Новко Яворски
Приключение край Синия вир (2)

2

Утрото почука с меки пръсти по клепачите му и той отвори очи. Старши сержант Танасов вече се миеше. Обкрачил поточето, гол до кръста, с увиснал като конска опашка перчем, той се плискаше по момчурляшки и пръхтеше от удоволствие. Мускулите по широкия му гръб играеха сякаш сепнати от сладък гъдел, водата като бисерна броеница течеше между дебелите му селски пръсти. Той се навеждаше пъргаво, гребваше гъстата хладовина и като че с настървение рошеше рунтавия гъсталак по гърдите си поел дълбоко дъх и вирнал нагоре цепнатата си на две брадичка.

На два-три разкрача от него, също гол до кръста, но жално-милничък с тесните си раменца и с пилешките си мускулчета стоеше и чакаше ред редник Подгумерски. Той отново се бе превърнал в дневния Подгумерски, усмихващия се на всичко и на всички философ и поет.

— Хайде! — прекрачи отсам старши сержант Танасов и тръсна ръце. По лицето и гърдите на войничето се посипа цяла градушка едри и хладни капки. То примижа, потрепера, накокошини се, но храбро зае освободеното място.

И оттук като че започна всичко…

Накриво ли стъпи Подгумерски, подхлъзна ли се, друг ли някакъв физически закон му изигра номер, ала още преди да направи какъвто и да е опит да се наведе, той се олюля назад, че сетне напред, че още веднъж назад, ала тоя път съвсем силно. И пльосна в поточето. В цял ръст. Като изведнъж отсечено дърво.

Врякна Подгумерски, разхвърчаха се наоколо водни пръски, гората се олюля от спонтанен войнишки смях.

— Брех, че той ще се удави, бе! — викна някой високо и самоотвержено се втурна да спасява другаря си.

Измъкнаха на сухо като госпожица мокрия поет другарите му, развеселени и щастливи, че друг бе сполетяла тая неочаквана баня, и дори взеха тъничко да го хързулват:

— Хитрец си ти, духовно светило наше, хитрец и половина! Сега цял ден няма да ти е горещо под мишниците.

— Да, бе — съвсем невъзмутимо, по всички правила на философското отношение към нещата и явленията се съгласи Подгумерски, като подскачаше на един крак и бъркаше с пръст в ухото си. — Ще ми върви като по вода…

Кой можеше и да помисли дори, че тия думи щяха да се окажат пророчески и в преносния, и в буквалния смисъл? И то не само за Подгумерски, а за целия взвод, включително и за лейтенанта?

— Вода ли рече? — понадигна се лейтенант Касамаков, озарен от една великолепна идея. — Вода. Добре, щом е вода, вода да е.

И рипна.

— Танасов!

— Заповядайте, другарю лейтенант.

— Я ела малко насам.

Тук му е мястото да посочим, че лейтенант Касамаков нямаше кой знае какво добро мнение за себе си. Смяташе, че още не бе си извоювал някаква репутация. Нито на храбрец, нито на всезнаещ. А много, много му се искаше да чуе за себе си: „Кой? Касамаков ли? Да, той е голям женкар.“ Или: „Да, онзи ден той се бе натряскал до самозабрава, ама иначе е… много способно момче. Едно офицерче с бъдеще! Та нима не помните какво направи еди-кога си?… А забравихте ли какво каза по еди-кой си въпрос?…“

Може би само бързаше?

Нетърпелива душа.

Та същата тая „нетърпелива душа“ хвана под мишница старши сержант Танасов, отведе го по-настрана, сакън да не чуе войнишко ухо, и каза:

— Знаеш ли какво съм намислил? Не знаеш. Слушай тогава. Вземаш двама души, свършвате оная работица и се прибирате в поделението. А през това време ние пък ще си направим походчето. Само че ще му поизменим маршрутчето. Ще ударим край микроязовирчето на Поповец, край микроязовирчето на Конски дол, през напоителните каналчета на Щърбаново. И никакво къпане, никаква водица. А като стигнем зеленчуковите градини на Сенник, ще свием и хайде в Синия вир. Макар и за пет минути. Какво ще кажеш, а?

— Ми…

— Добре. Събери момчетата.

