Дж. М. Кутси
В очакване на варварите (5)

V

Варварите идват нощем. Преди да падне мракът, всички кози се затварят, вратите се залостват, на всеки наблюдателен пост патрулира караул. Разправят, че нощем варварите дебнат да извършат убийство или грабеж. В сънищата си децата виждат как капаците на прозорците се отварят и през тях надничат жестоките лица на варварите. „Варварите са тук!“, пищят те и не могат да се успокоят. От въжетата изчезват прострени дрехи, от килерите, колкото и здраво да са заключени, изчезва храна. Варварите са изкопали тунел под стените, разправят хората; идват и си отиват, когато си поискат, вземат, каквото пожелаят; никой вече не е в безопасност. Селяните все още орат нивите, но работят на групи, никога по един. Трудят се без желание: варварите само чакат зърното да поникне, за да наводнят отново нивите.

Защо армията не спре варварите, оплакват се хората. Животът на границата е станал много труден. Чудят се дали да не се върнат в Старата родина, но после се сещат, че заради варварите пътищата вече не са сигурни. Човек не може да си купи свободно чай и захар, защото търговците крият стоката си. Онези, които имат какво да ядат, се хранят зад заключени врати от страх да не събудят завистта на съседите.

Преди три седмици едно момиченце беше изнасилено. Приятелчетата му, с които играло при напоителните канали, го забелязали едва когато се върнало при тях окървавено и безмълвно. Дни наред то лежа в къщата на родителите си, вперило поглед в тавана. Нищо не можа да го склони да разкаже какво се е случило. Щом ставаше тъмно, започваше да хленчи. Приятелчетата му твърдят, че е заради варварина. Видели го да бяга през тръстиките. Познали го, че е варварин, защото бил много грозен. Сега на децата е забранено да играят извън града, а селяните отиват на нивите със сопи и копия.

Колкото повече нараства омразата срещу варварите, толкова повече се свивам в ъгъла си с надеждата, че никой няма да се сети за мен.

Мина много време, откакто вторият експедиционен корпус потегли толкова славно с развети знамена и тръби, с лъскави униформи и буйни коне, за да помете варварите от долината, да даде такъв урок на тях, на децата и на внуците им, който никога да не забравят. Оттогава няма нито вести, нито официални съобщения. Замря и възторгът от ежедневните военни паради на площада и показните упражнения по езда и стрелба с пушка. Градът гъмжи от тревожни слухове. Някои разправят, че по цялата граница, дълга хиляда и петстотин километра, са избухнали конфликти, че варварите от север са се съюзили с варварите от запад, че армията на Империята не може да се разгърне по цялата дължина на границата и много скоро ще бъде принудена да се откаже от защитата на такива отдалечени военни постове като нашия, за да съсредоточи силите си в защита на централните райони. Други разправят, че до нас не стигат новини за хода на войната, защото войниците са навлезли дълбоко в територията на врага и са толкова заети да нанасят тежки удари, че нямат време да изпращат телеграми. Скоро, твърдят те, когато най-малко ги очакваме, нашите войници ще се върнат изтощени, но увенчани с победа и в живота ни ще се възцари мир.

Сред малобройния гарнизон, останал тук, се шири такова пиянство и арогантно отношение към местните хора, каквото не съм виждал досега. Имаше няколко случая, когато войниците влезли в магазините, взели каквото им трябвало и си излезли, без да платят. Какъв е смисълът собственикът на магазина да се оплаква, когато престъпниците и гражданската гвардия са едни и същи хора? Собствениците се оплакват на Мандъл, който замества заминалия с армията Джол, докато трае извънредното положение. Мандъл дава обещания, но не прави нищо. И защо да прави? Той се интересува единствено от това да не загуби благоразположението на хората си. Въпреки парадното патрулиране по насипите и ежеседмичните обиколки по брега на езерото (търсят промъкнали се варвари, макар че такива никога не се намират), дисциплината е разхлабена.

А аз, старият клоун, който загуби и последната следа от авторитета си в деня, когато висеше на едно дърво, облечен в женска риза, и викаше за помощ, отвратителното създание, което в продължение на една седмица лижеше храната си от плочите на двора като куче, защото не можеше да си служи с ръцете, вече не съм затворник. Спя в един ъгъл на казармения двор; пълзя, облечен в кирливата си риза; вдигне ли някой срещу мен юмрук, целият се свивам. Живея като гладуващ звяр пред прага на някоя задна врата; може би ме държат жив само като доказателство, че у всеки, който симпатизира на варварите, се крие нещо животинско. Знам, че животът ми не е в безопасност. Понякога усещам върху себе си натежалите от омраза погледи; не отвръщам на тези погледи; знам, че има хора, които силно се изкушават да очистят двора, като изпратят куршума в черепа ми през някой прозорец от втория етаж.

В града се стичат бежанци — хора, които се занимават с риболов, дошли от малките селца край реката и от северните брегове на езерото, хора, чийто език никой не разбира, понесли покъщнината на гърбовете си, следвани от кльощави кучета и рахитични деца.

Когато дойдоха за първи път, хората се струпаха около тях. „Варварите ли ви прогониха?“, питаха те, правеха жестоки физиономии и опъваха въображаеми лъкове. Никой не питаше за войниците на Империята, нито за подпалваните от тях горски пожари.

Отначало хората проявяваха съчувствие към тези диваци, даваха им храна и стари дрехи, докато те започнаха да издигат сламените си навеси до стената откъм площада, близо до черниците, а децата им станаха толкова нахални, че започнаха да се вмъкват в кухните и да крадат, а една нощ техните кучета влязоха в кошарата и прегризаха гърлата на дузина овце. И тогава хората се настроиха срещу тях. Войниците предприеха мерки, щом видеха кучетата им, ги застрелваха, а една сутрин, когато мъжете бяха все още на езерото, събориха целия ред навеси. Дни наред рибарите се криеха в тръстиките. След това сламените колиби започнаха да никнат една след друга, този път извън града, под северната стена. Колибите останаха, но часовите на градската врата получиха заповед да не пускат обитателите им в града. Сега и тази заповед не се спазва строго и сутрин рибарите обикалят от къща на къща с нанизи от риба. Нямат никакъв опит в боравенето с пари, всички ги мамят жестоко, а те са готови на какво ли не за глътка ром.

