Тим Северин
Синът на Один (19) (Сага за героите на Севера)

Глава седемнадесета

До ден-днешен гледам на времето, което прекарах в манастира, огромна благодарност и неподправена омраза и не знам дали да благодаря или прокълна тамошните си учители. Прекарах сред тях повече от две години, без да подозирам каква огромна привилегия е даденият ми достъп до знания. Съществуванието ми се струваше безсмислено и ограничено, и често в отчаянието си изпитвах страх, че Один ме е изоставил. Поглеждайки назад, осъзнавам, че страданията ми са били само бледо подобие на това, което Всемирния отец е претърпял. Бе пожертвал окото си, за да отпие от извора на мъдростта на Мимир и бе висял в адски мъки от Дървото на живота, за да научи тайната на руните. Аз трябваше да понеса само самотата, отчаянието, студа и глада, и безкрайното повторение на догмата. Манастира „Св. Киеран“ напуснах със знания, до които ежедневно прибягвах през остатъка от живота си.

Естествено това стана напълно случайно. В манастира отидох като роб, не човешко същество, и бъдещето ми бе мрачно като сивия есенен ден, в който пристигнах. Бях вноска за погасяване на дълг и единствената ми стойност се съдържаше в ръчния труд, с който щях да намаля неизплатените дългове. Затова и ме зачислиха като момче за всичко при каменоделците, с които и щях да остана, да мъкна и режа камъни, да точа длета и да опъвам макари и въжета, докато остарея и стана прекалено слаб за подобни прости задачи. Но боговете ми бяха предопределили различна съдба.

Манастирът е построен на върха на едно било от източната страна на бавна река, най-голямата в Ирландия. Също както домът на Донакад не бе дворец в обичайния смисъл на думата, и „Св. Киеран“ не представляваше внушителна сграда, а пръснати по хълма каменни параклиси, с разхвърляни помежду им скромни постройки, които приютяваха монасите, книгите и работилниците. Всичко това бе обградено от пръстен вал, който монасите наричат валум. Манастирът може да бе скромен — малки стаи, ниски врати, прости килии, но амбиции му бяха епохални. В „Св. Киеран“ срещнах монаси, които бяха пътували из кралските дворове на Европа и проповядвали пред крале и принцове. Други задълбочено бяха запознати с древната мъдрост. Имаше художници и опитни занаятчии и наистина превъзходни поети, много бяха искрени сейли де, слуги Божии, както се наричаха. Неизбежно обаче сред тях имаше и глупаци, лицемери и садисти, които носеха същото расо.

Абат по мое време беше Айдан. Висок, оплешивяващ и безцветен мъж, с избелели сини очи и венец къдрава руса коса, изглеждаше така, сякаш са източили кръвта му. Прекарал бе целия си съзнателен живот в манастира, в който постъпил още като дете. Дори се говореше, че бил синът на предишния абат, въпреки че бе минал повече от век, откакто на монасите са позволявали да се женят. За пред света съблюдаваха строго безбрачие, но все още имаше такива, които поддържаха редовни връзки с жените от разрасналото се покрай светата обител село. Каквито и да бяха корените му, абат Айдан бе студен като риба и консервативен, но амбициозен. Ръководеше манастира по наследените от предците си непоклатими правила и странеше от нововъведенията. Предполагам сам би определил силата си в преклонението пред дългосрочните интереси и оцеляването на братството. Възнамеряваше да остави манастира по-силен и с осигурено бъдеще, и ако сухар като него изобщо осъзнаваше колко крехко и преходно е човешкото съществувание, то го правеше единствено и само за да съсредоточи енергията си върху по-трайните материални основи. Затова и абат Айдан бе насочил цялото си старание за увеличаване репутацията на манастира, надграждайки по-скоро материалните чудеса, а не светостта му.

