Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (7)

7. Водата, майка на живота

На сутринта Арва дори и не подозираше за отсъствието на Тарг. Сигурно се беше преуморил предишната вечер и сега, капнал от умора, още си почиваше. Но след два часа очакване тя се зачуди и почука на преградата на стаята, която брат й беше избрал. Никой не отговори. Може би беше излязъл, докато тя още спеше? Почука още веднъж, след това натисна бравата на вратата. Тя се отвори и откри празна стая.

Младото момиче влезе и видя нещата му в пълен ред — леглото от аркум беше прибрано към стената, тоалетните принадлежности — непокътнати. Нищо не говореше, че мъжът скоро е бил тук. Страх стегна сърцето й.

Тя намери Мано. Двамата разпитаха птиците и хората, но не получиха задоволителен отговор. Това не беше нормално и те се обезпокоиха. След земетресението оазисът беше пълен с клопки. Тарг можеше да е паднал в някоя пукнатина или да е бил изненадан от срутване.

— Най-вероятно е излязъл рано сутринта — каза оптимистът Мано. — И тъй като е човек на реда, преди това е подредил стаята си… Да отидем ли да го потърсим?

Арва продължаваше да е неспокойна. Тъй като комуникациите бяха станали несигурни, а и много вълнопредаватели лежаха съборени, търсенето не обещаваше особен успех.

Към обед, докато тя се разхождаше тъжна сред развалините на границата между оазиса и пустинята, ято птици се появи с продължителни писъци: Тарг беше намерен!

Изкачи се на преградата и го видя да идва. Беше още далеч и вървеше бавно…

Дрехата му бе скъсана, дълбоки драскотини покриваха врата, лицето и ръцете; от цялото му тяло се излъчваше умора, но погледът му беше бодър.

— Откъде идваш? — извика Арва.

— От дълбоката земя — отвърна той.

Но не каза нищо повече.

Мълвата за неговото завръщане вече се бе разнесла и другарите, с които беше пътувал, дойдоха да го посрещнат. Един от тях го упрекна, че заради него се е забавило отпътуването им. Тогава той отвърна:

— Не ме корете, защото нося големи новини.

Този отговор учуди и дори направо шокира събеседниците му. Как така един човек можеше да знае нещо, което другите не знаят?

Подобни думи имаха смисъл някога, когато земята беше пълна с изненади, когато късметът тлееше навсякъде и народите или отделни индивиди противопоставяха своите съдби. Но сега, когато планетата беше пресъхнала, когато хората не можеха повече да се борят помежду си, когато всяко нещо се решаваше от ненарушими закони, когато никой не можеше да предвижда опасностите преди птиците и апаратите, такива думи бяха нелепи.

— Големи новини! — повтори презрително човекът, който го беше упрекнал. — Да не си полудял, пазачо?

— Скоро ще видите дали съм луд! Да отидем да намерим Съвета на Червените земи.

— Ти го накара да чака.

Тарг не отговори. Обърна се към сестра си и й каза:

— Иди и доведи тази, която спасих вчера. Присъствието й е необходимо.

Големият съвет на Червените земи се бе събрал в центъра на оазиса. Не беше в пълен състав, тъй като повечето от членовете му бяха загинали при катастрофата. В поведението на оживелите не прозираше болка, а само примирение. Фатализмът у тях бе силен като самия живот. Те посрещнаха деветимата с почти безжизнено спокойствие. Симор, председателстващият, каза с равен глас:

— Вие ни носехте помощта на Високите Земи, но сега този оазис също е засегнат. Краят на хората наближава. Оазисите не знаят вече кои от тях могат да помогнат на другите.

— Те и не трябва вече да си помагат — добави Рем, първият началник на Водите. — Законът го забранява. Справедливо е когато водите пресъхнат, да изчезне и солидарността. Всеки оазис сам ще решава съдбата си.

Тарг излезе пред деветимата и изрече:

— Водите могат отново да се появят.

Рем го изгледа със спокойно пренебрежение.

— Всичко може да се появи, млади човече. Но водите изчезнаха.

Тогава пазачът, след като бе погледнал в дъното на залата и забелязал блестящата коса, каза с треперещ глас:

— Водите ще се появят в Червените земи.

Вяло неодобрение се изписа върху някои лица, но всички запазиха мълчание.

— Водите ще се появят отново — извика силно Тарг. — Твърдя го, защото ги видях.

Този път слабо вълнение премина сред хората, вълнение, което само една-единствена картина можеше да предизвика — тази на избликващата вода. Гласът на Тарг с пламенната си искреност почти роди надеждата. Но съмнението бързо се завърна. Тия прекалено трескави очи, раните, скъсаните дрехи предизвикваха недоверие: макар и рядко, лудите все още се срещаха по планетата.

Симор направи незабележим знак. Няколко души бавно заобиколиха пазача. Той видя този жест и разбра значението му. Спокойно отвори кутията с инструменти, извади тънкия хромографски апарат и като разви листа, показа доказателствата, които беше намерил в утробата на земята.

Изображенията бяха точни колкото самата действителност. Когато най-близкостоящите ги видяха, се чуха възклицания. Истинска радост, почти екзалтация обзе присъстващите. Всички познаха свещената течност.

Мано, по-чувствителен от останалите, извика пронизително. Викът, подет от вълновите предаватели, се разнесе навън. Около залата бързо се събра множество. Единственото душевно вълнение, което все още можеше да опияни Последните Хора, обхвана тълпата.

Тарг се преобрази: той стана почти бог. Към него се отправяше сега мистичният ентусиазъм на душите. Лицата се променяха пред очите му, мрачните погледи се изпълваха с огън, необуздана надежда раздираше навика на примирението. Самите членове на Великия съвет сякаш се претопиха в общото цяло и се отдадоха на вълнението.

Само Тарг запази мълчание. Направи знак на множеството, че иска да говори. Гласовете замлъкнаха, вълнението по лицата замря, напрегнато внимание разширяваше зениците.

Пазачът, обръщайки се към блестящите руси коси на Ере, които се открояваха сред останалите, заяви:

— Народе на Червените земи, водата, която открих е на ваша територия. Тя ви принадлежи. Но човешкият закон ми дава право над нея. Преди да ви я предам, искам да получа моята привилегия.

— Ти си първият между нас! — каза Симор. — Такова е правилото!

— Не искам това — отвърна кротко пазачът.

Той даде знак на тълпата да му направи път.

После се насочи към Ере. Когато я наближи, се поклони и каза с пламенен глас:

— Господарко на съдбата ми. Поставям водите във вашите ръце! Само вие можете да ми дадете наградата!

Тя слушаше изненадана и тръпнеща. Такива думи отдавна вече не можеха да се чуят. В друг момент едва ли би разбрала смисъла им. Но сред тези екзалтирани сърца, при френетичната представа за подземните извори, цялото й същество се развълнува. Прекрасното чувство, което излъчваше пазачът, се отрази и върху седефеното лице на девойката.