Тим Северин
Синът на Один (23) (Сага за героите на Севера)

Глава двадесет и първа

Карах вече деветнадесетата си година, а положението ми на придружител на дивия брайдъмейн предлагаше много малко възможности за контакти с другия пол. Още страдах по Орлейт и често се чудех какво е станало с нея. Чувството за вина след случилото се ме накара да се замисля дали някога ще успея да завържа истинска връзка с жена.

Отношението на Окайд към тях само засили объркването ми. Един ден пред него се явиха две жени, едната от които дълбоко бе пробола другата с кухненски нож. И двете бяха съпруги на един по-дребен крал. Изправиха ги пред Окайд с обяснението, че ранената е първата съпруга, и че тя е започнала кавгата. Нахвърлила се на новодошлата, дни след като съпругът й се омъжил за втори път.

— Колко дни по-късно? — попита Окайд.

— Два.

— Тогава и двете са еднакво виновни — постанови брайдъмейнът. — По закон първата съпруга има право да нарани втората, при условие че раната не е смъртоносна и че нападението се извърши през първите три дни. Втората съответно има право да отвърне на удара, но трябва да се ограничи в рамките на драскане, скубане и обиди.

Според закона на брайдъмейните словесните атаки бяха също толкова тежко престъпление, като нападенията с оръжие от метал или дърво. Думите, веднъж ми каза Окайд, са смъртоносни и по-остри и от най-острата кама. Можеш да нанесеш по-големи щети, като измислиш на врага си остроумен, злонамерен прякор, отколкото като изгориш дома му или унищожиш реколтата му. Той после изрецитира пълен списък устни нарушения на закона, от тайно изречени магии и подигравки до злобни забележки и обиди, довели до кавги. Стигнеше ли се до съд, всяка категория се таксуваше различно.

— Монасите твърдят, че друидите са използвали магии и клетви — ми каза Окайд, — но те всъщност ги бъркат със силата на словото. Целта на един друид, стремящ се към сана фили олам, майстор на думите, е да овладее най-престижната, най-трудна дисциплина, включването на думи за възхвала, поезия, ирония или присмех.

Беше денят, в който ми разказа за времето, когато сам бе носил монашеското расо. Бяхме ловили риба в потока и сега седяхме на дънер пред горската му колиба. От храстите с пълно гърло запя кос. Окайд се приведе напред, затвори за миг очи и се заслуша в песента, после започна да рецитира:

Имам колиба в гората, за която знае само моя Бог;

с ясен от едната страна и лешник от другата,

прикрива я огромното дърво на могилата.

Колибата ми е малка, и не е малка,

там се кръстосват познатите пътеки и

косът пее от горския си замък.

Млъкна, отвори очи и ме погледна.

— Знаеш ли кой го е написал? — попита.

— Не. Ти?

— Де да бях аз. Каза ми ги един християнски отшелник. Когато за първи път дойдох в тези гори, го заварих тук, на същото това място. Това е неговата колиба. Вече беше стар човек, в мир със себе си и света. Не помнеше откога живее тук и знаеше, че не му остава още много. Срещнах го два пъти. След две години наминах пак да видя как е и да му донеса храна. За благодарност той ми подари това стихотворение. На следващото ми идване бе вече мъртъв. Открих тялото му и го погребах така, както той би искал. Не можах да забравя стиха и накрая реших да отида в манастира му и да вадя мястото, родило такива запомнящи се думи.

Окайд постъпил в манастира като послушник и след няколко месеца вече бил пръв по успех. Никой не знаел, че преди се е подвизавал като брайдъмейн. Обръснал главата си, за да прикрие издайническата тонзура, а на монасите казал, че е прекарал трихофития. С феноменалната си, тренирана памет, ученето му се удавало с лекота и скоро знаел наизуст трудовете на ранните християнски автори.