Беше вманиачен на тема икономии. Брат Марианус, ковчежникът, се срещаше с абата по-често от всеки друг монах и се предполагаше да му дава почти всекидневен отчет на дължимите на манастира пари, данъците, настоящата стойност на притежаваното и разходите по управлението. Самият абат Айдан не бе алчен. Интересуваше го само престижът на „Св. Киеран“ и знаеше, че за нарастването му е необходим постоянен паричен приход. Жестока разправа чакаше всеки, застрашил този доход. В годината, преди да се озова в манастира, хванали кражба на манастирски овце. Виновникът бил публично обесен пред самата света обител. Още по-голямо раздвижване имало през втората година на управлението на абата. Млад послушник избягал с няколко не особено ценни предмета — два метални съда от олтара и няколко страници от незавършен ръкопис от скриптория. Младежът изчезнал в нощта и успял да стигне чак до земите на туата си. Абат Айдан отгатнал за къде се е отправил и изпратил подире му потеря, чиито заповеди били да възстановят откраднатото и да доведат под стража провинилия се. Една от първите истории, които чух след пристигането си в „Св. Киеран“ — разказана ми с възмутен шепот, — бе как довели младия монах на дълго въже, с оковани ръце и разкървавен от камшици гръб. Другите монаси очаквали да му бъде наложено строго покаяние и останали озадачени, когато след само една нощ престой в манастира младежът бил отведен незнайно къде отвъд реката. След около месец до монасите стигнал слухът, че е оставен да умре от глад в една дълбока яма. Очевидно би било светотатство да се пролее кръвта на човек, на когото предстои да посвети живота си на Църквата, затова абатът възкресил този рядко използван метод на екзекуция.

Вещото финансово управление на абата носеше невероятна печалба. „Св. Киеран“ отдавна бе известен със скриптория си, чиито ръкописи с изящни илюстрации бяха прочути в цяла Ирландия, но сега за възхвалата на манастира и на Господ бяха впрегнати и много други умения. Абат Айдан окуражаваше обработката на скъпоценни камъни, емайл и стъкло. Много от хората, които изработваха ювелирите му бяха монаси. Създаваха предмети с изключителна красота по технологии, почерпени от древните текстове или научени в чужди страни. Често обменяха идеи със занаятчиите, които прииждаха в манастира, привлечени от репутацията му на щедър покровител на изкуствата.

Назначиха ме да работя при един от тези майстори, каменоделеца Сер Кредин. Сер Кредин имаше изненадващо крехък вид за човек, прекарал живота си в обработка на огромни каменни блокове с чук и длето. Бе от един далечен район на югоизток, където камъните от само себе си се трошат на кубове и плочи, и туатът му от незапомнени времена бе раждал каменоделци. „И последният глупак, казваше, може да раздроби каменен блок със сила, нужно е умение и въображение да видиш «формата» му и да знаеш как да я извлечеш от него. Това вече е дарба от Бога.“ Когато за първи път чух тази забележка, помислих, че благодари за уменията си на Белия Христос.

Абат Айдан го бе натоварил да изработи внушителен нов каменен кръст за манастира. Основата трябваше да представя сцени от Новия завет, а по дръжката да бъдат гравирани най-прочутите чудеса на св. Киеран. Монасите бяха дали на скулптора груби скици — възкресението на Белия Христос от гроба, разбира се, и дивата мечка, която в уста донесла клонки за първата колиба на св. Киеран — и следяха картините да бъдат правилно прехвърлени върху камъка. Оттам нататък обаче монасите бяха почти безсилни и всичко зависеше от опитните ръце на Сер Кредин. Само един майстор каменоделец знае какво ще се получи от всеки каменен блок и владее финото изкуство да насочва и обучава окото на зрителя. И разбира се, нанесеш ли удар с длетото, връщане назад няма, не можеш да изтриеш направеното, да започнеш наново и да изличиш мига.

Когато ме зачислиха към групата му, Сер Кредин вече почти привършваше масивната правоъгълна основа. Отнела му бе пет месеца усилен труд. Отпред, увит в саван, Христос се издигаше от ковчега си под погледа на двама войници с шлемове; на задната страна Петър и Христос ловяха човешките души с рибарска мрежа. Двата по-малки крайни панела бяха прости фасетки, издялани от главния помощник на Сер Кредин; самият майстор вече работеше по голямата вертикална дръжка. Беше от твърд гранит, донесен със сал по реката и с мъка извлачен по хълма към работилницата. Когато пристигнах, камъкът лежеше на една страна под навес. Повдигнали го бяха на дървени блокчета, за да бъде на удобна височина на Сер Кредин. Първата ми задача бе да събирам каменните отломки от калта и по здрач да закривам полузавършената работа със слама срещу студа. По принуда изпълнявах и ролята на нощен пазач, тъй като не ми дадоха легло и спях свит върху балите слама. Преди закуска се нареждах при останалите слуги и просяците, които идваха в кухните за мляко и овесена каша. Закусвах клекнал при огромния каменен блок, който бързо се превърна в център на моето робско съществувание. След няколко дни събиране на отломки ме „повишиха“ да забърсвам камъка всеки път, когато мълчаливият майстор — Сер Кредин — никога не коментираше хода на работата си и лицето му бе лишено от всякакво изражение дори и когато оглеждаше творбата си или правеше почивка.