И си погледна часовника, като мислеше: „Че ще се къпете, ще се къпете, по тоя въпрос две мнения няма, ама преди това така ще ви озоря, така ще ви озоря, че…“ — И като не намери подходяща дума, махна с ръка. А сетне застана важно-важно пред строения взвод и като се разхождаше напред-назад каза:

— Закуска — петнадесет минути. След това — малко походче. Накрая, ако наваксаме, разбира се — кратко изкъпване в Синия вир. Има ли нещо неясно?

— Съвсем няма, съвсем няма.

— Добре. „Ура“ тогава.

Такова спонтанно „ура“ лейтенант Касамаков отдавна не бе чувал — ушите дори го засърбяха.

Засвяткаха чекии и чекийчета, зачаткаха зъби, пломбирани и непломбирани, загълтаха млади гърла сухоежбина и кромид. Най-лакомо нагъваше рунтав като овчарско куче редник с уста от едното, та чак до другото ухо и зъби като тесли.

— Трендо — обади се през две хапки поетът, който между прочем, както всички истински поети ядеше колкото едно врабче, — ти май не си ял цяла нощ, а?

— Ъхъ…

— А защо не лапнеш и някоя консервна кутия?

— Тенекията им не е хранителна.

— Вярно, бе.

Та… хапнаха, каквото хапнаха разузнавачите, потегнаха се и бодро поеха из чукари и долища, ниви и ливади. Пръв крачеше лейтенант Касамаков. Той или не умееше да избере нещо по-свястно, или нарочно се правеше на гръмнат и все из най-калпавите места водеше своите юнаци. Ту, както им се струваше, по най-отвесния склон като кози ще ги покатери, ту в тресавище като диви патици ще ги натика, ту в непроходим гъсталак ще ги поведе, та и дрехите ти на парцали да провиснат, драка ухото ти да прободе, корен подло да те спъне.

По едно време тия мъки като че се свършиха — отпреде им се ширна едно такова гладко като тепсия поле, че да вървиш и да пееш. Добре, ама като се озъби над главите им онова ми ти слънце, като заприжуря — пещ не ти трябва. Най-зле се чувствуваше редник Трендо Трендафилов. Той може би бе претоварил стомаха си, а пък може би и соят си му беше такъв, ала така почервеня, така изплези език, че направо хващай и води, където си щеш. Гимнастьорката и бричът му бяха мокри от пот, ботушите му жвакаха, сякаш току-що беше минал брод. Не беше по-добре и редник Подгумерски, с тая разлика, че той беше пребледнял като смъртник и че нито чуваше, нито виждаше.

— Не изоставай — подвикваше през рамо от време на време лейтенант Касамаков, ала и неговият глас захвана нещо да изтънява.

Но ето че по умърлушената редица премина бодра, радостна тръпка. Вляво, зад китка върбалаци, засиня голямото око на поповецкото микроязовирче.

— Ох, баб̀ачко! — рече някой с възхищение и надежда. — Язовир!…

— Да, бе — обади се друг. — Цял! Милият на батко!

— Не разговаряй! — сряза ги лейтенант Касамаков и свърна точно по брега. Лежеше си спокойно и преспокойно божията благодат, лъхаше си на свежест и живителна хладовина, мамеше и зовеше: сваляй ботушите само и бух!… Е, да, ама как да изуеш ботушите си и как да се бухнеш в бистрите талази, когато твоят взводен командир се нарича лейтенант Касамаков, който, както е известно, носи в гърдите си не състрадателно сърце, а чиста буца лед!?…

„Спри! Погледни вляво!…“ — въсеше вежди и блещеше очи редник Подгумерски, който тайничко се смяташе и за голям хипнотизатор. Ала дори и факирът Мити по-лесно би могъл да подчини на волята си волята на един дръвник или една скала, отколкото да внуши нещо на лейтенант Касамаков. Вървеше си той по брега на язовира като Исус в Гетсиманската градина, крачеше си ни много бързо, ни много бавно, облизваше устните си, изпръхнали от вътрешен и външен огън и като че хич не виждаше, че вода има край него, че е чиста и топла тая вода и че всяка фибричка на неговите момчета като луда се стремеше към пълните с риба и безкрайна физическа, а оттам и духовна наслада глъбини. Нещо повече: за велико изумление и негодувание на всички той извърна лявото си рамо, даде гръб на водоема, а между него и момчетата му започна да се въззема все по-нагоре и нагоре непреодолимата стена на отчуждението.