— Джером, Киприян, Ориген и Грегорий Велики… Били са невероятно прозорливи мъже — каза той. — Останах дълбоко впечатлен от ерудираността и вярата им. И все пак стигнах до извода, че в по-голямата си част в писанията си просто преразказват много по-ранни истини, истините, на които вече ме бяха обучили. Затова накрая реших, че предпочитам да се върна към старата вяра. Напуснах манастира, но поне разбрах защо християнството толкова лесно завладя хората ни.

— Защо?

— Християнските свещеници и монаси надтворяват над вече утвърдените основи. Самхайн, нашият Ден на мъртвите, стана Нощта на вси светии; Белтейн, възраждането на живота, на който палим огън, превърнаха във Великден, на който се пали пасхалния огън; благословената Бриджит, която лично аз особено почитам, защото е богиня на лечителите, поезията и учението, превърнаха в християнска светица. Понякога се чудя дали това не значи, че старата вяра все още живее и че можех да остана монах и да почитам боговете в различните им форми.

— И никой в манастира не попита за онзи отшелник? Все пак е бил един от тях.

— Както вече те предупредих, монасите често са сурови към хората, загърбили техния начин на живот. Бяха му прикачили прякор, Суибни Гелт, на Лудия Суини, който полудял, след като един християнски свещеник го проклел. Прекарал остатъка от живота си в гората сред дърветата и съчинявал стихове, докато не го убил един пастир. Но такава е силата на думите, че подозирам, че стиховете на Лудия Суини ще надживеят хората, които му се подиграваха.

В навечерието на третия ми самхайн с Окайд той обяви, че тази година вместо в Кейрпри ще тръгне на изток, към гроба на Тлачга, дъщерята на прочутия друид Мог Рут. Изтъкната друидка Тлачга се бе прочула с прозорливостта на присъдите си и бе обичай брайдъмейните да се събират на всеки пет години на гроба й, да обсъждат по-заплетените си случаи и да уеднаквяват присъдите си. Хълмът на Тлачга отстои на половин ден път от замъка на върховния крал в Тара, който също присъства на пира през самхайн.

— Това е един от най-големите събори в Ирландия — ми каза — и може би ще е най-разумно Адамнан Плахия да остане тук. От друга страна пък за теб това ще е възможност да провериш дали се ползваш с благоволението на Диармид.

Това бе стара негова шега. От острия му поглед не бе убягнало как все оглеждам крадешком младите жени. Според легендата Диармид носел на челото си „знака на любовта“, дар от тайнствена девица, който карал жените да се влюбват лудо в красивия младеж.

Големият събор в подножието на хълма на Тлачга беше зрелище, което надмина всичките ми очаквания. Суетнята и натруфеността на събралите се за кралските празненства създаваха жизнерадостно впечатление. Пристигнаха няколко хиляди души и всеки старейшина се опитваше да впечатли останалите. Придворни, изкарали на показ скъпи пръстени, торкви и брошки, наперено крачеха между тълпите. Според правилата не можеше да внесеш на празненствата оръжия с дълги остриета и дръжки, но камите бяха позволени и носени така, че да блесне умелата им изработка и украса. Изложени бяха коне и хрътки, дори няколко колесници, които подскачаха и се клатушкаха зад впряговете проскубани бойни понита. Колелата на старомодните возила бяха боядисани в контрастни ярки цветове и когато се завъртаха, приличаха на детски играчки.

Има ли покрай ирландците коне и кучета, ще има и състезания и игри. Когато с Окайд пристигнахме, вече бяха побили в земята дървените колове на трасето, покрай което хората се трупаха сутрин и вечер, за да гледат надбягванията. Понякога участваха само двама конника, но по-чести бяха общите надбягвания с награда за победителя. Запотените, запенени коне диво препускаха при виковете на тълпата и плющящите камшици на ездачите си, обикновено хърбави младежи. На втория ден в Тлачга попаднах и на нещо, което на незапознат би заприличало на пародия на битка. Два тима побеснели мъже диво замахваха един към друг с плоски тояги. От време на време някой падаше на земята с окървавена глава. Отстрани изглеждаше, че участващите се удрят с необуздана злоба, но предметът на вниманието им всъщност бе малка твърда топка, която всяка страна се опитваше да запрати през противниковата врата. Ударите по главата бяха или се предполагаше, че са случайни.