След месец вече острех длетата на Сер Кредин и отговарях за метлата, а майсторът дори ми позволи да нанеса няколко удара по съвсем грубата работа, където нямаше и най-малка вероятност да напакостя с нещо. Въпреки обездвижената си лява ръка открих, че съм достатъчно сръчен и мога да издялам истинска фасетка. Открих и че подобно на много майстори, под неприветливата си външност Сер Кредин е добър и изключително наблюдателен човек. Забелязал бе, че съм по-любознателен от останалите и при възможност обикалям и изучавам манастира, и разглеждам поучителните релефи по каменните кръстове. Верен на себе си Сер не каза нищо. В крайна сметка беше майстор, а аз прост работник.

Късно една вечер, когато основата на дръжката на кръста бе приключена, прилежно изгладена и разграфена в ъглите, готова да бъде поставена в гнездото й на пиедестала, Сер Кредин изряза двадесетина странни резки. Изчака работниците да си тръгнат и сигурно с мисълта, че никой не го гледа, вдигна длетото и издяла чертите през един от ъглите. Направи ги толкова фино, че едва се виждаха, а и след като дръжката влезеше в гнездото, щяха да останат погребани. Ако не го бях забелязал случайно да се навежда над камъка с финото длето в ръка, нямаше да знам къде да ги търся. Когато си тръгна, приближих камъка и опитах да отгатна предназначението им. Определено не бяха поръчани от абата и монасите. В началото ги взех за руни, но пък бяха много по-прости от руните, които познавах — просто черти, някои дълги, други къси, групирани по няколко или наклонени настрани. Издялани бяха така, че едни оставаха от предната страна на разграфения камък, други на съседната страна, а трети пресичаха и двете. Бях напълно озадачен. След известно време се зачудих дали не ми се губи някоя скрита подробност. Прокарах пръсти по резките, но смисълът им все така ми губеше. Взех парче плат и въглен от пепелта на разпаления за обяда огън и с въглена прехвърлих върху плата символите. Изпънах парцала на земята и тъкмо се готвех да коленича и да го разгледам, осъзнах, че някой ме гледа. На вратата на една от монашеските колиби стоеше Сер Кредин. Вместо да се прибере в килията си както обикновено правеше, бе дошъл да види отново работата си.

— Какво правиш? — попита строго и тръгна към мен. Никога не го бях виждал така ядосан. Скочих на крака, но бе твърде късно да скрия овъгленото парче плат.

— Опитвах да разчета резките по дръжката на кръста — изпелтечих. Усещах, че лицето ми пламти.

— Как така да „разчетеш“ — изръмжа майсторът.

— Реших, че са руни — признах.

Сер Кредин ме изгледа изненадан и изпълнен със съмнение.

— Знаеш да четеш руни? — попита той. Кимнах. — Ела с мен — лаконично рече Сер Кредин и бързо прекоси хълма до мястото, където бяха погребани монаси и някои умрели по време на поклонението си в светото място пилигрими. Хълмът бе осеян с паметни плочи. Само че Сер Кредин не се интересуваше от сетния пристан на монасите. Пристъпи пред нисък, плосък камък, побит дълбоко в земята. Горната му страна бе покрита с издялани символи.

— Какво пише тук? — попита той. Дори не се замислих. Надписът бе прост и който и да го бе направил, бе използвал опростена форма на фударка.

— В памет на Ингалд — отговорих и се осмелих да изкажа и мнение. — Сигурно е бил викинг или гал, умрял по време на посещението си в манастира.

— На повечето викинги, посетили това място, не са издигали паметни плочи — отново изръмжа майсторът. — Идвали са с корабите си по реката, за да грабят и обикновено са изгаряли целия манастир до основите. Без каменната му част, разбира се.