 

 

Тая стена направо стигна до небесата, когато лейтенант Касамаков преведе момчетата край язовира и в Конски дол. Наистина — какъв язовир можеше да представлява тая мътна жабясала локва, в която дори и селските патици се гнусяха да се потопят, но за уморените и слънчасали разузнавачи той се стори ни повече, ни по-малко от една Ривиера. В очите на момчетата захванаха да святкат лоши искрици, май че някой дори си позволи да измърмори една неадресирана на пръв поглед ругатня, а пък редник Трендафилов така дръпна яката на гимнастьорката си, че ако някое от разфучалите се копчета бе улучило по сляпото око взводния командир, тутакси би го проснало като куршум на земята. А лейтенант Касамаков си крачеше човекът все така — нито бързо, нито бавно — и все си се усмихваше. На спомен ли сладък някакъв, на мисъл ли лукава някаква — иди разбери. Е, наистина усмивката му по-скоро приличаше на гримаса, отколкото на усмивка, ама я и ти се усмихни след толкова километра бъхтаница и при такава жега…

И тогава дойде ред на щърбановските напоителни канали…

И на още нещо…

Ощърби се село Щърбаново от рида вляво, проснаха се нивята отдясно, а из тях — канал до канал. Дълбоки едни такива, облицовани с циментови плочи, пълни догоре с бърза вода — Венеция не ти трябва. И мостчета по тях. Тук едно, па хей там — друго.

Преведе по едно такова мостче разузнавачите си лейтенант Касамаков, тръгна по насипа като преситен щъркел, сви по друго. И все се усмихваше с усмивката-гримаса. Че не му беше леко — не му беше, че стискаше зъби, та чак мускулите по челюстите му ставаха на въжета — охо! Ала можеше ли да спре, можеше ли да изругае или, не дай боже, да охне? В никакъв случай, за нищо на света! Оная проклета пришка на кутрето можеше да си впива колкото си иска шишове в сърцето му, езикът му можеше съвсем да се превърне на пила — много им здраве. Лейтенант Касамаков, вярно, не е Суворов, но все пак си е лейтенант Касамаков. А откъде ли е дошло това име? Откъдето ще да е. А какво ли прави Жана? Да прави каквото ѝ хрумне — тя повече никога, ама никога…

И той въздъхна изтежко, начумери се още повече като от непоносим зъбобол и спря. Извърна се, изгледа войниците си с поглед, в който не личеше нито състрадание, нито ехидност, па се пресегна и откачи противогаза си.

По лицата на разузнавачите премина тъмен облак, някои затъпкаха смутено на място, като спънати коне, други благоволиха само да се изкашлят волю-неволю — защото уста човешка е това, де да знаеш какво ще изплеще в един такъв сюблимен момент.

А в очите на лейтенанта вече блестяха зелените люспи на предизвикателството. Той погледна часовника си и вдигна решително глава.

— Така! — кой знае защо рече той. — Нашето походче наближава края си. До Синия вир остават някакви си два километра. Ще ги преминем с противогазите. На бегом. Наложи!…

И като се увери, че всички без изключение своевременно и стриктно са изпълнили заповедта му, сам наложи противогаза си и махна повелително с ръка:

— Напред!…

И понесоха се из зеленчуковите градини и по меките, прашни пътища странни неземни същества за недоумение на свраките и за ужас на зайците. С едни такива големи, люспести очи, с хоботи като слонове, само че извити и прикрепени към гърба. Чат-пат някое от тях политаше и падаше, но тозчас рипваше и догонваше другите.

Злобата, както е известно, е некрасиво човешко качество и както твърдят някои, тя е нанесла много пакости на цивилизацията. Ала има и други, които смятат, че тя е допринесла и не по-малко за прогреса, поне за постигането на някои рекорди, да речем. Та така и сега. Като овладя тя войниците, като стегна мускулите им, като се впуснаха те след командира си — хала не ти трябва. И някои захванаха да го настигат. И не само да го настигнат, но и да се изравняват с него. А пък, представете си, един дори го изпревари цели гърди. И кой, моля? Редник Подгумерски. Онова невзрачно, слаботелесно войниче, дето обичаше да драска разни римувани глупости и да цопва във всички водоизточници и водоеми, които срещнеше по пътя си.