Те са кокалести хора с хлътнали гърди. Жените им са като че ли постоянно бременни; децата им са недоразвити; у някои млади момичета могат да се открият следи от крехка, прозрачна хубост; във всички останали виждам само невежество, хитрост и мързел. Но, от друга страна, какво виждат те в мен, ако изобщо ме забелязват? Звяр, който гледа втренчено иззад един портал: там е мръсната вътрешна част на този красив оазис, където те са намерили временна сигурност.

Веднъж, както си дремя в двора, върху мен пада сянка, един крак ме подритва и аз виждам сините очи на Мандъл.

— Добре ли те храним? — пита той. — Пак ли дебелееш?

Кимам и сядам в краката му.

— Защото не можем да те храним вечно.

Следва дълга пауза, докато се изучаваме един друг.

— Кога ще започнеш да работиш, за да се изхранваш?

— Аз съм затворник и чакам да ме съдят. От затворниците, които чакат да ги съдят, не се иска да работят за прехраната си. Такъв е законът. Те са на държавна издръжка.

— Но ти не си затворник. Свободен си да вървиш, където искаш. — Чака ме да се хвана на тази добре обмислена уловка. Не казвам нищо. Той продължава: — Как така си затворник, след като нямаме никакъв документ за арестуването ти. Да не мислиш, че не водим протоколи? За теб нямаме нищо. Значи си свободен.

Изправям се и тръгвам след него през двора към портала. Войникът му подава ключа и той отключва вратата.

— Виждаш ли? Отворено е.

Колебая се, преди да прекрача. Искам да узная нещо. Вглеждам се в лицето на Мандъл, в ясните очи — огледало на душата му, в устата му, чрез която се изявява духът му.

— Може ли да ми отделите една минута? — питам аз. Стоим на портала, зад нас е войникът, който се преструва, че не слуша.

— Вече не съм млад — започвам — и ако съм имал някакво бъдеще, то вече не съществува. — Посочвам с ръка към площада, към прахта, разнасяна от горещия летен вятър, носител на болести и суша. — Освен това вече преживях една смърт на онова дърво, само че вие решихте да ме спасите. Затова искам да разбера нещо, преди да тръгна. Докато не е станало много късно, докато варваринът е все още тук пред вас. — Усещам как лека подигравателна усмивка трепва на устните ми, но не мога да се сдържа. Вдигам очи към празното небе. — Извинявайте, ако въпросът ми ви се стори нахален, но бих искал да знам: как успявате да ядете след това, след като сте… работили с хора? Винаги съм си задавал този въпрос във връзка с палачите и с други подобни хора. Чакайте! Изслушайте ме още малко, говоря ви искрено, твърде много ми струва да го изрека, понеже съм наплашен до смърт от вас, не е нужно да ви казвам, сигурен съм, че го знаете. Лесно ли ви е да се нахраните след това? Представям си, че човек като вас ще иска да си измие ръцете след такова нещо. Но едно обикновено миене няма да е достатъчно, ще е нужна намесата на някое религиозно лице, въвеждане на пречистващ ритуал, не мислите ли така? Също и някакво пречистение на душата — така поне съм си го представял. Иначе как е възможно човек да се върне към ежедневието — да седне например на масата и да раздели хляба със семейството или с другарите си?

Той се обръща, но аз успявам бавно да сграбча ръката му.

— Не, слушайте — казвам аз. — Не ме разбирайте погрешно, не ви обвинявам, нито ви осъждам, отдавна съм се отказал от това. Не забравяйте, че моят живот също беше посветен на законодателството, знам как действа то, знам, че често механизмите на правораздаването са неясни. Опитвам се само да разбера. Опитвам се да разбера света, в който живеете. Опитвам се да си представя как дишате, ядете и живеете ден след ден. Но не мога! Това ме тревожи! Мисля си, че ако бях на ваше място, щях да усещам ръцете си толкова мръсни, че щях да се задуша, ако…

Той се отскубва и ме удря толкова силно в гърдите, че дъхът ми секва и залитам назад.

— Мръсник! — изкрещява той. — Гаден безумен старец! Махай се! Върви някъде и умри!

— Кога ще ме изправите на съд? — крещя след него. Той не ми обръща внимание.

 

 

Няма къде да се скрия. А и защо ли да се крия? От зори до мрак съм на площада пред очите на всички, обикалям сергиите или седя на сянка под дърветата. И постепенно, след като плъзва мълвата, че старият съдия се е отървал и пак се е появил, хората престават да ми обръщат гръб и ме заговарят, като ме видят. Откривам, че имам приятели, особено сред жените, които почти не скриват желанието си да чуят моята версия за случилото се. Веднъж, както се скитам по улиците, виждам пълничката съпруга на интенданта да простира прането. Поздравяваме се.

— Как сте? — пита тя. — Разбрахме, че сте имали толкова неприятности. — Очите й святкат, едновременно алчни и предпазливи. — Няма ли да влезете да изпиете чаша чай? — Сядаме двамата на кухненската маса, тя изпраща децата да играят навън и докато аз пия чая и дъвча безспир вкусните овесени бисквити, които е изпекла, жената пристъпва със заобикалки към предстоящата игра на въпроси и отговори: — Толкова време ви нямаше, че започнахме да се чудим дали изобщо ще се върнете… И тези неприятности впоследствие! Как се променят времената? Докато вие бяхте на служба, такива неуредици нямаше. Всички тези чужди хора от столицата само объркват нещата!

Сега е мой ред, въздъхвам и казвам:

— Да, те не знаят как живеем ние тук, в провинцията, нали? Толкова шум заради едно момиче… — Излапвам още една бисквита. На влюбения глупак му се подиграват, но накрая винаги му прощават. — На мен ми се струваше, че е съвсем редно да я заведа при семейството й, но как да ги накарам да разберат това? — Продължавам да бърборя; тя слуша тези полуистини, кима с глава и ме дебне като ястреб; и двамата се преструваме, че гласът, който тя чува, не е гласът на мъжа, увиснал на дървото и викащ за милост толкова силно, та чак мъртвите да събуди. — Но да се надяваме, че всичко вече свърши. Все още ме боли — обяснявам аз и докосвам рамото си, — на стари години човек по-бавно оздравява.

И така, за да изкарам прехраната си, приказвам. А ако вечер съм още гладен, чакам пред портала на казармата да чуя свирката, която събира кучетата, после се промъквам тихо вътре и все някак успявам да придумам прислужничките да ми дадат остатъците от войнишката вечеря — паница студен фасул, някоя неостъргана тенджера или половин самун хляб.