Без да отговарям, зачаках каква ще бъде следващата стъпка на господаря ми. Във властта на Сер Кредин бе да ме накаже жестоко. Прост роб, при това езичник, докоснал се до скъпоценния кръст на абата заслужаваше бичуване.

— Откъде си се научил да четеш руни? — попита Сер Кредин.

— В Исландия, а преди това в Гренландия и на едно място, наречено Винландия — отговорих. — Имах добри учители и научих някои разновидности, стари и нови.

— Значи имам помощник, който може да чете и пише, пък било и по свой си начин — каза учуден майсторът. Обяснението ми като че го задоволи.

Върнахме се при мястото, където огромната дръжка на кръста лежеше на скелето. Сер Кредин взе въглена, който бях използвал, изнамери парче плоско дърво и заглади единия му край с длетото си.

— Знам няколко руни и често съм се чудил дали има връзка между тях и моето писмо. Само че досега не съм имал възможност да ги сравня. — Направи няколко драски по ръба. — Сега ти — подаде ми дъсчицата и въглена. — Това са буквите, с които аз и предците ми си служим от поколения. Ти напиши своите букви, фударка или както там им казваш.

Над знаците надрасках буквите, на които ме научи преди толкова много години Тиркир. Още докато ги пишех, видях, че няма никаква прилика с писмото на майстора. Моите руни бяха с по-сложна форма, под ъгъл, а понякога и затворени вътре в себе си. Бяха и повече на брой от знаците на Сер Кредин.

Подадох му дъсчицата. Той поклати глава.

— Сам Огмий не би го разчел — каза.

— Огмий? — Не бях чувал името преди.

— Казват му и Медноустия или Слънцеликия, зависи с кого говориш. Научил е хората да пишат. Затова наричаме писмото си огам.

— Според моите учители тайната на писмото открил Один, което може би обяснява разликите в двете системи — осмелих се да предположа аз. — Два бога, две писмена. — Разговорът ни ми вдъхна смелост. — Какво точно написа на дръжката на кръста? — попитах аз.

— Името си и имената на баща ми и дядо ми. Открай време е обичай в семейството. Дяламе сцените, които ни наложат хора като абат Айдан, гордеем се с работата си и я вършим добре. Но накрая винаги се прекланяме пред миналото и тези, които са ни дарили с дарбата и които ще ни я отнемат, ако не им отдадем нужното уважение. Затова оставяме знака си, както ни е учил Огмий. Ще му направя и малко приношение под дръжката в деня, в който този кръст бъде поставен на пиедестала му.

Сер Кредин с нищо не издаде какво бе решил вечерта, когато узна, че мога да чета и пиша. Три дни по-късно ме извикаха при брат Сенесак. Познавах го по физиономия и знаех каква добра репутация имаше сред монасите. Беше сърдечен, енергичен мъж, може би на петдесет. Често го виждах да крачи, червендалест и с изражение, излъчващо спокойна целенасоченост, из манастира. Знаех, че отговаря за обучението на младите монаси и се ползва с популярност сред тях заради добродушния си нрав и очевидната си загриженост за благосъстоянието им.

— Влез — повика ме Сенесак, когато нервно се заковах на прага на малката му килия. Живееше в кирпичена колиба, обзаведена с маса, стол и сламеник. — Нашият майстор ми каза, че можеш да четеш и пишеш, и че си будно момче. — Погледна ме проницателно, отбелязвайки раздърпаната ми риза и следите от окови по китките ми. — Казва и че си трудолюбив и сръчен, и че след време можеш да бъдеш ценно попълнение за манастира. Какво мислиш?

Толкова бях изненадан, че не се сетих какво да отговоря.

— При нас постъпват не само синовете на заможните — продължи Сенесак. — Всъщност по традиция окуражаваме талантливите младежи. Със своите умения те често допринасят за манастира повече от материалните блага, които носят по-богатите ни послушници.

— Благодарен съм за загрижеността ви и на Сер Кредин, за добрите думи — отговорих, опитвайки се да спечеля поне миг да подредя мислите си. — Не съм си представял, че животът ми ще протече така. Но първото ми опасение е, че не съм достоен да отдам живота си в служба на Господ.

— Малцина новопостъпили са напълно сигурни в призванието си от мига на пристигането си тук, а и да са, аз лично имам едно наум за тях — отговори меко той. — Както и да е, смиреността е едно добро начало. А и никой не очаква да станеш веднага монах. Ще започнеш като послушник и като толкова много твои предшественици, под мое наблюдение ще изучиш почините на братството.