— Охо! — помисли си немного ласкаво лейтенант Касамаков. — Уж такъв, уж онакъв, душа под наем взело, дето има една дума, а с мене тръгнало да се мери…

Не беше серсемин човек лейтенантът, ама хич не обичаше да го изпреварват. Това мъничко го амбицираше, мъничко го озлобяваше, а най-много го разстройваше. Ето и сега: той така неприятно се изненада и огорчи, че забави крачките си и пред него започнаха да се мяркат още няколко войнишки гърбове.

„Леле! — болно си помисли той. — Леле, мамино лейтенантче, съвсем калпав човек си бил ти. Мекица! А знаеш само да се перчиш. Перчи се, перко, перчи се, а момчетата…“

И понечи да спре…

„Слушай! — сгълча се мислено той. — Слушай! Не омеквай, не хленчи, ами дай малко газ! Ха така. Още малко! Е, сега е п̀о друго…“

И като рече „сега е п̀о друго“, наистина стана п̀о друго. Вярно — сърцето му лупаше като камък в празна тенекия, гореща пот течеше между плешките му и подлютяваше очите му, дробовете му като че се раздираха на хиляди късчета, ала пред него вече се мержелееше само моминското гръбче на редник Подгумерски. Ето го: изравнява се с него, ето — задминава го. Ура!

Не, не извика „ура“ лейтенант Касамаков, ами събра де що имаше силици по себе си и ги хвърли без остатък в последния, решителния щурм. И навреме. Зеленчуковите градини свършиха, просна се Калинкина поляна, щръкнаха върбалаците край Синия вир.

Е, сега вече…

Той спря, извърна се и само за миг сне противогаза си. В следващия вече лежеше на тревата: в бесния си устрем редник Подгумерски бе връхлетял отгоре му и бе го съборил. Това не обиди и не разяри взводния командир — той се засмя весело, на пресекулки, че още не можеше да си поеме дъх, както трябва. И съвсем по момчешки се затъркаля по земята. Спря, погледна часовника си, разпери ръце, полежа така известно време. Сетне рипна и рече:

— А сега едно истинско къпане от мене!…

— Ура!… Ура!…

— Голи, съвсем голи, като от майка родени! — предложи редник Подгумерски, без да знае човекът, че това негово хрумване ще има съдбоносни последици.

— Голи, разбира се! Съвсем! — тутакси се съгласи ха всички.

Кипна Синият вир, побягна изплашената риба, върбите заклатиха укорно клони, па се успокоиха и отново клюмнаха от непоносимата жега. А голото войнство лудуваше ли, лудуваше. Тук се боричкаха двамина, там петима се пръскаха до посиняване, още по-нататък някой плуваше под водата и ловеше другарите си за… краката. Само лейтенант Касамаков все още седеше на брега, види се, колебаеше се нещо. Сетне се изкиска весело, събу гащетата си и също така остана гол, като от майка роден, без да се съобрази, че в такъв вид един командир може да загуби част от авторитета си.

„Абе, я аз да оставя един да варди оръжието и дрехите — мислеше си той. — Всичко става. Е, голяма работа: първо — всичко ни е под носа, а и кой ли би се осмелил?…“

Па махна с ръка и цамбурна презглава в най-дълбокото.

И никой, ама никой не видя как по мекия път сред зеленчуковите градини се зададе изпрашена газка със свален гюрук. В нея се мъдреха две офицерски фуражки и едно войнишко кепе. Тя подскочи в някаква дупка, направи лек завой и спря досам подредените на купчини дрехи и оръжие. Моторът кихна и угасна.

— Майко-о-о! — ахна уплашено някой. — Командирът на дивизията.

— Какво, какво! — глътна вода лейтенант Касамаков и почувствува как изведнъж го втресе. В газката наистина седеше командирът на дивизията. Той отвори собственоръчно вратичката, изхлузи се от седалката, разкърши рамене. Сетне, придружен от нисичък, наперен майор, тръгна да се разхожда. Подритна един автомат, подритна втори, че и каска една и се озърна наоколо. Да, оръжие и дрехи имаше цял куп, но войници нямаше. Впрочем — не се виждаха.