Гледах играта запленен, защото бях участвал в нещо подобно — макар и съпроводено с по-малко насилие и страсти — през детството си в Исландия. Застанал встрани, се опитвах да открия разликите с исландската версия, когато изведнъж силно ме цапардосаха по тила. Ударът трябва да е бил по-силен от тези по игрището, защото пред очите ми притъмня.

Събудих се с познатото вече усещане, че лежа на земята с овързани китки. Този път болката бе по-слаба, защото ме бяха завързали с кожени каиши, а не с железни окови. Имаше и друга, по-сериозна разлика — когато отворих очи, се озовах лице в лице с ковчежника на „Св. Киеран“.

Брат Марианус се взираше надолу с изражение на погнуса, примесена със задоволство.

— Мислеше, че ще ти се размине, а?

Поклатих немощно глава. Имах убийствено главоболие, а усещах и как на тила ми се образува огромен оток. Сигурно ме бяха праснали с бухалка, но и силен удар с тежък кръст щеше да свърши същата работа. После се сетих за Окайд. Остави ме да гледам състезанията и отиде да търси другите брайдъмейни, и най-вероятно не знаеше какво ми се е случило. Имаше си важна работа и не се ли появях, най-вероятно щеше да предположи, че съм се отлъчил в търсене на силна напитка или нежни развлечения, а можеше да реши и че изобщо съм решил да го напусна.

— Скоро ще се убедиш, че е едновременно грях и престъпление да крадеш църковна собственост — мрачно каза ковчежникът. — Съмнявам се да изпитваш уважение към моралните последици от греха, но криминалните ще окажат по-голям ефект върху човек с твоя долен характер.

Бяхме в шатра, над мен стърчаха двама манастирски ратаи. Зачудих се кой ли от двамата ме е ударил. По-младият имаше празния поглед на слуга, готов да изпълни всяка заповед, по-възрастният пък сякаш определено се радваше на затрудненото ми положение.

— Хората ми ще те отведат обратно в манастира, където ще бъдеш съден и ще получиш наказанието си. Тръгвате утре — продължи брат Марианус. Предполагам, че си се отървал от откраднатата църковна собственост, значи те чака максимално наказание. Съгласен ли сте с мен, абате?

Извъртях глава да видя кой още е вътре — с ръце, хванати на гърба абат Айдан надничаше през отвора на шатрата така, сякаш му се искаше да няма нищо общо с плебейската кражба и бягството.

Сетих се за Окайд и как веднъж обясни законите на християните. Статутът на абатите, каза, им служи основно, за да събират пари от местните хора. Те хитро са възприели принципът на брайдъмейна, че има ли нарушено правило, то нарушителят следва да заплати глоба. Затова и каната, както наричат законите си, е валидна само на териториите, контролирани от абата. Отвъд тях, бе казал Окавд, важи не манастирският, а кралският закон.

— Призовавам правото си да бъда съден от кралски маршал^[1] — казах аз. — Тук, в Тлачга, съм извън юрисдикцията на манастира. Имам право на защита от кралския закон, защото съм чужденец. Сами го признахте, когато за пръв път ме разпитвахте преди приемането ми за послушник.

Брат Марианус ме изгледа гневно.

— Кой те научи на закони, теб, нагло пале.

— Той е прав — прекъсна го абат Айдан. — По закон има право да бъде изслушан от кралския маршал, въпреки че това няма да повлияе на присъдата му.

Изпитах леко задоволство. Бях преценил правилно абата. Толкова стриктно се придържаше към законите и буквоядството, че се бях отървал от връщането в „Св. Киеран“ и от лапите на брат Кайнек, който, знаех, е истинският ми враг.

— Отведете го вън и завържете здраво и ръцете, и краката му, за да не изчезне пак — нареди абат Айдан и после, обръщайки се към ковчежника, продължи: — Брат Марианус, ще съм ти задължен, ако се свържеш с хората на краля и ги попиташ дали при първа възможност не биха разгледали случая на Торгилс или Торгайс, известен и като Тангбранд, обвинен за кражба на църковно имущество.

