Новко Яворски
Приключение край Синия вир (4)

4

А в това време другарите на неволния заключеник примираха от жега, от глад и от нетърпение. Някои все още се къпеха: по-скоро за самонаказание, отколкото за удоволствие, други пък тършуваха под камънаците и в подмолите, та дано хванат някоя глупава живинка, а имаше и такива, които гледаха като хипнотизирани към зеленчуковите градини, готови при първия знак да опустошат всички домати, чушки и кромид лук, но ги възпираше строгото предупреждение на лейтенанта.

Омекнал като свещ, изгубил какъвто и да е интерес към пъстрия околен свят, редник Подгумерски лежеше по корем на шарена сянка върху пясъка и напразно се опитваше да заспи. Впрочем по едно време той аха-аха се бе унесъл и бе му се привидяло, че по клоните на върбите висят не клюмнали листа, а луканки, бели хлебчета и мандарини, когато до него се просна редник Трендафилов и изпъшка като бивол.

— Светлинка наша духовна — побутна го по рамото той. — Спиш ли?

— Не.

— Харно. Ти пишеш ли цинични стихове?

Поетът мълча известно време.

— Та думай, де — побутна го отново Трендафилов.

— Защо питаш? — без да повдигне глава, отвърна поетът и сладко се прозя.

— Така. Питам.

Редник Подгумерски дълго не отговори.

— Пиша — най-сетне като изпод земята се обади той.

— Я кажи някое — зарадва се като на филия хляб прегладнелият до смърт Трендафилов.

Някой врякна в реката, сигурно го бе ухапал рак. Подгумерски седна, па като видя, че работата не е сериозна, обгърна с ръце коленете си и замислено вторачи поглед във водата.

— Та искаш да ти кажа нещо, а?

— Аха.

— Добре.

И като опря чело в щръкналите си колена, редник Подгумерски бавно, с чувство захвана да рецитира:

„Не е лесно да се срещнат двама мъртъвци.

За тебе аз бях мъртъв, за мене — ти.

Но ето че у нас горял е огън.

И в теб. И в мен…“

— Ама това не е цинично! — заяви решително редник Трендафилов, след като помисли известно време.

— Не е — съгласи се поетът.

— А за жена ли е?

— За крава — надсмя му се поетът, без да вдигне глава. — За жена е, разбира се.

— Женена ли?

— Омъжена.

— Ама ти, значи, е момичета не се занимаваш, а?

— Никога. Виж, омъжените мене най-много ме привличат — кой знае защо се развесели редник Подгумерски и легна по гръб. — Та те… Ех, те… Имах аз една… Клео се казваше тя. Клеопатра.

— Клеопатра ли? — седна досам него редник Трендафилов и го зяпна в устата.

— Клеопатра еди-коя си. Бездетна. Млада. Да имаше, да нямаше двайсет и осем.

— Двайсет и осем?

— Ъхъ. И живееше… Не е важно къде. Тия неща не се раздрънкват много-много. Некрасиво е. А беше една… Богиня. Височина — един и шейсет. Гръдна обиколка — метър и двайсет и два. Ханш — тоже. Но кръстчето ѝ!… Ех какво кръстче… С шепа да го обхванеш.

— С едната! — разтвори озадачен шепата си редник Трендафилов…

— Е, не точно с едната, с двете например, но какво значение има това? Да знаеш само как я задиряха мъжете — ред не може да ти дойде поглед да ѝ хвърлиш, дума да ѝ кажеш. А тя — сфинкс. Непристъпна като, като… като Хеди Ламар…

— Коя е пък тая?

— Кинозвезда от голяма величина. Та докъде бяхме стигнали? Аха. А мъжът ѝ един мухльо — същински редник Паунов. И се фука, фука. Охо — викам си, — ще ти сложа аз на тебе рогца, почакай. И захванах — днес букетче, утре букетче, всички градски градини опосках. Бутна някоя и друга стотинка на едно цигане и хайде при кака Клео. Отначало тя ги хвърляше в кошчето за смет заедно с панделката и бележката „Нещастният влюбен“, но когато започнах да ги придружавам с кутия шоколадови бонбони „Мечи мед“, тя започна да ги приема. А по това време, като ме бе обхванал поетичният бяс, всички редакции затрупах със стихове и сума пари печелех… Веднъж дори, есента миналата година, пет чифта чорапогащници ѝ изпратих по цигането.

