Новко Яворски
Приключение край Синия вир (3)

3

До предградията редник Паунов не срещна никого. Само там някъде, край гробищата, той се размина с трима-четирима малчугани с рибарски такъми в ръцете, голички като врабчета, с по едни панталонки и джапанки, опърлени от слънцето и водата, бодри и жизнерадостни. Нито той им обърна внимание — рибари като рибари, нито пък те — катунар като катунар. Но ние не бива да правим, това, защото те ще ни потрябват сетне…

„А сега откъде?“ — поколеба се редник Паунов, щом стигна до препълнената с клиенти „Бира-скара“ пред текезесарския пазар. Наведе се, събра няколко фаса, че бе му се припушило до премаляване, и реши: „По улица «Капка», оттам до «Казармена» и хоп на зида.“

Харно, ама на кръстопътя стоеше милиционер. Стоеше си той, пушеше си цигара сладко-сладко и може би чакаше някого. Редник Паунов го забеляза в последния миг и неприятни тръпки минаха между плешките му. Милиционерът вече го гледаше подозрително и явно започваше да въси вежди.

„Тоя сега ще се заяде с мене и ще изпорти работата“ — помисли си редник Паунов и се накани да се връща, ала съобрази, че това съвсем ще усъмни блюстителя на реда, и храбро прекрачи към него.

— Че ми дадеш ли огин, бащице! — съвсем по цигански рече той и налапа един от фасовете.

Милиционерът помълча, без да промени изражението на лицето си, па изведнъж протегна ръка:

— Н̀а.

Редник Паунов спокойно запали фаса си, погледна ухилен в студените очи на милиционера и тури ръка на сърцето си.

— Да ти даде горнио сто години да живееш и сто булки да излюбиш…

„Стоте булки“ тутакси размразиха леденото лице на милиционера и той също се ухили.

— А нема ли да ми дойдат много?

— Нема, бащице, нема. За такива убавци като тебе и две по сто са малко.

— Брей!…

— Аха, бащице. Чао!…

До заветния казармен зид редник Паунов има още една нежелателна среща. С ротния командир. Навъсен като буреносен облак, капитан Марков крачеше прегърбен и дишаше само през носа си. Той заобиколи седналия направо на паветата катунар, който с настървение търсеше някакво трънче по петата си, и продължи пътя си. Редник Паунов внимателно извърна глава и дяволито смигна подире му.

И ето го последното препятствие. Оная преграда, която той трябваше да преодолее на всяка цена, за да спаси поруганата чест на целия взвод и своята си. Дребна фарфалашка работа! Колко пъти… Шт!… Няма смисъл от хвалби…

Ала точно там или почти точно там, където редник Паунов смяташе да направи своето салтомортале, стояха две бабички и си обменяха опит в областта из кашаварството за палавите си и неящни внучета. Редник Паунов мина няколко пъти покрай тях с великата надежда да чуе „Ха, довиждане“, па като разбра, че тая работа скоро няма да я бъде, а се пропиляваха ценни минути и секунди, приближи и протегна ръка:

— Дайте, милостиви господжи, на бедния баща. Седем циганчета имам у катуно, кьорава троха леп нема. Дайте по трийсет и четири!…

Бабичките се стъписаха.

— А твоите циганчета само бял хляб ли ядат? — полюбопитствува саркастично по-високата бабка.

— Само бел, господжо.

— Я го гледай ти! Само бял хляб ядат черните му циганчета. Хм. Я се пръждосвай — сгълча по-ниската и се обърна към приятелката си. — Е, Миче, довиждане. И такава кашичка ще опитам.

— Опитай, опитай — окуражи я по-височката бабка и като хвърли един смразяващ поглед на бедния катунар пое в обратна посока.

— Чао! — поклони се наляво, а сетне надясно редник Паунов и започна да отстъпва. Погледна на едната страна, погледна на другата и като се увери, че е „чисто“, засили се и хоп — отгоре на зида. Обкрачи го, озърна се още веднъж и се изсули в казармения двор.

— Готово — рече гласно той, когато усети под босите си крака яката твърдина на земята.

— Стой! Горе ръцете! — кресна някой в същия миг досам ухото му и едва не го оглуши. Той покорно се подчини, като се олюля леко.

— С лице към стената! — последва нова команда.

— Добре, де! — прекрачи редник Паунов и впи поглед в олющената от времето и войнишки колене мазилка на зида.

А зад гърба му се поведе злокобен разговор:

— Диверсант ли е?

— Чист диверсант. Преоблечен.

— Е, браво! Не ти мърдат поне десет дена отпуска.

— Абе, не е там въпросът…

Редник Паунов най-сетне намери възможност да се обади.

— Дренки ще му дадат десет дена отпуск — злорадо каза той. — Какъв диверсант съм аз? Никакъв. Обикновен редник. От трета рота.

— Знаем те ние какъв редник си ти и от чия армия, знаем… — злъчно се обадиха зад гърба му. — Хайде, дясното рамо напред, ходом — марш! И внимавай, куче шпионско, а си мръднал, а съм ти надупчил гащите.

Редник Паунов въздъхна страдалчески и унило пое към ареста. Имаше ли смисъл да спори с такъв? Първо, напусто ще е и, второ, току-виж, че те храснал с нещо по капелата.