И така късно на следващия ден отново се озовах на съд, този път обаче не като наблюдател. Обвиняемият бях аз. Делото ми се разгледа в тронната зала на замъка на местния ри, скромно помещение, побиращо най-много стотина зрители. Самият крал, разбира се, не бе там. Представляваше го маршалът му, отегчен мъж на средна възраст, с мазно, кръгло лице, проскубан мустак и големи кафяви очи. Заприлича ми на изморен тюлен. Не беше очаквал да му представят допълнително дело толкова късно през деня, и искаше да приключи с него час по-скоро.

Избутаха ме в центъра на залата, с лице към маршала. Седеше на проста дървена маса; вдясно от него бе писарят, свещеник, който си водеше бележки на восъчна плоча. След него имаше още десетина мъже, някои седнали, други прави. Очевидно бяха свещеници, макар да не разбрах дали са съветници, съдебни заседатели, прокурори или само наблюдатели. Срещу тях стоеше по-малобройната група на брайдъмейните, сред които за мое облекчение видях Окайд. Стоеше отзад и с нищо не издаде, че ме познава.

Процедурата бе делова. Ковчежникът изреди обвиненията срещу мен, как съм постъпил в манастира, как съм измамил доверието и щедростта на монасите, как в деня след бягството ми открили библиотеката разбита, а няколко скъпоценни орнамента от едно евангелие били откършени от обкова им. Преди това изчезнали няколко страници от важен ръкопис, като за кражбата подозираха отново мен.

— Възстановено ли е някое от откраднатите неща? — попита без всякакъв интерес маршалът.

— Не, нито едно. Обвиняемият изчезна безследно, макар и внимателно да го търсихме нашир и длъж. Едва вчера, две години по-късно, един от хората ни го видя тук, на фестивала, и го разпозна.

— Какво наказание искате? — попита маршалът.

— Справедливото наказание за тежка кражба. Смърт.

— Не бихте ли се задоволили с арбитраж и евентуално изплащане на компенсация? — Въпросът дойде от ляво на маршала, от брайдъмейните. Насочен бе към ковчежника и видях как няколко християни се размърдаха и настръхнаха. Враждебността им бе очевидна.

— Не — стегнато отговори ковчежникът. — Как изобщо би изплатил компенсацията този нещастник? Няма семейство, което да гарантира за него и очевидно тъне в нищета. До края на живота си не ще успее да изплати сумата, съответстваща на загубата на манастира.

— А няма ли да е уместно да простите престъплението на просяка? Нали това проповядвате — опрощение на греховете?

Ковчежникът гневно изгледа брайдъмейна.

— Нашата света Библия ни учи, че този, който опрощава престъпление, сам върши такова — каза той. Видях църковните лица да кимат одобрително, напълно доволни от отговора. Никой не ми зададе въпрос — думата на беглеца нямаше никаква тежест срещу тази на висш монах, особено пък със статут на ковчежник. И по църковния закон, и по закона на брайдъмейните, стойността на показанията зависи от ранга на съответната страна, затова каквото и да кажех, нямаше да бъде взето под внимание. От мое име можеше да говори човек, равен на или по-висш от ковчежника, а никой не изпитваше особено желание да се застъпи за мен. Както знаех от самото начало, въпросът не бе дали съм виновен или невинен, а каква точно ще бъде присъдата ми.

— Постановявам обвиняемия за виновен в кражба на църковна собственост — без колебание обяви маршалът, — и нареждам да го застигне наказанието, назовано от ищеца. — Понечи да стане, очевидно нетърпелив да приключи с делата за деня и да се прибере за вечеря.

— Един правен въпрос… — намеси се тих глас. Окайд, бих го разпознал навсякъде. Говореше на маршала и като всички останали, напълно ме игнорираше.

Маршалът намусено се върна на мястото си и зачака какво ще каже Окайд.