А сутрин може да се разходя до хотела, да надникна през прозорчето на кухненската врата и да поема с гърдите си всички приятни миризми — на риган и на мая, на прясно нарязан лук и пушена овнешка сланина. Готвачката Маи маже тавите за печене: наблюдавам как ловко потапя пръстите си в гърнето със свинска мас и намазва дъното на тавата с три бързи кръгообразни движения. Мисля си за нейните сладкиши, за прочутата шунка и спанак, за сладкиша с извара, който прави, и устата ми се изпълва със слюнка.

— Толкова много хора напуснаха — казва тя и се залавя с голямата топка тесто, — че не мога да ги изброя. Само преди няколко дни замина голяма група. Едно от момичетата тук, онази дребничката с дългата права коса — може би си я спомняте, — замина с приятеля си. — Съобщава ми с безизразен глас тази информация и аз съм й благодарен за нейната деликатност. — Това, разбира се, е разумно — продължава тя, — защото, ако си решил да заминаваш, сега е моментът, пътят е дълъг, освен това е опасен, а и нощите стават студени. — Тя продължава да говори за времето, за изминалото лято, за първите признаци на зимата, сякаш, докато съм бил в килията си, на триста крачки оттук, не съм усещал нито жега, нито студ, нито суша, нито дъжд. Сега разбирам, че за нея аз просто съм изчезнал и отново съм се появил, а между тези два момента съм бил извън света.

Докато тя разправя, аз слушам, кимам и си мисля разни неща. Започвам да говоря:

— Знаеш ли — казвам, — като бях затворен в казармата, не в новия затвор, в една малка стаичка, където ме заключваха, бях толкова гладен, че изобщо не мислех за жени, а само за ядене. Живеех от едно ядене до следващото. Все не ми стигаше. Изгълтвах си храната като куче и исках още. Освен това имах много болки, по всяко време: болеше ме ръката, боляха ме и двете ръце от китките до раменете, а също и тук — докосвам удебеления си нос и грозния белег под едното око, който, както започвам да разбирам, хората тайно харесват. — Когато мечтаех за някоя жена, мечтаех тя да дойде през нощта и да премахне болките ми. Същинска детска мечта. Не знаех обаче, че силният копнеж по нещо може да се загнезди някъде дълбоко в душата на човек и един ден без предупреждение да се отприщи. Това, което каза преди малко например за момичето — аз много я обичах, мисля, че знаеш това, макар че от деликатност не посмя да… Когато каза, че е заминала, сякаш нещо ме удари тук, в гърдите, признавам. Нещо ме удари.

Ръцете й работят сръчно, изрязват кръгчета от разточеното тесто с ръба на чаша, събират изрезките и пак ги омесват. Тя избягва погледа ми.

— Отидох снощи в стаята й, но вратата беше заключена. Отминах. Тя има много приятели, никога не съм мислил, че съм единственият… Но тогава какво търсех там? Исках, разбира се, да спя някъде, но исках и нещо повече. Защо трябва да се преструвам? Всички знаем, че старите мъже искат да си възвърнат младостта в прегръдките на млади жени. — Тя прави тестото на топка, меси го, разточва го — млада жена е, с деца, живее със строгата си майка: какво искам от нея, като й говоря за болки и самота? Слушам като замаян речта, която сам произнасям: „По-добре е всичко да си кажа, така си помислих, когато за първи път се изправих пред мъчителите си. Защо да стискам глупаво устни? Тайни нямам. Нека да знаят, че съм от кръв и плът! Ще покажа, че ме е страх, ще пищя, когато ме заболи! Те разчитат на упорито мълчание: приемат го като доказателство, че всяка душа е заключена врата, която те трябва внимателно да отворят. Трябва да се разголя! Да отворя сърцето си!“ И затова крещях, пищях и разправях каквото ми дойде в главата. Каква хитра стратегия! Сега, когато езикът ми се развърже и отпусне, чувам престореното хленчене на един просяк: „Знаете ли къде съм спал снощи? — чувам собствения си глас. — Знаете ли онзи малък навес зад хамбара?…“

Но най-много се моля за храна, и то все по-усилено, с всяка изминала седмица. Искам пак да съм дебел. Денем и нощем чувствам глад. Събуждам се и стомахът ми стърже, нямам търпение да започна обиколките си, да се пошляя пред портала на казармата, да вдъхна приятната лека миризма на овесено брашно и да чакам да ми дадат загорелите остатъци от кашата; да чакам добри деца да ми подхвърлят черници от дърветата; да се пресегна през някоя градинска ограда и да открадна една-две праскови; да мина от врата на врата, аз, изпадналият в беда, жертва на сляпо увлечение, но вече излекуван, готов да приема с усмивка каквото ми предложат — филия хляб с конфитюр, чаша чай, а по обяд може би чиния яхния или паница боб с лук и винаги плодове — кайсии, праскови, нарове, — даровете на щедрото лято. Ям като просяк, гълтам храната с такова наслаждение и така облизвам чинията си, че на човек му става драго да гледа. Нищо чудно, че с всеки изминал ден придобивам добрия външен вид на съгражданите си.

А как умея да лаская и да ухажвам! Неведнъж съм получавал вкусна порция, приготвена специално за мен: овнешка пържола, изпържена с лук и чушки, или резен шунка и домат с парче козе сирене върху филия хляб. Ако за отплата мога да пренеса вода или дърва за горене, върша го с радост, макар че не съм така силен, както някога. А ако за момента съм изчерпал възможностите си в града — трябва да внимавам да не досаждам на благодетелите си, — винаги мога да отида при рибарите и да им помогна в чистенето на рибата. Научил съм няколко думи на техния език, приемат ме без подозрение, разбират какво значи да си просяк и делят залъка си с мен.

Искам да съм дебел, дори по-дебел отпреди. Искам коремът ми да се отпуска доволно, когато го потупам с длани, искам брадичката ми да потъва в гънките на шията ми, искам гърдите ми да се тресат, когато вървя. Искам живот с прости удоволствия. Искам (напразна надежда!) никога вече да не изпитам глад.