Брегът беше височък и стръмен и от него можеше да се види целият вир. Но тук войник, там войник — няма и няма. Само водата, дето се поразмърдваше на едно или на друго място и дето сегиз-тогиз към повърхността ѝ политаха на тумби на тумби мехурчета и мехури.

Крива усмивка мина по мрачното лице на командира на дивизията.

— Ха да видим докога ще издържат! — рече той, погледна часовника си и засече времето.

Вървеше си агале-агале по своя вечен път стрелката на секундомера, отброяваше си ги една след друга, една след друга и хич не се интересуваше какво става наоколо. А водата във вира ставаше все по-неспокойна и неспокойна, сякаш някаква спотаена сила бе дремала досега под нея, но вече бе се разбудила и бавно, но упорито се стремеше нагоре, към въздуха.

— Охо! Цяла минута! — повдигна вежди командирът на дивизията. — Май ще строшим световния рекорд за масово престояване под вода.

А шофьорът, виж му ти акъла, събра цяла пазуха буци и камъни, доближи до командира на дивизията и като избра най-едрия камък, рече с ехидна усмивка на тъничките си устни:

— Ей сегичка ще ми се покажат.

И рече да замахне.

— Остави! — сряза го командирът на дивизията, без да го поглежда.

Шофьорът сконфузено изсипа буците и камънака.

В тоя миг гладката повърхност на вира се пукна безшумно на няколко места и оттам за миг-два щръкнаха четири-пет стригани войнишки глави, поеха надве-натри по глътка въздух и отново се скриха. А към бреговете потеглиха големи, красиви кръгове.

Нова крива усмивка се яви върху устните на командира на дивизията.

— Като водни кокошки — само рече той. И попита: — А чии са тия водни кокошчици?

— Разузнавачите на лейтенант Касамаков, другарю полковник — незабавно се отзова майорът и преглътна с усилие.

— Аха. Ще видим що за разузнавачи са…

Първото нещо, което понечи да стори лейтенант Касамаков, щом видя газката, беше да прецапа през реката и да рапортува на командира на дивизията по всички изисквания и правила. И той прекрачи няколко крачки по хлъзгавите камънаци на дъното, но се олюля, подхлъзна се и седна. А как щеше да стане тази работа, моля? Та нали той съвсем си беше голичък, като от майка роден?

И като пое дъх с пълни гърди, той се гмурна под водата, а му се стори, че се пъха в пъкъла. И като нямаше друго какво да прави, защото не биваше да шава в никакъв случай, едно: за да не издаде местонахождението си, и друго: за да пести енергия и кислород, той захвана да мисли. „Ще издържа ли две минути? Като нищо — в Китен изкарвах по една и половина, ама тук непременно ще постигна две. Е, добре, постигна ги — ами после? Какво толкова «после». Нова глътка въздух, нови две минути. Докато командирът на дивизията или не ме измъкне за косите, или не се пръждоса.“

Като видяха какво направи командирът им, разузнавачите тутакси последваха примера му. Та нали толкова пъти им бе втълпявал. „Прави като мене!…“

На два-три пъти си поема крадешком дъх лейтенант Касамаков, на два-три пъти се спотайва като хищна риба на дъното. От четвърти път нямаше смисъл, защото някой бръкна във водата и го блъсна по рамото.

— Отидоха си, другарю лейтенант.

Лейтенант Касамаков отначало изтръпна: не е ли командирът на дивизията, и дори усети, че се изчервява, но сетне се изправи и въздъхна с облекчение. Газката се клатушкаше по обратния си път, клатушкаха се в нея двете офицерски фуражки и войнишкото кепе, а подире ѝ се виеше прашна лисича опашка.

— Уф — духна шумно през носа си взводният командир. — Щяхме да се издавим за едното чудо.

И изблещи очи.

На брега бяха останали само каските, противогазите и ботушите. Нямаше ни дрехи, ни оръжие.

— Къде е… къде е… — за първи път в живота си заекна лейтенантът.