— Ищецът твърди, че обвиняемият е чужденец и няма семейство или роднини по тези земи, следователно няма как да компенсира или възстанови откраднатото. Същото би следвало да важи и за присъдата на съда, сиреч на престъплението на човек без семейство или роднини, които да го научат на добро и лошо, трябва — при дадените обстоятелства — да се гледа като на деяние, извършено поради незнание. В такъв случай престъплението е синад о муир и следва да бъде наказано като такова.

Нямах представа за какво говори Окайд. Брат Марианус обаче определено го разбра, защото предпазливо започна:

— Младежът е виновен за сериозна кражба. Престъплението му е извършено срещу манастира „Св. Киеран“ и манастирът има право да изпълни присъдата.

— Ако манастирът е ощетената страна — спокойно отговори Окайд, — значи наказанието трябва да се извърши в съответствие с монашеския закон, нали? Няма ли тогава да е по-уместно да позволите на своя Бог да реши съдбата на този млад мъж? Нали по точно този начин светците ви доказват вярата си в него?

Ковчежникът определено се подразни. Последва кратко мълчание, докато измисли какво да отговори, а през това време се намеси маршалът, който пък започваше да се отегчава от проточилите се дебати.

— Отсъждам провинилия се на синад о муир. Присъдата му ще бъде изпълнена на най-близкия бряг.

Реших, че ще ме удавят като пале, с привързан за врата камък. Но когато на следващия ден ме отведоха при изкараната на брега лодка, тя ми се стори твърде малка, за да се поберем аз и човекът, който ще ме изхвърли зад борда. Беше малко по-голяма от кошница; корпусът й бе направен от леки върбови клонки, привързани с ремъци и покрити със съшити парчета биволска кожа. Лодката, ако паянтовото корито изобщо можеше да се нарече така, бе в окаяно състояние. Шевовете на няколко места бяха скъсани, кожата — напукана и съдрана, а ремъците толкова разхлабени, че цялата конструкция се бе кипнала на една страна. Собственикът й трябва да я бе зарязал на брега като абсолютно негодна да бъде пусната по вода и точно заради това, осъзнах, че я бяха подбрали.

— Ще трябва да изчакаме вятъра — каза по-старият от манастирските слуги, които ме ескортираха до тук. — Според местните следобед духал по няколко часа. Достатъчно да те изпратим на последното ти пътешествие.

Слугата се наслаждаваше на ролята си. През половиндневното ни пътуване до брега не изтърва нито една възможност да ме унизи, като от време на време ме спъваше, после, докато още се мъчех да стана на крака, с все сила дръпваше въжето. Нито абат Айдан, нито ковчежникът решиха, че си струва да присъстват на изпълнението на присъдата ми. Бяха изпратили слугите да свършат тази работа, присъстваше и дребен служител на съда, който щеше да докладва за изпълнението на наказанието. Освен тях имаше само шепа любопитни зяпачи, повечето деца и старци от местното рибарско село. Един от старците прехвърляше шепа дребни пари от едната си изкривена ръка в другата, а устните му мърдаха, докато отново и отново ги броеше. Предположих, че е бившият собственик на паянтовата лодка, която, също като мен, бе обречена.

— От селото до „Св. Киеран“ ли си? — попитах по-стария слуга.

— Какво ти влиза в работата? — изръмжа той.

— Мислех, че може би познаваш Бладнак кожаря.

— И какво, ако го познавам? Ако си мислиш, че ще се появи по някакво пратено от небето чудо и ще зашие лодката, преди да отплаваш в нея, значи си по-голям оптимист от Маелдуин, когато е отплавал за Благословените острови. На сакатия Бладнак наистина ще му трябва чудо, за да долети навреме. — Изсмя се горчиво старият слуга. — Не му стигаха всичките страдания, а на всичкото отгоре изгуби и дъщеря си.

— Как така я изгуби?

Слугата ме погледна с много омраза.

— Да не си мислиш, че съседите не са забелязали какви ги вършиш? Орлейт забременя, заради теб, и имаше усложнения. Накрая трябваше да отиде да се лекува в манастира, но и в лечебницата не можаха да й помогнат. И тя, и бебето умряха. Брат Кайнек каза, че не може нищо да се направи.