 

 

Изминаха близо три месеца, откакто експедиционният корпус потегли, а нямаме никакви новини. Навсякъде са плъзнали ужасни слухове: че войниците били подмамени в пустинята и избити; че без да знаем, са ги призовали да защитават родината, а граничните градове са оставени на варварите — да правят с тях каквото искат. Всяка седмица от града заминава група благоразумни хора — по десет-дванадесет семейства, които отиват заедно „на гости при роднини“, както е прието да се казва, докато „нещата се уталожат“. Заминават с каруци, ръчни колички, понесли вързопи на гърбовете си, дори децата им са натоварени като добичета. Видях и една дълга, ниска количка на четири колела, теглена от овце. Товарни животни вече не могат да се купят. Заминават разумните хора — съпрузи и съпруги, които лежат в леглото и си шепнат, кроят планове, пресмятат загуби. Напускат удобните си домове, заключват ги, „докато се върнем“, и вземат ключовете за спомен. На другия ден в същите домове нахлуват войнишки банди, ограбват къщите, разбиват мебелите, вършат мръсотии по пода. Натрупва се омраза срещу онези, които се готвят да заминат. Обиждат ги публично, нападат ги, ограбват ги безнаказано. Има семейства, които просто изчезват нощем, подкупват стражата да им отвори вратите на града и изчакват първото удобно място да се събере достатъчно голяма група, за да пътува безопасно.

Войниците тиранизират града. Устройват митинг с факли на площада, за да заклеймят „страхливците и предателите“ и да се закълнат в обща вярност към Империята. Девизът на правоверните е: НИЕ ОСТАВАМЕ; тези думи могат да се видят изписани по всички стени. Стоях през онази нощ в мрака сред последните редици на огромната тълпа (никой не посмя да си остане у дома) и слушах как хиляди гърла припяват тежко и заплашително тези думи. По гърба ми полазиха тръпки. След митинга по улиците тръгна процесия, водена от войниците. Имаше изкъртени врати, счупени прозорци, една подпалена къща. До късна нощ пиха и гуляха на площада. Исках да видя Мандъл, но не можах. Възможно е да е изгубил контрол над гарнизона (ако войниците изобщо са били готови да приемат заповеди от един полицай).

Когато пристигнаха за първи път в града, тези войници, събрани на редовна военна служба от цялата Империя, незапознати с нашите обичаи, бяха посрещнати хладно. „Тук няма нужда от тях, казваха хората, колкото по-скоро отидат да се бият с варварите, толкова по-добре.“ В магазините отказваха да им дават стоки на кредит, майките заключваха дъщерите си от тях. Но откакто варварите се появиха на прага ни, отношението към тях се промени. И сега, след като изглежда са единствената бариера между нас и разрухата, тези чужди войници се радват на усилено ухажване. Създаден е граждански комитет, който събира пари всяка седмица, за да им устройва гуляи с печени на шиш овце и бурета с ром. Момичетата от града са на тяхно разположение. На войниците е позволено да правят каквото си искат, докато са тук, за да пазят живота ни. И колкото повече им се подмазват, толкова по-нахални стават. Знаем, че не можем да разчитаме на тях. Хамбарите са вече наполовина празни, а главните военни сили са се изпарили като дим — какво ли би ги задържало тук, освен гуляите? Единствената ни надежда е, че страхът от пътуване при сурови зимни условия ще ги възпре.

А зимата предупреждава за своето настъпване. В ранните утринни часове от север излиза мразовит ветрец: капаците на прозорците скърцат, заспалите хора се притискат по-плътно един до друг, часовоите се загръщат в наметалата си и се обръщат с гръб към вятъра. Понякога нощем се събуждам разтреперан от студ върху чувалите, които ми служат за легло, и не мога да заспя. С всеки изминал ден слънцето изглежда по-далечно, а земята изстива още преди то да е залязло. Мисля си за малките групи пътници, проточили се по дългия стотици километри път, запътили се към родината, която много от тях никога не са виждали — бутат ръчните колички, подвикват на конете, носят на ръце децата, разпределят храната и ден след ден оставят насред пътя инструменти, кухненски прибори, картини, часовници, играчки, всичко, което са смятали, че ще могат да спасят от разрухата на домовете си, докато осъзнаят, че най-многото, на което могат да се надяват, е да спасят живота си. След една-две седмици времето ще стане толкова коварно, че само най-издръжливите ще продължат. Острият северен вятър ще фучи по цял ден, ще унищожава всеки жив стрък, ще развява пелена от прах над широкото плато, ще докара внезапни градушки и снеговалежи. Не мога да си представя, че аз с моите парцаливи дрехи и протрити сандали, с тояга в ръката и вързоп на гърба ще издържа на такова дълго пътуване. А и сърцето ми не ме тегли натам. За какъв живот мога да мечтая извън оазиса? За сиромашкия живот на някой счетоводител в столицата, който всяка вечер след залез-слънце се връща в стаята си под наем на някоя задна уличка, където сваля бавно изкуствените си зъби, докато хазяйката му души пред вратата? Ако се включа в масовото заминаване, ще бъда един от онези незабележителни стари хора, който един ден просто ще изостане от редицата, ще седне на завет до някоя скала и ще дочака студената смърт да полази по краката му.

 

 

Бродя по широкия път, който води към езерото. Хоризонтът пред мен е вече сив и се слива със сивата вода на езерото. Зад гърба ми слънцето залязва със златисти и пурпурни отблясъци. От каналите долитат първите песни на щурците. Това е светът, който познавам и обичам, светът, който не искам да напусна. От младини вървя по този път нощем и никога не ми се е случвало нищо лошо. Как мога да повярвам, че нощта е изпълнена с пробягващи сенки на варвари? Ако тук имаше чужди хора, щях да ги усетя с цялото си тяло. Варварите са се оттеглили със стадата си в най-дълбоките планински долини и чакат войниците да се уморят и да си отидат. Тогава варварите отново ще се появят. Ще пасат овцете си и няма да ни пречат, ние ще сеем нивите си и няма да им пречим и след няколко години по границата отново ще се възцари мир.

Минавам край наводнените преди време ниви, вече изчистени и отново разорани, пресичам напоителните канали и укрепителната стена. Земята под краката ми става мека; скоро тъпча по мочурлива трева, проправям си път между тръстиковите храсталаци, крача до глезени във водата сред виолетовия полумрак. Пред мен скачат жаби; до себе си чувам леко пърхане на криле — блатна птица се готви да литне.

Нагазвам по-дълбоко, разгръщам тръстиките с ръце и усещам хладната тиня между пръстите на краката си; водата, запазила топлината на слънцето по-дълго от въздуха, се съпротивлява, после отстъпва пред всяка крачка. С ранните утринни часове рибарите подкарват с пръти плоскодънните си лодки по спокойната водна повърхност и хвърлят мрежите си. Какъв миролюбив начин за изкарване на прехраната! Може би трябва да се откажа от просяшкия си занаят и да се преместя в техния лагер вън от града, да си построя колиба от кал и тръстики, да се оженя за някоя от техните красиви дъщери, да пирувам, когато има богат улов, и да затягам колана, когато няма.

