Новко Яворски
Приключение край Синия вир (5)

5

— Спи ли?

Беше лейтенант Касамаков.

— Като къпан. Аз го приспах — не без гордост рече войникът. — С лакардии. Искате ли и вас?

Лейтенант Касамаков се усмихна. Той обичаше хората, които никога не губеха чувството си за хумор.

— Ясно е — рече той, — че с редник Паунов се е случило нещо недобро. Трябва да направим нов опит. Преди малко по отсрещния бряг минаха няколко малчугани — рибари. Отидоха надолу. Не вярвам да са отминали далеч. Иди, намери ги и им поискай гащета ли, панталони ли. Но по-големички.

— Слушам! — рипна пъргаво редник Подгумерски и тръгна под надвисналите клони на върбите. Не се бави много. След петнадесетина минути той се върна с чифт къси панталони и потник в ръце и загадъчна усмивка на устните.

— Браво! — похвали го лейтенант Касамаков, ала не го попита как и къде ги е намерил. — Браво! Обличай се и поемай. В казармата няма да ходиш — командирът на дивизията е човек упорит и може да е турил часови на всяка крачка — идвайте пиленца, влизайте в капана. Та затова ще отидеш у ефрейтор Ганев. Знаеш ли къде живее той?

— Тъй вярно. И сестра му познавам!

— Не се съмнявам. Той, както ти е известно, е в отпуск по болест. Намираш го, обясняваш му всичко и му казваш, че нареждам веднага да отиде в поделението и да намери старши сержант Танасов. По-нататък ти знаеш какво трябва да се направи, нали?

— Тъй вярно!

Редник Подгумерски с мъка обу детските панталонки. Те така го притискаха тук и там, така се впиваха в месата му, че той се страхуваше да се наведе, защото де да знаеш какво ще стане. Виж, потникът беше по-големичък и той го завърза около кръста си за всеки случай.

И пое към града редник Подгумерски в ролята на спортист, който е тръгнал на поредната си тренировка, но поради странни наклонности на характера си, не е обул нито шпайкове, нито гуменки дори. Срещнеше ли човек, усилваше крачката, ала не както и да е, а отмерено, размахваше отмерено ръце пред гърдите си, отмерено вдишваше и издишване. Изглежда, че той добре се бе вживял в ролята си, защото никой не му обръщаше внимание. Само трима малчугани, които си играеха на плочника пред новите жилищни блокове, прекъснаха разгорещения си спор за някакви правила, сбутаха се, проследиха го с възхитени погледи, когато минаваше край тях, а сетне зарязаха играта си и хукнаха на почетно разстояние подире му, като му подражаваха във всичко. Отначало тоя ескорт му доставяше удоволствие, но когато наближиха къщата на ефрейтор Ганев, той спря рязко, извърна се и направи зверска физиономия. Малчуганите тутакси се връцнаха и презглава поеха обратно.

Както можеше да се очаква, болният ефрейтор отсъствуваше от дома. На мач ли бе отишъл, на кино ли — сестра му не знаеше, но знаеше да посреща гости. Тя покани любезно другаря на батко си, настани го в един фотьойл, почерпи го със сладко.

А как е излязъл баткото? С униформата ли?

Ами. Цивилен. По панталон и риза.

— Така ли? — рипна редник Подгумерски и едва не спука панталоните си. — Така ли? Давай тогава войнишките му дрехи.

— Ама как така… Защо така — обърна се момичето и поруменя.

— Защо ли?

Това сега не бивало да ѝ казва. Щял да й обясни после, като се върне. То е една важна, много важна работа.

Като продължаваше да руменее и да повдига в недоумение гарвановите си вежди, девойчето донесе войнишката униформа на батко си и тактично отиде да си учи уроците. Редник Подгумерски светкавично надяна чуждата дреха, огледа се пред огледалото и като се одобри, каза:

— Всичко, каквото взимам от тебе, звездичко ясна, ще върна незабавно. А за това, че ти спасяваш от позор целия ни взвод, заслужаваш сто целувки. Но — друг път, защото сега нямам време.