Беше предложение, което никой роб не би отхвърлил. Нямаше кой да плати откуп за мен, бях далеч от родните места и допреди миг, без никакво бъдеще. Отведнъж ми се предлагаше нова идентичност, дом и сигурно бъдеще.

— Вече обсъдих случая ти с абата — продължи Сенесак, — и въпреки че той не е особено ентусиазиран, се съгласи, че трябва да ти дам възможност да докажеш на какво си способен. Думите му обаче бяха, че може да намериш службата на Господ за по-тежка от робството при един каменоделец.

Хрумна ми, че може би Один най-после е отворил очи за бедата ми и ми изпраща тази внезапна възможност.

— Разбира се, че с радост ще постъпя в манастира, на място по ваше усмотрение.

— Отлично. Сер Кредин каза, че името ти е Торгилс или Торгайс. Звучи твърде езическо. По-добре да си избереш ново, християнско име. Някакви предложения?

Замислих се малко, преди да отговоря, после — тихо отдавайки дан на Один Измамника — казах:

— Бих желал, ако може, да приема името Тангбранд. Така се е казвал първият мисионер, отнесъл учението на Белия Христос в Исландия, откъдето са родителите ми.

— Добре, нямаме друг монах с такова име. Значи от тук насетне ще бъдеш Тангбранд и ще се постараем да не посрамиш кръстника си. Може би някой ден ще се върнеш да проповядваш в Исландия.

— Да, господарю — смотолевих.

— Да, братко, не господарю. А и тук не казваме Белия Христос, само Христос или Исус Христос, нашият господар и спасител — отговори той, толкова искрено, че се почувствах леко засрамен. Надявах се никога да не открие колко катастрофално се бе провалил Тангбранд в битката със старата вяра.

Както и бе предупредил абата, физически животът на послушник в „Св. Киеран“ не се различаваше особено от дните ми при Сер Кредин. Задачите, които бях изпълнявал като роб, прозираха и в новите ми задължения. Вместо да премитам каменните отломки, метях килиите на монасите и изхвърлях помията. Вместо чука и длетото, сега стисках мотика и с часове блъсках приведен над каменистата почва по манастирските ниви. Дори дрехите ми бяха почти същите: преди носех широка туника от евтин плат, привързана с връв през кръста. Сега имах малко по-хубава туника от неизбелен памук с въжен колан, и сиво вълнено наметало с качулка; преди ходех бос, сега носех сандали. Основната промяна — към по-лошо бе дисциплината. Като роб от мен се очакваше да ставам призори и работя по цял ден, ако изкарам късмет с почивка за обяд, след което се свивах за добре заслужен сън, за да събера сили за следващия ден. Един монах, открих, почива много по-малко. Той става по тъмно, за да каже молитвите си, работи на полето или в скриптория, повтаря молитви през точни интервали от време и често си ляга по-изтощен и от роб. Дори храната не му носи кой знае каква утеха. На един роб върви да бъде недохранен, но и монасите ядяха съвсем малко по-добра, проста храна и често постеха. Сряда и петък в „Св. Киеран“ бяха дни за пост и по-младите сред нас по възможност си издействахме двойни порции в четвъртък.

Всичко това обаче бе почти без значение. Благоволението на Сенесак отвори пред мен вратата към знанието и веднъж престъпил прага, се изгубих очарован в този непознат за мен свят. Като роб ми признаваха само ума на роб и ме учеха на неща, които се отнасяха за работата ми — как се лъскат тенджери с пясък, как се рине торф, как да оправя изкривената дръжка на плуг, като я накисна в топла вода. Сега ме учеха на невероятно много и всевъзможни неща. Започнахме, разбира се, с римските букви. Сенесак ми даде книга с упражнения и малък дървен калъф с две восъчни плочи, на които написа буквите с метално стило. Мисля, че дори той се впечатли от това, че научих цялата азбука само за три дни, и че до края на седмицата вече пишех смислени и относително безгрешни цели изречения. Може в мозъка ми да имаше механизъм, вече добре развит от руните — познанията за които държах в тайна — и той просто да се бе отпуснал от бездействие. Сега му трябваше само стимул и практика. Съучениците и учителите ми скоро започнаха да гледат на мен като на дете чудо. Може би за това мое умение спомогна и комбинацията от викингска и ирландска кръв, все народи, които силно ценят ритъма на езика. След по-малко от шест месеца вече четях и пишех на църковен латински и почти свободно си служех с френски, който изучавах от един брат, живял няколко години в Галия. И немският и езикът на англичаните ми представляваха малка трудност, тъй като бяха сравнително близки по произношение и речник до собствения ми език. След две години вече четях и гръцки.