Затънал до глезени в успокояващата вода, аз се отдавам на тази мечта. Давам си сметка какво означават подобни блянове, подобни мечти да се превърна в неразсъждаващ дивак или да поема трудния път обратно към столицата, или да се добера до развалините в пустинята, или да се отдам на уединение в килията си, или да открия варварите и да им се предоставя да ме използват, както намерят за добре. Всички тези мечти без изключение са насочени към смъртта: мечтите не за това как да се живее, а как да се умре. И знам, че всички в този ограден със стени град, който сега потъва в мрак (чувам тихия зов на двете тръби, когато се затварят градските врати), са обзети от такива мисли. Всички, с изключение на децата. Децата никога не се съмняват, че големите стари дървета, в чиято сянка играят, ще останат завинаги, че един ден те ще пораснат и ще станат силни като бащите си и плодовити като майките си, че ще живеят и благоденстват, ще отгледат на свой ред деца и ще остареят там, където са се родили. Защо не е възможно да живеем във времето като рибите във водата, като птиците във въздуха, като децата? Империята е виновна! Империята е създала историческото време. Империята е установила съществуването си не в равномерната, повтаряща се смяна на сезоните, а в разпокъсаните периоди на възход и падение, на начало и край, на катастрофи. Империята се самообрича да живее в историята и същевременно крои заговори срещу историята. Потъпканото съзнание на Империята е заето от една-единствена мисъл: как да не престане да съществува, как да не умре, как да удължи своето време. Ден след ден тя преследва враговете си. Тя е хитра и безмилостна, изпраща навсякъде копоите си. Нощем внушава ужаси от разруха: плячкосани градове, отвлечени хора, пирамиди от кости, опустошени земи. Безумно видение, но също и заразно: аз, който крача през тинята, съм не по-малко заразен от предания полковник Джол, който преследва враговете на Империята през безкрайната пустиня с гола сабя, готов да отсече главите на всички варвари, докато не намери и убие последния, комуто съдбата е отредила (а ако не на него, тогава на неговия син или на неродения му внук) да се изкачи на бронзовия параден вход на Летния дворец и да събори земното кълбо, пазено от изправен на задните си лапи тигър, символизиращ вечно господство, докато другарите му крещят възторжено и стрелят с пушките си във въздуха.

Нощта е безлунна. Опипвам в тъмното пътя си, излизам на сухо и заспивам, загърнат в наметалото си върху тревата. Събуждам се схванат и премръзнал от рояк объркани сънища. Червената звезда на небето почти не е мръднала.

Минавам по пътя край лагера на рибарите и едно куче се разлайва; след малко към него се присъединява друго и нощта се раздира от шумен лай, тревожни викове, писъци. Уплашен, крясвам с всичка сила: „Няма нищо!“, но никой не ме чува. Стоя безпомощен посред пътя. Някой тича срещу мен надолу към езерото; след него друг се блъска в мен — познавам веднага, че е жена: тя зяпва от ужас, отскубва се от ръцете ми и изчезва. Насреща ми ръмжат кучета: едно от тях ме захапва за крака, разкъсва ми кожата и побягва, а аз се въртя от болка и викам. Отвсякъде се разнася яростен лай. От другата страна на стената градските кучета се присъединяват към него. Навеждам се и тъпча в кръг, готов за следващото нападение. Воят на медните тръби пронизва въздуха. Кучетата лаят по-силно от всякога. Потътрям се бавно към лагера и по едно време на фона на небето изведнъж изниква колиба. Отмятам рогозката, която виси на входа, и се озовавам сред душната топлина, където допреди няколко минути са спали хора.

Врявата отвън стихва, но никой не се връща. Въздухът е спарен, сънлив. Иска ми се да заспя, но онзи лек допир с жената на пътя ме смущава и кънти в мен като ехо. Плътта ми приема като белег отпечатъка от тялото, което за секунди се опря на мен. Страх ме хваща, като си помисля какво мога да направя: да дойда тук утре сутринта на светло, докато споменът е до болка ясен, да разпитам и да открия кой се е блъснал в тъмното в мен, за да изградя чрез тази жена или момиче една още по-нелепа еротична авантюра. Оглупяването при мъжете на моята възраст няма граници. Единственото ни извинение е, че не оставяме никакви следи у момичетата, които минават през ръцете ни: нашите объркани желания, нашата ритуална любов, нашите смешни увлечения се забравят бързо; момичетата отхвърлят тромавия ни танц и изхвръкват като стрели в прегръдките на мъжете, чиито деца ще родят — младите, жизнени, непосредствени мъже. Нашата любов не оставя следи. Кого ще запомни онова момиче със сляпото лице: мене ли с копринения халат сред бледата светлина, с парфюмите и мазилата, с жалките удоволствия, или онзи, другия, невъзмутим мъж със скритите очи, който е давал заповеди и е преценявал звуците на нейните съкровени болки? Чие лице е видяла ясно за последен път на тази земя, ако не лицето зад нажеженото желязо? И макар че потръпвам от срам дори в този момент и на това място, трябва да си задам въпроса дали, когато лежах до нея с глава в краката й и прегръщах и целувах счупените й глезени, някъде дълбоко в сърцето си не съжалявах, че аз самият не мога да се запечатам в нея толкова дълбоко. Колкото и добре да се отнасят към нея хората от собственото й племе, тя никога няма да бъде ухажвана и омъжена по обичайния начин: белязана е за цял живот като собственост на чужденец и никой няма да й предложи друг вид близост, освен мрачно чувствено съжаление, каквото тя долови у мен и отхвърли. Нищо чудно, че заспиваше толкова често, нищо чудно, че беше по-щастлива, когато белеше картофи, отколкото в леглото ми! В момента, когато спрях и застанах пред нея при портала на казармата, тя сигурно е почувствала как под краката й се отваря пропаст от лъжи: завист, съжаление, жестокост, криещи се под маската на желанието. А и в любовта ми нямаше пориви, а само мъчително потискане на поривите! Спомням си сериозната й усмивка. От самото начало тя позна, че се преструвам на прелъстител. Изслуша мен, после изслуша сърцето си и съвсем правилно постъпи така, както й продиктува то. Ех, да беше намерила думи да ми каже това! „Така не се прави, щеше да ми каже тя и да ме спре още в самото начало. Ако искаш да научиш как става, питай твоя приятел с черните очила.“ А след това щеше да продължи, за да ми остави все пак някаква надежда: „Но щом искаш да ме обичаш, ще трябва да го зарежеш и да научиш урока си на друго място.“ Ако тогава ми беше казала, ако я бях разбрал, ако бях в състояние да я разбера, може би щях да си спестя една година на объркани и безполезни жестове на изкупление.