И като забеляза, че тая негова шега не бе посрещната като шега — девойчето едва-що не припадна от щастливо смущение, — той изхвърча навън и тръгна със самочувствието на човек, който е готов на всякакъв подвиг.

А в живота винаги има място за подвиг…

На десетина метра от входната врата на гарнизонния стол, край който по една случайна случайност минаваше пътят на нашия герой, в тоя позакъснял следобед имаше само една газка. Прашна и уморена, тя дремеше на сянка, а в нея, както е прието по двете полушария, дремеше шофьорът ѝ.

Имаше ли нещо особено във всичко това? Решително не. Ако не беше едно знаменателно обстоятелство. Това бяха газката и шофьорът на командира на дивизията.

Дъхът на редник Подгумерски секна. Той се закова на мястото си озарен от една дръзка мисъл и усети как сърцето му подскочи и едва не го халоса по небцето.

Дано! Дано командирът на дивизията бе правил обичайните си обиколки и проверки и дано още не беше оставил нейде оръжието и дрехите на разузнавачите.

О, щастие! Те бяха тук — на задната седалка, завити с брезент.

— Колега? — побутна задремалия шофьор редник Подгумерски. — Колега!

— А? — събуди се шофьорът и се огледа с мътни от съня очи.

— Бягай при командира на дивизията. Разфучал се е страшно.

Шофьорите са племе хитро, племе съобразително, ала и сред тях се срещат изключения. Само щом чу „разфучал“, шофьорът рипна и като се потягаше пътем, изтича към вратата на гарнизонния стол.

В ъгъла, край масата за старши офицери, седяха командирът на дивизията и майор Пенев и нагъваха фасул със салата. Полковник Делев сърбаше, та чак ушите му пукаха и вече начеваше втората порция, когато шофьорът му се изтъпанчи досам него и рече високо, като козирува припряно:

— Заповядайте, другарю полковник!

Командирът на дивизията вдигна глава и попита с пълна уста:

— Какво има?

— Викали сте ме.

— Кой ти каза това?

— Един ефрейтор.

Полковник Делев повдигна рамене, повдигна вежди, спогледа се с майора и като се намръщи, каза:

— Няма такова нещо. Иди си гледай колата.

Гледай си колата!… Хубаво джанам. Ама как да гледаш нещо, след като го няма там, където си го оставил преди малко? Вятър ли бе отвял газката, нечист дух ли я бе цапнал с магическата си пръчка и бе я превърнал в нищо, ала на паважа под рехавата сянка на кестените имаше само едно маслено петно — ясно доказателство, че тук се е намирала доскоро някаква машинария с недобре завинтена пробка на картера.

Полярен студ скова нещастния шофьор, а сетне го опари африканска жега. Той ослепя за миг и за миг изгуби равновесие. Политна, извърна се и трап-трап, с подкосени крака и слепнати устни, пред масата на полковник Делев.

— Г-г-г!… — изтрака със зъби той.

Полковник Делев го изгледа през рамо, остави лъжицата и като обърса устните си, попита:

— Газката ли?

— Т-т-тъй вярно!

— Няма я, значи, а?

— Няма я. Съв-съвсем я няма.

Полковник Делев се облегна на седалката, въздъхна и клюмна глава.

— Така ли се варди газка бе, момче — рече укорно той. — Газка, пълна с оръжие и гащи, а? Ех, че си ми загубен. Сваляй ефрейторските нашивки и се махай от очите ми. Веднага!…

— Ама той, ефрейторът, рече, че такова…

— Рекъл? Ами ще рече, я! А по-хубаво е било да те храсне с френския ключ или с манивелата по главата. Рекъл!… Марш!…

Е, иди, че яж повече. А фасулът беше толкова вкусен. С мерудийка, със салтанатите му. И в салатата дори имаше оливия.