— Командирът на дивизията прибра всичко. До шушка…

— Не може да бъде! — върна способността си да говори младият офицер и се затича. Падна, стана, покатери се на брега и отпусна безпомощно ръце. Да, нямаше измама — по Калинкина поляна нямаше ни автомат, ни брич, ни партенка дори.

— Опп-а-ла! — каза лейтенантът и приседна отмалял. Но веднага рипна като убоден от трън и се разпореди с бледа искрица на надежда в гласа: — Търсете! Все нещо може да е останало.

Войниците се разбързаха и тръгнаха като гламави да търсят онова нещо, дето вече го нямаше тук. Умърлушени и накокошинени под горещото августовско пладне, те скоро започнаха да се връщат един по един и с празни ръце да сядат около опечаления си командир.

— Добре се наредихме! — заклати глава лейтенант Касамаков.

— Като куче в каруца!

— Какво ще правим сега?

— Как какво? Ще се къпем.

— А тебе къпе ли ти се?

— Не много.

— А мене — хич.

Редник Подгумерски, който вече беше успял да почервенее като печен рак, изчопли някаква коричка на стара рана върху петата си и дълбокомъдрено заяви:

— Абе, ще се поразходи с газката командирът на дивизията, ще си свърши заплануваното за днес и току-виж докарал ни пак оръжието и дрехите.

— На куково лято! — обади се нискочело и дребнооко войниче. — Нали чух!…

— Какво си чул, Паунов — доближи до него взводният.

— А че чух какво каза командирът на дивизията. Аз бях ей в ония храсти, по работа, та всичко видях и чух. И как събраха…

— Полковникът, полковникът какво каза?…

— А че май каза… съумеят ли… — редник Паунов се намръщи и челцето му така се набръчка, че човек можеше да се учуди как може на такова малко място да се съберат толкова много бръчки… — Да, да — засия той — така рече: съумеят ли да се приберат, може и да им се размине. Иначе ще ме запомнят за цял живот…

Спонтанна въздишка на надежда и облекчение раздвижи увисналите листа на върбите. Че то и тая работа си имала колай! Колай ли? Къде е той, а? Колай без гащи не може.

Така и рече редник Трендафилов:

— Ех, сега да имахме по едни гащета-а-а…

— Да имаме, ама нямаме — отвърна малко сопнато редник Подгумерски.

— А кой?! Коя грешна душа предложи да се съблечем съвсем голи? — облещи зверски очи редник Трендафилов.

— Какво ме гледаш! — озъби му се редник Подгумерски. — Да не би да съм аз?!…

— Само на тебе може да ти хрумне такава глупост.

— Имаш много здраве — невъзмутимо отвърна другарят му, като демонстративно извърна рамо. Па протегна шия вторачил поглед в зеленчуковите градини. — Внимание — опасност! На хоризонта — жена!…

Дори и командирът на дивизията да бе се появил отнякъде, войниците пак не биха се втурнали така панически към реката, като закриваха с ръце някои особени части от тялото си. Тук, за всеки случай потънали до брадичките си, те отново се умърлушиха.

— Мислете! — рече им някак си не много отчаяно лейтенант Касамаков. — Мислете как да се измъкнем от тая каша, че вие я забъркахте…

„Аха, ние“ — помислиха си едновременно всички, но тактически си замълчаха.

А редник Подгумерски примигна няколко пъти, па запляска като пеленаче по водата.

— Хо-хо-хо!… Ха-ха-ха!…

— Оппа-ала! — повтори някой любимата дума на взводния си командир. — Май започнахме да откачаме.

— Хо-хо-хо!… Ха-ха-ха!… — продължаваше да пляска по водата редник Подгумерски, па спря и тръгна към брега. Излезе на сухото, провери добре дали жената е изчезнала от хоризонта и хукна към блоковете с домати и чушки.

— Стой! Стой! — завикаха подире му, но той не им обърна внимание и скоро мършавото му моминско гръбче изчезна сред зеленилото.

— Оп-па-л-а! — произнесе състрадателно редник Трендафилов.

— Мръдна нашата духовна светлина… — додаде с въздишка друг.

— Абе, аз отдавна забелязвах разни симптоми в психиката му — по научному изказа компетентното си мнение трети.