Пригади ми се. Сега разбрах откъде идва злобата на слугата към мен. Нямаше смисъл да протестирам, че може и да не съм бащата на детето.

— Съжалявам — казах тихо.

— Ще съжаляваш още повече, когато вятърът те обърне. Надявам се да умреш в морето толкова бавно, че да ти се прииска да са те удавили; а ако раздрънканата ти лодка все пак доплува до някой бряг, дано попаднеш в ръцете на диваци. — След което ме изрита толкова силно, че изгубих равновесие и тежко се стоварих на пясъка.

Сега знаех какво се е случило с Ардал. Открили са го след корабокрушението в лодка на брега. Племената край Кейрпри са предположили, че е престъпник, пуснат по море за наказание. Достигне ли такъв човек случайно суша, откривателят му получава пълни права над него и може да го убие или да го пороби. Това и значеше фудир синад о муир — изхвърлен от вълните човешки плавей, осъден на вечно робство.

Както и се очакваше, в ранния следобед вятърът промени посоката си и задуха силно откъм запад, към океана. Двамата манастирски слуги се надигнаха, с лекота подхванаха очуканата малка лодка и я пуснаха на вълните. Единият остана да я придържа; другият се върна и изригвайки ме силно в ребрата, ми нареди да се замъкна до водата и да вляза в лодката. Тя се поклащаше и се въртеше обезпокояващо; през кожата започна да се просмуква вода и след секунди на дъното вече имаше няколко сантиметра. По-старият слуга, който подочух, че се казва Джарлат, се наведе да пререже кожените каиши на китките ми и ми тикна едно гребло.

— Надявам се Господ да не прояви към теб повече милост, отколкото към Орлейт. Аз лично така ще тласна лодката ти, че се надявам да те отнесе направо в ада. Определено няма да можеш да догребеш обратно срещу вятъра, а след няколко часа вълните ще са толкова високи, че ще потопят лодката ти, ако дотогава вече не се е обърнала. Мисли за това и страдай!

Тъкмо щеше да отблъсне лодката в дълбокото, когато му извикаха да спре. Беше служителят, изпратен да докладва за изпълнението на присъдата ми.

— Законът позволява само едно гребло, не и платна или кормило, за да не можеш да догребеш до брега и да зависиш само от вятъра, който Господ ти изпрати — каза той, когато изгази до нас. — Но законът позволява и една торба храна… Дръж…

Подаде ми износена кожена чанта с рядка овесена каша и ядки, омесени във вода. Познах любимата храна на Окайд, познах и кожената торба — беше същата, която взех при бягството си от манастира. Стара, покрита с мръсотия и опърпана, бях я поправял много пъти, защото оригиналната кожа излезе достатъчно здрава да издържи новите бодове. Притиснах чантата към гърдите си и когато той й другарят му започнаха да отблъскват малката черупка към дълбокото, пръстите ми се плъзнаха по дебелите шевове. Напипах твърдите издутини на камъните, които бях откраднал от „Св. Киеран“. Висенето в работилницата на Бладнак не бе отишло нахалост. Бях се научил да режа и припокривам кожата толкова чисто, че шевовете да не се виждат, и тъкмо там бях скрил плячката си. Сега със закъснение разбрах, че Окайд през цялото време е знаел за скрития ми товар.