— Пенев — обърна се към сътрапезника си командирът на дивизията. — Веднага да ми се намери една кола.

— Слушам! — изправи се чинно майорът…

След двадесетина минути пред вратата на гарнизонния стол, на същото онова място, където бе дремала доскоро газката на командира на дивизията, спря сива „Варшава“. Полковник Делев седна до шофьора и кратко нареди:

— Към Синия вир.

Колата мина по главната улица, прекоси полегатия площад пред банката и скоро напусна града. Асфалтът на централното шосе лъщеше като току-що измито черно стъкло, крайпътните тополи отскачаха назад като сепнати, реката ту приближаваше, ту се отдръпваше спокойна и ленива.

— Фюп-фюп-фюп — изфюпкаха железните напречници на перилата на моста, шосето внезапно сви вдясно и колата едва не връхлетя върху някакъв войнишки строй. Бодри и свежи, пълни с енергия и дързост, войниците крачеха леко-леко, като след баня, и високо и звънко пееха:

Разцъфтели ябълки и круши,

над реката плъзнали мъгли.

Хей, излязла на брега Катюша,

на брега, край стръмните скали…

Край тях, също така весел и бодър, пълен с енергия и дързост, пееше и се усмихваше висок, напет лейтенант, тънък в кръста, па широк в раменете, белолик, с големи кафяви очи и тънки, хашлашки мустачки на горната устна.

— Спри! — заповяда командирът на дивизията. Слезе, изправи се на две-три крачки от лейтенанта, измери го с поглед от долу на горе и от горе на долу.

— Така, значи, а? — разкрачи се полковник Делев и тури юмруци на хълбоците си.

— Не ви разбирам, другарю полковник — блеснаха хитри искрици в присвитите очи на лейтенант Касамаков.

— Така, значи, а? — повтори полковникът.

— Тъй вярно! — самоуверено и дори малко дръзко отвърна другият.

— А къде е газката?

— Коя газка, другарю полковник?

— Моята.

— Съвсем не зная.

— Питам: къде е газката?

Лейтенант Касамаков примигна, даде си вид, че сериозно се е замислил, и неочаквано заяви:

— Предполагам, че в момента тя се намира там, където сте я оставили… Пред гарнизонния стол. В пълна изправност.

— Аха — отпусна ръце командирът на дивизията. — Харашо! А кой благоволи да я открадне?

— Не да я открадне, другарю полковник, а да я използува временно…

Усмивка все по-неудържимо и неудържимо разцъфваше върху устните на полковник Делев, все по-весело и весело гледаха зелените му очи.

— Тъй да бъде — за временно ползуване — махна с ръка той. — Кой я докара и кой я откара?

— Редник Подгумерски.

— Не редник Подгумерски, а ефрейтор Подгумерски — назидателно вдигна пръст командирът на дивизията. — И така: на ефрейтор Подгумерски — десет дни домашен отпуск. На тия момчета — и полковникът кимна към веселите разузнавачи — по три. На тебе — пет денонощия гарнизонен арест. Стигат ли ти?

— Стигат ми, другарю полковник — съвсем засия взводният командир. Вероятно се бе надявал на нещо повече.

— Харашо. А имаш ли си ръчен часовник?

— Имам.

— Каква марка е?

— „Победа“.

— Свали го и ми го дай. А ти ще вземеш моя. „Пальот!“ С двадесет и девет камъка. Онзи ден ми го донесоха от Съюза.

— Нямам нищо против.

Лейтенант Касамаков не без удоволствие тури на ръката си часовника на командира на дивизията, избърса го с ръкава на гимнастьорката си, галантно го доближи до ухото си.

— А сега — дай си лапата! — рече му полковник Делев.

Двамата мъжки стиснаха десниците си, като весело се гледаха в очите…

… А вечерта синът на командира на дивизията, страстният риболовец и плувец Гошката, се прибра у дома разочарован от живота и сърдит на целия свят. Той хем не бе уловил нито една рибка, хем някой гамен бе отмъкнал панталонките му…