— Какво се чудите — те, поетите, имат слаби ангели…

Само лейтенант Касамаков не участвуваше в тия предположения и заключения. Той или добре познаваше странностите на своя боец, или пък вече всичко му бе безразлично. Но защо се усмихваше тъничко?…

Отсреща, откъм зеленчуковите градини се зададе чудата фигура. На главата си тя бе турила оръфана сламена капела, единият ръкав на ризата ѝ липсваше, панталоните ѝ често-често се смъкваха, та ставаше нужда да ги крепи с едната си ръка.

— Само катунари ни трябваха — измърмори някой.

— Да бе…

Катунарят спря на брега, сне капелата си и като се поклони театрално, учтиво поздрави:

— Добър ден, мили хора. Как върви къпането?

Беше редник Подгумерски.

— Ура! — ревнаха другарите му и тутакси напуснаха временното си убежище от лоши женски очи. Наобиколиха го, завистливо заоглеждаха необичайната му премяна. А той въздъхна и вдигна очи към небето.

— Какви хора, брей! Смятат, че с едно-единствено бостанско плашило ще стреснат всички врабци и всички гарги. А пък и то плашило като плашило ли е? Сиромашка работа.

— А ти какво — фрак и цилиндър ли искаш?

— Ами, не, ала панталоните поне да имаха копчета, а то…

— Врабчетата са ги изкълвали…

— Ха-ха!…

Развеселиха се момчетата, развесели се и лейтенант Касамаков. Всичко онова, което го беше обърквало и спъвало, изчезна, отлетя, изгуби се.

— Та нямаше още плашила, а?

— Нямаше, другарю лейтенант. А рогозки колкото щеш. Но какво може да се направи от рогозки?

— Наистина, но вече има с какво да започнем. Сядайте, другари.

Насядаха разузнавачите кой както и където можа, изгледа ги лейтенантът с добра усмивка в ъгълчето на устните си и каза:

— До казармата има не повече от четири, четири и половина километра — нищожно разстояние за един добър спринтьор. Става въпрос до града, защото по улиците му не е много резонно да се тича в такива одежди. Та… — той се покашля в шепата си — та един от вас приближава оградата, промъква се през някое тайно местенце, защото през портала тая работа е неосъществима сега за сега, и намира старши сержант Танасов. Предава му нареждането ми на всяка цена да намери каквото е необходимо и да ни го донесе. По-нататък ще видим.

— Чудесна задачка — възкликна редник Трендафилов. — Само за мене.

— Защо пък само за тебе? — обадиха се двама-трима.

— Защото аз най-добре съм проучил откъде човек може да се промъкне!

— А може ли да ни кажеш кое е това местенце?

— Може. Нали знаете, дето свършва зидът и започва телената ограда? Там има една пролука само за тая работа.

— И хоп на часовия в ръцете.

— Хайде, де.

— А че така си е — намеси се и редник Паунов. — Аз, когато например… — той забеляза внимателния поглед на лейтенант Касамаков и своевременно се поправи: — Аз например съм по привърженик на прескачането. Засилиш се откъм улицата, защото оттам никой няма да те очаква, и хоп върху зида. А качиш ли се веднъж отгоре…

Лейтенант Касамаков изтежко въздъхна и се намръщи.

— Ах, вие, ах, вие — поклати укорно глава той. — Но това сега не е най-важното. И така — Паунов, обличай се и тръгвай. А щом намериш старши сержант Танасов — веднага обратно. Да знаем какво става.

— Ама защо Паунов, другарю лейтенант — с негодувание измърмори редник Подгумерски, като събличаше съвсем неохотно сиромашиите си парцалаци, сякаш това бяха не парцалаци, а царски одежди.

— Първо, защото изглежда, че Паунов има най-богатия опит в прескачането на оградата отвътре навън и обратно. И, второ, защото тия дрехи най-много подхождат нему. Следователно няма да предизвика кой знае какво съмнение у този, който го срещне. Най-обикновен катунар и толкоз!

Облече се редник Паунов, като отпра предвидливо и другия ръкав на ризата, наложи капелата и изведнъж се превърна в истински катунар. Поклони се, както одеве се бе поклонили редник Подгумерски, рече едно циганско „Чао, бащице“, и щастлив и доволен, че му се оказва такова доверие, тръгна да изпълнява задачата.