Защото аз не бях, както си въобразявах, човек, който обича да си угажда и да търси удоволствия — пълна противоположност на суровия, безкомпромисен полковник. Аз съм лъжата, която Империята си признава, когато времената са спокойни, той — истината, която Империята казва, когато задухат лоши ветрове. Това са две страни на имперското управление — нито повече, нито по-малко. Но аз изчаквах, оглеждах се по тази несигурна граница, в това затънтено място с неговите прашни летни сезони, с препълнени каруци кайсии, с дълги следобедни почивки, с мързеливи войници и водни птици, които всяка година долитат и отлитат от ослепителната неподвижна повърхност на езерото, и си казвах: „Бъди търпелив, един ден той ще си отиде, един ден тук пак ще настъпи спокойствие: нашите следобедни почивки ще станат по-дълги, а сабите ни по-ръждиви, нощем пазачът от кулата ще отива тайно при жена си, мазилката ще се изрони и гущери ще свиват гнезда между тухлите, а бухалите ще излитат от кулата с камбаните; линията, с която е отбелязана границата по картите на Империята, ще става смътна и неясна, а ние ще потънем в благословена забрава.“ Така се залъгвах и свих в единия от многото погрешни завои на пътя, който изглеждаше верен, но ме изведе в центъра на един лабиринт.

В съня си напредвам към нея през покрития със сняг площад. Отначало вървя. Но вятърът се усилва и ме тласка напред сред облак от снежна вихрушка, с разперени встрани ръце и наметало, издуто като платно на лодка, набрал скорост, плъзгайки краката си по земята, аз се спускам към самотната фигура в центъра на площада. „Тя няма да се обърне навреме и да ме види!“, си мисля и отварям уста да я предупредя. До ушите ми достига тих стон, вятърът го отнася, понася го към небето като късче хартия. Аз съм почти над нея, готов съм вече за сблъсъка и в този момент тя се обръща и ме забелязва. За миг виждам лицето й, лице на дете, цъфтящо, здраво, усмихваше ми се спокойно, преди да се сблъскаме. Главата й ме удря в корема; аз отлитам, понесен от вятъра. Съприкосновението е леко като полъх на пеперуда. Изпитвам голямо облекчение. „Значи не е трябвало да се притеснявам!“, си мисля. Опитвам се да погледна назад, но всичко се губи в белотата на снега.

Някой ме мляска по устата. Плюя, разтърсвам глава, отварям очи. Кучето, което ме ближе по лицето, отстъпва назад и върти опашка. През вратата на колибата се процежда светлина. Изпълзявам навън; разсъмва се. Небето и водата са обагрени в розово. Езерото, където всяка сутрин съм свикнал да виждам тъпоносите рибарски лодки, е празно. Лагерът също е празен.

Загръщам се още по-плътно с наметалото си и тръгвам по пътя; минавам край все още затворената централна врата и стигам до северозападната наблюдателна кула; тя изглежда безлюдна; после се връщам, прекосявам нивите, излизам на насипа и поемам към езерото.

В краката ми се шмугва див заек и изчезва в зигзагообразен бяг. Вървя по следите му, докато те не образуват пълен кръг и се загубват сред узрялото жито в отсрещните ниви.

В средата на пътеката, на половин метър от мен, едно момченце пишка. То наблюдава струята, а с крайчеца на окото си наблюдава и мен, извивайки гръб, за да я прати по-далеч. В следващия миг, преди да е свършило, една тъмна ръка го сграбчва и го скрива в тръстиките.

Стоя на същото място, където бе застанало детето. Не се вижда нищо, освен люлеещите се върхове на тръстиките, през които проблясва ослепителното слънчево полукълбо.

— Можете да излезете — казвам аз, като едва-едва повишавам глас. — Няма от какво да се страхувате. — Не се съмнявам, че тридесет чифта уши чуват думите ми.

Тръгвам обратно към града.

Вратите са отворени. Тежковъоръжени войници претърсват колибите на рибарите. Кучето, което ме събуди, подскача около тях с вирната опашка, изплезен език и щръкнали уши.

Един от войниците обръща стойката, на която съхне изчистената и осолена риба. Стойката пада със скърцане.

— Недей! — викам аз и ускорявам крачка. Познавам някои от войниците от времето, когато ме измъчваха в двора на казармата. — Недей да правиш това, те не са виновни!

Същият войник тръгва с предизвикателно равнодушие към най-голямата колиба, хваща се за двете издадени подпори на покрива и се опитва да повдигне сламения покрив. Напъва се, но не може да го мръдне. Наблюдавал съм как се строят тези паянтови на вид колиби. Направени са така, че да устоят на напора на ветровете, сред които никоя птица не може да лети. Рамката на покрива е прикрепена към отвесните подпори с ремъци, промушени през клинообразни зъбци. Покривът не може да се повдигне, преди да се отрежат ремъците.

— Нека да ти разкажа какво се случи снощи — умолявам войника. — Вървях в тъмното и кучетата се разлаяха. Хората тук се уплашиха, загубиха си акъла, нали ги знаеш какви са. Сигурно са помислили, че варварите са дошли. Избягаха надолу край езерото. Крият се в тръстиките, видях ги преди малко. Как така ще ги наказваш за такава глупава история.

Той не ми обръща внимание. Друг войник му помага да се качи на покрива. Опирайки се на две подпори, първият войник започва да пробива дупки в покрива с тока на ботуша си. Чувам глухите удари при всяко падане на глинената мазилка.

— Спри! — изкрещявам аз. Кръвта бучи в слепоочията ми. — Какво лошо са ти направили? — Мъча се да го хвана за глезена, но той е много високо. В това състояние мога да му разкъсам гърлото.

Някой ме избутва: приятелят, който му помогна да се качи на покрива.

— Защо не се разкараш? — измърморва той. — Я се разкарай. Защо не идеш някъде да умреш?

Чувам ясно как под сламата и глината подпорите се чупят с трясък. Мъжът на покрива разперва ръце и пропада. В един момент го виждам горе с очи, широко отворени от изненада, а в следващия миг виждам само облак прах, който виси във въздуха.