Талантът ми запазваше благоволението на абат Айдан. Имах чувството, че само чака да кривна от правия път и да се опозоря, но дори той трябваше да признае, че съм звездата на манастира в основното изпитание за паметта — изучаването на псалтира със своите сто и петдесет псалма, с които се молехме и пеехме при богослужение. Обикновено на един монах му трябват години, за да научи елия псалтир наизуст, а повечето от монасите по онова време знаеха само най-известните и често повтаряни псалми. Изненадващо и за самия мен, открих, че само веднъж като чуех нещо, го запомнях дума по дума; скоро пеех куплетите, ред по ред, докато повечето ми съученици завалваха думите или се присъединяваха само на припева. Някой обаче отбеляза, че това понамирисва на работа на дявола, защото, макар и да знаех думите, пеенето ми бе фалшиво, и дразнеше и обиждаше слуха.

Познанието на латинското писмо значеше, че вече мога да попивам всякаква информация от книгите. В началото ми бе трудно да получа достъп до библиотеката на манастира, защото брат Ейлби, библиотекаря, вярваше, че книгите са по-ценни от хората. И в известен смисъл имаше право, както признах, когато ме зачислиха да работя в скриптория. Поверените му ръкописи бяха гордостта на „Св. Киеран“ и невероятно ценни, дори само физически. За един-единствен голям том са нужни кожите на повече от сто телета, колосална инвестиция в една страна, в която богатството се измерва в добитък. В крайна сметка брат Ейлби започна да ми има доверие дотам, че да ми позволи да се ровя по лавиците с книгите. Открих, че повечето са библии, основно копия на евангелията, но имаше и трудове на класически автори като Вергилий, Хораций и Овидий, както и християнска поезия от Пруденций и Авсоний. Любимата ми книга бе един трактат по география от испански монах на име Изидор. Прекарах часове в бленуване по описаните от него екзотични страни, без да подозирам, че един ден ще имам възможността да видя много от тях. Като сврака можех да запаметя ефектни цитати несвързана информация и произволните ми заемки от сериозните текстове скоро започнаха да дразнят учителите ми, по-възрастните и учени монаси, имащи задължението да преподават на послушниците предмети като история, право и математика.

От нас, послушниците, се очакваше не просто да трупаме знания, но да съхраним и разпространим най-ценните му елементи, а именно Светото писание, с други думи, да го преписваме. Раздадоха ни пак восъчните плочи и ни показаха как с метално стило и линийка се изписват буквите. Повтаряхме урока отново и отново, докато не ни обявяха за достойни да преминем на вече използван велен, по който повтаряхме едва забележимите, избелели линии, оставени от преписвачите преди нас, докато схванем принципа. На този етап вече сами правехме мастилото си от сажди от кандилата и комините. Едва когато започнехме да изписваме перфектно diminuendo, започвайки с голяма главна буква, следвана от все по и по-малки, докато окото вече не можеше да ги различава, на най-сръчните от нас се позволяваше да преминат на чист велен. Тогава и разбрах защо манастирът се нуждае от несекващ приток млади монаси за прочутия си скрипторий. Причината бе същата, поради която имаше нужда от стада телета и агнета за велена — младите животни предоставяха перфектно чиста кожа, младите монаси — остро зрение. Най-добрите ни преписвачи бяха младежи, до мъже на средна възраст, сръчни, с добро зрение и забележително въображение.

Странно, материалите, предназначени да галят окото, в паметта ми са се запазили с миризмите си. За да омекнат космите и паднат по-лесно при изстъргването, накисвахме необработената кожа в зловонна смес от животински изпражнения и вода, след което я стабилизирахме във варовиков разтвор и тя замирисваше остро и свежо. Най-доброто ни червено мастило се правеше от шикалки, които миришат на кисело. Що се отнася до зеленото и синьото, видя ли тези цветове, още ми се струва, че подушвам морето. Получавахме ги от изстискания сок на крайбрежни молюски. Оставяхме течността да ферментира на слънце, при което екстрактът се променяше от зелен, в син, до пурпурен, без да губи миризмата на гниещи вътрешности на риби, която допълваше вонята на рибена мас, спойката на мастилото.