— Пет чифта?

— Че много ли са?! И си викам: време е, моето момче, време е, ама с тоя костюм не бива. Я си купи фин английски плат, че и риза п̀о така…

Редник Подгумерски стана, нагази във водата, наплиска се хубаво и отново легна по гръб със замъглени от сладки спомени очи.

— Направих си аз костюм, ум да ти зайде, купих голям букет цветя, кутия бонбони и още нещо — забравих го какво беше, ама помня, че се изръсих за него сума пари — и трап-трап, та пред вратата на апартамента. Зър на звънеца. Излиза тя — по пеньоар. Ох, леле, викам си, че тя готова, бе. И ѝ поднасям всичко. А тя се пули насреща ми, ама взе подаръците и се дръпна в антрето. Това и чаках. Намърдах се вътре, затворих с крак вратата и рекох: Аз съм „Нещастният влюбен“. Тя зина да рече нещо, ама аз я изпреварих. Паднах в краката ѝ, дръж за коленете и целувай, целувай!… А то, братче, там ѝ било слабото място!… Че като се разчувствува оная ми ти недостъпна богиня, че като се впи в мене — вендуза същинска. И вместо нея аз, тя взе, че ме отнесе в леглото. То бяха прегръдки, то бяха целувки. Не любов, а чудо! И до такава степен се бяхме опиянили, че не чухме кога се е върнал мъжът ѝ. Само го видяхме. Изтъпанчи се той до леглото с кръвясали очи и стиснати ченета. А в ръката му — пистолет. Ей такава ютия. Май наган беше.

„Сега — изсъска той, — сега мръсни похитительо, сега ще ти пробия кратуната, та друг път да не прескачаш по чуждо. Ама я първо слез от кревата и застани на онова чердже. Старото.“

„Не — казах му аз и хич и не ми пукаше, така се бях омаломощил. — Няма да сляза. И тук си ми е добре. А ако искаш да знаеш — тя не е виновна. Виновният съм само аз. Защото нито една жена досега не е устояла пред моя чар.“

„Така ли? — рипна пък сега Клео и ме ритна по… носа с прелестното си краче. — Така ли? А ме лъжеше, че съм била единствена в живота ти…“

И се разрева.

Ха сега де — кого по-напред да успокояваш — нея ли, него ли? Ала те сами разрешиха въпроса.

— Не плачи, Клео, не плачи, душо — разциври се и оня. — Такива свини сме си ние мъжете. Хайде, миличка, избърши си нослето! Ха така. Погледни ме, погледни ме… О, мое слънце…

И взе, че я прегърна глупакът, както си беше с пистолета в ръка.

„Море, ако го докопам…“ — мерна ми се през ума и таман посегнах, оня като че предугади и рипна още по-разярен.

„А ти, бре — обърна се той към мене, та чак слюнки му излетяха от устата. — Обувай си гащите и дим да те няма!“

„А защо — викам — само гащите? Ами ризата и костюма? Английски плат е това.“

„Не ме интересува — ръгна ме той с дулото, ама все пак успя да хвърли един лаком поглед на костюма ми. — Хайде — изпарявай се, че пак ще ме хванат дяволите. Къш!“

И започна да се съблича.

„Брех — рекох си, — ега ти разврата. — Леглото още топло от мене, а той при жена си ще ляга.“

Ала не легна.

Облече костюма.

А жена му плесна с ръчички:

„Леле, Котенце, леле как ти отива-а-а-!…“

Плюх и си отидох. И вече не се вестнах край нея. И ти да беше, и ти щеше да направиш това. Нали?…

Редник Трендафилов не отговори. Поетът се понадигна на лакът и го погледна.

Другарят му сладко спеше и се усмихваше насън…