Рогозката на входа се отдръпва и той излиза, олюлявайки се, стиснал здраво и двете си ръце, покрит от глава до пети с червеникавокафяв прах.

— По дяволите! — казва той. — По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Приятелят му се смее гръмогласно. — Не е смешно! — крещи той. — Ударих си палеца, дявол да го вземе! — Притиска ръката си между коленете: — Адски боли! — Рита стената на колибата и пак чувам как пада мазилката. — Проклети диваци! — казва той. — Отдавна трябваше да ги изправим пред някоя стена и да ги разстреляме — тях и приятелите им!

Отмества поглед встрани от мен, все едно че не ме забелязва, и важно се отдалечава. Когато стига до последната колиба, откъсва рогозката от входа. Нанизаните мъниста, с които е украсена — червени и черни зърна, изсушени семена от пъпеш, — се разпиляват навсякъде. Стоя на пътя и чакам бушуващия в мен гняв да затихне. Спомням си един млад селянин — доведоха го веднъж при мен, когато раздавах правосъдие сред гарнизона. Някакъв съдия от далечен град го беше изпратил да служи три години в армията, защото крал пилета. След като стоя тук един месец, той се опита да избяга. Хванаха го и го доведоха при мен. Каза, че искал да види отново майка си и сестрите си. „Не можем да правим каквото ни се иска, поучавах го аз. Всички сме подчинени на закона, а той е по-могъщ от нас. Съдията, който те е изпратил тук, аз самият, ти — всички сме подчинени на закона.“ Той ме гледаше мрачно в очакване да чуе присъдата, застанал с ръце на гърба, оковани в белезници, пред двамата равнодушни войници, които го придружаваха. „Знам какво мислиш — че не е справедливо да те наказват за това, че си добър син. Мислиш, че знаеш кое е справедливо и кое — не. Разбирам. Всички си мислим, че знаем.“ Аз самият тогава не се и съмнявах, че всеки миг всеки от нас — мъж, жена, дете, дори нещастният стар кон, който върти водното колело — знае кое е справедливо; всички същества се раждат на този свят, носейки със себе си спомена за справедливост. „Но ние живеем в свят на закони, убеждавах нещастния затворник, в свят на несъвършенства. Нищо не можем да направим срещу това. Грешни сме. Единственото спасение е да спазваме законите, всички да ги спазваме и да не допускаме спомена за справедливостта да избледнее.“ След като му изнесох тази лекция, му съобщих присъдата. Той я прие безмълвно и войниците го изведоха. Спомням си неудобството и срама, които изпитвах в такива дни. Излизах от съдебната зала, връщах се в жилището си, прекарвах на тъмно цялата вечер в люлеещия се стол, без да ям нищо, докато дойде време за лягане. „Когато някои хора страдат несправедливо, казвах си аз, свидетелите на тази несправедливост трябва да понесат срама от това.“ Но благовидните ми извинения не ми носеха успокоение. Неведнъж обмислях идеята да се оттегля от служебните си задължения, от обществения живот и да си купя малка зеленчукова градина. Но след това си казвах, че на мое място ще назначат някой друг, който ще поеме срама от служебните задължения, и нищо няма да се промени. И така продължих да работя като съдия, докато един ден събитията ме връхлетяха.

 

 

На разстояние от километър и половина виждаме двамата конници, навлезли в голите ниви. Аз съм сред тълпата, която се изсипва да ги посрещне, дочула виковете от стената; всички разпознаваме златистозеленото им знаме на армията. Крача през новоизораната земя заедно с подтичващите възбудени деца.

Конникът отляво се отделя от другаря си, завива и се насочва по пътеката край езерото.

Другият продължава да се движи към нас, седнал съвсем изправен на седлото, разперил ръце, сякаш иска да ни прегърне или да литне към небето.

Затичвам се с всички сили, сандалите ми се влачат по земята, сърцето ми бие силно.

На около стотина метра зад ездача се чува тропот на копита и край нас преминават в галоп трима въоръжени войници, устремени към тръстиките, където изчезна първият конник.

Присъединявам се към хората, наобиколили мъжа (познавам го въпреки променения му вид); гледа безжизнено към града, а знамето се развява победоносно над главата му. Завързан е за здрава дървена рамка, която го поддържа прав на седлото. Гръбнакът му е подпрян на прът, а ръцете му са вързани за една напречна дъска. Около лицето му бръмчат мухи. Челюстите му са вързани, плътта му е подпухнала, от него се разнася противна миризма, той е мъртъв от няколко дни.

Едно дете ме дърпа за ръката.

— Чичо, тоя варварин ли е? — шепне то.

— Не — отговарям му шепнешком.

— Видя ли, нали ти казах — обръща се то пак шепнешком към момчето до него.

Тъй като няма кой, на мен се пада да хвана влачещите се юзди и да предам това предупреждение от варварите, като мина през централната врата, покрай мълчаливите стражи и вляза в двора на казармата, където знаменосецът ще бъде свален и подготвен за погребение.

Войниците, тръгнали след самотния си другар, скоро пристигат. Минават в галоп през площада и изчезват в съда, откъдето Мандъл упражнява властта си. Когато се появяват отново, не желаят да разговарят с никого.

Предчувствията за бедствие се потвърждават и за първи път истинска паника залива града. Магазините се препълват от хора; всеки е готов да даде повече пари от другия, за да закупи хранителни стоки. Някои семейства се барикадират в къщите си, като затварят вътре кокошките и дори прасетата. Училището е закрито. От всички улици плъзва мълвата, че на няколко километра от града, сред опожарените брегове на реката, се е разположила банда варвари, че много скоро градът ще бъде нападнат. Станало е онова, което беше немислимо: армията, потеглила толкова възторжено преди три месеца, няма никога да се върне.

Вратите на града са затворени и залостени. Умолявам сержанта, който е на пост, да пусне вътре рибарите. „Те са наплашени до смърт“, казвам аз. Той ми обръща гръб, без да отговори. На отбранителните насипи над главите ни четиридесетте войници — бариерата между нас и смъртта — се взират към езерото и пустинята.

Вечерта, като тръгвам към навеса при хамбара, където все още спя, разбирам, че пътят ми е затворен. По уличката минава колона от двуколки на интендантството — доколкото мога да видя, първата е натоварена с чували зърно от хамбара, а другите са празни. Следва ги колона от коне, всичките от гарнизонната конюшня, оседлани и покрити с одеяла: предполагам, че това са конете, откраднати или принудително взети през последните седмици. Привлечени от шума, хората излизат от къщите си и наблюдават мълчаливо тази явно отдавна замислена маневра за изтегляне.