Превръщането на зловонните изходни материали в красотата на страницата само по себе си бе чудо. Никога не съм бил особено добър преписвач или илюстратор, но овладях достатъчно техники да оценя нужното умение. Гледах как един от най-добрите ни илюстратори украсява първата буква на Евангелието, затаил дъх при мисълта каква загуба ще е, ако ръката му потрепери. За тази работа е нужна твърда ръка и фина четка — за най-деликатните рисунки предпочитаха четка от косъмчета от катериче ухо — и рядка комбинация от въображение и геометрична дарба да преплиташ мотивите, които се увиват и извиват като филизи на неземно цвете. Интересно, напомняха ми рисунките, които бях видял — сякаш толкова отдавна — по изящния нос на кораба на крал Сигтригур. Откъде идва приликата между християнските главни букви и викингските кораби, не знаех. Още по-странно бе, че много от розетките завършваха с озъбена фигура. На кърмата на военните кораби я слагат, за да всеят страх у врага, но за нищо на света не можех да проумея какво прави в Светото писание. С това не твърдя, че отдадох кой знае колко размисъл по въпроса. Моят принос в преписите бе от време на време да вписвам някой ред в черно, със ситните букви, предпочитан от абат Айдан, защото така на всеки скъп квадратен сантиметър велен се побираха повече думи. Моята задача бе да запълвам червените точки и ромбове, богато пръснати за украса. Работата понякога отнемаше часове, тъй като броят на орнаментите често достигаше стотици на страница.

Може би съм създал погрешно впечатление, че животът ми като послушник преминаваше по нивите, в класната стая или скриптория. Религиозното обучение бе нечовешки строго и за нещастие поверено на брат Огън, пълна противоположност на добрия брат Сенесак. Външният вид на брат Огън лъжеше. Изглеждаше благ, с тъмна коса и много тъмни очи, сякаш искрящи от чувство за хумор. Дори гласът му бе боботещ и веселяшки. Но всеки ученик, приел го автоматично за добряк, скоро се убеждаваше в грешката си. Брат Огън имаше зъл нрав и ужасно чувство за непогрешимост. Основният му метод на преподаване бе ученето наизуст. Искаше от нас да наизустяваме страница след страница от евангелията и писанията на Бащите на църквата, и после ни изпитваше върху текстовете. Любимият му похват бе да изпита някое момче и когато жертвата се запъне или сбърка, изведнъж да се обърне към друг ученик и да му изкрещи да продължи. Ужасен, вторият със сигурност бъркаше и тогава наставаше часът на брат Огън. Сграбчил двамата за косата, учителят ни продължаваше рецитацията сам, натъртваше на думите през стиснатите си зъби и с намръщено лице отмерваше фразите, като удряше една в друга главите на нещастниците.

Всеки послушник — трябва да бяхме около тридесетина — се нагаждаше по свой начин към неприветливия свят, в който се бяхме озовали. Повечето малодушно се пречупваха и следваха наложените им правила и рутина. Малцина изпитваха искрен ентусиазъм към монашеския живот. Един младеж — казваше се Енда и беше малко слабоумен — си науми да подражава на светите отшелници и без да уведоми никого, се изкачи на върха на кръглата кула. Това бе най-ефектната постройка в „Св. Киеран“, изящна каменна стрела, в дните на викингските набези служила за наблюдателница, а сега за камбанария. Енда се качи на самия връх, където естествено не можехме да го видим и остана там четири дни и нощи, докато ние останалите го търсихме безрезултатно. Разбрахме къде е едва когато чухме немощните му викове за хляб и вода, и видяхме края на спуснатото въже — не беше преценил правилно височината и то не стигаше до долу. Брат Сенесак организира малък спасителен отряд, качихме се и свалихме Енда, вече твърде слаб да ходи сам. Отведоха го в лечебницата, където се възстанови, но случилото се като че ли още повече увреди главата му. Не знам какво се е случило с него, по всяка вероятност е станал монах.