Джарлат бе решил да не стъпя повече на твърда земя, че продължи да гази напред много, след като другарят му се беше върнал. Вълните вече го покриваха до гърдите, а по-големите заплашваха да го залеят целия. Тласна за последен път лодката и вятърът бързо ме отнесе в открито море. Все още стиснал чантата, се приплъзнах и седнах на дъното на лодката, за да я направя по-стабилна. Нямаше смисъл да поглеждам назад. Човекът, който ми беше помогнал, не бе там. Знаех, че без намесата на Окайд при разглеждането на делото ми щях да свърша като нещастния крадец на овце от „Св. Киеран“, на бесилка пред манастирската порта. Щеше ми се някак да благодаря на Окайд за всичко, което направи за мен, от онова първо утро при потока. Едва ли бих намерил подходящи думи. Окайд си остана енигма. Не проникнах в съкровените му мисли, нито научих защо е избрал да бъде брайдъмейн или кое го крепеше по тежкия му път. Той така и не излезе от черупката си. Боговете му бяха различни от моите и никога не ги бе обсъждал с мен, знаех само, че са древни и велики. Скритата зад загадките им мъдрост го бе направила умен и практичен, и го бе надарила със забележителна прозорливост за човешката природа. Ако беше староверец, щях да го взема за Один, само че без тъмната, жестока страна. Мълчаливият ми дан към него, докато вълните ме отнасяха в морето, бе да призная, че ако има човек, на когото искам да приличам, това е Окайд.

В началото с все сила стисках стените на малката лодка, която залиташе и лудо се въртеше по вълните, после се наклони на една страна и увисна под остър ъгъл, сякаш всеки миг щеше да се преобърне и да ме изхвърли в морето. При всяко завъртане изпъвах крака и се опитвах да противостоя на внезапното движение. Скоро обаче разбрах, че е по-добре да се отпусна и да оставя лодката да приеме обичайната си форма и да заплава по вълните. Повече ме притесняваше постоянно прииждащата вода. Просмукваше се през пукнатините и процепите в кожата и с всяка нахлула вълна. Ако не направех нещо, лодката щеше да се напълни и да потъне.

Изпих на един дъх кашата и използвайки празната кожена торба за черпак, започнах да изгребвам водата обратно в морето. Действието, повторено отново и отново, до безкрайност, отвлече съзнанието ми от страха, че ще се преобърна и ще умра. Хванах се, че мисля за моя събрат фудир синад о муир Ардал. Колкото повече мислех за него и бях убеден, че приличаше на Торвал Ловеца, толкова по-сигурен бях, че е бил той. Ако е така, си мислех, докато внимателно изхвърлях поредния мях вода обратно в морето, значи Торвал е преплавал целия океан от Винландия в малка лодка и със седмици е бил подхвърлян от вятъра и теченията. Нечовешкото изпитание трябва да бе изтрило паметта му; не помнеше кой е, нито ме позна, но бе оцелял. Торвал бе преживял кошмара, значи можех да го направя и аз.

Невъзможно бе да преценя кога залезе слънцето. Небето беше покрито толкова плътно с облаци, че светлината просто избледня. Вече не различавах брега откъм кърмата. Хоризонтът ми се сведе до малък кръг черно, бурно море, по което пробягваха белите отблясъци на гребените на вълните. Продължих да изгребвам водата, ръцете ме боляха, тясната ми роба залепна за гърба. Ближех пръските по лицето си, а с тях започнах да усещам и жажда.

Трябва да е било почти полунощ, когато облаците започнаха да се разнасят и се появиха първите звезди. Вече бях така изтощен, че почти не забелязах, че вълните са спаднали и се удрят по-рядко в лодката. Неусетно зарязах торбата и се отпуснах, но после надигналата се от течовете вода ме принуди да се захвана пак за работа.

В кратките почивки си мислех за всички свръхестествени съвпадения в живота ми. Откривах мотив, от самия миг, в който майка ми ме отпрати още невръстно дете. Многократно в живота ми се появяваха хора, надарени със свръхестествени качества — приемната ми майка Гудрид можеше да вижда дрогари и привидения; Транд владееше магиите на галдрастафира; на Бродир се бе явило същото видение за гарваните на Один, Окайд бе говорил за мистичната си връзка с древните ирландски друиди; а я имаше и кратката среща с шамана в онази гора във Винландия. Колкото повече мислех за тези съвпадения, толкова повече се успокоявах. Животът ми до този момент бе така странен, до такава степен различен от монотонното живуркане на околните, че в него трябваше да има скрита цел. Всемирния отец, заключих, не ме е превел през толкова много изпитания, само за да ме остави да се удавя в студените, сиви води край Ирландия. Има други планове за мен. Защо иначе да ми показва толкова много чудеса и ми позволи да науча толкова много? Седнал сред водата, плискаща се на дъното на лодката, се опитвах да отгатна какви точно ще са плановете му.