Искам да се срещна с Мандъл, но войникът, застанал на пост пред съда, е неумолим като другарите си.

Всъщност Мандъл не е в съда. Връщам се навреме на площада, за да чуя края на съобщението, което той чете пред народа, „от името на Имперското командуване“. Изтеглянето, заявява той, е „временна мярка“. Градът ще се „охранява от пазачи“. Очаква се „общо прекратяване на операциите по границата, докато трае зимата“. Той самият се надява да се върне тук през пролетта, когато армията ще „предприеме нова офанзива“. Иска да благодари на всички за „незабравимото гостоприемство“, което му е било оказано.

Докато говори, застанал прав в една от празните каруци, обграден от войници с факли в ръце, хората му се връщат, натоварени с плодовете от последния си грабеж. Двама души се мъчат да качат в каруцата една красива печка от ковано желязо, открадната от някоя празна къща. Към тях се присъединява трети, усмихнат победоносно, понесъл един петел и една кокошка; петелът е великолепно създание в златисто-черни цветове. Краката на птиците са вързани, той ги държи за крилете, а свирепите им очи святкат зловещо. Някой отваря вратата на фурната и той ги натиква вътре. Каруцата е натоварена догоре с чували и бурета от нечий ограбен магазин, има дори една малка маса, с два стола. Покриват товара с тежък червен килим и го завързват. Хората стоят и наблюдават тези методични изменнически действия, без да изразяват някакъв протест, но аз чувствам, че ме заливат вълни на безпомощен гняв.

Последната двуколка е натоварена. Вратите са отворени, войниците се качват на каруците. Чувам как някой спори с Мандъл, който е сред първите в колоната. „Само един час, казва човекът, до един час ще бъдат готови.“ „Дума да не става“, отговаря Мандъл и вятърът отнася останалите му думи. Един войник ме измества от пътя си и повежда три натоварени с тежки вързопи жени към последната каруца. Те се покатерват на четири крака и се настаняват, криейки забулените си лица. Едната от тях води малко момиченце, което слага върху багажа. Плющят камшици, колоната започва да се движи, конете се напъват да потеглят, колелата на каруците изскърцват. В края на колоната вървят двама мъже с тояги и карат стадо от десетина овце. Когато виждат овцете, хората започват да мърморят, и то все по-високо. Отнякъде изскача млад мъж, който размахва ръце и крещи: овцете се разпиляват в тъмното и тълпата с рев се спуска напред. Почти в същия миг се чуват и първите изстрели. Хуквам с всичка сила, тласкан от много други хора, които пищят и тичат, и от цялото това безполезно нападение в съзнанието ми остава една-единствена картина: някакъв мъж се бори с една от жените в последната каруца, къса дрехите й, а детето гледа с широко отворени очи, засмукало палеца си. Площадът отново е безлюден и тъмен, през вратите на града изтрополява последната каруца, гарнизонът вече го няма.

Цялата нощ вратите остават отворени и малки семейни групи, тръгнали пеша, с тежки товари, бързат да настигнат войниците. А преди да се зазори, рибарите се промъкват обратно, без да срещнат никаква съпротива — носят болнавите си деца и жалкото си имущество и цели наръчи дъски и тръстики, с които да започнат отново да строят къщи.

 

 

Старото ми жилище е отворено. Вътре мирише на мухъл. Прах не е бърсан от дълго време. Кутиите с камъни, яйца и други предмети, изработени от човешка ръка, са изчезнали. Мебелите в едната стая са преместени до стената, а килимът е вдигнат. В малкото салонче, изглежда, нищо не е пипано, но пердетата излъчват миризма на кисело и застояло.

В спалнята чаршафите са отметнати на леглото по същия начин, по който аз ги отмятам, сякаш съм спал тук. Но миризмата на непрано спално бельо е чужда.

Нощното гърне под леглото е наполовина пълно. В шкафа има смачкана риза с почерняла от мръсотия яка и жълти петна под мишниците. Всичките ми дрехи са изчезнали.

Свалям чаршафите от леглото и лягам на голия дюшек в очакване да ме обземе някакво чувство на неудобство, защото призракът на друг човек все още витае във въздуха и безпорядъка. Но не изпитвам такова чувство; стаята изглежда позната, както винаги. Отметнал ръка на челото, усещам, че се унасям в сън. Може би е вярно, че светът, такъв какъвто е, не е никаква илюзия, никакъв злокобен нощен сън. Може би навлизаме в него неизбежно и не можем нито да го забравим, нито да се отървем от него. Но както винаги, много ми е трудно да повярвам, че краят е близо. Знам, че ако сега варварите нахлуят, ще умра в леглото си като бебе — глупаво и безпросветно. А още по-естествено би било, ако ме хванат долу в килера с лъжица в ръка и с уста, пълна със сладко от смокини, изгребано от последния буркан на полицата: тогава главата ми ще бъде отсечена и захвърлена сред купчината глави на площада, запазила израза на обида и виновна изненада от това неочаквано нахлуване на историята в замрялото време на оазиса. Всеки е заслужил подобаваща за него смърт. Някои ще бъдат хванати в скривалища, изкопани под мазетата им, притиснали към гърди всички ценни вещи, стиснали здраво очи. Други ще умрат насред пътя, затрупани от първите зимни снегове. Неколцина може би ще умрат, отбранявайки се с вилите за сено. А след това варварите ще си избършат задниците с градските архиви. И до самия край ние няма да сме научили нищо. Изглежда, че някъде дълбоко във всички нас има нещо твърдо като гранит, което не можеш да научиш на нищо. Въпреки хистерията по улиците никой не вярва истински, че светът на установените факти, в който сме се родили, е обречен на унищожение. Никой не може да приеме, че армията на Империята е била избита от хора с лъкове и стрели и стари ръждясали пушки, от хора, които живеят в палатки, хора, които никога не се мият и не могат нито да пишат, нито да четат. А кой съм аз, че да отхвърлям така подигравателно илюзиите, подхранващи живота? Какво по-хубаво от това да прекараме тези последни дни в мечти за един спасител, който ще разпръсне със сабята си вражеската войска, ще ни прости за грешките, извършени в наше име от други, и ще ни предостави още една възможност да изградим нашия земен рай? Лежа на голия дюшек и се опитвам да си представя себе си като плувец, който плува с равномерни, енергични движения във времето — време, по-неподвижно от водата, без вълни, без мирис, просмукващо, безцветно, сухо като хартия.