ще обядваме в ресторанта свинско печено порция и половина и ще добием представа за размера на порцията.

Спомените от материалното производство често се съживяваха като срещнех някой познат работник от Заводски строежи или от комбината. Всяка година, когато засвирят сирените на обяд на 2 юни, заставам прав мълчаливо и освен че изразявам почитта си към загиналите, изпитвам и едно особено чувство. Това е вторият ми рожден ден — падането ми от скелето в комбината. Това усещане никога не се промени. Вече 48 години, когато засвирят сирените на 2 юни, аз преживявам тази една минута по своя начин.

* * *

Животът в града си течеше със своята динамика, някак си винаги забързан — и хората, и автомобилите с техните настойчиви клаксони особено сутрин, автобусите препълнени, всички бързаха за работа.

В Димитровград производствените мощности бяха около града, където работеха много хора. Този голям мравуняк беше изградил мълчаливо правила всеки да се нареди на опашката за своя автобус. По моите търговски определения в автобусите нямаше определен грамаж колко хора ще влязат — пълнене до козирката, както казват. Вътре ще чуеш охкане, на някаква жена й паднала обувката и не може да се наведе да я намери, друг ще отвърне: „Като ти е неудобно, седи си вкъщи“, тя няма да му остане длъжна: „Прати жена си вкъщи, мен ме остави“. В този момент зевзек ще изтърси кратък нецензурен виц, всички ще прихнат и така неусетно стигат до завода.

И сега познавам хора от Химкомбината, работили 35–40 години в него. На такъв половината живот е протекъл там с винаги повтарящото се изпъшкване на компресора в съседния цех, познатата миризма, с която се е просмукал. С колегите си често пъти констатираш — с радост или със съжаление — че само като се погледнете един друг и си казвате мълчаливо много неща. И въпреки това всеки ден е различен, защото всеки път, когато отиваш на работа, мислите ти са различни и когато се връщаш, пак е така. Ти си със себе си, радостите и проблемите в семейството, с хубавата прочетена книга, разговорът с добър събеседник. Това е твоето духовно богатство, затова оцеляваш в повторението толкова години. Ритъмът е безкомпромисен — на работа и вкъщи. За останалите неща остава време колкото в междучасието.

Ако гледаш забързания човешки поток сутрин и вечер, можеш да си помислиш, че той се състои от хора, които си приличат. Но и се различават. За тези различия искам да кажа нещо.

Тестото, от което съм замесен, е със селски квас. Той е малко по-друг, по-кисел като се наведеш над него, по-остър, но хлябът от него бухва. По-вкусен е и има миризма, която те упойва. Ако веднъж си замесен с този квас, нищо не може да те промени, вечно нещо те тегли към село. Дори някоя сутрин се събуждаш толкова радостен, че си сънувал през нощта нещо за село и се чувстваш така щастлив от този сън, който е един миг. И сега, когато си отида на село, ме обзема това усещане. Иска ти се да останеш сам, да поседнеш там, където е бил някога дръвникът, и всичко почва да ти идва като на филмова лента, която само ти си въртиш и на някои места се връщаш няколко пъти. Това са толкова скъпи спомени…

Доволен съм от съдбата, че ме е съхранила и сега мога да си спомням толкова много неща дори от детските си години. Помня тези селски обичаи за различните празници, селските сватби, работата на полето, жътвата, гроздобера, коленето на прасето по коледните празници.

А коленето се правеше по отколешен ред. Всеки знаеше кой ден ще се коли неговото прасе. Стопанката е приготвила съдове, прибори, от предишния ден е изпекла хляба във фурната, та да е пресен. От закланото прасе веднага се дава дробът на стопанката да го свари и да го донесе в калайдисана бяла тавичка с бутилка ракия. Този, който е заклал прасето, пръв взема бутилката, оглежда групата около него и казва: „Хайде, със здраве да се изяде и догодина да бъде още по-голямо!“. Всеки отпива от бутилката и отрязва от дроба с ножа си, кимва одобрително и започва дрането на прасето…

Във всичко има някакво тайнство. Никой не нарушава установения ред и традициите на тържествата, сватбите, кръщенетата, погребенията. Този бит, тази култура, разказите на мъдри стари хора, запазени от поколения. Това е един хумус, наслоен от незнайни години. В него са вплетени чисти искрици човешки съдби, написани с почерка на времето…

Вече не е проблем да отидеш в далечни страни, да слушаш какво ли не за тяхната култура, мода, пазар, човешки отношения. Човечеството не иска да се откаже от нищо, макар и да не знае дали му е нужно или не. То бърза да вземе колкото може. Този бързей, вплетен в много традиции, култури, човешки ценности, с правила и без правила, се е втурнал и в съвремието ни. Постепенно, но упорито той измива хумуса, натрупан от нашето минало. Размива го и го праща къде ли не.

И сега пак си ходя на село, вглеждам се в старите хора, слушам разговорите им. Селото си е пак така тихо, смирено, но от хумуса е останало много малко. Дано поне за квас да се запази малко от него, за да се замеси пак тогавашното тесто.

Така се завръщах от село, зареден с нова енергия, освежен и по-уверен в динамиката и противоречията на градския живот.

* * *

Работата в ресторанта вървеше добре. Славейчето се учеше успешно, Валка ходеше на градината, Петя смогваше да ги изпраща и посреща. Откровено трябва да кажа, че много малко помагах вкъщи.

В един почивен ден в неделя, когато си бяхме всички вкъщи, Валка ми каза:

— Татко, аз мога да чета. Кака ми купи буквар и ме научи.

Взе буквара, седна на масата и почна да срича, сглобяваше сричките в думички. И наистина вече можеше да чете. Милата ми Валка, малкото плахо момиченце, което винаги ни молеше, когато я оставяхме в детските ясли, рано да си я вземем. Разбира се, ние обещавахме и го правехме, когато можем. Сега вече е пораснала, гледа ме с блеснали очички и половин усмивка и чака моята реакция. Прегърнах я, притиснах я до себе си, така й се радвах. Тя беше доволна, щастлива, че още една година и ще бъде ученичка като кака си.

Към следващата част или към съдържанието

Георги Петров Куражът да бъдеш (7)

Метаданни

Данни

Куражът да бъдеш

Информация

История

Сваляне / Връзки

Когато се наливаха основите…

Георги Петров
Куражът да бъдеш (7)