Размишлявах върху миналото си и едва забелязах, че вятърът е утихнал. Над водата се спусна тишина, вече едва усещах вълнението. В малката лодка, която вече не се движеше, а само леко се поклащаше на вълните, сякаш висях на повърхността на морето, обграден от тъмнината на небето и мастиленочерните дълбини под мен. Започна да ми се струва, че напускам тялото си, че духът ми се понася. От изтощение, слънчасване или по волята на Один, изпаднах в подобно на транс вцепенение.

После нечия ръка ме сграбчи за рамото и разруши магията.

— Късмет! — каза гласът. Надигнах глава и видях брадясало викингско лице.

Беше посред бял ден, лодката ми опираше в малък боен кораб. Един моряк се пресягаше да ме издърпа на борда.

— Я виж ти, подарък от самия Ньорд.

— Много жалък подарък, бих казал — отбеляза другарят му, докато помагаше да ме извлекат, все още стиснал чантата си, на борда. След това презрително нанесе на лодката такъв ритник, че малката лодка подскочи и потъна.

— Нека Один Фарматир, Богът на товарите, те възнагради — успях да избъбря.

— Е, поне говори свястно — каза трети глас.

Спасителите ми бяха диваци или поне така биха ги назовали монасите от „Св. Киеран“, макар моята дума да бе различна — бяха викинги, пътуващи към дома след сезон на брега както впоследствие щях да науча, Бретан. Имали късмет, хванали неподготвени и ограбили два малки манастира, след което търгували с вино и грънци по малките пристанища още по на юг. Сега пътуваха на север. Малко след изгрев-слънце нощната вахта забелязал на леките вълни да се появява и отново да изчезва малка черна точка. Догребали да проверят; седял съм толкова неподвижно, че в началото ме помислили за мъртъв.

Викингите смятат, че да спасиш някого в морето, носи късмет както за спасителя, така и за спасения и ме посрещнаха радушно. Треперех от студ, затова ме увиха в едно свободно моряшко наметало и ми дадоха сушена китова мас, обичайното при дълго излагане на студ и влага. След като се съвзех, ме разпитаха кой съм. Имах много за разказване и това ми спечели популярност. Викингите обожават добрите разкази. Разказвах моите отново и отново и с всяко повторение ставах все по-добър и все по-изкусно подреждах разказа си. Накратко започнах да разбирам колко удовлетворяващо е да си разказвач на саги, особено когато срещнеш възприемчива публика. Научих, че само шепа викинги оцелели след великата битка при Клонтарф. Няколко пъти спасителите ми ме молеха да опиша хода й, къде точно се е биел всеки, как е бил облечен, кои оръжия са се оказали най-добри, кой какво и на кого е казал и дали еди-кой си е умрял с чест. И винаги, когато стигнех до мястото, когато Бродир от Ман нападна от засада върховния крал и го посече, макар да знаеше, че ще заплати за това с живота си, слушателите ми се умълчаваха и най-често посрещаха края на разказа ми с одобрителна въздишка.

Докато разказвах историята за поне двадесети път, ми хрумна, че това може да е било намерението на Один — да бъда честен летописец на старата вяра и на истината за ширналия се свят на викингите. Защо иначе Окайд да ми казва, че в думите се крие повече сила, отколкото в оръжията? Или Сенесак в „Св. Киеран“ да ме насърчава да чета римски и гръцки букви и да пиша с молив и стило? Или Тиркир да ми показва как да режа руни? Или всички те бяха Один в многото му превъплъщения, всяко от които ме подготвяше за по-нататъшния ми път?

Ако е бил Один, значи този ръкопис доказва, че съм оправдал доверието му. А по-нататък ще опиша как в следващия етап от живота си пътувах още по-надалеч и взех участие в още по-забележителни събития.